Морт

Двамата играеха домино, когато звънецът издрънча. Морт се сепна.

— Иска да му приготвиш коня — каза Албърт. — Хайде, ела.

Навън вече се смрачаваше. Тръгнаха към конюшнята, където Морт с интерес проследи как старецът оседлава коня на Смърт.

— Името му е Бинки — каза Албърт, и затегна каишите отдолу. — Типичен пример за това: „Едно го мислиш, друго излиза“.

Бинки се опита приятелски да го хапне за шала.

Морт си спомни една илюстрация от бабиния му алманах, между страниците за благоприятните за сеитба дни и тези, за фазите на луната, която изобразяваше: „Смрт, Виликиът Секвестатор Спохожда Всекимо“. Разглеждал я бе поне стотина пъти, докато учеше буквите. Едва ли би била и наполовина толкова впечатляваща, ако се знаеше, че огнедишащият кон, който духът е възседнал, носи името Бинки.

— Аз бих измислил нещо от рода на Зъб, или Сабя, или Абанос — продължи Албърт, — но господарят си има своите малки приумици, ще видиш. Нямаш търпение, нали?

— Май не — каза Морт несигурно. — Всъщност, никога не съм виждал как работи Смърт.

— Не са много тези, дето са го виждали — рече Албърт. — Във всеки случай, поне не повече от веднъж.

Морт си пое дълбоко дъх.

— Тази негова дъщеря… — започна той.

— А! ДОБЪР ВЕЧЕР, АЛБЪРТ, МОМЧЕ.

— Морт — каза Морт по навик.

Смърт влезе в конюшнята, като се наведе леко, да не удари тавана. Албърт му кимна, без много-много да раболепничи — Морт забеляза това — а просто заради протокола. Веднъж или дваж Морт беше виждал прислужници, в редките случаи, когато слизаше в града, но Албърт не приличаше на никой от тях. Той се държеше така, сякаш къщата му принадлежи, а истинският й собственик е само случаен посетител, който трябва да се изтърпи, подобно на олющената боя на къщата или паяжината в тоалетната. Смърт също приемаше така нещата, сякаш двамата с Албърт отдавна си бяха казали всичко, което имат за казване, и сега просто бяха доволни, че могат да си вършат работата с минимум неудобни условности. За Морт това беше по-скоро все едно отива на разходка след наистина тежка гръмотевична буря — всичко е много свежо, нищо не е особено неприятно, само дето се носи усещането за огромни количества току-що изразходвана енергия.

В списъка с неща за откриване, точка: „Що за птица е Албърт?“ влезе под съответния номер.

— ДРЪЖ ТОВА — каза Смърт и бутна в ръката му коса, докато самият той се метна върху Бинки. Косата изглеждаше абсолютно нормална, с изключение на острието: беше толкова тънко, че Морт виждаше през него, и излъчваше бледосиньо сияние във въздуха, което можеше да нареже пламъка и да нацепи звука. Задържа я много внимателно.

— ДОБРЕ, МОМЧЕ — каза Смърт. — СКАЧАЙ ОТЗАД. АЛБЪРТ, НЕ НИ ЧАКАЙ ЗА ВЕЧЕРЯ.

Конят препусна през двора и после в небето.

Нормално би било да беше блеснала светкавица или да бяха пробягали звезди. Въздухът и той би следвало да се завихри и да се превърне в бягащи искри, както обикновено става при нормалните, ежедневни трансизмерни хиперскокове. Но това беше Смърт, който бе овладял до съвършенство изкуството да се движи навсякъде без излишна показност и да се плъзга от едно измерение в друго като през заключена врата. Така че, те преминаха в спокоен галоп през облачни каньони и купесто-дъждовни планини с менящ се релеф, докато пелената се разсея и под тях се изправи светът на Диска, окъпан в слънчева светлина.

— ТАКА Е, ЗАЩОТО ВРЕМЕТО МОЖЕ ДА СЕ РЕГУЛИРА — каза Смърт, когато Морт изтъкна горепосоченото. — ВСЪЩНОСТ, ТОВА НЯМА СЪЩЕСТВЕНО ЗНАЧЕНИЕ.

— Винаги съм смятал, че има.

— ХОРАТА ТАКА СИ МИСЛЯТ, САМО ЗАЩОТО ТЕ СА ГО ИЗМИСЛИЛИ — каза Смърт, мрачно. Морт прие това обяснение за тривиално, но реши да не спори.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— В КЛАЧИСТАН БУШУВА МНОГООБЕЩАВАЩА ВОЙНА — каза Смърт. — ИМА НЯКОЛКО ОГНИЩА НА ЧУМА. И ЕДНО ДОСТА ВАЖНО ПОКУШЕНИЕ, АКО ПРЕДПОЧИТАШ?

— Какво, убийство?

— ТЪЙ ВЯРНО, НА КРАЛ.

— Ох, тези крале — каза Морт снизходително. Кралете му бяха ясни. Веднъж в годината, трупа шляещи се, е, добре, преминаващи актьори, идваха в Овчи рид и пиесите, които представяха, неизменно бяха за крале. Кралете все се избиваха един друг, или самите те биваха убивани. Сюжетите бяха много заплетени и включваха объркана самоличност, отрови, битки, блудни синове, духове, вещици и… обикновено, много ками. След като очевидно царуването хич не е шега работа, направо беше удивително, че половината действащи лица явно се опитваха да се възкачат на престола. Морт имаше малко мъглява представа за дворцовия живот, но според него, там определено никой не си доспиваше.

— Бих искал да видя един истински крал — каза той. — Баба ми все казваше, че никога не си сваляли короните. Дори и в клозета.

Смърт внимателно обмисли последното.

— НЯМА ТЕХНИЧЕСКИ ПРЕЧКИ ЗА ТОВА — съгласи се той. — ВСЕ ПАК, МОЯТ ОПИТ ПОКАЗВА, ЧЕ ОБИКНОВЕНО НЕ Е ТАКА.

Конят направи широка дъга и под тях със светкавична бързина пробяга огромната равнина Сто, плоска и нашарена като шахматна дъска. Беше плодородна област на наноси и къдрави зелеви полета, осеяна с малки спретнати царства, чиито граници се гърчеха като змийчета вследствие на малки, обявени войни, брачни договори, сложни алианси и отчасти мърляво земеразделяне, за да се получи в крайна сметка политическият облик на терена.

— Този крал — каза Морт, а една гора изсвистя под тях, — добър ли е или лош?

— НИКОГА НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ОТ ТЕЗИ НЕЩА — каза Смърт. — ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НЕ Е ПО-ЛОШ ОТ КОЙТО И ДА БИЛО ДРУГ КРАЛ.

— Осъждал ли е хора на смърт? — попита Морт, но спомняйки си с кого разговаря, добави: — Ако позволите за израза, Ваше Благородие.

— ПОНЯКОГА. ИМА НЯКОИ НЕЩА, КОИТО СИ ДЛЪЖЕН ДА ВЪРШИШ, ЩОМ СИ КРАЛ.

Някакъв град се плъзна под тях, скупчен около замък, построен върху скала, щръкнала от равнината като голяма, геоложка пришка. Била един огромен монолит от далечните Планини Рамтоп, каза Смърт, останала там от оттеглящите се ледници, когато много отдавна — според легендата — Ледените Великани обявили война на боговете и яздели глетчерите си по земята, опитвайки се да замразят целия свят. В крайна сметка се отказали и прибрали искрящите си ледени орди обратно в потайните си земи, сред острите като бръснач била на планините близо до Центъра. Никой в равнините не знаеше защо са го сторили; общо беше мнението у по-младото поколение на Сто Лат — градът около скалата, — че това е станало защото мястото е убийствено скучно.

Бинки изтропа в нищото и докосна каменните плочи на най-високата кула в замъка. Смърт слезе и поръча на Морт да се заеме с торбата зоб.

— Няма ли някой да забележи, че тук горе има кон? — попита той, докато вървяха към някаква стълбищна шахта.

Смърт поклати глава.

— ТИ БИ ЛИ ПОВЯРВАЛ, ЧЕ КОН МОЖЕ ДА ЗАСТАНЕ НА ПОКРИВА НА ТАЗИ КУЛА? — попита той.

— Не. Няма как да се качи по стълбите — каза Морт.

— ТОГАВА?

— О! Разбирам. Хората не искат да видят неща, които просто е невъзможно да съществуват.

— БРАВО.

Сега те вървяха по широк коридор, с гоблени по стените. Смърт бръкна под наметалото си, извади един пясъчен часовник и се вгледа в него на слабата светлина.

Беше изключително фина изработка. Стъклото представляваше плетеница от сложни плоскости, затворено в изящна рамка от дърво и месинг. На нея бяха дълбоко гравирани думите „Крал Олерв Копелето“.

Пясъкът вътре странно искреше. Бе останал съвсем малко.

Смърт си затананика и отново прибра часовника в каквито и да бяха потайните гънки, които беше обитавал.

Свиха зад един ъгъл и се удариха в стена от шумове. Озоваха се в зала пълна с хора, под облак дим и гълчава, които се издигаха нагоре чак до обитаваните само от знамена сенки по покрива. Високо в някаква галерия трио трубадури полагаше напразни усиля да бъде чуто.

Появата на Смърт не предизвика особено раздвижване. Лакеят на входа се обърна към него, отвори уста, след което се намръщи отнесено и се замисли за нещо друго. Групичка придворни погледна към тях, но очите им моментално се разфокусираха щом здравият разум взе връх над другите пет сетива.

— ИМАМЕ САМО НЯКОЛКО МИНУТИ — каза Смърт и посегна към чаша от минаващ наблизо поднос. — ДА СЕ СМЕСИМ С ТЪЛПАТА.

— Те не виждат и мен! — каза Морт. — Но аз съществувам!

— ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НЕ ВИНАГИ Е ТАКАВА, КАКВАТО ИЗГЛЕЖДА — каза Смърт. — ВСЪЩНОСТ, ЩОМ НЕ ЖЕЛАЯТ ДА ВИДЯТ МЕН, СЪС СИГУРНОСТ НЕ ЖЕЛАЯТ ДА ВИДЯТ И ТЕБ. ТОВА СА АРИСТОКРАТИ, МОМЧЕ. ТЯХ ГИ БИВА ДА НЕ ВИЖДАТ НАОКОЛО. КАКВО ТЪРСИ В ПИТИЕТО МИ ТАЗИ ЧЕРЕШКА НА КЛЕЧКА?

— Морт — каза Морт механично.

— ДА РЕЧЕШ, ЧЕ МУ ПРИДАВА ВКУС. АБЕ ЩО ЛИ МУ ТРЯБВА НА НЯКОЙ ДА ПЪХА ЧЕРЕША НА ПРЪЧКА В ЕДНО НАИСТИНА ДОБРО ПИТИЕ?

— Сега, какво ще се случи? — попита Морт. Един възрастен граф се бутна в лакътя му, погледна навсякъде освен в него и отмина.

— ИЛИ ВЗЕМИ ТОВА, НАПРИМЕР — каза Смърт и посочи поднос с хапки. — ДОБРЕ, ГЪБИ — ХУБАВО, ПИЛЕ — ХУБАВО, СМЕТАНА — ДА, НЯМАМ НИЩО ПРОТИВ, АМА ЗАЩО ЗА БОГА ТРЯБВА ДА ГИ СМЕЛЯТ И ДА ПЪЛНЯТ С ТЯХ ОНЕЗИ ГОТВАРСКИ ФОРМИЧКИ?

— Моля? — каза Морт.

— ТОВА СА ТЕ, СМЪРТНИТЕ — продължи Смърт. — ДАДЕНИ СА ИМ ЕДВА НЯКОЛКО ГОДИНИ НА ТОЗИ СВЯТ И ТЕ ПРАВЯТ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО ДА ГИ УСЛОЖНЯТ. ОЧАРОВАТЕЛНО, НАЛИ. ВЗЕМИ СИ КРАСТАВИЧКА.

— Къде е кралят? — попита Морт и проточи шия над дворцовите глави.

— ОНЯ ПРИЯТЕЛ, СЪС ЗЛАТИСТАТА БРАДА — отвърна Смърт. Потупа един лакей по рамото и докато той се озърташе глупашки, сви още едно питие от подноса му.

Морт заоглежда наоколо и накрая откри фигурата, застанала в малка групичка насред тълпата и надала ухо, за да чуе по-добре какво й казва един нисък благородник. Беше висок мъж, добре сложен и с онова спокойно, решително лице, от което всеки би купил употребяван кон на доверие.

— Няма вид на лош крал — каза Морт. — Защо някой ще иска да го убива?

— ВИЖДАШ ЛИ МЪЖА ДО НЕГО? ОНЯ С ТЪНКИТЕ МУСТАЧКИ И ГУЩЕРОВАТА УСМИВКА? — Смърт го посочи с косата.

— Да?

— НЕГОВ БРАТОВЧЕД И ДУК НА СТО ХЕЛИТ. НЕ Е ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ ХОРА — каза Смърт. — ДОБРЕ СЕ ОПРАВЯ С ШИШЕТО ОТРОВА. В ОПАШКАТА ЗА ТРОНА ПРЕДИ ГОДИНА БЕШЕ ПЕТИ, А СЕГА Е ВТОРИ. КАТЕРАЧ ОТ КАРИЕРАТА, ТАКА ДА СЕ КАЖЕ. — Той затършува под наметката и извади пясъчен часовник, в който черен пясък се изнизваше между желязна решетка с остри шипове. Раздруса го за проба. — И МУ ОСТАВАТ ПОНЕ ОЩЕ ТРИЙСЕТ — ТРИЙСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ ЖИВОТ — каза той с въздишка.

— Как, и този същият се разхожда насам-натам и убива хора? — каза Морт. Поклати глава. — Не съществува справедливост.

Смърт въздъхна.

— НЕ — каза той, подавайки питието си на един прислужник, който с изненада откри, че изведнъж държи празна чаша в ръката си. — СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.

Изтегли меча си, със същото тънко като сянка и леденосиньо острие, както това на служебната коса, и пристъпи напред.

— Мислех си, че използвате само косата — прошепна Морт.

— КРАЛЕТЕ ПОЛУЧАВАТ МЕЧА — каза Смърт. — ТОВА Е КРАЛСКИ… КАК МУ ВИКАТ… ПРЕРОГАТИВ.

Свободната му ръка отново впи кокалчета под наметката и извади часовника на Крал Олерв. В горната й половина се гушеха последните няколко песъчинки.

— СЛЕДИ МЕ ВНИМАТЕЛНО — каза Смърт. — МОЖЕ ВПОСЛЕДСТВИЕ ДА ТЕ ПРЕПИТАМ.

— Чакайте — каза Морт отчаяно. — Не е честно. Не можете ли да спрете?

— ЧЕСТНО? — каза Смърт. — ЧЕ КОЙ ТУК ГОВОРИ ЗА ЧЕСТНОСТ?

— Ама, нали другият е такъв…

— ЧУЙ СЕГА — каза Смърт, — ТУКА ЧЕСТНО НЕ ИГРАЕ. НЕ МОЖЕШ ДА ВЗИМАШ СТРАНА. МИЛОСТИВИ БОЖЕ, ЩОМ Е УДАРИЛ ЧАСЪТ, УДАРИЛ Е И ТОЛКОЗ. РАЗБРА ЛИ, МОМЧЕ.

— Морт — изстена Морт, зяпайки в тълпата.

И точно в този момент я видя. Неочаквано разместване в навалицата отвори пролука между Морт и слабо, червенокосо момиче, седнало сред групичка по-възрастни дами зад гърба на краля. Не беше точно красива, тъй като беше свръхнадарена в сферата на луничките и, откровено казано, беше малко кльощава. Но щом я зърна, Морт изпадна в такъв шок, който нажежи подсъзнанието му и го отнесе, с гадно хихикане, ча-а-ак на дъното на стомаха му.

— ВРЕМЕ Е — каза Смърт и смушка Морт с остър лакът. — СЛЕДВАЙ МЕ.

Смърт тръгна към краля, хванал здраво меча. Морт примигна и го последва. За миг очите на момичето срещнаха неговите и незабавно се отклониха — после се завъртяха обратно, дърпайки и главата с тях, а устата й вече оформяше едно „о“ от ужас.

Гръбнакът на Морт омекна. Хукна право към краля.

— Пазете се! — изкрещя той. — Грози Ви голяма опасност!

И тогава светът около него стана на петмез. Той започна да се изпълва със синьо-виолетови сенки — като в инфарктен сън, а дворцовата глъч утихна до нивото на далечен, стържещ звук, сякаш някой до теб слуша музика с уокмен. Морт видя как Смърт застава дружески до краля и обръща очи към…

… балкона с музиканти.

Морт видя стрелеца, видя лъка, видя стрелата, която вече летеше през въздуха със скоростта на болен охлюв. Колкото и бавно да летеше тя, той пак не можеше да я надбяга. Трябваха му сякаш часове, докато овладее натежалите си крака, но най-сетне успя да ги накара едновременно да стъпят на пода и се оттласна с ускорение, като на континентален дрейф.

Докато се извиваше бавно във въздуха, Смърт каза без злоба:

— НЯМА ДА СТАНЕ. ЕСТЕСТВЕНО, ИСКА ТИ СЕ ДА ОПИТАШ, НО ЗНАЙ, ЧЕ НЯМА ДА СТАНЕ.

Като насън, Морт се носеше през смълчания свят…

Стрелата се заби. Смърт замахна, стиснал меча с две ръце, и леко го прекара през врата на краля, без да остави и следа. На Морт му се стори, докато плуваше спиралообразно в полутъмния свят, че от тялото се отлели нещо подобно на душа.

Не би могло да е кралят, защото той явно продължаваше да стои изправен и да гледа право в Смърт с израз на пълна почуда. Само долу в краката му се появи нещо мъгляво, а някъде много далеч хората реагираха с викове и писъци.

— ЧИСТА РАБОТА — каза Смърт. — КРАЛСКИТЕ ОСОБИ СА МИ ВИНАГИ ПРОБЛЕМ. ВСЕ ИСКАТ ДА СЕ ПОЗАДЪРЖАТ ОЩЕ МАЛКО. ВИЖ — СЕЛЯНИНА, ТОЙ ПЪК ВСЕ БЪРЗА И НЕ МОЖЕ ДА ЧАКА.

— Кой, по дяволите, си ти бе? — попита кралят. — Какво търсиш тук? А? Стража! Заповяд…

Повелителната информация от зрението в крайна сметка си проправи път до мозъка. Морт беше впечатлен. Крал Олерв дълги години се бе държал здраво за престола, и сега, макар и вече мъртъв, знаеше как да се държи.

— О! — каза той, — сега разбирам. Не Ви очаквах тъй скоро.

— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО — каза Смърт, като се поклони ниско, — МАЛЦИНА СА ТЕЗИ, ДЕТО МЕ ЧАКАТ.

Кралят се огледа. Тихо и сумрачно беше в този свят на сенки, но там някъде навън като че ли цареше оживление.

— Това там долу съм аз, нали?

— ОПАСЯВАМ СЕ, ДА, СИР.

— Елегантна работа. Арбалет, нали?

— ДА. А СЕГА, СИР, БИХТЕ ЛИ…

— Кой я свърши? — попита кралят. Смърт се поколеба.

— НАЕМЕН УБИЕЦ ОТ АНКХ-МОРПОРК — каза той.

— Хм. Хитро. Поздравявам Сто Хелит. Пък аз да се тъпча със серуми и противоотрови. Няма противоотрова за стоманата, а? А?

— НАИСТИНА НЯМА, СИР.

— Пак номера с въжената стълба и чакащия кон при портите, нали?

— ТАКА ИЗЛИЗА, СИР — отвърна Смърт и нежно хвана сянката на краля за ръката. — АКО ТОВА Е НЯКАКВА УТЕХА, КОНЯТ ЩЕ ТРЯБВА ДА Е БЪРЗ.

— Ъ?

Смърт позволи на неизменно стегнатата си усмивка малко да се удължи.

— ИМАМ СРЕЩА С ЕЗДАЧА УТРЕ В АНКХ — каза Смърт. — КАК ДА ТИ КАЖА, ПОЗВОЛИЛ Е НА ДУКА ДА СЕ ПОГРИЖИ ЗА ХРАНАТА МУ ЗА ИЗ ПЪТ.

Кралят, който беше забележително подходящ за работата си, а това ще рече, че не беше автоматично много съобразителен, размисли един миг и после се разсмя кратко. Чак сега забеляза Морт.

— Този кой е? — попита той. — И той ли е мъртъв?

— МОЯТ ЧИРАК — отвърна Смърт. — КОГОТО В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ ХУБАВО ЩЕ ГО НАХОКАМ, ТОЗИ НЕХРАНИМАЙКО.

— Морт — каза Морт механично. Разговорът им звучеше до него, но очите му не можеха да се откъснат от сцената наоколо. Той се чувстваше истински. Смърт изглеждаше солиден. Кралят беше в изненадващо добър вид за човек, който е умрял. Но целият останал свят беше като маса плуващи сенки. Фигури се надвесваха над рухналото тяло и преминаваха през Морт, сякаш бяха направени от мъгла.

Момичето бе коленичило и плачеше.

— Това е дъщеря ми — каза кралят. — Би трябвало да съм тъжен. Защо не съм?

— ЧУВСТВАТА ОСТАВАТ НАЗАД. ВСИЧКО Е ВЪПРОС НА ЖЛЕЗИ.

— А! Така ще да е, предполагам. Тя не ни вижда, нали?

— НЕ.

— Вероятно няма никакъв начин да й…?

— НИКАКЪВ — каза Смърт.

— Само че тя ще стане кралица, и ако бих могъл…

— СЪЖАЛЯВАМ.

Момичето погледна нагоре право през Морт. Той проследи как дукът мина зад нея и постави съчувствено ръка на раменете й. Бегла усмивка пробяга по устните на мъжа. Беше от онези, дето лежат на песъчливия бряг и дебнат за неразумни плувци.

Да би могла да ме чуеш, каза Морт. Не му се доверявай!

Тя се вгледа в Морт и присви очи. Той протегна ръка и тя премина свободно през нейната.

— ХАЙДЕ, МОМЧЕ. СТИГА ФАНТАСМАГОРИИ.

Морт почувства ръката на Смърт да го стиска за рамото, съвсем по приятелски. Обърна се неохотно и последва Смърт и краля.

Излязоха през стената. Бе наполовина излязъл преди да осъзнае, че преминаването през стени е невъзможно.

Самоубийствената логика на това едва не го уби. Почувства студенината на камъка по крайниците си, преди един глас в ухото му да го осведоми:

— ПОГЛЕДНИ ГО ПО ДРУГ НАЧИН. СТЕНАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ТАМ. ИНАЧЕ НЕ БИ МОГЪЛ ДА Я ПРЕМИНЕШ. НАЛИ ТАКА, МОМЧЕ?

— Морт — каза Морт.

— КАКВО?

— Казвам се Морт. Или Мортимър — ядосано рече Морт и продължи напред. Студенината остана зад него.

— ЕТО. НЕ БЕШЕ ЧАК ТОЛКОВА ТРУДНО, НАЛИ?

Морт огледа напред-назад коридора и плесна стената за проба. Вероятно бе преминал през нея, макар че сега тя изглеждаше доста плътна. Малки люспи слюда проблясваха срещу му.

— Как става тоя номер? — попита той. — И как аз го направих? Това магия ли е?

— ВСИЧКО ДРУГО, НО НЕ И МАГИЯ, МОМЧЕ. ПОЧНЕШ ЛИ САМ ДА ГО ПРАВИШ, НЯМА ДА ИМА НА КАКВО ПОВЕЧЕ ДА ТЕ УЧА.

Кралят, който значително беше дифузирал вече, каза:

— Много впечатляващо, наистина. Впрочем струва ми се, че гасна.

— МОРФОГЕНЕТИЧНОТО ВИ ПОЛЕ ОТСЛАБВА — каза Смърт.

Гласът на краля долетя едва като шепот:

— Такава ли била работата?

— С ВСЕКИ Е ТАКА. ПРОСТО ГО ПРИЕМИ.

— Как?

Гласът вече беше само контур във въздуха.

— БЪДИ ТАКЪВ КАКЪВТО СИ.

И тогава кралят рухна, и взе да се смалява, смалява във въздуха, докато накрая от полето остана само една миниатюрна, бляскава точица. Стана толкова бързо, че Морт почти го пропусна. От дух — в прашинка за четвърт миг и една едва чута въздишка.

Смърт леко подхвана блестящото нещо и нежно го скъта някъде в пазвата си.

— Какво стана с него? — попита Морт.

— ТОВА ЗНАЕ САМО ТОЙ — отвърна Смърт. — ХАЙДЕ, ЕЛА.

— Баба ми казваше, че да умреш е като да заспиш — добави Морт, с едва доловима надежда.

— НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ЗНАМ. НЯМАМ ОПИТ И В ДВЕТЕ.

Морт огледа за последен път коридора. Големите врати бяха широко разтворени и дворцовата свита се изсипваше навън. Две възрастни дами се опитваха да утешат принцесата, но тя крачеше напред, а те подскачаха зад гърба й като два надути балона. Изгубиха се в друг коридор.

— ЕТО Я, ВЕЧЕ КРАЛИЦА — каза Смърт одобрително. Той харесваше изискания стил.

Бяха вече на покрива, преди да проговори отново.

— ОПИТА СЕ ДА ГО ПРЕДУПРЕДИШ — каза той, докато сваляше торбата зоб от главата на Бинки.

— Да, сър. Съжалявам.

— НЯМАШ ПРАВО ДА СЕ НАМЕСВАШ В СЪДБАТА. КОЙ СИ ТИ, ЧЕ ДА РЕШАВАШ КОЙ ДА ЖИВЕЕ И КОЙ ДА УМРЕ?

Смърт следеше внимателно изражението на Морт.

— САМО НА БОГОВЕТЕ ИМ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО ПРАВЯТ — добави той. — АКО СЕ ЗАМЕСИШ СЪС СЪДБАТА БИЛО ТО И НА ЕДИН ЕДИНСТВЕН ЧОВЕК САМО, МОЖЕШ ДА УНИЩОЖИШ ЦЕЛИЯ СВЯТ. ТОВА ЯСНО ЛИ ТИ Е?

Морт кимна нещастно.

— Сега, ще ме пратите ли обратно у дома? — попита той.

Смърт се наведе, вдигна го и го сложи отзад на седлото.

— ЗАЩОТО ПРОЯВИ СЪЧУВСТВИЕ, ЛИ? НЕ. ЩЯХ ДА ГО НАПРАВЯ, АКО БЕ ПОКАЗАЛ, ЧЕ ИЗПИТВАШ УДОВОЛСТВИЕ. НО, ЩЕ ТРЯБВА ДА НАУЧИШ ОНОВА СЪЧУВСТВИЕ, КОЕТО ПРИЛЯГА НА ЗАНАЯТА ТИ.

— Какво е то?

— ОСТРИЕТО ДА Е НАТОЧЕНО ДОБРЕ.

Изминаха дни, но колко — Морт нямаше представа. Мрачното слънце в света на Смърт редовно се претъркулваше през небето, но посещенията в човешкия свят като че ли не следваха никаква система. Освен това Смърт не посещаваше само крале и важни битки; повечето лични срещи бяха със съвсем обикновени хора.

Храната се сервираше от Албърт, който много се усмихваше на себе си и почти не говореше. Изабел си стоеше предимно в стаята, ако не яздеше понито си по черните склонове зад къщата. Гледката е разветите й на вятъра коси би била още по-впечатляваща, при условие че тя бе по-добър ездач, понито — малко по-високо, или ако косите й се вееха малко по-естествено. Някои коси се веят, други не. Е, нейните — не.

Когато бе в къщата, а не навън, за което Смърт използваше термина „ПО РАБОТА“, Морт помагаше на Албърт, намираше си нещо да свърши в градината или конюшнята, или се ровеше в просторната библиотека на Смърт, изчитайки всичко със скорост и лакомия, характерна за онези, които за пръв път откриват магията на писаното слово.

Повечето от книгите в библиотеката бяха биографии, разбира се.

В едно отношение обаче те бяха необикновени. Пишеха се сами. Книгите на вече починалите се бяха изписали — очевидно — от кора до кора, докато на неродените — трябваше да се примирят с празни страници. Всички останали… Морт откри, като отбеляза мястото и преброи изписаните нови редове, че някои книги се пишеха със скорост до четири, пет абзаца на ден. Не можа да разпознае почерка.

Най-накрая събра кураж.

— ЕДИН КАКВО? — каза Смърт с израз на пълна почуда, както седеше зад резбованото си бюро и прехвърляше в ръце ножа си за писма, оформен като коса.

— Един свободен следобед — повтори Морт. Изведнъж стаята стана подтискащо голяма, а той — прекалено виден в средата на килима с размерите на поле.

— НО ЗАЩО? — попита Смърт. — НЕ БИ МОГЛО ДА Е, ЗА ДА ПРИСЪСТВАШ НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА БАБА СИ — добави той. — ЩЯХ ДА ЗНАМ.

— Искам само да, така де, да изляза и да се срещна с хора — каза Морт, като се опитваше да издържи на немигащия син поглед.

— НО ТИ СЕ СРЕЩАШ С ХОРА ВСЕКИ ДЕН — протестира Смърт.

— Да, така е, обаче, ами, не за дълго — каза Морт. — Искам да кажа, хубаво би било да срещна някой, с продължителност на живота по-голяма от оставащите му броени минути. Сър — добави той накрая.

Смърт барабанеше с пръсти по бюрото, с шум, сякаш мишки танцуваха степ, и задържа погледа си върху Морт още няколко секунди. Забеляза, че май момчето е с по-малко лакти отпреди — че стои малко по-изправено и, какво да се лъжем, използваше изрази като „продължителност на живота“. За всичко е виновна библиотеката.

— МНОГО ДОБРЕ — каза той неохотно. — ВСЕ ПАК МИСЛЯ, ЧЕ ТУК ИМАШ ВСИЧКО, ОТ КОЕТО СЕ НУЖДАЕШ. РАБОТАТА НЕ Е ИЗМОРИТЕЛНА, НАЛИ?

— Не, сър.

— И ПОЛУЧАВАШ ДОБРА ХРАНА, И ТОПЛА ЗАВИВКА, И ПОЧИВКА, И ХОРА НА ТВОЯТА ВЪЗРАСТ.

— Моля, сър? — каза Морт.

— ДЪЩЕРЯ МИ — каза Смърт. — ВЕЧЕ СИ Я СРЕЩАЛ, НАЛИ?

— О! Да, сър.

— ТЯ Е С МНОГО БЛАГ ХАРАКТЕР, КАТО Я ОПОЗНАЕШ.

— Сигурен съм, че е така, сър.

— И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО, ТИ ИСКАШ… — Смърт изрече думите с нотка на неудоволствие — ЕДИН СВОБОДЕН СЛЕДОБЕД?

— Да, сър. Ако позволите, сър.

— ДОБРЕ. ТАКА ДА БЪДЕ. СВОБОДЕН СИ ДО ЗАЛЕЗ-СЛЪНЦЕ.

Смърт отвори големия си тефтер, взе перо и започна да пише. От време на време се пресягаше и преместваше пуловете на сметало.

След минута вдигна поглед.

— ОЩЕ ЛИ СИ ТУК — каза той. — ВРЕМЕТО ТИ ВЕЧЕ ТЕЧЕ — добави кисело.

— Ъм — каза Морт, — хората ще ме виждат ли, сър?

— ПРЕДПОЛАГАМ, ТОЕСТ СИГУРЕН СЪМ — каза Смърт. — БИХ ЛИ МОГЪЛ ДА ТИ БЪДА ПОЛЕЗЕН С НЕЩО ДРУГО ПРЕДИ ДА ПРЕДПРИЕМЕШ ТОЗИ… НАБЕГ?

— Ами, сър, има едно нещо сър, не зная как да стигна до света на смъртните, сър — каза Морт отчаяно.

Смърт въздъхна шумно и отвори някакво чекмедже в бюрото.

— ПРОСТО ВЪРВИШ И… СТИГАШ.

Морт кимна нещастно и пое дългия път до вратата на кабинета. В момента, в който я отвори, Смърт се прокашля.

— МОМЧЕ! — извика той и метна нещо във въздуха.

Морт го хвана механично, докато вратата се отвори със скърцане.

Рамката и вратата изчезнаха. Дебелият килим под краката му се превърна в кални павета. Ярка дневна светлина се изля върху него като живак.

— Морт — каза Морт, на вселената като цяло.

— Какво? — попита един продавач на сергия до него. Морт се огледа. Намираше се на претъпкано с хора и животни пазарище. Всичко, що бе стока, се продаваше — от игли до (посредством шепа пътуващи пророци) идеи за спасение. Всеки разговор, по-тих от крещене, замираше.

Морт потупа продавача по темето.

— Виждаш ли ме? — попита той.

Продавачът присви очи и го огледа критично.

— Тъй мисля — каза той, — или някой, с когото много си приличаш.

— Благодаря — рече Морт, неимоверно облекчен.

— Дума да няма. По цял ден гледам хора и то безплатно. Търсиш ли връзки за обувки?

— Май не — каза Морт. — И кое е това място?

— Ама ти не знаеш?

Двама от съседната сергия гледаха втренчено към Морт. Мисълта му форсира оборотите.

— Господарят ми много пътува — каза той, убедително. — Пристигнахме снощи, а аз бях заспал в каруцата. Сега имам свободен следобед.

— Аха — каза продавачът. Наведе се напред съзаклятнически. — Търсиш къде да си прекараш приятно, нали? Бих могъл да те оправя.

— Ще ми е приятно само да разбера къде съм — съгласи се Морт.

Мъжът бе париран.

— Тук е Анкх-Морпорк — каза той. — Всеки би трябвало да го вижда. И помирисва.

Морт подуши. Определено витаеше нещо във въздуха на тоя град. Създаваше усещането, че е въздух, който е видял доста живот. С всяко вдишване човек се убеждаваше, че наоколо има още хиляди други хора и че почти всички те имат подмишници.

Сергиджията огледа Морт критично, като отбеляза бледото лице, добре скроените дрехи и странното му присъствие — ефект аналогичен на свитата пружина.

— Виж, ще бъда прям — каза той. — Знам пътя до най-хубавия бардак.

— Благодаря, вече обядвах — отвърна Морт неопределено. — Но бихте могли да ми кажете, дали не е наблизо… мисля, че се казваше, Сто Лат?

— На около двайсет мили оттук по посока на Центъра, но там няма нищо за млад човек като теб — каза търговецът забързано. — Виждам, че си сам, че търсиш нови срещи, нови тръпки, нов романс…

Междувременно Морт бе разтворил кесията, дадена му от Смърт. Беше пълна с дребни златни монети, с големината на пайети.

В главата му отново изплува образ на бледо младо лице под водопад от червени коси, което някак бе усетило присъствието му в залата. Блуждаещите в мозъка му чувства от последните няколко дни изведнъж се фокусираха в една точка.

— Искам — каза твърдо той, — много бърз кон.