ГЛАВА ДВАДЕСЕТА:

Че за какво са приятелите?

Р. М. НИКСЪН

Все още разсъждавахме над затрудненото си положение, когато Дружан прекъсна мислите ни.

— Абе, хора, вие май наистина изживявате някакво затрудненийце — рече той, като обгърна с ръце нашите рамене. — Ако не ви затормозявам прекалено много, бихте ли ме осветлили какво общо има Танда с туй?

По принцип това би трябвало да звучи като обикновена молба. Когато обаче човек се поразмисли, че тя идва от трол, който е един път и половина по-висок от нас и може да скашка главите ни така, както човек смачква грозд, молбата получава силен приоритет, независимо колко учтиво е изразена.

— Ами-и… знаеш ли тази игра, за която говорим? — започна неуверено Аахз.

— Наградата е Танда — довърших непохватно.

Дружан мълчеше. После леко стисна рамото ми.

— Прощавай — усмихна се той. — За миг си помислих, че си казал, че малката ми сестричка била наградата в някаква примитивна зрелищна схватка.

— Всъщност — побърза да обясни первектът, опитвайки се да се измъкне — нашето момче е било там, когато са я заловили.

— Но точно Аахз я вкара в играта — контрирах ловко и се дръпнах на другата страна.

— Вие ли, юнаци, сте я въвлекли в това? — меко попита тролът, а ръцете му твърдо ни задържаха на място. — Аз пък смятах, че сте се помъчили да я спасите.

— Хей! Я по-кротко всички! — разпореди се Гюс, като се намеси в задаващата се кавга. — Никой освен мен няма да съсипе туй заведение. Дружане, пусни хората да седнат и слушай.

Аз самият бях доста спокоен, или поне не възнамерявах да започна бой. Все пак предложението на Гюс се оказа желана промяна на посоката, към която ни бе повел разговорът.

Този път не се нуждаех от увещаване да оставя Аахз да говори. Макар че (ако му отпуснеш юздите) от време на време оплесква от недоглеждане нещата, той е в състояние и ни е изваждал само с приказки от някои наглед невъзможни положения. Сегашното също не направи изключение. Въпреки че ме изненада с придържането си към истината, докато приключи, замръзналите черти на Дружан се бяха смекчили до замислено втренчване.

— Трябва да кажа — отбеляза най-накрая тролът, — че в случая малката сестричка, изглежда, сама се е натикала между шамарите. Вие сте опитали комай всичко, което е било по силите ви, за да осигурите освобождаването й.

— Бихме могли да върнем Трофея — подхвърлих.

Аахз ме срита под масата.

— Изключено — изпръхтя Дружан, — той е чисто и просто подарък на Аахз. Щом докато се е сдобивала с него, Танда е попаднала в беда, това си е само неин проблем. Не можеш да накараш Аахз да се чувства виновен.

— Ами, мога — поправих го.

— Не — заяви тролът. — Единственото приемливо решение е да разглобим тези нехранимайковци на собствената им игра. Вярвам, че ще ми позволите да заема място във вашия отбор.

— Хранех известна надежда — ухили се менторът ми.

— Мен също ме бройте — каза Гюс и протегна каменните си криле. — Не ща да ви оставя да се въвлечете всички в такава разправия без моето успокояващо влияние.

— Виждаш ли, момче? — захили се още по-широко Аахз. — Нещата вече почнаха да се очертават.

— Слушай, Аахз — подзех предпазливо, — дойде ми наум… нали се сещаш за онзи пост — на ездача? Струва ми се, че ще спечелим голямо психологическо предимство, ако нашият ездач седи върху гърба на някой дракон.

— Имаш право.

— О-о, стига бе, сър! Само защото Глийп е малко… Ти „Имаш право“ ли каза?

— Да. Потвърждавам. Правилно — кимна моят учител. — Понякога излизаш с някои добри идеи.

— Леле, пък аз…

— Обаче не с този твой глупав малък дракон — натърти той. — Ще използваме онуй чудовище, което получихме барабар с армията на Големия Юлий.

— Но, Аахз…

— Няма „Но, Аахз“! Хайде, Гюс! Затваряй бараката. Отиваме на Буна да вземем един истински дракон.

* * *

Вижте, Буна е родното ми измерение и каквото и да разправят моите приятели дименционните пътешественици, аз мисля, че в него се живее твърде добре. И все пак, като прекараш повечко време в някои други светове, колкото и приятно познати да ти изглеждат, милите картинки от Буна наистина придобиват малко бозав вид.

Господин Аахз ме изненада, когато ни докара доста на север от Посилтум вместо в собствения ни апартамент в кралския дворец. Полюбопитствах и за разлика от преди менторът ми даде пряк отговор.

— Всичко зависи от факта как ще настроиш И-скачача — заобяснява той. — Имаш да си играеш с осем циферблата, които ти позволяват да избираш и измерението, където отиваш, и кътчето, където искаш да пристигнеш.

— Това означава ли, че бихме могли да го използваме, за да минаваме от едно място на друго в едно и също измерение? — попитах.

— Хммм — сбърчи вежди Аахз, — право да ти кажа, не знам. Никога не ми е хрумвало да опитам. Някой път ще трябва да проверим.

— В такъв случай защо избра да се приземим точно тук?

— Много просто — захили се моят наставник и махна към нашите колеги, — не бях сигурен как ще ни посрещнат в двореца, ако пристигнем с трол и гаргойл.

Ей, сега ме спипа на тясно. На Пазара маскировките не бяха необходими и аз дотолкова бях привикнал да виждам наоколо чудати същества, че напълно ми бе изфирясало от ума, че за средния бунак групата ни би представлявала странна гледка.

— Съжалявам, Аахз — изчервих се. — Забравих.

— Не се безпокой за това, момче. Ако беше важно, щях да ти река нещичко, преди да напуснем Пазара на Дева. Просто исках малко да те пораздрусам, за да ти напомня да обръщаш внимание на подробностите. Истинската причина да сме тука, а не в двореца, е, че желаем да видим Големия Юлий, пък аз съм твърде мързелив да вървя, когато можем да изминем разстоянието с И-скачача.

Въпреки неговите уверения се залових да поправя опущенията си. С цел да си възвърна репутацията реших да покажа на Аахз, че по време на пътуването ми с Тананда съм се упражнявал не на шега. Затворих очи и се съсредоточих върху това да преобразя Гюс и Дружан паралелно.

— Не е лошо, момче — отбеляза люспестият. — Имат мъничко злодейски вид, но се ядват.

— Помислих, че бихме могли да си спестим неприятности, ако изглеждат леко жестоки — обясних тактично.

— Не било лошо? — озъби се Дружан. — Та аз мязам на бунак!

— Смятам, че тъкмо като бунак изглеждаш симпатичен — ухапа го Гюс.

— Симпатичен? СИМПАТИЧЕН? — настръхна великанът. — Някой някога да е чувал за симпатичен трол? Слушай, Аахз, това наистина ли е необходимо?

— За нещастие да — отвърна моят ментор, обаче нахилената му физиономия противоречеше на съчувствения израз. — Припомни си, че точно в този момент от теб не се очаква да си трол. Ти си просто скромен гражданин на туй повече от скромно измерение.

— А ти защо не си дегизиран? — запита с подозрение Дружан, явно неубеден от думите му.

— Аз тук вече съм известен като чирак на дворцовия магьосник — парира невинно Аахз. — Хората са навикнали да ме срещат тъй.

— Е — възропта тролът, — ще ми излезе през носа, ако някой, когото познавам, ме види така.

— Ако наистина те види така, той няма да те разпознае — предпазливо изтъкнах аз.

Гигантът поразмисли няколко секунди, па бавно кимна.

— Май си прав — склони най-накрая. — Дай да вървим да дирим този Голям Юлий, а? Колкото по-малко време бъда в тоя си вид, толкоз по-добре.

— Недей много да се надяваш — предупреди го Аахз. — Смятаме да изкараме тренировките си в това измерение, така че ще е разумно да привикнеш, че си бунак.

— Проклятие — беше единственият отговор.

* * *

Верен на плановете си за пенсионирането, когато пристигнахме, Големия Юлий се бе отпуснал на полянката край виличката си и пийваше вино. Случайният наблюдател едва ли би видял у него нещо повече от някакъв тънък-дълъг старец, дето се пече на слънце. Но пък и случайният наблюдател не би го познавал от времето, когато той командваше най-мощната армия, украсявала нашето измерение. Вероятно това също щеше да е добре. Бившият началник все още се криеше от една особено отвратителна разновидност на лихварите акули, които биха били крайно любопитни да разберат защо Юлий и неговите подчинени са се отказали от войнишкия занаят… и следователно от възможността да изплатят някои стари комарджийски дългове.

— Йее! Здрасти, момчета! — прогърмя той и въодушевено ни замаха. — Откогиш не сме се виждали, а? Дръпнете си столове и си сипете винце. Какво ви води насам, а?

— Малко за удоволствие и много по работа — обясни Аахз, като нехайно гушна към гърдите си единствената гарафа с вино, която се забелязваше наоколо. — Ще те помолим за услуга.

— Което е мое, то е и ваше — заяви Големия Юлий. — К’во ви трябва?

— Има ли още питие? — попитах бързо.

Дългогодишният опит ме е научил да не очаквам от люспестия да сподели с някой друг пълна гарафа. Една едва му стига.

— Че как, имам сума ти. Злабрадва тъкмо влезе да донесе.

— Злабрадва? — начумери се Аахз. — Какво прави той тук?

— В момента се чуди вие какво правите тук — долетя нечий гръмовен глас.

Всички се извърнахме и видяхме в рамката на вратата на виличката рунтаво-гигантските очертания на посилтумския генерал, хванал за равновесие по една кана във всяка ръка. Хю Злабрадва винаги ми е приличал повече на звяр, отколкото на човек, макар и да признавам, че къдравата му черна коса и брада в съчетание с любимия му плащ от животинска кожа страхотно допринасят за впечатлението, което той оставя. Естествено зверовете не използват инструменти, докато Хю определено си служи с тях. На колана му постоянно се кандилка масивна двуостра брадва, която е хем негов адаш, хем любимото му дипломатическо оръжие.

— Току-що се отбихме да си кажем две-три думи с Големия Юлий — отвърна невинно моят ментор.

— За какво? — не отстъпваше генералът. — Мисля, че се спогодихме всички военни въпроси да се излагат пред мен, преди да се търси съвет от Юлий. Нали разбирате, аз съм командирът на посилтумската армия.

— Хайде, Хю — намеси се успокояващо домакинът, — момчетата просто са искали да ме помолят за дребна услуга и толкоз. Ако ставаше въпрос за армията, щели са да дойдат при теб. Нали тъй, момчета?

Двамата с Аахз енергично закимахме. Гюс и Дружан гледаха озадачени. Бяхме пропуснали да им съобщим за генерал Злабрадва и за ревнивото му отношение към властта.

— Видя ли? — продължи Големия Юлий. — Хайде сега, Аахз, каква услуга бих могъл да ви направя?

— Нищо особено — сви рамене наставникът ми. — Чудехме се дали можем да вземем за малко назаем твоя дракон.

— Моят дракон? Че за какво ви е пък той? Вие вече си имате ваш, ако не греша.

— Трябва ни голям дракон — зашикалкави Аахз.

— Го-лям дракон? — повтори като ехо Юлий и съвсем се навъси. — Чини ми се, момчета, че сте започнали нещо опасно.

— Не се безпокой — самоуверено вметнах на свой ред. — Аз ще го яздя в играта, така че нищо…

— Играта ли? — ревна Злабрадва. — Тъй си и знаех. Започвате военна игра, без дори да се допитате до мен.

— Тя не е военна — уточних твърдо.

— Тъкмо напротив — поправи ме Аахз, оголвайки зъбите си.

— Така ли? — учудих се.

— Ами помисли малко бе, момче — настоя первският ментор. — Всеки зрелищен спорт, в който участват отбори, е форма на военна игра.

— Тогава защо не съм информиран? — развилия се Хю Злабрадва. — Като командир на посилтумската армия всички военни игри попадат под моя юрисдикция.

— Генерале — въздъхна Аахз, — тя няма да се състои в това кралство.

— Всички военни… ох! — Злабрадва млъкна, объркан от този поврат на събитията. — Добре де, но щом включва някои членове на моята собствена армия…

— Не включва — прекъсна го люспестият. — В това упражнение участва отбор от петима и ние сме го попълнили, без изобщо да черпим от армейските ресурси.

В ума ми прозвуча сигнална камбанка. Направих бърза проверка, която само потвърди опасенията ми.

— Ъ-ъ… Аахз… — започнах.

— Не сега, момче — изръмжа той. — Виждаш ли, генерале, целокупните ти параноидни страхове са…

— Аахз! — не мирясвах аз.

— Какво има най-после? — тросна се моят ментор, като се извърна към мен.

— Не сме събрали петима играчи, а само четири.

Загрузка...