Морт

Пет минути по-късно Морт вече се беше изгубил.

Този район на Анкх-Морпорк беше известен като „Сенките“ — вътрешна градска територия, която спешно се нуждаеше или от правителствена помощ, или от — за предпочитане — огнемет. Слабо бе да се нарече мръсен, защото това би разтеглило понятието до скъсване. Беше мръсен, че и отгоре — където Айнщайновата относителност вече придаваше очарование на отвратителността — с което той се перчеше, сякаш бе носител на архитектурен приз. Беше шумен, лепкав и миришеше на кравешки обор.

Той беше заобиколен не толкова от съседни области, колкото от екология, като огромен земен коралов риф. Населяваха го човеци, или по-скоро човешките еквиваленти на омарите, калмарите, скаридите и т.н. И на акулите.

Морт се луташе безнадеждно из кривите сокаци. От птичи поглед, човек би открил определена закономерност в движението на хората зад него, което говореше за група хора, небрежно събираща се около една цел, и правилно би заключил, че Морт и златото му ще имат кажи-речи същата продължителност на живота като на трикрак таралеж, който пресича магистрала с шест ленти.

Трябва вече да е станало ясно, че „Сенките“ не бяха място, заселено с граждани. По-скоро бърложани. Морт периодически правеше опити да завърже разговор с някой от тях, за да научи пътя към някой добър търговец на коне. Бърложанинът изръмжавате нещо и отминаваше, тъй като всеки който би искал да живее в „Сенките“ повече от три часа, си бе изработил специфичен нюх и зарязваше Морт, както селянин — високото дърво по време на гръмотевична буря.

И така, най-накрая Морт стигна до брега на Анкх, най-великата от реките. Тя беше бавна и тежка с наноси от равнините още преди да навлезе в града, а докато стигнеше до „Сенките“, дори и агностик би могъл да премине по нея. Трудно бе човек да се удави в Анкх, по-лесно беше да се задуши.

Морт огледа повърхността колебливо. Като че се движеше. Онова май бяха мехури. Трябваше да е вода.

Въздъхна дълбоко и се обърна.

Зад него се бяха появили трима апаши, извлечени сякаш от каменните зидове. Имаха тежкия, тъп вид на ония отрепки, чието появяване във всеки разказ подсказва, че сега е време главният герой да бъде малко поизплашен, ама малко, защото, съвсем естествено, те ще останат адски изненадани.

Гледаха мръсно. Правеха го добре.

Един от тях бе извадил нож и описваше с него малки кръгчета във въздуха. Запристъпва бавно към Морт, а другите двама му осигуряваха неморална подкрепа.

— Дай парите — изграчи той.

Ръката на Морт посегна към кесията на колана.

— Чакайте малко — каза той. — А после?

— К’во?

— Как к’во, парите или живота, нали така? — каза Морт. — Обикновено крадците това желаят. Животът Ви или парите Ви. Прочетох го веднъж в някаква книга — добави той.

— Може, може — съгласи се крадецът. Чувстваше как губи инициативата, после блестящо я овладя. — От друга страна, може да стане, парите и живота, нали. Един вид, двойна печалба, а? — Мъжът изгледа косо колегите си, които се изкискаха по ноти.

— В такъв случай… — започна Морт и вдигна кесията с една ръка, готов да я запрати колкото се може по-навътре в Анкх, при все, че имаше вероятност да рикошира.

— Хей, какво правиш? — попита крадецът. Хукна напред, но се закова на място, щом Морт заплашително я разклати.

— Ами — започна Морт, — аз го разбирам така. След като вие така или иначе ще ме убиете, тогава ще се отърва от парите. Ваша воля. — За да бъде всичко по-нагледно, той измъкна една монета от кесията и я запрати към водата, която я прие с противящ се, засмукващ звук. Крадците потръпнаха.

Водачът им погледна кесията. Погледна ножа си. Погледна Морт в лицето. Погледна колегите си.

— Извинявай — каза той и тримата се скупчиха.

Морт премери разстоянието до края на уличката.

Нямаше да успее. Както и да е, тези тримата пък изглежда бяха добри и в гоненето на хора. Само логиката малко ги поизпотяваше.

Водачът им отново се обърна към Морт. Хвърли поглед за последно към другите двама. Те кимнаха решително.

— Решихме да те убием, а за парите — ще рискуваме — каза той. — Не желаем тази история да се разчуе.

Другите двама изтеглиха ножовете си.

Морт преглътна.

— Това е неразумно — каза той.

— Защо?

— Ами, не ми харесва, като начало.

— Не се предполага на теб да ти хареса, предполага се да… умреш — каза крадецът, пристъпвайки напред.

— Не ми е време сега да умра — каза Морт, отстъпвайки назад. — Сигурен съм, че щяха да ми съобщят.

— Брей — каза крадецът, на когото бе започнало да му писва. — Я го гле’й, щели били, така ли? Грамадни вонящи слонски говна!

Морт тъкмо беше отстъпил още назад. През стена.

Прима-крадецът се опули срещу плътната каменна зидария, която беше погълнала Морт, накрая хвърли ножа.

— Е, да си… майката — каза той. — Да го… в магьосника. Мразя да… магьосници!

— Не ги…, тогава — изръмжа един от сподвижниците му, произнасяйки без никакво усилие цял ред точки.

Третият член на триото, който малко бавно схващаше, каза:

— Я на тоя, мина през стената!

— Дебнахме го, дебнахме цел ден и к’во — изръмжа вторият. — Виде ли, що за глупак си бе, Чесън. Казах ти аз, че тоя ми мяза на магьосник, че магьосници само ходят сами тука. Нали ти казах бе, че мяза на магьосник, а? Казах ти също…

— Май, ’зе много да плямпаш — изръмжа водачът.

— Видех го, мина ей през оная стена там…

— Я. Брей!

— Брей, я!

— Баш през нея мина, видехте ли бе?

— Мислиш, сече ти пипето, а?

— Сече то, та даже реже!

Водачът грабна ножа от калта с едно змиевидно движение.

— Като този ли, а?

Третият крадец се хвърли да рита и блъска бясно стената, докато зад него се чуваха шум на борба, пъшкане и някакви влажни, бълбукащи звуци.

— Бе, стена си е то — каза той. — Това е то, на туй му викат стена. Я, как става тая работа бе, а момчета?

— Момчета?

Спъна се в проснатите тела.

— Ох! — каза той. Колкото и бавно да му щракаше мозъкът, той много бързо откри нещо важно. Намираше се съвсем сам, на глух сокак в „Сенките“. Хукна да се спасява и, може да се каже, стигна далече.

Смърт крачеше бавно по плочките в стаята с пясъчните часовници и проверяваше редиците работещи хронометри. Албърт го следваше чинно, разтворил големия тефтер в ръце.

От всички страни се надигаше бучене, като огромен сив водопад.

Идеше от рафтовете, където, опнали се до безкрая, редиците пясъчни часовници отронваха песъчинките на жизненото време. Шумът беше тежък, беше глух, шум, който се изливаше като прегорял карамел върху блестящия розов пудинг на душата.

— МНОГО ДОБРЕ — каза Смърт, накрая. — ОБЩО СТАВАТ ТРИ. НОЩТА ЩЕ Е СПОКОЙНА.

— Значи, Гууди Хамстринг, отново Абатът Лобсанг и онази Принцеса Кели — рече Албърт.

Смърт погледна трите пясъчни часовника в ръката си.

— МИСЛЕХ СИ, ДАЛИ ДА НЕ ПРАТЯ МОМЧЕТО ТАЗИ ВЕЧЕР — каза той.

Албърт се консултира с тефтера си.

— Ами, Гууди не би трябвало да прави въртели, а Абатът — така да се каже — има опит — каза той. — Жалко за принцесата. Едва петнайсетгодишна. Може работата да се закучи.

— ДА. НАИСТИНА, ЖАЛКО.

— Господарю?

Смърт стоеше с третия пясъчен часовник в ръка, загледан замислено в отблясъците по стъклото. Въздъхна.

— ТЪЙ МЛАДА…

— Добре ли сте, господарю? — попита Албърт, с глас, изпълнен с тревога.

— НО ВРЕМЕТО, ТОЗИ БЕЗСПИРЕН ПОТОК, НОСИ СВОИТЕ…

— Господарю!

— КАКВО? — каза Смърт сепнато.

— Преуморявате се, господарю, това е всичко…

— КАКВИ ГЛУПОСТИ ДРЪНКАШ, ЧОВЕЧЕ?

— Нещо Ви беше станало, господарю.

— ДРЪН-ДРЪН. МНОГО СЪМ СИ ДОБРЕ. ТАКА, СЕГА, ЗА КАКВО ГОВОРЕХМЕ?

Албърт сви рамене и пак се вгледа във входящите номера от книгата.

— Гууди е вещица — каза той. — Може да се докачи, ако й изпратите Морт.

Всички практикуващи магия получаваха правото, щом личният им пясък изтече, самият Смърт да се яви и да ги прибере, а не някой от подчинените му.

Смърт сякаш не чу какво каза Албърт. Отново се взираше в пясъчния часовник на Принцеса Кели.

— КАКВО Е ТОВА ЧУВСТВО НА ПЕЧАЛНО СЪЖАЛЕНИЕ, КОЕТО ИЗНИКВА В ГЛАВАТА ТИ, ЧЕ НЕЩАТА СА ТАКИВА, КАКВИТО ОЧЕВИДНО СА?

— Тъга, господарю. Предполагам. А сега…

— АЗ СЪМ ТЪГАТА.

Албърт остана с отворена уста. Най-после успя да се съвземе, само колкото да изтърси:

— Господарю, говорехме за Морт!

— КОЙ МОРТ?

— Вашият чирак, господарю — каза Албърт, търпеливо. — Високото момче.

— А, ДА, РАЗБИРА СЕ. ДОБРЕ, ЩЕ ИЗПРАТИМ НЕГО.

— Готов ли е да действа сам, господарю? — попита Албърт, колебливо.

Смърт се замисли.

— МОЖЕ ДА СЕ СПРАВИ — каза той накрая. — УМЕН Е, БЪРЗО СХВАЩА И, НАИСТИНА — добави той, — ДОКОГА ХОРАТА ЩЕ ЧАКАТ ВСЕ АЗ ДА ТИЧАМ ПО ПЕТИТЕ ИМ.

Морт се пулеше на плюшената завеса, само на сантиметри от носа му.

Минах през стената, помисли си той. А това е невъзможно.

Той предпазливо отмести завесата и провери да не би там никъде да се крие врата зад нея, но констатира само олющена мазилка, която на места оголваше влажна, но внушително плътна зидария.

Почука я с пръст. Недвусмислено ясно беше, че обратният път няма да е оттам.

— Добре — каза той на стената. — И сега какво?

Глас зад гърба му каза:

— Ъм. Извинете, моля?

Много бавно, Морт се обърна.

Скупчено около маса в средата на стаята, седеше едно Клачианско семейство, което се състоеше от баща, майка и половин дузина дечица като аптекарски шишета. Осем чифта кръгли очи се бяха заковали в Морт. Деветият — не беше, защото притежателят им — един грохнал прародител с неопределим пол — се беше възползвал от паузата, за да си пробие път до общата паница с ориз, като следваше принципа „варената риба в ръката е по-ценна от всякакви паранормални явления“, и с целенасоченото си преживяне накъсваше тишината.

В един от ъглите на пренаселената стая имаше малък олтар на Офлър — шесторъкият Бог — Крокодил на Клач. Хилеше се досущ като Смърт, с тази разлика, разбира се, че около Смърт не кръжаха ято свещени птици, които да му носят вести от вярващите и да се грижат за хигиената на челюстите му.

Клачианците тачат гостоприемството повече от всички други добродетели. Докато Морт още се блещеше, жената взе още една чиста чиния от полицата зад нея и мълчаливо започна да я пълни от голямата купа, издърпвайки — след кратка борба — вкусно парче сом от старческите пръсти. През цялото това време, изписаните й с въглен очи не се откъсваха от Морт.

Явно бащата беше този, който бе проговорил. Морт нервно се поклони.

— Прощавайте — каза той. — Ъ… ъ, аз май съм минал през стената. — Доста неубедително извинение, трябваше да си признае.

— Моля? — каза мъжът. Подрънквайки с гривни, жената внимателно нареди няколко резена чушка в чинията и ги напръска — за ужас на младежа — с тъмнозелен сос. Беше го опитал преди няколко седмици и макар рецептата да бе много заплетена, едно близване му бе достатъчно да установи, че е приготвен от рибешки вътрешности, престояли няколко години в бидон с марината от жлъчка на акула. Смърт беше казал, че харесването му е въпрос на възпитание на вкуса. Морт беше решил да не си прави труда.

Опита да се измъкне покрай стената и към вратата, премрежена с навървени мъниста, а всички глави едновременно се обърнаха да го проследят. Опита широка усмивка.

Жената рече:

— Защо този демон си показва зъбите, съпруже на моя живот?

Мъжът рече:

— Може да е от глад, луна на моето желание. Натрупай още риба!

А прародителят възнегодува:

— Туй аз го ядях, нещастно отроче. Проклятие да се стовари там, дето се не почита възрастта!

Получи се следното: макар думите да влизаха в ушите на Морт на разговорен клачиански, с всички заврънкулки и трудни дифтонги на този толкова древен и сложен език, че имаше петнайсет различни думи със значение на „убийство“, и то много преди още останалата част от човечеството да дозрее до идеята да се халосват един друг с камъни по главите, тези, същите думи стигаха в мозъка му ясни и разбираеми, като на матерния му език.

— Не съм демон! Човек съм! — каза той и замлъкна шокиран, като се чу да говори на перфектен клачиански.

— Крадец, така ли? — каза бащата. — Убиец? Да не би пък да си данъчен инспектор, щом се вмъкваш така потайно? — Ръката му се плъзна под масата и извади сатър, наточен като бръснач. Жена му изпищя, изпусна чинията и притисна най-малкото от децата към себе си.

Морт проследи как острието разпори въздуха и се предаде.

— Нося ви поздрави от най-тъмните кръгове на ада — осмели се той.

Промяната бе невероятна. Сатърът се скри и семейството разцъфна в усмивки.

— Цяло щастие е за нас посещението на един демон — засия бащата. — Каква ще е волята ти, о, прокълната семко от слабините на Офлър?

— Моля? — рече Морт.

— Демонът дарява благоденствие и злато оногова, който му служи — каза мъжът. — Как можем да ти помогнем, о, зловонно кучешко дихание на пъклената бездна?

— Ами, не съм много гладен — каза Морт, — но ако знаете откъде бих могъл да взема един бърз кон, ще пристигна в Сто Лат още преди залез-слънце.

Мъжът целият засия и се поклони.

— Знам точното място, зловреден извлек от червата, ако бъдете така добър и ме последвате.

Морт бързо тръгна подире му. Древният прародител ги наблюдаваше критично и продължаваше методично да дъвче.

— На това ли му викат демон тука? — рече той. — Офлър скапа тая прогнила държава, дори демоните й са трето качество. Не стават и на малкия пръст на демоните от Старата ни Родина.

Жената постави малка купичка с ориз в средния чифт скръстени ръце на Офлър (на заранта щеше да е празна) и отстъпи назад.

— Съпругът ми разказваше, че миналия месен сервирал в „Къри Гардънз“ на някакво същество, което не било там — каза тя. — Беше много впечатлен.

Десет минути по-късно мъжът се прибра и, в тържествено мълчание, постави на масата малка купчинка златни монети. Представляваха достатъчно богатство да се купи една значителна част от града.

— Имаше цяла торба с такива — каза той.

Известно време цялото семейството гледа парите. Жената въздъхна.

— Богатството носи много проблеми — каза тя. — Какво ще правим?

— Връщаме се в Клач — каза мъжът решително, — където децата ни ще пораснат в нормална страна, вярна на славните традиции на древния ни род, и където мъжете не е необходимо да работят като келнери за алчни господари, а ще стоят изправени, с гордо вдигнати чела. При това трябва да тръгнем начаса, о нежен цвят на финиковата палма.

— Защо тъй скоро, о, трудолюбиви сине на пустинята?

— Защото — каза мъжът, — току-що продадох най-бързия състезателен кон на нашия Патриций.

Конят не беше нито толкова расов, нито толкова бърз, като Бинки, но пътят бягаше под копитата му и той лесно остави зад себе си няколкото конни стражи, които поради някаква неизвестна причина изявиха желание да разговарят с Морт. Скоро мизерните покрайнини на Морпорк останаха зад гърба им и пътят навлезе в богатите на чернозем равнини Сто, образувани през еоните от периодичните разливи на огромната, бавна Анкх, донесла на областта благоденствие, сигурност и хроничен артрит.

Освен това, беше безумно скучно. Докато светлината бавно се дестилираше от сребристо в златисто, Морт препускаше през плоската, ветровита местност, нашарена — докъдето поглед стига — със зелеви полета. Много неща могат да се кажат за зелето. Човек би могъл надълго и нашироко да говори за богатото му съдържание на витамини, за жизненоважния му принос на желязо, за полезната целулозна маса и безценните хранителни свойства. Все пак, като цяло, едно нещо със сигурност му липсва; а именно — въпреки огромните си хранителни достойнства и морално надмощие над… да речем, нарцисите, то никога не е било гледка, способна да вдъхнови нечия муза. Освен, ако поетът не е гладен, разбира се. От Сто Лат го деляха само двайсет мили, но през призмата на безсмисленият човешки опит, обаче, те изглеждаха като две хиляди.

Стражи пазеха портите на Сто Лат, макар че в сравнение с онези, които патрулираха из Анкх, видът на тези беше по-скоро уплашен и аматьорски. Морт изтопурка край тях, а един от стражите, чувствайки се малко глупашки, попита кой е там.

— Страхувам се, че не мога да спра — каза Морт.

Пазачът беше новак в работата, пък и доста амбициозен. Пазенето не беше точно това, на което се е надявал. Да стои по цял ден прав на крака, в стоманена ризница, с брадва, забучена на дълга дръжка, в ръката — не, не това беше нещото, за което доброволно се беше заловил; беше се надявал на емоции, предизвикателства, на арбалет и поне униформа, която не ръждясва на дъжда.

Той пристъпи напред, готов да защити града от хора, които не зачитат заповедите, дадени им от надлежно овластените градски служители. Морт прецени острието на пиката, кръжащо на няколко сантиметра от лицето му. Всичко това започваше да му писва.

— От друга страна — каза той хладнокръвно, — какво бихте казали, ако ви подаря този чудесен кон, например?

Не беше трудно да открие входа за крепостта. И там пазеха стражи, и те също — с арбалети и дори с още по-мрачен поглед върху живота от първите, а, така или иначе, Морт вече беше свършил конете. Помота се малко насам-натам, докато привлече щедрото им внимание, след което умърлушено пое по улиците на малкия град, чувствайки се абсолютен глупак.

След всичко това, след безкрайните мили със зеле, след като гърбът му се беше вдървил като талпа, той дори не знаеше защо е тук. И какво от това, че тя го е видяла, дори и когато той беше невидим? Имаше ли някакво значение? Разбира се, че не. Само дето продължаваше да вижда лицето й пред себе си, и искрицата надежда в погледа й. Искаше му се да й каже, че всичко ще се оправи. Искаше му се да й разкаже за себе си и за всички свои мечти. Искаше да разбере коя е нейната стая в двореца и да я наблюдава цяла нощ, чак докато светлината вътре угасне. И т.н.

Малко по-късно някакъв ковач, чийто бизнес беше в една от тесните улици, граничещи със стените на двореца, вдигна поглед от наковалнята си и видя висок, източен младеж с пламнало лице, който напразно се опитва да мине през стената.

Доста по-късно, един младеж е поохлузена и насинена глава се отби в една от градските кръчми и попита как да стигне до най-близкия магьосник.

И вече още по-късно, Морт се озова пред къща с олющена мазилка и потъмняла месингова табела, която възвестяваше, че това е жилището на:

Солидно впечатлен, въпреки разтуптяното си сърце, Морт вдигна тежкото чукче на входната врата, което имаше формата на отвратителен грифон, захапал тежка желязна халка, и почука два пъти.

Отвътре се чу кратко суетене, серия нервни домашни шумове, които в къща с не дотам възвишен обитател, биха напомнили за, например, някой, който изсипва чиниите от обяда в мивката и скрива разпиляното пране.

Най-накрая вратата се отвори, бавно и мистериозно.

— Прафи фе фега на много фпетатлен — каза чукчето на вратата, настроено разговорчиво, но затруднено поради халката. — Отфаря я ф макари и парте конет. Не го бива в отклютвафтите магии, сефстас ли фе?

Морт изгледа ухиленото желязно лице. Аз работя за скелет, който върви през стени, рече си той. Защо трябва да се учудвам вече от нещо?

— Благодаря — каза той.

— Няма фа какво. Ифтрий си краката в ифтривалката, фтъргалката има фвободен ден.

Голямата, ниска стая вътре беше тъмна и сумрачна и ухаеше главно на тамян, но също така и леко на варено зеле, на престояло бельо и на обитател, който замеря с чорапите си стената и обува онези, които не се залепят за нея и паднат. Имаше голяма пукната кристална топка, астролабия без някои части, един разкривен октограм на пода и висящ на тавана препариран алигатор. Препарираният алигатор е атрибут, абсолютно задължителен за всяка една уважаваща себе си магьосническа кантора. Този изглеждаше така, сякаш не му е харесало много.

Мънистена завеса се отмести театрално в дъното на стаята и откри една фигура, забулена с качулка.

— Благоприятстващи съзвездия греят в часа на срещата ни днес — изрецитира тя.

— Какви? — попита Морт.

Настъпи внезапна смутена тишина.

— Моля?

— Какви съзвездия? — попита Морт.

— Благоприятстващи — каза фигурата неуверено. Окопити се и продължи. — Каква е причината да безпокоите Игнеус Катуел, Притежателят на Осемте Ключа, Пътешественикът из Подземните Измерения, Върховният Маг на…

— Простете — каза Морт, — Вие наистина ли сте това?

— Наистина да съм какво?

— Магистър на как-беше, Върховен Жрец на Каж-го-де в Свещените Измерения?

Катуел раздразнено отметна качулка. Но вместо мистика с посивяла брада, когото Морт бе очаквал да види, под нея се оказа едно кръгло и пълно лице — розово и бяло, като пирог с месо, на какъвто той приличаше и по някои друга неща. Например, като почти всеки пирог с месо, той нямаше брада, и като почти всеки пирог с месо — от него лъхаше добродушие.

— В преносен смисъл — каза той.

— Това пък какво значи?

— Ами, значи, не — каза Катуел.

— Но нали каза…

— Това е за реклама — каза магьосникът. — Един вид магия, която сам си разработих. Ти какво точно искаш, всъщност? — Хвърли му циничен, красноречив поглед. — Любовен еликсир, нали? Нещо окуражаващо младите дами?

— Възможно ли е да се върви през стени? — отчаяно попита Морт. Ръката на Катуел се закова насред път, вече посегнала към голямо шише, пълно с лепкава течност.

— Посредством магия?

— Хм — каза Морт, — не, без нея, струва ми се.

— Тогава си подбирай по-тънки стени — каза Катуел. — А най-добре, използвай вратата. Онази там е много подходяща, ако си дошъл само да ми губиш времето.

Морт се поколеба, после постави кесията със златни монети на масата. Магьосникът ги погледна, издаде слаб гърлен звук и посегна към тях. Ръката на Морт се стрелна и го сграбчи за китката.

— Аз минавах през стени — каза той, бавно и натъртено.

— Не се съмнявам, не се съмнявам — забръщолеви Катуел, без да откъсва поглед от кесията. Издърпа тапата на някакво шише със синя течност и разсеяно отпи една глътка.

— Само че, преди да го направя, не знаех че го мога, когато го правех, не знаех, че го правя, а сега, след като съм го направил, не мога да си спомни как става. А искам да го правя пак.

— Защо?

— Защото — каза Морт, — мога ли да преминавам през стени, значи мога всичко.

— Много мъдро — съгласи се Катуел. — Цяло философско откритие. И как се казва госпожицата, оттатък въпросната стена?

— Тя е… — Морт преглътна. — Не знам как се казва. Дори и дали има момиче — добави той високомерно, — аз такова нещо въобще не съм казвал.

— Така — каза Катуел. Удари нова глътка и потрепери. — Чудесно. Как да преминаваме през стени. Ще направя това проучване. Но може да се окаже скъпичко.

Морт внимателно взе кесията и извади от нея една малка златна монета.

— Плащам в брой — каза той, оставяйки я на масата.

Катуел я пое, сякаш очакваше тя да експлодира или да се изпари, и внимателно я разгледа.

— Никога по-рано не съм виждал подобна монета — каза той с упрек в гласа. — Какви са тези извити надписи?

— Все пак е златна, нали? — каза Морт. — Искам да кажа, не сте длъжен да я приемете…

— Да, да, разбира се, златна е — припряно каза Катуел. — Наистина е златна. Просто се чудех, откъде е, нищо повече.

— Няма да ми повярвате — каза Морт. — По кое време е залез-слънце тук?

— Обикновено успяваме да го вместим между деня и нощта — каза Катуел, като продължаваше още да се взира в монетата и посръбваше от синьото шише. — Някъде по туй време.

Морт погледна през прозореца. На улицата отвън вече цареше полумрак.

— Ще се върна — промърмори той и хукна към вратата. Чу как магьосникът извика нещо, но Морт вече препускаше с всички сили надолу по улицата.

Започна да се паникьосва. Смърт щеше да го чака на цели четиридесет мили оттук. Щеше да има скандал. Щеше да стане ужасна…

— А, МОМЧЕ.

Една познатата фигура изплува иззад светлината на някаква сергия с желирани змиорки, с чиния морски охлюви в ръка.

— КИСЕЛИЯТ СОС Е ОСОБЕНО ПИКАНТЕН. ОПИТАЙ ГИ, ИМАМ ВТОРА КЛЕЧКА.

Ами, разбира се, само защото е на четиридесет мили оттук, не означаваше, че той не е и тук…

А в разхвърляната си стая, Катуел продължаваше да прехвърля златната монета в ръце, промърморваше „стени“ под носа си и допиваше бутилката.

Забеляза какво прави едва когато в нея не беше останала нито капка, при което той се съсредоточи върху бутилката и през надигащата се пред очите му розова пелена, успя да прочете етикета:

— Съвсем сам? — попита Морт.

— ЕСТЕСТВЕНО. ГЛАСУВАМ ТИ ПЪЛНО ДОВЕРИЕ.

— Ужас!

Предложението измести всичко останало от главата му и Морт с изненада установи, че не му е много гадно. Вече беше присъствал на няколко смърти през последните една-две седмици, а и целият ужас от тях се изпаряваше, когато знаеш, че след това ще си поговориш с жертвата. Голяма част от тях изпитваха облекчение, една-две бяха ядосани, но всички с благодарност приемаха някоя и друга успокоителна дума.

— МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ ЩЕ СЕ СПРАВИШ?

— Ами, да сър. Мисля, че ще се справя.

— Е, ТОВА Е СИЛЕН ДУХ. ОСТАВИХ БИНКИ ПРИ ХРАНИЛКИТЕ ЗАД ЪГЪЛА. ПРИБЕРИ ГО У ДОМА ВЕДНАГА ЩОМ СВЪРШИШ РАБОТАТА.

— Вие тук ли оставате, сър?

Смърт огледа улицата. Очните му кухини блестяха.

— РЕШИХ МАЛКО ДА СЕ ПОРАЗТЪПЧА — рече той загадъчно. — ИЗГЛЕЖДА, НЕ СЪМ ДОБРЕ. ИМАМ НУЖДА ОТ СВЕЖ ВЪЗДУХ. — Той като че ли се сети за нещо друго, бръкна в мистериозните гънки на наметалото си и извади три пясъчни часовника.

— ВСИЧКО Е ЯСНО — каза той. — ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ.

Завъртя се и пое надолу по улицата, като си тананикаше.

— Ъм. Благодаря — отвърна Морт. Вдигна часовниците към светлината и забеляза, че в единия са останали едва няколко песъчинки.

— Значи ли това, че вече аз отговарям? — извика той, но Смърт вече се беше скрил зад ъгъла.

Бинки го посрещна с тихо приятелско изцвилване. Морт го яхна, а сърцето му биеше като лудо, от притеснение и отговорност. Пръстите му сами извадиха косата от калъфа, нагласиха дължината и заключиха механизма на острието (то блесна стоманеносиньо в нощта и наряза звездната светлина като салам). Възседна коня внимателно и се намръщи при мисълта за натъртените от ездата места, но върху Бинки беше все едно яздиш възглавница. Сети се още нещо и опиянен от делегираните му права, той извади от торбата пътното наметало на Смърт, загърна се в него и закопча сребърната брошка на яката.

Погледна пак първия пясъчен часовник и смушка Бинки с колене. Конят подуши мразовития въздух и препусна.

Зад тях, Катуел изхвърча от дома си и се понесе с развята мантия надолу по заледената улица.

Сега вече конят леко галопираше и увеличаваше разстоянието между копитата си и паветата. Едно махване с опашка и вече беше над покривите на къщите, като продължи да се издига плавно в мразовитото небе.

Катуел не му обърна внимание. Мисълта му бе заета от други по-неотложни неща. Изпълни ефектен летящ скок и се приземи в цял ръст сред ледените води на конското корито, като с благодарност се облегна на плаващите отломъци лед. След известно време водата започнала се изпарява.