Морт

Морт се движеше ниско заради вълнуващото усещане от скоростта. Под тях заспалата местност беззвучно свистеше. Бинки препускаше в спокоен галоп, огромните му мускули се плъзгаха под кожата му също като алигатори по пясъчния бряг, а гривата му шибаше Морт в лицето. Нощта бягаше вихрено назад след препускащия край на косата, разсечена на две извити половини.

Носеха се безмълвни като сенки под лунната светлина, видими единствено за котките и хора, чиято работа бе да се бъркат там дето не им е работата.

По-късно Морт не можа да си спомни, ала тогава най-вероятно се смееше.

Скоро заскрежените равнини отстъпиха място на хълмистите терени около планините, а след това и самите планини Рамтоп се понесоха срещу тях. Бинки сниши глава, отвори още по-голяма крачка и се прицели между два върха, остри като зъбите на вампир на сребристата светлина. Някъде виеше вълк.

За сетен път Морт погледна пясъчния часовник. Резбованата рамка беше украсена с дъбови листа и корени на мандрагора, а пясъкът вътре дори и на лунната светлина беше бледозлатист. Завъртя стъкленицата насам-натам и едва успя да различи името „Амелине Хамстринг“, гравирано по възможно най-фин начин.

Бинки премина в лек галоп. Морт погледна надолу към покрива на гората, посипана със сняг, най-вероятно или ранен, или много, много закъснял; можеше да е и двете, тъй като Планините Рамтоп си криеха сезоните и ги разпределяха както им скимне, без оглед на това кое време на годината е в момента.

Под тях зейна пропаст. Бинки намали съвсем, направи кръг и се спусна към сечище, побеляло от навятия сняг. Беше кръгло, с миниатюрна колиба точно в средата. Ако земята наоколо не беше покрита със сняг, Морт би забелязал, че пънове липсват; в кръга нямаше изсечени дървета — те просто са били убедени да не растат там. Или, просто си бяха отишли.

Светлина от свещ струеше през един от долните прозорци и хвърляше бледо, оранжево петно върху снега.

Бинки плавно се приземи и препусна, без да потъне, по замръзналия хрупкав сняг. Разбира се, не остави и слели.

Морт слезе от коня и се приближи към вратата, като си мърмореше нещо под носа и замахваше с косата за проба.

Покривът на колибата беше направен с големи стрехи — да пазят от снежни навявания, а и да държат дървата сухи през зимата. Никой обитател от високите части на Планините Рамтоп не би посмял да започне зимата, без да се е запасил със сухи цепеници под стрехите на поне три от страните на къщата. Но тук нямаше никакви дърва, макар че пролетта беше още много далече.

Имаше обаче няколко стиски сено в мрежа — хранилка до вратата. На нея висеше бележка, изписана с големи, леко треперливи букви:

Ако се беше поддал, това би разтревожило Морт. Някой го очакваше. Събитията от последните дни обаче го бяха научили, че вместо да потъне и да се удави в несигурността, по-добре е да се плъзне право по повърхността й. Така или иначе, Бинки не го измъчваха никакви морални скрупули и той смело захапа от сеното.

Все пак оставаше открит един проблем — дали да почука. Някак не му се стори много уместно. Ами ако никой не му отговори, или му кажат да се маха?

Така че той вдигна мандалото и бутна вратата. Тя се отвори навътре съвсем леко и то без да изскърца.

Озова се в кухня с нисък таван, а гредите по него бяха точно на нивото да разбият черепа му. Светлината от самотна свещ се отразяваше в гледжосаните паници, подредени върху дълъг скрин, и по каменните плочи по пода, изтъркани и лъснати до блясък. Огънят от огнището — модел „пещерен човек“ — не допринасяше с нищо към осветлението, още повече, че от него бе останала само купчина бяла пепел под недоизгоряла цепеница. Морт беше сигурен, без някой да му казва, че това е последната цепеница.

Възрастна дама седеше на кухненската маса и пишеше нещо с бясна скорост, орловият й нос — само на сантиметри от листа. Сива котка лежеше свита на кравай до нея на масата и премигна спокойно срещу Морт.

Косата се удари о греда. Жената вдигна поглед.

— Ей сега идвам, само минутка — каза тя. Погледна листа и се намръщи. — Не съм написала още това за „С бистър ум и в пълно телесно здраве…“ — така или иначе, това са чисти глупости, ако някой е с бистър ум и в пълно телесно здраве, значи не е умрял. Ще пийнете ли нещо?

— Моля? — каза Морт. Усети се и повтори: МОЛЯ?

— Ако изобщо пиете, искам да кажа. Това там е вино от малини. На скрина. И го доизпийте, да не остава.

Морт подозрително огледа скрина. Почувства, че май е изгубил инициативата. Измъкна пясъчния часовник и впери поглед в него. Вътре бе останала малка купчинка пясък.

— Остават ми още няколко минутки — каза вещицата, без да вдига глава.

— Откъде, искам да кажа, ОТКЪДЕ ЗНАЕТЕ?

Без да му обръща внимание, тя изсуши мастилото на пламъка, запечата писмото с капка восък и го пъхна под свещника. После се пресегна и взе котката.

— Баба Бийдъл ще дойде още утре да подреди и почисти тук, и ти отиваш с нея, ясно? И гледай мивката от розовия мрамор да я даде на Куцата Нътли, отдавна й е хвърлила око.

Котката измяука разбиращо.

— Вижте какво, тоест, ВИЖТЕ КАКВО, НЯМАМ ЦЯЛА НОЩ ЗА ГУБЕНЕ — каза Морт укорително.

— Вие имате, аз нямам, и не е нужно да викате — каза вещицата. Стана от стола и чак сега Морт забеляза колко е прегърбена — огъната като лък. Малко мъчно откачи островърха шапка от един гвоздей на стената и я надяна върху побелялата си, съоръжена с цял куп игли, коса, след което сграбчи два бастуна.

Почуквайки, прекоси стаята, застана пред Морт и вдигна малките си черни, блестящи като къпини очи към него.

— Ще ми трябва ли шалът? Как мислите, ще имам ли нужда от шал? Не, предполагам, че не. Предполагам, че е доста топло, там, закъдето съм тръгнала. — Тя се вгледа отблизо в Морт и сбърчи вежди.

— Изглеждате доста по-млад, отколкото очаквах — каза тя.

Морт не каза нищо. Тогава Гууди Хамстринг каза тихичко:

— Май не сте този, когото аз чакам.

Морт се прокашля.

— Кого всъщност чакате? — попита той.

— Смърт — каза вещицата простичко. — Това е част от уговорката, нали разбирате. С годините човек започва да предусеща кога точно ще умре, а нали му е гарантирано… персонално внимание.

— Аз съм това — каза Морт.

— Това?

— Персоналното внимание. Той ме изпрати. Аз работя за него. Никой друг не щеше да ме вземе — Морт млъкна. Всичко се обърка. Отново ще го върнат опозорен вкъщи при баща му. Първата му задача — и той да се провали. Вече чуваше дори как хората му се смеят.

От дъното на целия конфуз и адско неудобство се надигна рев, който изригна като писък на сирена.

— Само че това е едва първата ми самостоятелна работа и аз обърках всичко!

Косата издрънча на пода, като отряза парче от крака на масата и разцепи една каменна плоча на две.

Гууди го наблюдава известно време, наклонила глава настрани. Най-накрая каза:

— Разбирам. Как ти е името, момко?

— Морт — подсмръкна Морт. — Краткото на Мортимър.

— Добре, Морт, предполагам, че някъде у себе си носиш пясъчен часовник.

Морт кимна едва-едва. Той посегна към колана си и извади стъкленицата. Вещицата я огледа критично.

— Още минута-две — каза тя. — Нямаме време за губене. Секунда само да заключа вратата.

— Но вие нищо не разбирате! — изплака Морт. — Всичко ще объркам! Никога по-рано не съм правил това!

Тя го потупа по ръката.

— И аз не съм — каза тя. — Ще се учим един друг. Така, сега вдигни косата и се дръж като голямо момче, ето така, браво.

Без да слуша протестите му, тя го избута навън и го последва, после затвори вратата, заключи я с голям железен ключ и го окачи на един пирон до вратата.

Студът беше стегнал хватката си над гората, и стискаше, та чак корените пукаха. Луната залязваше, но небето беше обсипано с ярки, бели звезди, от които зимата изглеждаше още по-студена. Гууди Хамстринг потрепери.

— Ей там има един стар дънер — каза тя дружески. — Гледката към долината е чудесна. През лятото, разбира се. Бих искала да поседна за малко.

Морт я преведе през преспите и почисти, колкото можа, снега от дървото. Седнаха, пясъчният часовник — помежду им. Каквато и да беше гледката през лятото, сега тя представляваше само черни скали на фона на небето, от което се ронеха малки дрипави снежинки.

— Не мога да повярвам — каза Морт. — Искам да кажа, гласът Ви звучи така, сякаш искате да умрете.

— Има някои неща, които ще ми липсват — каза тя. — Но се износва. Животът де, него имам предвид. Не можеш повече да разчиташ на собственото си тяло, значи време е да си вървиш. Май е време да опитам нещо друго. Той казвал ли ти е, че ние магьосниците можем да го виждаме?

— Не — каза Морт, не съвсем точно.

— Ами, можем.

— Той вещици и магьосници много-много не обича — осмели се да каже Морт.

— Никой не обича всезнайковците — рече тя с явно удоволствие. — Само му създаваме проблеми, нали се сещаш. Докато поповете — не, затова ги и обича.

— Никога не го е казвал — рече Морт.

— Ха. Те все разправят на хората колко ще им е хубаво след като умрат. Ние сме тези дето им говорим, че тук може да е сто пъти по-добре, стига само главите им да го проумеят.

Морт се поколеба. Искаше му се да й каже: Грешите, той съвсем не е такъв, него хич не го интересува дали хората са добри или лоши, стига само да са точни. И е мил е котките — добави той.

Но размисли и се отказа. Мина му през ума, че хората имат нужда да вярват в разни неща.

Вълкът изви отново и то толкова наблизо, че Морт се огледа неспокойно. Друг оттатък долината му отвърна. Припевът поеха още няколко вълка, скрити в горските усои. Никога преди това Морт не беше чувал нещо толкова скръбно.

Той погледна настрани към застиналата фигура на Гууди Хамстринг, и тогава, с нарастваща тревога, към пясъчния часовник. Скочи на крака, грабна косата и замахна, стиснал я с две ръце.

Вещицата се изправи, оставяйки тялото зад себе си.

— Браво — каза тя. — За един миг си помислих, че не си улучил.

Морт се подпря на едно дърво, като дишаше тежко, а Гууди заобиколи падналия дънер и се вгледа в тялото си.

— Хмм — критично каза тя. — Времето ще отговаря за много неща. — Вдигна ръка и се изсмя, щом видя, че звездите прозират през нея.

И тогава започна да се променя. Морт вече го беше виждал — когато душата разбира, че вече не е свързана с морфичното поле на тленното тяло — но никога толкова последователно. Стегнатият малък кок се развали и косата й се разпиля, променяйки цвета и дължината си. Тялото й се изправи. Бръчките й се изгладиха и заличиха. Сивата й вълнена дреха се свлече, като отлива на морето и остави съвършено други, смущаващи очертания.

Тя погледна надолу, изкиска се и смени дрехата с нещо в тревистозелено, и доста впито.

— Как ти изглеждам, а, Морт? — попита тя. Преди гласът й беше звучал дрезгаво и треперливо. Сега напомняше дъх на мускус, кленов сироп и разни други неща, които караха адамовата му ябълка да подскача като топка, вързана на гумена лента.

— … — успя да каже Морт и здраво стисна косата, че чак кокалчетата му побеляха.

Тя тръгна към него като змия, превключвайки предавките предна-задна.

— Не чух какво каза — измърка тя.

— М-м-много си хубава — каза той. — Такава ли си била… в действителност.

— Такава съм била винаги.

— О! — Морт заби поглед в краката си. — Налага се да те отведа със себе си — каза той.

— Знам — каза тя, — обаче аз оставам.

— Не можеш да направиш това! Искам да кажа… — той с мъка намираше думите, — разбираш ли, ако останеш, ти един вид се разстилаш и изтъняваш, докато…

— Ще ми достави голямо удоволствие — твърдо каза тя. Наведе се напред и го целуна с ефирна, като въздишката на пеперуда, целувка, като едновременно с това угасваше, така че остана само целувката — също като чеширска котка, само че далеч по-еротична.

— Пази се, Морт — каза гласът й в главата му. — Сега може и да искаш да си най-добрият в професията, но ще можеш ли след време да се откажеш?

Морт стърчеше идиотски с ръка на бузата. Дърветата около сечището за един миг потрепериха, във вятъра отекна смях, и после смразяващата тишина бавно падна над поляната.

През розовата мъгла в главата му отново изплува отговорността. Той сграбчи втория часовник и се взря отблизо в него. Пясъкът почти се беше свършил.

Самият часовник беше украсен с орнаменти на лотосови листенца. Когато Морт го почука с нокът, стъклото каза: „Оммм“.

Затича се през хрупкавия сняг към Бинки и се метна на седлото. Конят вирна глава, изправи се на задните си крака и се втурна към звездите.

Огромни безмълвни потоци от синьо-зелен пламък се изливаха от покрива на света. Драперии октаринова светлина танцуваха бавно и величествено над Диска, докато огънят от Аврора Кориолис — огромното освобождаване на магия от постоянното поле на Диска, се отвеждаше в зелените ледени планини на Центъра.

Централната кула на Кори Селести — домът на боговете, представляваше стълб от студен, искрящ огън, висок цели десет мили.

Това беше гледка, наблюдавана от малцина смъртни, и Морт не бе един от тях, тъй като се бе снишил и вкопчил с все сили в гривата на Бинки, докато препускаха през нощното небе начело на димната следа на комета.

Имаше и други планини, скупчени около Кори. В сравнение с нея, те приличаха на термитни могилки, макар че в действителност всяка една от тях притежаваше внушителен асортимент от долчинки, рътлинки, склонове, сипеи, канари и глетчери, с които всяка нормална планинска верига би се гордяла.

В една от най-високите от тях, в дъното на фуниевидна долина, живееха Слухарите.

Те бяха една от най-старите религиозни секти на Диска, макар че и самите богове бяха раздвоени по въпроса дали Слухтенето е истинска религия, и единственото, което предпазваше храма им да бъде пометен от няколко добре насочени лавини, беше фактът, че дори и боговете бяха любопитни да узнаят какво толкова биха могли да Чуят Слухарите. Ако има нещо, което истински да раздразни един бог, то е да не знае нещо.

Няколко минути бяха необходими на Морт, за да пристигне. Един ред с многоточия прекрасно би ги запълнил, но читателят сигурно вече е забелязал странната форма на храма — навит като огромна бяла амонитена черупка в края на долината — и най-вероятно ще чака обяснение.

Всъщност, това, което Слухарите се опитват да чуят е, какво точно е казал Създателят, когато е направил вселената.

Теорията е много проста.

Съвсем ясно е, че нищо от това, което Създателят е сътворил не може да бъде унищожено, което ще рече, че ехото от тези първи изречени срички би трябвало още да е тук някъде наоколо, да продължава да се отразява и рикошира в цялата материя из космоса, и следователно, възможно е то да бъде доловено от един достатъчно добър слухар — професионалист.

Още преди много еони, Слухарите бяха открили тази уникална долина, която ледът и случаят превърнали в съвършената акустична противоположност на долината с ехо, и бяха построили своя многокамерен храм, точно както hi-fi маниакът подбира най-удобното място за слушане, на което да постави фотьойла в дома си. Сложна поредица от екрани и усилватели направляваше звука по мразовитата долина — фуния, насочвайки го навътре към централната камера, където по всяко време от денонощието седяха трима монаси.

Които слухтяха.

Известен проблем създаваше фактът, че те чуваха не само едва доловимото ехо от първите изречени думи, а и всички останали звуци, отронени на Диска. Затова, за да могат да разпознаят звука на Думите, те трябваше да се научат да разпознават всички останали звуци. За което, естествено, бе нужен талант и за да бъде приет да се обучава, кандидатът трябваше да разпознае единствено по шума, от разстояние хиляда метра, на коя страна е паднала монетата. А за да го приемат действително в ордена, той трябваше да познае и какъв е цветът й.

И макар че Светите Слухари живееха тъй далече, мнозина предприемаха изключително дългия и опасен преход до храма им, преодолявайки мразовити, обитавани от троли земи, форсираха леденостудени бързеи, катереха непристъпни планини, бродеха из негостоприемната тундра, само и само да изкачат тесните стъпала, които водеха до усамотената долина, и с открито сърце да попият тайната на битието.

А монасите да ги хокат: „Тишина, мътните ви взели!“

Бинки премина над планинските била като бял вихър и докосна снега в празния вътрешен двор на манастира, осветен само от небесните диско-потоци и искрящ с цветовете на дъгата. Морт скочи на земята и хукна по смълчаните коридори до килията, в която 88-мият абат умираше, наобиколен от преданите си следовници.

Стъпките му кънтяха, докато тичаше по украсения със сложни йероглифи мозаечен под. Самите монаси нахлузваха вълнени терлици върху обувките си.

Стигна до леглото, спря за момент, облегна се на косата и си пое дълбоко дъх.

Абатът, който бе дребен, абсолютно плешив и имаше повече бръчки, отколкото цяла торба сушени сливи накуп, отвори очи.

— Закъсня — промълви той и издъхна.

Морт преглътна, трудно си пое дъх и замахна с косата, описвайки бавна и плавна дъга. Все пак, добре се получи; абатът се надигна, като остави тялото зад себе си.

— Нито миг по-рано — каза той с глас, който единствено Морт чу. — По едно време бях почнал да се притеснявам.

— Всичко наред ли е? — попита Морт. — Само че трябва да бягам…

Абатът скочи от леглото, премина през редиците осиротели следовници и се приближи към Морт.

— Хайде, не бързай чак толкова — рече той. — Винаги чакам с нетърпение да си побъбрим. К’во стана с оня приятел?

— Оня приятел? — попита Морт, озадачен.

— Оня, високия. С черната мантия. Дето вечно не си дояжда, ако се съди по вида му — каза абатът.

— Оня приятел? Да нямате предвид Смърт? — каза Морт.

— Същият — весело каза абатът.

Ченето на Морт увисна.

— Да не би често да умирате? — едва успя да попита.

— Тъй. Тъй. Е, веднъж хванеш ли му цаката — каза абатът, — останалото е въпрос на тренинг.

— Така ли?

— Трябва да тръгваме — каза абатът.

Ченето на Морт се хлопна.

— И аз това се опитвах да кажа — каза той.

— Така че, ако ви е удобно, да ме оставите в долината — спокойно продължи дребният монах. Той профуча край Морт и се запъти към вътрешния двор. Морт остана загледан в пода за момент, после хукна подире му по начин, за който беше сигурен, че е непрофесионален и без грам достойнство.

— Вижте сега… — започна той.

— Онзи имаше кон на име Бинки, сега си спомням — рече дружески абатът. — Да не си откупил лиценза за занаята?

— Лиценз ли? — каза Морт, абсолютно объркан.

— Е, там, как му викате. Прощавай — рече абатът, — наистина не знам как стават тия неща, момче.

— Морт — рече Морт отнесено. — А и мисля, че вие следва да дойдете с мен, господине. Ако нямате нищо против — добави той, като се надяваше, че гласът му звучи твърдо и авторитетно. Монахът се обърна и мило му се усмихна.

— Де да можех — рече той. — Един ден, може би. А сега, бихте ли ме откарали до най-близкото село, щото някъде по това време май вече ме зачеват.

— Зачеват? Та вие току-що умряхте! — каза Морт.

— Така е, но аз притежавам нещо като абонаментна карта — обясни абатът.

Много бавно на Морт взе да му просветва.

— О! — каза той, — чел съм за това. Прераждане, нали?

— Точно това е думата. Петдесет и три пъти досега. Или петдесет и четири.

Щом ги видя да приближават, Бинки вдигна глава и изцвили кратко за поздрав като на стар познат, когато абатът го потупа по носа. Морт го яхна и помогна на абата да се качи отзад.

— Сигурно е много интересно — рече той, докато Бинки се издигаше над храма. Тази забележка би се оценила минус шест, по абсолютната шестобална скала за оценка на общите разговори, но Морт не можа да измисли нищо по-оригинално.

— Хич не е сигурно — отвърна абатът. — Мислиш, че е интересно, защото предполагаш, че си спомням всичките ми животи, но аз, разбира се, не ги помня. Поне не докато съм жив, във всеки случай.

— За това не се бях сетил — призна Морт.

— Представи си, петдесет пъти те учат да акаш на гърне.

— И като се огледаш, няма какво да си спомниш, нали — каза Морт.

— Прав си. Ако зависеше от мен, не бих се прераждал. Тъкмо взема да му хващам чалъма, и е ти ги, идат момчетата от храма да търсят момче, заченато точно в часа, когато старият абат е издъхнал. Такава липса на въображение. Спри за момент тук, ако обичаш.

Морт хвърли поглед надолу.

— Ние сме насред въздуха — рече той колебливо.

— Само за минутка, няма да те бавя. — Абатът се смъкна от гърба на коня, направи няколко стъпки по безплътния въздух и извика с все сила.

Това като че ли продължи дълго време. После абатът отново се покатери на Бинки.

— Представа си нямаш откога го чаках този момент — рече той.

В една по-ниска долина на няколко мили от храма имаше селце, което играеше ролята на сервизна база за манастира. От птичи поглед то представляваше безразборно разпилени малки, но изключително добре звукоизолирани колиби.

— Пусни ме където ти е удобно — рече абатът. Морт го остави на няколко стъпки над снега, там, където колибите изглеждаха най-нагъсто.

— Дано следващият ви живот да е по-добър — рече той.

Монахът сви рамене.

— Човек винаги се надява — каза той. — Поне ще си почина девет месеца. Гледката не е кой знае каква, но поне е на топло.

— Сбогом, тогава — каза Морт. — Трябва да тичам.

— Au revoir — рече тъжно абатът и се отдалечи.

Пламъците от Светлините на Центъра продължаваха да хвърлят трепкащите си сияния наоколо. Морт въздъхна и бръкна за третия пясъчен часовник.

Беше сребърен, украсен с малки корони. Вътре в него почти не беше останал пясък.

С чувството, че тази нощ го е сполетяло всичко възможно най-лошо и че по-зле не може да стане, Морт го обърна внимателно, за да прочете името…

Принцеса Кели се събуди.

Беше се чул шум от някой, който не вдига никакъв шум. Какви ти дюшеци и грахови зърна — самият естествен подбор беше наложил с годините, че кралските фамилии, които оцеляват най-дълго, бяха тези, членовете на които успяваха да надушат убиец в тъмното по шума, който той е достатъчно умен да не вдигне, тъй като в дворцовите среди все ще се намери някой, готов да резне престолонаследника с ножле.

Тя лежеше в леглото и се чудеше какво да прави. Под възглавницата си имаше кама. Започна да плъзга едната си ръка нагоре под завивката, докато полузатворените й очи се взираха в стаята за непознати сенки. Ясно й беше, че ако по някакъв начин се издаде, че не спи, вече никога повече няма да се събуди.

Слаба светлина се процеждаше през големия прозорец в другия край на стаята, но стоманените рицарски доспехи, гоблените и разнообразните джунджурии, които изпълваха стаята, можеха да послужат за прикритие на цяла армия.

Камата беше паднала между дюшека и кревата. Тя така или иначе сигурно не би могла да я използва както трябва.

Реши, че идеята да изпищи за стражите не е много добра. Ако в стаята имаше някой, то той със сигурност е обезвредил охраната, или поне я е зашеметил със солидна сума пари.

На каменните плочи до огнището имаше метална грейка. Дали пък не ставаше за отбрана?

Чу слаб метален звук.

Може би все пак пищенето не беше чак толкова лоша идея…

Прозорецът се взриви навътре. За един миг Кели видя, очертана на фона от сини и пурпурни адски пламъци, забулена фигура, снишена върху гърба на най-големия кон, който някога беше виждала.

До леглото й наистина имаше някой, вдигнал наполовина нож в ръката си.

Тя наблюдаваше очарована — на забавен каданс — как ръката над нея се издига, а конят се спуска като галопиращ глетчер в стаята. Камата вече беше над нея и започваше да се спуска, конят се бе изправил на задните си крака, ездачът се бе вдигнал на стремето и размахваше някакво оръжие, чисто острие разцепи забавения въздух със звук, все едно прокара пръст по ръба на мокра чаша…

Светлината изчезна. Нещо тупна меко на пода, последвано от дрънчене на метал.

Кели си пое дълбоко въздух.

За миг някой сложи ръка на устата й и един разтревожен глас прошепна:

— Ако изпищиш, ще съжалявам за това, което направих. Моля те? И без това забърках голяма каша.

Човек, който е способен да вложи в гласа си такава доза отчаяние и молба, е или искрен, или е толкова добър актьор, че спокойно би могъл да се препитава от това, без да му се налага да прибягва до убийства. Тя каза:

— Кой сте вие?

— Не знам дали имам право да ти кажа — отвърна гласът. — Още си жива, нали?

Тя преглътна саркастичната реплика тъкмо навреме. Нещо в интонацията на въпроса я разтревожи.

— Не личи ли? — попита тя.

— Не е лесно… — Последва пауза. Тя се взря в тъмнината, за да сглоби лицето около този глас. — Може да съм Ви причинил нещо ужасно — добави той.

— Но вие не ми ли спасихте живота току-що?

— Всъщност, не знам точно какво съм спасил. Няма ли с какво да се светне в тази стая?

— Камериерката понякога оставя кибрит върху камината — каза Кели. Тя усети как присъствието до нея се отдалечава. Последваха няколко колебливи стъпки, един-два глухи удара, и най-накрая дрънчене, макар че думата е недостатъчна да опише цялата какофония от звуци на падащ метал, която изпълни стаята. Тя дори беше последвана от традиционния тихичък звън, няколко секунди след като човек вече е решил, че всичко е свършило.

Гласът каза, малко неясно:

— Намирам се под рицарски доспехи. Къде съм всъщност?

Кели тихо се плъзна от леглото, проби си опипом път до камината, напипа стиската кибритени клечки на слабата светлина от гаснещия огън и драсна една сред облак гъст серен пушек, запали свещ, откри купчината безформени рицарски доспехи, изтегли меча от ножницата и тогава едва не си глътна езика.

Нечий горещ и влажен дъх изпълни ухото й.

— Това е Бинки — рече купчината. — Опитва да се сприятелите. Струва ми се, че малко сено би му дошло добре, ако имате…

Кели запази кралското си самообладание и рече:

— Тук е четвъртият етаж. Дамска спалня. Сигурно ще се удивите колко малко коне изобщо стигат дотук.

— О! Бихте ли ми помогнали да стана, моля Ви?

Тя остави меча и отмести един стоманен нагръдник. Озова се срещу слабо, пребледняло лице.

— Първо, най-добре е да ми кажете защо да не извикам веднага стражите — каза тя. — Самият факт, че сте в стаята ми, е достатъчен, за да ви изтезават до смърт.

Тя го гледаше свирепо.

Най-после той каза:

— Ами… бихте ли освободили ръката ми, моля? Благодаря… първо, стражите най-вероятно няма да ме видят, второ, вие никога няма да узнаете защо съм тук, а като ви гледам, ще побеснеете, ако не разберете, и трето…

— Трето какво? — каза тя.

Устата му се отвори и се затвори безмълвно. Морт искаше да каже: „И трето, ти си толкова красива, или поне много привлекателна, или поне много по-привлекателна от всички момичета, които някога съм срещал, макар че, честно казано, не съм срещал много“. Което пък ще рече, че вродената му честност никога нямаше да го направи поет; защото, ако някога Морт направеше поетично сравнение между младо момиче и летен ден, то задължително щеше да бъде последвано от подробно обяснение за това какъв точно ден той е имал предвид и дали по същото това време не е валял дъжд. В конкретния случай, добре че си загуби гласа.

Кели вдигна свещта и погледна към прозореца.

Беше здрав. Каменната рамка беше цяла и непокътната. Всяко парче стъклопис, изобразяващо герба на Сто Лат, също стоеше цяло и непокътнато. Тя погледна обратно към Морт.

— Третото не е важно — каза тя, — да се върнем на второто.

Един час по-късно зората стигна до града. Дневната светлина на Диска по-скоро тече, отколкото нахлува, защото постоянното магическо поле на света я забавя, така че, тя прииждаше бавно по равнините като огромно златно море. За един миг градът върху могилата стърчеше, подобно пясъчен замък, на прилива, след което денят го обгърна и продължи да пълзи нататък.

Морт и Кели седяха един до друг на леглото. Пясъчният часовник лежеше помежду им. В горната му половина не беше останал никакъв пясък.

Отвън се чуваха шумовете на пробуждащия се дворец.

— Все още не разбирам — каза тя. — Означава ли това, че съм умряла или не?

— Означава, че би трябвало да си умряла — каза той, — по законите на съдбата и на не-знам-там-какво-още. Не съм много запознат с теорията.

— И ти трябваше да ме убиеш?

— Не! Искам да кажа, не, убиецът щеше да те убие. Вече се опитах да ти го обясня — каза Морт.

— И защо не го остави да го направи?

Морт я погледна ужасен.

— Ти искаше ли да умреш?

— Разбира се, че не исках. Но изглежда, онова, което хората искат, няма никакво значение, нали така? Опитвам се да разсъждавам логично.

Морт гледаше в колената си. После се изправи.

— Мисля, че е най-добре да си вървя — рече той хладно.

Сгъна косата и я мушна в ножницата й зад седлото. После погледна към прозореца.

— Влезе оттам — рече Кели услужливо. — Виж, когато казах…

— Отваря ли се?

— Не. Надолу по коридора има балкон. Но хората ще те видят!

Морт не й обърна внимание, отвори вратата и изведе Бинки в коридора. Кели изтича след тях. Някаква прислужница се спря, поклони се и леко се намръщи, когато разумът й мъдро отхвърли вероятността да е видяла огромен кон, който се разхожда по килима.

Балконът гледаше към един от вътрешните дворове на двореца. Морт погледна през парапета и яхна Бинки.

— Пази се от дука — каза той. — Той стои зад всичко.

— Баща ми винаги ме предупреждаваше за него — каза принцесата. — Разполагам с дегустатор.

— Имаш нужда и от бодигард — каза Морт. — Трябва да тръгвам. Трябва да свърша някои важни неща. Сбогом — добави той с интонация, която се надяваше да говори за наранената му гордост.

— Ще те видя ли отново? — попита Кели. — Има много неща, които бих искала…

— Размисли и ще видиш, че това не е много добра идея — каза Морт надуто. Цъкна с език и Бинки скокна във въздуха, прескочи парапета, и препусна през синьото утринно небе.

— Исках да ти благодаря! — извика Кели подире му.

Прислужницата, която не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред и която я бе последвала, попита:

— Добре ли сте, гос’арке?

Кели я погледна отнесено.

— Какво? — рязко попита тя.

— Чудех се само… дали всичко е наред?

Кели отпусна рамене.

— Не — каза тя. — Нищо не е наред. В стаята ми има мъртъв убиец. Бихте ли се погрижили за това?

— И… — тя вдигна ръка, — не искам да слушам: „Мъртъв, гос’арке?“ или „Убиец, гос’арке?“, нито писъци, нито нищо, а искам да се погрижите за това. Тихо и без шум. Мисля, че имам главоболие. Затова най-добре само кимни.

Прислужницата кимна, поклони се несигурно и отстъпи заднешком.