Митично подвеждане

ГЛАВА ПЕТА:

Беше приблизително дванадесет часа по-късно, в началото на новия ден. Ние все още бяхме на Тупания и аз все още протестирах. Ако не друго, поне бях уверен, че последният лудешки проект не съвпадаше с инструкциите на Аахз да не се забърквам в разни каши.

От своя страна Тананда настояваше, че това изобщо нямало да бъде каша — или че можело и да не бъде каша. Нямали сме начин да знаем със сигурност, докато не сме видели каква охрана са подготвили за статуята местните жители. Междувременно защо трябвало да приемаме най-лошото?

Последвах съвета й. Приех най-доброто. Приех, че охраната ще е непробиваема и че ще се откажем от цялата идея като загубена кауза.

И така, с различни, но еднакво големи надежди ние се отправихме да дирим безценната статуя.

В светлината на ранното утро градът бе мъртвешки спокоен. Явно всички си отспиваха след веселбите през предишната нощ — което, като се вземат предвид обстоятелствата, си беше съвсем разумен начин за забавление.

Ние обаче някак се изхитрихме да открием отворен ресторант. Собственикът уморено изринваше отломъците, останали подир празнуващите тълпи, и с неохота склони да ни сервира закуска.

Твърдо бях отстоявал това, преди да се заловим за работа. Направих си сметка, че — кахърен или не — на човек му трябва повече от едно обилно ядене, за да балансира ефекта след тридневно гладуване.

— Е — подхванах веднага, щом се настанихме на масата, — какво ще правим, ако искаме да открием статуята?

— Спокойно — намигна ми Тананда. — Ще задам няколко рафинирани въпроса на стопанина, когато дойде да ни обслужи.

Сякаш призован от думите й, собственикът се появи с две вдигащи пара чинии храна, които стовари пред нас с безцеремонно шльоп.

— Мерси — кимнах, на което ми бе отговорено с не дотам възторжено изръмжаване.

— Слушай, можем ли да те обезпокоим с един-два въпроса? — измърка госпожицата.

— Например? — равнодушно отвърна онзи.

— Например къде пазят статуята? — изтърси без заобикалки тя.

Аз се задавих с ястието си. Идеята на Тананда за подпитване излезе рафинирана, колкото е боят с пръчки. Все забравям, че тя е отколешен партньор на Аахз в пиенето.

— Статуята ли? — сбърчи вежди нашият домакин.

— Онази, дето вчера я разнасяха нагоре-надолу по улиците — с лекота поясни Танда.

— Аха! Имате предвид Трофея — захили се мъжът. — Статуя. Хей, тая си я биваше. Вие двамата трябва да сте отскоро в града.

— Може да се каже — потвърдих със сух тон. Никога не ми е било особено приятно да ми се надсмиват, още повече пък рано сутрин.

— Статуя, трофей, каква е разликата? — сви рамене моята компаньонка. — Къде я държат?

— Изложена е на показ в Трофейния център, разбира се — информира ни собственикът. — Ако желаете да я видите, най-добре е да тръгнете по-раншко. След тия пет години всеки в града ще иска да мине нататък, за да позяпа.

— Колко далеч от… — начена Тананда, но аз я прекъснах.

— Имате цял център за трофеи? — запитах с насилено равнодушие. — И колко екземпляра се пазят там?

— Само този — оповести гордо домакинът ни. — Издигнахме сграда специално за него. Ама вие двамата трябва да сте наистина съвсем нови, та да не знаете туй.

— Едва от вчера сме тук — признах. — И за да разбереш какви сме новаци, дори нямаме представа за какво е този трофей.

— О, така ли? — ченето на гостилничаря увисна. — Че за спечелването на Голямата игра, за какво друго?

— Каква точно игра?

Въпросът ми се изплъзна, преди да съм размислил. Избухна насред разговора ни като шрапнел и нашият събеседник наистина отстъпи крачка назад от изумление. Зеленокосата Тананда ме срита под масата за предупреждение, ала аз вече бях осъзнал, че съм направил солиден гаф.

— Виждам, че имаме много да учим за твоя град, друже — намигнах хитро. — Ако намериш време, ще се радваме да се присъединиш към нас на чаша вино. Бих желал да разбера нещо повечко за тази Голяма игра.

— Хей, това е твърде любезно от ваша страна — заяви домакинът, като забележимо се ободри. — Почакайте тук. Ще ида да донеса виното.

— За какво беше всичко туй? — просъска Танда, щом онзи се отдалечи достатъчно, та да не ни чуе.

— Събирам информация — сопнах се аз. — По-точно за Трофея.

— Това го усетих — отсече тя. — Въпросът е: „Защо?“

— Мисля — заобяснявах надуто, — че като крадец би следвало да зная колкото се може повече за онова, което се опитвам да отмъкна.

— Кой ти е казал такова нещо? — намръщи се Тананда. — Всичко, дето искаш да научиш за една цел, е колко е голяма, колко тежи и за какви пари ще се продаде. Сетне проучваш охраната, която я пази. Да знаеш много за конкретния предмет не е предимство, ами спънка.

— Това пък откъде го измисли? — запитах, тъй като любопитството ми се разигра напук на мен самия.

Моята компаньонка завъртя очи вбесена.

— Защото те кара да се чувстваш виновен — подчерта. — Когато откриеш колко привързан е емоционално настоящият собственик към предмета, или че без него той ще банкрутира, или че ще го убият, ако някой го открадне, започваш да се пишманиш дали да го вземеш. И щом наистина се хванеш на работа, чувството за вина може да те накара да се поколебаеш, а колебливите крадци са или в затвора, или пък мъртви.

Канех се да разчепкам темата по-подробно, ала любезният ни домакин избра тъкмо този момент да се върне пак при нас. Крепейки бутилка и три стъклени чаши в ръце, той примъкна с крак един допълнителен стол към нашата маса.

— Ето ме и мен — обяви мъжът и сложи своя товар отпреде ни. — Най-доброто в дома — или най-доброто, което остана след празниците. Разбирате как стават тия неща, нали? Няма значение колко ще натрупаш предварително, все не е достатъчно.

— Не, не разбираме — поправих го. — Надявах се, че ти ще ни кажеш.

— Аха — кимна той, докато пълнеше чашите. — Просто още не мога да повярвам колко малко знаете за политиката.

— Политиката? — изкашлях се. — Какво общо има Голямата игра с политиката?

— Има всичко общо с нея — енергично провъзгласи нашият домакин. — Там е работата. Не загряваш ли?

— Не — признах безцеремонно.

Той въздъхна.

— Виж сега — рече, — тази земя разполага с две потенциални столици. Едната е Вегас, а тая тук, както ти е известно, се нарича Та-хоу8.

Не ми беше известно, ала ми се стори неблагоразумно да си покажа невежеството. Може и да не съм много схватлив, но не съм тъп.

— Доколкото в даден момент би могло да има само една столица — продължи гостилничарят, — всяка година двата града се състезават за въпросната привилегия. Победителят става монополист и получава правото да бъде център на властта през следващите дванадесет месеца. Трофеят е символ на тази власт, а през последните пет години той беше притежание на вегасците. Вчера най-накрая си го извоювахме обратно.

— Искаш да кажеш, че Голямата игра определя кой ще ръководи страната? — възкликнах, тъй като озарението най-сетне ме споходи. — Извинявай за въпроса, ама това не е ли малко глупаво?

— Не по-глупаво от всички други начини за избор на държавно управление — противопостави се мъжът, повдигайки кокалестите си раменца. — Положително е по-разумно от воденето на войни. Мислиш ли, че е случайно, дето играем играта от петстотин години и през цялото туй време не е имало граждански сблъсъци?

— Но щом Голямата игра е заместила при вас гражданската война, тогава какво… — започнах, ала Тананда ме прекъсна.

— Мразя да се намесвам — намеси се тя, — но ако ще трябва да изпреварим тълпите, по-добре да вървим. Още веднъж, къде рече, че бил Трофейният център?

— Една улица по-нагоре и шест вляво — осведоми ни нашият домакин. — Ще го налучкате по навалицата. Аз ще скътам останалата част от бутилката настрани и можем да я довършим, след като видите Трофея.

— Много ще сме ти благодарни — усмихна се девойката, докато му плащаше за храната.

Явно бе уцелила правилната валута, понеже собственикът я прие, без да му мигне окото, и когато тръгнахме, ни махна за довиждане.

— Надявах се да науча нещо повече за тази Голяма игра — възнегодувах аз, щом се отдалечихме достатъчно, за да не бъдем чути.

— Не, не си се надявал — поправи ме моят гид.

— Не съм ли? — намръщих се.

— Не. Ти просто ставаше съпричастен — изтъкна тя. — Дошли сме да вземем подарък за рожден ден, а не да се набъркваме в местната политика.

— Не съм ставал съпричастен, ами се опитвах да получа малко информация.

Тананда тежко въздъхна.

— Слушай, Скийв — каза тя, — използвай съвета на един стар дименционен пътешественик. Прекалено многото информация е отрова. Всяко измерение си има своите проблеми и започнеш ли да учиш отвратителните подробности, ти теква колко лесно би било да помогнеш. Щом видиш някой проблем и неговото решение, се чувстваш почти задължен да се намесиш. Което винаги води до неприятности, а ако си спомняш, се предполагаше, че по време на това пътуване ще ги избягваме.

Аз насмалко не й посочих колко иронично звучи да ме увещава да избягвам неприятностите в момент, когато сме тръгнали да организираме кражба. После съобразих, че ако кражбата не я тревожи, но местната политика я безпокои, навярно ще бъде разумно да обърна внимание на съвета й. Както казах, може да не съм схватлив, обаче не съм тъп.

Точно според очакванията Трофейният център беше пренаселен въпреки ранния час. Докато приближавахме, отново започнах да се дивя на физиката на местните жители — или по-конкретно на пълната й липса.

Тананда, изглежда, не споделяше моето захласване по аборигените и ловко си запробива път през навалицата, оставяйки на мен да я следвам. Нямаше подредена опашка и докато минем през една от многобройните врати, тълпата стана достатъчно гъста, за да пречи на придвижването ни напред. Танда продължи да си прокарва път към Трофея, но аз спрях току до прага. Височината ми даваше предимството да съзерцавам ясно статуята от мястото, където се намирах.

Ако не друго, когато се виждаше добре, тя бе още по-грозна, отколкото отдалече.

— Не е ли великолепна? — ахна жената до мен.

Трябваше ми известно време да разбера, че приказва на моя милост. Собствената ми маскировка ме правеше да изглеждам по-нисък и тя говореше на гърдите ми.

— Никога не съм забелязвал нещо подобно — съгласих се непохватно.

— Разбира се, че не — намръщи се тупанката. — Това е последната творба, която великият скулптор Уотгит е изваял, преди да полудее.

Казах си, че вероятно е направил тази статуя, след като е полудял. Сетне ми хрумна, че може би именно тя го е побъркала — особено ако я е работил от жив модел. Дотолкова потънах в тая ужасна мисъл, че когато Танда отново се появи до мен и докосна ръката ми, трепнах стреснат.

— Хайде да си вървим, хубавецо — промълви. — Видях достатъчно.

Краткостта на нейната проверка ми даде надежда.

— Няма надежда, така ли? — въздъхнах въпросително. — Тц, тц, лоша работа. А пък аз наистина се бях навил да изпробвам уменията си.

— Това е добре — измърка тя, като ме хвана подръка. — Защото мисля, че виждам начин да извъртим тази шашарма.

Не бях сигурен какво е туй шашарма, но бях уверен, че щом открия, няма да ми хареса. Оказах се прав.