Морт

Кели скочи в леглото.

— Да не си направил и крачка повече! — каза тя. — Стража!

— Не можахме да го спрем — каза първият страж, като подаде срамежливо глава през рамката на вратата.

— Той просто се втурна вътре… — каза вторият страж, от другата страна на вратата.

— А магьосникът каза, че всичко е наред, и ни казаха, че всички трябва да го слушат, защото…

— Добре, добре. Тука човек могат да го убият — сприхаво рече Кели и остави арбалета обратно на масичката до леглото си, без, за жалост, да пусне предпазителя.

Чу се щракване, изпукването на сухожилие о метал, свистене на въздух, пъшкане. Пъшкането дойде от Катуел. Морт се завъртя към него.

— Добре ли си? — попита той. — Удари ли те?

— Не — отвърна магьосникът, едва-едва. — Не, не можа. Как се чувстваш?

— Малко изморен. Защо?

— О, нищо. Нищо. Никакви течения никъде? Никакви леки изтичащи чувства?

— Не. Защо?

— О, нищо, нищо.

Катуел се обърна и огледа щателно стената зад Морт.

— На мъртвите не им ли е позволено малко спокойствие? — горчиво попита Кели. — Аз пък си мислех, че единственото нещо, за което можеш да бъдеш сигурен, когато умреш, е спокойният сън през нощта. — Тя изглеждаше така, сякаш е плакала. С проницателност, която го изненада, Морт осъзна, че тя знае това и че то я ядосва даже още повече от преди.

— Това не е справедливо наистина — рече той. — Аз дойдох да помогна. Не е ли така, Катуел?

— Хмм? — рече Катуел, който беше открил стрелата от арбалета, забита в мазилката, и я разглеждаше с дълбоко подозрение. — О, да. Наистина. Няма да стане, обаче. Извинете, случайно някой да има някакъв канап?

— Помощ? — отяде се Кели. — Помощ? Ако не беше ти…

— Вече щеше да си мъртва — рече Морт. Тя го погледна с отворена уста.

— Не бих могла да знам за това, обаче — каза тя. — Това е най-лошото.

— Мисля, че вие двамата е най-добре да си вървите — обърна се Катуел към стражите, които се опитваха да бъдат незабележими. — Но ще задържа това копие, ако обичаш. Благодаря ти.

— Чуй — рече Морт. — Отвън имам кон. Ще се изненадаш. Мога да те заведа навсякъде. Няма нужда да седиш тук и да чакаш.

— Ти не знаеш много за монархията, нали — отбеляза Кели.

— Хм. Не?

— Тя иска да каже, че е по-добре да си мъртва кралица в собствения си дворец, отколкото жив простосмъртен някъде другаде — каза Катуел, който беше забил копието до стрелата в стената и се опитваше да се прицели по него. — Както и да е, няма да стане. Куполът не е центриран върху двореца, а върху нея.

— Върху кого? — попита Кели. Гласът й би могъл да държи мляко цял месец студено.

— Върху Нейно Височество — автоматично каза Катуел, примижал по дължината на копието.

— Не го забравяй.

— Аз няма да го забравя, но не е в това работата — отвърна магьосникът. Той измъкна стрелата от мазилката и изпробва острието с пръст.

— Но ако останеш тук, ще умреш! — каза Морт.

— Тогава ще трябва да покажа на Диска как умира една кралица — рече Кели, с изражение толкова гордо, колкото беше възможно в розовата й плетена пижама.

Морт седна на крайчеца на леглото, хванал главата си в ръце.

— Знам как може да умре една кралица — промърмори той. — Умира точно като всички останали хора. А някои от нас биха предпочели да не го видят.

— Извинете, просто искам да погледна този арбалет — приказливо рече Катуел и се пресегна през тях. — Не ми обръщайте внимание.

— Ще ида гордо да срещна съдбата си — каза Кели, но в гласа й проблесна съвсем лека неувереност.

— Не, няма да го направиш. Искам да кажа, знам за какво говоря. Повярвай ми. В това няма нищо гордо. Просто умираш.

— Да, но въпросът е как го правиш. Аз ще умра величаво, като Кралица Езериел.

Морт сбърчи чело. За него историята беше затворена книга.

— Коя е тя?

— Живяла е в Клач, имала е много любовници и е седяла върху змия — каза Катуел, който навиваше арбалета.

— Тя е искала да го направи. Нейната любов е била отхвърлена!

— Единственото, което си спомням, е, че се е къпела в магарешко мляко. Смешна работа е това историята — умозрително рече Катуел. — Ставаш кралица, властваш трийсет години, създаваш закони, обявяваш войни на хората, а накрая единственото нещо, с което те запомнят, е, че си миришела на кисело мляко и че си била ухапана по…

— Тя е моя далечна роднина — сряза го Кели. — Няма да слушам такива неща.

— Вие двамата ще млъкнете ли и ще ме чуете ли! — извика Морт.

Тишината се спусна като покров.

После Катуел се прицели внимателно и застреля Морт в гърба.

Нощта взе най-ранните си жертви и продължи по-нататък. Дори и най-дивите купони бяха свършили, гостите залитаха обратно към леглата си, или във всеки случай, към нечии легла. Освободени от тези си спътници — обикновени делнични хорица, които се бяха отклонили от пътя си на миряни, истинските победители в нощта се залавяха за сериозното делово общуване на тъмнината.

То не се различаваше чак толкова много от дневния бизнес на Анкх-Морпорк, с изключение на това, че ножовете се вадеха по-често, а хората не се усмихваха толкова много.

Сенките тънеха в мълчание, с изключение само на свирките — сигнали на крадците и кадифената сподавена тишина на десетки хора, които предпазливо и безшумно си гледаха собствения бизнес.

А в Шунковата Уличка, известната плаваща игра на зарове на Сакатия Уа тъкмо започваше. Няколко десетки закачулени фигури бяха коленичили или клечаха около малкия кръг отъпкана земя, където трите осемстенни зара на Уа подскачаха и въртяха измамния си урок в статистическа вероятност.

— Три!

— Очите на Тюфал, в името на Айо!

— Тук губиш, Хамък! Това момче знае как да си търкаля костите!

— ТОВА Е ДО МАЙСТОРЛЪК.

Хамък М’гък — дребен мъж с плоско лице от едно от племената от Централните земи, чиито умения в заровете бяха пословично известни винаги където двама души се съберяха, за да оберат някой трети — взе заровете и ги изгледа кръвнишки. Той прокле наум Уа, собствените умения на когото да обръща заровете бяха не по-малко славени сред познавачите, но явно този път му бяха изневерили, пожела болезнена и преждевременна смърт на засенчения играч, седнал срещу него, и метна заровете в калта.

— Двайсет и едно твърдо!

Уа грабна заровете и ги подаде на непознатия. Когато се обърна към Хамък, едното му око проблесна едва-едва. Хамък беше впечатлен — едва беше забелязал неясното движение в измамно кокалестите пръсти на Уа, а той го беше видял.

Смущаващ беше начинът, но който зарчетата изтропаха в ръката на непознатия, а след това излетяха от нея, описвайки бавна дъга, която завърши с двайсет и четири малки точици, обърнати към звездите.

Някои от по-близо разположените до улицата в тълпата се отдръпнаха от непознатия, тъй като късмет като този може да се окаже много лошо нещо в плаващата игра на зарове на Сакатия Уа.

Ръката на Уа се сключи върху заровете с шум като щракването на спусък.

— Всички осмици — издиша той. — Такъв късмет е странен, господинчо.

Останалите от тълпата се изпариха като росата, оставяйки само онези набити, несимпатични мъже, които, ако Уа въобще някога е плащал данък, биха се вместили в данъчната му декларация като Основно Производствено и Бизнес Оборудване.

— Може би не е късмет — добави той. — Може би е магьосничество?

— НАЙ-КАТЕГОРИЧНО ОТРИЧАМ ТОВА.

— Веднъж имахме един магьосник, който се опита да забогатее — каза Уа. — Нещо не мога да си спомня какво стана с него. Момчета?

— Хубаво го наредихме…

— … и го оставихме в Свинския Проход…

— … и на Медна Улица…

— … и на няколко други места, които не си спомням.

Непознатият се изправи. Момчетата се скупчиха около него.

— ТОВА НЕ Е НУЖНО. АЗ ИСКАМ САМО ДА СЕ НАУЧА. КАКВО УДОВОЛСТВИЕ НАМИРАТ ХОРАТА В ТОВА ПРОСТО ДА ПРЕПОВТАРЯТ ЗАКОНОМЕРНОСТИТЕ НА ШАНСА?

— Тука шансът няма нищо общо. Я да го видим тоя, момчета.

Събитията, които последваха, не бяха запомнени от никоя жива душа, освен една, която принадлежеше на някаква подивяла котка — една от хилядите в града, която пресичаше уличката на път за среща. Тя спря и загледа с интерес.

Момчетата замръзнаха насред удара. Болезнена морава светлина затрептя около тях. Непознатият отметна качулка назад, взе заровете и ги натика в омекналата ръка на Уа. Той отваряше и затваряше уста, а очите му безуспешно се опитваха да не видят това, което е пред тях. Ухилено.

— ХВЪРЛЯЙ.

Уа успя да погледне надолу към ръката си.

— Какъв е залогът? — прошепна той.

— АКО СПЕЧЕЛИШ, ЩЕ СЕ ОТКАЖЕШ ОТ ТЕЗИ СМЕШНИ ОПИТИ ДА ТВЪРДИШ, ЧЕ ШАНСЪТ УПРАВЛЯВА ДЕЛАТА НА ХОРАТА.

— Да. Да. Ами… ако изгубя?

— ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ, ЧЕ НЕ СИ СПЕЧЕЛИЛ.

Уа се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало.

— Знам, че съм убил много хора…

— ДВАЙСЕТ И ТРИМА, ЗА ДА БЪДЕМ ТОЧНИ.

— Много ли е късно да кажа, че съжалявам?

— ТЕЗИ НЕЩА НЕ МЕ ЗАСЯГАТ. А СЕГА ХВЪРЛЯЙ ЗАРОВЕТЕ.

Уа стисна очи и пусна заровете на земята, твърде изнервен, дори за да се опита да направи специалното хвърляне, при което перваше и извърташе заровете. Продължи да стиска очи.

— ВСИЧКИТЕ СА ОСМИЦИ. Е, ЗНАЧИ НЕ БИЛО ТОЛКОВА ТРУДНО, НАЛИ?

Уа припадна.

Смърт сви рамене и отмина, като се спря само, за да почеше зад ушите една улична котка, която случайно минаваше оттам. Затананика си нещо. Не знаеше какво го е прихванало, но това му доставяше удоволствие.

— Ти не можеше да бъдеш сигурен, че ще стане!

Катуел разпери ръце в помирителен жест.

— Е, не — съгласи се той, — но си помислих: „Какво имам да губя?“ — Той отстъпи назад.

— Какво имаш ти да губиш? — извика Морт.

Той пристъпи напред и измъкна стрелата от една от подпорите в леглото на принцесата.

— Нали няма да ми кажеш, че това е минало през мен? — отяде се той.

— Гледах много внимателно — каза Катуел.

— И аз я видях — рече Кели. — Беше ужасно. Излезе точно оттам, където ти е сърцето.

— И те видях да минаваш през каменна колона — каза Катуел.

— А пък аз те видях да яздиш през прозореца.

— Да, но това беше по работа — заяви Морт, като размаха ръце във въздуха. — Това не беше като всеки ден, беше различно. И…

Той млъкна.

— Начинът, по който ме гледате — рече той. — Те ме гледаха по същия начин в кръчмата онази вечер. Какво има?

— Ами… ти махна с ръка точно през подпората на кревата — слабо каза Кели.

Морт се вгледа в ръката си, после почука по дървото.

— Виждате ли? — попита той. — Твърдо. Твърда ръка, твърдо дърво.

— Ти каза, че хората те гледали в някаква кръчма? — рече Катуел. — Какво си направил там? През стената ли мина?

— Не! Искам да кажа, не, просто изпих онази напитка, мисля, че се казваше боя…

— Боя?

— Да. Има вкус на развалени ябълки. Човек би си помислил, че е някакъв вид отрова, по начина, по който ме гледаха.

— И колко изпи от нея? — попита Катуел.

— Една халба, може би, наистина не обърнах много внимание…

— А не знаеше ли, че боята е най-силното алкохолно питие оттук до Планините Рамтоп? — попита магьосникът.

— Не. Никой не ми каза — отвърна Морт. — Това какво общо има с…

— Не — каза Катуел, бавно. — Не си знаел. Хмм. Това говори нещо, нали?

— Това има ли нещо общо със спасяването на принцесата?

— Вероятно не. Но бих искал да си погледна книгите, обаче.

— В такъв случай не е важно — отсече Морт.

Той се обърна към Кели, която го гледаше с леки наченки на възхищение.

— Мисля, че мога да помогна — каза той. — Мисля, че мога да хвана могъща магия. Магията ще задържи купола, нали така, Катуел?

— Моята магия няма да може. Трябва да бъде доста силно нещо, а даже и тогава не съм сигурен. Реалността е по-жилава, отколкото…

— Аз ще тръгвам — каза Морт. — До утре — сбогом!

— То е утре — изтъкна Кели.

Морт леко изпусна въздуха.

— Добре, до довечера тогава — рече той, малко раздразнено, и добави: — Аз ще поемам!

— Какво ще поемеш?

— Така говорят героите — мило каза Катуел. — Той нищо не може да направи за това. — Морт се начумери срещу него, усмихна се храбро на Кели и излезе от стаята.

— Можеше да отвори вратата — рече тя, след като той вече си беше отишъл.

— Мисля, че беше малко притеснен — каза Катуел. — Всички минаваме през това.

— Какво, минаваме през нещата?

— Фигуративно казано. Във всеки случай, влизаме в тях.

— Ще поспя малко — каза Кели. — Дори и мъртвите имат нужда от малко почивка. Катуел, престани да си играеш с този арбалет, моля те. Сигурна съм, че не подобава на един магьосник да стои сам в будоара на дама.

— Хмм? Но аз не съм сам, нали така? Ти си тук.

— Точно това — каза тя, — е проблемът, нали?

— О. Да. Съжалявам. Хм. Ще те видя утре сутринта тогава.

— Лека нощ, Катуел. Затвори вратата след теб.

Слънцето се влачеше над хоризонта, твърдо решило да успее, и започна да се издига.

Но щеше да мине известно време преди бавната му светлина да се претърколи през спящия Диск, подкарала нощта пред себе си; така че нощните сенки все още владееха града.

Сега те се скупчиха около „Поправения Барабан“ на Улица Филигранна — най-първата сред градските кръчми. Тя се славеше не с бирата си, която приличаше на девича вода и имаше вкус на акумулаторна киселина, а с клиентелата си. Говореше се, че ако поседиш достатъчно дълго в „Барабана“, рано или късно, все някой от по-главните герои на Диска ще ти открадне коня.

Атмосферата вътре още беше оживена от приказките и натежала от пушека, макар че кръчмарят правеше всичките онези неща, които кръчмарите правят, когато мислят, че е време да затварят, като например загасването на някои от лампите, навиването на будилника, покриване на помпите с парцал, и, за всеки случай, проверка на местонахождението на кривака, с пирони, забити в него. Не че посетителите му обръщаха някакво внимание, разбира се. За по-голямата част от клиентелата на Диска дори и кривак, покрит с пирони, щеше да мине само за намек.

Но те бяха достатъчно наблюдателни, за да се разтревожат смътно от високата, тъмна фигура, изправена на бара, която кротко напредваше със съдържанието на питието си.

Самотните, заклети пиячи винаги създават едно умствено поле, което им осигурява абсолютна необезпокояваност, но конкретно този излъчваше някакъв вид фаталистично униние, което бавно опразваше бара.

Това не тревожеше бармана, тъй като самотната фигура беше заета с много скъп експеримент.

Всяко място за пиене из мултивселената си ги има — онези лавици със странно оформени, лепкави бутилки, които не само съдържат течности с екзотични имена, често пъти сини или зелени, но и разни остатъци, които бутилките с истинско пиене никога няма да паднат дотам, че да съдържат, като например цели плодове, клонки и, в някои крайности, малки удавени гущери. Никой не знае защо барманите ги събират толкова много, когато всички те имат вкус на захарен петмез, разтворен в терпентин. Предполага се, че си мечтаят за онзи ден, когато някой ще влезе от улицата неканен и ще си поръча чаша Прасковен Корнеш с Дъх на Джоджен, и как за една нощ кръчмата ще се превърне в Място За Знаменитости.

Непознатият напредваше по редицата.

— КАКВО Е ОНОВА ЗЕЛЕНОТО?

Кръчмарят се вгледа в етикета.

— Пише, че е Пъпешово Бренди — каза той със съмнение в гласа. — Пише, че е бутилирано от някакви монаси по много стара рецепта — добави.

— ЩЕ ГО ОПИТАМ.

Мъжът погледна настрани към празните чаши на тезгяха, някои от които още съдържаха парченца плодова салата, череши на клечка и малки хартиени чадъри.

— Сигурен ли сте, че вече не сте пили достатъчно? — попита той. Смътно го тревожеше това, че като че ли не можеше да различи лицето на непознатия.

Чашата, с напитка, която кристализираше навън по краищата й, изчезна в качулката и когато отново се появи, беше празна.

— НЕ. КАКВО Е ТОВА ЖЪЛТОТО С ОСИТЕ В НЕГО?

— Пише, че е Пролетен Ликьор. Да?

— ДА. И ПОСЛЕ СИНЬОТО СЪС ЗЛАТНИТЕ ТОЧИЦИ.

— Ъ. „Старото Палто“?

— ДА. И ПОСЛЕ ВТОРИЯ РЕД.

— Кое от всичките имахте предвид?

— ВСИЧКИТЕ.

Непознатият стоеше щръкнал като дърво, а чашите, пълни със сироп и най-разнообразна растителност, изчезваха в качулката като на поточна линия.

Ето това е, мислеше си кръчмарят, това е стил, сега е моментът да си купя червено сако и може би малко фъстъци и краставички за тезгяха, ще сложа няколко огледала, ще сменя дървените трици. Той взе един прогизнал от бира парцал и тръкна ентусиазирано дървенията няколко пъти, като размаза капките от чашите с ликьора в петно с цветовете на дъгата, което пък свали лака. Последният от обичайните клиенти си сложи шапката и се запъти навън, като си мърмореше.

— НЕ ВИЖДАМ СМИСЪЛА — каза непознатият.

— Моля?

— КАКВО СЕ ПРЕДПОЛАГА ДА СЕ СЛУЧИ?

— Колко питиета изпихте?

— ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДЕМ.

— Тогава може да се очаква всичко — рече барманът и, тъй като си разбираше от работата и знаеше какво се очаква от него, когато хората пият сами по малките часове на нощта, започна да лъска една чаша с парцала за помията и рече: — Твоята госпожа те е изхвърлила, нали?

— МОЛЯ?

— Удавяш мъката, а?

— АЗ НЯМАМ МЪКА.

— Не, разбира се, че нямаш. Забрави, че съм го казал. — Той тръкна чашата още няколко пъти. — Просто си помислих, че помага, ако си поговориш с някого — рече той.

Непознатият мълчеше един миг и мислеше. После каза:

— ТИ ИСКАШ ДА СИ ГОВОРИШ С МЕН?

— Да. Защо не. Аз съм добър слушател.

— НИКОЙ НИКОГА НЕ Е ИСКАЛ ДА СИ ГОВОРИ С МЕН ПО-РАНО.

— Срамота.

— ЗНАЕШ ЛИ, ТЕ НИКОГА НЕ МЕ КАНЯТ НА НИКАКВИ ТЪРЖЕСТВА.

— Тц!

— ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ. ВСЕКИ МЕ МРАЗИ. НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ.

— Всеки трябва да има приятел — сериозно каза барманът.

— АЗ МИСЛЯ…

— Да?

— АЗ МИСЛЯ… МИСЛЯ, ЧЕ МОГА ДА БЪДА ПРИЯТЕЛ СЪС ЗЕЛЕНАТА БУТИЛКА.

Кръчмарят плъзна осмоъгълната бутилка по тезгяха. Смърт я взе и я наведе над чашата. Течността звънна по ръба.

— ТИ МИСЛИШ, ЧЕ СЪМ ПИЯН, НАЛИ?

— Аз сервирам на всеки, който може да остане прав на краката си, докато преброя до три — отвърна кръчмарят.

— ТИССИ АБСОРУУТНУ ПРАФФ. НО АС…

Непознатият млъкна, с ораторски пръст във въздуха.

— КАЗВАХ КАКВО АЗ?

— Каза, че си мисля, че си пиян.

— А! ДА, НО АЗ МОГА ДА БЪДА ТРЕСВЕН ВСЕКИ МОМЕНТ, КОГАТО СИ ПОИШКАМ. ТОВА Е ЕКЗПЕРИМЕНТ. А СЕГА ОТНОВО ИШКАМ ДА ЕКЗПЕРИМЕНТИРАМ С ПОРТОКАЛОВОТО БРЕНДИ.

Кръчмарят въздъхна и хвърли поглед към часовника. Нямаше съмнение, че ще спечели доста, особено след като непознатият хич не се тревожеше дали ще му надпишат сметката или ще му върнат по-малко ресто. Но ставаше късно; всъщност, ставаше толкова късно, че започваше да става рано. Освен това, в самотния клиент имаше нещо, което го объркваше. Хората в „Поправения Барабан“ често пиеха така, сякаш няма да има утре, но това беше първият път, когато той действително почувства, че може и така да е.

— ИСКАМ ДА КАЖА, КАКВО ИМА ДА ОЧАКВАМ? КЪДЕ Е СМИСЪЛЪТ ВЪВ ВСИЧКО ТОВА? ЗА КАКВО НАИСТИНА Е ВСИЧКО ТОВА?

— Не мога да ти кажа, приятелю. Предполагам, че ще се почувстваш по-добре, след като се наспиш.

— ДА СПЯ? ДА СПЯ? АЗ НИКОГА НЕ СПЯ. АЗ СЪМ КАК МУ СЕ ВИКА, ПОСЛОВИЧЕН С ТОВА.

— Всеки има нужда от сън. Дори и аз — намекна той.

— ТЕ ВСИЧКИ МЕ МРАЗЯТ.

— Да, да, каза го вече. Но е три без петнайсет.

Непознатият се обърна като едва си стоеше на краката и огледа тихата стая.

— ТУК НЯМА НИКОЙ ОСВЕН ТЕБ И МЕН — рече той.

Кръчмарят вдигна подвижната дъска на тезгяха, излезе иззад бара и помогна на непознатия да слезе от стола.

— НЯМАМ НИТО ЕДИН ПРИЯТЕЛ. ДАЖЕ И КОТКИТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ СЪМ СМЕШЕН.

Една ръка се изстреля и сграбчи бутилка Аманитов Ликьор, преди кръчмарят да успее да избута новия й притежател до вратата, като се чудеше как може някой толкова слаб да е толкова тежък.

— НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА БЪДА ПИЯН, КАЗАХ. ЗАЩО НА ХОРАТА ИМ ХАРЕСВА ДА БЪДАТ ПИЯНИ? ТОВА КЕФ ЛИ Е?

— Помага им да забранят живота, приятелче. А сега само се облегни ей там, докато отворя вратата…

— ДА ЗАБРАВЯТ ЖИВОТА. ХА! ХА!

— Можеш да дойдеш пак, когато си поискаш, чуваш ли?

— ТИ НАИСТИНА ЩЕ ИСКАШ ДА МЕ ВИДИШ ОТНОВО?

Кръчмарят хвърли поглед към малката купчина монети на бара. Струваше си малките странности. Този поне беше кротък, а и изглеждаше безобиден.

— О, да — каза той, като избута непознатия на улицата и с ловко движение измъкна обратно бутилката. — Отбивай се по всяко време.

— ТОВА Е НАЙ-ХУБАВОТО НЕЩО.

Вратата се затръшна срещу края на изречението.

Изабел се изправи в леглото.

Чукането се повтори, меко и настойчиво. Тя дръпна завивките до брадичката си.

— Кой е? — прошепна тя.

— Аз съм, Морт — чу се съскане изпод вратата. — Пусни ме, моля те!

— Чакай!

Изабел зарови неистово по нощната масичка за кибрит, като събори шише тоалетна вода и бутна кутия шоколадови бонбони, която сега се състоеше предимно от обвивките. Когато най-после запали свещта, тя я нагласи на такова място, че да има максимален ефект, подръпна деколтето на нощницата си, така че да покаже нещо повече, и каза:

— Не е заключено.

Морт влезе, олюлявайки се в стаята. Миришеше на коне, скреж и мазилка.

— Надявам се — лукаво започна Изабел, — че не си се вмъкнал тук, за да се възползваш от мястото си в този дом.

Морт се огледа наоколо. Изабел беше цялата във волани и висулки. Дори тоалетката сякаш беше облечена във фуста. Стаята беше не толкова обзаведена, колкото натруфена в дантели.

— Виж какво, нямам време за губене — рече той. — Донеси тази свещ в библиотеката. И за бога, облечи си нещо нормално, всичко ти е навън.

Изабел погледна надолу, после сърдито вдигна глава.

— Добре!

Морт надникна навън през вратата.

— Това е въпрос на живот и смърт — добави той и изчезна.

Изабел видя как вратата се затвори със скърцане след него и откри синия халат с пискюлите, който Смърт беше измислил да й подари миналата Новогодишна Нощ на Прасетата, и който сърце не й даваше да хвърли, макар че й беше твърде малък, а и имаше зайче на джоба.

Най-накрая тя спусна крака от леглото, пъхна се в конфузния халат и изтопурка в коридора. Морт я чакаше.

— Татко няма ли да ни чуе? — попита тя.

— Още не се е върнал. Хайде.

— Откъде знаеш?

— Къщата е по-различна, когато той е тук. То е… то е като разликата между палто, когато го носят и когато виси на кука. Не си ли забелязала?

— Какво толкова важно правим?

Морт бутна вратата на библиотеката. Струя топъл, сух въздух излезе навън, а пантите на вратата изскърцаха протестиращо.

— Ще спасим живота на някой — каза той. — Всъщност, на една принцеса.

Изабел се очарова на мига.

— Истинска принцеса? Искам да кажа, тя може ли да усети граховото зърно през една дузина матраци?

— Може ли…? — Морт почувства как едно дребно безпокойство изчезва. — О, да. Аз си мислех, че Албърт е разбрал погрешно.

— Ти влюбен ли си в нея?

Морт се спря между рафтовете, долавяйки трескавото тихо скърцане между кориците на книгите.

— Трудно е да кажа със сигурност — отвърна той. — Така ли изглеждам?

— Изглеждаш малко развълнуван. А тя какво чувства към теб?

— Не знам.

— А! — възкликна Изабел свойски, с тона на експерт. — Несподелената любов с най-лошата възможност. Но може би не е добра идея да тръгнеш да пиеш отрова или да се самоубиваш — замислено добави тя. — Какво правим тук? Искаш ли да намерим книгата й и да видим дали ще се омъжи за теб?

— Чел съм я и тя е мъртва — каза Морт. — Но само технически. Имам предвид, не е умряла наистина.

— Хубаво, иначе това щеше да е некромантия. Какво търсим?

— Биографията на Албърт.

— Защо? Не бих казала, че той има такава.

— Всеки има.

— Е, ами той не обича хората да му задават лични въпроси. Веднъж я търсих и не можах да я намеря. Албърт сам по себе си не е нещо чак толкова важно. Защо е толкова интересен? — Изабел запали няколко свещи от тази в ръката й и изпълни библиотеката с танцуващи сенки.

— Имам нужда от могъщ магьосник и мисля, че той е точно такъв.

— Какво, Албърт?

— Да. Само че ние търсим Алберто Малик. Той е на повече от две хиляди години, струва ми се.

— Какво, Албърт?

— Да. Албърт.

— Той никога не носи магьосническа шапка — каза Изабел със съмнение в гласа.

— Изгубил я е. Както и да е, шапката не е задължителна. Откъде ще започнем да търсим?

— Ами, ако си сигурен… предполагам, от Хранилището. Там татко слага всички биографии, които са на повече от петстотин години. Насам.

Изабел го поведе покрай шепнещите рафтове към една врата в глухия коридор. Тя се отвори доста трудно и стонът на пантите отекна из библиотеката; за един миг Морт си въобрази, че внезапно всички книги спряха работата си, само за да го чуят.

Стъпала водеха надолу в кадифения мрак. Беше пълно с паяжини и прах, а въздухът миришеше така, сякаш е бил заключен в пирамида от хиляда години.

— Хората не слизат много често тук долу — каза Изабел. — Аз ще водя.

Морт почувства, че й дължи нещо.

— Трябва да кажа — рече той, — че си желязна.

— Искаш да кажеш червена, яка и безформена? Ти наистина знаеш как да говориш на едно момиче, момчето ми.

— Морт — автоматично каза Морт.

Хранилището беше тъмно и тихо като пещера дълбоко под земята. Лавиците бяха на толкова малко разстояние една от друга, че то едва стигаше за един човек да мине между тях, и се извисяваха доста над купола на светлината от свещта. Бяха особено зловещи, защото бяха неми. Нямаше повече животи, които да пишат; книгите спяха. Но Морт чувстваше, че те спят като котки — с едното око отворено. Съзнанието им беше будно.

— Веднъж слизах тук — каза Изабел, шепнешком. — Ако стигнеш достатъчно далеч по рафтовете, книгите свършват и почват глинени плочки, каменни блокове, животински кожи и всякакви, дето са се казвали Ъг или Зог.

Тишината беше почти осезаема. Морт усещаше как книгите ги наблюдават, докато бродят из горещите, смълчани коридори. Всеки, който някога е живял, беше тук някъде, та чак до първите хора, които боговете са изпекли от кал или каквото беше там. Те не точно го отхвърляха, просто се чудеха защо е тук.

— Мина ли покрай Ъг и Зог? — изсъска той. — Много хора биха проявили интерес да разберат какво има там.

— Изплаших се. Пътят е дълъг, а аз нямах достатъчно свещи.

— Жалко.

Изабел спря толкова рязко, че Морт се блъсна в гърба й.

— Това би трябвало да е мястото, което търсим — каза тя, — сега какво?

Морт се взря в избелелите имена по кориците.

— Като че ли няма никакъв ред в подредбата им! — простена той.

Погледнаха нагоре. Тръгнаха по няколко странични алеи. Извадиха напосоки няколко книги от най-долните лавици, като вдигнаха облаци прах.

— Това е глупаво — най-сетне каза Морт. — Тук има милиони животи. Шансовете да намерим неговия са по-малки и от…

Изабел сложи ръка на устата му.

— Слушай!

Морт смотолеви нещо през пръстите й и после разбра съобщението. Той наостри уши, като се стараеше да чуе нещо над тежкото съскане на абсолютната тишина.

И тогава го откри. Леко, раздразнено драскане. Високо, високо над главите им, някъде в непроницаемата тъмнина на камарата рафтове, един живот още се пишеше.

Те се спогледаха, а очите им се разшириха. После Изабел рече:

— Ей там минахме стълба. На колела.

Малките колелца на дъното изскърцаха, когато Морт я подкара назад. Горният край също се движеше, като че ли той беше закачен за други колела някъде високо в тъмното.

— Така — каза той. — Подай ми свещта и…

— Ако свещта отива горе, и аз съм с нея — твърдо каза Изабел. — Спри тук долу и мести стълбата, когато ти кажа. И недей да спориш.

— Там горе може да е опасно — галантно рече Морт.

— Тук долу може да е опасно — изтъкна Изабел. — Така че, аз ще бъда горе на стълбата със свещта, благодаря ти.

Тя стъпи на най-долното стъпало и скоро беше само една къдрава сянка, очертана в ореола от светлината на свещта, и още по-скоро започна да намалява.

Морт закрепи стълбата и се опита да не мисли за всички животи, които го притискат. От време на време метеор от горещ восък тупваше на пода до него и вдигаше кратер в праха. Сега Изабел представляваше слаба светлинка високо горе, а той усещаше всяка стъпка, която вибрираше надолу по стълбата.

Тя спря. Стори му се много дълго време.

И тогава гласът й се понесе надолу, заглушаван от тежестта на тишината наоколо.

— Морт, намерих я.

— Добре. Свали я долу.

— Морт, ти беше прав.

— Добре, благодаря. А сега, свали я долу.

— Да, но Морт, коя?

— Не се мотай, свещта няма да издържи още дълго.

— Морт!

— Какво?

— Морт, има цяла полица!

Сега наистина беше призори, онази част от деня, която принадлежеше само на чайките в Морпоркските докове, на прилива, който прииждаше по реката, и на топлия вятър по посока на часовниковата стрелка, който прибавяше и мириса на пролет към сложния аромат на града.

Смърт седеше на едно вързало и гледаше морето. Беше решил да престане да бъде пиян. От това го болеше главата.

Беше опитал риболов, танци, хазарт и пиене, както се твърди — четири от най-големите удоволствия на живота, а не беше сигурен, че е разбрал смисъла. На храната той се радваше — Смърт обичаше доброто ядене също като всеки друг човек. Не можеше да се сети за никакви други удоволствия на плътта, или по-скоро можеше, но те бяха, ами, плътски, а той не виждаше как би могъл да се захване за тях без някакво съществено реконструиране на тялото му, каквото не възнамеряваше да прави. Освен това хората като че ли преставаха да ги правят с напредването на възрастта, така че, най-вероятно, те не бяха толкова привлекателни.

Смърт започна да изпитва усещането, че докато е жив, няма да разбере хората.

Паветата изпущаха пара от слънцето и Смърт усети съвсем лекия сърбеж на онзи малък пролетен напън, който може да изпрати хиляда тона дървесен сок да пулсира през петдесет стъпки дървесина в гората.

Чайките се спускаха и се гмуркаха около него. Една едноока котка, стигнала до осмия си живот и до последното си ухо, се появи от леговището си сред купчина изоставени кутии за риба, протегна се, прозина се и се отърка в краката му. Ветрецът, пробил си път през известната миризма на Анкх, донесе дъх на подправки и пресен хляб.

Смърт беше озадачен. Не можеше да се пребори с това. Наистина изпитваше радост, че е жив, и хич не му се искаше да бъде Смърт.

— СИГУРНО СЕ РАЗБОЛЯВАМ ОТ НЕЩО — помисли си той.

Морт се качи по стълбата горе при Изабел. Клатеше се, но изглеждаше сигурна. Поне височината не го притесняваше; всичко отдолу беше просто черен мрак.

Някои от по-старите томове на Албърт почти се бяха разпаднали. Той посегна напосоки към един и усети как стълбата под тях се разтрепери при това му движение, върна го и го отвори някъде по средата.

— Премести свещта насам — каза той.

— Можеш ли да го прочетеш!

— Горе-долу…

— „… убърнъ ръкатъ си тойъ, нно сттрашну се убъркъ, че ввсички хоръ нъ крайъ стигът ду нищуту, т.е. Смъртъ, и съ зъкле дъ трси Вечнусть в гордусста му. «Така», речи тойъ нъ младити мъгъесници, «ние можим взе на нась одеждътъ Божъ.» Нъ другиъъ день, то щоту валеши, Алберто…“

— Написано е на Стария Език — каза той. — Преди да измислят правописа. Нека погледнем последния.

Беше си точно Албърт. Морт откри няколко бележки за пържения хляб.

— Нека погледнем какво прави сега — каза Изабел.

— Мислиш ли, че е редно? Малко прилича на шпиониране.

— Е и какво от това? Страх ли те е?

— Добре.

Той запрелиства, докато не стигна до незапълнените страници и после се върна назад, докато не откри разказа за живота на Албърт, който пълзеше през страницата с изненадваща скорост, като се вземе предвид, че беше посред нощ; повечето биографии нямаха какво толкова да кажат за съня, освен ако сънищата не бяха особено живи.

— Дръж свещта както трябва, а? Не искам да остане мазно петно върху живота му.

— А защо не? Той обича мас.

— Престани да се кикотиш, и двамата ще паднем. Я погледни сега това…

— „… Той пълзеше през прашния мрак на Хранилището…“ — зачете Изабел, — „… втренчил поглед в миниатюрното пламъче на свещта високо горе. Да любопитстват, мислеше си той, да си пъхат носа в неща, които не им влизат в работата, малките дяволчета…“

— Морт! Той…

— Мълчи! Чета!

— „… скоро ще сложи край на това. Албърт се примъкна тихо до началото на стълбата, плю си на ръцете и се приготви да бутне. Господарят никога няма да научи; той се държеше странно напоследък, а за всичко беше виновно това момче, и…“

Морт погледна към ужасените очи на Изабел.

После момичето взе книгата от ръката на Морт, протегна я на една ръка разстояние, докато погледът й остана прикован дървено в неговия, и я пусна.

Морт видя как устните й се движат и тогава осъзна, че той също брои под носа си. Три, четири…

Чу се глухо тупване, приглушен вик, после мълчание.

— Мислиш ли, че го уби? — попита Морт след малко.

— Какво, тук? Както и да е, не забелязах ти да имаш някакви по-добри идеи.

— Не, но… той е стар човек, в края на краищата.

— Не, не е — остро каза Изабел и започна да слиза по стълбата.

— Две хиляди години?

— На шейсет и седем и нито ден повече.

— Книгите пишеха…

— Казах ти, тук времето не важи. Не и истинското време. Ти не слушаш ли, момче?

— Морт — каза Морт.

— И престани да ми тъпчеш пръстите, вървя толкова бързо, колкото мога.

— Съжалявам.

— И не го раздавай толкова меко. Имаш ли някаква представа колко е скучно да живееш тук?

— Вероятно не — каза Морт, като продължи с истински копнеж: — Слушал съм за скуката, но никога не съм имал възможност да я опитам.

— Ужасно е.

— Ако става дума за това, вълнението не е чак това, колкото го хвалят.

— Всичко трябва да е по-добро от нея.

От долу се чу пъшкане и после поток от клетви и ругатни.

Изабел се вгледа в мрака.

— Очевидно не съм увредила мускулите му за клетви — каза тя. — Мисля, че не би трябвало да слушам такива думи. Може да се окаже лошо за нравствената ми същност.

Откриха Албърт, строполил се до основата на рафта с книги, да мърмори и да се държи за ръката.

— Няма защо да вдигаш такъв шум — отривисто каза Изабел. — Не си наранен; татко просто не позволява да стават такива неща.

— Защо трябваше да идвате и да правите това? — изпъшка той. — Аз не исках да направя нищо лошо.

— Ти щеше да ни бутнеш от стълбата — рече Морт, докато се опитваше да му помогне да се изправи на крака. — Прочетох го. Изненадан съм, че не използва магия.

Албърт го погледна свирепо.

— О, значи си открил, така ли? — тихо каза той. — Тогава много полза ще ти донесе това. Нямаш право да ходиш и да надничаш.

Той се изправи с мъка на крака, бутна настрани ръката на Морт и се запрепъва обратно през смълчаните лавици.

— Не, чакай! — извика Морт. — Нуждая се от помощта ти!

— Е, разбира се — рече Албърт през рамо. — Има логика, нали така? Помислил си си, ще ида ей тъй да позяпам нечий личен живот, после ще го пусна върху главата му и най-накрая ще го помоля да ми помогне.

— Аз само исках да разбера дали ти си наистина ти — каза Морт, докато тичаше след него.

— Аз съм. Всеки е.

— Но ако ти не ми помогнеш, ще се случи нещо ужасно! Нали знаеш, тази принцеса и тя…

— Ужасни неща се случват непрекъснато, момче…

— … Морт…

— … и никой не очаква от мен да направя каквото и да било за това.

— Но ти си бил най-великият!

Албърт спря за един миг, но не погледна назад.

— Бях най-великият, бях най-великият. И да не си посмял да ми се подмазваш. Аз не се поддавам на това.

— Те имат твои статуи и всичко останало — каза Морт, като се мъчеше да не се прозине.

— Значи са станали още по-глупави — Албърт стигна в подножието на стъпалата, които водеха в същинската библиотека, изтрополи нагоре по тях и се изправи, силуетът му очертан на фона на светлината от свещите в библиотеката.

— Искаш да кажеш, че няма да помогнеш? — попита Морт. — Не, даже и да можеш?

— Брано, заслужаваш похвала! — изръмжа Алберт. — И няма смисъл да си мислиш, че можеш да събудиш по-добрата ми същност под тая загрубяла външност — добави той, — защото вътрешността ми също е адски добре загрубяла.

Те го чуха как преминава пода на библиотеката все едно го беше яд на него, и затръшна вратата след себе си.

— Е — несигурно каза Морт.

— А ти какво очакваше? — сряза го Изабел. — Него не го е грижа за никой друг, освен за татко.

— А аз просто си помислих, че някой като него ще може да помогне, ако му обясня както трябва — каза Морт. Той грохна. Приливът от енергия, който го беше движил през дългата нощ, се беше изпарил, изпълвайки съзнанието му с олово. — Знаеш ли, че той е бил известен магьосник?

— Това не означава нищо, не е задължително магьосниците да са добри. Не се бъркай в работите на магьосниците, защото един отказ често обижда, бях го прочела някъде. — Изабел пристъпи по-близо до Морт и се вгледа загрижено в него. — Изглеждаш като нещо, останало в чинията — каза тя.

— Добре съм — каза Морт, докато се изкачваше тежко по стълбите и влезе в драскащите сенки на библиотеката.

— Не си. Добре ще ти се отрази един хубав сън, момчето ми.

— М’р — промърмори Морт.

Усети как Изабел преметна ръката му върху рамото си. Стените се движеха плавно, дори собственият му глас идваше от много, много далеч, а той неясно почувства колко хубаво би било да се изтегне върху хубава, каменна плоча и да заспи завинаги.

Смърт ще се върне скоро, каза си той, и усещаше как помагат на безволевото му тяло през коридорите. Нищо не можеше да направи, ще трябва да каже на Смърт. Той не беше чак толкова лоша стара пръчка. Смърт ще помогне; единственото, което трябваше да направи, беше да обясни нещата. И тогава ще може да престане с целия този тормоз и ще засп…