Морт

Морт примижа през сълзящите си очи назад към гроба на царя. Нямаше съмнение — осветени от факли пръсти работеха по вратата. Скоро, съгласно легендата, пазачите ще оживеят и ще започнат безкрайния си патрул.

Той знаеше, че те ще го направят. Спомни си знанието. Спомни си съзнанието си, което се чувстваше студено като лед, и безбрежно като нощното небе. Спомни си, че са го призовали към неохотно съществуване в момента, в който е заживяло първото създание, със сигурното знание, че той ще надживее живота, докато и последното създание във вселената не се оттегли в мир, когато — тогава, негово задължение ще бъде, образно казано, да качи столовете върху масите и да изгаси светлините.

Спомни си самотата.

— Не ме оставяй — настойчиво каза той.

— Тук съм — отвърна тя. — Толкова дълго, колкото имаш нужда от мен.

— Полунощ е — тъпо каза той, като се свлече до Тсорт и сведе болящата го глава към водата. До себе си чу шум все едно изпразваха вана, когато Бинки също отпи.

— Това означава ли, че сме закъснели твърде много?

— Да.

— Съжалявам. Щеше ми се да можех да направя нещо.

— Не можеш.

— Поне удържа обещанието си към Албърт.

— Да — горчиво каза Морт. — Поне това направих. Почти целият път от единия край на Диска до другия…

Трябва да има дума за онази микроскопична искрица надежда, която не смееш даже да таиш, да не би самият акт на признаването й да я накара да изчезне, като опита да видиш фотон. Можеш само предпазливо да се промъкнеш до нея, да погледнеш покрай нея, да минеш покрай нея и да я чакаш да стане достатъчно голяма, че да се изправи пред света.

Той вдигна мокра глава и погледна към залязващия хоризонт, като се опитваше да си припомни големия модел на Диска в кабинета на Смърт, без в действителност да позволи на вселената да разбере какво изпитва.

В мигове като този може да ти се стори, че евентуалността е така прецизно балансирана, че дори само ако мислиш твърде високо, може да развалиш всичко.

Той се ориентира по тънките ленти на Централните Светлини, които танцуваха на фона на звездите, и вдъхновено предположи, че Сто Лат е… ей там…

— Полунощ — каза той на глас.

— Вече мина полунощ — каза Изабел.

Морт се изправи, като се мъчеше да не позволи радостта да струи от него като от фар, и сграбчи хамута на Бинки.

— Хайде — каза той. — Нямаме много време.

— За какво говориш?

Морт се пресегна надолу да я вдигне зад гърба си. Това беше хубава идея, но означаваше просто, че за малко не се изтърси от седлото. Тя леко го бутна обратно и се качи сама. Бинки полетя ниско настрани, доловил трескавото вълнение на Морт, като пръхтеше и риеше в пясъка.

— Попитах, за какво говориш?

Морт обърна коня с лице срещу далечния огън на залеза.

— Скоростта на нощта — каза той.

Катуел подаде глава над назъбените стени на двореца и изпъшка. Преградата беше само на една улица разстояние, ясно видима на октарината, а на него не му се налагаше да си представя пращенето. Чуваше го — гадно, като рязане на трион бръмчене, когато случайни частици от възможността удряха повърхността на преградата и освобождаваха енергията си под формата на шум. Докато отъпкваше пътя си по улицата, бисерната стена погълна празничната украса, факлите и очакващите тълпи и остави само тъмни улици. Някъде там отвън, помисли си Катуел, аз спя дълбоко в леглото си и нищо от това не се е случвало. Блазе ми.

Той се наведе бързо, плъзна се по стълбата на паветата и запраши назад към главната зала, а краищата на плаша му се вееха около глезените му. Той се вмъкна през малката вратичка на огромните порти и нареди на стражите да я заключат, после отново грабна поли и затупа по един страничен коридор, така че гостите да не го забележат.

Залата беше осветена от хиляди свещи и препълнена със сановници от Сто Лат, почти всички те — леко несигурни защо са там. И, разбира се, там беше и слонът.

Именно слонът беше този, който бе убедил Катуел, че е излязъл от границите на разума, но няколко часа по-рано това му се беше сторила добра идея, когато раздразнението му от лошото зрение на Висшия Свещеник го беше накарало да си спомни, че една дъскорезница на края на града притежава гореспоменатия звяр за превозване на тежки товари. Той беше стар, имаше артрит и неуравновесен характер, но имаше едно важно преимущество като обект на жертвоприношението. Висшият Свещеник трябваше да може да го види.

Половин дузина стражи внимателно се опитваха да удържат животното, в бавния мозък на което се беше родила мисълта, че то трябва да си е в познатия обор, с много сено, вода и време да си мечтае за горещите дни в огромните, в цвят каки равнини на Клач. Започваше да става неспокойно.

Много скоро ще стане явно, че още една причина за нарастващата игривост на слона е фактът, че в предцеремониалната суматоха, хоботът му беше открил церемониалния потир, съдържащ един галон силно вино и го беше изпил. Странни горещи идеи започваха да клокочат пред гурелясалите му очи, за изкоренени баобаби, за съпернически борби с други мъжкари, за величествен бяг през околни села и други полуприпомнени удоволствия. Скоро щеше да започне да вижда розови хора.

За щастие, това не беше известно на Катуел, който улови погледа на помощника на Висшия Свещеник — устремен към бъдещето млад мъж, който беше проявил предвидливостта да се запаси с дълга кожена престилка и с рибарски ботуши, и даде знак, че церемонията може да започне.

Той се втурна обратно в стаята за преобличане на свещениците и се намъкна в специалния церемониален плащ, който дворцовата шивачка беше ушила за него, като беше бръкнала дълбоко в работната си кошница за парченца дантела, пайети и златни нишки, за да създаде една одежда с такава поразителна безвкусица, че дори и Главния Ректор на Невидимия Университет нямаше да се срамува да я облече. Катуел си позволи пет секунди, за да се полюбува на себе си в огледалото, преди да нахлупи островърхата шапка на главата си и да се втурне към вратата, където се спря точно навреме, за да се появи със спокойна стъпка, така, както подобава на важен човек.

Той стигна до Висшия Свещеник точно когато Кели започна придвижването си по централната пътека, оградена от двете страни от прислужнички, които се суетяха около нея като влекачи около голям пътнически кораб.

Въпреки неудобствата от фамилната й рокля, Катуел си помисли, че тя е красива. Имаше нещо у нея, което го караше…

Той стисна зъби и се опита да се съсредоточи върху мерките за сигурност. Беше поставил стражи на най-различни стратегически точки в залата, в случай, че Дукът на Сто Хелит се опиташе в последния момент да прекрои кралската приемственост, и си напомни специално да държи под око самия дук, който седеше на предната редица от пейки със странна кротка усмивка на лицето. Дукът улови погледа на Катуел и магьосникът бързо отмести очи.

Висшият Свещеник вдигна ръце за тишина. Катуел се промъкна към него, когато старецът се обърна към Центъра и с дрезгав глас започна молитвата към боговете.

Катуел отново плъзна поглед към дука.

— Чуйте ме, ммм, о, богове…

Сто Хелит не гледаше ли право в населяваната от прилепи тъмнина на гредите горе?

— … чуй ме, О, Слепи Айо със Стоте Очи; чуй ме, О, Велики Офлър на Населената с Птици Уста; чуй ме, О, Милостива Съдба; чуй ме, О, Студена, мм, Участ; чуй ме, О, Седморъки Сек, чуй ме, О, Хоки от Горите; чуй ме, О…

С тъп ужас Катуел осъзна, че изкуфелият стар глупак, противно на всички инструкции, ще спомене цялата пасмина. На Диска имаше повече от деветстотин известни богове, а теолозите изследователи продължаваха да откриват нови всяка година. Можеше да продължи с часове. Паството вече започваше да тропа с крака.

Кели стоеше пред олтара с яростно изражение върху лицето. Катуел сръга Висшия Свещеник в ребрата, което не доведе до видим ефект, и тогава изви свирепо вежди към младия дякон.

— Спри го! — изсъска той. — Нямаме време!

— Боговете ще бъдат недоволни…

— Не толкова недоволни, колкото мен, а аз съм тук.

За един миг дяконът погледна лицето на Катуел и реши, че най-добре е после да се обяснява с боговете. Той потупа Висшия Свещеник по рамото и му прошепна нещо в ухото.

— … О, Стайкхегел, бог на, мм, самотните краварници; чуй ме, О… моля? Какво?

Шепот, шепот.

— Това е, мм, много неправилно. Много добре, отиваме направо до… мм, Рецитацията на Потеклото.

Шепот, шепот.

Висшият Свещеник се намръщи на Катуел, или поне натам, където мислеше, че се намира Катуел.

— Ох, добре. Мм, пригответе тамяна и благовонията за Опрощаването на Четворичния Път.

Шепот, шепот.

Лицето на Висшия Свещеник потъмня.

— Предполагам, че… мм, една кратка молитва, мм, е напълно немислима? — кисело рече той.

— Ако някои хора не предприемат нещо — сдържано каза Кели, — ще си имат неприятности.

Шепот.

— Не знам, сигурен съм — каза Висшият Свещеник. — Тогава хората въобще може да не си губят времето с религиозна… мм, церемония. Доведете проклетия слон тогава.

Дяконът погледна обезумял към Катуел и махна на стражите. Докато те, с викове и насочени тояги, караха плавно полюшващия се техен повереник напред, младият свещеник се промъкна до Катуел и пъхна нещо в ръката му.

Той погледна надолу. Беше шапка за плуване.

— Това необходимо ли е?

— Той е много набожен — каза дяконът. — Може да ни потрябва и шнорхел.

Слонът стигна до олтара и беше накаран, не много трудно, да коленичи. Той изхълца.

— Е, добре, къде е той? — сърдито попита Висшият Свещеник. — Нека свършваме с този… мм, фарс!

Зашепна тогава дяконът. Висшият Свещеник слушаше, кимна мрачно, взе жертвения си нож с бяла дръжка и го вдигна с две ръце над главата си. Цялата зала гледаше, притаила дъх. После отново го свали.

— Къде пред мен?

Шепот.

— Аз със сигурност нямам нужда от помощта ти, моето момче! Аз принасям в жертва мъже и момчета… и, мм, жени и животни… в продължение на цели седемдесет години, и когато вече не мога да използвам… мм, ножа, тогава може да ме сложите да си легна с лопата!

И той стовари острието с див замах, който, по абсолютна случайност, нарани леко слона в хобота.

Животното се събуди от приятния си, съзерцателен унес и изквича. Дяконът се обърна ужасен, за да се озове срещу две миниатюрни кръвясали очи, които гледаха кривогледо към разярения им хобот, и се изпари от олтара с един-единствен скок от място.

Слонът беше разярен. Смътни объркващи спомени заляха болната му глава — за огньове и крясъци, за хора с мрежи, и клетки, и копия, както и твърде много години, в които е теглил тежки дървени трупи. Той стовари туловището си върху каменния олтар и донякъде и за собствена изненада го разцепи на две, повдигна двете части във въздуха с бивните си, опита се безуспешно да изкорени една каменна колона и тогава, почувствал внезапна нужда от глътка чист въздух, се втурна сковано нататък из залата.

Той блъсна вратата с пълна сила, като кръвта му кипеше от вика на стадното чувство и от алкохола, и я откачи от пантите. С рамка, все още върху раменете си, и наклонен на една страна, той премина вътрешния двор, премаза външните порти, оригна се, затрещя през спящия град и още продължаваше бавно да набира скорост, когато подуши далечния, тъмен континент на Клач в нощния вятър и с вдигната опашка последва далечния зов на дома.

В залата отзад цареше прах, викове и суматоха. Катуел махна шапката от очите си и се изправи на ръце и колене.

— Благодаря ти — каза Кели, която лежеше под него. — И защо скочи върху мен?

— Първият ми инстинкт беше да те защитя, Ваше Величество.

— Да, може и да е било инстинкт, но… — Тя започна да казва, че може би слонът щеше да тежи по-малко, но видът на голямото му, сериозно и зачервено лице я възпря.

— Ще поговорим за това по-късно — рече тя, като се изправи и изтупа праха от себе си. — Междувременно, мисля, че ще минем и без жертвоприношението. Още не съм Ваше Величество, а само Ваше Височество, а сега някой би ли донесъл короната…

Зад гърба им щракна предпазител.

— Магьосникът ще си сложи ръцете там, където ще мога да ги виждам — каза дукът.

Катуел се изправи бавно и после се обърна. Дукът беше следван от половин дузина огромни, сериозни мъже, мъже от онзи тип, единствената роля в живота на които е да стърчат заплашително зад хора като дука. Те държаха една дузина огромни, сериозни арбалети, главното предназначение на които беше да изглеждат така, сякаш всеки момент ще изстрелят стрелите си.

Принцесата скочи на крака и се хвърли към чичо си, но Катуел я сграбчи.

— Не — тихо каза той. — Той не е човек, който ще те завърже и ще те хвърли в някое мазе, като даде достатъчно време на мишките да ти прегризат въжетата, преди прииждащата вода да го напълни. Това е човек, който убива веднага и на място.

Дукът се поклони.

— Мисля, че с право може да се каже, че това беше гласът на боговете — рече той. — Ясно, принцесата беше трагично смазана от палавия слон. Народът ще бъде разстроен. Лично аз ще обявя една седмица траур.

— Не можеш да направиш това, всички гости видяха…! — започна принцесата, почти разплакана.

Катуел поклати глава. Видя как стражите се движат сред тълпите объркани гости.

— Не са — каза той. — Ще се удивиш колко много не са видели. Особено, когато научат, че да бъдеш смазан трагично от немирен слон може да бъде заразно. Можеш да умреш от това дори и в леглото си.

Дукът се засмя любезно.

— Ти наистина си доста интелигентен за магьосник — каза той. — Така, аз просто предлагам изгнание…

— Това няма да ти се размине — каза Катуел. Помисли малко и после добави: — Е, най-вероятно ще ти се размине, но в смъртния си час ще съжаляваш за това и ще ти се иска…

Той млъкна. Челюстта му увисна.

Дукът се обърна наполовина, за да проследи погледа му.

— Е, магьоснико? Какво видя?

— Няма да ти се размине — истерично каза Катуел. — Тебе даже няма да те има тук. Това никога няма да се е случвало, разбираш ли?

— Наблюдавайте му ръцете — каза дукът. — Дори само пръстите да си мръдне, застреляйте ги.

Той отново се огледа, озадачен. Магьосникът беше прозвучал истински. Естествено, говореше се, че магьосниците могат да виждат неща, които не са тук…

— Няма никакво значение дали ще ме убиеш — забръщолеви Катуел, — защото утре аз ще се събудя в собственото си легло и това така или иначе няма да се е случило. То дойде през стената!

Нощта напредваше по Диска. Тя винаги беше там, разбира се, спотайвайки се из сенки, дупки и мазета, но едновременно с бавната дневна светлина, която се влачеше след слънцето, басейните и езерата на нощта се разрастваха, срещаха се и се сливаха.

Светлината на света на Диска се движи бавно поради огромното магическо поле. Светлината на света на Диска не е като светлината по другите места. Пораснала е малко, пообиколила е и не изпитва потребност да се втурва навсякъде. Тя знае, че колкото и бързо да върви, тъмнината винаги стига първа, така че не си дава много зор.

Полунощ се плъзгаше над пейзажа като кадифен прилеп. А по-бърз от полунощ, една миниатюрна искрица на фона на тъмния свят на Диска, Бинки бягаше след нея. Пламъци бучаха изпод копитата му. Под лъскавата му кожа като змии в олио играеха мускули.

Движеха се в мълчание. Изабел махна едната си ръка от около кръста на Морт и загледа как искрите блестят около пръстите й във всичките осем цвята на дъгата. Малки пращящи змийчета от светлина се спуснаха по ръката й и заискриха от краищата на косата й.

Морт спусна коня още по-ниско, като остави вряща облачна диря, която се проточи мили след тях.

— Сега вече знам, че полудявам — промърмори той.

— Защо?

— Току-що видях един слон там долу. Уауу! Виж, там горе пред нас се вижда Сто Лат.

Изабел надникна иззад рамото му към далечния лъч светлина.

— Колко време ни остана? — нервно попита тя.

— Не знам. Може би няколко минути.

— Морт, не съм те питала по-рано…

— Е?

— Какво ще правиш, когато стигнем там?

— Не знам — отвърна той. — Надявах се, че когато му дойде време го, нещо един вид само ще изникне.

— Е, и изникна ли?

— Не. Но времето още не е дошло. Магията на Албърт би могла да помогне. А и аз…

Куполът на реалността клекна над двореца като колабираща медуза. Гласът на Морт заглъхна в ужасена тишина. После Изабел каза:

— Е, аз мисля, че вече е почти време. Какво ще правим?

— Дръж се здраво!

Бинки се плъзна през разрушените порти на външния двор, препусна по калдъръма, последван от искряща диря и прескочи избитата врата на залата. Бисерната стена на преградата изникна заплашителна и премина като шока от студен душ.

Морт смътно видя Кели, Катуел и група едри мъже, които се втурнаха да си спасяват живота. Той разпозна чертите на дука и извади сабя, като скочи от седлото веднага щом изпускащият пара кон се закова на място.

— Да не си я докоснал с пръст! — изкрещя той. — Ще ти отсека главата!

— Това определено е много внушително — каза дукът и извади своята сабя. — Както и много глупаво. Аз…

Той млъкна. Погледът му се изцъкли. Политна напред. Катуел остави големия, сребърен свещник, с който добре си беше послужил, и извинително се усмихна на Морт.

Морт се обърна към стражите, а синият пламък от сабята на Смърт бръмчеше из въздуха.

— Някой друг да иска малко? — изръмжа той. Те отстъпиха, после се обърнаха и побягнаха. В мига, в който минаха през преградата, те изчезнаха. Там отвън също нямаше никакви гости. В истинската реалност залата беше тъмна и празна.

Четиримата бяха останали в едно полукълбо, което бързо ставаше все по-малко. Морт се примъкна до Катуел.

— Някакво предложение? — попита той. — Тук някъде трябва да имам вълшебна магия…

— Забрави за това. Ако сега опитам някаква магия тук, ще ни откъсне главите. Тази малка реалност е твърде малка, за да я задържи.

Морт се отпусна върху развалините от олтара. Чувстваше се празен, изчерпан. Един миг той гледа как цвърчащата стена на преградата се приближава още по-близо. Ще оцелее в нея, надяваше се той, и Изабел също ще оцелее. Катуел няма, но някакъв Катуел ще оцелее. Само Кели…

— Ще ме коронясват ли или не? — с леден глас попита тя. — Аз трябва да умра кралица! Ще бъде ужасно да съм мъртва и обикновена!

Морт я погледна с нефокусиран поглед, като се опитваше да си спомни за какво по дяволите говори тя. Изабел затърси из развалините зад олтара и се появи с доста поочукана златна диадема, украсена с малки диаманти.

— Това ли е? — попита тя.

— Това е короната — каза Кели, почти през сълзи. — Но няма нито свещеник, нито нищо.

Морт въздъхна дълбоко.

— Катуел, ако това е нашата собствена реалност, то можем да я пренаредим по начина, по който искаме, нали така?

— Какво имаше предвид?

— Сега ти си свещеник. Назови си бога.

Катуел се поклони и пое короната от Изабел.

— Вие всички ми се подигравате! — озъби се Кели.

— Извинявай — уморено рече Морт. — Денят беше доста дълъг.

— Надявам се да мога да го направя добре — тържествено каза Катуел. — Никога преди това не съм коронясвал някого.

— И мен никога преди това не са ме коронясвали!

— Хубаво — утешително каза Катуел. — Можем да се научим заедно. — Той започна да мърмори някаква внушителни думи на странен език. Всъщност, това беше проста магия за очистване на дрехите от бълхи, но — помисли си той — какво значение имаше, по дяволите. И после си помисли, божичко!, в тази реалност аз съм най-могъщият магьосник, който някога е съществувал, е, това вече ще бъде нещо, което да разправям на внуци… Той стисна зъби. Е, ще има някои закони, които ще бъдат променени в тази реалност, това е сигурно.

Изабел седна до Морт и пъхна ръка в неговата.

— Е? — тихо попита тя. — Това вече е времето. Нещо изникна ли само?

— Не.

Преградата беше спипала до повече от средата на залата, като се забави леко, докато неумолимо смля налягането на реалността — натрапница.

Нещо мокро и топло духна в ухото на Морт. Той посегна и докосна муцуната на Бинки.

— Доброто ми старо конче — рече той. — А аз нямам нито една бучка захар. Ще трябва сам да си намериш пътя до вкъщи…

Ръката му спря насред галенето.

— Всички можем да си идем вкъщи — каза той.

— Не МИСЛЯ, че на татко това много ще му хареса — каза Изабел, но Морт не й обърна внимание.

— Катуел!

— Да?

— Тръгваме си. Ти идваш ли? Ще продължиш да съществуваш, когато преградата се затвори.

— Една част от мен ще продължи — каза магьосникът.

— Това имах предвид — каза Морт и се метна върху гърба на Бинки.

— Но, ако говоря като частта, която няма да продължи да съществува, бих искал да се присъединя към вас — бързо рече Катуел.

— Аз възнамерявам да си остана тук и да умра в собственото си кралство — каза Кели.

— Какво възнамеряваш няма значение — каза Морт. — Изминах целия този път през Диска, за да те спася, ясно ли ти е, така че, ти ще бъдеш спасена.

— Но аз съм кралицата! — каза Кели. Неувереността изпълни очите й и тя се обърна към Катуел, който виновно наведе свещника си. — Чух те, че каза думите! Аз съм кралица, нали съм?

— О, да — незабавно отговори Катуел; и след това, тъй като се предполага думата на магьосника да е по-твърда и от чугун, добави целомъдрено: — Както и напълно очистена от всякакви гадинки.

— Катуел! — сряза го Морт. Магьосникът кимна, хвана Кели през кръста и буквално я настани върху гърба на Бинки. Като вдигна полите си на кръста, той се покачи зад Морт, пресегна се и премести Изабел зад гърба си. Конят затанцува по пода, негодуващ от свръхтовара, но Морт го обърна към счупената врата и го сръга напред.

Преградата ги последва, докато те изтопуркаха през залата и навън в двора, откъдето бавно се издигнаха. Бисерната й мъгла беше едва на метри разстояние и се затягаше сантиметър по сантиметър.

— Извинете — каза Катуел на Изабел и вдигна шапка. — Игнеус Катуел, Магьосник Първи Клас (НУ), Бивш Кралски Познавач, който много скоро сигурно ще бъде обезглавен. Случайно дали не знаете къде отиваме?

— В страната на татко — изкрещя Изабел, над вятъра по пътя им.

— Срещал ли съм го някога?

— Не бих казала. Щяхте да го запомните.

Върхът на дворцовата стена закачи копитата на Бинки, когато той, напрегнал мускули, се издигна още по-високо. Катуел отново се облегна назад, стиснал здраво шапката си.

— Кой е този господин, за когото говорим? — изкрещя той.

— Смърт — отвърна Изабел.

— Не…

— Да.

— О! — Катуел надникна към далечните покриви под тях и й се усмихна накриво. — Дали ще спести време, ако просто скоча сега?

— Той е много добър, като му посвикнеш — отбранително каза Изабел.

— Така ли? Мислите ли, че ще имаме тази възможност?

— Дръж се! — каза Морт. — Сега трябва да минаваме точно през…

Дупка, пълна с черен мрак, се втурна от небето и ги улови.

Преградата подскочи несигурно, празна като джоба на просяк, и продължи да се свива.