Небесни псета

2.

Само съществуването на някакво весело божество с мръсно подсъзнание би могло да обясни факта, че нравствената полиция в Холивуд се помещава в Шейсет и девети полицейски участък в Лос Фелис. Досущ лъвове, преотстъпени срещу мижава сумица, двама скитници спяха в двата края на стълбището пред входа на участъка. Видях набит негър с абаносова кожа, който се въртеше ли въртеше в летящата врата като конче върху въртележка. Беше по къси панталони във високоволтово електриковозелено, от кръста нагоре беше гол. Свъсен, забелязах, че от пробитото зърно на гърдата му се поклаща пръстен с череп и кръстосани кости под него. Чернокожият не се движеше много бързо — издебнах момент и се пъхнах в една от празните прегради на вратата, разчитайки, че негърът ще я засили и ще ме вкара в сградата. Той промърмори нещо, но така и не разбрах какво.

Докато вървях към дежурния, хвърлих през рамо един поглед към този самоназначил се портиер. Той продължаваше да кръжи бавно. Когато сержантът ме погледна, вдигнах вежда и показах с палец вратата, но ченгето само вдигна рамене.

— Да — кимна мъжът, — викаме му Черния дребосък. Явно се надява, че все някога ще се превърне в масло. Но както е тръгнало, по-вероятно ще стане на кайма.

— Какво си мърмори? — поинтересувах се аз.

— Знам ли! Мрънка си нещо за пантери в мрака и за адския театър на сенките. Дрънканици! Мъкне се всеки божи ден, но е безобиден. С какво мога да ви помогна?

— Търся лейтенант Тайтелбаум.

— Сид Чифутина ли? Да, май е тук. Знаете ли къде е кабинетът му?

Кимнах. Сержантът ми връчи временен пропуск и посочи стълбището. Качих се на третия етаж, където се помещаваше нравствената полиция, и усетих, че не ми стига въздух. Пак се ослушвах и не правех гимнастика — за кой ли път се зарекох да взема мерки. И то без да отлагам.

На практика целият трети етаж на сградата беше запазен за нравствената полиция. В просторното помещение имаше двайсетина-трийсет подредени в редички сиви метални бюра, на които детективите провеждаха разпити, пиеха кафе и четяха вестници. В помещението на несекващ поток влизаха и излизаха униформи, които извеждаха и доставяха заподозрени, разменяха си с детективите цветисти обиди и мръсотии и озаптяваха бандюгите.

Тръгнах по дългата пътека между бюрата към отделените със стъкло кабинети в дъното на помещението, като подминавах проститутките, джебчиите и наркоманите. Кимнах на едно-две ченгета, с които се познавах бегло и които не бях виждал от сума ти време.

Вратата от матово стъкло, върху което с олющени букви бяха изписани имената на Тайтелбаум и Стражински, беше открехната. Надзърнах вътре и видях Сид, който се беше сгърбил над бюрото и ту отхапваше от мазния сандвич с риба тон, ту попълваше квадратчетата на кръстословицата в „Лос Анджелис Таймс“. Почуках, влязох и оповестих присъствието си.

— Подочух, че ти трябвала помощ за седемнайсет водоравно — рекох му.

Тайтелбаум вдигна поглед и се облегна на въртящия се стол. Облиза майонезата, полепнала по долната му устна.

— Правилно си чул — потвърди той. — Частно ченге с три букви. Сещаш ли се?

Понечих да се засмея, но Тайтелбаум продължи да ме зяпа с изопнато лице. Висок и слаб е, с гъста черна коса, къдрава като на овца. Семитският нос и рунтавите вежди му стоят върху лицето досущ долнопробна маска от евтин магазин, а покрай увисналите клепачи човек остава с впечатлението, че е дрогиран. Знаех, че не един и двама задържани се хващат на въдицата и покрай външния вид на Тайтелбаум решават, че е някой мухльо, колкото след това да пропеят на бърза ръка по време на безмилостните му разпити.

— Как си, Сидни? — попитах аз, след като се ръкувахме.

— Като патица на витрина в Китайския квартал. Божичко, кой вятър те е довял в това кътче на подземния свят?

— Мисля си дали да не стана полицай, ще бъда от най-добрите. Иска ми се да пазя хората и да им служа.

— Дрън-дрън, точно колкото аз искам да ти го начукам в тъпия задник. Какво ново-старо, Марти, бизнесът върви ли?

Пльоснах се на твърдия дървен стол пред бюрото на Тайтелбаум. Взех вестника, плъзнах поглед по главоблъсканицата и пак го метнах: акростих. Ченгето отново задъвка лоясалия сандвич.

— Ама че съм загубен! — чу се откъм вратата. — Мислех си, че съм настъпил кучешко лайно, пък то каква била работата — вонята се разнасяла от собствения ми кабинет.

В тясното като кутийка помещение влезе колегата на Тайтелбаум — Питър Стражински, който си стискаше носа. Беше нисък и дебел, с мазна оредяваща коса и лъснат костюм с демодирана кройка. Разхождаше се с авиаторски очила със стъкла в кехлибарен цвят и дебели златни ланци на врата и китката. Навремето, когато го видях за пръв път, реших, че този псевдовид на сводник е част от прикритието му, но за нищо време установих, че Стражински просто си е лайнар.

Преди няколко години здравата се счепкахме — обвиних го, че изнудва непълнолетните проститутки да му правят минети. Всички, включително и Тайтелбаум, знаеха, че това си е самата истина, но на никого не му стискаше да наруши полицейския кодекс на мълчанието. Моята свидетелка — петнайсетгодишно девойче, умря от свръхдоза още преди да я разпитат и Стражински се измъкна сух от водата. Но и двамата помнехме прекрасно случката.

— Ето на, видя ли? — обърнах се аз към Тайтелбаум. — Щом заговори за задници, и той довтаса.

Стражински явно умуваше дали да ми натрие носа, когато Тайтелбаум се намеси. Изгледа кръвнишки колегата си и го озапти.

— Искаш ли нещо от мен, Марти, или си дошъл колкото да се позабавляваш?

Стражински изсумтя, после седна зад бюрото и се взря във фиш за залагания на конни надбягвания от предния ден. От време на време ме пронизваше с поглед и току ръсеше просташки ругатни.

Сложих пред Тайтелбаум снимката на момичето, който ми беше дал Джон Дългуча. Детективът си избърса ръцете в попивателната върху писалището и вдигна фотографията.

— Избягала ли е? — поинтересува се той.

Кимнах.

— Мен ако питаш, проституира — вероятно в Холивуд, но няма да се учудя, ако е и в Долината. Та дори и в окръг Ориндж. Не съм сигурен. Доколкото знам, е новачка в занаята.

— Пък аз смятах, че вече не се занимаваш с такива гнусотии — отбеляза Тайтелбаум. — Мислех те за по-умен.

Взря се съсредоточено в снимката, за да запомни чертите, и поклати глава. Метна фотографията и на Стражински, който я погледна намусено и му я върна.

— Устните й си ги бива — отбеляза той.

— Хич не си прави устата, Стражински! Още не е завършила гимназия.

Тайтелбаум пак се намеси още преди колегата му да е отговорил.

— Не я познавам, Марти, но хайде, от мен да мине, ще хвърлям по едно око. Може пък да се появи.

— Не се и надявах да я познаваш. Но сигурно ще ми помогнеш да издиря Джейк. Търся го цяла сутрин под дърво и камък. Сякаш е потънал вдън земя.

— Джейк Змията ли? — попита невярващо Тайтелбаум.

Стражински изсумтя презрително.

— Нали го знаеш, той е на всяка манджа мерудия. Реших, че е най-добре да започна от него, но не мога да го намеря.

— Божичко, Марти, ти на Луната ли живееш! — възкликна Тайтелбаум и погледна Стражински. — Джейк умря преди… преди колко? Сигурно преди два месеца.

Стражински погледна едва ли не покрусено и кимна.

— Пустият му Джейк, пустата му едноока Змия, дето все по гащите шареше. Отживя си, отчука де що дупка има.

— Умря от СПИН, Марти. Видях го малко преди да хвърли топа, тъжна гледка, ще знаеш! Беше изпосталял като дърт пес, целият беше в морави петна. Бррр! Не заслужаваше чак такава съдба.

— Клетият той! — заопява и Стражински.

— Мамка му и живот! — отбелязах аз и известно време и тримата мълчахме.

— Защо не поговориш с Роза Мендес? — попита по едно време Сид. — Работи в едно помещение, където навремето е имало магазин, на Санта Моника, при Върджил. Държи нещо като пансион за момичета, решили да се откажат от проституцията, пък било то и за една-две нощи. Казва се „Нощен приют“. Роза познава едва ли не всички проститутки и сводници.

— Някоя набожна мисионерка ли е? — поинтересувах се аз.

— А, не, нормална си е. Мен ако питаш, дори не знае защо го прави. Май преподава в някакъв колеж, нещо от този род, но е много оправна. Страхотна жена, такива не се срещат под път и над път.

— Парче и половина! — намеси се Стражински. — Има лице като капак на кошче за смет, от ония, изрисуваните.

Аз го изгледах злобно от глава до пети, Тайтелбаум само изсумтя. Стражински се ухили мръснишки до уши — чакаше да си довърши остроумната реплика.

— На драго сърце бих си седял по цял ден на него.

От тази страна на улицата имаше гастрономи и магазини за евтини преоценени стоки, както и закрит киносалон за порнофилми, над който се мъдреше очукана табела с изпопадали букви: „КОКТ ЛИ И КУР БИЙ И“. Мястото, където се подвизаваше нашата всеотдайна Роза, се падаше точно срещу киното и се помещаваше в нещо, което преди явно е било мебелен магазин. По огромните витрини накриво висяха прашни щори, входната врата беше заключена. Единственият опознавателен знак беше написаната на ръка табелка над вратата, върху която прочетох само: „Нощен приют“, а отдолу: „За влизане — натисни звънеца“. Върху стъклената врата беше спусната плътна щора — опитах се да надзърна отстрани на щората, но не видях нищо.

Натиснах звънеца и чух отвътре сподавен вик. Отстъпих назад и зачаках. След малко някой размърда щората и в мен се вторачи сиво око върху черно лице.

— Какво искаш?

Ухилих се и се опитах да изглеждам безобиден.

— Здравей. Търся Роза Мендес.

— За какво ти е Роза?

Понаведох се, но пак не видях през процепа в щората нищо друго, освен малък полумесец от лицето на жената.

— Казвам се Марти Бърнс. Праща ме лейтенант Тайтелбаум от Шейсет и девети полицейски участък. Госпожица Мендес тук ли е?

Жената се обърна, каза нещо на някого вътре и пак ме погледна през щората.

— Ченге ли си?

— Не, госпожице, частен детектив съм.

— Нещо не ми приличаш на детектив. Но изглеждаш добре за бял.

— Радвам се да го чуя.

Продължих да стърча пред вратата и да се хиля като последния глупак на окото без тяло, което продължаваше да ме изучава — резултатите явно не бяха от най-задоволителните. Тъкмо понечих да опитам друг подход, когато окото изчезна и аз чух как някой отключва. Вратата се отвори и видях пред себе си лице, което беше ненагледно красиво.

— Аз съм Роза Мендес — представи се жената, — защо ме търсите?

Беше облечена в дълга памучна пола и небесносиня тениска с преобърнат розов триъгълник отпред, под който пишеше: „Напълно изпортена нация“. Беше някъде към трийсетте, бе слаба и средна на ръст. Косата й беше светлокестенява и нежна като пролетен дъжд. Имаше високи волеви скули и тъничко носле. Устните й бяха големи и розови — Стражински не се беше изхвърлил. Очите й блещукаха както градът нощем.

— Здравейте — поздравих я аз.

— Здрасти — отвърна жената и погледна през рамо.

Имаше вид на човек, на когото все не му достига времето.

— Казвам се Марти Бърнс. Сид Тайтелбаум ми каза, че сигурно можете да ми помогнете.

— Кутията с хартиените салфетки е в тоалетната — каза жената на някого вътре. — Не, другата. Да, тази. — После пак се обърна към мен. — Е, и?

— Ами търся…

— Момиче, което е избягало от Айова и сега проституира. Съдираш по десет кожи от родителите й, взимаш им по два бона на седмица, а щом намериш момичето, ще оправиш и него в замяна на обещанието да не я връщаш на майка й и баща й.

— А любимият ми цвят кой е? — попитах аз.

Тъкмо да ме отпрати, когато лицето й светна — явно ме бе познала. Виждал съм го хиляда пъти. Че и повече. Жената се усмихна, а аз усетих как още малко и ще си изтърва нервите.

— Достатъчно топло ли е? — попита Роза, а аз се поклоних. — Марти Бърнс. Божичко, като малка бях влюбена до уши в теб!

Усетих как ми пада перде пред очите — когато Роза ме покани да вляза, само дето не се пъхнах под пролуката в долния край на вратата.

Помещението беше голямо, с висок таван. Навсякъде бяха наслагани преносими прегради, които отделяха кабинетите от всекидневната. Бюрата бяха стари и очукани, канапетата — изтърбушени, плочките по пода бяха напукани и бяха изгубили цвета си. Макар че навсякъде лениво се въртяха вентилатори, вътре беше топло и задушно и вонеше на долнопробен одеколон.

Тръгнах след Роза към кабинета й: подминахме няколко прилични на кутийки помещения с тесни легла и килимчета — младите момичета в тях спяха, ядяха или гледаха телевизия. Изгледаха ме притеснено, нито едно не отвърна на усмивката ми. След като влязох в кабинета на Роза, си дадох сметка, че съм единственият мъж тук, и изпитах чувството, че съм нахълтал в огромното спално помещение на девически пансион.

Роза се настани върху писалището и приглади полата върху дългите си крака. Махна ми да седна на канапето, после се подпря на бюрото. Кожата й беше с цвят на пшеница, бе гладка и съвършена като кристален лебед.

— Санди Солников! — възкликна Роза и поклати глава. — Божичко! На никого не му е лесно в Холивуд.

— Град като всички останали. И се казвам Марти, а не Санди.

— Добре де, Марти! Лос Анджелис си е помийна яма, няма що.

— Ами, защо! Това е градът на ангелите! — отвърнах аз и се усмихнах.

— Казвай сега за кого работиш!

— Това е поверителна информация.

— Моята също, сладурче — рече Роза и заклати крака досущ малко момиченце.

Погледнах я право в очите, но не успях да я смутя. Тя сподави смеха си, а аз извърнах очи и въздъхнах.

— Нае ме бившето й гадже — отвърнах, като поразкрасих малко истината.

— Колко го оскуба?

Пак я погледнах — сега вече наистина бях ядосан. И бездруго не ми се занимаваше с този случай.

— Може и да съм мухльо, но както нашия бивш достопочтен президент, лека му пръст, не съм мошеник. Взимам му точно толкова, колкото ми струва. Обикновено не се захващам с такива гадости, защото навремето си вадех с тях хляба и съм наясно къде ще намеря момичето. Зарекъл съм се да работя по случая три дни, а после да кажа на клиента, че няма да стане нищо. Нямаше да сторя заради него дори това, но ми се видя наистина влюбен в момичето. Дори не помня защо си помислих, че това все значи нещо.

Роза слезе от бюрото и дойде при мен. Отпусна длан върху рамото ми, аз обаче извърнах очи, притеснен от позорно лицемерния си изблик. Но тя го изтълкува превратно.

— Извинявай — рече ми. — Как се казва момичето?

— Джени Лио — отвърнах и й връчих моменталната снимка, която ми беше дал Джон Дългуча.

Загледах как Роза се взира съсредоточено със зелени очи в сребристите линии на фотографията. Сетне поклати глава.

— Не. Не е била тук — отсече тя повече от убедено. — Знаеш ли кой й е бил сутеньор?

Подвоумих се. Опасявах се да не би Роза да попита откъде съм научил.

— Ако не се лъжа, май се казва Джон Дългуча, но данните не са пълни. Името познато ли ти е?

Роза кимна и присви презрително прелестната си уста.

— Да, представя се за Джон Силвър, по прякор Дългуча. Мъжът с телената закачалка за дрехи.

Усетих, че пламвам като домат, но Роза се бе обърнала към вратата, за да повика едно от момичетата. Дори и да намерех девойчето, не бях сигурен, че ще го върна на сводник с такава слава. Когато Роза седна отново върху бюрото, вече си бях възвърнал самообладанието.

— Роза Мендес — рекох и се взрях в лицето й.

— Моля?

— А, нищо. Само си помислих, че… Сигурно ще ти прозвуча като някой скапан англичанин, задръстен с расистки предразсъдъци…

— Може би си точно такъв.

— Не е изключено — кимнах аз, — но това твое име Роза Мендес нещо не се връзва с външността ти.

— А как според теб изглежда една Роза Мендес? Ниска, набита, с престилка на камериерка ли?

— Нямах предвид това… Аз такова… Помогни ми, моля те!

Тя се подсмихна.

— Явно те притеснявам. Майка ми е полушотландка, но баща ми си беше мексиканец до мозъка на костите. Ако се вярва на майка ми, съм наследила нейните скули и характера на баща си.

— Можеше да е и по-зле — отбелязах аз.

Роза понечи да отвърне нещо, но точно в този момент в кабинета влезе слаба като щека млада негърка по къси панталонки и блуза с гол гръб. Видях по ръцете й следи от боцкане. Носеше шапка с козирка, обърната настрани. Роза й подаде снимката на Джени.

— Познаваш ли това момиче, Деби?

Тя погледна снимката и по очите й разбрах, че е познала момичето. Наведох се напред, но негърката веднага подскочи като ужилена.

— Защо питаш?

— Този човек се опитва да я намери. Не се притеснявай, Деби, вярвам му.

И аз не знам как не се задавих от последните й думи.

— Виждали ли сте я? — попитах негърката.

— Това е Джули. Не знам коя си — отвърна тя. — Не съм я срещала от няколко седмици, но я познавам.

— Джули ли? — възкликнах аз. — Сигурна ли сте, че името е Джули?

— Ако не бях сигурна, нямаше да го казвам, драги ми господине. Точно така, това е Джули.

Имаше нещо гнило. Ако се вярваше на Джон Дългуча, момичето изобщо не е проституирало. Сводникът не бе споменал и да е използвало повече от едно име.

— Знаете ли къде живее? Къде бих могъл да я намеря?

— Чукаше я онзи кретен Джон Дългуча. Може би и сега ще я намерите, впита в дългия му чеп.

— Знаеш ли нещо друго за нея, Деби? — попита Роза.

Момичето се позамисли, но лицето му приличаше на черна дъска, която току-що са изтрили — по него не се изписа нищо. Накрая Деби кимна.

— А, да, падаше си по хамбургерите в „Джони Рокетс“. Все се навърташе около заведението, но я изритваха като мръсно коте. Понякога се промъкваше през черния вход и правеше по някоя и друга свирка на управителя, да й даде от сандвичите. Но никога не си взимаше пържени картофи или нещо за пиене. Луда за връзване, няма що.

— Нещо друго? — не мирясвах аз. — Знаете ли с кого е движела? Кои са й приятелите?

Деби само поклати глава.

— Благодаря ти, миличка — усмихна се Роза, — иди да си догледаш филма.

Момичето сви рамене и понечи да излезе, но после се обърна към мен.

— Ти да не си баща й? — попита ме.

Стъписан, побързах да поклатя глава.

— Не — отсякох прегракнало.

Негърката отново вдигна рамене.

— Жалко! Джули си търсеше бащата. Поредната тъпа путка, тръгнала да издирва шибания си баща.

Докато вървеше към вратата, забелязах, че късите й панталони са скъсани отзад и се вижда закръгленото й дупе. Върху наситеночерната кожа бе татуирана малка синя розичка.

Деби тръгна по коридора, а аз само я изпроводих с поглед.