Морт

Бинки се мъчеше да набере височина, като се издигаше почти вертикално, а копитата му биеха въздуха и дъхът му се виеше далеч назад като следа от самолет. Морт се държеше за него с колене и ръце, и главно със силата на волята си, заровил лице в гривата на коня. Той не погледна надолу, докато въздухът около него не стана студен и тънък като пържолата в приют за бедни.

Над главата му Светлините на Центъра проблясваха безмълвно на зимното небе. Долу…

… обърната наопаки чаена чинийка, широка цели мили, сребърна на звездната светлина. Виждаше светлини през нея. Облаци се носеха през нея.

Не. Той се вгледа внимателно. Облаци със сигурност се вливаха в нея, облаци имаше и в нея, но облаците вътре бяха по-тънки и се движеха в малко по-различна посока и всъщност, като че ли нямаха нищо общо с облаците отвън. Имаше и нещо друго… о, да, Светлините на Центъра. Те придаваха на нощта отвън призрачното полукълбо лек зелен отенък, но под купола от него нямаше и следа.

Беше все едно гледаш част от някакъв друг свят, почти идентичен, който е бил присаден на Диска. Там вътре, времето беше малко по-различно и тази вечер Светлините нямаше да се покажат.

А Дискът го отхвърляше, обграждаше го и го блъскаше назад в небитието. Оттук, отгоре, Морт не можеше да го види как става все по-малък, но с крайчеца на съзнанието си той чуваше хищното цвърчене на нещото, докато то вършееше по земята и връщаше нещата такива, каквито трябва да бъдат. Реалността оздравяваше.

Морт знаеше, без дори да е необходимо да се замисля за това, кой е в центъра на купола. Дори оттук беше очевидно, че той е здраво центриран в Сто Лат.

Опита се да не мисли какво ще се случи, когато куполът се свие до размерите на стаята, после до размера на човек, и после до размерите на яйце. Не успя.

Логиката би обяснила на Морт, че тук беше спасението му. След ден-два проблемът ще се разреши от само себе си; книгите в библиотеката отново ще се подредят; светът щеше отново да влезе във форма като ластик. Логиката би му обяснила, че повторната намеса в този процес само би направила нещата по-лоши. Логиката би му казала всичко това, само ако и Логиката не си беше взела почивка тази нощ.

Светлината се движи доста бавно на Диска, вследствие на разбиващия ефект от огромното магическо поле, а в този момент онази част от Края, която носеше острова на Крул, се намираше точно под орбитата на малкото слънце и, следователно, беше още рано вечерта. Освен това, беше доста топло, тъй като Ръбът събира повече топлина и се радва на мек морски климат.

Всъщност, Крул и голяма част от това, което поради липсата на по-добра дума трябва да бъде наречено негова брегова линия, издадена над Ръба, беше щастлив остров. Единствените кореняк Крулианци, които не оценяваха това, бяха онези, които не гледаха къде стъпват или които вървяха насън, а поради естествения подбор, те вече не бяха особено много. Всички общества си имат съответния процент пропаднали хора, но на Крул те нямаха никакъв шанс да се върнат отново.

Терпсик Мимз не беше издънка на обществото. Той беше рибар. Съществува разлика — риболовството е по-скъпо. Но Терпсик беше щастлив. Той наблюдаваше едно перце върху корк да подскача леко по спокойните, оградени с тръстика води на реката Хакръл и мозъкът му беше почти празен. Единственото нещо, което би могло да помрачи настроението му, беше ако наистина хване риба, защото улавянето на риба беше единственото нещо в риболова, от което той истински се ужасяваше. Те бяха студени, хлъзгави, сащисани и му лазеха по нервите, а Терпсик не беше много добре с нервите.

Стига да не уловеше нищо, Терпсик Мимз беше един от най-щастливите въдичари на Диска, тъй като река Хакръл беше на пет мили от дома му и следователно на пет мили от госпожа Гуъладис Мимз, с която той беше преживял шест щастливи месеца брачен живот. Това беше преди около двайсет години.

Терпсик не обръщаше прекалено внимание, когато някой друг въдичар заемеше място някъде по-нататък по брега. Разбира се, някои рибари биха възразили на това нарушаване на етикета, но за разбиранията на Терпсик всичко, което намаляваше шансовете му действително да улови някое от проклетите неща, беше добре дошло. С крайчеца на окото си той забеляза, че новодошлият лови риба с мухи, интересно занимание, от което Терпсик се беше отказал, тъй като човек губеше общо взето твърде много време вкъщи, докато си приготви принадлежностите.

Никога по-рано не беше виждал такъв риболов с мухи. Имаше мокри мухи и сухи мухи, но тази муха се хвърляше във водата със зловещия вой на трион и измъкваше рибата назад.

Терпсик гледаше с ужасено очарование как неясната фигура зад върбите хвърля въдицата отново и отново. Водата завря, щом цялото рибно население на реката се заблъска да се отстрани от пътя на бръмчащия ужас и, за нещастие, една голяма и полудяла щука се улови за куката на Терпсик чисто и просто от объркване.

В един миг той стоеше на брега, а на следващия беше вече в зелен, звънтящ мрак, изпускаше мехурчета с последен дъх и, дори и в мига на удавянето, ужасен от мисълта, че може да види отрязъка от живота си между деня на сватбата си и настоящето. Хрумна му, че Гуъладис скоро ще бъде вдовица и това малко го развесели. Всъщност, Терпсик винаги се беше опитвал да гледа нещата откъм хубавата им страна и, мина му през ума, докато потъваше със странно успокоение в тинята, че от тази гледна точка, целият му живот може само да се подобри…

И тогава една ръка го сграбчи за косата и го измъкна на повърхността, която внезапно беше изпълнена с болка. Призрачни сини и черни петна заплуваха пред очите му. Дробовете му горяха. Гърлото му представляваше една нескончаема тръба от агония.

Ръце — студени ръце, вкочанясващи ръце, ръце, които създаваха усещането за ръкавица, пълна със зарове — го помъкнаха през водата и го хвърлиха на брега, където, след няколко енергични опита да продължи да се дави, той най-после беше натикан обратно в това, което минаваше за собствения му живот.

Терпсик не се ядосваше често, защото Гуъладис не го одобряваше. Но той се чувстваше измамен. Беше се родил без да се консултират с него, беше се оженил, защото Гуъладис и баща й се бяха погрижили за това и единственото същностно човешко постижение, което си беше съвършено негово, му беше издърпано най-грубо от ръцете. Само преди няколко секунди всичко беше толкова просто. Сега всичко отново беше сложно.

Не че той искаше да умре, разбира се. Боговете бяха много категорични по въпроса за самоубийството. Просто не беше искал да го спасяват.

През зачервени очи, с маска от тиня и водна леща, той се взря в замъглената фигура над него и изкрещя:

— Защо трябваше да ме спасяваш?

Отговорът го обезпокои. Мисли за него по целия път, докато шляпаше обратно към вкъщи. Остана в дъното на съзнанието му, докато Гуъладис оплакваше състоянието на дрехите му. Спотайваше се в главата му, докато седеше и кихаше виновно до огъня, защото боледуването беше едно от останалите неща, които Гуъладис не одобряваше. Докато лежеше и трепереше в леглото си от студ, тя се закотви в сънищата му като айсберг. Насред треската той промърмори:

— Какво искаше да кажеш с това „ЗА ПО-КЪСНО“?

Факли горяха в град Сто Лат. Цели групи хора бяха натоварени със задачата да ги подменят непрекъснато. Улиците светеха. Съскащите пламъци отблъскваха сенки, които невинно си бяха гледали работата всяка нощ векове наред. Те осветяваха древни ъгълчета, където очите на объркани плъхове святкаха в дълбините на дупките им. Накараха крадците да си останат вкъщи. Озаряваха нощните мъгли, като образуваха ореол от жълта светлина, която заличи студените, високи пламъци, струящи от Центъра. Но те блестяха най-вече по лицето на Принцеса Кели.

Беше навсякъде. Покриваше всяка равна повърхност. Бинки галопираше по светещите улици между Принцеса Кели по врати, стени и фронтони. Морт зяпаше плакати на любимата си по всяка една повърхност, където работниците са могли да накарат боята да се задържи.

Дори и чужденци, никой като че ли не им обръщаше никакво внимание. Макар че нощният живот на Сто Лат не беше така колоритен и толкова изпълнен с преживелици, колкото този на Анкх-Морпорк, по същия начин, както кошчето за отпадъци не може да се сравнява с градското сметище, все пак улиците гъмжаха от хора и пронизваха с виковете на амбулантни търговци, комарджии, продавачи на сладкиши, майстори на „тука има — тука нема“, дами на срещите по договорка, джебчии, както и на случайните търговци, които са влезли в града по грешка, а сега не можеха да съберат достатъчно пари, за да го напуснат. Докато Морт яздеше през тях и откъслечен разговор на половин дузина езици минаваше през ушите му, с нямо примирение той осъзна, че разбира всеки един от тях.

Най-после той слезе от коня и го поведе по Уол Стрийт, като напразно търсеше къщата на Катуел. Откри я само поради това, че една буца на най-близкия плакат проклинаше приглушено.

Той предпазливо протегна ръка и отмести ивица хартия.

— Много фмерси — каза водоливникът — чукче на вратата. — Няма да го фповярваш, нали? Един миг фсичко си е фнормално, а на фледващия — уфтата фти е пълна с флепило.

— Къде е Катуел?

— Премести се в двореца — Чукчето му се ухили цинично и намигна с око от чугун. — Дойдоха фнякакви мъже и отнесоха целия му фбагаж. После някакви други мъже започнаха да фмацат картини на приятелката му навсякъде наоколо. Фопелета — добави то.

Морт почервеня.

— Приятелката му?

Чукчето, бидейки с демонични наклонности, се изкикоти като го чу. Беше все едно са прокарали нокти по пила.

— Фда — каза то. — Фякаш малко бързаха, фмен ако питаш.

Морт вече беше яхнал Бинки.

— Фчуй! — извика чукчето към отдалечаващия му се гръб. — Фчуй ме! Не би ли ме отлепил, момче?

Морт дръпна юздите на Бинки толкова силно, че конят се изправи на задните си крака и затанцува диво назад по калдъръма, после се пресегна и сграбчи пръстена на чукчето. Водоливникът вдигна очи нагоре към лицето му и внезапно се почувства като едно много изплашено чукче на врата, всъщност. Очите на Морт блестяха като метална пота, изражението му беше същинска пещ, а гласът му съдържаше топлина да разтопи желязо. То не знаеше какво може да направи той, но чувстваше, че би предпочело да не открива.

— Как ме нарече ти? — изсъска Морт.

Чукчето мислеше бързо.

— Фър? — каза то.

— Какво ме помоли да направя?

— Да ме отлепите?

— Нямам такова намерение.

— Чудесно — рече чукчето, — чудесно. Аз фъм фъгласен. Тогава просто фще фи фтоя тука залепен.

То наблюдаваше как Морт се отдалечава в галоп по улицата и потрепери от облекчение, като се почука леко от нерви.

— Отъъъърва сеее нааа кооосъм — каза една от пантите.

— Флъквай!

Морт отмина нощните пазачи, чиято работа сега изглежда се състоеше в това да бият камбаните и да крещят името на принцесата, но малко несигурно, като че ли имаха проблеми да си го спомнят. Той не им обърна внимание, тъй като слушаше гласове в собствената си глава, които му казваха:

„Тя те е виждала само веднъж, глупак такъв. Защо трябва да я е грижа за теб?“

„Да, но именно аз й спасих живота…“

„Това означава, че той принадлежи на нея. Не на теб. Освен това той е магьосник.“

„Е, и какво от това? Магьосниците не могат да… да излизат с момичета, те са целибрати…“

„Целибрати?“

„Не се предполага да, нали знаеш, такова…“

„Какво, никога никакво… такова, де?“ — рече вътрешният глас и звучеше така, сякаш се хилеше.

„Предполага се, че вреди на магията“ — горчиво си мислеше Морт.

„Странно място да се държи магията“.

Морт беше шокиран.

— Ти кой си? — попита той.

„Аз съм ти, Морт. Вътрешното ти Аз.“

„Е, предпочитам да изляза от главата си тогава, и без това е достатъчно препълнено тук с мен“.

„Става“ — каза гласът, — „аз само се опитвах да помогна. Но запомни, че ако някога имаш нужда от себе си, винаги си тук.“

Гласът заглъхна.

Е, помисли си Морт горчиво — това май бях аз. Аз съм единственият, който ми вика Морт.

Шокът от това откритие засенчи факта, че докато Морт се беше уединил в този монолог, той беше преминал на коня си точно през портите на двореца. Естествено, хора прекосяваха портите на двореца всеки ден, но за повечето от тях беше необходимо те първо да бъдат отворени.

Стражите от другата страна се бяха вцепенили от ужас, тъй като си мислеха, че са видели призрак. Биха се изплашили далеч повече, ако знаеха, че със сигурност точно призрак е нещото, което не са видели.

Стражът пред вратите на голямата зала също го беше видял, но той има времето да събере кураж, или поне това, което беше останало от него, и да вдигне копие, когато Бинки препусна в двора.

— Стой! — дрезгаво извика той. — Стой. Какво къде отива?

Морт го видя за пръв път.

— Какво? — попита той, още унесен в мисли.

Стражът прокара език по пресъхналите си устни и отстъпи назад. Морт се спусна от гърба на Бинки и тръгна напред.

— Исках да кажа, какво върви там? — отново опита стражът, със смесица от твърдоглавие и самоубийствена глупост, които щяха да му докарат скорошно повишение.

Морт леко улови копието и го отмести от пътя на вратата. При това му движение светлината от факлата озари лицето му.

— Морт — меко каза той.

Това би било достатъчно за който и да е нормален войник, но този страж беше от офицерско тесто.

— Искам да кажа, приятел или враг? — запъна се той, като се опитваше да избегне погледа на Морт.

— Ти какво предпочиташ? — ухили се той. Това не беше точно като ухилването на господаря му, но все пак беше доста успешна гримаса и в нея нямаше и следа от хумор.

Стражът се отпусна облекчено и се отмести.

— Минавай, приятелю — рече той.

Морт прекоси залата към стълбището, което водеше към царските апартаменти. Залата се беше променила много от последния път, когато я беше видял. Навсякъде имаше портрети на Кели; те бяха заменили дори и древните и разпадащи се бойни знамена по сенчестите висини на покрива. Който и да минеше през двореца, щеше да открие, че е невъзможно да измине повече от няколко стъпки, без да види портрет. Една част от съзнанието на Морт се чудеше защо, точно както друга част се тревожеше за бляскавия купол, който неумолимо приближаваше към града, но по-голямата част от съзнанието му представляваше гореща, димяща жарава от ярост, объркване и ревност. Изабел беше права, мислеше си той, това трябва да беше любов.

— Момчето, което върви през стени!

Той рязко вдигна глава. На горния край на стълбището стоеше Катуел.

Магьосникът също много се беше променил, горчиво си помисли Морт. Макар че, може би не чак толкова много. Въпреки че беше облечен в черно-бял плащ, извезан с пайети, въпреки че островърхата му шапка беше висока цял метър и украсена с повече мистични символи, отколкото зъбна снимка, и въпреки че червените му кадифени обувки имаха сребърни катарами и носове, вити като спирали, по яката му все още имаше няколко петна, а той явно дъвчеше.

Той гледаше как Морт се изкачва по стълбите към него.

— Сърдиш ли се за нещо? — попита той. — Започнах работа, но доста се ангажирах с други неща. Много е трудно, това вървеното през… защо ме гледаш така?

— Какво правиш тук?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос. Искаш ли ягода?

Морт хвърли поглед към малката дървена кошничка в ръцете на магьосника.

— Посред зима?

— Всъщност това е брюкселско зеле с малко магия.

— И има вкус на ягода?

Катуел въздъхна.

— Не, на брюкселско зеле. Магията не е напълно успешна. Мислех си, че ще може малко да поразвесели принцесата, но тя ги хвърли по мен. Срамота е да ги хвърлим на вятъра. Заповядай.

Морт зяпна срещу него.

— Тя ги е хвърлила по теб?

— Съвсем точно, страхувам се. Много решителна млада госпожица.

„Здрасти“, рече един глас в дъното на съзнанието на Морт, „пак си ти, за да си отбележиш, че шансовете принцесата даже да си мисли да знаеш-какво с този тук, са повече от никакви“.

Махай се, помисли си Морт. Подсъзнанието му го тревожеше. То явно имаше директна връзка с части от тялото му, които той искаше да забрави в този момент.

— Защо си тук? — каза той на глас. — Това има ли нещо общо с всички тези картини?

— Хубава идея, нали така? — засия Катуел. — Аз самият много се гордея с нея.

— Извинявай — немощно рече Морт. — Имах тежък ден. Струва ми се, че бих поседнал някъде.

— Може в Тронната Зала — каза Катуел. — По това време на нощта там няма никой. Всички спят.

Морт кимна, след което погледна подозрително младия магьосник.

— А ти какво правиш буден тогава? — попита той.

— Хм — рече Катуел. — Хм, просто си помислих, че ще проверя дали няма нещо в килера.

Той сви рамене.10

Сега е време да съобщим, че Катуел също забелязва, че Морт, дори един такъв, изтощен от язденето и от липсата на сън, блести някакси отвътре и по някакъв странен начин, без да има връзка с ръста, е въпреки това по-голям от живота. Разликата е, че Катуел по обучение е по-досетлив от останалите хора и знае, че в окултните работи очевидният отговор обикновено е грешният.

Морт може да върви разсеяно през стени и да пие чиста проба средство за овдовяване, ако беше женен, абсолютно спокойно, не защото се превръща в призрак, а защото става опасно истински.

Всъщност, докато момчето се препъва, докато вървят по тихите коридори и минава през една мраморна колона, без да забележи, става ясно, че от негова гледна точка светът се превръща в адски несъществено място.

— Току-що мина през една мраморна колона — забеляза Катуел. — Как го направи?

— Така ли? — Морт се огледа. Колоната изглеждаше доста здрава. Той я бутна с ръка и леко си ожули лакътя.

— Мога да се закълна, че го направи — каза Катуел. — Магьосниците ги забелязват тези неща, да знаеш. — Той бръкна в джоба на робата си.

— Тогава забелязал ли си купола от мъгла около страната? — попита Морт.

Катуел изписка. Бурканът в ръката му падна и се разби в плочите; разнесе се миризма на леко гранясали подправки за салата.

— Вече?

— За вече не знам — отвърна Морт, — но тази пращяща стена съществува и се плъзга над земята, а никой друг явно не се притеснява от това и…

— Колко бързо се движеше?

— … тя променя нещата!

— Ти си я видял? Колко е далече? Колко бързо се движи?

— Разбира се, че я видях. Минах два пъти през нея. Беше като…

— Но ти не си магьосник, тогава защо…

— Ти какво правиш тук, обаче…

Катуел си пое дълбоко дъх.

— Всички да млъкнат! — изпищя той.

Настъпи тишина. После магьосникът сграбчи Морт за ръката.

— Хайде! — каза той и го задърпа назад по коридора. — Не знам кой си точно и се надявам един ден да имам време да го разбера, но скоро ще се случи нещо наистина ужасно и си мисля, че ти по някакъв начин си замесен в него.

— Нещо ужасно? Кога?

— Това зависи на какво разстояние оттук е преградата и колко бързо се движи — каза Катуел, докато влачеше Морт по един страничен коридор. Когато излязоха през една малка дъбова врата, той пусна ръката му и отново затършува из джоба си, като първо извади от него малка твърда бучка сирене и неприятно смачкан домат.

— Би ли ги подържал? Благодаря ти. — Той продължи да рови, измъкна един ключ и отключи вратата.

— Ще убие принцесата, нали? — попита Морт.

— Да — каза Катуел — но и не. — Той спря с ръка на ръчката на вратата. — Много прозорливо от твоя страна. Откъде разбра?

— Аз… — поколеба се Морт.

— Тя ми разказа много странна история — каза Катуел.

— Предполагам — отвърна Морт. — Ако е била невероятна, значи е истина.

— Значи ти си това? Помощникът на Смърт?

— Да. Макар че сега не съм на работа.

— Радвам се да го чуя.

Катуел затвори вратата след тях и затършува за свещ. Чу се пукване, проблесна синя светлина и хленчене.

— Съжалявам — рече той и си засмука пръстите. — Магия за огън. Така и не можах да й хвана чалъма.

— Ти очакваше този купол, нали? — настойчиво попита Морт. — Какао ще се случи, когато той се спусне?

Магьосникът се отпусна тежко върху остатъците от някакъв сандвич с бекон.

— Не съм съвсем сигурен — рече той. — Ще бъде интересно за гледане. Но, страхувам се, не отвътре. Това, което мисля, че ще се случи, е, че последната седмица никога няма да е съществувала.

— И тя внезапно ще умре?

— Ти не разбираш. Ще е умряла от една седмица. Всичко това… — той махна неопределено с ръце из въздуха, — няма да се е случило. Убиецът ще си е свършил работата. Ти ще си свършил твоята. Историята ще се излекува. Всичко ще бъде наред. От гледна точка на Историята, де. Наистина друга не съществува.

Морт се загледа през тясното прозорче. Виждаше през вътрешния двор, чак до светещите улици отвън, където един портрет на принцесата се усмихваше към небето.

— Разкажи ми за картините — каза той. — Това ми прилича на нещо магьосническо.

— Не съм сигурен дали действа. Нали разбираш, хората започнаха да се тревожат, а не знаеха защо, и това влоши нещата още повече. Съзнанието им беше в една реалност, а телата им — в друга. Много неприятно. Не можаха да свикнат с мисълта, че тя още е жива. Помислих си, че картините могат да помогнат, но, как да ти кажа, хората просто не виждат това, което съзнанието им казва, че не е там.

— Знаех си аз — горчиво каза Морт.

— Изкарвах градските глашатаи навън през деня — продължи Катуел. — Мислех си, че ако мога да накарам хората да повярват в нея, тази нова реалност би могла да стане истинска.

— Ммммм? — рече Морт. — Той се извърна от прозореца. — Какво искаш да кажеш?

— Ами, как да ти кажа… реших, че ако достатъчно хора повярват в нея, те биха могли да променят действителността. Това важи за боговете. Ако хората престанат да вярват в някой бог, той умира. Ако много хора вярват в него, той става по-силен.

— Това не го знаех. Аз си мислех, че боговете са просто богове.

— Те не обичат да се говори за това — рече Катуел, докато прехвърляше купчината книги и пергаменти върху работната си маса.

— Е, това може да важи за боговете, защото те са специални — каза Морт. — Хората са… по-плътни. Не би могло да стане с хората.

— Това не е вярно. Да предположим, че ти излезеш оттук и тръгнеш из двореца. Някой от стражите сигурно ще те види, ще помисли, че си крадец и ще стреля с арбалета си срещу теб. Искам да кажа, в неговата реалност ти ще бъдеш крадец. Няма да е вярно наистина, но ти ще си мъртъв също както, ако беше вярно. Вярата е могъщо средство. Аз съм магьосник. Ние ги разбираме тези неща. Погледни тук.

Той измъкна една книга от боклуците пред себе си и я отвори на парчето бекон, което беше използвал, за да отбележи докъде е стигнал. Морт погледна през рамото му и се начумери срещу усуканото магическо писмо. То се местеше из страницата, виеше си и се гърчеше от усилието да не бъде прочетено от немагьосник, и обшият ефект не беше приятен.

— Какво е това? — попита той.

— Това е Книгата на Магията на Алберто Малик — Магът — рече магьосникът, — един вид книга по магическа теория. Не е хубаво да се вглеждаш много в думите, те се съпротивляват. Виж, тука пише, че…

Устните му се задвижиха безшумно. Малки капчици пот изскочиха на челото му и решиха да се съберат заедно и да слязат да видят какво прави носът му. Очите му се насълзиха.

Някои хора обичат да се оттеглят на спокойствие с някоя хубава книга. Никой, който притежава пълния комплект здрав разум, няма да иска да се отдаде на някоя книга по магия, тъй като дори и отделните думи си имат техен собствен отмъстителен живот и да ги прочетеш, казано накратко, е един вид умствена канадска борба. Много млади магьосници са опитвали да прочетат някоя магическа книга, която е твърде силна за тях, и хората, чули писъците, са откривали само островърхите им обувки и класическата струйка дим, излизаща от тях, както и една книга, която е може би съвсем малко по-дебела. На книжните плъхове, които обичат да се ровят из магическите библиотеки могат да се случат такива неща, в сравнение с които това някое и друго чудовище с пипала от Подземните Измерения да ти изскубне лицето, изглежда просто един лек масаж.

За щастие Катуел имаше цензурирано издание, като някои от по-тежките страници бяха затегнати със скоби (макар че в някои тихи нощи той чуваше прикованите думи да скърцат сърдито в затвора си, като паяк, затворен в кибритена кутия; всеки, който някога е сядал до някой с уокмен на ушите, би могъл да си представи точно какъв звук издаваха те).

— Това е — рече Катуел. — Тук се казва, че дори и боговете…

— Виждал съм го и по-рано!

— Какво?

Морт посочи с треперещ пръст към книгата.

— Него!

Катуел го изгледа странно и обърна на лявата страница. Там имаше рисунка на възрастен магьосник с книга и свещ в ръка в позата на почти пределно достойнство.

— Това не е част от магията — раздразнено каза той, — това е просто авторът.

— Какво пише под картинката?

— Ъ. Пише: „Аку таази Книгъъ ви е хъресъла, можете да намерити и друуги Заглаавийъ от…“

— Не, исках да кажа точно под картинката!

— А, това е лесно. Това е самият Малик. Всеки магьосник го познава. Искам да кажа, той е създал Университета. — Катуел се изкиска. — В главната зала има една негова известна статуя и веднъж по време на Дрипава Седмица се покатерих на нея и сложих…

Морт се втренчи в картинката.

— Кажи ми — тихо рече той, — статуята имаше ли капка на края на носа?

— Не бих казал — отвърна Катуел. — Беше мрамор. Но не разбирам защо се вълнуваш толкова. Много хора знаят как е изглеждал. Той е известен.

— Той е живял много отдавна, нали така?

— Преди две хиляди години, струва ми се. Виж какво, не знам защо…

— Обзалагам се, обаче, че той не е умрял — каза Морт. — Обзалагам се, че един ден той просто е изчезнал. Така ли е?

За един миг Катуел мълчеше.

— Странно, че го казваш — бавно рече той. — Имаше една легенда, която съм чувал. Той правел някои странни неща, така казват. Казват, че той се издухал в Подземните Измерения, докато се опитвал да извърши Ритуала на АшкЕнт назад. Единственото, което намерили, била шапката му. Трагично, наистина. Целият град да бъде в траур един ден само заради една шапка. Не е била даже и особено хубава шапка — имало е следи от изгоряло по нея.

— Алберто Малик — рече Морт, почти на себе си. — Ама ха! Я виж ти!

Той забарабани с пръсти по масата, макар че звукът беше изненадващо приглушен.

— Съжалявам — каза Катуел. — Не мога да им хвана чалъма и на тези сандвичи, с петмеза.

— Мисля, че преградата се движи с бавен ход — рече Морт, като разсеяно си облизваше пръстите. — Не можеш ли да я спреш с магия?

Катуел поклати глава.

— Не и аз. Ще ме размаже на пихтия — весело рече той.

— А какво ще стане с теб, когато пристигне тогава?

— О, ще се върна да живея на Уол Стрийт. Искам да кажа, въобще няма да съм я напускал. Всичко това няма да се е случвало. Жалко, обаче. Кухнята тук е много хубава, а и ме перат безплатно. Между другото, колко далече каза, че е?

— На около двайсет мили, струва ми се.

Катуел отправи очи към небето и замърда с устни. Най-после той каза:

— Това ще рече, че ще пристигне утре през нощта, тъкмо навреме за коронацията.

— Чия?

— Нейната.

— Но тя вече е кралица, нали така?

— Донякъде, но официално тя не е кралица, докато не я коронясат. — Катуел се ухили, лицето му — сянка на светлината от свещта, и добави: — Ако искаш да го обясниш по друг начин, тогава то е като разликата между това да спреш да живееш и да бъдеш мъртъв.

Двайсет минути по-рано Морт се чувстваше толкова уморен, че можеше да пусне корени. Сега усещаше как кръвта му кипи. Това беше онази среднощна, неистова енергия, за която човек знае, че ще си плати някъде около утре по обед, но сега-засега той чувстваше, че трябва да направи нещо, иначе мускулите му ще се откъснат от толкова жизненост.

— Искам да я видя — каза той. — Щом ти не можеш да направиш нищо, тогава може да има нещо, което аз мога да направя.

— Пред стаята й има стражи — каза Катуел. — Споменавам го само като факт. И за миг даже не си представям, че те имат каквото и да било значение.

В Анкх-Морпорк беше полунощ, но в големия град — близнак единствената разлика между деня и нощта беше, ами, че беше по-тъмно. Пазарите бяха претъпкани, зяпачите си стояха още здраво скупчени около бардаците, заелите второто място във вечните византийски борби на бандите в града се носеха безмълвно надолу по ледените води на реката с оловни тежести, вързани за краката им, търговци на най-различни незаконни и дори нелогични удоволствия въртяха страничния си бизнес, крадците крадяха, ножовете отразяваха звездната светлина по алеите, астролозите започваха работата си за деня, а в Сенките един нощен страж, който се беше изгубил, удари камбаната си и извика:

— Дванайсет часа и всичко е аррррргтххххх…

Търговската Камара на Анкх-Морпорк, обаче, не би се зарадвала на идеята, че единствената истинска разлика между техния град и блато, е само в броя на краката на алигаторите, и наистина, в по-отбраните райони на Анкх, които са в хълмистите местности и където има шанс за малко вятър, нощите са меки и изпълнени с аромата на хабисцин и цецилиеви цветове.

Конкретно тази нощ те бяха изпълнени и с мирис на селитра, тъй като това беше десетата годишнина от възкачването на Патриция11 на власт и той беше поканил няколко приятели да пийнат, в този случай — петстотин, а сега пускаше и фойерверките. Смях и спорадичното клокочене на страсти изпълваха градините на двореца, а вечерта тъкмо беше стигнала до онзи интересен етап, когато всеки е пил твърде много за собствения си кеф, но недостатъчно за да падне под масата. Това е състоянието, в което човек нрави неща, за които по-късно си спомня с изгарящ срам, като например, че духа през хартиен пискун или че се смее чак докато повърне.

Всъщност, около двеста от гостите на Патриция сега се клатушкаха залитайки и си пробиваха път в Змийския Танц, странен Морпоркски народен танц, който се състоеше в това да се напиеш порядъчно, да се хванеш за кръста на човека пред теб, след което да се препъваш с гръмогласен кикот на дълго влакче, което се виеше през възможно най-много стаи, за предпочитане такива, в които има чупливи неща, като неопределено риташ с единия крак в такт с останалите, или поне в някой друг такт. Този танц продължаваше вече половин час и се беше извил през всяка една стая в двореца, като по пътя си беше помел два трола, готвача, главният палач на Патриция, трима келнери, един крадец, който случайно минаваше оттам, и едно малко домашно блатно драконче.

Някъде около средата на танца се намираше дебелият Лорд Родли от Куирм, наследник на митичните имения на Куирм, който сега се занимаваше с тънките пръсти, сграбчили го през кръста. Под алкохолната баня мозъкът му не преставаше да се опитва да привлече вниманието му.

— Казвам ти — извика той през рамо, докато за десети лудешки път се клатеха през огромната кухня, — не толкова силно, моля те.

— УЖАСНО СЪЖАЛЯВАМ.

— Няма страшно, приятелче. Познавам ли те? — попита Лорд Родли и ритна енергично в основния такт.

— НЕ БИХ КАЗАЛ. КАЖЕТЕ МИ, МОЛЯ ВИ, КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО НА ТОВА ЗАНИМАНИЕ?

— Какво? — извика Лорд Родли, над шума от някой, който беше ритнал вратата на някаква стъклена стая сред весели писъци.

— КАКВО Е ТОВА НЕЩО, КОЕТО ПРАВИМ? — попита гласът с ледниково търпение.

— Ти не си ли бил на купон преди? Внимавай със стъклата, между другото.

— СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ НЕ ИЗЛИЗАМ НАВЪН ТОЛКОВА, КОЛКОТО БИХ ИСКАЛ. МОЛЯ ВИ, ОБЯСНЕТЕ МИ ТОВА. ТРЯБВА ЛИ ДА ИМА НЕЩО ОБЩО СЪС СЕКСА?

— Не, освен ако не спрем рязко, приятелче, ако разбираш какво имам предвид? — рече негова светлост и сръга невидимия си приятел с лакът.

— Ох! — рече той. Трясък някъде пред тях ознаменува края на студения бюфет.

— НЕ.

— Какво?

— НЕ РАЗБИРАМ КАКВО ИМАШ ПРЕДВИД.

— Внимавай с крема ей там, хлъзгав е… виж какво, това е просто танц, ясно? Правиш го за кеф.

— КЕФ.

— Точно така. Дала, дала, да… ритник! — Последва осезаемо мълчание.

— КОЙ Е ТОЗИ КЕФ?

— Не, кеф не е никой, кеф е това, което изпитваш.

— НИЕ ИЗПИТВАМЕ КЕФ?

— Мислех си, че да — неуверено рече негова светлост. Гласът в ухото му го тревожеше неопределено — той като че ли пристигаше директно в мозъка му.

— КАКВО Е ТОВА КЕФ?

— Ето това!

— ДА РИТНЕШ ЯРОСТНО Е КЕФ?

— Е, част от него. Ритай!

— ДА СЛУШАШ СИЛНА МУЗИКА В ГОРЕЩИ СТАИ Е КЕФ?

— Може би.

— В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА ТОЗИ КЕФ?

— Ами, той… слушай, или ти е кеф, или не ти е, няма нужда да ме питаш, просто си го знаеш, ясно? Как влезе тук, между другото? — добави той. — Ти приятел ли си на Патриция?

— НЕКА ДА ПРИЕМЕМ, ЧЕ ТОЙ МИ СЪЗДАВА РАБОТА. ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ БИ БИЛО РЕДНО ДА НАУЧА НЕЩО ЗА ЧОВЕШКИТЕ РАЗВЛЕЧЕНИЯ.

— Звучи така, сякаш дълъг път те чака.

— ЗНАМ. МОЛЯ ДА ИЗВИНИТЕ ОКАЯНОТО МИ НЕВЕЖЕСТВО. САМО ИСКАМ ДА РАЗБЕРА. ВСИЧКИ ТЕЗИ ХОРА, МОЛЯ ВИ… ТЕ ИЗПИТВАТ КЕФ?

— Да.

— ТОГАВА ТОВА Е ЧУДЕН КЕФ.

— Радвам се, че се разбрахме за това. Внимавай със стола — сряза го Лорд Родли, на когото сега хич не му беше кеф и който се чувстваше неприятно изтрезнял.

Един глас зад гърба му каза тихо:

— ТОВА Е КЕФ. ДА ПИЕШ ПРЕКАЛЕНО Е КЕФ. НИЕ ИЗПИТВАМЕ КЕФ. ТОЙ ИЗПИТВА КЕФ. ТОВА Е НЯКАКЪВ КЕФ:

— КАКЪВ КЕФ.

Зад Смърт малкото домашно блатно драконче на Патриция се държеше мрачно за кокалестите хълбоци и си мислеше: стражи или не, следващия път, когато минем покрай отворен прозорец, ще избягам като попарен.