Митично подвеждане

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА:

Макар никога досега да не бях виждал трол, знаех, че това не е нищо друго. Искам да кажа, че отговаряше на описанието: висок, тук-таме с рехава козина, дълги и сякаш гумени крайници, зле оформено лице със сълзливи и различни по големина очи. Ако туй не беше трол, щеше да свърши работа, докато се появи нещо по-добро — или по-лошо.

Би трябвало да съм изплашен, но колкото и да е странно, не бях. В стремежа си да избягвам неприятностите от известно време насам се бях измъквал и напъхвал в някои трудни положения. Сега Големия грозник искаше да се задява с мен. Тоя път обаче не бях склонен да отстъпвам.

— Защо малка личност не отговаря на Хрупан? — настоя гигантът и леко ме разтърси.

— Отговор ли искаш? — озъбих му се аз. — Я опитай този!

Левитацията е сред най-старите ми заклинания и ето че пак ми влезе в работа. Пресегнах се с ума си, вдигнах един стол и го натресох в лицето му.

Онзи дори не мигна.

Тогава вече се шубелисах.

— Какво става тук?! — ревна Гюс, излитайки от кухнята. — Само да се сбиете, ще… Скийв!!

— Кажи на твоя нахален клиент да ме пусне на земята, преди да съм му откъснал ръката и да съм го накарал да си я изяде! — викнах аз, тъй като увереността ми се върна заедно с пристигането на подкрепленията.

Нямаше нужда да произнасям каквото и да било. Ефектът от Гюсевите думи бе най-малкото чудодеен.

— Скийв? — зина нападателят и внимателно ме остави да стъпя на крака. — Виж. Страшно хубаво да те направя познат. Чувал съм тъй много за тебе. Аз — Дружан.

Дланта, която току-що бе стискала главата ми, сега стисна моята длан и започна леко да я напомпва с всяко прилагателно.

— Ъммм… приятно ми е, ама наистина — позапецнах аз, полагайки напразни усилия да издърпам десницата си. — Слушай, преди малко не говореше ли другояче?

— О, имаш предвид Хрупан? — разсмя се Дружан. — Отвратителен образ. Все пак върши работа. Държи сганта на разстояние, нали разбираш?

— Иска да каже — притече се на помощ Гюс, — че всичко туй е представление, което изнася, за да плаши хората. Когато отскочи да ме посети, е кофти за бизнеса, но пък това означава, че можем да си поговорим необезпокоявани.

— О, дрън-дрън — оповести великанът, като дълбаеше пода с големия пръст на крака си. — Просто давам на публиката онова, което тя желае. За трол вегетарианец не се намира много работа, нали схващаш?

— Трол вегетарианец? — запитах недоверчиво. — Не се ли канеше да ме изядеш само преди една минута?

— Далеч съм от подобна мисъл — потрепера Дружан. — По това време вече щях да съм те оставил да се измъкнеш и да избягаш… обаче ти, разбира се, нямаше да го сториш. Доста буен младеж, нали?

— Не знаеш и половината неща за него — отвърна гаргойлът с неизменната си усмивка. — Значи когато подхванахме армията на Големия Юлий…

— Дружане! — възкликна Аахз, влетявайки като стрела през вратата.

— Аахз! — отзова се тролът. — Да ти кажа, туй е най-доброто място. Какво те води…

И изведнъж млъкна, вперил очи в девола, който бе последвал моя ментор в гостилницата.

— О, не обръщай внимание на наш Откачалко — махна с ръка первектът. — Той ни помага в една каша, в която сме се забъркали.

— Как? Наш Откачалко? — намръщих се.

— Прякор — сви рамене деволът.

— Знаех си — заяви Гюс и се отпусна на близкия стол. — Или поне трябваше да се сетя, щом видях Скийв. Вие идвате насам само когато има някоя каша.

— Слушайте, човеци, ако смятате да държите военен съвет, може би ще е по-добре да се пошляя наоколо — предложи Дружан.

— Стой тук — нареди Аахз. — Става дума за Танда.

— За Танда ли? — начумери се тролът. — Какви ги е забъркало сега туй женче?

— Ти я познаваш, а? — запитах.

— О, доста — усмихна се Хрупан-Дружан. — Тя е малката ми сестричка.

— Твоята сестричка? — ахнах на свой ред.

— Напълно. Не забеляза ли семейната прилика?

— Ами… аз, а-а — започнах да си търся думите.

— Не се оставяй да те будалка — ухили се моят учител. — Тананда и Дружан са от Троулия, където мъжете са тролове, а пък жените — уличници. При такива мъже у дома лесно можеш да разбереш защо Танда прекарва толкоз много време в скачане от едно измерение в друго.

— Стига с тия приказки — твърдо се разпореди Дружан. — Искам да чуя какво е станало със сестричето.

— Ей сега — успокои го Аахз. — Чакай първо да видим каква информация има за нас Откачалко.

— Направо не мога да повярвам, че ти позволих да ме измъкнеш от такава разгорещена игра на крапс, за да се срещна с тази зоологическа градина — недоволно избоботи деволът.

— Зоопарк? — натърти Гюс. Той продължаваше да се усмихва, но в края на краищата винаги си е усмихнат. На мен лично тонът на гласа му никак не ми се понрави.

Очевидно не само на мен, тъй като Аахз побърза да поднови разговора.

— Би трябвало да ми благодариш, че те измъкнах — подчерта, — преди останалите да се усетят, че си сменил заровете.

— Ти забеляза ли? — запита Откачалко, явно впечатлен. — Значи може би е съвсем гот, дето се откачих. Щом един перверт успява да ме забележи…

— Казва се первект! — поправи го Аахз, като показа всичките си зъби.

— Ох! Да… разбира се — коригира се гостът и видимо порозовя.

За негово добро се надявах да ни носи добра информация. За удивително късо време той се изхитри да поглади всекиго срещу косъма. Но пък трябва да се има предвид, че деволите никога не са се отличавали с любезните си обноски.

— И какво можеш да ни кажеш относно играта на Тупания? — подпитах го аз.

— Колко ще ми платите? — прозина се Откачалко.

— Толкова, колкото струва информацията — решително отсече Аахз. — Може би и повече.

Деволът го гледа известно време, сетне повдигна рамене.

— Справедливо е — заяви той. — Ти винаги си си погасявал дълговете, Аахз. Предполагам, че мога да ти повярвам и за този.

— Та какво ще ни кажеш? — настоях аз.

Беше мой ред да бъда подложен на внимателно изучаване, но погледът, който рогатият насочи към мен, бе забележимо по-хладен от онзи, дето изтърпя Аахз. С лениво движение Откачалко се пресегна надолу, измъкна от ботуша си дълга кама и я подхвърли нагоре с въртене. Улови я с другата длан и отново я подхвърли, като образува проблясваща дъга от ръка до ръка, без да сваля очи от моите.

— Ти си доста устат за един скапан бунак — забеляза той. — Пак ли си толкова устат, когато нямаш някоя шайка главорези, които да те подкрепят?

— Обикновено да — признах. — Само че те не са главорези, те са ми приятели.

Докато говорех, се пресегнах още веднъж с ума си, хванах ножа, завъртях го допълнително, после го спрях на място във въздуха така, че острието му да се рее едва на няколко инча от гърлото на девола. Както споменах, взе да ми писва от типове, които се правят на много важни.

Откачалко дори не шавна, но вместо мен започна да наблюдава дългата кама.

— В случай че си пропуснал първото съобщение — подсказа Гюс, продължавайки да се усмихва, — името на този „скапан бунак“ е Скийв. Онзи Скийв.

Деволът пак порозовя. Аз започнах да се наслаждавам на репутацията си.

— Откачалко, защо не седнеш — предложи Аахз — и не кажеш на м-м… на Скийв… онова, което той поиска да знае?

Рогатият се подчини, явно изпълнен от желание да се отдръпне от ножа. Понеже случаят беше такъв, аз, разбира се, оставих острието да го сподири.

Щом оня се настани, завъртях за последно ножа и леко го сложих на масата пред него. Това донякъде го поуспокои, ала докато говореше, не престана да го поглежда боязливо.

— Аз… ъ-ъ… всъщност нямам чак толкова много информация — започна той с неудобство. — Те правят само един мач годишно и ставките обикновено са равни.

— Как се играе играта? — държеше да знае Аахз.

— Аз самият никога не съм я виждал — сви рамене Откачалко. — Това е от онези състезания, дето трябва да вкараш топката в мрежата. По-ясни са ми постовете, отколкото истинската игра.

— Тогава какви са постовете? — попитах.

— Отборът се състои от петима играчи — делово реагира деволът. — Двама нападатели или „зъби“, които се избират заради тяхната бързина и пъргавина; един „страж“ или „прехващач“ — заради силата му; един пазител на целта или „замък“, който обикновено е най-якият в командата; и един „ездач“ — състезател жокей, използван и в атака, и в защита.

— Звучи ми достатъчно ясно — отбеляза моят ментор.

— Наистина ли не можеш да ни кажеш нищо за играта? — притиснах го аз.

— Ами не си падам по стратегията — намръщи се Откачалко. — Но иначе разполагам с обща идея за действието. Отборът, който притежава топката, има право на четири опита, за да вкара гол. Играчите могат да я придвижват чрез тичане, ритане или с прехвърляне. Щом топката бъде спряна, опитът е приключил и всички се подреждат за следващия такъв. Разбира се, защитата се мъчи да ги възпрепятства.

— Бягане, ритане или хвърляне — измърмори Аахз. — Хммм… изглежда, че тази защита може да е голям проблем. Какви са правилата, определящи поведението на игрището?

— Играчите са длъжни да не използват остри оръжия един срещу друг — издекламира деволът. — Всички нарушители биват застрелвани на място.

— Мъдро правило — рекох аз, като преглътнах с мъка. — И какво още?

— Толкоз — отсече Откачалко.

— Толкоз? — възкликна люспестият мъж. — Никакви остри оръжия? И толкоз?

— Както за правилата, така и за моите познания — потвърди деволът. — Е, ако можем сега да си уредим сметките, аз ще си тръгвам.

Искаше ми се да го подложа на кръстосан разпит, но Аахз улови погледа ми и поклати глава.

— Би ли се съгласил на едно добро подшушване? — попита той.

— Само ако подшушването наистина е добро — кисело отвърна гостът.

— Чул ли си за новия мач на Тупания? За тристранната разправия, която се задава?

— Разбира се — повдигна рамене Откачалко.

— Ти си чул? — удивих се. Та ние току-що го бяхме уговорили.

— Аз имам професионален интерес да съм в течение на тези неща.

— Аха! — изкоментира благоразумно моят ментор. — И какви са залозите?

— Равни за Та-хоу и Вегас. Тоя нов отбор обаче ще побърка всички. Доколкото никой не може да получи информация за тях, смятат ги за сигурни губещи.

— Ако ти дадем поверителни сведения за този неизвестен тим — рече Аахз, зяпайки тавана, — това ще уреди ли сметките ни?

— Вие знаете за „Демоните“? — запита оживен деволът. — Щом знаете, става. Имам ли собствена информация, мога да се окажа единственият на Пазара, който разполага с данни, за да определи истинските шансове.

— Уредено! — заяви моят наставник. — „Демоните“ сме ние.

Е, туй го довърши. За миг Откачалко се свлече в стола си с отворена уста. После надигна глава към нас:

— Искаш да кажеш, че вие финансирате отбора?

— Ние сме отборът… или част от него. Все още го събираме.

Рогатият понечи да издума нещо, но сетне размисли. Стана мълчаливо, тръгна към вратата, поколеба се с една ръка на дръжката, па излезе, без да пророни и звук.

Реакцията му ми се стори някак злокобна.

— К’во ще кажеш за това, момче? — изкиска се Аахз. — Получих информацията, без да платя и цент!

— Не ми хареса как ни изгледа — заявих аз, все така втренчен във вратата.

— О, хайде, хайде. Признай си! Току-що извърших страхотна сделка.

— Аахз — рекох бавно, — какво беше онова, което обичаш да ми повтаряш за бизнеса с деволите?

— Ммм? А, имаш предвид: „Ако си мислиш, че си направил добра сделка с някой девол…!“

Той млъкна и тържествуващото му изражение изчезна.

— „Първо преброй пръстите си, след това крайниците си, след това роднините си“ — довърших вместо него. — Ти наистина ли си сигурен, че сега сключи добра сделка?

Погледите ни се срещнаха и никой от нас не се усмихваше.