Морт

— ИМА ЛИ? — попита Смърт.

(Това беше кинематичен трик, нагласен за печата. Смърт не говореше с принцесата. Всъщност, той си беше в кабинета и говореше с Морт. Но беше доста ефектно, нали? Може би му се вика бързо преливане на картините или пък скъсяване на разстоянията. Или нещо такова. Промишленост, където на един старши техник му викат Най-доброто Момче, може да го нарече всякак.)

— А КАКВО Е ТОВА? — добави той, като нави парченце черна коприна около проклетата кука в едно малко менгеме, което беше стегнал на бюрото си.

Морт се поколеба. Това беше най-вече поради страх и неудобство, но беше и така също затова, че гледката на един закачулен призрак, който кротко връзва изкуствени мухи, е достатъчна да накара когото и да било да спре.

Освен това, в другия край на стаята седеше Изабел и привидно шиеше нещо, но и го наблюдаваше през начумерен облак от неодобрение. Усещаше как очите й в червени рамки пробиват дупки като бургии в темето му.

Смърт пъхна няколко парченца от сврачи пера за риболов и си засвирука бърза тиха мелодийка през зъби, тъй като нямаше през какво друго да го направи. Вдигна очи.

— ХММ?

— Те… не минаха така гладко, както си мислех — каза Морт, застанал нервно на килима пред бюрото.

— ИМАЛ СИ ПРОБЛЕМИ? — попита Смърт, като клъцна няколко късчета перо.

— Ами, тя, вещицата не щя да си тръгне, а монахът, ами, той пък почна всичко отначало.

— НЯМА ЗА КАКВО ДА СЕ БЕЗПОКОИШ, МОМЧЕ…

— … Морт…

— БИ ТРЯБВАЛО ДА СИ РАЗБРАЛ ДОСЕГА, ЧЕ ВСЕКИ ПОЛУЧАВА ТОВА, КОЕТО СИ МИСЛИ, ЧЕ ЩЕ ПОЛУЧИ. ТАКА Е ТОЛКОВА ПО-ДОБРЕ.

— Знам, господине. Но това означава, че лошите хора, които си мислят, че ще идат в някакъв рай, наистина отиват там. А добрите хора, които се страхуват, че отиват на някакво ужасно място, наистина страдат. Хич не ми изглежда справедливо.

— КАКВО СЪМ ТИ КАЗАЛ ДА ЗАПОМНИШ, КОГАТО СИ НАВЪН ПО РАБОТА?

— Ами, вие…

— ХММ?

Морт се запъна на едно място.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА. СЪЩЕСТВУВАШ САМО ТИ.

— Ами, аз…

— ТРЯБВА ДА ЗАПОМНИШ ТОВА.

— Да, но…

— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НАКРАЯ ВСИЧКО СЕ НАРЕЖДА. НИКОГА НЕ СЪМ СРЕЩАЛ СЪЗДАТЕЛЯ, НО СА МИ КАЗВАЛИ, ЧЕ Е ДОСТА БЛАГОРАЗПОЛОЖЕН КЪМ ХОРАТА. — Смърт откъсна нишката и започна да отвива менгемето. — ИЗХВЪРЛИ ТЕЗИ МИСЛИ ОТ СЪЗНАНИЕТО СИ — добави той. — ПОНЕ ТРЕТИЯТ НЕ ТРЯБВА ДА ТИ Е СЪЗДАЛ НИКАКВИ ТРУДНОСТИ.

Точно това беше моментът. Морт дълго беше мислил за него. Нямаше никакъв смисъл да го крие. Беше разстроил целия бъдещ ход на историята. Такива неща имат склонността сами да се натрапват на вниманието на хората. Най-добре да си го махне от главата. Признай си като мъж. Вземи пример от него. Картите на масата. Няма защо да говориш със заобикалки. Милост, осланяй се на нея.

Пронизващите сини очи искряха срещу него.

Той погледна на погледа, също като заек нощно време, който се опитва да издържи на светлината от фаровете на чудовищен камион с шестнайсет колела, шофьорът на който е чешит, дето от дванайсет часа кара на кофеин и надхвърля даже тахометрите на ада. Не успя.

— Не, господине — каза той.

— ДОБРЕ. БРАВО. А СЕГА, КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ЗА ТОВА?

Въдичарите смятат, че хубавата суха муха трябва хитро да имитира истинската. Има си точно определени мухи за сутринта. Има различни мухи, за да кълве рибата вечер. И т.н.

Но нещото между триумфалните пръсти на Смърт беше муха от зората на времето. Беше мухата в първичната супа. Беше отраснала на бивните на мамут. Не беше муха, която се бие в стъклата на прозорците, а муха, която пробива стени. Беше насекомо, което ще изпълзи измежду цепнатините и на най-жестоката мухоловка, изпълнено с отрова и търсещо отмъщение. Навсякъде по нея стърчаха странни крила и висяха парченца. Изглеждаше така, сякаш има много зъби.

— Как се казва? — попита Морт.

— ЩЕ Я НАРЕКА… ВЕЛИЧИЕТО НА СМЪРТ — Смърт дари нещото с един последен възхитен поглед и го пъхна в качулката на плаща си. — ЩЕ МИ СЕ ДА ВИДЯ МАЛКО ЖИВОТ ТАЗИ ВЕЧЕР — каза той. — СЕГА, СЛЕД КАТО ВЕЧЕ СИ Й ХВАНАЛ ЦАКАТА, МОЖЕШ ДА ПОЕМЕШ РАБОТАТА. ТАКА ДА СЕ КАЖЕ.

— Да, господине — скръбно рече Морт. Видя как животът му се разтяга пред него като гаден черен тунел, в края на който няма светлина.

Смърт заби с пръст по бюрото и си замърмори.

— А, ДА — каза той. — АЛБЪРТ МИ КАЗВА, ЧЕ НЯКОЙ ТЪРШУВА ИЗ БИБЛИОТЕКАТА.

— Моля, господарю?

— ВАДИ КНИГИ, ОСТАВЯ ГИ НАВСЯКЪДЕ НАОКОЛО. КНИГИ ЗА МЛАДИ ЖЕНИ. СЯКАШ ТОВА МУ СЕ СТРУВА ЗАБАВНО.

Както вече беше обяснено, Светите Слухари имат толкова добре развит слух, че може да оглушеят и от един кротък залез. Само за някакви си секунди време на Морт му се струваше, че кожата на темето му развива подобни странни умения, тъй като той видя как Изабел замръзна насред бод. Чу и тихото поемане на дъх, което беше чувал и по-рано, сред рафтовете. Спомни си копринената кърпичка.

Каза:

— Да, господарю. Няма да се повтори, господарю.

Кожата на темето му започна да го сърби като бясна.

— ВЕЛИКОЛЕПНО. А СЕГА, ВИЕ ДВАМАТА МОЖЕ ДА БЯГАТЕ. НАКАРАЙТЕ АЛБЕРТ ДА ВИ НАПРАВИ ПИКНИК НА ОБЯД ИЛИ НЕЩО ТАКОВА. ГЛЪТНЕТЕ МАЛКО ЧИСТ ВЪЗДУХ. ЗАБЕЛЯЗАЛ СЪМ КАК ВИЕ ДВАМАТА ВИНАГИ СЕ ОТБЯГВАТЕ ЕДИН ДРУГ. — Той сръга съзаклятнически Морт — беше като да те ръгнат с пръчка и добави: — АЛБЪРТ МИ КАЗА КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА.

— Така ли? — мрачно попита Морт. Беше сбъркал, имаше светлина в края на тунела и тя беше огнехвъргачка.

Смърт му намигна още веднъж като същинска свръхнова.

Морт не му отвърна със същото. Вместо това той се обърна и се отправи тежко към вратата най-общо със скорост и походка, в сравнение с които Великата А’Туин изглеждаше като пролетно агънце.

Беше минал вече половината коридор, когато чу мекия шум от бягащи стъпки зад себе си и една ръка улови неговата.

— Морт?

Той се обърна и се вгледа в Изабел през мъгла от униние.

— Защо го накара да си мисли, че ти си бил в библиотеката?

— Не знам.

— Беше… много… мило от твоя страна — предпазливо каза тя.

— Така ли? Не знам какво ми стана. — Той бръкна в джоба си и извади носната кърпичка. — Твоя е, струва ми се.

— Благодаря ти.

Тя шумно си издуха носа.

Морт беше вече далеч нататък по коридора, прегърбил рамене като крилата на лешояд. Тя се затича след него.

— Ами аз — започна тя.

— Какво?

— Исках да ти благодаря.

— Няма значение — промърмори той. — Просто ще бъде най-добре, ако не пипаш повече книгите. Разстройва ги, или нещо такова. — Той се изсмя така, както мислеше, че звучи нерадостния смях. — Ха!

— Какво ха?

— Просто ха!

Беше стигнал края на коридора. Там беше вратата на кухнята, където Албърт злобно и свойски щеше да се изхили, а Морт реши, че не може да понесе това. Спря се.

— Но аз взех книгите само за компания — рече тя зад гърба му.

Той се предаде.

— Бихме могли да се поразходим в градината — отчаяно каза той, след което успя малко да овладее сърцето си и добави: — Без задължения, разбира се.

— Искаш да кажеш, че няма да се ожениш за мен? — попита тя.

Морт беше ужасен.

— Да се женя?

— Татко не те ли доведе тук за това? — попита тя. — В крайна сметка, той няма нужда от чирак.

— Искаш да кажеш всичките онези побутвания, намигания и дребни бележки, че „един ден, момчето ми, всичко това ще бъде твое“? — каза Морт. — Опитвах се да не им обръщам внимание. Не искам да се женя за която и да било още — добави той, като потисна една мимолетна картина на принцесата в съзнанието си. — И още по-малко за теб, не се засягай.

— Не бих се омъжила за тебе, дори ако беше последният човек на Диска — сладко каза тя.

Това нарани Морт. Едно нещо беше да не искаш да се ожениш за някого, но беше съвсем друго да ти кажат, че не искат да се омъжат за теб.

— Поне, струва ми се, не изглеждам така, сякаш години наред съм ял понички в гардероба — каза той, когато излязоха на черната морава на Смърт.

— А аз пък поне вървя така, сякаш всеки от краката ми има само по едно коляно — каза тя.

— А моите очи не са две разпльокани яйца на очи.

Изабел кимна.

— От друга страна, моите очи пък не приличат на нещо, дето расте на мъртво дърво. А какво значи „разпльокан“?

— Ами, яйцата, както ги прави Албърт.

— А, целият белтък е лепкав и се е разтекъл и е пълен с някакви лигави неща?

— Да.

— Хубава дума — замислено се съгласи тя. — Но моята коса, обръщам ти внимание на това, не прилича на нещо, с което си чистиш клозета.

— Определено, но пък и моята не прилича на мокър таралеж.

— Ако обичаш, обърни внимание, че не можеш да сбъркаш гръдния ми кош с тостер в мокра найлонова торбичка.

Морт хвърли кос поглед към горната част на роклята й, която съдържаше достатъчно храна за две котила ротвайлери, и се въздържа от коментар.

— Моите вежди пък не приличат на двойка чифтосващи се гъсеници — опита той.

— Вярно е. Но моите крака, обаче, поне могат да спрат едно прасе в коридора.

— Моля…?

— Не са сменени наопаки — обясни тя.

— А!

Те крачеха през гнездата с лилии, временно останали без думи. Най-накрая Изабел се изправи срещу Морт и подаде ръка. Той я стисна с мълчалива благодарност.

— Стига ли? — попита тя.

— Абсолютно.

— Добре. Очевидно не трябва да се женим, дори само заради децата.

Морт кимна.

Седнаха върху каменна пейка между някакви прилежно подрязани чемшири. Смърт беше направил езерце в този край на градината, подхранвано от леден поток, който пък явно идваше от гърлото на каменен лъв. Дебели, бели шарани се спотайваха в дълбините или душеха на повърхността сред кадифените черни водни лилии.

— Трябваше да вземем малко трохи хляб — галантно каза Морт, като избра напълно негодна за разговор тема.

— Той никога не идва тук, знаеш ли — каза Изабел, докато гледаше рибите. — Направи го, за да ме забавлява.

— Не стана ли?

— Не е истинско — отвърна тя. — Нищо тук не е истинско. Не наистина истинско. Той просто обича да се държи като човешко същество. Сега наистина много се старае, сигурно си забелязал. Струва ми се, че ти му влияеш. Знаеш ли, че веднъж се опита да се научи да свири на банджо?

— На мен ми се струва, че по-ще му прилича орган.

— Не можа да му хване цаката — продължи Изабел, без да му обръща внимание. — Не може да създаде нищо, нали разбираш.

— Нали каза, че е направил това езеро.

— Копие е на някое, което е видял някъде. Всичко е само имитация.

Морт се размърда неудобно. Някаква малка буболечка беше пропълзяла по крака му.

— Много е тъжно — каза той, като се надяваше, че това е приблизително верния тон, който трябва да приеме.

— Да.

Тя загреба шепа чакъл от пътеката и разсеяно започна да го мята в езерото.

— Толкова ли са ми грозни веждите? — попита тя.

— Хм — започна Морт — страхувам се, че да.

— О! — Пльок! Пльок! Шараните я гледаха презрително.

— А краката ми? — попита той.

— Да. Съжалявам.

Морт зарови притеснено из ограничения си репертоар от общи приказки и се отказа.

— Няма значение — учтиво каза той. — Ти поне можеш да използваш пинцети.

— Много е мил — каза Изабел, без да му обръща внимание, — по някакъв разсеян начин.

— Той не ти е точно истински баща, нали?

— Родителите ми бяха убити, когато пресичаха Великия Неф преди години. Имаше буря, струва ми се. Той ме намери и ме доведе тук. Не знам защо го направи.

— Може би е изпитал съжаление към теб?

— Той никога не изпитва никакви чувства. Не го казвам да прозвучи гадно, нали разбираш. Просто той няма с какво да изпитва чувства, няма как-му-се-вика, няма жлези. Може би си е помислил със съжаление за мен.

Тя обърна бледото си кръгло лице към Морт.

— Дума няма да дам да се каже срещу него. Той се старае да прави каквото може. Само дето винаги има толкова много неща, за които да мисли.

— Баща ми беше малко така. Още е, искам да кажа.

— Но предполагам, че има жлези, обаче.

— Струва ми се, че да — каза Морт и се размърда неудобно. — Не е нещо, за което съм се замислял наистина, жлезите, де.

Те се вгледаха един до друг в пъстървата. Пъстървата се вгледа в тях.

— Току-що обърках цялата история на бъдещето — каза Морт.

— Да?

— Ами, когато той се опита да я убие, аз убих него, но проблемът е в това, че, според историята, тя трябваше да е умряла, а дукът да стане цар, но най-лошото, най-лошото е, че, макар че е абсолютно покварен, той ще обедини градовете и в крайна сметка те ще станат федерация, и книгите казват, че ще последват сто години мир и благоденствие. Искам да кажа, човек би си помислил, че ще господства терор или нещо такова, но явно историята понякога има нужда от такива хора, а принцесата просто би била още един монарх. Искам да кажа, не е лошо, всъщност, много е хубаво, но просто не е редно, а сега то няма да стане и историята се мандахерца свободно насам-натам сега, и за всичко съм виновен само аз.

Той притихна, докато тревожно чакаше отговора й.

— Знаеш ли, беше прав.

— Така ли?

— Трябваше да донесем малко трохички — каза тя. — Предполагам, че намират разни неща за ядене във водата. Бръмбари и т.н.

— Чу ли какво казах?

— О! Не, нищо. Нищо, наистина. Съжалявам.

Изабел въздъхна и се изправи.

— Предполагам, че ще искаш да ти се махна от главата — каза тя. — Радвам се, че изяснихме онази работа с жененето. Много ми беше приятно да си поговорим.

— Бихме могли да установим един вид връзка на основата на омразата — каза Морт.

— Обикновено не говоря с хората, с които татко работи — Тя като че ли не можеше да си тръгне и сякаш чакаше Морт да каже още нещо.

— Е, сигурно е така — беше всичко, за което той можа да се сети.

— Предполагам, че сега трябва да отидеш да работиш.

— Кажи-речи — Морт се поколеба, като усещаше, че по някакъв неопределим начин разговорът се е изнизал от плитчините и сега се носи над някакви дълбини, които той не съвсем разбираше.

Последва шум като…

Той накара Морт да си спомни стария двор вкъщи с малко носталгия. По време на суровите Рамтопски зими семейството държеше в двора издръжливи планински зверове тхарга и им хвърляше слама, както си му е реда. След пролетното топене на снега дворът ставаше дълбок няколко стъпки и беше покрит с доста твърда кора. Ако внимаваше човек, можеше и да мине през нея. А ако не беше, и потънеше до колене в наситените изпражнения, тогава звукът, който ботушът му издаваше, когато го извадеше, позеленял и вдигащ пара, беше типичният звук на новата година, точно колкото и песента на птичките и жуженето на пчелите.

Това беше такъв шум. Морт инстинктивно си погледна ботушите.

Изабел плачеше, но не с тихи женски хълцания, а на големи зеещи задавяния, като мехури от подводен вулкан, които се борят кой пръв ще излезе на повърхността. Бяха хлипове, които излизаха под налягане, узрели в обикновено нещастие.

Морт рече:

— Ъ?

Тялото й се тресеше като дюшек, пълен с вода по време на земетресение. Тя зарови трескаво из ръкавите си за кърпичката, но при тези обстоятелства тя беше също толкова безполезна, колкото и хартиена шапка в гръмотевична буря. Опита се да каже нещо, което се превърна в поток от съгласни, накъсан от хълцания.

Морт рече:

— Ъ?

— Попитах на колко години мислиш, че съм?

— Петнайсет? — пробва се той.

— На шестнайсет съм — заскимтя тя. — А знаеш ли от колко време съм на шестнайсет години?

— Съжалявам, не те разб…

— Не, как би могъл! Никой не би могъл. — Тя отново си издуха носа, и въпреки треперещите си ръце, все пак внимателно напъха бая мократа кърпичка обратно в ръкава си.

— На теб ти се позволява да излизаш — каза тя. — Ти си тук твърде отскоро, за да забележиш. Тук времето стои на едно място, не си ли забелязал? О, нещо минава, но то не е истинското време. Той не може да създаде истинско време.

— О!

Когато отново заговори, това беше тънкият, внимателен и преди всичко храбър глас на някой, който се е овладял, въпреки съкрушителното неравенство, но може да му изпусне края всеки момент.

— От трийсет и пет години съм все на шестнайсет.

— О?

— Най-лошо беше през първата година.

Морт си припомни последните си няколко седмици и кимна съчувствено.

— Затова ли четеш всичките тези книги? — попита той.

Изабел наведе поглед, после завъртя притеснено един пръст, обут в сандал, в чакъла.

— Много са романтични — каза тя. — Има някои наистина прекрасни истории. Онова момиче, дето изпива отрова, след като младият й съпруг умира, а има и едно друго, дето скача от скала, защото баща й настоява да се омъжи за онзи, стария, а едно друго предпочита да се удави, отколкото да се подчини на…

Морт слушаше удивен. Ако се съди по внимателния подбор на четивата на Изабел, забележително постижение беше за всяка една жена на Диска да поживее поне толкова от юношеството си, че да износи чифт чорапогащи.

— … и тогава тя решава, че той е мъртъв, и тя също се убива, а после той се събужда и той наистина се самоубива, после, има и едно друго момиче…

Здравият разум подсказваше, че поне няколко жени са доживели третата си декада, без да се самоубият от любов, но здравият разум явно не получаваше дори и ролята на статист в тези драми.8 Морт вече знаеше, че любовта те кара да се чувстваш ту горещо, ту студено, ту жесток, ту слаб, но не беше разбрал, че може да те накара да оглупееш.

— … всяка нощ преплува реката, но една нощ има буря, и когато той не пристига…

Морт инстинктивно чувстваше, че някои млади двойки се срещат, да кажем, на селската забава, харесват се, излизат заедно година-две, скарват се няколко пъти, помиряват се, женят се и въобще не се самоубиват.

Усети, че молитвата на звездната любов се изчерпи.

— О! — немощно рече той. — Ами никой ли вече просто не, така де, не ходи с друг?

— Да обичаш означава да страдаш — каза Изабел. — Трябва да има много тъмни страсти.

— Така ли?

— Абсолютно. И страдание.

Изабел явно си спомни нещо.

— Ти не каза ли нещо, че нещо се мандахерцало свободно насам-натам? — попита тя, със строгия глас на някой, който се овладява.

Морт помисли.

— Не — отвърна.

— Опасявам се, че не внимавах много.

— Няма никакво значение.

Тръгнаха обратно към къщата в мълчание.

Когато Морт се върна в кабинета, откри, че Смърт е излязъл и е оставил четири пясъчни часовника на писалището. Голямата кожена книга лежеше на един аналой, надеждно заключена.

Под пясъчните часовници беше пъхната бележка.

Морт си беше представял, че почеркът на Смърт ще е или готически, или по някакъв начин ъгловат като на надгробен камък, но всъщност Смърт беше изучил един класически труд върху графологията, преди да си избере собствен стил и беше усвоил почерк, който говореше за уравновесена, добре приспособена личност.

На нея пишеше:

Морт си мислеше, че историята се мята наоколо като опънато метално въже, което са пуснали и което профучава назад-напред през действителността с големи разрушителни махове.

Историята не е такава. Историята се разплита плавно, като стар пуловер. Много пъти беше съшивана с кръпки и кърпена, преплитана, за да стане на различни хора, натиквана в кутия под мивката на цензурата, за да бъде накълцана на бърсалки за прах за пропагандата, и въпреки това винаги — в крайна сметка — успяваше да се изплъзне и да се върне в старата си, позната форма. Историята има навика да променя хората, които си мислят, че те променят нея. Историята винаги има няколко готови трика в старата си торба. Тука е от доста време.

Ето какво ставаше:

Погрешно насоченият удар на косата на Морт беше разрязал историята на две отделни реалности. В града Сто Лат Принцеса Кели продължаваше да управлява, с известни трудности и с непрекъснатата помощ на Кралския Познавач, който беше вписан в дворцовата ведомост и натоварен със задължението да напомня, че тя съществува. В земите извън нея, обаче — отвъд равнината, в планините Рамтоп, около Кръглото Море и чак до Ръба — все още господстваше традиционната реалност, така че тя абсолютно определено беше мъртва, херцогът беше цар, а светът невъзмутимо вървеше по плана си, какъвто и да беше той.

Проблемът е, че и двете реалности бяха истински.

Хоризонтът на един вид историческите събития понастоящем беше на около двайсет мили от града и още не се забелязваше много. Това е тъй като… е, добре, наречете я разликата в историческите налягания, още не беше много голяма. Но нарастваше. Във влажните зелеви поля навън нещо блещукаше във въздуха и леко цвъртеше, като пържещи се скакалци.

Хората променят историята толкова, колкото птиците променят небето — те просто рисуват краткотрайни фигури в нея. Сантиметър по сантиметър, неумолима като глетчер, истинската реалност бавно и тежко се носеше към Сто Лат.

Морт беше първият човек, който забеляза.

Беше се оказал дълъг следобед. Алпинистът се държа за ледената му ръка до последния момент, а жертвата, която трябваше да екзекутират, нарече Морт лакей на монархистка държава. Само старата дама на 103 години, която се беше оттеглила в заслужена почивка, заобиколена от скърбящите си роднини, му се беше усмихнала и му каза, че изглежда малко блед.

Слънцето на Диска приближаваше вече хоризонта, когато Бинки изгалопира бавно и уморено през небето над Сто Лат, а Морт погледна надолу и видя границата на реалността. Тя извиваше някъде под него, полумесец от лека сребърна мъгла. Той не знаеше какво е това, но имаше гадното предчувствие, че е нещо, свързано с него.

Дръпна юздите на коня и го остави плавно да препусне към земята, като се сниши с няколко метра зад стената дъгоцветен въздух. Той се движеше малко по-бавно от нормален ход и съскаше леко, докато се носеше като дух през голите, влажни зелеви полета и замръзналите дренажи.

Беше студена нощ, от онези нощи, когато скрежът и мъглата се борят за надмощие и всеки един шум е приглушен. Дъхът на Бинки изригваше облаци в замрелия въздух. Той изцвили леко, почти извинително и докосна земята с копита.

Морт се спусна от седлото и допълзя до границата. Тя изпращя меко. По нея заискриха странни форми, пробягваха, връщаха се назад и изчезваха.

Потърси известно време и намери една пръчка, с която предпазливо ръгна стената. По нея се образуваха странни вълни, които бавно и треперливо се скриха от погледа.

Морт погледна към една фигура, която премина над главата му. Беше черен бухал, който оглеждаше дренажите за нещо малко и писукащо.

Той се удари в стената с плисък от искряща мъгла, като остави след себе си вълничка с формата на бухал, която се разрасна и се разнесе, докато не се присъедини към врящия калейдоскоп.

После изчезна. Морт виждаше през прозрачната граница и беше абсолютно сигурен, че никакъв бухал не се появи от другата страна. Той още се чудеше на това, когато на няколко крачки оттам се чу още един безшумен плисък и птицата отново се появи пред погледа му с абсолютно безразличие и се стрелна над полето.

Морт се окопити и прекрачи бариерата, която въобще не беше бариера. Тя затрептя.

Миг по-късно Бинки се хвърли след него, като въртеше отчаяно очи, а ластари от преградата се хващаха за копитата му. Той се изправи на задните си крака, раздруса грива като куче, за да се отърси от полепналите нишки мъгла и умолително погледна Морт.

Морт улови юздата, потупа го по носа и зарови в джоба си за една доста мърлява бучка захар. Усещаше, че се намира в присъствието на нещо важно, но още не беше съвсем сигурен какво е то.

Между алея от влажни и мрачни върби имаше път. Морт се качи отново на Бинки и го подкара през полето в капещата тъмнина под клоните.

В далечината виждаше светлините на Сто Хелит, който наистина не беше много повече от един малък град, както и един съвсем слаб блясък в крайчеца на зрението му, който трябваше да бъде Сто Лат. Погледна го с копнеж.

Бариерата го притесняваше. Виждаше я как пълзи през полето зад дърветата.

Морт тъкмо се канеше да подкара Бинки обратно във въздуха, когато видя светлината непосредствено пред себе си, топла и примамлива. Изливаше се от прозорците на голяма постройка настрани от пътя. Тя може би и без друго си беше ободряваща светлина, но в това обкръжение и предвид настроението на Морт, беше в състояние да го доведе до екстаз.

Като стигна по-наблизо, той видя сенки, които се движеха на светлината и различи части от песен. Това беше кръчма, а вътре имаше хора, които се веселяха, или правеха това, което минава за веселие, ако си селянин, който прекарва по-голямата част от времето си плътно ангажиран със зелки. В сравнение със зелето, на практика всичко е кеф.

Вътре имаше човешки същества, които се занимаваха с елементарни човешки неща, като например напиваха се и забравяха думите на песните.

Морт никога не беше изпитвал истинска носталгия по дома, вероятно защото съзнанието му беше твърде заето с други неща. Но сега той я почувства за пръв път — някакъв копнеж не по място, а по състояние на духа, по това да бъдеш просто един обикновен човек, който има да се тревожи за елементарни неща, като пари, болести и други хора…

— Ще си пийна — помисли си той, — и може би ще се почувствам по-добре.

От едната страна на главната постройка имаше отворена отпред конюшня и той вкара Бинки в топлия, миришещ на коне мрак, който вече приютяваше три други коня. Докато развързваше торбата за зоб, Морт се зачуди дали и конят на Смърт се чувстваше по същия начин с останалите коне, които водеха далеч по-малко свръхестествен начин на живот. Той определено изглеждаше внушително в сравнение с останалите, които го наблюдаваха внимателно. Бинки беше истински кон — мазолите от дръжката на лопатата бяха доказателство за това — а сравнен с останалите, той изглеждаше по-истински от всякога. По-стабилен. По като кон. Малко по-голям от живота.

Всъщност, Морт беше на границата да направи важно заключение и жалко, че се отплесна, докато прекоси двора към ниската врата на кръчмата, ако се съди по табелата. Художникът й не ще да е бил особено надарен, но и дума не можеше да става да се сбърка линията на челюстта на Кели или водопада огнена коса в портрета на „Глъватъ на Кралицатъ“.

Той въздъхна и отвори вратата.

Като един събраната компания спря да говори и се втренчи в него с оня честен, селски поглед, който ти казва, че за нула време ще те треснат по главата с лопата и ще заровят тялото ти под купчина тор на пълнолуние.

Може би ще бъде добре да погледнем пак Морт, тъй като той се е променил доста за последните няколко глави. Например, макар че продължава да има цял куп колене и лакти по себе си, те като че ли са се преместили по нормалните си места и той вече не се движи така, сякаш ставите му са вързани хлабаво една за друга с ластик. Преди той изглеждаше така, сякаш не знае абсолютно нищо; сега изглежда така, сякаш знае твърде много. Нещо в погледа му подсказва, че е виждал неща, които обикновените хора никога не виждат, или поне никога не виждат повече от веднъж.

Нещо около всичко останало по него подсказва на наблюдателите, че да създадат затруднения на това момче е кажи-речи също толкова мъдро, колкото да ритнат гнездо на оси. Накратко, Морт вече не изглежда като нещо, което е изникнало абсолютно случайно и от немай-къде е било отгледано.

Кръчмарят отпусна яката, умиротворителна дървена тояга, която държеше под плота и нагласи лицето си в нещо, наподобяващо весела усмивка за добре дошъл, макар и не много.

— ’р вечер, ваша светлост — каза той. — К’во ще заповядате в тази студена, мразовита нощ?

— Какво? — рече Морт и примигна на светлината.

— Той иска да каже, какво ще пиете? — каза един дребен мъж с лице като на пор, който седеше до огъня и гледаше Морт със същия поглед, с който касапинът гледа поле, пълно с агнета.

— Хм. Не знам — отвърна Морт. — Продавате ли звездекап?

— Никога не съм го чувал, ваша светлост.

Морт огледа лицата, които го наблюдаваха, озарени от светлината на огъня. Бяха от онези хора, които обикновено наричат „солта на земята“. С други думи, бяха здрави, ръбати и опасни за здравето, но Морт беше твърде зает, за да забележи.

— Ами, какво обичат да пият хората тук, тогава?

Собственикът погледна настрани към клиентите си, хитър номер, като се вземе предвид, че те бяха точно пред него.

— Ами, ваша светлост, ние пием боя, нея предпочитаме.

— Боя? — рече Морт, без да забележи сподавения кикот.

— Аха, ваша светлост. Направена от ябълки. Е, главно ябълки.

На Морт това му се стори достатъчно здравословно.

— Е, добре — каза той. — Халба боя, тогава.

Той бръкна в джоба си и извади кесийката със злато, която Смърт му беше дал. Беше още доста пълна. Във внезапното мълчание на кръчмата лекото дрънчене на монетите звучеше като легендарните Месингови Гонгове на Лешп, които могат да се чуят далеч навътре в морето в бурните нощи, когато теченията ги раздвижват в потъналите им кули на триста клафтера дълбочина.

— И, моля, сервирайте на тези господа каквото искат — добави той.

Той беше така залят от хора благодарности, че хич и не забеляза факта, че напитката на новите му приятели им беше сервирана в миниатюрни, колкото напръстник чашки, а единствено неговата пристигна в голям, дървен бокал.

Съществуват много истории за „боята“ и за това как тя се прави по влажните мочурища съгласно древни рецепти, предавани доста несигурно от баща на син. Това за плъховете, главите на змиите или сачмите, не е вярно. А това за умрялата овца си с пълна измислица. Да оставим настрана всички вариации на онова за копчето на панталона. Но това, да не се допуска тя да влиза в контакт с метали, е абсолютно вярно, защото когато кръчмарят явно върна по-малко ресто на Морт и метна малката медна купчинка в една локвичка от нещото, то веднага започна да се пени.

Морт подуши питието си, после сръбна. То имаше вкус малко на ябълки, малко на есенно утро и доста на дъното на купчина трупи. Но тъй като не искаше да изглежда неучтив, той отпи още една глътка.

Тълпата го гледаше и броеше под сурдинка.

Морт почувства, че от него се очаква нещо.

— Хубаво е — каза той. — Много ободряващо. — Сръбна още веднъж. — Въпрос на трениране на вкуса — добави той, — но си заслужава усилието, сигурен съм.

От края на тълпата се чуха едно-две недоволни промърморвания.

— Той сипва вода в боята, това е.

— Как иначе, нали знаеш к’во става, когато капка вода докосне боята.

Кръчмарят се опита да не обръща внимание на това.

— Харесва ли ти? — попита той Морт, с почти същия глас, с който хората се обръщат към Свети Георги: „Ти си убил… какво?“

— Доста е остро — отвърна Морт. — И някак има вкус на орехи.

— Извинете ме — каза кръчмарят и внимателно взе бокала от ръката на Морт. Подуши го, после изтри очи.

— Ъъъньяг — каза той. — Точно това е.

Той погледна момчето с поглед, граничещ с възхищение. Въпросът не беше в това, че той е изпил една трета от халба боя, а че още стои прав и че явно е жив. Той му подаде обратно чашата: все едно връчваха трофей на Морт след някакво невероятно състезание. Когато момчето отпи още една глътка, няколко от наблюдателите потрепериха. Собственикът се чудеше от какво ли са направени зъбите на Морт и реши, че трябва да е от същия материал, от който беше направен и стомахът му.

— Ти случайно да не си магьосник? — попита той, просто така, за всеки случай.

— Не, съжалявам. Трябваше ли?

И аз така си помислих, мислеше си кръчмарят, той не върви като магьосник, а и така или иначе, не пуши нищо. Той отново погледна към чашата с боята.

Нещо не беше както трябва. Нещо не беше както трябва с това момче. То не изглеждаше както трябва. Изглеждаше…

… по-материално, отколкото трябваше да бъде.

Това, разбира се, беше смешно. Плотът беше материален, подът беше материален, клиентите бяха толкова материални, колкото душа ти пожелае. И въпреки това Морт, изправен там с доста притеснено изражение на лицето, като от време на време посръбваше от течност, с която можеш да си изчистиш лъжиците, сякаш излъчваше една особено мощна материалност, някакво допълнително измерение на реалността. Косата му беше по-коса, дрехите му бяха по-дрехи, ботушите му — самото олицетворение на същността на ботушите въобще. Заболяваше те глава само като го погледнеш.

Тогава, обаче, Морт демонстрира, че в края на краищата все пак е човек. Халбата падна от покосените му ръце и издрънча върху каменните плочи, където остатъците от боята започнаха да прояждат пътя си през тях. Той сочеше към отсрещната стена, а устата му се отваряше и затваряше безмълвно.

Редовните клиенти възобновиха разговорите и игрите си на „клозет“, успокоени, че нещата са такива, каквито трябва да бъдат — сега вече Морт се държеше абсолютно нормално. Кръчмарят, с облекчението, че напитката му е оправдала името си, се пресегна през барплота и приятелски го потупа по рамото.

— Всичко е наред — рече той. — На хората често им става така от нея, просто няколко седмици ще те боли глава, не се безпокой, но после няма да имаш никакви проблеми с боята.

Факт е, че най-доброто лекарство за махмурлука от боята е косъм от куче, макар че по-точно е да се нарече зъб от акула или може би едно стъпкване на булдозер.

Но Морт просто продължи да сочи и каза с треперещ глас:

— Не я ли виждате? Идва през стената! Идва право през стената!

— Много неща минават през стената след като опиташ за пръв път от боята. Обикновено са едни такива зелени, космати неща.

— Но това е мъглата! Не я ли чувате ли как цвърчи?

— Мъгла, дето цвърчи, така ли? — Кръчмарят погледна към стената, която си беше абсолютно празна и незагадъчна, ако не се броят няколкото паяжини. Настойчивостта в гласа на Морт го обезпокои. Той би предпочел обикновените люспести чудовища. С тях човек беше наясно.

— Идва точно през стаята? Не я ли усещате?

Клиентите се спогледаха. Морт ги караше да се чувстват неудобно. Един-двама от тях по-късно си признаха, че наистина са почувствали нещо, по-скоро като ледено пощипване, но то би могло да е и стомашно разстройство.

Морт отстъпи назад и после се вкопчи в бара. Потрепери за един миг.

— Виж какво — рече кръчмарят, — майтапът си е майтап, но…

— Ти имаше зелена риза преди!

Кръчмарят погледна надолу. В гласа му имаше нотка на ужас.

— Преди какво? — с треперещ глас попита той. За негово удивление, и преди ръката му да успее да завърши скритото си движение до дебелата тояга, Морт се хвърли през бара и го сграбчи за престилката.

— Ти имаш зелена риза, нали така? — попита той. — Видях я, имаше малки жълти копчета!

— Ами, да. Имам две ризи. — Кръчмарят се опита да се поизправи малко. — Аз съм заможен човек — добави той. — Просто днес не я облякох. — Хич и не искаше да знае откъде Морт е научил за копчетата.

Морт го пусна и се завъртя.

— Всички те седят на различни места! Къде с човекът, който седеше до огъня? Всичко се е променило!

Той изтича през вратата и отвън се чу приглушен вик. Втурна се назад с подивели очи и се изправи срещу ужасената тълпа.

— Кой промени табелата? Някой с променил табелата!

Кръчмарят нервно прокара език по устните си.

— Имаш предвид след като умря старият цар ли? — попита той.

Погледът на Морт го смрази — очите на момчето представляваха две черни езера ужас.

— Името, искам да кажа!

— Ами ние… то винаги си е било същото име — каза мъжът, като отчаяно търсеше с поглед подкрепа у клиентите си. — Не е ли така, момчета? „Главата на Дука“.

Последва едва промърморен хор в знак на съгласие.

Морт се вгледа във всеки един от тях, като видимо трепереше. После се обърна и отново изтича навън.

Слушателите чуха конски тропот в двора, който ставаше все по-слаб и после изчезна напълно, точно като че ли кон е напуснал лицето на земята.

В кръчмата не се чуваше никакъв звук. Хората се опитваха да избягват погледите си. Никой не искаше да е първият, който ще признае, че е видял това, което си мислеше, че току-що е видял.

Така че, на кръчмаря му остана да обиколи с несигурна крачка стаята, да се пресегне и да прокара пръсти по познатата, успокояващо дървена повърхност на вратата. Беше стабилна, здрава — всичко онова, което трябва да бъде една врата.

Всички бяха видели Морт да пробягва през нея три пъти. Той просто не я беше отварял.