Морт

В „Къри Гардънз“ на ъгъла на Божествената Улица и Кървавата Алея беше претъпкано, но само с каймака на обществото — или най-малкото с онези хора, които обикновено плават на повърхността — и които поради тази причина е най-благоразумно да се нарекат каймак. Благоуханни растения, засадени между масите, почти убиваха основната градска миризма, която може да се оприличи на обонятелния еквивалент на сирена за бедствие.

Морт ядеше лакомо, подтискайки любопитството си да погледне как въобще е възможно Смърт да изяде каквото и да било. В началото имаше храна на масата, след което я нямаше, следователно нещо беше станало междувременно. Морт имаше усещането, че Смърт всъщност не е свикнал на всичко това, но го прави само и само, за да го предразположи, сякаш беше застаряващ чичо — ерген, на когото са натресли племенника за празниците, и който се ужасява да не би нещо да оплеска.

Останалата клиентела хич и не ги забелязваше, дори и тогава, когато Смърт се облегна назад и запали изящна лула. Да не забележиш някой, на когото излиза дим от очните дупки, предполага доста усилия, но всички се справиха отлично.

— Това магия ли е? — попита Морт.

— ТИ КАК МИСЛИШ? — отвърна Смърт. — АЗ НАИСТИНА ЛИ СЪМ ТУК, МОМЧЕ?

— Да — бавно каза Морт. — Аз… аз наблюдавах хората. Гледат Ви, а не Ви забелязват, струва ми се. Правите нещо на мозъците им.

Смърт поклати глава.

— ТЕ САМИ СИ ГО ПРАВЯТ — каза той. — НЯМА НИКАКВА МАГИЯ. ХОРАТА НЕ МЕ ВИЖДАТ, ЗАЩОТО ПРОСТО НЕ МОГАТ ДА СИ ПОЗВОЛЯТ ДА МЕ ВИДЯТ. ДОКАТО НЕ УДАРИ ЧАСЪТ, РАЗБИРА СЕ. МАГЬОСНИЦИТЕ МЕ ВИЖДАТ, И КОТКИТЕ СЪЩО. НО ТОВА ТАМ, СРЕДНОСТАТИСТИЧЕСКИЯТ ЧОВЕК… НЕ, НИКОГА. — Смърт пусна колелце дим към небето и добави: — НЕВЕРОЯТНО, НО ФАКТ.

Морт проследи как колелцето се издига, клатушкайки се нагоре и се отнася бавно към реката.

— Аз Ви виждам — каза той.

— ТОВА Е ДРУГО.

Сервитьорът клачианец донесе сметката и я постави пред Смърт. Човекът беше тумбест и кафяв, с прическа като кокосов орех, избухнал в свръхнова звезда, и когато Смърт му кимна вежливо, кръглото му лице се набръчка в учудена гримаса. Затръска глава сякаш изкарваше сапун от ушите си и отмина.

Смърт бръкна дълбоко в пазвите на наметалото си и извади голяма кожена торба, пълна с всевъзможни медни монети, повечето посинели и позеленели с времето. Огледа добре сметката и отброи една дузина пари.

— ХАЙДЕ — каза той, като се изправи. — ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ.

Морт подтичваше зад него, докато той прекоси градината и излезе на улицата, която все още беше доста оживена, макар че първите наченки на изгрева бяха вече на хоризонта.

— Какво ще правим сега?

— ЩЕ ТИ КУПИМ НОВИ ДРЕХИ.

— Тези са нови, купихме ги днес… искам да кажа, вчера.

— ТАКА ЛИ?

— Татко каза, че магазинът е известен с разумните си цени — каза Морт, като подтичваше, за да е в крак.

— ОПРЕДЕЛЕНО ДОБАВЯ НОВ УЖАС КЪМ МИЗЕРИЯТА.

Завиха по една по-широка улица, която водеше към по-богатата част на града (уличните фенери бяха по-начесто, а камарите фъшкии — по-нарядко). Тук нямаше сергии и улични търговци, а нормални сгради с рекламни табели по фасадите. Не бяха просто магазини, а търговски центрове — със съответните там доставчици, кресла и плювалници. Повечето от тях бяха отворени дори в този час, понеже средностатистическият Анкхиански търговец сън не го хваща от мисли за парите, които пропуска да направи.

— Тези тук никога ли не си лягат нощем? — попита Морт.

— ТОВА Е ГРАДЪТ — отвърна Смърт и отвори вратата на един магазин за готово облекло. Когато отново се появиха навън след двайсетина минути, Морт вече носеше черно наметало с лека сребърна бродерия точно по мярка, а продавачът се блещеше срещу шепа антични медни монети и недоумяваше как точно се е сдобил с тях.

— Как се снабдявате с всички тези монети? — попита Морт.

— НА ЧИФТОВЕ.

Един денонощен фризьор подкастри косата на Морт по последната ширеща се сред градските гъзари мода, докато Смърт си почиваше и си тананикаше нещо на съседния стол. За голяма своя изненада, усещаше се в добро настроение.

Всъщност, след известно време той отметна качулката си назад и погледна към чирака на берберина, който с познатите вече на Морт невиждащи, хипнотични движения завърза кърпа около врата му, и му каза:

— ПОЧИСТВАНЕ С ТОАЛЕТНА ВОДА И ИЗЛЪСКВАНЕ, ДОБРИ МИ ЧОВЕЧЕ.

От другата му страна, един застаряващ магьосник, който си беше поръчал оформяне на брадата, се вцепени, когато чу мрачните, оловни тонове и рязко се обърна. Пребледнял, той занарежда някакви защитни заклинания, след като Смърт, за да постигне максимален ефект, се обърна много бавно към него и му се ухили.

Няколко минути по-късно, доста смутен и като усещаше хлад покрай ушите, Морт крачеше обратно към конюшните, където Смърт си беше оставил коня. Реши да опита експериментална надута походка — чувстваше, че новата му дреха и новата прическа я изискват. Нещо не се получи много.

Морт се събуди.

Лежеше и гледаше в тавана, докато мисълта му направи бърз преговор на събитията от предишния ден. Всичко изкристализира в съзнанието му като малки бучки лед.

Невъзможно бе да е срещал Смърт. Невъзможно бе да се е хранил със скелет, с пламтящи сини очи. Трябва да е било някакъв смахнат сън. Невъзможно беше да е яздил отзад на огромен бял кон, който беше препуснал нагоре към небето и беше отишъл…

… къде?

Отговорът изплува в главата му с цялата си неизбежност, като данъчна призовка.

Тук.

Търсещите му ръце докоснаха подстригана коса, после завивки от някаква гладка, хлъзгава материя. Бяха много по-фини от вълнените, с които се завиваха вкъщи, груби и винаги с мирис на овце. Тези създаваха усещането за топъл, сух лед.

Скочи пъргаво от леглото и огледа стаята.

Преди всичко беше голяма, по-голяма от цялата му бащина къща, и суха, суха като закопаните в пустинята древни гробници. Въздухът беше като печен, печен с часове, и после оставен да изстине. Килимът под нозете му беше толкова дебел, че да скрие цяло племе пигмеи в себе си, и пращеше от статично електричество под стъпките му. И всичко бе десенирано в лилавата и черната гами.

Той огледа собственото си тяло и откри, че е облечен в дълга бяла нощница. Дрехите му бяха грижливо сгънати и подредени на един стол до леглото, по който — нямаше как да не забележи, изящно бяха гравирани мотиви с черепи и кости.

Морт седна на края на леглото и започна да се облича; мисълта му бясно препускаше.

Той открехна внимателно тежката дъбова врата и остана странно и неприятно изненадан, че тя не изскърца зловещо.

Навън имаше гол, дъсчен коридор, осветен от големи жълти свещи, наредени в свещници на отсрещната стена. Измъкна се от стаята и се плъзна по дъските, докато не стигна до стълбище. Преодоля всичко, без да го сполети абсолютно нищо зловещо и попадна в нещо, което приличаше на входен вестибюл с много врати. Отвсякъде висяха погребални драперии, а някакъв стенен часовник цъкаше с планински тътен. До него беше поставена стойка за чадъри.

В нея имаше коса.

Морт огледа вратите. Изглеждаха внушителни. Рамките им бяха резбовани в познатия вече черепно — костен мотив. Понечи да отвори най-близката, но глас зад гърба му каза:

— Не бива да влизаш там, момче.

Трябваше му един миг да разбере, че това не е глас в главата му, а истински човешки думи, изречени от уста и достигнали до ушите му по удобната система, позната в природата като въздушна компресия. Тя, природата си бе направила излишно много труд за шест думи и то с леко нетърпелива нотка в тях.

Той се обърна. Беше момиче, високо почти колкото него и вероятно с няколко години по-голямо. Имаше сребриста коса, очи с някакъв перлен блясък в тях, и оригинална, но непрактично дълга рокля, която обикновено носят трагичните героини, притиснали силно самотна роза към гърдите си, докато прочувствено съзерцават луната. За съжаление Морт никога не бе чувал израза „пред-Рафаелова“, който вероятно би бил най-подходящото описание. Все пак въпросните девици внушават по-скоро чувството за ефирност и охтичавост, докато в случая — то беше за по-скоро прекомерна употреба на шоколади.

Тя го гледаше, наклонила глава настрани, и нервно потропваше с крак по пода. Изведнъж бързо се пресегна и го ощипа силно по ръката.

— Ох!

— Хмм. Значи си съвсем истински — рече тя. — Как се казваш, момче?

— Мортимър. Викат ми Морт — каза той, докато разтриваше лакът. — Това пък защо го направи?

— Аз ще ти викам момче — каза тя. — И нямам намерение да се обяснявам, разбра ли, но ако държиш да знаеш, помислих, че си умрял. Изглеждаш умрял.

Морт нищо не каза.

— Езика ли си глътна?

Морт всъщност броеше до десет.

— Аз не съм умрял — каза той най-после. — Поне така мисля. Трудно е да се прецени със сигурност. А ти коя си?

— Можеш да ме наричаш госпожица Изабел — каза тя надуто. — Татко каза, че трябва да хапнеш нещо. Последвай ме.

Тя се понесе към една от другите врати. Морт я следваше на разстояние, точно колкото вратата да се затвори и да го удари по другия лакът.

Зад нея се оказа кухня — дълга, ниска и топла, с медни тигани, увиснали от тавана, както и огромна, черна чугунена печка, която заемаше цялата от една от дългите стени на стаята. Пред нея стоеше някакъв старец, който пържеше яйца с бекон и си свирукаше през зъби.

Миризмата подмами вкусовите рецептори на Морт от разстояние, намеквайки им, че стига да се съберат заедно, биха могли много хубаво да се позабавляват. Той се понесе напред, без дори да се консултира с краката си.

— Албърт — скара се Изабел, — още един за закуска.

Човекът бавно извърна глава и кимна, без да каже и дума. Тя се обърна отново към Морт.

— Трябва да кажа — започна тя, — че при цял Диск на разположение, Татко би могъл да направи и по-добър избор от теб. Както и да е, ще се наложи и ти да станеш за това.

Фръцна се и тръшна вратата зад гърба си.

— Да стана за какво? — попита Морт, без да има предвид конкретно никого.

Стаята утихна, ако не се брои цвърченето в тигана и пукането на жаравата в разтопеното сърце на печката. Морт забеляза надпис „Малкият Молох (Птнтно)“ да изпъква на вратата на фурната.

Готвачът изглежда не го и забелязваше, затова Морт притегли един стол и седна до бялата, излъскана маса.

— Гъби? — каза старецът, без да се оглежда.

— Хмм? Какво?

— Попитах, искаш ли гъби?

— О. Извинете. Не, благодаря — каза Морт.

— Ама много си прав, млади господине.

Обърна се кръгом и тръгна към масата.

Дори и когато след време посвикна, Морт пак винаги следеше със затаен дъх походката на Албърт. Прислужникът на Смърт беше един от онези тънки като клечка, със зачервен нос старци, които винаги изглеждат така, сякаш носят ръкавици без пръсти — дори и когато са ги свалили — а походката им представлява сложна поредица от движения. Албърт се накланяше напред, а лявата му ръка се залюляваше — отначало бавно, но много скоро прерастваше в дива конвулсия, която накрая и най-неочаквано — точно когато наблюдателят вече очаква тя да се откъсне от лакътя, се плъзгаше надолу по тялото, чак до краката му, като го придвижваше напред като бързоходец на кокили. Тиганът премина поредица от сложни чупки във въздуха и се закова точно над чинията на Морт.

Албърт всъщност притежаваше и възможно най-подходящите полукръгли очила, необходими за да хвърля погледи над тях.

— Може да последва и малко овесена каша — каза той и намигна, вероятно, за да приобщи Морт към световната овесена конспирация.

— Извинете — каза Морт, — но къде всъщност се намирам?

— Не знаеш ли? Това е домът на Смърт, момко. Доведе те тук снощи.

— Аз… май си спомням. Само че…

— Хмм?

— Ами. Бекон с яйца — каза Морт неопределено. — Не изглежда, а… а, в реда на нещата.

— Е, имам тук някъде и черен пудинг — каза Албърт.

— Не, искам да кажа… — Морт се поколеба. — Само дето не мога да си го представя да седи пред чиния с бекон и препечена филийка.

Албърт се ухили.

— Е, той не го и прави, момко. Не се случва никак често. Много ме улеснява в храненето, моят господар. Готвя само за себе си и — той направи пауза, — за младата дама, разбира се.

Морт кимна.

— Дъщеря ви — каза той.

— Моя? Ха! — каза Алберт. — Тук грешиш. Тя е негова.

Морт се втренчи в пържените си яйца. Те му отвърнаха със същото откъм езерце мазнина. Албърт вероятно беше чувал за рационалното хранене, но изглежда не се придържаше към него.

— За една и съща личност ли говорим? — най-сетне попита Морт. — Висок, целият в черно, малко… кльощав…

— Осиновена е — каза Албърт мило. — Това е малко дълга история…

До главата му издрънча звънец.

— … и ще трябва да почака. Иска да те види в кабинета си. На твое място бих побързал. Не обича да чака. Което е разбираемо, естествено. Нагоре по стълбите, първата в ляво. Ще я познаеш по…

— Има черепи и кости по рамката? — каза Морт, докато отместваше назад стола си.

— Всички те имат, поне повечето — въздъхна Албърт. — Така му харесват. Не че има нещо конкретно предвид.

Оставяйки закуската да се залои, Морт забърза нагоре по стъпалата, прекоси коридора и спря пред първата врата. Вдигна ръка да почука.

— ВЛЕЗ.

Дръжката се завъртя сама. Вратата се отвори навътре.

Смърч седеше зад бюро и се взираше напрегнато в огромна кожена книга, почти по-голяма от самото бюро. Когато Морт влезе, той вдигна поглед от нея, като задържа мъртвешки вкочанен пръст на мястото, където е стигнал, и се ухили. Не че имаше голям избор.

— А! — каза той, след което млъкна. После се почеса по брадата със звук, все едно стърже с нокът по гребен.

— КОЙ СИ ТИ, МОМЧЕ?

— Морт, сър — каза Морт. — Вашият помощник. Спомняте ли си?

Известно време Смърт го гледаше втренчено. После сините, колкото връхче на карфица, очи се върнаха обратно на книгата.

— О, ДА — каза той, — МОРТ. Е, МОМЧЕ, НАИСТИНА ЛИ ЖЕЛАЕШ ДА УЗНАЕШ СЪКРОВЕНИТЕ ТАЙНИ НА ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО?

— Да, сър. Така мисля, сър.

— ДОБРЕ. ОБОРИТЕ СА ОТЗАД. ЛОПАТАТА ВИСИ ТОЧНО ЗАД ВРАТАТА.

Той погледна надолу. Погледна нагоре. Морт не беше помръднал.

— ДА НЕ БИ, ПО НЯКАКВА ПРИЧИНА, ДА СЪМ ОСТАНАЛ НЕРАЗБРАН?

— Не съвсем, сър — отвърна Морт.

— ГОВНА, МОМЧЕ. ГОВНА. АЛБЪРТ ИМА КУПЧИНА ТОР В ГРАДИНАТА. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ТАМ НЯКЪДЕ ИЗ БАРАКИТЕ ИМА И РЪЧНА КОЛИЧКА. ХВАЩАЙ СЕ НА РАБОТА.

Морт кимна жално.

— Да, сър. Разбирам, сър. Сър?

— ДА?

— Сър, не виждам каква е връзката с тайните на времето и пространството.

Смърт не вдигна поглед от книгата.

— ТОВА Е — каза той, — ЗАЩОТО СИ ТУК, ЗА ДА НАУЧИШ.

Известно е, че макар Смъртта на света на Диска да е — по собствените му думи — АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ, той отдавна бе зарязал традиционните коне — скелети, защото непрекъснато му се налагаше да спира и да връзва с тел изпаднали части. Така че, последните му коне вече си бяха добичета от плът и кръв, и то от най-расовите.

И както Морт откри, много добре хранени.

Има длъжности, които носят премии. Тази предлагаше… е, добре де, — точно обратното, но поне беше на топло и лесно се усвояваше. След известно време той дори влезе в крак с ритъма й и започна своята малка игра на пресметнати количества, прилагана от всеки в подобна ситуация. Хайде сега, казваше си той, свършил си почти една четвърт, или нека да е една трета, значи, като оправя и оня ъгъл до хранилката, ще съм свършил повече от половината, кажи го пет осми, което означава още три пълни колички… С това не доказваш нищо, освен, че е много по-лесно да се справиш с възхитителната прелест на вселената, ако си я представиш във вид на поредица от малки бучки.

Конят го наблюдаваше от яслата си, като от време на време се опитваше дружески да му опасе косата.

След известно време той усети, че го наблюдава и някой друг. Момичето, наречено Изабел, се беше облегнало на долната половина от вратата, подпряла брадичка с ръце.

— Ти да не си слуга? — попита тя.

Морт се изправи.

— Не — каза той, — аз съм чирак.

— Глупости. Албърт каза, че не може да си чирак.

Морт се съсредоточи върху товаренето на количката. Още две пълни лопати, кажи го три, ако се понатъпчат, и ще останат четири колички, хайде, нека да са пет, за да съм наполовината на…

— Той каза — рече Изабел, по-високо, — че чираците ставали майстори, а не съществува повече от една Смърт. Следователно, ти си просто слуга и ще правиш каквото аз ти кажа.

… а после още осем колички и до вратата всичко ще е свършено, което е почти две трети от цялата работа, което пък ще рече, че…

— Момче, чуваш ли какво ти говоря?

Морт кимна. Тогава остават още четиринайсет колички, абе, кажи го петнайсет, щото не съм измел хубаво в ъгъла и…

— Езика ли си глътна?

— Морт — каза Морт благо.

Тя го изгледа вбесена.

— Какво?

— Името ми е Морт — каза Морт. — Или Мортимър. Но повечето хора ми викат Морт. По какъв въпрос искаш да разговаряме?

За момент тя загуби дар слово, зяпаше ту него, ту лопатата и обратно.

— Само че бързо, защото ме чака работа.

Тогава тя избухна.

— Какво търсиш тук? За какво те доведе Татко?

— Той ме взе от панаира за наемни работници — каза Морт. — Наеха всички момчета. Мен също.

— И ти пожела да те наемат? — сряза го тя. — Не виждаш ли, та това е Смърт. Неумолимият Косач. Той е велик. Той не е нещо, което ставаш, той е нещо, което си.

Морт направи неопределен жест към количката.

— Надявам се, всяко зло да е за добро — отвърна той. — Баща ми все казва, че обикновено така става.

Той вдигна лопатата, обърна й гръб и се ухили към задницата на коня, щом чу, как тя се отдалечава със сумтене.

Морт продължи упорито с шестнайсетинките, осминките, четвъртинките и третинките, търкаляйки количката през двора до голямата купчина при ябълката.

Градината на Смърт беше голяма, чиста и добре поддържана. Освен това беше и много, много черна. Тревата беше черна. Цветята бяха черни. Черни ябълки блестяха измежду черните листа на черното дърво. Дори въздухът изглеждаше мастилен.

Постепенно на Морт му се стори, че различава — не, невъзможно бе да му се струва, че различава… различни цветове на черното.

Това не са да речем, някакви обикновени много тъмни тонове на червеното или зеленото, или каквото и да е там, а истински нюанси на черното. Целият спектър от цветове, всеки различен и всеки… ами… черен. Той изсипа последния товар, прибра количката и влезе в къщата.

— ВЛЕЗ.

Смърт стоеше зад катедра и изучаваше някаква карта. Вторачи се в Морт, сякаш той не беше съвсем там.

— НЕ СИ ЧУВАЛ ЗА ЗАЛИВА МАНТИ, НАЛИ? — попита той.

— Не, сър — каза Морт.

— ТАМ ИМА ЗНАМЕНИТО КОРАБОКРУШЕНИЕ.

— Наистина ли е имало такова?

— ЩЕ ИМА — каза Смърт, — АКО ОТКРИЯ КЪДЕ ПО ДЯВОЛИТЕ СЕ НАМИРА ТОВА МЯСТО.

Морт заобиколи катедрата и се взря в картата.

— Вие ли ще потопите кораба? — попита той.

Смърт изглеждаше потресен.

— НЕ, РАЗБИРА СЕ. ЩЕ БЪДЕ СТЕЧЕНИЕ НА ЛОША НАВИГАЦИЯ, ПЛИТКО ДЪНО И ОБРАТЕН ВЯТЪР.

— Това е ужасно — каза Морт. — Ще има ли много удавени?

— ТОВА ЗАВИСИ ОТ СЪДБАТА — каза Смърт, като се обърна към лавиците с книги зад гърба си и измъкна тежък атлас — именник. — НИЩО НЕ МОГА ДА НАПРАВЯ. ОТКЪДЕ Е ТАЗИ МИРИЗМА?

— От мен — рече Морт простичко.

— АХА. КОНЮШНЯТА. — Смърт замълча, а ръката му остана върху книгата. — А ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ ТЕ ПРАТИХ ТАМ? ТАКА, СЕГА МИСЛИ ВНИМАТЕЛНО.

Морт се поколеба. Той бе мислил внимателно още там, докато броеше количките. Чудеше се дали не е за по-добра координация между ръката и окото му, или дали не е пък, за да го приучат към подчинение, или за да усети значимостта на малките — според човешките мащаби задачи, или може би пък, за да осъзнае, че дори великите личности трябва да почнат от дъното. Нито едно от тези обяснения не му се струваше съвсем правилно.

— Мисля… — започна той.

— ДА?

— Ами, мисля, че ме пратихте там, защото бяхте затънали до колена в конски лайна, ако честно си говорим.

Смърт го изгледа продължително. Морт неспокойно запристъпва от крак на крак.

— АБСОЛЮТНО ВЯРНО — отсече Смърт. — ЯСНОТА В МИСЛЕНЕТО. РЕАЛИСТИЧЕН ПОДХОД. ТОВА Е МНОГО ВАЖНО В НАШАТА РАБОТА.

— Да, сър. Сър?

— ХМ… М? — Смърт се бореше с азбучника в атласа.

— Хората умират непрекъснато, нали сър? Милиони. Трябва да сте много зает. Но…

Смърт дари Морт с поглед, който той вече бе започнал да разпознава. Тръгваше от чистата изненада, преминаваше набързо през искрица раздразнение, гаврътваше по едно малко, щом го разпознаеше, и най-сетне изпадаше в мъгляво снизхождение.

— НО?

— Мислих си, че сте в движение, така де, много повече. Разбирате ме, нали. Как бродите по улиците. В алманаха на баба ми имаше една ваша рисунка с коса и всичко останало там.

— РАЗБИРАМ. ОПАСЯВАМ СЕ ОБАЧЕ, ЧЕ Е ТРУДНО ДА СЕ ОБЯСНИ, ОСВЕН, АКО НЕ ПОЗНАВАШ ТОЧКОВОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ И ФОКУСИРАНЕТО НА ТОЧКИТЕ НА ПРЕСИЧАНЕ. НО СЕ СЪМНЯВАМ?

— Мисля, че не.

— ПО ПРИНЦИП, ОТ МЕН СЕ ОЧАКВА ДА СЕ ПОЯВЯВАМ САМО В ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ СЛУЧАИ.

— Също като краля, предполагам — каза Морт. — Искам да кажа, кралят царува, дори когато върши нещо друго или когато спи дори. Нали така, сър?

— СТАВА ЗА ПРИМЕР — каза Смърт, докато навиваше папките на руло. — А СЕГА МОМЧЕ, АКО СИ ПРИКЛЮЧИЛ С ОБОРА, МОЖЕШ ДА ОТИДЕШ ПРИ АЛБЪРТ И ДА ВИДИШ ДАЛИ ТОЙ НЯМА НЯКАКВА РАБОТА ЗА ТЕБ. А АКО ИСКАШ, ДОВЕЧЕРА МОЖЕШ ДА ДОЙДЕШ С МЕН НА ОБИКОЛКА.

Морт кимна. Смърт се върна към голямата си кожена книга, вдигна перо, загледа се за момент в него, после наклони череп на една страна и погледна Морт.

— СРЕЩНА ЛИ СЕ С ДЪЩЕРЯ МИ? — попита той.

— Ъ… ъ. Да, сър — каза Морт, с ръка върху дръжката на вратата.

— ТЯ Е МНОГО ПРИЯТНО МОМИЧЕ — каза Смърт, — НО МИСЛЯ, ЧЕ ПРЕДПОЧИТА НЯКОЙ НА НЕЙНАТА ВЪЗРАСТ, С КОГОТО ДА РАЗГОВАРЯ.

— Сър?

— И, ЕСТЕСТВЕНО, ЕДИН ДЕН ВСИЧКО ТОВА ЩЕ Й ПРИНАДЛЕЖИ.

За един миг нещо като малка синя супернова блесна в дълбините на очните му кухини. На Морт му хрумна, че с известно смущение и при пълна липса на опит, Смърт се опитва да му смигне.

В някакъв пейзаж, който не дължеше нищо на пространството и времето, който го няма на нито една карта и съществува само в онези крайни кътчета на мултиплексния космос, известни единствено на малцината астрофизици, поели наистина силна киселина, Морт прекара следобеда да помага на Албърт в саденето на цветно зеле. Беше черно с лилав отенък.

— Виждаш ли, той се опитва — каза Албърт и размаха садилото. — Опре ли до цвета обаче, въображението му се изпарява.

— Страхувам се, че нещо май не ми е ясно — каза Морт. — Да не искаш да кажеш, че той е създал всичко това?

Отвъд градинската стена теренът преминаваше в дълбока долина, след което се издигаше във вид на тъмни ливади, които стигаха чак до далечните планини, назъбени като котешки зъбки.

— Аха — каза Албърт. — Внимавай какво правиш с лейката.

— Какво е било тук преди?

— Отде да знам — отвърна Албърт и започна нова леха. — Ефир, предполагам. Туй е засуканата дума за пълното нищо. Да ти кажа правичката, малко оплескана работа. Така де, градината е окей, но планините са направо изпортени. Като застанеш отблизо, са съвсем размазани. Веднъж ходих да ги гледам.

Морт присви очи и се вгледа в най-близките дървета. Изглеждаха похвално солидни.

— За какво му е да го прави? — попита той.

Албърт изръмжа.

— Знаеш ли какво става с момчетата, дето много питат?

Морт помисли един миг.

— Не — каза той накрая, — какво?

Последва мълчание.

След това Албърт се изправи, и каза:

— По дяволите, ако знам. Предполагам получават отговори, каквито заслужават.

— Той каза, че мога да изляза с него довечера — каза Морт.

— Тогава момче, ти си щастливец — каза Албърт отнесено и пое към къщата.

— Той наистина ли е направил всичко това? — попита Морт, следвайки го по петите.

— Да.

— Защо?

— Предполагам, защото е имал нужда от място, където да се чувства у дома си.

— Албърт, ти мъртъв ли си?

— Аз ли? Приличам ли ти на умрял? — Старецът засумтя, щом Морт го заоглежда бавно и критично, — и престани, ако обичаш. Жив съм точно, колкото си и ти. Може би даже повече.

— Извинявай.

— Така — Албърт отвори задната врата на къщата и погледна Морт по възможно най-милия начин.

— Най-добре, не задавай всички тези въпроси — каза той, — смущаваш хората. Сега, какво ще кажеш за нещо пърженко?