Морт

Морт не помнеше как се прибра. Небето просто се промени от ледено синьо в мрачно сиво, когато Бинки се плъзна в бездната между измеренията. Той не се приземи на черната земя в двора на Смърт, тя просто се оказа там, под копитата му, сякаш някой самолетоносач плавно бе маневрирал под изтребителя, за да спести на пилота всички трудности по кацането.

Огромният кон изприпка до обора и застана пред двойната врата като размахваше опашка. Морт се спусна от седлото и се втурна към къщата.

Спря се, хукна обратно, напълни яслите със сено, после хукна пак към къщата, спря се, измърмори нещо, хукна обратно, избърса коня и провери кофата с вода, и пак хукна към къщата, после пак хукна обратно, грабна чула от куката на стената и покри с него коня. Бинки важно го побутна с глава.

Като че ли къщата беше празна, когато Морт се шмугна през задната врата и се отправи към библиотеката, където дори и по това време на нощта въздухът сякаш беше направен от сух, горещ прах. Стори му се цяла вечност, докато открие биографията на Принцеса Кели, но в крайна сметка успя. Представляваше отчайващо тънка книжка, разположена на един от най-горните рафтове, достъпът до който бе възможен единствено с библиотечната стълба — паянтова конструкция на колела, която силно приличаше на древните обсадни машини.

С треперещи пръсти той отвори на последната страница и изстена.

„Убийството на петнайсетгодишната принцеса“ — прочете той — „бе последвано от обединяването на Сто Лат със Сто Хелит и, косвено, с упадъка на градовете държави от централната равнина, а така също и с разцвета на…“

Продължи да чете, неспособен да спре. Отвреме навреме пак простенваше.

Най-накрая върна книгата на мястото й, подвоуми се малко, след което я набута зад няколко други. Докато слизаше надолу по стълбата, той продължаваше осезаемо да усеща присъствието й и да чува виковете й, уличаващи го пред света, че тя все пак съществува.

Трансокеанските лайнери на Диска бяха малко. Никой капитан не обичаше да рискува с пътуване, което губи от полезрението си бреговата ивица. Твърде печален беше фактът, че корабите, които в далечината изглеждаха така сякаш преминават отвъд края на света, всъщност не изчезват зад хоризонта, а наистина просто изпадат от ръба му.

Кажи-речи всяко едно поколение раждаше по няколко ентусиазирани изследователи, които се усъмняваха в правилността на горното твърдение и предприемаха експедиции с цел оборването му. Странно, но нито един от тях не се беше завърнал, за да оповести резултатите от изследванията им.

Затова за Морт, следващата аналогия щеше да бъде напълно безсмислена.

Той се чувстваше като корабокрушенец от „Титаник“, но в последния момент са го спасили. На „Луситания“.

Чувстваше се така, сякаш без да се замисли е хвърлил снежна топка в неподходящ момент, а сега наблюдава как последвалата лавина помита три планински курорта.

Чувстваше как край него историята се разплита.

Чувстваше, че има спешна нужда от някой, с когото да поговори.

Това ще рече или Албърт, или Изабел, защото след такава дълга нощ и през ум не искаше да му мине мисълта да обяснява всичко това на малките, сини карфички. В редките случаи, когато Изабел благоволеше да отправи поглед към него, тя даваше ясно да се разбере, че единствената разлика между Морт и някоя умряла жаба е цветът. Колкото до Албърт…

Е, наистина, не най-добрият изповедник, но при липсата на друг и той ставаше.

Морт се смъкна по стълбата и си проправя обратно път през рафтовете с книги. Няколко часа сън — това също не бе лоша идея.

И тогава той чу въздишка, изтопуркаха крака, и някой затръшна врата. Когато надникна зад най-близкия рафт, там нямаше нищо, освен един висок стол и няколко книги на него. Взе една, погледна името и зачете няколко страници. До нея лежеше мокра, дантелена кърпичка.

Морт се събуди късно и забърза към кухнята, като всеки момент очакваше строгия неодобрителен глас. Нищо не се случи.

Албърт стоеше до каменното кухненско корито и замислено гледаше мазнината в олющения си тиган, най-вероятно колебаейки се дали да я смени или да я използва още една година. Обърна се, щом Морт се настани на стола.

— Май нощес много си се трудил — рече той. — Чух как тършуваше из къщата до никое време. Сега, мога да ти опържа яйце. Или искаш попара.

— Яйце, ако обичаш — каза Морт. Той така и не събра кураж да опита попарата на Албърт, която водеше свой собствен живот на дъното на тенджерата си и ядеше лъжици.

— Господарят иска да те види след това — добави Албърт, — но каза да не бързаш.

— Ох! — Морт заби поглед в масата. — Каза ли нещо друго?

— Каза, че не е имал свободна вечер от хилядолетия — рече Албърт. — Тананикаше си. Това хич не ми харесва. Никога не съм го виждал такъв.

— О! — Морт се престраши и попита: — Албърт, отдавна ли си тук?

Албърт го погледна над очилата.

— Може би — рече той. — Трудно се следи времето, дето тече навън, момче. Тук съм точно откакто умря старият крал.

— Кой крал, Албърт?

— Артороло, май така се казваше. Нисък и дебел. С писклив гласец. Само веднъж съм го виждал.

— Това къде е било?

— В Анкх, разбира се.

— Какво? — каза Морт. — В Анкх-Морпорк няма крале и това всеки го знае!

— Е, беше малко отдавна — рече Албърт. Той си сипа чаша чай от личния чайник на Смърт и седна, със замечтан поглед в гурелясалите си очи. Морт чакаше нетърпеливо.

— А в ония години, кралете беха крале, истински крале, не като днешните. Беха си направо монарси — продължи Албърт, като внимателно си отсипа малко чай в чинийката и превзето започна да му вее с единия край на шала си. — Искам да кажа, беха мъдри, беха справедливи, е, поне сравнително мъдри. И ако требваше да ти отсекат главата, много-много не му мислеха — добави той, с явно одобрение. — И кралиците всичките беха високи и бледи и носеха онези, качулестите си каски…

— Забрадки с воали?

— Да де, тех, и принцесите беха толкоз красиви, колкото е дълъг денят, и благородни беха, че можеха да грахат през цела дузина матраци…

— Какво?

Албърт се поколеба.

— Или нещо подобно, във всеки случай — каза примирително. — И имаше балове, и турнири, и екзекуции. Страхотни години. — Усмихна се замечтано на спомените си.

— А не като днешната работа — рече той, като с нежелание се откъсна от унеса си.

— Албърт, имал ли си и друго име? — попита Морт. Но кратката магия вече се бе развалила и старецът повече не искаше да се размеква.

— А… а, сещам се — сряза го той, — взимаш името на Албърт, и хайде веднага в библиотеката да му четеш биографията, нали? Ще има да ровиш и да чоплиш. Знам те аз, дето се промъкваш там по никое време и четеш за живота на младите дамички…

Явно тръбачите на гузна съвест бяха надули очуканите си тромпети някъде дълбоко в погледа на Морт, защото Албърт се изкикоти кресливо и го смушка с костеливия си пръст.

— Поне ги поставяй там, отдето си ги взел — рече той, — а не старият Албърт да върви по петите ти и да ги прибира. Както и да е, не е хубаво, дето оглеждаш бедните мъртви хорица. Сигурно то ти замъглява погледа.

— Ама аз само… — започна Морт, после си спомни мократа копринена кърпичка в джоба си, и млъкна.

Остави Албърт да си мърмори и да мие чиниите, а той се вмъкна в библиотеката. Бледа слънчева светлина се процеждаше през високите прозорци и леко и бавно променяше кориците на търпеливите, древни томове. От време на време някоя прашинка улавяше светлината, пресичайки златистите потоци и засияваше като миниатюрна супернова.

Морт знаеше, че напрегне ли слух ще дочуе и тихото, като на мушички стържене на книгите, които се пишеха сами.

Някога от това биха го побили тръпки. Сега то му действаше… успокояващо. Това бе знак, че вселената работи нормално. Съвестта му, която само си търсеше повод, весело му напомни, че, е, добре, тя може и да си работи нормално, но определено не върви в правилната посока.

Проправи си път през лабиринта от рафтове до загадъчната купчина книги, но откри че нея вече я няма. Албърт не бе излизал от кухнята, а Морт никога не беше виждал Смърт да влиза в библиотеката. Тогава, какво търсеше там Изабел?

Вдигна поглед нагоре към стената от книги и стомахът му се сви при мисълта за това, което започваше да става…

Няма как. Трябваше да разкаже на някого.

Междувременно, Кели също имаше проблеми.

Това беше, защото причинността притежаваше невероятно огромно количество инерция. Погрешният удар на Морт, воден от гняв, отчаяние и начеваща любов, я беше запратил в абсолютно погрешна посока, но тя още не беше забелязала. Той беше настъпил опашката на динозавъра, но щеше да мине известно време преди другият край да се усети и да извика „Ууух“.

С други думи, вселената знаеше, че Кели е мъртва и, следователно, остана адски учудена, когато откри, че тя още не е престанала да диша и да мърда.

Демонстрираше това по хиляди малки начини. Придворните, които на сутринта й хвърляха скрити, любопитни погледи, за нищо на света не биха могли да кажат защо появяването й ги кара да се чувстват необяснимо неловко. За тяхно страхотно неудобство и за нейно раздразнение, те откриваха, че не й обръщат никакво внимание или пък в нейно присъствие разговарят с приглушени гласове.

Управителят на двореца откри, че е разпоредил кралският флаг да се вее наполовина спуснат, но впоследствие за нищо на света не можеше да обясни защо. Той изпадна в леко нервно неразположение и внимателно го съпроводиха до спалнята му, защото — без никаква видима причина — бе поръчал хиляда метра черен креп.

Скоро целият дворец беше обхванат от това тягостно, неестествено чувство. Главният кочияш нареди да изкарат отново кралската катафалка и да я излъскат, след което се изправи насред конюшнята и се разплака в гюдерията си, защото не можа да си спомни защо го е направил. Прислугата стъпваше тихо по коридорите. Готвачът трябваше да се пребори с непреодолимото си желание да приготви лек банкетен обяд от студени меса. Кучетата почваха да вият, после спираха и се чувстваха глупаво. Двата черни жребеца, които по традиция теглеха погребалната катафалка на Сто Лат, се изнервиха в конюшнята и стъпкаха почти до смърт един нещастен коняр.

В замъка си в Сто Хелит дукът напразно чакаше вестоносец, който всъщност потегли, но спря насред път и не можа да си спомни какво точно трябва да направи.

А през всичко това Кели се движеше като съвсем плътен и все по-раздразнен дух.

На обяд нещата станаха нетърпими. Тя влезе в голямата зала и установи, че пред кралското кресло не са наредени прибори. С висок и ясен глас тя нареди на иконома и този пропуск беше отстранен, но след това пред погледа й прибраха блюдата, преди още да успее да ги докосне с вилицата. Онемяла и невярваща на очите си, тя видя как внесоха виното и сипаха първо на не на кой да е, а на Началника на Личния Клозет.

Не подобаваше на кралските особи да правят това, но тя протегна крак и спъна келнера. Той се препъна, тегли една през зъби и се просна по корем на плочките.

Тя се обърна на другата страна и извика в ухото на Дворцовия Килерджия:

— Виждаш ли ме бе, човече? Защо трябва да се мъчим със студена шунка и свинско?

Той се обърна, прекъсвайки приглушения си разговор с Дамата от Малката Шестоъгълна Стая в Северната Кула, изгледа я продължително, при което шокът му отстъпи място на един вид нефокусирано объркване, и каза:

— Ами, да… аз бих… а… а…

— Ваше Кралско Височество — подсказа му Кели.

— Но… да… Височество — смотолеви той. Последва тежка пауза.

После, сякаш батериите му отново включиха, той й обърна гръб и поднови разговора си.

За един миг Кели остана парализирана, побеляла от гняв и изненада, после блъсна стола назад и изфуча бясна към покоите си. Няколко прислужници, които бързо допушваха една обща цигара в коридора пред вратата, бяха пометени от нещо, което не можаха да видят съвсем ясно.

Кели се втурна в стаята си и задърпа шнура, който би трябвало да изстреля на бегом при нея дежурната прислужница от стаята в края на коридора. Известно време нищо не се случи, и тогава, най-накрая вратата бавно се отвори и едно лице се втренчи в нея.

Този път, обаче, Кели разпозна погледа и вече беше подготвена за него. Сграбчи прислужницата за раменете, вмъкна я буквално в стаята и затръшна вратата след нея. Докато уплашената жена още се озърташе и зяпаше навсякъде, освен в Кели, разбира се, тя я раздруса и й зашлеви една звънка плесница по бузата.

— Усети ли това? Усети ли го? — изкрещя тя.

— Но… Вие… аз… — изскимтя прислужницата, отстъпвайки назад, докато краката й не се удариха в леглото и тя тежко седна на него.

— Погледни ме! Гледай в мен, когато ти говоря! — крещеше Кели и се приближаваше към нея. — Виждаш ме, нали? Кажи, че ме виждаш, или ще заповядам да те обезглавят!

Прислужницата погледна в ужасените й очи.

— Аз Ви виждам — каза тя, — само че…

— Само че какво? Какво само че?

— Нали Вие сте… чух че сте… аз си мислех, че…

— Какво си мислеше? — сряза я Кели. Тя вече не крещеше. Думите й излизаха като нажежени до бяло удари с камшик.

Прислужницата се свлече в хълцаща и подсмърчаща купчина. Кели остана права за момент, като потропваше с крак, после внимателно раздруса жената.

— Има ли магьосник в града? — попита тя. — Гледай в мен, в мен. Има, нали има? Вие, момичетата, винаги гледате да се измъкнете тайничко и да си поговорите с някой магьосник, нали! Къде живее той?

Жената обърна омазаното си със сълзи лице към нея, като се мъчеше да се пребори с инстинкта, който й говореше, че принцесата не съществува.

— Ъъ… магьосник, да… Катуел, на Уол Стрийт…

Устните на Кели се свиха в тънка усмивка. Зачуди се къде ли са й сложили наметалото, но практичният разум й подсказа, че ще е сто пъти по-лесно сама да си го потърси, вместо да се опитва да демонстрира присъствието си пред прислугата. Изчака, втренчена в нея, докато жената престане да плаче, огледа се наоколо, леко озадачена, и бързо излезе от стаята.

Забравила ме е вече, помисли си тя. Вгледа се в ръцете си. Изглеждаха съвсем като живи.

Трябва да беше магия.

Влезе в гардеробното си помещение и затършува из няколко гардероба, докато не откри една черна пелерина с качулка. Навлече я бързо и побягна навън през коридора и по стълбището за слугите.

От малка не беше минавала оттам. Тук бе светът на праните чаршафи, голите подове и тъпите келнери. Миришеше на леко плесенясали корички хляб.

Кели се движеше като земен дух през него. Тя естествено знаеше къде се намира слугинското крило в двореца, така както хората знаят нещо някъде в съзнанието си за сифоните или отходните канали, и беше почти готова да приеме, че, макар всички прислужници да изглеждаха досущ еднакви, те сигурно имаха някакви отличителни белези, по които най-скъпите и най-близките им хора ги разпознаваха. Но не бе подготвена да види гледки като Могхедрон — церемониалмайстора по вината, когото винаги досега бе виждала само по служба, когато той се движеше из трапезарията подобно на галеон с издути платна, а не да седи в килера си с бутилки, разгърден и да пуши лула.

Няколко кикотещи се слугинчета профучаха край нея без да я погледнат дори. Тя продължи бързо нататък, като по някакъв странен начин си даде сметка, че нарушава територията на собствения си замък.

А това, тя вече ясно го разбираше, беше така, защото това вече не беше нейният замък. Шумният свят наоколо, с изпускащото пара пране и хладните изби, беше един отделен свят. Тя не го притежаваше. Може би той притежаваше нея.

Тя си взе един кокоши крак от масата в голямата кухня — пещера, натъпкана с толкова много тенджери, които на светлината от огньовете й, лъщяха като гърбовете на костенурки, и почувства неизпитваната досега тръпка на кражбата. Кражба! В собствения й дворец! А готвачът гледаше право през нея, с очи, блестящи като желирана шунка.

Кели прекоси конските обори и излезе през задната порта, покрай няколко часови, строгите погледи на които изобщо не я забелязаха.

Вън по улиците не беше така тягостно, но тя продължаваше да се чувства странно разголена. Смазваше я — да се движи сред хора, всеки от които бързаше по свои си задачи, без да си направи труда да обърне внимание на нея самата, особено когато целият й досегашен житейски опит се заключаваше в това, че светът се върти около нея. Пешеходци се блъскаха в нея и отскачаха, като се чудеха за миг какво ли беше това, в което са се ударили, а на няколко пъти тя трябваше да отскача дори и от пътя на колите и каретите.

Пилешката кълка не можа да запълни празнината от пропуснатия обяд и тя задигна няколко ябълки от една сергия, като отбеляза наум да накара Кралския Управител да научи цената на ябълките и да изпрати парите на човека от сергията.

Раздърпана, мърлява и леко миришеща на конски лайна, най-сетне тя стигна до вратата на Катуел. Чукчето я позатрудни. От досегашния си опит тя знаеше, че вратите сами се отварят; за това си имаше специални хора и то беше тяхна грижа.

Беше толкова объркана, че дори не забеляза, че чукчето й намига.

Опита отново и й се стори, че чува далечен трясък. След известно време вратата се открехна на няколко сантиметра и тя зърна едно кръгло, смутено лице, увенчано с къдрава коса. Десният й крак я изненада като много интелигентно се озова в цепнатината.

— Настоявам да видя магьосник — заяви тя. — Ако обичате, пуснете ме незабавно да вляза.

— Той е доста зает в момента — каза лицето. — Вие за любовната отвара ли бяхте?

— Каква?

— Аз имам… имаме нещо специално от мехлема „Пазител на Страстите“ на Катуел — каза лицето и й намигна обезпокоително. — Има грижата вие да си поживеете на воля, като гарантира никаква реколта. Ако разбирате, какво искам да кажа.

Кели озапти езика си.

— Не — хладнокръвно излъга тя. — Не разбирам.

— Противомехлем? Девича пречка? Капки Белладона?

— Настоявам…

— Съжалявам, затворено е — каза лицето и тресна вратата. Кели успя да си измъкне крака тъкмо навреме.

Промърмори нещо, което би удивило и шокирало частните й учители, и потропа на дървенията.

Изведнъж барабаненето на пръстите й се забави, щом я осени една мисъл.

Той я беше видял! Беше я чул!

Затропа по вратата с подновена сила и закрещя с цялата мощ на белите си дробове.

Един глас досами ухото й каза:

— Няма да фтане. Голям финат е.

Много бавно тя се огледа и срещна наглия поглед на чукчето. То залюля метални вежди срещу нея и заговори неясно през пръстена си от ковано желязо.

— Аз съм Принцеса Кели, наследница на трона на Сто Лат — надменно каза тя, като продължаваше да натиска надолу капака на ужаса си. — И не разговарям с обзавеждането по вратите.

— Фобре, аф пък фъм фамо едно чукче и мога да фи гофоря, ф когото фи поискам — любезно каза чукчето. — А и мога да фти кажа, фе гофподарят има труден ден и не фелае да го бефпокоят. Но би могла да ифполффаш фълшебната фумичка — добави той. — Ако я кафе хубафа жена, от офем пъти дефет фърши работа.

— Вълшебна дума ли? Каква е вълшебната дума?

Чукчето изсумтя осезаемо.

— Нифто ли не фа те научили, гофпожице?

Тя се изправи в цял ръст, което честно казано не си заслужаваше усилието. Чувстваше, че и нейният ден не беше лек. Баща й лично беше екзекутирал сто вражески войника в битка. Тя беше длъжна да съумее да се справи с едно чукче на врата.

— Аз съм образована — информира го тя с ледена точност, — от някои от най-добрите учени в тази страна.

Чукчето явно хич не се впечатли.

— Ако фе не фа те научили на фълшебната думичка — спокойно произнесе то, — фначи хич не са били толкова добри.

Кели посегна, сграбчи тежкия пръстен и задумка с него по вратата. Чукчето й се ухили похотливо.

— Бий ме фдраво — изфъфли то. — Тофно така обичам!

— Ти си отвратителен!

— Фда. Ооо! Тофа беше хубафо, направи го пак…

Вратата се открехна леко. Тя зърна сянка от къдрава коса.

— Госпожо, казах ви, че не…

Кели се предаде.

— Моля ви, помогнете ми — каза тя. — Моля ви!

— Виждаш ли? — победоносно рече чукчето. — Рано или късно всеки си спомня вълшебната думичка!

Кели беше ходила на официални церемонии в Анкх-Морпорк и беше срещала старши магьосници от Невидимия Университет, най-главния колеж по магия на Диска. Някои от тях бяха високи, повечето от тях бяха дебели и почти всички бяха богато облечени, или поне си мислеха, че са богато облечени.

Всъщност, в магьосничеството има моди така, както ги има и в по-земните изкуства, и тази тенденция да изглеждат като възрастни градски съветници беше само временна. Предишните поколения си бяха падали по това да изглеждат бледи и интересни, или друидни и мърляви, или пък загадъчни и мрачни. Но Кели беше свикнала с магьосници като някакви малки планини, покрити с козина и с хриптящ глас, а Игнеус Катуел никак не се вписваше в тази й представа.

Той беше млад. Е, за това нищо не можеше да се направи; най-вероятно дори и магьосниците все някога трябваше да са млади. Нямаше брада и единственото нещо, което украсяваше мърлявия му плащ, бяха оръфаните му краища.

— Искаш ли да пийнеш или нещо друго? — попита той, докато скришом подритваше една захвърлена долна риза под масата.

Кели се огледа наоколо, за да седне на някое място, което не е заето от пране или използвани съдове, и поклати глава. Катуел забеляза изражението й.

— Опасявам се, че малко е разхвърляно — бързо добави той, като избута с лакът остатъците от някакъв чеснов сос на пода. — Госпожа Наджънт обикновено идва два пъти в седмицата и се грижи за мен, но отиде да види сестра си, която пак е получила някоя от нервните си кризи. Сигурна ли си? Никакъв проблем не е. Вчера дори видях тук една чиста чаша.

— Имам проблем, господин Катуел — каза Кели.

— Задръж за един момент. — Той посегна към една кука над огнището и свали островърха шапка, която явно беше виждала и по-добри времена, макар че по вида й те не ще да са били много по-добри, и после рече: — Така. Давай.

— Какво толкова важно има в шапката?

— О, много е важна. Трябва да имаш подходящата шапка, за да се занимаваш с магьосничество. Ние, магьосниците, ги знаем тези неща.

— Щом така казваш. Погледни сега, ти виждаш ли ме?

Той се взря в нея.

— Да. Да, определено мога да кажа, че те виждам.

— А чуваш ли ме? Ти ме чуваш, нали така?

— Високо и ясно. Да. Всяка една сричка си пада на мястото. Никакъв проблем.

— Тогава ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че никой друг в този град не ме вижда и не ме чува?

— Освен мен?

Кели изсумтя.

— И чукчето на вратата ти.

Катуел измъкна един стол и седна. Повъртя се малко. През лицето му мина замислено изражение. Той се изправи, пресегна се назад и измъкна плоска червеникава маса, която някога може и да е била половин пица.3 Той скръбно се вгледа в нея.

— Цяла сутрин я търся, можеш ли да ми повярваш? — попита той. — Имаше си всичко по нея, че даже и допълнително чушки. — Той тъжно отхапа от смачканата форма и внезапно си спомни Кели.

— По дяволите, съжалявам — рече той, — къде ми е възпитанието? Какво ли ще си помислиш за мен? Ето. Вземи си една рибка. Моля те.

— Ти слушаш ли ме? — отяде се Кели.

— Ти чувстваш ли се невидима? За себе си, искам да кажа? — попита Катуел неясно.

— Разбира се, че не. Просто съм ядосана. Така че, искам да ми предскажеш бъдещето.

— Е, за това не знам, всичко това ми звучи толкова медицинско, че…

— Мога да си платя.

— Незаконно е, нали разбираш — окаяно рече Катуел. — Старият цар изрично забрани предсказването на бъдещето в Сто Лат. Той не обичаше много магьосниците.

— Мога да платя много.

— Госпожа Наджънт ми разправяше, че това, новото момиче ще е даже още по-лошо. Адски надуто било, вика тя. Страхувам се, че няма да е от тия, дето ще погледнат с добро око на практикуващите изтънчените изкуства.

Кели се усмихна. Хората от царския двор, които бяха виждали тази усмивка и по-рано, биха побързали да измъкнат Катуел от пътя й и да го скрият на сигурно място, като например съседния континент, но той просто си седеше там и се опитваше да изчисти парченца гъби от плаща си.

— Разбирам, че има гаден нрав — каза Кели. — Но все пак, няма да се изненадам, ако все пак не те изгони от града.

— О, божичко — възкликна Катуел, — наистина ли мислиш така?

— Виж какво — рече Кели, — няма нужда да ми казваш бъдещето, а само настоящето. Дори и тя не би могла да възрази на това. Ще си поприказвам с нея, ако искаш — великодушно добави тя.

Катуел се ободри.

— О, ти познаваш ли я?

— Да. Но понякога, струва ми се, че не много добре.

Катуел въздъхна и се зарови в боклуците по масата наоколо, като разместваше камари стари чинии и отдавна мумифицираните останки от няколко яденета. Най-после изкопа един дебел, кожен портфейл, залепнал за резен сирене.

— Е, — рече той със съмнение в гласа, — това са карти Карок. Дестилираната мъдрост на Древните и т.н. Или пък може с Чинг Алинга на Централните Земи. Това е на мода сега сред хората, дето разбират. Не гледам по чаени листа.

— Ще опитам с това там, Чинг…

— Тогава хвърли тези пръчки от бял равнец нагоре.

Тя направи каквото й каза. Погледнаха в последвалата фигура.

— Хмм — рече Катуел след малко. — Ами, ето едно в огнището, едно в чашата с какаото, едно е на улицата, жалко за прозореца, едно е на масата, и едно, не, две — зад кухненския бюфет. Предполагам, че Госпожа Наджънт ще може да намери останалите.

— Ти не каза колко силно. Да го направя ли пак?

— Не-е-ее, недей — Катуел запрелиства страниците на една пожълтяла книга, която преди това беше подпирала крака на масата. — Фигурата като че ли има смисъл. Да, ето го тук, Октограма 8,887: Незаконност, Непомирената Гъска. Която като сверим тука… чакай… чакай… така. Разбрах.

— Е?

— Без вертикал, мъдро кохинилният император излиза следобед за чай; вечер мекотелото мълчи сред бадемовия цвят.

— Да? — попита Кели почтително. — Какво означава това?

— Освен ако не си мекотело, вероятно не много — отвърна Катуел. — Мисля, че нещо се изгуби при превода.

— Сигурен ли си, че знаеш как се прави това?

— Нека да опитаме с картите — припряно рече Катуел и ги разреди като ветрило. — Избери си една карта. Която искаш.

— Тя е Смърт — каза Кели.

— А! Хубаво. Разбира се, картата на Смъртта всъщност не означава смърт във всички случаи — бързо каза Катуел.

— Искаш да кажеш, че не означава смърт в тези случаи, при които обектът е превъзбуден, а ти много се притесняваш да му кажеш истината, хмм?

— Виж какво, изтегли си друга карта.

— Тази също е Смърт — каза Кели.

— Ти върна ли другата обратно?

— Не. Да си изтегля ли друга?

— Може.

— Е, ето това се нарича съвпадение!

— Смърт номер три?

— Точно така. Това да не е специална колода за фокуси? — Кели се опита да звучи сдържано, но дори и тя различи лекия звън на истерията в гласа си.

Катуел се намръщи срещу нея и внимателно върна картите в колодата, разбърка ги и ги раздаде на масата. Имаше само една Смърт.

— О, божичко! — рече той — мисля, че това ще е нещо сериозно. Може ли да ти погледна дланта, ако обичаш?

Той я разглежда дълго време. След малко отиде до кухненския бюфет, извади бижутерска лупа от едно чекмедже, изтри с ръкава на плаща си кашата от нея и още няколко минути разглежда ръката й до най-дребните подробности. Най-накрая той се облегна назад, махна лупата и се втренчи в нея.

— Ти си мъртва — каза той.

Кели чакаше. Не можеше да измисли никакъв подобаващ отговор. „Не съм“ не звучеше много стилно, а пък „Сериозно ли?“ изглеждаше някак твърде лекомислено.

— Казах ли ти, че си помислих, че ще е нещо сериозно? — попита Катуел.

— Струва ми се, че да — внимателно каза Кели, като запази абсолютно спокоен тон.

— Прав съм бил.

— О!

— Би могло да е фатално.

— Колко по-фатално от това да си умрял? — попита Кели.

— Нямах предвид за теб.

— О!

— Разбираш ли, като че ли се е объркало нещо много фундаментално. Ти си мъртва във всеки един смисъл освен ъ-ъ, буквалния. Искам да кажа, картите мислят, че ти си мъртва. Линията на живота ти мисли, че си мъртва. Всичко и всички мислят, че ти си мъртва.

— Но аз не мисля така — каза Кели, но гласът й далеч не беше уверен.

— Страхувам се, че твоето мнение не се брои.

— Но хората ме виждат и ме чуват!

— Първото нещо, което се научава като влезеш в Невидимия Университет, за жалост, е, че хората не обръщат много внимание на тези неща. Важното е какво им казва съзнанието им.

— Искаш да кажеш, че хората не ме виждат, защото съзнанието им казва да не ме виждат?

— За жалост — да. Нарича се предопределение или нещо такова. — Катуел я погледна много нещастно. — Аз съм магьосник. Ние ги разбираме тези неща. Всъщност, това не е първото нещо, което научаваш като влезеш — добави той. — Искам да кажа, преди това научаваш къде са тоалетните и всички такива неща. Но след всички тях, това е първото нещо.

— Но ти ме виждаш.

— А! Е, да. Магьосниците са специално обучени да виждат неща, които са тук и да не виждат неща, които не са. Има едни такива специални упражнения…

Кели забарабани с пръсти по масата, или поне се опита да го направи. Оказа се трудна работа. Тя заби поглед надолу в тъп ужас.

Катуел се втурна и избърса масата с ръкав.

— Извинявай — измърмори той. — Снощи вечерях сандвичи с петмез.

— Какво мога да направя?

— Нищо.

— Нищо?

— Е, наистина би могла да станеш много добър крадец… извинявай. Беше проява на лош вкус.

— И аз си помислих същото.

Катуел я потупа несръчно по ръката, а Кели беше твърде погълната в мислите си, че дори не забеляза такава скандална lese majeste5.

— Разбираш ли, всичко е определено. Историята е нагласена цялата, от началото до края. Това, какви наистина са фактите, е без значение; историята просто си се върти над тях. Не можеш да промениш нищо, защото промените вече са част от нея. Ти си мъртва. Така е отредено. Просто ще трябва да го приемеш.

Той й се усмихна извинително.

— Ти имаш много по-голям късмет от повечето умрели, ако погледнеш обективно на нещата — рече той. — Жива си, за да се кефиш.

— Не искам да го приемам. Защо трябва да го приемам? Аз не съм виновна!

— Нищо не разбираш. Историята продължава да се движи. Не можеш повече да се намесваш в нея. В нея няма повече място за теб, не разбираш ли? Най-добре остави нещата да се наредят от само себе си. — Той отново я потупа по ръката. Тя го погледна. Той я оттегли.

— Какво се предполага да направя тогава? — попита тя. — Да не ям, защото не е отредено аз да ям храната? Да ида и да живея някъде в някоя гробница?

— Голям проблем, а? — съгласи се Катуел. — Страхувам се, че такава ти е съдбата. Ако светът не те усеща, ти не съществуваш. Аз съм магьосник. Ние ги разбираме…

— Не го казвай.

Кели се изправи.

Пет поколения преди нея един от предшествениците й беше спрял бандата си скитници — главорези на няколко мили от хълма на Сто Лат и бе погледнал спящия град с изключително целенасочено изражение на лицето, което ще рече: Тука става. Само защото си роден на седло, не означава, че трябва да умреш така скапано на него.

Много странно, но голяма част от отличителните му черти по някакъв трик на наследствеността, се бяха предали на потомката му6, което обясняваше нейната доста характерна хубост. Сега те бяха по-видни от всякога. Дори Катуел беше впечатлен. Ако ставаше дума за решимост, човек би могъл скала да строши в челюстта й.

С абсолютно същия тон, който предшественикът й бе използвал, за да се обърне към уморените си, потни последователи преди нападението7, тя каза:

— Не. Не, няма да го приема. Няма да се стопя в някакъв си дух. Ти ще ми помогнеш, магьоснико.

Подсъзнанието на Катуел разпозна този тон. В него имаше обертонове, които накараха дори и червеите в дъските на пода да оставят това, което правят и да наострят внимание. Той не изразяваше мнение, той казваше: нещата ще бъдат така.

— Аз ли, госпожо? — разтреперано попита той. — Не виждам какво бих могъл въобще…

Избутаха го от стола му и после навън на улицата, а плащът му се вееше на вълни около него. С маршова стъпка и решително изправени рамене Кели се отправи към двореца, като влачеше магьосника след себе си като някое непослушно кученце. Беше с тази стъпка, с която майките се втурват към местното училище, когато малкото им момченце се върне вкъщи с насинено око; тя беше като Хода на Времето.

— Какво възнамеряваш да правиш? — пелтечеше Катуел, като ужасено си даваше сметка, че няма да може да направи нищо, с което да й се противопостави, каквото и да беше решила.

— Днес имаш късмет, магьоснико.

— О! Хубаво — немощно каза той.

— Току-що беше назначен за Кралски Познавач.

— О! Какво точно ще рече това?

— Ще припомняш на всички, че съм жива. Много е просто. Получаваш три солидни яденета на ден и изпрани дрехи. Стъпвай по-живо, човече.

— Кралски?

— Ти си магьосник. Мисля, че има някои неща, които трябва да знаеш — отвърна принцесата.