Морт

Албърт се материализира в центъра на Невидимия Университет, всъщност, на същото място, от което беше напуснал света преди някакви си две хиляди години.

Той изръмжа от удоволствие и изтупа няколко песъчинки прах от робата си.

Усети, че го наблюдават; вдигна очи и откри, че се е появил на тоя свят под суровия мраморен поглед на самия себе си.

Намести очилата си и се вгледа неодобрително в бронзовата табелка, завинтена за пиедестала му. Тя гласеше:

Дотук с предсказанията, помисли си той. А ако толкова го ценяха, можеха поне да ангажират някой порядъчен скулптор. Това беше безобразие. Носът беше съвсем сбъркан. А на това крак ли му се вика? Освен това, хората си бяха издълбали имената върху него. Нито пък някой би го видял умрял с такава шапка. Естествено, стига да можеше да направи нещо, въобще нямаше да го видят умрял.

Албърт насочи октаринова светкавица към отвратителното нещо и се ухили злобно, когато то експлодира и се превърна в прах.

— Така — каза той най-общо на целия Диск, — върнах се.

Изтръпването от магията премина по цялата му ръка и разпали топъл пламък в мозъка му. Как му липсваше през всичките тези години…

При шума от експлозията магьосници се втурнаха през големите двойни врати и в движение се натъкнаха на погрешен извод.

Там беше пиедесталът, и то празен. Над всичко се носеше облак от мраморен прах. А като си мърмореше сам на себе си, от него излезе Албърт.

Магьосниците най-отзад на тълпата започнаха да се измъкват колкото можеха по-бързо и по-тихо. Нямаше нито един от тях, който, някога в щурата си младост, да не е слагал най-използвания нощен съд върху главата на стария Алберт или да не е дълбал името си някъде по хладната анатомия на статуята, или пък да не е разливал бира по пиедестала. Даже още по-лошо от това — по време на Дрипавата Седмица, когато пиенето течеше бързо, а клозетът изглеждаше твърде далеч, че да се дотътриш до него. Всичко това им се беше струвало много весела идея на времето. А сега, внезапно вече не изглеждаше така.

Само две фигури останаха да срещнат очи в очи гнева на статуята, първата — защото си беше закачил робата на вратата, а втората — защото той всъщност беше маймуна и, следователно, можеше да проявява незаинтересовано отношение към делата на хората.

Албърт сграбчи магьосника, който отчаяно се опитваше да влезе в стената. Мъжът изпищя.

— Добре, добре, признавам си! Тогава съм бил пиян, повярвай ми, не съм го искал, божичко, съжалявам, толкова съжалявам…

— За какво бълнуваш, човече? — попита Албърт, истински озадачен.

— … толкова съжалявам, ако се опитам да ти обясня колко съжалявам, бихме могли…

— Престани с тези скапани глупости! — Албърт хвърли поглед към малката маймунка долу, която му отвърна с топла, приятелска усмивка. — Как се казваш, човече?

— Да, господине, ще престана, господине, веднага, никакви глупости повече, господине… Ринсуинд, господине. Помощник-библиотекар, ако не възразявате.

Албърт го изгледа от горе до долу. Мъжът имаше отчаяно изтъркан вид, като нещо, което е изостанало от прането. Реши, че ако това беше нещото, до което е стигнало магьосничеството, то някой трябваше да се погрижи за него.

— Що за библиотекар те е взел за помощник? — раздразнено попита той.

— Уук.

Нещо като топла, мека кожена ръкавица се опита да го хване за ръката.

— Маймуна! В моя университет!

— Орангутан, господине. Той беше магьосник по-рано, но се оплете в някаква магия, господине, и сега не ни позволява да го превърнем обратно, пък и е единственият, който знае къде са книгите — бързо отговори Ринсуинд. — Аз се грижа за бананите му — добави той, давайки си сметка, че се изисква някакво допълнително обяснение.

Албърт го изгледа свирепо.

— Затваряй си устата.

— Затварям я на часа, господине.

— И ми кажи къде е Смърт.

— Смърт, господине? — попита Ринсуинд и отстъпи към стената.

— Висок, като скелет, сини очи, с горда походка, ГОВОРИ ТАКА… Смърт. Да си го виждал напоследък?

Ринсуинд преглътна.

— Не напоследък, господине.

— Е, той ми трябва. Тази глупост трябва да престане. Ще я спра сега, ясно? Искам осемте най-старши магьосници да се съберат тук, така, до половин час, с цялата необходима екипировка за извършването на Ритуала на АшкЕнт, разбрано ли е? Не че гледката на вас двамата ми вдъхва някакво успокоение. Група дрисльовци сте вие, ето какво сте, и престани да се опитваш да ми хванеш ръката!

— Уук.

— А сега отивам в кръчмата — озъби се Албърт. — Продават ли някъде някаква поне наполовина подобаваща котешка пикня по ваше време?

— Може в „Барабана“, господине — каза Ринсуинд.

— „Пробития Барабан“? На Улица Филигранна? Още ли го има?

— Е, понякога променят името и го построяват наново, но мястото си е, ъ-ъ, на същото място от години. Предполагам, че доста сте поизсъхнали, ъ, господине? — рече Ринсуинд, с израз на мъртвешка съпричастност.

— Ти пък какво знаеш за това? — остро отвърна Албърт.

— Абсолютно нищо, господине — незабавно отвърна Ринсуинд.

— Отивам в „Барабана“ тогава. Половин час, не забравяй. И само ако не ме чакат, като се върна, тогава… е, най-добре да ме чакат!

Той излетя от залата сред облак мраморен прах.

Ринсуинд го гледаше как се отдалечава. Библиотекарят го хвана за ръката.

— Знаеш ли кое е най-лошото? — каза Ринсуинд.

— Ууук?

— Дори не си спомням да съм минавал под огледало.

Почти по същото време Албърт беше вече в „Поправения Барабан“ и спореше със собственика над пожълтял кръчмарски тефтер, предаван грижливо от баща на син през едно убийство на цар, три граждански войни, шейсет и един големи пожара, четиристотин и деветдесет кражби и повече от хиляда и петстотин кръчмарски свади, в който бе записан фактът, че Алберто Малик все още дължи на управата три медни монети плюс лихвата, възлизаща понастоящем на съдържанието на повечето от по-големите трезори на Диска, което още веднъж доказваше, че Анкхиански търговец, комуто не е изплатена сметка, има такава памет, която би кръстосала погледа и на слон… почти по същото време Бинки пък оставяше бяла следа в небето над огромния, загадъчен континент Клач.

Далече долу, в ароматните, сенчести джунгли биеха барабани, а мъгла се виеше на кълба над скритите реки, където безименни зверове се спотайваха под повърхността и чакаха вечерята си да мине покрай тях.

— Няма повече сирене, ще трябва да се задоволиш е шунката — каза Изабел. — Каква е онази светлина ей там?

— Светлинните Язовири — отвърна Морт. — Приближаваме се. — Той извади пясъчния часовник от джоба си и провери нивото на пясъка.

— Но не достатъчно близо, по дяволите!

Светлинните Източници лежаха като езера от светлина по посока на Центъра от маршрута им, което беше точно това, което са; някои от племената бяха построили огледални стени в пустинните планини, за да събират слънчевата светлина на Диска, която е бавна и доста по-тежка. Използваха я вместо валута.

Бинки се плъзна над лагерните огньове на номадите и над безмълвните тресавища на река Тсорт. Тъмни, познати форми започнаха да се открояват пред тях на фона на лунната светлина.

— Пирамидите на Тсорт на лунна светлина! — хлъцна Изабел. — Колко романтично!

— ОЦВЕТЕНИ С КРЪВТА НА ХИЛЯДИ РОБИ — отбеляза Морт.

— Моля те, недей.

— Съжалявам, но практическата страна на факта е, че тези…

— Добре, добре, постигна целта си — раздразнено каза Изабел.

— Много усилия трябва да идат, докато се погребе един цар — рече Морт, докато кръжаха над една от по-малките пирамиди. — Тъпчат ги догоре с консерванти, нали се сещаш, така че да ги запазят и за следващия свят.

— Става ли?

— Видимо не — Морт се наведе над врата на Бинки. — Там долу има факли — каза той. — Дръж се.

Встрани от алеята на пирамидите се виеше процесия, водена от гигантска статуя на Офлър — Богът Крокодил, носен от сто потящи се роби. Бинки препусна в галоп над нея, съвършено незабелязан, и се приземи безупречно на четири крака върху твърдо отъпкания пясък пред входа на пирамидата.

— Мариновали са поредния цар — каза Морт. Той отново разгледа пясъчния часовник на лунната светлина. Беше доста обикновен, не от тези, които обикновено се свързват с царствеността.

— Това не може да бъде той — каза Изабел. — Те не ги мариноват, докато още са живи, нали така?

— Надявам се, че не, защото бях чел, че преди да ги балсамират, те, хм, ги разпарят и им махат…

— Не искам да слушам…

— … всички меки неща — неубедително завърши Морт. — Ами ако мариноването не стане, наистина, я си представи само, че трябва да се разхождаш насам-натам без нищо…

— Та значи, това не е царят, когото си дошъл да вземеш — високо каза Изабел. — Но кой е тогава?

Морт се обърна към тъмния вход. До зори нямаше да го запечатат, за да дадат време на душата на мъртвия цар да напусне. Изглеждаше дълбок и прокобен, като намекваше за цели, значително по-страшни, отколкото, да речем, да се поддържа острието на бръснача чисто и остро.

— Да разберем — каза той.

— Внимавайте! Той се връща!

Осемте най-старши магьосници на Университета се строиха в редица, опитаха се да пригладят бради и като цяло направиха безуспешен опит да изглеждат представително. Не беше лесно. Бяха ги измъкнали от работните им стаи, или от следобедното им бренди пред бумтящия огън, или от тихото им съзерцание под носна кърпичка някъде в удобен стол, и всички те се чувстваха крайно неспокойни и доста объркани. Непрекъснато обръщаха погледи към празния пиедестал.

Само едно създание би могло да повтори израженията на лицата им, и това щеше да е гълъбът, който е чул не само, че Лорд Нелсън е слязъл от колоната си, но и също така, че е бил видян да си купува двуцевка 12-и калибър и кутия патрони.

— Идва по коридора! — извика Ринсуинд и се хвърли зад една колона.

Събраните магове загледаха голямата двойна врата така, сякаш тя се канеше да експлодира, което показва колко далновидни бяха, защото тя наистина експлодира. Дъбови трески с размерите на кибритени клечки заваляха сред тях и на фона на светлината се появи малка, слаба фигура. В едната си ръка държеше димящ жезъл. В другата държеше малка, жълта крастава жаба.

— Ринсуинд! — изрева Албърт.

— Господине!

— Вземи това нещо и го ликвидирай.

Жабата изпълзя в ръката на Ринсуинд и го погледна с извинение.

— Това е последният път, когато някой скапан кръчмар се държи нахално с магьосник — каза Албърт самодоволно. — Махам се от този град за стотина-двеста години и изведнъж явно хората решават, че могат да се държат нагло с магьосниците, а?

Един от старшите магьосници смотолеви нещо.

— Какво беше това? Да каже, който беше!

— Като касиер на този университет, трябва да кажа, че ние винаги сме поощрявали политика на добросъседство и уважение към обществото — измънка магьосникът, като се опитваше да избегне гневния, пронизващ като свредел поглед на Албърт. На съвестта му тежеше едно нахлупено нощно гърне, както и три случая на непристойни надписи върху статуята, които щяха да бъдат взети под внимание.

Долната устна на Албърт увисна от учудване.

— Защо? — попита той.

— Ами, ъ-ъ, чувство на граждански дълг, ние мислим, че е жизненоважно да даваме прим… арргх!

Магьосникът отчаяно се заопитва да изгаси пламъците в брадата си. Албърт свали жезъла си и бавно прокара поглед по редицата магове. Те се огънаха пред него като трева във вихрена буря.

— Някой друг да иска да прояви чувство на граждански дълг? — попита той. — Добри съседи, някой да иска? — Той се изправи в цял ръст. — Ах, вие безгръбначни личинки такива! Аз не съм основал този Университет, за да можете вие да давате назаем скапаната тревокосачка на хората! Каква е ползата от това да имате силата, ако не я използвате? Хората не ви засвидетелстват уважение, и вие не оставяте от скапаните им кръчми даже и колкото да си опекат кестени на него, ясно ли е?

Нещо като лека въздишка се изтръгна от събраните магьосници. Те тъжно се загледаха в жабата в ръката на Ринсуинд. Повечето от тях, в дните на тяхната младост, бяха овладели изкуството да се напиват до дупка в „Барабана“. Разбира се, всичко това вече беше останало зад гърба им, но ежегодната пищна вечеря на Гилдията на Търговците щеше да се състои идната вечер на втория етаж на „Барабана“, и на всички магьосници Осмо Ниво бяха изпратени любезни покани; щеше да има печен лебед и два вида плодова салата, както и множество братски тостове за „Нашите почитаеми, не, изтъкнати гости“, докато не станеше време колежанските портиери да се появят с количките.

Албърт се разходи важно по редицата, като ръгваше тук-там корема, ако видеше такъв, с жезъла си. Съзнанието му танцуваше и пееше. Да се върна? Никога! Това беше сила, това беше живот; ще се изправи срещу стария скелет и ще го заплюе право в кухия череп.

— Според Димящото Огледало на Гризм тук ще има някоя и друга промяна!

Онези магьосници, които бяха учили история, кимнаха притеснено. Това щеше да рече връщане към каменния под, ставане от сън, когато навън е още тъмно, никакъв алкохол по никакъв повод и запаметяване на истинските имена на всичко, чак докато мозъкът им се пръснеше.

— Какво прави този човек!

Един магьосник, който разсеяно беше посегнал към кесийката си с тютюн, изпусна полусвитата цигара от треперещите си пръсти. Щом удари пода, тя подскочи и всички магьосници я проследиха с копнеещи погледи как се изтърколи, докато Албърт не пристъпи пъргаво напред и не я смачка.

Албърт се завъртя. Ринсуинд, който го следваше като един вид неофициален адютант, почти се блъсна в него.

— Ти! Ринс-к’во-беше! Ти ли запали?

— Не, господине! Гаден навик! — Ринсуинд не смееше да срещне погледите на по-старшите от него. Изведнъж си даде сметка, че си е създал няколко доживотни врагове и не беше никаква утеха да знае, че може би няма да ги има задълго.

— Добре! Дръж ми жезъла. Така, а вие, шайка нещастни отстъпници, това ще спре, чувате ли? Първото нещо утре, ставане в зори, три обиколки на двора и пак тука за физзарядка! Умерено хранене! Учене! Здравни упражнения! И тая проклета маймуна отива в някой цирк, първото нещо!

— Ууук?

Няколко от по-старите магьосници затвориха очи.

— Но най-напред — каза Албърт, като снижи глас, — вие ще ми помогнете като направите Ритуала на АшкЕнт.

— Аз имам нещо за довършване — добави той.

Морт крачеше през черните като рог коридори на пирамидата, а Изабел припкаше след него. Слабият отблясък от сабята му осветяваше неприятни неща; Офлър — Богът Крокодил представляваше козметична реклама в сравнение с някои от нещата, които народът на Тсорт почиташе. В алкови по пътя стояха статуи на създания, очевидно изградени от всички парчетии, останали на Бог.

— Защо са тук? — прошепна Изабел.

— Тсортеанските свещеници казват, че когато пирамидата бъде запечатана, те оживяват и обикалят коридорите, за да пазят тялото на царя от евентуални крадци — каза Морт.

— Какво ужасно суеверие.

— Кой е казал нещо за суеверие? — разсеяно каза Морт.

— Те наистина оживяват?

— Единственото, което казвам, е, че когато Тсортеанците прокълнат някое място, повече не се занимават с него.

Морт сви зад ъгъл и за един миг, в който сърцето й спря, Изабел го изгуби от погледа си. Втурна се в мрака и се блъсна в него. Той изследваше една птица с глава на куче.

— Ъргх! — каза тя. — Не те ли втриса чак до мозъка?

— Не — равнодушно отвърна Морт.

— Защо не?

— ЗАЩОТО АЗ СЪМ МОРТ.

Той се обърна и тя видя очите му, блеснали като сини карфици.

— Престани!

— АЗ… НЕ МОГА.

Тя се опита да се засмее. Не можа.

— Ти не си Смърт — каза тя. — Ти само вършиш неговата работа.

— СМЪРТ Е ТОЗИ, КОЙТО ВЪРШИ РАБОТАТА НА СМЪРТ.

Шокираното мълчание, което последва това, беше нарушено от стенание някъде по-нататък по коридора. Морт се обърна на пети и забърза към него.

Той е прав, помисли си Изабел. Даже начинът, по който се движи…

Но страхът от тъмнината, която светлината привличаше към нея, победи всички останали съмнения и тя се помъкна след него, покрай още един ъгъл и в нещо, което изглеждаше, на колебливия блясък на сабята, че е нещо средно между съкровищница и много претрупан таван.

— Какво е това място? — прошепна тя. — Никога не съм виждала толкова много вещи!

— ЦАРЯТ ГИ ВЗИМА СЪС СЕБЕ СИ В СЛЕДВАЩИЯ СВЯТ — каза Морт.

— Той определено не вярва в пътуването с малко багаж. Виж, има цяла лодка. И златна вана!

— БЕЗ СЪМНЕНИЕ ТОЙ БИ ЖЕЛАЛ ДА БЪДЕ ЧИСТ, КОГАТО СТИГНЕ ТАМ.

— И всички онези статуи!

— ОНЕЗИ СТАТУИ, СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ГО КАЖА, БЯХА ХОРА. СЛУГИ ЗА ЦАРЯ, НАЛИ РАЗБИРАШ.

Лицето на Изабел стана сурово.

— СВЕЩЕНИЦИТЕ ИМ ДАВАТ ОТРОВА.

Чу се ново стенание, от другия край на претъпканата с вещи стая. Морт го последва до източника му, като прескачаше тромаво рула килими, купища фурми, щайги с глинени съдове и камари скъпоценни камъни. Царят очевидно не беше могъл да вземе решение какво да остави при това си пътуване, така че, беше решил да се презастрахова и да вземе всичко.

— САМО ЧЕ НЕ ВИНАГИ СТАВА БЪРЗО — мрачно добави Морт.

Изабел се изкатери енергично след него и над едно кану се взря в младо момиче, проснато върху купчина черги. Беше облечено в прозрачни панталони, жилетка, направена от недостатъчно плат, и носеше гривни, достатъчно да закотвят кораб с нормални размери. Около устата й имаше зелено петно.

— Боли ли? — тихо попита Изабел.

— НЕ. ТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ ТОВА ГИ ОТВЕЖДА В РАЯ.

— Така ли е?

— МОЖЕ БИ. КОЙ ЗНАЕ? — Морт извади пясъчния часовник от един вътрешен джоб и го изгледа на светлината от сабята. Изглеждаше така, сякаш си брои нещо на ум, и тогава с внезапно движение на ръката метна часовника през рамо и стовари сабята с другата си ръка.

Сянката на момичето се изправи и се протегна, съпътствано от дрънченето на призрачни бижута. Тя зърна Морт и наведе глава.

— Господарю мой!

— НИКОЙ НЕ ТИ Е ГОСПОДАР — отвърна Морт. — А СЕГА ТИЧАЙ, КЪДЕТО ВЯРВАШ, ЧЕ СИ ТРЪГНАЛА.

— Аз ще бъда наложница в небесния двор на Цар Зетеспхут, който ще живее вечно сред звездите — твърдо каза тя.

— Не е необходимо да бъдеш — остро каза Изабел.

Момичето се обърна към нея, с широко отворени очи.

— О, но аз трябва да бъда. За това се учех — каза тя, докато се изгуби от погледите им. — Досега съм успявала да бъда само прислужница.

Тя изчезна. Изабел се вгледа с мрачно неодобрение в пространството, което тя беше заемала.

— Хубаво! — каза тя, и после: — Видя ли в какво беше облечена?

— ДА СЕ МАХАМЕ ОТТУК.

— Но това за Цар Какъв-беше, че ще живее сред звездите, не може да бъде вярно — недоволстваше тя, докато търсеха път навън от претъпканата стая. — Там горе няма нищо друго, освен празно пространство.

— ТРУДНО Е ДА СЕ ОБЯСНИ — каза Морт. — В СОБСТВЕНОТО СИ СЪЗНАНИЕ ТОЙ ЩЕ ЖИВЕЕ СРЕД ЗВЕЗДИТЕ.

— С роби?

— АКО ТОВА Е КОЕТО ТЕ СИ МИСЛЯТ, ЧЕ СА.

— Това не е много справедливо.

— СПРАВЕДЛИВОСТ НЕ СЪЩЕСТВУВА — каза Морт. — САМО НИЕ.

Те забързаха назад по пътеките от чакащи вампири и почти тичаха, когато изскочиха навън на пустинния, нощен въздух. Изабел се облегна на грубата каменна зидария и си пое дъх.

Морт не се беше задъхал.

Той не дишаше.

— ЩЕ ТЕ ЗАВЕДА КЪДЕТО ИСКАШ — каза той, — И ПОСЛЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ОСТАВЯ.

— Но аз си мислех, че искаш да спасиш принцесата!

Морт поклати глава.

— НЯМАМ ИЗБОР. ИЗБОРИ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ.

Тя се затича напред и сграбчи ръката му, точно когато той се обърна към очакващия го Бинки. Той леко отстрани ръката й.

— АЗ СВЪРШИХ ЧИРАКУВАНЕТО СИ.

— Всичко е в собственото ти съзнание! — изкрещя Изабел. — Ти си това, което мислиш, че си!

Тя спря и погледна надолу. Пясъкът около краката на Морт започваше да се събира на малки струйки и да върти дяволи от прах.

Нещо изпращя във въздуха и се появи мазно усещане. Морт изглеждаше разтревожен.

— НЯКОЙ ИЗВЪРШВА РИТУАЛА НА АШ…

Удари го като с чук, сила от вдън небето, която издуха пясъка в кратер. Чу се тихо бръмчене и се усети мириса на горещо тенеке.

Морт се огледа във вихъра на втурналия се пясък, озовавайки се като в сън, съвсем сам в спокойния център на бурята. Светкавица проблесна в шеметния облак. Дълбоко вътре в собствения си мозък той се бореше да се освободи, но нещо го държеше в клещите си и той можеше да се съпротивлява, колкото стрелката на компаса може да пренебрегне натиска да сочи Центъра.

Най-после той намери това, което търсеше. Беше врата, очертана в октаринова светлина, която водеше към къс тунел. От другата страна стояха фигури и му даваха знаци.

— ИДВАМ — каза той и тогава се обърна, щом чу внезапния шум зад гърба си. Близо седемдесет кила млада женска плът го блъсна право в гърдите, като го вдигна във въздуха.

Морт се приземи с Изабел, коленичила отгоре му и мрачно притиснала ръцете му.

— ПУСНИ МЕ — произнесе той. — ВИКАТ МЕ.

— Не теб, идиот такъв!

Тя се вгледа в сините, лишени от зеници езера на очите му. Беше все едно гледаш в главоломен тунел.

Морт изви гръб и изкрещя някакво проклятие, толкова древно и злостно, че в силното магическо поле то придоби действителна форма, размаха кожените си крила и избяга крадешком. Една лична гръмотевица се разби в пясъчните дюни.

Очите му отново я привлякоха. Тя отмести поглед настрани, преди да падне като камък в кладенец от синя светлина.

— ЗАПОВЯДВАМ ТИ.

Гласът на Морт би могъл да пробие дупки в скала.

— Татко изпробваше този глас върху мен с години — спокойно каза тя. — Обикновено, когато искаше да си подредя спалнята. И тогава не ми действаше.

Морт изпищя друго проклятие, което тупна от въздуха и се опита да се зарови в пясъка.

— БОЛКАТА…

— Всичко е само в главата ти — каза тя, съпротивлявайки се на силата, която искаше да ги завлече към проблясващата врата. — Ти не си Смърт. Ти си просто Морт. Ти си това, което аз мисля, че си.

В центъра на замъглената синева на очите му имаше две миниатюрни кафени точици, които нарастваха със скоростта на погледа.

Бурята около тях се надигна и зави. Морт изпищя.

Ритуалът на АшкЕнт, много просто, вика и задължава Смърт. Студентите по окултизъм знаят много добре, че той може да се извърши с просто заклинание, три малки парчета дърво и четири супени лъжици миша кръв, но никой магьосник, който си заслужава островърхата шапка, не би си и помислил даже да направи нещо толкова обикновено; вдън сърцата си те знаеха, че ако една магия не включва големи, жълти свещи, изобилие от рядък тамян, кръгове, начертани по пода с осем различни цвята тебешир, както и няколко казана наоколо, то тя просто не си заслужава да се прави.

Осемте магьосника по местата им — върховете на огромния церемониален октограм, се люлееха и пееха монотонно, протегнали ръце настрани, така че едва-едва докосваха пръстите на маговете от двете си страни.

Но нещо не беше наред. Наистина, в самия център на живия осмоъгълник се беше образувала мъгла, но тя се гърчеше и свиваше навътре, като отказваше да се фокусира.

— Още сила! — извика Албърт. — Дайте й повече сила!

Моментално в пушека се появи фигура в черна роба, стиснала проблясваща сабя. Албърт изруга, щом зърна бледото лице под качулката; то не беше достатъчно бледо.

— Не! — изкрещя Албърт, като се хвърли в октограмата и размаха ръце срещу трепкащата фигура. — Не ти, не ти…

А в далечния Тсорт, Изабел забрави, че е дама, сви юмрук, притвори очи и тресна Морт право в ченето. Светът около нея експлодира…

В кухнята на Къщата на Ребрата на Харга тиганът с горещото олио падна на земята, от което котките се втурнаха навън през вратата…

В голямата зала на Невидимия Университет всичко се случи на мига.15

Огромната сила, която магьосниците упражняваха върху призрачното царство, изведнъж придоби един фокус. Като коркова тапа, която не иска да излезе от бутилката, като топка лютив кетчуп от обърнатото шише на Вечността, Смърт се приземи в осмоъгълника и изруга.

Едва твърде късно Албърт си даде сметка, че е вътре в омагьосания кръг и се хвърли към краищата. Но костеливи пръсти го сграбчиха за края на плаша.

Магьосниците, онези от тях, които все още си стояха на краката и бяха в съзнание, с изненада видяха, че Смърт беше облечен в кухненска престилка и държеше котенце.

— Защо трябваше ДА РАЗВАЛЯТЕ ВСИЧКО?

— Да развалим всичко? Случайно да си видял какво направи момчето? — сряза го Албърт, като все още се опитваше да стигне до края на кръга.

Смърт вдигна череп и подуши въздуха.

Звукът си проби път през всички останали шумове в залата и ги накара да замлъкнат.

Това беше онзи шум, който се чува в сумрачните краища на сънищата, точно този, който те кара да се събудиш, облян в студената пот на смъртния ужас. Беше сумтенето под вратата на страха. Беше като сумтенето на таралеж, но ако наистина беше така, то това беше такъв таралеж, дето не го побира полето и който размазва камиони. Това беше от онези шумове, които човек не би искал да чуе втори път; не би искал да ги чуе даже веднъж.

Смърт бавно се изправи.

— ТАКА ЛИ СЕ ОТПЛАЩА ТОЙ ЗА ДОБРИНАТА МИ? ДА ОТКРАДНЕ ДЪЩЕРЯ МИ, ДА ОБИЖДА СЛУГИТЕ МИ И ДА РИСКУВА МАТЕРИЯТА НА РЕАЛНОСТТА ЗАРАДИ НЯКАКВА СВОЯ ПРИЩЯВКА? О, КОЛКО ГЛУПАВО! ГЛУПАВО! ДЪРЖАХ СЕ ГЛУПАВО ТОЛКОВА ДЪЛГО ВРЕМЕ!

— Господарю, бихте ли били така добър само да ми пуснете плаща… — започна Албърт и забеляза умоляваща нотка в гласа си, нотка, която преди това я нямаше.

Смърт не му обърна внимание. Той щракна с пръсти като кастанети и престилката около кръста му избухна в краткотрайни пламъци. Котенцето, обаче, той остави много внимателно на земята и лекичко го побутна с крак.

— НЕ МУ ЛИ ДАДОХ НАЙ-ГОЛЯМАТА ВЪЗМОЖНОСТ?

— Точно така, господарю, а сега, ако може да се насочите…

— УМЕНИЯ? ДА НАПРАВИ КАРИЕРА? ПЕРСПЕКТИВИ? РАБОТА ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ?

— Така е, а ако само бихте искали да ми пуснете…

Промяната в тона на Албърт беше тотална. Фанфарите на заповедите се бяха превърнали в жалки, молещи пикола. Той звучеше ужасен, и наистина беше, но успя да улови погледа на Ринсуинд и изсъска:

— Жезълът ми! Хвърли ми жезъла! Докато е в кръга, той не е непобедим! Дай ми жезъла и аз ще се освободя!

Ринсуинд каза:

— Моля?

— О, МОЯ Е ВИНАТА, ЧЕ СЕ ПОДДАДОХ НА ТЕЗИ СЛАБОСТИ НА ТОВА, КОЕТО ПОРАДИ ЛИПСАТА НА ПО-ДОБРА ДУМА, ЩЕ НАРЕКА ПЛЪТТА!

— Жезълът ми, идиот такъв, жезълът ми! — изломоти Албърт.

— Моля?

— БРАВО, СЛУЖИТЕЛЮ МОЙ, ЧЕ МЕ ОТРЕЗВИ — каза Смърт. — НЕКА ДА НЕ ГУБИМ ВРЕМЕ.

— Жезъл…!

Чу се пукване и нахлу въздух. Пламъците на свещите се разтегнаха като очертанията на огън за един миг, след което угаснаха.

Мина известно време.

После, някъде близо откъм пода гласът на касиера каза:

— Това беше много нелюбезно, Ринсуинд, да изгубиш жезъла му по този начин. Напомни ми да те дисциплинирам сурово тия дни. Някой да има кибрит?

— Не знам какво стана с него! Просто го облегнах на колоната, а сега той…

— Ууук.

— Ох — рече Ринсуинд.

— Допълнителна дажба банани за тази маймуна — спокойно рече касиерът. Драснаха кибрит и някой успя да запали свещ. Магьосниците започнаха да се вдигат от пода.

— Е, това беше урок за всички ни — продължи касиерът, докато изтупваше прах и восък от плаща си. Вдигна очи, като очакваше да види статуята на Алберто Малик обратно върху пиедестала й.

— Явно дори и статуите си имат чувства — каза той. — Самият аз си спомням, когато бях студент едва първа година, как си написах името върху… е, няма значение. Както и да е, предлагам тук и сега да възстановим статуята.

Предложението му беше посрещнато с мъртво мълчание.

— С, да речем, абсолютно копие, излято от злато. Подобаващо украсено със скъпоценни камъни, както подхожда на великия наш основател — оживено продължи той.

— И за да сме сигурни, че студентите няма да я оскверняват по никакъв начин, предлагам след това да я изправим в най-дълбокото мазе — продължи той.

— След което да заключим вратата — допълни. Няколко магьосника започнаха да се развеселяват.

— И да изхвърлим ключа? — рече Ринсуинд.

— И да заварим вратата — каза касиерът. Той току-що си беше спомнил за „Поправения Барабан“. Помисли известно време и си спомни и за режима за физическата подготовка.

— И после да зазидаме вратата — каза той. Избухна вълна от аплодисменти.

— И да изхвърлим зидаря! — изкикоти се Ринсуинд, който усещаше, че схваща чалъма на играта.

Касиерът се начумери срещу него.

— Няма нужда да се увличаш толкова — рече той.

В тишината една по-голяма от обикновено пясъчна дюна се изгърби тромаво, след което се разпадна, за да се появи Бинки, който духаше пясък от ноздрите си и тресеше грива.

Морт отвори очи.

Трябва да има дума за този кратък период от време точно след като се събуди човек, когато съзнанието му е пълно с топло, розово нищо. Лежиш си там напълно изпразнен от мисъл, с изключение на едно нарастващо подозрение, че насочени право срещу теб, като чорап пълен с мокър пясък, в нощна уличка, се носят всички онези спомени, без които би предпочел да минеш, и които се свеждат до факта, че единственият успокояващ фактор в ужасното ти бъдеще е увереността, че то ще бъде доста кратко.

Морт се изправи и вдигна ръце на главата си, за да я накара да спре да се развърта.

Пясъкът до него се надигна и Изабел се изправи в седнало положение. Косата й беше пълна с пясък, а лицето й беше изцапано от праха на пирамидите. Част от косата й се беше накъдрила по краищата. Тя се вгледа апатично в него.

— Ти удари ли ме? — попита той, като леко опипа челюстта си.

— Да.

— О!

Той погледна към небето, като че ли то можеше да му припомни нещата. Трябваше да е някъде, и то скоро, спомни си той. После си спомни нещо друго.

— Благодаря ти — каза.

— По всяко време, уверявам те.

Изабел се изправи на крака и се опита да изтупа мръсотията и паяжината от дрехата си.

— Ще спасяваме ли онази твоя принцеса? — неуверено попита тя.

Собствената, лична, вътрешна реалност на Морт го догони. Със сподавен вик той се изстреля на крака, видя как син фойерверк избухна пред очите му и рухна отново. Изабел го улови под раменете и отново го вдигна на крака.

— Нека слезем при реката — каза тя. — Мисля, че на всички ще ни се отрази добре, ако пийнем.

— Какво се случи с мен?

Тя сви рамене колкото можа по-добре, докато носеше тежестта му.

— Някой използва Ритуала на АшкЕнт. Татко го мрази, той казва, че винаги го викат в неподходящи моменти. Онази… част от теб, която беше Смърт, отиде, а ти остана. Струва ми се. Поне собственият ти глас се върна.

— Колко е часът?

— В колко часа каза, че свещениците затварят пирамидата?