Митично подвеждане

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА:

На няколко пъти в този разказ споменавах за Пазара на Дева. Може би се чудите какво всъщност представлява. Аз също… а пък съм бил там!

Дева е родното измерение на деволите, които навсякъде са признати за най-добрите търговци. Можете да откриете отправки за тях във вашия фолклор. Сделките с деволи обикновено изглеждат невероятни и често се оказват катастрофални. Аз лично съм си имал работа само с двамина от Дева. Единият докара нещата дотам да висна (не да го чакам, ами на въжето!), а другият ми продаде моя дракон, Глийп. Приятно ми е да си мисля, че туй изравнява сметката, обаче Аахз упорито твърди, че като батсман10 съм нула — каквото и да означава думата.

Както и да е, в това измерение съществува целогодишен и целоденонощен Пазар, където деволите се срещат, за да търгуват помежду си. На него има всичко, което човек може да си представи, и повечето неща, дето не може. Остава ви просто да се спогодите с господа рогатите. За късмет Пазарът е достатъчно голям, така че се срещат множество дубликати, и понякога е възможно да разиграете търговците, като ги противопоставите един на друг.

Два пъти съм ходил там — винаги с Аахз. Сега обаче беше първият път, когато се озовах на същото място в дъждовно време.

— Вали — изтъкнах, като смръщих лице към надвисналите облаци. Бяха тъмнооранжеви, което бе твърде живописно, ала с нищо не правеше измокрянето по-приятно.

— Знам, че вали — остро ми отвърна первектът. — Хайде. Дай да влезем тук, докато се ориентирам.

„Тук“ в този случай бе нещо като невидим мехур, обгръщащ една сергия. Изглежда, че той вършеше достойна за възхищение работа, изолирайки я от дъжда. Навремето съм използвал магически щитове, за да държа надалеч някои нежелани натрапници, но никога не ми беше хрумвало да ги употребява срещу стихиите.

— Купувате ли или гледате, уважаеми господа? — запита собственикът, като се запромъква с рамото напред към нас.

Хвърлих поглед към Аахз, обаче той се бе изправил на пръсти и преценяваше околността.

— Ъ-ъ-ъ… по-скоро се озъртаме.

— Тогава стойте на дъжда! — долетя изръмжаният отговор. — Ако не знаете, силовите полета струват пари. Това е демонстрационен щанд, а не комунална придобивка.

— Какво е силово поле? — заувъртах.

— Вън!

— Хайде, момче — рече Аахз. — Зная къде се намираме.

— Къде? — кимнах недоверчиво.

— Насред щанда на най-грубия търговец на Пазара — обясни моят наставник, повишавайки тон. — Ако не го бях видял с очите си, нямаше да повярвам.

— Я, какво значи това? — начумери се собственикът.

— Ти ли си Гарбелтон? — попита Аахз, като насочи вниманието си към него.

— Ами… да.

— Твоята репутация те изпреварва, господине — високомерно изви глас спътникът ми, — и тя е унищожаващо точна. Да вървим, майстор Скийв. Ще си свършим работата някъде другаде.

— Но, джентълмени! — отчаяно ни призова Гарбелтон. — Не бихте ли премислили…

Изтървах останалото, тъй като Аахз ме подбра и закрачи в дъжда.

— Защо беше всичко туй? — поисках да узная в мига, когато наруших ритъма си, за да прескоча една локва. Менторът стъпи право в нея и обля с кестенява кал целите ми крака. Страхотно.

— Кое? А, просто малко пушилка, та да си спасим реномето. Не е добре за репутацията ти да те изхвърлят от разни места… особено пък защото не купуваш.

— Искаш да кажеш, че преди това не си и чувал за него? Тогава откъде му научи името?

— Пишеше го на табелата над сергията — ухили се люспестият. — Ама нали му дадох да разбере? Няма друго, което един девол да мрази толкова, както да изгуби потенциален купувач… освен да върне някой заем.

Колкото и да ми е скъп Аахз и колкото и да харесвам напътствията му, почне ли да злорадства, може да ти се обърнат червата.

— Все още сме на дъжда — пренасочих вниманието му.

— Аха, но сега знаем къде отиваме.

— Знаем ли?

Аахз изохка, криввайки встрани, за да заобиколи една дребна старица, която клечеше насред улицата и се кискаше над някакъв котел. Точно като минавахме, от дълбините на котела се появи голяма космата лапа, обаче госпожата я шляпна с дървената си лъжица и лапата изчезна от погледа. Первектът изобщо не се съсредоточи в цялата процедура.

— Слушай, момче — обясни, — тук търсим две неща. Първо, трябва да наемем неколцина играчи за нашия отбор…

— Как можем да наемем някого за отбора, когато преди всичко не знаем нищо за играта? — прекъснах го.

— Второ — продължи лаконично моят ментор, — ще се наложи да открием някой, който ще успее да ни осведоми за подробностите на тази игра.

— Ох!

Успокоен както подобава, пет-шест минути се мъкнах до него в мълчание, като тайно поглеждах към витрините, край които крачехме. Сетне ми хрумна нещо.

— Виж… ъ-ъ, Аахз?

— Да, момче?

— Ти въобще не ми отговори на въпроса. Къде отиваме?

— В гостилница „Златният полумесец“.

— В „Златният полумесец“? — повторих, леко оживен. — Да видим Гюс?

— Точно така — ухили се Аахз, бляскайки със зъбите си. — Гюс умира да залага. Би могъл да ни свърже с някой букмейкър, на когото може да се разчита. Освен това ни дължи услуга. Току-виж успеем да го вкараме в отбора.

— Хубаво — рекох и наистина си го мислех.

Този Гюс е гаргойл. Той беше член на екипа, дето използвахме да спрем армията на Големия Юлий и аз му вярвам колкото на Аахз… а може би и леко отгоре. Всеки, който употребява израза „каменно сърце“, въобразявайки си, че така намеква за чувствителност, никога не е имал работа с Гюс. Допускам, че сърцето му е каменно, както и всичко останало в него, обаче той е едно от най-отзивчивите същества, които съм срещал. В добавка: това без съмнение е най-стабилното създание, с което съм се запознал благодарение на моя ментор. Ако Гюс се присъединеше към нашия отбор, щях да се тревожа много по-малко… добре де, малко по-малко. Пък и той може би щеше да се окаже прекалено разумен, за да се остави да го въвлечем в този откачен план. А колкото до букитата…

— Хей, сър — примигнах — За какво ни е букмейкър?

— Да ни даде информация за играта, разбира се.

— Някой си букмейкър от Дева да ни обясни как играят Голямата игра тупаните?

— По-умно от това не можем да направим — повдигна рамене Аахз. — Сам чу Грифин. Никой на Тупания няма да ни осветли положението на нещата, още повече пък да ни помогне да съберем отбор. Но не увесвай нос. Букитата са доста печени в зрелищните спортове, а тия на Дева са най-добрите.

Няколко минути размишлявах над думите му и реших да задам въпроса, който ме тормозеше от срещата с двете делегации насам:

— Аахз? Когато им отправи предизвикателството, очакваше ли наистина да играем играта?

Моят учител се закова на място и вихрено се извърна към мен.

— Мислиш ли, че щях да ги предизвикам, ако не възнамерявах да се бия? — остро попита той. — Да не ме смяташ за някой хлевоуст блъфьор, който по-скоро ще се измъкне с приказки, отколкото с бой?

— Мина ми през ума — признах.

— Е, прав си — ухили се Аахз и пак опъна пергела. — Ти се учиш доста бързо — за бунак. Не, всъщност си мислех, че щом махнем маскировката си, те ще се откажат. А освен това не предполагах, че Куигли ще прозре номера и ще разкрие нашите карти.

— Той също се учи бързо — отбелязах. — Боя се, че може да се превърне в истински проблем.

— Няма такъв вариант — изсумтя менторът. — Стигне ли до магия, ти ще го направиш мат и маскара.

— Само дето обещах да не работя срещу него — подметнах мрачно аз.

— Нека туй не те притеснява — настойчиво рече Аахз и прехвърли ръка през раменете ми. — В това отношение и двамата допуснахме отделни грешни анонси. Остава ни единствено да си изиграем картите.

— Да лапнем куршума, така ли? — свих лице в гримаса.

— Точно така. Ей, ама ти наистина се учиш бързо.

Все още не знаех какво е куршум, но се възползвах от някои от любимите фрази на первекта. Ако не друго, сега поне можех да създам илюзия за интелигентност.

Гостилница „Златният полумесец“ вече се виждаше. Очаквах Аахз да ускори крачка… имам предвид, че валеше като из ведро. Вместо това обаче моят ментор леко забави ход, мятайки погледи към една смесена групичка същества, скупчени под някакъв брезентов навес.

— Хоп-па-а! — възкликна той. — Какво откриваме тук?

— Прилича ми на смесена групичка същества, скупчени под брезентов навес — отбелязах сухо или поне толкова сухо, колкото съумях, при условие че бях мокър до костите.

— Играят на крапс11 — заяви Аахз. — Чувам им заровете.

Можеш да вярваш на демон от Перв, че от стотина крачки е доловил звука на зарове, търкалящи се по земята.

— И? — запитах.

— И мисля, че сме намерили нашия буки. Онзи високият, дето е зад останалите. По-рано също сме си взаимодействали.

— Ще говорим ли сега с него? — реагирах нетърпеливо.

— Не „говорим“ — поправи ме Аахз. — Аз ще говоря. Ти се навличаш в достатъчно каши или сред порядъчни тълпи, без да те въвеждам в игра на крапс. Ще ме изчакаш в гостилницата. Гюс би следвало да може да те държи под наблюдение.

— Уф, добре.

Бях разочарован, но пък исках да се скрия от дъжда.

— И между тук и там не спирай да говориш с никого. Чу ли ме?

— Да, сър — кимнах и препуснах в тръс.

— И каквото и да правиш, не яж от оная храна!

— Майтапиш ли се? — разсмях се. — Че аз съм бил тука и друг път.

Ястията в „Златният полумесец“ в най-добрия случай са съмнителни. Дори и след като бях скачал по разни измерения с Тананда и бях видял какво минава там за храна, не бих сложил собственоръчно в устата си нищичко от туй заведение.

Докато наближавах, забелязах през витрината, че гостилницата е празна. Това ме изненада. Имам предвид, че от предишното си идване знаех, че насам обикновено се събира бая народ, а поради дъжда можеше да се очаква увеличаване на броя на безделниците.

Гюс също нийде не се виждаше; вратата обаче беше отворена, така че аз нахълтах вътре с облекчение, че отново съм на сухо място. По-добре да не бях го сторил, честно казано.

Още не бях съвсем влязъл, и нещо като огромна длан обхвана тила ми и буквално ме вдигна във въздуха.

— Малка личност! — заяви нечий гръмовен глас. — Хрупан обича малки личности. Хрупан обича малки личности повече от „Биг Макове“. Как си на вкус, малка личност?

При последните думи аз бях завъртян, докато увиснах лице в лице с моя нападател. В случая използвам термина „лице“ в най-широк смисъл. Бях се усетил като повдигнат от голяма ръка, защото наистина съм бил повдигнат от една голяма ръка. А на другия край на въпросното ръчище бе първият и единствен трол, когото за мой лош късмет бях срещал… и той изглеждаше гладен.