Морт

Входната врата се отвори. Изабел подаде глава навън.

— Вкъщи няма никой — каза тя. — Най-добре влезте.

Останалите трима се източиха в коридора. Катуел добросъвестно си изтри краката.

— Възмалка е — критично забеляза Кели.

— Вътре е много по-голяма — каза Морт и се обърна към Изабел. — Погледна ли навсякъде?

— Не мога да открия дори Албърт — каза тя. — Не си спомням някога да не е бил тук.

Тя се прокашля, припомнила си задълженията си на домакиня.

— Иска ли някой да пийне? — попита.

Кели не й обърна внимание.

— Очаквах най-малкото дворец — каза тя. — Голям и черен, с огромни тъмни кули. А не поставка за чадъри.

— В нея има коса — изтъкна Катуел.

— Нека идем в кабинета и да поседнем, и сигурна съм, че всички ще се почувстваме по-добре — бързо каза Изабел и отвори черната тапицирана врата.

Катуел и Кели прекрачиха прага, без да спират да се препират. Изабел хвана ръката на Морт.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Татко много ще се ядоса, ако ги открие тук.

— Ще измисля нещо — каза Морт. — Ще пренапиша автобиографиите или нещо подобно. — Той се усмихна немощно. — Не се безпокой. Ще измисля нещо.

Вратата се затръшва след него. Морт се обърна и се озова срещу ухилената физиономия на Албърт.

Големият кожен фотьойл зад писалището бавно се завъртя. Смърт погледна Морт над събрани пръсти. Когато се убеди, че е привлякъл цялото им, ужасено внимание, той каза:

— НАЙ-ДОБРЕ ЗАПОЧНИ ОЩЕ СЕГА.

Той се изправи и като че ли стана по-голям, когато стаята се смрачи.

— НЕ СИ ПРАВИ ТРУДА ДА СЕ ИЗВИНЯВАШ — добави той.

Кели зарови глава в пълните гърди на Катуел.

— ВЪРНАХ СЕ. И СЪМ ЯДОСАН.

— Господарю, аз… — започна Морт.

— МЛЪКВАЙ — каза Смърт. Той повика Кели с дръглив показалец. Тя се обърна да го погледне, с тяло, което не смееше да не се подчини.

Смърт посегна и докосна брадичката й. Ръката на Морт се премести върху сабята.

— ТОВА ЛИ Е ЛИЦЕТО, КОЕТО ПРАТИ ХИЛЯДА КОРАБА В МОРЕТО И ИЗГОРИ ВИСОКИТЕ КУЛИ НА ПСЕВДОПОЛИС? — зачуди се Смърт. Кели гледаше хипнотизирана червените точки — карфици, потънали мили дълбоко в тези тъмни очни гнезда.

— Ъ, моля да ме извините — каза Катуел, хванал почтително шапка по мексикански образец.

— Е? — попита Смърт, обезумял.

— Не е, господине. Трябва да мислите за друго лице.

— КАК СЕ КАЗВАШ?

— Катуел, господине. Магьосник съм, господине.

— МАГЬОСНИК СЪМ, ГОСПОДИНЕ — подигравателно каза Смърт. — МЪЛЧИ, МАГЬОСНИКО.

— Господине — Катуел отстъпи назад.

Смърт се обърна към Изабел.

— ДЪЩЕ, ОБЯСНИ МИ ПОВЕДЕНИЕТО СИ, ЗАЩО ПОМОГНА НА ТОЗИ ГЛУПАК?

Изабел нервно се поклони.

— Аз… го обичам, татко. Струва ми се.

— Ти ме обичаш? — попита Морт, удивен. — Никога не си го казвала!

— Не ми се струваше подходящото време — каза Изабел. — Татко, той не искаше…

— МЛЪКВАЙ.

Изабел сведе поглед.

— Да, татко.

Смърт заобиколи надуто писалището, докато не се изправи точно пред Морт. Вгледа се в него много дълго време.

После с едно неясно движение ръката му удари Морт през лицето и го събори на земята.

— АЗ ТЕ КАНЯ В ДОМА СИ — каза той, — ОБУЧАВАМ ТЕ, ХРАНЯ ТЕ, ОБЛИЧАМ ТЕ, ДАВАМ ТИ ВЪЗМОЖНОСТИ, ЗА КОИТО ДАЖЕ НЕ БИ МОГЪЛ ДА МЕЧТАЕШ, А ТИ МИ СЕ ОТПЛАЩАШ ТАКА. ПРЕЛЪСТЯВАШ ДЪЩЕРЯ МИ, ПРЕНЕБРЕГВАШ ЗАДЪЛЖЕНИЯТА СИ, СЪЗДАВАШ ВЪЛНИ В РЕАЛНОСТТА, ЗА ИЗЛЕКУВАНЕТО НА КОИТО ЩЕ БЪДЕ НЕОБХОДИМ ЦЯЛ ВЕК. ТВОИТЕ НЕНАВРЕМЕННИ ДЕЙСТВИЯ ОБРЕКОХА ДРУГАРИТЕ ТИ НА ЗАБВЕНИЕ. БОГОВЕТЕ НЯМА ДА СЕ СЪГЛАСЯТ НА НИЩО ПО-МАЛКО. ОБЩО ВЗЕТО, ЛОШО НАЧАЛО ЗА ПЪРВАТА ТИ РАБОТА, МОМЧЕ.

Морт успя да се изправи в седнало положение, като се държеше за бузата. Тя гореше студена, като ледена комета.

— Морт — каза той.

— ЧЕ ДАЖЕ И ГОВОРИ! И КАКВО КАЗВА ТОЙ?

— Тях би могъл да ги пуснеш — каза Морт. — Те просто бяха замесени. Не беше тяхна вината. Ти би могъл да промениш това, така че…

— ЗАЩО ТРЯБВА ДА ГО ПРАВЯ? СЕГА ТЕ МИ ПРИНАДЛЕЖАТ.

— Ще се боря с теб за тях — каза Морт.

— МНОГО БЛАГОРОДНО. СМЪРТНИТЕ НЕПРЕКЪСНАТО СЕ БОРЯТ С МЕН. УВОЛНЕН СИ.

Морт се изправи на крака. Спомни си какво беше да си Смърт. Овладя усещането, остави го да излезе на повърхността…

— Не — каза той.

— А! ТИ МЕ ПРЕДИЗВИКВАШ КАТО РАВЕН, ТАКА ЛИ?

Морт преглътна. Но поне пътят беше чист сега. Когато се подхлъзнеш от скала, животът ти придобива много определена посока.

— Ако е необходимо — каза той. — А ако победя…

— АКО ПОБЕДИШ, ЩЕ ИМАШ ПРАВОТО ДА НАПРАВИШ КАКВОТО ПОИСКАШ — каза Смърт. — ПОСЛЕДВАЙ МЕ.

Той мина горделиво покрай Морт и излезе в хола.

Останалите четирима погледнаха Морт.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Катуел.

— Не.

— Не можеш да победиш господаря — каза Албърт. Той въздъхна. — От мен да го знаеш.

— Какво ще стане, ако изгубиш? — попита Кели.

— Няма да изгубя — отвърна Морт. — В това е проблемът.

— Татко иска той да победи — горчиво каза Изабел.

— Искаш да кажеш, че ще остави Морт да победи? — попита Катуел.

— О, не, няма да го остави да победи. Просто иска той да победи.

Морт кимна. Докато следваха тъмната фигура на Смърт, той размишляваше върху безкрайното бъдеще, в което щеше да служи на каквато и да беше загадъчната цел, която Създателят е имал предвид, и да живее извън Времето. Не можеше да вини Смърт, че иска да напусне работата си. Смърт беше казал, че костите не са задължителни, но може би това нямаше да има значение. Дали вечността щеше да е като дълъг период от време, или пък, всички ли животи — от лична гледна точка — бяха с абсолютно еднаква продължителност?

Здрасти, каза един глас в главата му. Спомняш ли си ме? Аз съм ти. Аз те забърках в това.

— Мерси — каза той горчиво. Останалите го погледнаха.

Можеш да се справиш с това, каза гласът. Ти имаш едно голямо предимство. Ти си бил той, а той никога не е бил ти.

Смърт профуча през коридора и влезе в Дългата Стая, а свещите послушно пламнаха, щом влезе.

— АЛБЪРТ.

— Господарю?

— ДОНЕСИ ЧАСОВНИЦИТЕ.

— Господарю.

Катуел сграбчи ръката на стареца.

— Ти си магьосник — изсъска той. — Не си длъжен да правиш каквото ти каже!

— На колко си години, момче? — попита Албърт мило.

— На двайсет.

— Когато станеш на моите години, ще гледаш по друг начин на избора си. — Той се обърна към Морт. — Извинявай.

Морт измъкна сабята си, острието й — почти невидимо на светлината от свещите. Смърт се обърна и се изправи с лице срещу него — един слаб силует на фона на извисяващата се лавица пясъчни часовници.

Протегна ръце. Косата изникна в тях с лек гръм.

Албърт се върна по една от пътеките, оградени от двете страни с рафтове, с два пясъчни часовника и безмълвно ги остави на поличка върху една от колоните.

Единият беше няколко пъти по-голям от обикновените пясъчни часовници — черен, слаб и украсен със сложен мотив от черепи и кости.

Това не беше най-неприятното нещо в него.

Морт вътрешно простена. Вътре в него не виждаше никакъв пясък.

По-малкият часовник до него беше доста обикновен и без никаква украса. Морт посегна КЪМ него.

— Може ли? — попита той.

— ЗАПОВЯДАЙ.

Името Морт беше гравирано върху горната половина на часовника. Той го вдигна на светлината и забеляза без никаква изненада, че почти не е останал пясък. Когато го поднесе до ухото си, стори му се, че дори над вечното бучене на милионите стъкленици, отмерващи човешки животи наоколо, той долавя шума от собствения си живот, който изтича завинаги.

Остави го много внимателно.

Смърт се обърна към Катуел.

— ГОСПОДИН МАГЬОСНИК, ТИ ЩЕ БЪДЕШ ТАКА ДОБЪР ДА ПРЕБРОИШ ДО ТРИ.

Катуел кимна мрачно.

— Сигурни ли сте, че всичко това не би могло да се уреди като седнем на масата… — започна той.

— НЕ.

— Не.

Морт и Смърт се въртяха внимателно един около друг, а отраженията им проблясваха през купчините пясъчни часовници.

— Едно — каза Катуел.

Смърт заплашително замахва с косата си.

— Две.

Остриетата се срещнаха насред въздуха с такъв звук, все едно котка се плъзна по стъкло на прозорец.

— И двамата излъгаха! — каза Кели.

Изабел кимна.

— Разбира се — каза тя.

Морт отскочи назад и описа със сабята си твърде бавна дъга, която Смърт с лекота отби, превръщайки париращия си удар в коварно ниско замахване, което пък Морт отбягна само с непохватен скок от място.

Въпреки че косата не е сред най-изявените оръжия за водене на война, всеки, който е бил на губещата страна на, да кажем, селско въстание, знае, че в опитни ръце тя е страшна. След като този, в чиито ръце е тя, веднъж вече е замахнал и я е завъртял, никой — в това число и той самият — не може да бъде напълно сигурен къде е острието сега и къде ще бъде в следващия момент.

Смърт настъпи, ухилен. Морт се сви, за да отбегне удар на височината на главата и се хвърли настрани, а зад гърба си чу дрънчене, когато острието на косата закачи един часовник от най-близката лавица…

… в една тъмна уличка в Морпорк един предприемач-каналджия се хвана за гърдите и се строполи напред в каруцата си…

Морт се претърколи и се изправи, размахал сабя с две ръце над главата си, мрачно развеселен, щом Смърт побягна назад по шахматно наредените плочки. Дивият замах разсече една полица; един след друг тежките часовници започнаха да се изплъзват към пода. Със замъглен поглед Морт видя как Изабел се втурна покрай него, за да ги улови…

… някъде из Диска четирима души като по чудо избегнаха смъртта от падане…

… и тогава той се затича напред, възползвал се от преимуществото си. Движенията на ръцете на Смърт представляваха неясно петно, за да отбиват всеки удар и набег, и тогава той премести ръце върху косата и описа дъга нагоре с нея, която Морт тромаво отбягна. Той нащърби един пясъчен часовник с дръжката на косата си и го запрати през стаята…

… в планините Рамтоп един овчар на тарги, който търсеше на лампа изгубена крава във високите ливади, се подхлъзна и полетя надолу от височина хиляда стъпки…

… Катуел се хвърли напред и с една отчаяно протегната ръка улови падащия часовник, падна на пода и се просна по корем…

… един чворест чинар загадъчно изникна под пищящия овчар и прекъсна падането му, отстранявайки основните му проблеми — смъртта, съдът на боговете, несигурността от Рая и т.н. — и заменяйки ги със сравнително по-простия проблем да се изкачи обратно около сто стъпки по гола, ледена скала в непрогледен мрак.

Настъпи кратка пауза, когато съперниците се отдръпнаха един от друг и отново се завъртяха, като търсеха удобен случай.

— Сигурно можем да направим нещо? — попита Кели.

— Морт така или иначе ще изгуби — отвърна Изабел и поклати глава. Катуел изтърси сребърния си свещник от провисналия си ръкав и замислено го запремята от ръка в ръка.

Смърт вдигна заплашително коса, като абсолютно случайно счупи един часовник с рамото си…

… в Бес Пеларжик главният Императорски инквизитор политна назад в собствената си киселинна яма…

… после замахна отново и този път Морт избягна удара с невероятен късмет. Но само толкова. Той усещаше горещата болка в мускулите си и сковаващата сивота на отровата от умората в мозъка си — две пречки, с които Смърт не трябваше да се съобразява.

Смърт забеляза.

— ПРЕДАЙ СЕ — каза той. — МОГА ДА БЪДА СНИЗХОДИТЕЛЕН.

За да илюстрира това той замахна в хоризонтална посока — удар, който Морт улови непохватно с крайчеца на сабята си. Острието на косата отскочи нагоре и пръсна един часовник на хиляди късчета…

… Дукът на Сто Хелит се хвана за сърцето, усети леденото пробождане на болката, изпищя нечуто и се прекатури от коня си…

Морт отстъпи назад, докато не усети грубата каменна колона до врата си. Пясъчният часовник на Смърт с обезсърчаващо празните си половини беше на няколко сантиметра от главата му.

Самият Смърт не обръщаше кой знае колко внимание. Той замислено гледаше надолу към натрошените останки от живота на Дука.

Морт изкрещя и замахна нагоре със сабя, съпътстван от слабите възгласи на заобикалящите, които от известно време очакваха той да направи точно това. Дори и Албърт изръкопляска с набръчканите си ръце.

Но вместо звъна на стъкло, който Морт очакваше… не последва нищо.

Той се обърна и опита отново. Острието мина точно през часовника, без да го счупи.

Промяната в строежа на въздуха го накара да завърти сабя настрани и назад и то точно навреме, за да отбие един гаден удар надолу. Смърт отскочи назад навреме, за да парира обратния замах на Морт, който беше бавен и немощен.

— ТАКА СВЪРШВА ВСИЧКО, МОМЧЕ.

— Морт — каза Морт. Той погледна нагоре.

— Морт — повтори той и рязко вдигна сабята си нагоре в такъв удар, който разряза дръжката на косата на две. Гневът заклокочи и се надигна у него. Ако ще мре, поне да умре с името си.

— Морт, копеле такова! — изкрещя той и се метна право напред към ухиления череп със сабя, която бръмчеше в сложен танц от синя светлина. Смърт залитна назад, със смях, свит под дъжда от яростни удари, които накълцаха дръжката на косата му на още повече парчета.

Морт го обикаляше, нападаше го и удряше, и смътно долавяше, дори и през червените мъгли на яростта, че Смърт следва всяко едно негово движение, хванал осиротялото острие на косата си като сабя. Сгоден случай не изникваше, а двигателят на гнева му нямаше да издържи дълго. Никога няма да го победиш, каза си той. Най-доброто, което можеш да направиш, е да го отблъснеш за известно време. А и да изгубиш е може би по-добре, отколкото да победиш. Все едно, на кого му е притрябвала вечността?

През завесата на умората той видя как Смърт се изправи в целия си костелив ръст и замахна с острието в бавна, спокойна дъга, така, сякаш то се движеше през захарен петмез.

— Татко! — изпищя Изабел.

Смърт обърна глава.

Може би съзнанието на Морт приветства перспективата за живота, който го очакваше, но тялото му, което може би усещаше, че то ще е което ще изгуби най-много от тази работа, възрази. То вдигна въоръжената си ръка в неудържим удар нагоре, който изби косата от ръката на Смърт, след което го прикова към най-близката колона.

Във внезапната тишина Морт осъзна, че вече не чува натрапчивия тих шум, който през последните десет минути беше стоял точно на прага на слуха му. Очите му се стрелнаха настрани.

Последните песъчинки от часовника му изтичаха.

— УДРЯЙ.

Морт вдигна сабя и погледна в двойния син огън.

Отпусна сабя.

— Не.

Смърт изстреля крак в слабините му с такава скорост, че дори и Катуел премигна.

Морт безмълвно се сви на топка и се преметна на пода. През сълзи той видя как Смърт се приближава, с острието от косата в едната си ръка и с пясъчния часовник на Морт — в другата. Видя Кели и Изабел отместени презрително настрани, когато направиха опит да го хванат за плаща. Видя Катуел, ръгнат в ребрата с лакът, и свещника, който издрънча върху плочките.

Смърт се изправи над него. Върхът на острието му кръжи един миг пред погледа на Морт, след което се вдигна нагоре.

— Ти си прав. Справедливост не съществува. Съществуваш само ти.

Смърт се поколеба, после бавно отпусна коса. Обърна се и погледна Изабел в лицето. Тя трепереше от гняв.

— ИСКАШ ДА КАЖЕШ?

Тя изгледа кръвнишки Смърт в лицето и после ръката й се залюля назад, залюля се настрани, после напред и се сви със звук, като от кутия със зарове.

Нищо не може да се сравни с оглушителната тишина, която го последва.

Кели затвори очи. Катуел се извърна настрани и закри глава с ръце.

Смърт вдигна ръка към черепа си, много бавно.

Гърдите на Изабел се вдигаха и спускаха по начин, който трябваше да накара Катуел да се откаже от магията заради живота си.

Най-после, с глас, дори по-глух от обикновено, Смърт попита:

— ЗАЩО?

— Ти казваше, че ако се забъркаш със съдбата на един човек, това може да унищожи целия свят — каза Изабел.

— ДА?

— Ти се оплете с неговата. И с моята. — Тя посочи с разтреперан пръст отломките от часовниците по пода. — И с тези също.

— Е, И?

— Какво ще искат боговете в замяна на това?

— ОТ МЕН?

— Да!

Смърт изглеждаше изненадан.

— БОГОВЕТЕ НЕ МОГАТ ДА ИСКАТ НИЩО ОТ МЕН. ДОРИ И БОГОВЕТЕ ОТГОВАРЯТ ПРЕД МЕН В КРАЙНА СМЕТКА.

— Не е много честно, нали? Боговете не ги ли е грижа за справедливостта и милостта? — отяде му се Изабел. Без никой да я забележи, тя беше взела сабята.

Смърт се ухили.

— АДМИРИРАМ УСИЛИЯТА ТИ — каза той, — НО ТЕ СА БЕЗПОЛЕЗНИ. ОТДРЪПНИ СЕ.

— Не.

— ТРЯБВА ДА ЗНАЕШ, ЧЕ ДОРИ И ЛЮБОВТА НЕ Е ЗАЩИТА СРЕЩУ МЕН. СЪЖАЛЯВАМ.

Изабел вдигна сабята.

— Ти съжаляваш?

— КАЗАХ, ОТДРЪПНИ СЕ.

— Не. Ти просто си отмъщаваш. Не е честно!

Смърт наведе череп за един миг, после погледна нагоре с гневен поглед.

— ЩЕ ПРАВИШ КАКВОТО ТИ КАЖА.

— Няма.

— ПРАВИШ НЕЩАТА МНОГО ТРУДНИ.

— Добре.

Смърт барабанеше нетърпеливо с пръсти по острието на косата, като мишка, която танцува „степ“ в тенекиена кутия. Той като че ли мислеше. Погледна към Изабел, изправена над Морт, после се обърна и погледна останалите, свити до една полица.

— НЕ — най-накрая каза той. — НЕ. НА МЕН НЕ МОЖЕ ДА МИ БЪДЕ ЗАПОВЯДВАНО. МЕН НЕ МОГАТ ДА МЕ ПРИНУЖДАВАТ. ЩЕ ПРАВЯ САМО ТОВА, КОЕТО ЗНАМ, ЧЕ Е РЕДНО.

Той махна с ръка и сабята избръмча от ръката на Изабел. Направи още един сложен жест и самото момиче беше вдигнато и притиснато внимателно, но здраво към най-близката колона.

Морт видя как тъмният жътвар отново се приближава към него, а острието замахна назад за последния удар. Той се надвеси над момчето.

— НЕ ЗНАЕШ КОЛКО МЕ НАТЪЖАВА ТОВА — каза той.

Морт се вдигна на лакти.

— Може и да знам — каза той.

Няколко секунди Смърт го гледа изненадано, после започна да се смее. Звукът заподскача зловещо из стаята, като отекваше по лавиците, когато Смърт, който продължаваше да се смее като земетресение в гробище, вдигна пясъчния часовник на Морт пред очите на собствения му притежател.

Морт се опита да фокусира погледа си. Видя как последната песъчинка се плъзна по гладката повърхност, поколеба се на ръба и после падна, като се въртеше на бавни обороти, надолу към дъното. Восъчната светлина едва-едва проблесна по миниатюрните й кварцови страни, докато тя плавно се премяташе надолу. Приземи се безшумно и изрови също така миниатюрен кратер.

Светлината в погледа Смърт пламтеше, докато не изпълни зрението на Морт, а звукът от смеха му разтърси вселената.

И тогава Смърт обърна обратно пясъчния часовник.

И още веднъж голямата зала на Сто Лат гореше ослепително от светлината на свещите и гърмеше от музиката.

Когато гостите се струпаха надолу по стълбите и тръгнаха към студения бюфет, Началникът на Церемонията продължи с неуморимия си глас да представя онези, които, поради извинителни причини или най-обикновена разсеяност, бяха дошли по-късно. Като например:

— Кралският Познавач, Началник на Кралската Спалня, Негова Иписсиссумус Игнеус Катуел, Магьосник Първи Ранг (НУ).

Катуел се приближи към кралската двойка, ухилен, с огромна пура в ръка.

— Мога ли да целуна булката? — попита той.

— Ако е позволено на магьосниците — отвърна Изабел и подаде буза.

— Ние мислим, че фойерверките бяха прекрасни — каза Морт. — А и се надявам, че скоро ще могат да възстановят външната стена. Не се съмнявам, че ще можеш да се ориентираш до храната.

— Напоследък изглежда много по-добре — каза Изабел зад неизчезващата си усмивка, когато Катуел изчезна сред тълпата.

— Определено много може да се каже за това да си единственият човек, който не си прави труда да се подчинява на кралицата — каза Морт, докато размени поглед с някакъв минаващ благородник.

— Казват, че той е истинската власт зад трона — каза Изабел. — Височайша нещо-си.

— Височайша мас — разсеяно каза Морт. — Забелязваш ли как той не прави никакви магии напоследък?

— Млъквай, ето я идва.

— Нейно Върховно Величество, Кралица Келирехенна I, Господар на Сто Лат, Регент на Осемте Протектората и Императрица на Дълго Тънко Дебатираното Парче Централно от Сто Керриг.

Изабел направи реверанс. Морт се поклони. Кели засия насреща им. Те нямаше начин да не забележат, че малко са й повлияли и са я посвикнали да носи дрехи, които поне най-общо следват формите й, и да избягва прически, които приличаха на потомството на ананас и захаросан пашкул.

Тя докосна Изабел по бузата, после отстъпи назад и огледа Морт отгоре до долу.

— Как е Сто Хелит? — попита тя.

— Чудесно, чудесно — отвърна Морт. — Но ще трябва да направим нещо с мазетата. Покойният ви чичо е имал някои странни… хобита и…

— Тя има предвид теб — прошепна Изабел. — Това ти е официалното име.

— Предпочитах Морт — рече Морт.

— А и такъв интересен герб — каза кралицата. — Кръстосани коси върху пясъчен часовник, изправен на траурен фон. Доста затрудни Кралския Колеж.

— Не че имам нещо против да съм дук — каза Морт. — Шокиращото е, че ще бъда женен за дукеса.

— Ще свикнеш.

— Надявам се да не свикна.

— Добре. А сега, Изабел — каза Кели и стисна челюст, — щом ще се движиш в кралски среди, има някои хора, с които просто трябва да се срещнеш…

Изабел изгледа отчаяно Морт, докато тълпата я поглъщаше, и скоро се изгуби от погледа му.

Морт прокара пръст по ръба на яката си, огледа се на всички страни и после се втурна към един засенчен от папрати ъгъл, близо до края на бюфета, където би могъл да остане на спокойствие известно време.

Зад гърба му Началникът по Церемонията прочисти гърло. Очите му придобиха далечен, безжизнен поглед.

— Крадецът на Души — каза той с далечния глас на някой, ушите на когото не чуват това, което устата му казва: — Разрушителят на Империи, Поглъщащият Океани, Присвояващият си Години, Неизбежната Реалност, Жътварят на Човечеството…

— ДОБРЕ, ДОБРЕ. МОГА И САМ ДА СЕ ОПРАВЯ ВЪТРЕ.

Морт спря, наполовина поднесъл студен крак от пуйка към устата си. Не се обърна. Не беше нужно. Не можеше да сбърка този глас, по-скоро почувстван, отколкото чут, или начина, по който въздухът изстина и се стъмни. Приказките и музиката на сватбения прием се забавиха и отмряха.

— Мислехме, че няма да дойдеш — каза той на една декоративна папрат.

— НА СВАТБАТА НА СОБСТВЕНАТА СИ ДЪЩЕРЯ? КАКТО И ДА Е, ТОВА Е ПЪРВИЯТ ПЪТ, КОГАТО ПОЛУЧИХ ПОКАНА ЗА НЯКЪДЕ. СЪС ЗЛАТО ПО КРАЯ, RSVP16 И ВСИЧКО ОСТАНАЛО.

— Да, но след като не дойде на службата…

— ПОМИСЛИХ СИ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЯМА ДА Е МНОГО УМЕСТНО.

— Е, да, и аз така мисля…

— ОТКРОВЕНО КАЗАНО, АЗ СИ МИСЛЕХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ОЖЕНИШ ЗА ПРИНЦЕСАТА.

Морт се изчерви.

— Говорихме за това — каза той. — После си помислихме, че само защото случайно спасяваш една принцеса, не трябва да се хвърляш с главата напред.

— МНОГО МЪДРО. ТВЪРДЕ МНОГО МЛАДИ ЖЕНИ СКАЧАТ В РЪЦЕТЕ НА ПЪРВИЯ МЛАД МЪЖ, КОЙТО ГИ БУДИ СЛЕД СТОГОДИШЕН СЪН, НАПРИМЕР.

— И, ами, помислихме си, че общо взето, ами, след като веднъж вече опознах Изабел, ами…

— ДА, ДА, СИГУРЕН СЪМ. ОТЛИЧНО РЕШЕНИЕ. КАКТО И ДА Е, РЕШИХ ДА НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ПОВЕЧЕ ОТ РАБОТИТЕ НА ХОРАТА.

— Наистина ли?

— ОСВЕН ОФИЦИАЛНО, РАЗБИРА СЕ. ЗАМЪГЛЯВАШЕ ПРЕЦЕНКИТЕ МИ.

Една кокалеста ръка се появи на крайчеца на зрението на Морт и майсторски се заби в пълнено яйце. Морт се завъртя.

— Какво стана? — попита той. — Трябва да знам! В един миг бяхме в Дългата Стая, а в следващия бяхме на поле извън града, и бяхме наистина ние! Искам да кажа, реалността беше променена така, че да се нагоди с нас! Кой го направи?

— ПОПРИКАЗВАХ СИ С БОГОВЕТЕ.

Смърт изглежда се чувстваше неудобно.

— О! Ти си го направил, така ли? — попита Морт.

Смърт отбягваше погледа му.

— ДА.

— Сигурно не са били много доволни.

— БОГОВЕТЕ СА СПРАВЕДЛИВИ. ОСВЕН ТОВА СА САНТИМЕНТАЛНИ. АЗ САМИЯТ НИКОГА НЕ УСПЯХ ДА ГО НАУЧА. НО ТИ ОЩЕ НЕ СИ СВОБОДЕН. ТРЯБВА ДА СЕ ПОГРИЖИШ ИСТОРИЯТА ДА СЕ СЛУЧИ.

— Знам — каза Морт. — Да се обединят кралства и т.н.

— НАЙ-НАКРАЯ МОЖЕ И ДА СЪЖАЛИШ, ЧЕ НЕ СИ ОСТАНАЛ С МЕН.

— Аз наистина научих много — призна Морт. Той вдигна ръка към лицето си и разсеяно погали четирите тънки бели белега на бузата си. — Но мисля, че не съм направен за тази работа. Виж, наистина съжалявам…

— ИМАМ ПОДАРЪК ЗА ТЕБ.

Смърт остави чинията си с ордьоври и затършува из загадъчните гънки на робата си. Когато ръката му на скелет се появи, между палеца и показалеца си държеше малък глобус.

Беше широк около три инча17. Би могъл да бъде най-голямата перла на света, само дето повърхността му представляваше подвижен водовъртеж от сложни сребърни форми, завинаги на границата да се превърнат в нещо познаваемо, но винаги успяваха да го избягнат.

Когато Смърт го пусна в протегнатата длан на Морт, той беше изненадващо тежък и леко топъл.

— ЗА ТЕБ И ЖЕНА ТИ. СВАТБЕН ПОДАРЪК. ЗЕСТРА.

— Красив е! Ние си мислехме, че сребърната поставка за препечен хляб е от теб.

— ТОВА Е ОТ АЛБЪРТ. СТРАХУВАМ СЕ, ЧЕ ТОЙ НЯМА МНОГО ГОЛЯМО ВЪОБРАЖЕНИЕ.

Морт продължаваше да премята глобуса в ръце. Формите, врящи вътре в него, като че ли отговаряха на докосването му, и изпращаха малки ивици светлина, виещи се през повърхността, към пръстите му.

— Това перла ли е? — попита той.

— ДА. КОГАТО НЕЩО ДРАЗНИ СТРИДАТА И НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОТСТРАНЕНО, ГОРКОТО НЕЩО ГО ПОКРИВА С ЛИГА И ГО ПРЕВРЪЩА В ПЕРЛА. ТОВА Е ПЕРЛА С ДРУГ ЦВЯТ. ПЕРЛА НА РЕАЛНОСТТА. ЦЯЛАТА ТАЗИ БЛЯСКАВА МАТЕРИЯ Е СКРИТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. БИ ТРЯБВАЛО ДА Я РАЗПОЗНАЕШ — В КРАЯ НА КРАИЩАТА, ТИ Я СЪЗДАДЕ.

Морт внимателно я подхвърляше от ръка в ръка.

— Ще я сложим при дворцовите бижута — каза той. — Не са чак толкова много.

— ЕДИН ДЕН ТОВА ЩЕ БЪДЕ СЕМЕТО НА НОВА ВСЕЛЕНА.

Тя се изплъзна от ръцете на Морт, но той се наведе със светкавични рефлекси и я улови преди да се разбие в плочите.

— Какво?

— НАЛЯГАНЕТО НА ТАЗИ РЕАЛНОСТ Я ДЪРЖИ КОМПРЕСИРАНА. МОЖЕ ДА ДОЙДЕ ВРЕМЕ, КОГАТО ВСЕЛЕНАТА ЩЕ СВЪРШИ И РЕАЛНОСТТА ЩЕ УМРЕ, И ТОГАВА ТАЗИ ТУК ЩЕ ЕКСПЛОДИРА И… КОЙ ЗНАЕ? ПАЗИ Я. ОСВЕН ПОДАРЪК ЗА НАСТОЯЩЕТО, ТЯ Е И БЪДЕЩЕ.

Смърт наклони череп на една страна.

— ТОВА Е НЕЩО МАЛКО — добави той. — А МОЖЕШЕ ДА ИМАШ ВЕЧНОСТТА.

— Знам — каза Морт. — Имах голям късмет.

Той много внимателно я постави на отрупаната с храна маса, между яйцата от пъдпъдък и наденичките.

— ИМА ОЩЕ ЕДНО НЕЩО — каза Смърт. Той отново бръкна под плаща си и извади една продълговата форма, неумело увита и завързана с връв.

— ЗА ТЕБ Е — каза той. — ЛИЧНО. НИКОГА НЕ СИ ПРОЯВЯВАЛ ИНТЕРЕС КЪМ НЕЯ. ДА НЕ БИ ДА СИ СИ МИСЛЕЛ, ЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА?

Морт разви пакета и осъзна, че държи малка, подвързана в кожа книга. Отстрани с релефни букви в блестящо, златно листо, беше написана една-единствена дума: Морт.

Той прелисти назад през празните страници, докато не откри малката следа мастило, която се виеше надолу по страницата, и зачете: