Морт

— Сигурна ли си? — попита Албърт, с подозрение.

— Разбира се — отвърна Изабел. — Изчисли си го сам, ако искаш.

Албърт погледна отново в голямата книга, а лицето му представляваше портрет на несигурността.

— Е, може и така да са — неохотно отстъпи той и си преписа двете имена на лист хартия. — Както и да е, има един начин да го разберем.

Той отвори най-горното чекмедже от писалището на Смърт и извади голяма желязна халка за ключове. На нея имаше само един ключ.

— КАКВО ЩЕ СТАНЕ СЕГА? — попита Морт.

— Трябва да вземем пясъчните часовници — отвърна Албърт. — Трябва да дойдеш с мен.

— Морт! — изсъска Изабел.

— Какво?

— Това, което току-що каза… — Тя замлъкна, после добави: — О, нищо. Просто прозвуча… странно.

— Само попитах какво ще стане сега — каза Морт.

— Да, но… о, няма значение.

Албърт профуча покрай тях и се измъкна в коридора също като двукрак паяк, докато не стигна до вратата, която винаги стоеше заключена. Ключът пасна съвършено. Вратата се отвори. Пантите й даже не изскърцаха; просто ги лъхна поток още по-дълбока тишина.

И бученето на пясък.

Морт и Изабел застанаха на прага, заковани на място, докато Албърт заподскача между редиците стъклария. Звукът не просто влизаше в телата през ушите, той пълзеше нагоре по краката и надолу през черепа и изпълваше мозъка дотогава, докато единственото, за което той можеше да мисли, беше връхлитащия, съскащ, сив шум, звукът на милиони животи, които се живеят. И които препускат към неизбежното си предназначение.

Погледите им се плъзнаха открай до край по безкрайните редици пясъчни часовници, всеки един — различен, всеки един — назован. Светлината от факлите, наредени по стените, се фокусираше върху тях, така че върху всеки часовник блестеше звезда. Далечните стени на стаята се губеха в галактиката от светлина.

Морт усети как пръстите на Изабел се свиват в ръката му. Когато заговори, гласът й беше напрегнат.

— Морт, някои от тях са толкова малки.

— ЗНАМ.

Стискането й се отпусна, много леко, като някой, който слага последното асо върху къща от карти и предпазливо отдръпва ръката си, да не би да събори цялата постройка.

— Кажи го пак? — тихо каза тя.

— Казах, че знам. Нищо не мога да направя. Не си ли влизала тук по-рано?

— Не — Тя леко се беше отдръпнала и го гледаше втренчено в очите.

— Не е по-зле, отколкото в библиотеката — каза Морт и почти си повярва. Но в библиотеката човек само можеше да прочете за това; тук вътре можеше да го види как се случва.

— Защо ме гледаш така? — добави той.

— Просто се опитвах да си спомня какъв цвят имат очите ти — каза тя — защото…

— Свършихте ли вече вие двамата! — изрева Албърт над бученето на пясъка. — Насам!

— Кафяви — каза Морт на Изабел. — Кафяви са. Защо?

— Побързайте!

— По-добре иди и му помогни — каза Изабел. — Той изглежда много се разстройва.

Морт я остави, със съзнание, внезапно превърнало се в блато от неудобство, и се отправи по плочките към мястото, където стоеше Албърт и нетърпеливо потропваше с крак.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Просто ме следвай.

Стаята премина в серия от коридори, всеки един — нареден с пясъчни часовници. Тук-там лавиците бяха разделени от каменни колони, изписани с ъгловати резки. От време на време Албърт хвърляше поглед към тях; той крачеше през лабиринта от пясък най-общо така, сякаш познаваше наизуст всеки завой.

— Има ли по един часовник за всеки, Албърт?

— Да.

— Това място не ми изглежда достатъчно голямо.

— Знаеш ли нещо за м-измерната топография?

— Хм. Не.

— Тогава на твое място, аз бих се въздържал да давам мнение — отвърна Албърт.

Той се спря пред полица часовници, хвърли отново един поглед към хартията, прокара ръка по редицата и внезапно дръпна един часовник. Горната половина беше почти празна.

— Дръж този — рече той. — Ако това нещо е правилно, тогава другият трябва да бъде някъде наблизо. А. Ето.

Морт завъртя двата пясъчни часовника в ръце. Единият имаше всички белези на важен живот, докато другият беше тумбест и невзрачен.

Морт прочете имената. Първият май се отнасяше за някакъв благородник в Ахатовата Империя. Вторият представляваше група пиктограми, които той разпозна, че са родом от Клач По Посока на Часовниковата Стрелка.

— Твои са — подсмихва се Албърт. — Колкото по-рано започнеш, толкова по-рано ще свършиш. Ще доведа Бинки пред главния вход.

— Очите ми добре ли ти изглеждат? — попита Морт, загрижено.

— Не виждам нищо, дето да не им е наред — каза Албърт. — Малко са червени по края, малко по-сини от обикновено, нищо особено.

Морт го последва обратно през дългите рафтове пясъчни часовници със замислено изражение. Изабел го видя да взима сабята от полицата до вратата и да изпробва острието й като я размаха във въздуха, точно както го правеше Смърт, ухилен невесело при задоволителния звук от гърма.

Тя разпозна походката. Той крачеше.

— Морт? — прошепна тя.

— ДА?

— Нещо ти става.

— ЗНАМ — каза Морт. — Но мисля, че мога да го контролирам.

Те чуха шума от копита отвън, Албърт отвори вратата и влезе, като търкаше ръце.

— Така, момче, няма време за…

Морт размаха сабята на една ръка разстояние. Тя разсече въздуха с шум като цепеща се коприна и се заби в рамката на вратата до ухото на Албърт.

— НА КОЛЕНЕ, АЛБЕРТО МАЛИК.

Долната устна на Албърт увисна. Очите му се извъртяха настрани към трептящото острие на няколко сантиметра от главата му, след което се свиха до плътни малки линии.

— Ти определено няма да посмееш, момче — каза той.

— МОРТ. — Сричката излетя бърза като камшичен удар и два пъти по-яростна.

— Имахме споразумение — каза Албърт, но в гласа му се прокрадна и едва доловима нотка на съмнение, като бръмчене на комар. — Бяхме се разбрали.

— Не е с мен.

— Имахме споразумение! Къде щяхме да стигнем, ако не спазвахме споразуменията си?

— Не знам аз къде съм щял да стигна — меко каза Морт. — НО ЗНАМ ТИ КЪДЕ ЩЕ СТИГНЕШ.

— Това не е справедливо! — Сега това беше хленч.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

— Престани — каза Изабел. — Морт, държиш се глупаво. Не можеш да убиеш никого тук. Както и да е, ти не искаш наистина да убиеш Албърт.

— Тук не. Но бих могъл да го изпратя обратно в света.

Албърт пребледня.

— Няма да го направиш!

— Не? Мога да те върна и да те оставя там. Не бих казал, че ти остава много време, нали така? ТАКА ЛИ Е?

— Не говори така — каза Албърт, като все не успяваше да срещне погледа му. — Когато говориш така, приличаш на господаря.

— Бих могъл да съм много по-лош от господаря — равнодушно каза Морт. — Изабел, би ли отишла да донесеш книгата на Албърт?

— Морт, наистина мисля, че ти…

— ТРЯБВА ЛИ ДА ТЕ МОЛЯ ОТНОВО?

Тя побягна от стаята, пребледняла.

Албърт присви поглед срещу Морт по дължината на сабята и се усмихна с изкривена, лишена от всякакъв хумор усмивка.

— Няма да можеш да го контролираш вечно — каза той.

— Аз и не искам. Просто искам да го контролирам достатъчно дълго.

— Сега схващаш бързо, а? Колкото по-дълго го няма господарят, толкова повече ще заприличаш на него. Само че с теб ще бъде по-зле, защото ти ще помниш всичко за това какво е да си човек и…

— Ами ти? — озъби се Морт. — А ти какво можеш да си спомниш от това да си човек? Ако се върнеш обратно там, колко живот ти остава?

— Деветдесет и един дни, три часа и пет минути — незабавно отвърна Албърт. — Аз знаех, че той е по следите ми, разбираш ли? Но тук съм в безопасност, а и той не е чак толкова лош господар. Понякога не знам какво би правил той без мен.

— Да, никой не умира в собственото царство на Смърт. И ти си доволен от това? — попита Морт.

— Аз съм на повече от две хиляди години, наистина съм. Живял съм по-дълго от който и да било на този свят.

Морт поклати глава.

— Не си — каза той. — Просто повече си разтеглил нещата. Тук никой не живее наистина. Времето на това място е просто имитация. То не е истинско. Нищо не се променя. Бих предпочел да умра и да видя какво ще се случи след това, отколкото да прекарам вечността тук.

Албърт замислено пощипна носа си.

— Да, е, ти — може би — съгласи се той, — но аз бях магьосник, нали разбираш. Бях адски добър в тая работа. Вдигнаха ми даже статуя. Но не можеш да изкараш дълго като магьосник, без да си създадеш и някои врагове, така де, онези, които ще… те чакат на Отвъдната Страна. — Той подсмръкна. — Освен това, те не всички имат по два крака. Някои от тях изобщо нямат крака. Нито пък лица. Смъртта не ме плаши. А онова, което идва след това.

— Помогни ми тогава.

— Какво добро ще ми донесе това?

— Един ден може да имаш нужда от приятели на Отвъдната Страна — каза Морт. Той помисли няколко секунди и добави: — На твое място, не би ми навредило да излъскам малко душата си в последната минута. Някои от онези, които те очакват, може и да не го харесат особено.

Албърт потрепери и затвори очи.

— Ти не знаеш за което говориш сега — добави той, с повече чувство, отколкото мисъл за граматиката, — иначе не би казал това. Какво искаш от мен?

Морт му каза.

Албърт се изкиска.

— Само това? Само да променя Реалността? Не можеш. Вече не съществува достатъчно силна магия за това. Великите Магии биха могли да го направят. Нищо друго. И това е всичко, така че, можеш да правиш каквото искаш и ти желая успех.

Изабел се върна, останала малко без дъх, стиснала последния том от живота на Албърт. Албърт отново подсмръкна. Миниатюрната капка на крайчеца на носа му очарова Морт. Тя винаги се канеше а-ха да капне, но никога не се осмеляваше да го направи. Също като него, помисли си той.

— Нищо не можеш да ми направиш с книгата — внимателно каза старият магьосник.

— Нямам такова намерение. Но ми хрумва, че не ставаш могъщ магьосник, като непрекъснато говориш истината. Изабел, прочети на глас какво пише.

— „Албърт го погледна колебливо“ — прочете Изабел.

— Не можеш да вярваш на всичко, което е написано там…

— „… избухна той, знаейки в суровите дълбини на сърцето си, че Морт определено можеше“ — прочете Изабел.

— Престанете!

— „изкрещя той, като се опитваше подсъзнателно да си втълпи знанието, че дори и да не можеше да бъде спряна, може би беше възможно Реалността да бъде забавена малко.“

— КАК?

— „произнесе Морт с оловния глас на Смърт“ — послушно започна Изабел.

— Да, да, добре, няма нужда да си правиш труда да четеш моята част — раздразнено я прекъсна Морт.

— Извиняван, че дишам, тогава.

— НИКОЙ НЕ БИВА ИЗВИНЯВАН ЗА ТОВА, ЧЕ Е ЖИВ И ДИША.

— И не ми говори така, благодаря ти. Мен не можеш ме уплаши — каза тя. Хвърли бърз поглед към книгата, където движещата се линия на написаното я наричаше лъжкиня.

— Кажи ми как, магьоснико — каза Морт.

— Единственото, което ми е останало, е моята магия! — занарежда Албърт.

— Тя не ти трябва, стар скъпернико.

— Не можеш да ме изплашиш, момче…

— ПОГЛЕДНИ МЕ В ЛИЦЕТО И МИ ГО ПОВТОРИ.

Морт властно щракна с пръсти. Изабел отново наведе глава над книгата.

— „Албърт погледна в синия пламък на тези очи и последните останки от съпротивата му се изпариха“ — прочете тя, — „защото той видя не просто Смърт, а Смърт с всичките човешки нюанси на отмъщението, жестокостта и отвращението, и с една ужасна сигурност той разбра, че това е последният шанс, и че Морт ще го изпрати обратно във Времето, ще го преследва до дупка и ще го хване, и ще го достави собственоръчно в мрачните Подземни Измерения, където създания на ужаса ще точка, точка, точка, точка, точка“ — свърши тя. — И половин страница следва само многоточие.

— Това е защото книгата не смее дори да ги спомене — прошепна Албърт. Опита се да затвори очи, но образите в мрака зад клепачите му бяха толкова ярки, че той ги отвори отново. В сравнение с това дори и Морт беше нещо по-добро.

— Добре — каза той. — Има една магия. Тя забавя времето над една малка територия. Ще я напиша, но ще трябва да намериш магьосник, който да я каже.

— Не мога да направя това.

Албърт прокара език като стара люфа12 по пресъхналите си устни.

— Но си има цена, обаче — добави той. — Първо трябва да довършиш Задължението си.

— Изабел? — каза Морт. Тя погледна в страницата пред себе си.

— Той наистина го мисли — каза тя. — Ако не го направиш, тогава всичко ще се обърка, а той така или иначе ще се върне във Времето.

И тримата се обърнаха да погледнат към големия часовник, който заемаше почти целия коридор. Махалото му се вееше бавно през въздуха, като разрязваше времето на малки късчета.

Морт изпъшка.

— Няма достатъчно време! — простена той. — Не мога да направя и двете навреме!

— Господарят щеше да намери време — забеляза Албърт.

Морт издърпа острието от вратата и го размаха яростно, но безуспешно към Албърт, който се дръпна.

— Напиши магията тогава — извика той. — И го направи бързо!

Обърна се на пети и се отправи обратно в кабинета на Смърт. В единия ъгъл имаше голям диск на света, съвършен, та чак до стабилните сребърни слонове, застанали на гърба на Великата А’Туин, излята от бронз и дълга повече от метър. Големите реки бяха представени от вени от нефрит, пустините — от натрошен диамант, а най-забележителните градове бяха обозначени със скъпоценни камъни; Анкх-Морпорк, например, беше гранат.

Той метна двата пясъчни часовника на приблизителните местоположения на притежателите им и се стовари върху стола на Смърт, като ги гледаше гневно и искаше да са по-наблизо един до друг. Столът проскърцваше леко, докато той се въртеше насам-натам и се чумереше срещу малкия диск.

След малко влезе Изабел, с лека стъпка.

— Албърт я написа — тихо каза тя, — проверих в книгата. Не е номер. Сега отиде и се е заключил в стаята си и…

— Погледни тези двата! Искам да кажа, би ли ги погледнала!

— Мисля, че трябва да се поуспокоиш малко, Морт.

— Как мога да се успокоя с, гледай, този ей тук, почти във Великия Неф, а този — точно в Бес Пеларжик, след което трябва да се върна обратно в Сто Лат. Това са си десет хиляди мили пътуване, както и да го гледаш. Не може да стане.

— Сигурна съм, че ще намериш начин. А и аз ще ти помогна.

Той я погледна за пръв път и видя, че тя беше облечена в палтото си за навън, онова неподходящото, с голямата кожена яка.

— Ти? Какво би могла да направиш ти?

— Бинки лесно може да носи двама души — кротко рече Изабел. Тя размаха неопределено някакъв книжен пакет. — Приготвила съм ни вещо за ядене. Аз бих могла… да отварям порти и такива работи.

Морт се засмя тъжно.

— ТОВА НЯМА ДА БЪДЕ НЕОБХОДИМО.

— Би ли престанал да говориш така.

— Не мога да взема пътници. Ти ще ме забавиш.

Изабел въздъхна.

— Виж, а какво ще кажеш за това? Нека се престорим, че сме се скарали и аз съм победила. Става ли? Спестява много усилия. Всъщност, мисля си, че може да се окаже, че Бинки въобще не иска да тръгне без мен. През всичките тези години съм му дала адски много бучки захар. А сега — тръгваме ли?

Албърт седеше на тясното си легло и гледаше свирепо стената. Той чу конския тропот, прекъснат внезапно, щом Бинки се понесе във въздуха, и си замърмори под носа.

Минаха двайсет минути. Изражения прелитаха през лицето на стария магьосник като сенки на облаци по склон. От време на време той си прошепваше нещо, като „Казвах им аз“ или „Никога не бих го одобрил“, или пък „Би трябвало да кажем на господаря“.

Най-накрая той като че ли стигна до съгласие със себе си, коленичи внимателно на земята и измъкна един очукан куфар изпод леглото си. Отвори го с мъка и разгъна прашна сива роба, която пръсна нафталин и потъмнели пайети по пода. Намъкна я, отупа най-едрия прах и отново се пъхна под кревата. Последваха множество приглушени ругатни, както и спорадичното издрънчаване на порцелан, докато най-сетне Албърт не се появи с жезъл в ръка, който беше по-висок от него самия.

Беше по-дебел от който и да било нормален жезъл, главно поради резбите, които го покриваха от горе до долу. Всъщност, те бяха доста неясни, но създаваха усещането, че ако успееш да ги видиш по-добре, ще съжаляваш за това.

Албърт се изтупа отново и се огледа критично в огледалото на умивалника.

После каза:

— Шапка. Без шапка. Трябва да има шапка за магьосничеството. По дяволите.

Той се измъкна с трясък от стаята и се върна след трескави петнайсет минути, които включваха една кръгла дупка, изрязана на килима в спалнята на Морт, откачането на сребърната хартия от гърба на огледалото в стаята на Изабел, игла и конен от кутията под мивката в кухнята и няколко свободни пайети, изчегъртани от дъното на сандъка с дрехите. Крайният резултат не беше толкова добър, колкото би му се искало и все гледаше да се килне неестествено над едното око, но беше черна, имаше звезди и луна по себе си, и провъзгласяваше, че собственикът й е, без никакво съмнение, магьосник, макар и може би отчаян.

Почувства се подходящо облечен за пръв път от две хиляди години насам. Това беше смущаващо чувство и го накара да се размисли една секунда, преди да ритне настрани парцаливото чердже до леглото и да използва жезъла, за да начертае кръг на пода.

Когато върхът на жезъла мина, той остави линия от ярка октарина — осмият цвят на спектъра, цветът на магията, пигментът на въображението.

Той отбеляза осем точки по периферията на кръга и ги свърза, за да се образува октограм. Тихо туптене започна да изпълва стаята.

Алберто Малик стъпи на средата и вдигна жезъла над главата си. Усети го как се буди в ръцете му, усети изтръпването от спящата сила, която бавно и нарочно започна да се разгръща, като пробуждаш се тигър. Тя задвижи старя спомени за сила и магия, които забръмчаха из хваналите паяжина тавански помещения на мозъка му. Почувства се жив за пръв път от векове насам.

Облиза устни. Туптенето беше отмряло, оставяйки странна, очакваща тишина.

Малик вдигна глава и извика една-единствена сричка.

Синьо-зелен огън лумна от двата края на жезъла. Потопи октаринов пламък бликнаха от осемте върха на октограмата и обгърнаха магьосника. Всъщност, всичко това не беше необходимо, за да се извърши магията, но магьосниците считат сценичното появяване за много важно…

Както и изчезването. Той изчезна.

Стратохемисферични ветрове брулеха наметалото на Морт.

— Къде отиваме първо? — изкрещя Изабел в ухото му.

— Бес Пеларжик! — извика Морт, а вихърът отнесе думите му.

— Къде е това?

— Ахатовата Империя! Уравновесяващият Континент!

Той посочи надолу.

В момента той не пришпорваше Бинки, знаейки милите, които лежаха пред тях, така че сега големият бял кон се носеше в лек галоп над океана. Изабел погледна надолу към ревящите зелени вълни, увенчани с бяла пяна, и се притисна още по-плътно към Морт.

Морт се взря в масата облаци пред тях, които маркираха далечния континент и устоя на желанието да пришпори Бинки с плоското на сабята. Той никога не беше удрял коня и хич не беше сигурен какво ще се случи, ако го направи. Единственото, което можеше да направи, беше да чака.

Една ръка се появи изпод лакътя му и му подаде сандвич.

— Има шунка или сирене и лютеница — каза тя. — Можеш поне да хапнеш, нищо друго не можеш да направиш.

Морт погледна към мокрия триъгълник и се опита да си спомни кога за последен път е ял. Някога, извън обсега на часовника, във всеки случай — трябваше му календар, за да го изчисли. Взе сандвича.

— Благодаря — каза той, колкото можа по-мило.

Миниатюрното слънце се търкаляше надолу към хоризонта и влачеше ленивата си дневна светлина след себе си. Облаците напред растяха и се очертаха в розово и оранжево. След известно време той успя да различи по-тъмното петно на земята под тях и тук-там светлините на някой град.

Половин час по-късно той беше сигурен, че вижда отделни постройки. Ахатовата архитектура си падаше по тумбести пирамиди.

Бинки се спусна, докато копитата му не стигнаха едва на няколко стъпки над морето. Морт отново разгледа пясъчния часовник и леко дръпна юздите, за да насочи коня към едно морско пристанище в посока малко по-към Ръба от настоящия им маршрут.

Няколко кораба бяха на котва, предимно крайбрежни търговски кораби с по едно платно. Империята не насърчаваше поданиците си да ходят надалече, та да не би да видят неща, които биха ги обезпокоили. Поради същата причина тя беше вдигнала стена около цялата държава, патрулирана от Божествената Стража, чиято основна функция беше да стъпва тежко върху пръстите на всеки неин жител, който почувстваше, че би искал да излезе навън за пет минути за глътка чист въздух.

Това не се случваше често, тъй като повечето от поданиците на Слънчевия Император бяха доста щастливи от живота си вътре в Стената. Житейски факт е, че всеки е от едната или другата страна на някаква стена, така че единственото нещо, което трябва да се направи, е да забравиш за нея или да си измислиш по-здрави пръсти.

— Кой управлява това място? — попита Изабел, докато прелитаха над пристанището.

— Има някакво момче-император — каза Морт. — Но главният човек в действителност е Великият Везир, струва ми се.

— Никога не се доверявай на Велик Везир — мъдро изрече Изабел.

Всъщност, Слънчевият Император не го правеше. Везирът, името на когото беше Девет Въртящи се Огледала, имаше някои много ясни възгледи за това кой трябва да управлява страната, т.е., че това трябва да бъде той, а сега момчето беше станало достатъчно голямо, за да задава въпроси като: „Не мислиш ли, че стената би изглеждала по-добре с няколко врати в нея?“ и „Да, но какво е от другата страна?“, та той беше решил, че в името на собствените най-висши интереси на Императора е той да бъде отровен болезнено и погребан в негасена вар.

Бинки се приземи върху заравнен чакъл пред ниския, с много стаи дворец, като жестоко преподреди хармонията във вселената.13 Морт се плъзна от гърба му и помогна на Изабел да слезе.

— Само не ми се пречкай, става ли? — настойчиво попита той. — И не задавай въпроси.

Той мина на бегом няколко лакирани стъпала и забърза през мълчаливите стаи, като от време на време спираше, за да се ориентира по пясъчния часовник. Най-после той се шмугна по един коридор и се взря през богато украсена решетка към дълга, ниска стая, където Дворът се беше събрал за вечерното хранене.

Младият Слънчев Император седеше с кръстосани крака начело на килима, а плащът му от вермин и пера беше разстлан зад него. Той изглеждаше така, сякаш вече му е омалял. Останалата част от Двора седеше около килима в строг и сложен ред на старшинство, но и дума не можеше да става да се сбърка Везирът, който се тъпчеше от купата си с мармалад и варени водорасли по много подозрителен начин. Никой като че ли не се канеше да мре.

Морт прецапа през коридора, сви зад ъгъла и за малко не налетя на няколко едри членове на Божествената Стража, които се бяха скупчили около една шпионка в книжната стена и си предаваха цигара от ръка на ръка по онзи начин със свити длани, който използват войниците на стража.

Той се върна на пръсти обратно при решетката и подслуша следния разговор:

— Аз съм най-нещастният от смъртните. О, Иманентно Присъствие, да открия такова нещо, като това в иначе задоволителния ми мармалад — каза Везирът и протегна пръчиците си за ориз.

Дворът проточи врагове да види. Същото направи и Морт. Нямаше как да не се съгласи с направеното изявление нещото представляваше един вид синьо-зелена буца е гумени тръбички, увиснали от нея.

— Приготвящият храната ще бъде наказан, Благородни Персонаже на Ерудицията — каза Императорът. — Кой е взел излишните ребра?

— Не, О, Схватливи Татко на Твоя Народ, аз по-скоро имах предвид факта, че това е, струва ми се, мехурът и далакът на дълбоководната пухкава змиорка, както се твърди, най-вкусната хапка, до такава степен, че тя може да бъде изядена само от онези любимци на боговете или поне така е написано, сред компанията на които аз, разбира се, не включвам собствената си жалка особа.

С ловко движение той я прехвърли в купата на Императора, където тя се разклати и застана на едно място. Момчето я гледа известно време, след което я набоде с пръчицата си.

— А! — каза то, — но не е ли също така написано и то не от кого да е, а от самия велик философ Ли Тин Ласкателя, че ученият стои по-високо от принца? Аз като че ли си спомням как ти ми даде да прочета откъса веднъж, О, Верни и Прилежни Търсачо на Знанието.

Нещото описа още една кратка дъга във въздуха и цопна извинително в купата на Везира. Той бързо го грабна и го насочи за втори сервис. Очите му се присвиха.

— Такъв може по принцип да е случаят, О, Нефритен Поточе на Мъдростта, но конкретно аз не мога да бъда поставен над Императора, когото обичам като свой собствен син и го правя още от злощастната смърт на покойния му баща, така че аз полагам този малък дар в нозете ти.

Погледите на двора проследиха нещастния орган в третия му полет през килима, но Императорът грабна ветрилото си и нанесе великолепен удар, с който го върна обратно в купата на Везира с такава сила, че вдигна във въздуха фонтан от водорасли.

— Някой да го изяде, за бога — извика Морт, съвършено нечут. — Бързам!

— Ти действително си най-верният от слугите, О, Предани и Действително Единствен Друже на Покойните Ми Баща и Дядо, Когато Те Са Се Споминали, и следователно аз повелявам, че твоята награда ще бъде тази най-рядка и деликатесна сред хапките.

Везирът несигурно побутна нещото и погледна право в усмивката на Императора. Тя беше ведра и ужасна. Зарови из ума си за извинение.

— Уви, изглежда, че вече съм ял твърде много… — започна той, но с жест Императорът му повели да мълчи.

— Без съмнение тя изисква подходяща подправка — каза той и плесна с ръце. Стената зад него се разпори от горе до долу и четирима Божествени Стражи прекрачиха през нея — тримата размахваха уверено саби, а четвъртият се опитваше бързо да преглътне горящ фас.

Купата на Везира падна от ръцете му.

— Най-верният от моите слуги вярва, че не му е останало място за тази последна хапка — каза Императорът. — Без съмнение вие можете да изследвате стомаха му, за да проверите дали това е вярно. Защо на този мъж му излиза пушек от ушите?

— Тръпне за действие. О, Небесно Величие — бързо отговори сержантът. — Няма спиране, страхувам се.

— Тогава нека вземе ножа си и… о, Везирът все пак изглежда гладен, в края на краищата. Браво.

Настъпи абсолютна тишина, докато бузите на Везира се издуваха ритмично. После той преглътна.

— Вкусно — каза той. — Превъзходно. Наистина храната на боговете, а сега, бихте ли ме извинили… — Той опъна крака и се нагласи като да стане. На челото му се бяха появили капчици пот.

— Ти искаш да се оттеглиш? — попита Императорът със събрани вежди.

— Неотложни държавни дела, О, Прозорливи Персонаже на…

— Седни. Да се става толкова скоро след хранене може да се отрази зле на храносмилането — каза Императорът, а стражите кимнаха в знак на съгласие. — Освен това, няма никакви неотложни държавни дела, освен ако нямаш предвид онези в малкото червено шишенце, надписано „Противоотрова“ в черния лакиран скрин върху бамбуковата рогозка в покоите ти, О, Лампо със Среднощна Газ.

В ушите на Везира звънтеше. Лицето му започна да посинява.

— Виждате ли? — каза Императорът. — Преждевременната дейност на пълен стомах води до лошо настроение. Нека това съобщение стигне бързо до всички кътчета на моята страна, така че всички хора да узнаят за твоето злощастно положение и следователно да си извлекат поука.

— Аз… трябва… да поздравя вашия… Персонаж за това… разсъждение — каза Везирът и залитна напред в блюдо от варени раци с меки черупки.

— Имах отличен учител — отвърна Императорът.

— КРАЙНО ВРЕМЕ БЕШЕ! — каза Морт и замахна със сабята.

Миг по-късно душата на Везира се изправи от килима и изгледа Морт от глава до пети.

— Кой си ти, варварино? — озъби се той.

— СМЪРТ.

— Не и моят Смърт — твърдо отсече Везирът. — Къде е Черният Небесен Дракон на Огъня?

— ТОЙ НЕ МОЖА ДА ДОЙДЕ — каза Морт. Във въздуха зад душата на Везира се образуваха сенки. Няколко от тях носеха императорски плащове, но имаше и цял куп други, които ги блъскаха, и всички те изглеждаха крайно нетърпеливи да приветстват новодошлия в земите на мъртвите.

— Струва ми се, че тук са дошли някакви хора да те видят — каза Морт и бързо си тръгна. Когато стигна до коридора, душата на Везира започна да пищи…

Изабел стоеше търпеливо до Бинки, който се радваше на късен обед с петстотингодишно дърво бонзай.

— Един по-малко — каза Морт, докато се качваше на седлото. — Хайде. Имам лошо предчувствие за следващия, а нямаме много време.