Небесни псета

7.

Този път, ако не друго, ченгетата поне ме пуснаха да се изпикая.

Така разбрах, че сега вече работата е дебела, и съвсем си глътнах езика. Цялата нощ беше разиграна по всички правила, строго като по книга и макар че Холоуей от време на време се опитваше да откопчи от мен тъмните тайни на застаряващите холивудски звезди втора ръка — знаел ли съм например дали Сали Фийлд носи гащи под одеждите си на летяща калугерка — Роуан си беше самото въплъщение на деловитостта. Когато влязохме в участъка, не ме вписаха в регистъра, но въпреки това Роуан ми каза, че ако искам, мога да повикам адвокат. Отвърнах, че не искам — бях решил поне на първо време да не шикалкавя и да им кажа всичко, каквото знам. Ако не броим това, че на първия разпит пропуснах да им кажа името на Джон Дългуча, не виждах къде съм прекрачил сериозно закона. Както и да го погледнеш, не бях излъгал, а и вероятно бях в правото си да не издавам името на своя клиент. Не си представях как окръжният прокурор ще ме обвини, че съм укривал доказателства и съм пречел на разследването, пък и давах показания по своя воля, без да съм полагал клетва.

Роуан и Холоуей ми предоставиха час-два, през които да обмисля насаме нещата в помещението за разпити, и чак тогава нахълтаха с касетофон. Роуан сипеше змии и гущери, задето след пет часа следобед не можел да намери в участъка кьорава стенографка, после започна да си играе с касетата, заповтаря „едно-две-три, проба, проба“ и накрая пусна машинката. Разпитът си беше съвсем откровен — без шегички и майтапи, без разни идиотщини от типа на „добро ченге — лошо ченге“, и аз отговарях на въпросите възможно най-простичко и честно. Разправих им всичко от игла до конец: от първата прелестна среща с Джон Дългуча в оная кръчма до разговорите ми със Сид Тайтелбаум и Роза Мендес, чак до момента, в който отново ме окаушиха.

Е, спестих някои дреболии.

Не споменах десетте бона, с които Джон Дългуча ме е подкупил, за да не се отказвам от случая, не казах и думица и за „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Колкото до мангизите, не виждах причина да вписват в досието ми нещо, което по-късно данъчните биха могли да използват срещу мен. А „Небесно псе“? Не съм затаявал истината: казах на ченгетата, че цял ден съм търсил студия за порнофилми, където според някои сведения се е снимала мъртвата проститутка. Измислих си някакво име и обясних, че така и не съм открил студията. И аз не знам защо не им казах за „Небесно псе“. По време на посещението ми у мен се породиха нездрав интерес и притеснение какво ли точно става там, притеснение, което се бе засилило след разговора с Кендъл Арло. Все още не бях готов да разгласявам под път и над път нещо за „Усмихнатото хлапе“ и Джак Рипън, което дъвчех като стара дъвка — по-скоро то дъвчеше мен.

Или може би не исках да изплюя камъчето не за друго, а от старовремски магарешки инат.

Двамата детективи разчепкваха късче по късче обясненията ми: направо не можеха да повярват, че ми е мъчно за Джон Дългуча — влизах им в положението — но общо взето, не се усъмниха в думите ми. Роуан не изглеждаше особено доволен, аз обаче знаех, че той знае, че не може да направи нищо. След като си изчерпаха въпросите, той ме загледа вторачено. Мътните му кафяви очи може и да бяха малки, но не бяха глупави, а сянката му от пет часа отдавна се бе удължила — вече бе нощ. До него Холоуей дишаше тежко през нос. Диагнозата ми: изместена носна преграда.

— Ами десетте хиляди? — попита изневиделица Роуан.

— Какви десет хиляди? — повторих ни лук ял, ни лук мирисал.

— Десетте хиляди, които сводникът е надраскал с червено до името ти. Кога ти ги даде?

Свих рамене и се опитах да погледна Роуан право в очите. С Холоуей беше много по-лесно.

— Джон Дългуча ми подметна, че щял да ми плати от щедро по-щедро, но чак накрая.

— Накрая на какво?

Пак вдигнах рамене, все едно нехая, но Роуан веднага надуши, че лъжа. Усмихна ми се, а Холоуей поклати лекичко глава. Видях, че въпросът за парите е бил своеобразна проверка, която не съм издържал. Или пък съм я издържал. При всички положения бях потвърдил мнението на Роуан за мен и вероятно се бях посрамил окончателно в очите му. Знаех, че от тук нататък в отношенията ми с детектива няма да има място за никакви волности, и начаса реших, че изобщо не е задължително да имам отношения с него.

Нима от мен се очакваше да се раздрънкам за десетте бона?

Още няколко минути двамата продължиха да се държат с мен като с аквариум: гледаха ме вторачено, без да продумват, докато лентата свърши, а касетофонът щракна и се самоизключи. Холоуей извади рязко касетата и я пусна в плик. Написа отгоре името ми и си погледна часовника. Сигурно беше спрял, защото ченгето сграбчи колегата си за китката и погледна евтиния му дигитален часовник.

— Стига толкова — рече Роуан. — И само да си ми си се изпречил още веднъж на пътя!

Изправи се, без да казва и дума повече. Разпитът беше приключил. Холоуей ме погледа още малко, после също стана и ми махна да го последвам.

— Пустият му Дон Сийгъл! — промърмори той, като тръскаше глава и спрелия си часовник.

От начина, по който го каза, разбрах, че съм отлъчен.

Не си бяха направили труда да ми взимат пръстови отпечатъци, затова пък преди разпита ми бяха отнели всички лични вещи. Трябваше да се явя на гишето на дежурния сержант и да си ги получа. Тъкмо проверявах колко пари са ми свили от портфейла, когато чух, че някой ме вика по име.

От другия край на фоайето ми връхлетя Сид Тайтелбаум.

— Я ела насам! — извика той, после ме сграбчи за лакътя и ме затегли по коридора. Отвори рязко вратата на един от кабинетите, надзърна вътре и ме дръпна да вляза. — Какви ги вършиш? — изкрещя Тайтелбаум право в лицето ми.

— Божичко, Сид, та сега е… — Погледнах си часовника. — Сега е три и половина през нощта, а аз вися тук като ненормален. Ти какво правиш по това време в участъка?

— Правихме хайка на проститутките — отвърна Сид. — Но това не е интересно. Я ми кажи кой те би по главата да се хващаш с онова лайно Джон Дългуча? И имаш наглостта да идваш да ме молиш за помощ! Гарантирах за теб, копелдак такъв, а ти какво, забъркал си се в тая каша и подля вода и на мен!

Още ме стискаше за ръката. С все сила. Отскубнах се от желязната му хватка и се пльоснах на голото бюро. Сид продължи да ме гледа вторачено — още малко и щеше да ме убие с поглед.

— Майната ти! — рекох му.

— Това ли ти е обяснението?

Поех си дълбоко въздух и изпъшках. Опитах се да направя тъжна физиономия, но на Сид не му беше до преструвки.

— Слушай, съжалявам, че се получи така. Трябваше да ти кажа за кого работя. Аз такова… Да ти призная, не мислех, че… Не мислех, че ще се получи така. И през ум не ми е минавало да те използвам.

Сид поклати глава, но пак изглеждаше направо бесен.

— Божичко, Марти! Само това ли ще ми кажеш? Не бил мислел, моля ви се! Нима си седнал да ме убеждаваш, че не си знаел с кого си имаш работа? Че ако погледнеш в речника думата „лайнар“, ще откриеш две снимки на Джон Дългуча? В профил и анфас. Нещо не ми се вярва. Ако ми се занимава с глупаци, си имам Стражински. Какво ли още премълчаваш? Какво още не ми казваш?

— Джон Дългуча… ми разправи една история. И аз му повярвах. Всъщност и сега му вярвам. Стори ми се, че търси нещо, което е загубил. А не просто поредната добра проститутка. Звучи налудничаво, нали?

Сид вече не бе толкова ядосан. Присви озадачено очи.

— Какви ги дрънкаш бе, Марти?

— Капнал съм от умора, Сид. Ако искаш да чуеш обяснението ми, Холоуей и Роуан го записаха на касета. Защо не ги помолиш да ти я презапишат — за рождения ден на Стражински? А аз ще му пратя честитка с автограф: „На лайното — от другото лайно!“.

— Няма да стане — отсече Сид и поклати глава. — Ти ще ми кажеш!

— Сигурно ще ти прозвучи невероятно — подхванах аз с въздишка, — но си мислех, че върша нещо… нещо смислено. Е, да, защо да си кривя душата, хванах се заради парите, но не само заради тях. — След тези думи се почувствах кръгъл глупак. — Стори ми се, че Джон наистина обича това момиче, че мога да го спася и да му го върна. Мислех си, че ще им дам още един шанс. Опитах се… опитах се да повярвам в това. Сега звучи доста глупаво. Дори за мен. Не знам, сигурно е трябвало да бъдеш на мое място.

Сега вече върху лицето на ченгето не се четеше дори почуда. Той изпитваше или скептицизъм, или направо съжаление. Предпочитах да си мисля, че е първото, но нали знаете — гладна кокошка просо сънува.

— Не ти трябва да се занимаваш с проститутки и сводници, Марти — рече Сид. Гласът му бе тих и студен. — От мен да го знаеш! Продавай сандвичи или застраховки, или автомобили на старо. Каквото и да е. Или пак стани актьор. Защото, мен ако питаш, живееш в някакъв измислен свят. Послушай ме, не се занимавай с тези боклуци! И повече да не ми се мяркаш пред очите!

Искаше ми се да му кажа нещо, но колкото и да се мъчех, не намирах думите. Дори ми се стори, че той е прав. Сид отвори вратата и понечи да излезе в коридора. Но спря и ръчката го халоса по гърба. Без да се обръща, ми каза през рамо:

— Но пак можеш да ми пращаш честитки.

После си тръгна.

Продължих да стоя, вторачен в мръсния под. Винаги съм харесвал Сид, смятал съм го едва ли не за приятел. Съмнявах се, че някога отново той ще изпитва същото към мен. Проклех Джон Дългуча и Джоуи Буркана, и всички сводници, уличници и отрепки, превърнали живота ми в такава радост.

— Майната ти! — изругах, ядосан най-много на себе си.

Излязох в коридора и се затътрих към телефонния автомат във фоайето. Трябваше да повикам такси, което да ме прибере вкъщи. Така и не забелязах надвисналата буря.

— Ах ти, шибан педераст!

— А? — простенах аз, след като ме фраснаха с все сила.

Роза Мендес ме гледаше с очи, които мятаха огън и жупел — беше оголила съвършени зъби и бе пламнала като домат, та хубавичкото й лице изглеждаше мораво. Беше стиснала в юмрук пръсти с поддържани нокти и замахна, за да ме фрасне още веднъж след ъперкъта. Бързо отстъпих встрани — направо си залитнах и притиснах длан към носа си. По ръката ми остана кръв. Двама униформени ни зяпаха развеселени, но не се помръднаха, за да се намесят.

— Защо лъжеш като дърт циганин бе? — изкрещя Роза. — Ах ти, леке такова! Мухльо! Да ме използваш така! Да използваш мен и момичетата заради онзи убиец и мръсен сводник! Иде ми да те изкормя, така да знаеш! Да ти изтръгна сърцето и да се изпикая отгоре. Ако изобщо имаш сърце, педераст скопен!

Дали всички докторки на науките знаят да ругаят така? Може би карат специален курс? Роза пак замахна, за да нанесе смъртоносния удар. Хвърлих един поглед към ченгетата, но те продължаваха да се смеят. Готов съм да се обзаложа, че чакаха да видят как тя ме поваля на земята.

— Роза! — рекох аз.

— Само да си посмял да изричаш името ми! — предупреди ме тя и забучи пестник в гърдите ми. С все сила. — В твоята уста всяка дума се превръща в боклук. Само да си припарил още веднъж в „Нощен приют“! Само да си припарил до момичетата! Чуя ли, че си се приближил до някое от тях, ще ти отрежа мъничките ташачета, така да знаеш, лайнар такъв. Имам познати, които само това и чакат. Стой по-далечко от мен!

Тя пак ме бутна и аз отстъпих още една крачка назад. Вдигна ръка и замахна с разтворена длан, но после се отказа да ме удря. Огледа ме от глава до пети, изплю се върху обувките ми и си тръгна като хала. Ченгетата ме погледнаха и поклатиха глава.

— Тази си я бива — отбеляза първият.

— Да — съгласи се колегата му, — но бързо развя белия байрак.

— Пусна му кръв — възрази първият.

— Но не му счупи носа. И не го изрита по ташаците.

— Така си е — съгласи се първият и двамата си тръгнаха.

Опрях гръб о стената и се свлякох на пода. Пипнах си носа: наболваше ме, но ченгето беше право — вече почти не ми течеше кръв.

Беше ми крив целият свят — не се бях чувствал така кажи-речи от деня, когато се отказах от актьорството. Първо Сид, после и Роза. Да не говорим пък за убийствата. Най-гадното бе, че не можех да виня никого. Искаше ми се да стоваря цялата вина върху Джон Дългуча, върху малката му уличница, върху някой друг. Но както и да го гледах, сам си бях виновен. Знаех в какво се забърквам, когато се съгласих да работя за сводника — просто реших да не се притеснявам за това. Знаех какво върша, когато натопих Сид, че ми е дал информация, а после набутах между шамарите и Роза.

Бях готов да се обзаложа, че в скоро време няма да ми се отвори случай да й набутам нищо друго. Налагаше се да си намеря друга, за която да си мисля с мастурбационни цели.

Насилих се да се изправя на крака и криво-ляво изкретах от полицейския участък. Не беше зле да се поизтупам, но не ми се занимаваше. Не беше зле да повикам и такси, но нямах сили.

Известно време вървях по притихналите улици. Сигурно бяха ужасно опасни, но на мен не ми пукаше. Накрая хванах градския автобус — освен мен имаше още само един пътник. Шофьорът дори и не трепна, когато видя петната кръв отпред по ризата ми. Само провери дали ще пусна цялата сума за билета, после затвори вратите и подкара. Тананикаше си една стара гнусна песничка на Хари Нилсън. Най-тъжното бе, че знаех всички думи — до последната.