Митично подвеждане

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА:

— Ще се оправи — заяви Гюс и вдигна очи към нас, след като огледа падналия ни съотборник. — Просто е в несвяст.

Бяхме се насъбрали около неподвижното тяло на Аахз и неспокойно очаквахме диагнозата на гаргойла. Няма защо да ви казвам колко облекчен се усетих, че моят ментор не е сериозно контурен. Генерал Хю Злабрадва обаче не се задоволяваше с толкова малко.

— Добре, свести го! — поиска той. — И по-бързо.

— Я се дръпни бе, генерале — озъбих се аз, ядосан от безчувствието му. — Не виждаш ли, че е ранен?

— Не ме разбра — опъна се военният, поклащайки глава. — За да продължим мача, ни трябват петима играчи. При положение че Аахз не се възстанови…

— Хей, Аахз, събуди се! — извиках и се пресегнах да разтърся ръката му.

Достатъчно лошо беше и това, че моето хрумване за самостоятелно отбелязване на точка бе довело да се отнесат зле с него. Ако се окажете, че то ще ни струва и мача…

— Спести си го, Скийв — въздъхна Гюс. — Дори и да дойде на себе си, няма да е в състояние да участва. Твърде грубо го смляха. Искам да кажа, не мисля, че има нещо наистина сериозно, но опита ли да се счепка с някого в сегашното му дередже…

— Схванах положението — прекъснах го. — Ако ние го свестим, Аахз е доста голям инат и ще настоява да играе.

— Така е — кимна гаргойлът. — Просто ще трябва да измислиш друг вариант.

Пробвах, действително пробвах. Отборът продължаваше да се суети над Аахз, ала нищо като план не ми идваше наум. Най-накрая реферът дотича до нашата група.

— Как е вашият играч? — попита.

— Ъ-ъ-ъ… В момента не може да си поеме дъх — усмихна се Злабрадва, мъчейки се да затули с тялото си Аахз от служителя.

— Тия не ми ги разправяй — изръмжа раираният тупан. — И сам виждам. Припаднал е, нали?

— Ами нещо такова — призна Гюс.

— Няма „нещо такова“ — намръщи се реферът. — Ако той не е в състояние да стане и вие нямате резерва, ще се наложи да се откажете от мача.

— Ние искаме да продължим с непълен състав — предложи на бърза ръка гаргойлът.

— Правилникът казва, че трябва да имате петима състезатели на терена. Ни повече, ни по-малко — заяви длъжностното лице, вдигайки рамена.

— Добре — изсумтя Злабрадва, — тогава ще го държим в полето при нас. Ще го сложим на една страна, където няма да го ранят, и после ще играем с отбор от четирима.

— Съжалявам — извини се реферът, — но не мога да го оставя тук в това състояние. Мачът си е грубичък, обаче ние имаме някакъв морал, когато стане дума за безопасността на играчите.

— Особено пък щом можете да използвате правилника, за да ни изхвърлите от състезанието — блъвна Гюс.

Помислих си, че злостната му забележка ще предизвика гневен отговор, ала вместо това тупанът само тъжно поклати глава.

— Не ви е ясно — натърти той. — Аз не искам да дисквалифицирам вашия тим. Вие играхте тежък мач и заслужавате да получите възможност да го довършите. Мразя, когато срещата се прекратява с изгонване… особено при равен резултат. Но правилата са си правила и ако вие не успеете да извадите пълен отбор, няма какво да се стори. Ще ми се да бяхте докарали няколко резерви.

— Че ние имаме резерва! — избухнах внезапно.

— Имаме ли? — примигна Гюс.

— Къде? — намръщи се реферът.

— Ей там! — оповестих аз и посочих към трибуните.

На съответното място ясно се виждаше как Танда продължава да плува във въздуха пред Куигли.

— Плененият демон ли? — ахна длъжностното лице.

— Че ти за какви ни взимаш? За мъпети ли? — озъби му се Гюс, като бързо се окопити.

— Мъпети? Какво… Аз не смятам… — взе да заеква реферът.

— Не ти се и налага — усмихнах се. — Просто повикай тахойския магьосник и съм сигурен, че ще можем да уредим нещо.

— Но… Ох, много добре.

Съдията се затича към трибуните, а останалите членове на отбора се скупчиха около мен.

— Да не се каниш да вкараш жена в състава? — запита Злабрадва.

— Чакай да ти обясня — махнах с ръка. — Първо на първо Тананда не…

— Тя всъщност не е жена — допълни Дружан. — Тя ми е сестра. А дойде ли до бой без никакви правила, Танда е способна да ме бие от пет пъти — четири.

— Тя не е? Искам да кажа, тя е? — опитваше се да си намери думите Хю Злабрадва. — Абе, искам да кажа, ще може ли?

— Би могъл да си заложиш любимата брадва, че да — ухили се Гюс.

— Глийп! — извика драконът, решен да получи своето, колкото и малко да е то.

— Ако всички сте се изказали докрай — рекох ядовито, — бих желал да приключим. Онова, което щях да подчертая преди минутка, е, че Танда няма да играе.

Последва миг на изумено мълчание, докато отборът смели чутото.

— Не разбирам — обади се най-накрая Гюс. — Ако тя наистина няма да играе, тогава какво…

— Щом дойде тук и я събудят, хващаме нея и Трофея и се отправяме на Буна — обявих аз. — Реферът се кани да ни даде голямата награда на сребърен поднос.

— Ами играта? — начумери се Злабрадва.

Притворих очи и за миг осъзнах как трябва да се е чувствал Аахз, когато му се налагаше да се разправя с мен.

— Нека да обясня това бавничко — казах, като си подбирах грижливо думите. — Причината да се накиснем в този мач е да спасим Танда и да отмъкнем Трофея. След няколко минути ще ги имаме и двете, така че нямаме никакво основание да се оставяме да ни бият още по главите. Разбрано?

— На мен все пак не ми харесва да напускам полето преди края на една битка — изръмжа генералът.

— Защото ще бъде оповестено на всеослушание! — избухнах аз. — Това е игра, а не война!

— За едно и също поле ли приказваме? — запита невинно Дружан.

За късмет не ми се наложи да формулирам отговор и на туй, понеже Куигли избра да пристигне в този миг заедно с носещата се във въздуха спяща Тананда.

— Какви са тия, дето ги разправя реферът: Танда да участва в мача? — осведоми се той.

— Ами истина е — излъгах. — Тя ни е нужна, за да довършим играта. Сега, ако бъдеш толкова добър да я събудиш, ние просто ще…

— Само че Тананда е моя пленница — възрази магьосникът.

— Хайде, Куигли — заспорих. — Никъде няма да я отмъкнем. Тя ще бъде тук на игрището, където ти и всички останали ще можете да я виждате.

— А всички вие можете да скочите в друго измерение веднага щом ви хрумне — изтъкна бившият ловец. — Няма да стане.

Това беше неприятно близо до истината, но ако има нещо, което съм научил от Аахз, то е как да блъфирам с каменно лице.

— Слушай к’во, Куигли — озъбих се аз. — Опитвам се да бъда честен с теб, обаче ми се струва, че ти се възползваш от моето обещание.

— Естествено — кимна магьосникът. — Ала виж какво ще ти кажа. За да разбереш, че съм готин, ще ти дам Танда.

— Чудесно! — ухилих се.

— Ако… и пак повтарям, ако ми дадеш в замяна Аахз.

— Ка-ак? — възкликнах. — А, хубаво. Става. Той и бездруго не е в съзнание.

— Много добре — реагира Куигли. — Ще ми трябват само няколко секунди.

— Това как ще промени нашите планове? — запита Гюс, като ме дръпна настрани.

— Никак — уведомих го през стиснати зъби. — Заминаваме веднага щом можем.

— О, така ли? — зина гаргойлът. — Ами Аахз?

— Разбери, това са неговите заповеди — изръмжах. — Преди да започне мачът, той ме накара да обещая, че ако попадне в беда, няма да излагам на опасност себе си или отбора, опитвайки се да го спасявам.

— И ти смяташ да го зарежеш? — подигравателно каза Гюс. — След всичко, което е направил за теб?

— Гюс, не почвай да се заяждаш с мен! — изкривих лице аз. — Не искам да…

— Здрасти, хубавецо — изчурулика Тананда, присъединявайки се към нашия спор. — Ако не ви създавам прекалено много грижи, може ли някой да ми обясни защо се е събрало туй августейшо сборище, защо стоим по средата на някакво си пасище и какво правят всички тия хора, та са се облещили в нас? И къде отива Куигли с Аахз?

— Няма време — заявих. — Трябва да тръгваме.

— Накъде да тръгваме? — сви вежди тя.

— Обратно на Буна — тросна се гаргойлът. — Наш Скийв е на път да зареже Аахз.

— Той какво? — ахна Тананда.

— Гюс… — предупредих го аз.

— По-кротко, хубавецо. Никъде не мърдам, докато някой не ми осветли ситуацията, така че спокойно би могъл да започнеш веднага.

Щом веднъж започнах, ми трябваше удивително малко време да я вкарам в течение на нещата. Съзнателно пропуснах колкото се може повече подробности, за да не я дразня. Имах си достатъчно проблеми дори без да се карам с Тананда. Изглежда, че успях, тъй като тя слушаше търпеливо и без да се мръщи.

— … и ето защо трябва да се измъкнем оттук, преди играта да се поднови — заключих аз.

— Бабини петнайсетини — рече твърдо девойката.

— Радвам се, че ти… Какво, какво? — запънах изведнъж.

— Казах „бабини петнайсетини“ — повтори тя. — Значи вас, момчета, са ви удряли, мачкали и другояче трепали заради мен, а сега искате да бягаме? Не и аз! Смятам да останем тука и да дадем урок на тия нещастници.

— Ама…

— Не знам дали твоят И-скачач би успял да прехвърли целия отбор, но бас държа, че щом ние не ти сътрудничим, той не може да свърши работа.

— Хубаво му го рече — изхили се Гюс.

— … така че отстъплението се изключва. Сега, ако се боиш да не те наранят, просто ни се дръпни от пътя. Няма да си тръгнем, докато не довършим онуй, дето вие с Аахз сте започнали.

— Добре казано — кимна Злабрадва.

— Пишете ме и мен — вметна гаргойлът.

— Някой ден ще ме утрепеш, сестричке — въздъхна Дружан.

Изхитрих се да стисна носа на Глийп, преди той да успее да добави своя вот към ставащото.

— Всъщност — подхванах изтежко — Аахз винаги ме е предупреждавал колко рисковано е да пътуваш сам през измеренията. А ако ще оставам тук, струва ми се, че най-безопасното място ще бъде да съм заобиколен от моите съотборници.

— Ха така, Скийв! — ухили се Гюс и ме плесна по гърба.

— Значи решено — подчерта Танда. — В такъв случай, хубавецо, какъв е планът?

Някак си усещах, че ще го каже.

— Дайте ми една минута — примолих се. — Само преди секунда замисълът беше просто да се чупим, не помните ли? Нали знаете, тия планове не растат ей тъй по дърветата.

Впуснах се в умозаключения, като обсъждах и отхвърлях идеите още щом ми дойдеха. Не ми отне много време. Не ми идваха чак толкоз много идеи.

Почувствах, че съм зяпнал Дружан. Той въртеше врат, за да гледа по трибуните.

— Ти пък какво правиш? — запитах, раздразнен от явната му липса на загриженост за нашето положение.

— Ммм? Ох, съжалявам, старче — извини се тролът. — Чисто и просто ми стана интересно колко ли деволи има сред тълпата. Доста са.

— Така ли? — удивих се аз, като на свой ред огледах публиката. — Не забелязвам нито един.

— О, маскирани са, разбира се — сви рамене Дружан. — Но ако провериш, можеш да видиш техните аури. При залозите, които са направени за тази проклета игра, няма начин да не дойдат.

Прав беше. Досега бях толкова погълнат от мача, че нито веднъж не си дадох труда да обследвам трибуните. Ала щом се взрях, различих аурите на други демони, разпръснати сред тълпата.

— Много неприятно, че не сме в състояние да им свалим маскировката — промърморих на себе си.

— О-о, това можем да го сторим достатъчно лесно — отговори тролът.

— Можем ли?

— Положително. Деволите винаги използват най-евтините и най-простите маскировки, които успеят да намерят. Знам едно заклинание, което ще им върне нормалния вид твърде бързо.

— Знаеш ли? — държах да се уверя аз. — То способно ли е да покрие целия стадион?

— Е, не за ужасно дълго време — рече Дружан, — но все ще изтрае минута-две. Защо питаш?

— Мисля, че ми дойде една идея — кимнах. — Връщам се ей сега.

— Къде отиваш? — викна след мен тролът, когато тръгнах към страничната линия.

— Да говоря с Грифин — казах рязко, без да ме е еня, че това обяснение всъщност нищо не обяснява.