Небесни псета

16.

Искаше ми се да помогна да пренесем Роза, но докато се изнасяхме от снимачния павилион, едвам успявах да не изоставам след загадъчните ни избавители. Онзи с кимоното вървеше отпред, а единият от мъжете в черно, този с пистолета, а не със сабята — носеше с лекота Роза на ръце. Последвах ги, докато излизаха през една странична врата, която се отвори отвън. Вторият мъж в черно подсигуряваше тила.

Без да сваля длан от ръкохватката, човекът със сабята се отправи, като се оглеждаше трескаво с очи, наподобяващи търкалящи се зарчета, към черен автомобил, спрян точно отпред на пътя. Изчака, докато мъжът с пистолета се качи зад волана, а третият човек положи внимателно Роза на задната седалка. Махна ми да се качвам и тримата се сместихме отзад — Роза се бе сгушила между нас. Двигателят вече бе запален и автомобилът беше потеглил, когато мъжът със сабята се метна на седалката до шофьора. Роза хлипаше до мен и аз се опитах да я хвана за ръката, но тя я дръпна и простена сподавено.

Шофьорът отпраши по тесните улички между снимачните павилиони и се отправи към най-близкия изход. Когато го наближихме, видях, че високата метална порта е препречена с тежка верига. Дори и да я забеляза, шофьорът явно не я сметна за нещо, което може да го спре. Превключи на четвърта и насочи автомобила право към средата на веригата. Стиснах очи, усетих сблъсъка, чух трясъка. Профучахме през портата и се насочихме на изток по Кълвър доста бързо, но не и със скорост, която да привлича вниманието.

В главата ми се въртяха милион въпроси. Толкова много, че не знаех кой да задам, откъде да започна. Реших да подхвана с най-очевидния.

— Какво, по дяволите, беше онова там?

Човекът, който караше, се извърна към мъжа със сабята, а той на свой ред погледна мен в огледалото за обратно виждане. Забелязах, че кимва едва забележимо, после и шофьорът кимна — вече по-явно, на мъжа до мен на задната седалка.

— Ямамба — рече той.

— Мойта мама ли? — попитах аз.

— Я-мам-ба — повтори той бавно. — Много лошо. Не добре.

Това го разбрах и сам, макар че то не отговаряше на въпроса ми.

— Ямамба — повторих като ехо.

— Хай.

— Ямамба Хай. Да не би там да си ходил на училище?

— Хай. Да. Е ямамба.

Съвсем се обърках.

— „Хай“ означава „да“ — поясни Роза. Погледнах я. Още се беше сгушила като ранено животно, но бе отворила очи, сега вече не така изцъклени. — Божичко, Марти, нито една книга на Джеймс Клавел ли не си чел?

— „Шогун“ — изстреля шофьорът.

Не стига че всяка повлекана беше сценаристка, ами и всеки мърляч в този град се пишеше критик.

— Какво е „ямамба“? — поинтересувах се аз. — Какво означава?

Мъжът на задната седалка каза нещо на японски на човека зад волана. Той пък се обърна към мъжа със сабята, който отново кимна.

— Бяс — обясни шофьорът. — Женски бяс. Много не добър.

„Виж ти, женски бяс! — рекох си аз. — Чудесно обяснение, няма що!“ Главата ме цепеше.

— Кой… — подхванах.

Мъжът със сабята избълва две-три думи, първите, които го чувах да изрича. Гласът му изскърца като залят с масло чакъл. Не разбрах, естествено, какво казва, но не беше нужно и другите да ми превеждат. „Накарай го този копелдак да млъкне“ звучи горе-долу еднакво на всички езици.

Накрая Роза ми позволи да я хвана за ръката — вече пътувахме на север по Робъртсън, под магистрала Санта Моника. Почти нямаше движение и единственото предизвикателство към тъмнината бяха ярките неонови светлини на безбройните закусвални и кръчми. Докато прекосявахме притихналия Бевърли Хилс, се изкушавах да опитам с още някой и друг въпрос, но мъжът със сабята сякаш не откъсваше очи от мен в огледалото за обратно виждане и не ми стискаше да издам и един-единствен звук.

Шофьорът караше все на север, по каньона Колдуотър. След около половин-един километър свърна към хълмовете, по един от безименните лъкатушни пътища с невероятно силен наклон, водещи към рая на богаташите. Не бях идвал в този район, откакто бях напуснал Индустрията и бях прекъснал връзките си с хора, на които им е по джоба да живеят в огромните стъклени къщи на подпори с най-хубав изглед към града. Роза отново бе затворила очи и аз си помислих, че се е унесла, но тя ме стисна силно за ръката, когато завихме доста рязко по един от стръмните планински завои.

Шофьорът изкачи криволичещия път чак до върха. Нощта беше относително ясна и примигващите светлинни на Лос Анджелис долу бяха невероятни, като в приказка. Като всяка стара курва, и Лос Анджелис е много по-красив на тъмно. Изглеждаше прекалено красив, за да е истински, приличаше по-скоро на декор от филм на Спилбърг, отколкото на града, който познавах и в който живеех.

Завихме по частен път със стълбове от двете страни и нещо като тунел от гъста растителност над него. В дъното на тунела излязохме при циментова стена със стоманена порта в нея. От двете й страни стояха двама постови, и двамата японци. Единият беше облечен в кимоно и беше с две саби, вторият бе в черни дънки и държеше ниско пред себе си картечница. И двамата бяха с дълга черна коса, макар че мъжът с картечницата я бе вързал на конска опашка. Лицата им бяха безизразни и неразгадаеми като китайска алгебра. Или като обърканата японска логика.

Човекът с картечницата отвори ръчно портата. Онова приятелче със сабите сякаш изобщо не ни забелязваше — не откъсваше очи от пътя зад нас. Докато минавахме бавно през портата, се опитах да го разгледам през прозореца и ми се стори, че по пръстите и врата му има татуировки.

Продължихме все така бавно по пътя нагоре към къщата, която вече се виждаше. Изглеждаше много по-стара от другите къщи в квартала, които бях зърнал, едва ли не във викториански стил. Въпреки че в центъра на града има много величествени, макар и доста порутени къщи във викториански стил, съхранили се от XIX век, когато е било модно да живееш в южната част на Централен Лос Анджелис, не бях и подозирал, че такива постройки има и тук, по хълмовете. Къщата отпред наистина си беше величествена: на три етажа, със заоблени фронтони и наблюдателница, откъдето сто на сто се откриваше наистина невероятна гледка към цяла Южна Калифорния. Огледах се и ми се стори, че сме на върха на най-високия баир в Холивуд — дори обсерватория „Грифит“ и надписът се падаха на изток под нас. Не ми се мислеше колко струва имотът. От това се притесних още повече кои ли всъщност са нашите „домакини“.

Спряхме в края на пътя, образуващ малък кръг пред парадния вход. На дъсчената веранда пазеха още двама часови. Шофьорът слезе и отвори вратата откъм моята страна, а мъжът, който бе пътувал с нас на задната седалка, помогна на Роза да слезе от другата страна. Човекът със сабята вече бе изскочил от автомобила и оглеждаше мрака. Както винаги, и сега държеше ръка върху дръжката на оръжието.

— Хубава къщурка, а? — рекох аз на Роза.

Тя кимна — изглеждаше не по-малко уплашена от мен. Искаше ми се да й кажа нещо, с което да я успокоя, но не се сещах какво.

Един от пазвантите на верандата отвори входната врата — тя не беше заключена — после, без да си разменя и думица с другите, отново застана на пост. Отведоха ни с Роза в къщата и ни сложиха да седнем на дървени столове без облегалки точно до вратата. Човекът със сабята остана да ни прави компания, докато мъжете в черно се отдалечиха по коридора. Стените бяха голи, по нищо не личеше, че къщата е обитавана. Дори широкото стълбище в дъното на вестибюла сякаш водеше към студения мрак.

— Какво ще кажеш? — прошепна ми Роза.

Хвърлих един поглед към мъжа със сабята, но той беше статуя.

— И аз не знам какво да кажа — отвърнах аз. — Как си?

— Боли — рече Роза. Докосна раните по лицето си. Изглеждаше ужасно с разкъсаните дрехи и спечената кръв. Но поне кръвта бе спряла да тече. — Боли, и то много. Имам чувството, че съм се боксирала десет рунда с О. Джей Симпсън. Толкова зле ли изглеждам?

Понечих да я излъжа, но лицето ми изпревари ума и й отговори. От немай-къде кимнах тъжно.

— Така си и знаех — каза Роза.

Седяхме, без да продумваме, още около минута — Роза прокарваше пръсти по лицето си, а аз опипвах с език челюстта си там, където ми беше паднал зъбът. Боляха ме и ребрата — не че някой се интересуваше от това.

— Какво искаха да кажат с това „женски бяс“? — попита най-неочаквано Роза.

— А? — рекох, макар че я бях чул.

— Питам те за ямамба. За женския бяс, както се изрази мъжът.

Престорих се на непукист.

— Предполагам, че е нескопосан превод на някакъв японски израз. От типа на „адска кучка“ или „путка на колела“. Ще прощаваш!

— Възможно е — съгласи се Роза и кимна сякаш на себе си. — Така ли мислиш?

Поех си дълбоко въздух.

— Не — отвърнах и въздъхнах.

— Аз също — каза Роза. Сетне погледна мъжа със сабята. — Той го обезглави.

Онзи продължаваше да не ни обръща внимание. Нямах представа дали ни разбира.

— Да, обезглави го — потвърдих аз. — Без всякакво съмнение.

— Не е ли странно, че го обсъждаме толкова спокойно?

— Наистина съм смаян — кимнах аз.

Известно време мълчахме.

— Марти — пак подхвана Роза, но я прекъсна един от мъжете в черно, който дойде при нас.

Беше шофьорът. Махна ни да станем, наложи се да помогна на Роза да се изправи на крака.

— Трябва да я прегледа лекар — казах аз, но човекът само вдигна ръка. — Лекар. Разбирате ли?

— Имаме грижата. А сега идвайте — махна той повторно.

Не виждах да разполагаме с някакъв избор. Роза като че ли се поокопити, след като се изправи. Тръгна след мъжа в черно, зад мен пък вървеше онзи със сабята. Шофьорът щракна ключа на една лампа и ни поведе по стълбището към коридора на втория етаж — подминахме няколко затворени врати и излязохме при друго по-стръмно стълбище, което не беше толкова пищно и водеше към третия етаж.

На третия етаж поне се усещаше дъхът на живот, какъвто липсваше на първите два етажа на къщата. Коридорът беше украсен с големи японски щампи в ярки цветове и дръзки мазки на четката. Само им хвърлих едно око, докато вървяхме, но на всички тях като че ли бяха изобразени воини, които се сражават с цяла гмеж страховити чудовища. Опитах се да спра и да разгледам по-отблизо една от щампите, на която бе изобразена фигура, тревожно наподобяваща страшилището, пред очите ми убило Шери, но мъжът със сабята зад мен ме подкани да вървя, като забучи доста грубичко пръст в гърба ми.

Вкараха ни в стая в предната част на къщата — навремето вероятно тук е била господарската спалня, макар че сега в нея нямаше легло. От огромните френски прозорци се откриваше наистина невероятна гледка към града. Стаята беше празна, ако не се броят двата меча върху стената и няколкото възглавници, нахвърляни в нещо като кръг по постелката, около ниската масичка, сложена на пода с дюшеме от твърда дървесина. Мъжът със сабята ни посочи да си изуем обувките и чак тогава да влизаме. Роза веднага ги свали, аз обаче не бързах да развържа връзките на евтините си обувки. Чорапите ми бяха скъсани на пръстите — идеше ми да потъна в земята от срам. Сигурен съм, че японецът го усети, защото за пръв път върху сякаш издяланото му от гранит лице се мярна нещо като усмивка.

В стаята ни чакаше възрастен мъж. Стоеше с гръб към нас, държеше ръцете си отзад и гледаше през прозореца. Не се обърна и когато влязохме. Беше облечен в строго синьо кимоно и шапчица в същия цвят, изпод която се показваше дълга бяла коса, прихваната със златен пръстен на конска опашка. Човекът със сабята се поклони доземи на гърба на мъжа и излезе. Застана точно до вратата, както винаги с ръка върху дръжката на сабята.

— Вашият град не ми харесва особено — отбеляза мъжът на прозореца. Говореше със силен акцент, но му се разбираше. Заваляше само „р“-то. — Въпреки че нощем понякога е много красив.

— Всъщност никой тук не го харесва — отвърнах аз. — А дори и да го харесва, не си го признава.

Мъжът се обърна с лице към нас. Беше нисък — за японец вероятно среден на ръст, но инак беше набит. Беше с високо заоблено чело, отпред бе оплешивял, имаше гъста бяла брада и мустаци. Посивялата коса го състаряваше, но инак той едва ли бе на повече от петдесет години. Въпреки това не съм сигурен — не ме бива много-много да определям възрастта на хората, особено пък на азиатци. Мъжът отпусна ръце и ни се поклони лекичко. Чорапите му не бяха с дупки на пръстите.

— Как се чувствате, госпожице Мендес? — попита той.

Щом чу името си, Роза трепна, но бързо си възвърна самообладанието.

— Сега съм по-добре — отвърна тя. — Но ямамба нещо не ме хареса.

Стори ми се, че мъжът се усмихва под рунтавите мустаци и брада — кимна, ала не каза нищо.

— Кой сте вие, дявол ви взел? — изпелтечих аз.

Сега вече съм сигурен, че човекът се усмихна.

— Минамото Йоримицу — отвърна ми той и пак се поклони. Най-малкото понаведе глава. Явно съм го зяпнал недоумяващо, защото мъжът повтори името си по-бавно. — Това върши ли ви работа, господин Бърнс?

— Не ми говори нищо — признах си аз.

— Не би и трябвало да ви говори. — Йоримицу махна с ръка към възглавниците по пода. — Но защо не седнете?

И двамата с Роза изпъшкахме и направихме кисели физиономии, докато сядахме по индиански — или по японски? — на възглавниците. Направи ми впечатление, че Йоримицу се движи из стаята грациозно като газела и сяда на възглавницата леко, като копринена кърпа, носена от лек ветрец. Почти веднага вратата в другия край на помещението се отвори — влезе поредният мъж в черно, който носеше поднос с красиви чаши за чай и чайник. Беше с едри месести ръце, но наля чая невероятно изискано, като започна от Роза. Останах с впечатлението, че изпълнява някакъв ритуал, но нямах представа какъв. Без да каже и думица, мъжът излезе бързо от стаята и затвори вратата след себе си. Йоримицу сякаш чакаше ние първи да отпием от чая, Роза вдигна чашата в нещо като наздравица и отпи мъничко.

— Вкусен е — отбеляза тя. — Жасмин.

Йоримицу кимна.

Не правя никаква разлика между марките чай, все ми е тая дали пия „Ърл Грей“ или „Джоуел Грей“. И аз сръбнах шумно от чашата. Горещата течност отиде право към дупката, останала от избития зъб, при което очите ми светнаха като три седмици върху еднорък бандит. Притиснах длан към устата си и разплисках половината чай, докато оставях чашата. На Йоримицу явно му стана неприятно, но въпреки това той ми подаде една от хартиените салфетки върху подноса, а с другата се зае да попива разлетия чай.

— Хубав е — изграчих аз. — Е, доста топъл е.

Йоримицу отново се поклони и почти се усмихна.

— Ще се постараем час по-скоро да намерим някого, който да прегледа устата ви — рече той, после се обърна към Роза: — И вашите рани.

— Ама как…

Мъжът вдигна ръка.

— Всичко с времето си. Първо трябва да поговорим.

Ние с Роза се спогледахме и свихме рамене. После кимнахме едновременно. Топката беше в неговото поле.

— Имате ли представа в какво сте се забъркали? — попита нашият домакин.

Прииска ми се да покажа колко остроумен съм, но се отказах.

— Не — отвърнах. — Не мисля, че знаем.

— И аз не мисля, че знаете. Кажете ми, госпожице Мендес, господин Бърнс: духовни хора ли сте? Или сте само набожни?

Въпросът ме завари неподготвен.

— А? — изпелтечих аз.

Роза поклати глава.

— Американците, особено американците християни се наричат набожни — често дори настояват, че са такива — но според мен те не са духовни. Освен това за щяло и нещяло се позовават на своя Бог. Вечно му благодарят, вечно го кълнат. За мен въплъщение на Америка е изразът „слава богу“. Както и „майната му“.

Ругатнята прозвуча някак смешно в устата на Йоримицу. И аз се чудя как не прихнах.

— Обичате да казвате и „Бог да пази Америка“, нали? Вашите политици, президентът го повтарят непрекъснато. Друга фраза, която съм научил тук, е „Божия страна“. Сякаш може да има само една такава страна. Сякаш Бог бди само над Америка. Оставам с впечатлението, че според вас само в Америка има свобода.

— Това са само думи — отбелязах аз.

— Точно за това ви говоря. Вие сте хора, които твърдите, че вярвате в Бог, твърдите, че сте набожни и вярващи. Но дали с тези твърдения наистина ставате набожни?

— Какво общо има това със ставащото тук? — попита Роза.

— Освен всичко останало сте и нетърпелив народ — рече Йоримицу. — Което е признак, че сте много незрели.

— Хо-хо, ха-ха! — прихнах аз.

Роза ме сръга с лакът в хълбока, при което ме прониза болка. Домакинът ми сякаш не го забеляза.

— Япония е много духовна страна. Макар и японците да не са толкова набожни в смисъла, който американците влагат в тази дума.

— Каква е разликата? — поинтересува се Роза.

— Набожните хора вярват — поясни Йоримицу и вдигна назидателно пръст. — Духовните хора също вярват, но не само това. Духовните хора и чувстват.

Той млъкна и отпи от чая. Държеше порцелановата чаша в две ръце, сякаш я пълнеше с вода от извор. И аз вдигнах чашата и отпих предпазливо. Чаят беше изстинал.

— В Япония духовността приема различни форми, има различни лица. Шинто, будизъм, конфуцианство, даоизъм — всички те са намерили място в сърцата на японците. И не само това, те са в съзвучие с… — Той се замисли, за да намери точната дума. — Те са modus vivendi. Множеството секти, култове и вери съжителстват и споделят усещането за духовност, без да… — Домакинът ни отново затърси най-точната дума. — Без да пораждат балканизация на вярата.

— Кой. Сте. Вие? — натъртих аз.

— Казвам се Минамото Йоримицу — изрече той бавно, сякаш говореше на дете. — Аз съм ямабуши. Освен това съм оябун на какуре.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Важно е да разберете, че само ние стоим между вас и ръката на Джак Изкормвача. — Този път той се усмихна истински, макар че усмивката му пак си остана под мустаците и брадата. — Достатъчно топло ли е, господин Бърнс? — попита ме Йоримицу.

Божичко, как го мразя този град!

Никак не ми се искаше да ни разделят с Роза, но тя каза да не съм се притеснявал. Не мисля, че човекът, който ме прегледа, беше истински лекар. Опитах се да го попитам право в очите, но дори и да разбираше английски, той не го показа с нищо. А при тези обстоятелства нямаше как да видя дипломата му, сложена в рамка на стената. При всички положения човекът свърши добра работа — смени превръзката на гръдния ми кош, въпреки че пипаше доста грубо, и ми даде някаква билкова отвара за болката в устата. Вонеше като блатна вода, но имаше вкус на лимон — изгълтах я и ако щете, вярвайте, но само след две минути тъпата болка в устата ме отпусна.

Докато сравнявахме впечатленията си от лечителя, ние с Роза решихме, че за нас се е погрижил един и същ Мълчалив Благодетел. Тя сподели с мен, че я е боляло кански, докато той е сменял лейкопласта по раните и ги е промивал, но дал и на нея някаква билкова отвара, от която болката бързо преминала. Само дето нейната отвара миришела на лимон и имала вкус на блатна вода.

Пак ни отведоха горе и ни вкараха в малка трапезария. Върху ниската маса имаше прибори за трима души. В средата бе сложена купа бял ориз, над която се виеше пара, около нея красиво бяха наредени чинии със суши и риби и раци, запържени със зеленчуци в масло. Посочиха ни да седнем. Предполагах, че и Йоримицу ще дойде при нас, но изведнъж почувствах такъв глад, че не ми беше до етикет. Никога не съм си падал по сурова риба и водорасли, но въпреки това започнах да се тъпча с тях. Бях принуден да дъвча само на дясната страна, това обаче не ме спря. За разлика от мен Роза не се нахвърли като звяр на храната, не личеше и да се гнуси от сушито, но и тя опита от гозбите. Вече си ядях допълнителното, когато Йоримицу най-сетне се появи, следван от поредния от множеството Мъже в черно, който носеше поднос със саке. Изчака Йоримицу да седне и чак тогава се зае да налива от сакето, започвайки от шефа. Никога не съм си умирал за саке, но си дадох сметка, че сега имам нужда точно от топло оризово вино. Прислужникът остави шишето, поклони се и излезе от стаята, като затвори вратата. Успях да зърна нашия приятел със сабята, който отново стоеше на пост отвън.

— Д’Артанян има ли си име? — попитах аз.

— Моля? — не ме разбра Йоримицу.

— Онова приятелче със сабята — поясних аз и кимнах към вратата.

— А, той ли! Бенкай.

Каза името още веднъж — този път по-бавно, и аз го повтарях, докато не го произнесох правилно. Разковничето бе да не слагаш ударението нито върху първата, нито върху втората сричка.

— Той ни спаси живота — рекох, но така, сякаш задавах въпрос.

— На два пъти — потвърди Йоримицу. Сигурно съм го погледнал недоумяващо, защото той добави: — Онази нощ в дома ви. Срещу двамата горьо-до. Това отново беше Бенкай.

— Горьо-до ли? — попитах аз.

Но още преди Йоримицу да ми е отговорил, в стаята влезе поредният от взаимозаменяемите Мъже в черно — носеше нов чайник с чай. Наля ни, поклони се и си тръгна.

— Ей, Бенкай! — провикнах се аз през отворената врата.

Мъжът със сабята надзърна в стаята, но по каменното му лице не трепна и мускулче.

— Тук май е забранено за жени — намеси се и Роза, след като вратата се затвори.

— Моля?

— Не виждам жени.

— А! — възкликна Йоримицу. — Да, ние тук сме братство.

— „Ние“, това са ка-ка не знам какво си ли? — вметнах аз.

— Какуре — поправи ме Йоримицу. — Какуре. Ние сме древен орден.

— Орден ли? — ахна Роза.

Йоримицу кръстоса ръце върху скута си и впери поглед в чашата със саке пред него. Останах с впечатлението, че се опитва да си изясни какво да ни каже и какво да премълчи.

— Ние в Япония — подхвана той — смятаме, че има осем милиона богове, които живеят в такама-ха-гара и нака-цу-куни — на небето и на земята. Боговете в Япония — ками, са като годишните времена, като приливите и отливите: идват и си отиват, появяват се и изчезват.

— Явно не разполагат с такава голяма сила — отбеляза Роза — като другите богове.

— И да, и не — отвърна Йоримицу. — Силата на боговете не е заложена само в боговете, нали така? Тя е заложена и във вярата в тях. В дълбочината на чувствата, които изпитват вярващите.

— И вие чувствате, че вярвате в женските бесове? — попитах аз.

— Според мен вие сам, господин Бърнс, сте усвоили мъдростта на подобна вяра. Убедили сте се на собствен гръб, че неверието не може да защити в достатъчна степен неверника.

— И в какво по-точно вярва вашата секта? — намеси се и Роза.

— Ние не се смятаме за секта в тесния смисъл на думата. Какуре означава „невидимите“.

— Невидими за кого? — поинтересува се Роза.

Йоримицу се усмихна. Погледна нея, после и мен.

— Запознати ли сте с Япония… поне малко?

— „Седемте самураи“ — обадих се аз. — „Йоджимбо“. Струва ми се, че съм чел и „Изгряващото слънце“. Или май се казваше „Разкриване“, вече не помня.

— Всъщност не — рече Роза и ме стрелна с очи.

— Това, разбира се, не ме изненадва. Американците са много добри, когато трябва да отстояват мненията си, но не се интересуват особено от това да разберат какви са фактите. — Той като че ли очакваше да му възразя, но аз нямах какво да кажа. — Както вече ви споменах, културата на Япония съчетава множество най-различни религии и вери. Повечето японци са или шинтоисти, или будисти. Мнозина сред младите — шинджинруи — са под силното влияние на Америка и не са привърженици на никоя вяра, което е изключително лошо. Но съществуват и такива като нас. Чиито убеждения са смятани за… за езотерични, но чиято вяра е силна, защото трябва да е такава.

— В какъв смисъл езотерични? — попита Роза.

— Никак не е лесно да го обясня на човек, който не разбира най-елементарни неща за нашата страна. Но в рамките на нашата култура ние от доста време сме смятани за мурахачибу. Тоест за отхвърлени. Именно това е проклятието, тласнало ни по нашия път, но пак то е и нашата сила. А сега — и нашата мисия.

— Отхвърлени от какво? — попитах аз.

— Какуре са живеели на остров Кюшу. Знаете ли къде се намира?

И двамата поклатихме глави. Йоримицу също, но по друга причина. Погледна масата, после сипа малко от ориза в една празна чиния. Побутна го с клечките за ядене, докато се получиха очертанията на Япония. Посочи малкото островче, което бе оформил в южния край.

— Това тук е Кюшу. Един от четирите основни острова, образуващи Япония. Токио е ето тук — посочи той в средата на най-големия, централен остров. — На Хоншу. На Кюшу са се заселвали онези, които са бягали от тиранията на шогунатите на Хоншу във време, което вие наричате средновековие. — Йоримицу почука отстрани по чинията и развали картинката от ориз. — Има и такива, които твърдят, че произходът на какуре може да бъде проследен още в „Коджики“, великата книга на древния свят. Че са се родили заедно с Ама но Закогами. Други пък смятат, че орденът е основан от великия воин Йошицуне. Единственото сигурно нещо е, че името „какуре“ се появява за пръв път едва при царуването на Токугава. Какуре открай време са се осланяли на различни страни от вярванията на японците. На шинто, на шаманския будизъм, на шингон. А в по-ново време — и на някои страни на християнството. Но сърцевината, същността му може да бъде открита единствено в шуген-до.

Един от Мъжете в черно — дали не бяха монаси? Но де се е чуло и видяло въоръжени монаси? — влезе да раздига мръсните чинии и донесе още една бутилка саке. Пиеше ми се още, но вече се чувствах замаян. Стори ми се важно да внимавам и да чуя хубаво онова, което Йоримицу имаше да ни каже.

— В страна с толкова много богове — рече той — не всички са добри. Някои — макар и немного — правят само злини.

— Не може ли просто да не вярвате в тях? — попита Роза.

— О, винаги се намират и такива, които се възползват от вярата в злото. Именно заради тях се е появил и орденът на какуре, пак заради тях продължава и да съществува. Борбата между боговете, борбата между доброто и злото всъщност е верска война.

— И кой вярва в злото? — попитах аз. — С кого воювате вие?

— Както казах, членовете на какуре отдавна са изгнаници. Който вярва в злото, е възнаграден с власт. Именно тази власт ни е отхвърлила, пратила ни е в изгнание. И именно срещу тази власт се борим и ние. Някога, много-много отдавна, доброто и злото са били едно цяло. Те и досега, разбира се, са и винаги трябва да бъдат едно цяло. Но злото не го признава и тъкмо това е предимството на доброто.

Всичко това ми звучеше като бабини деветини и явно ми личеше, защото Йоримицу се опита да ми обясни.

— Шуген-до е вълшебен път — пътят към познанието. Той води началото си от пътя на ямабуши — светиите от планините.

— Но нали казахте, че сте ямабуши! — възкликна Роза.

— Да, ямабуши и яма-но-хиджири са японски мистици. Открили са пътя към просветлението чрез аскетичен живот в планината. Най-свещено от тези места е планината Йошино и тези предани мъже са посветили живота и силите си на тези места и на духовете, живеещи там.

— Духове ли? — попитах аз. — Това нещо като феи ли са?

— Виждате ли — продължи Йоримицу, — това е нещо, което не мога толкова лесно да ви накарам да разберете. В Япония думата „дух“ има много по-дълбок смисъл, отколкото на Запад. Вие си имате вашия Свят Дух, вашия дявол и вашия Исус…

— Този Исус изобщо не е мой — възразих аз.

— Но за разлика от японците вие не приемате бакемоно: света на духовете, на онези, които са починали или винаги са съществували.

— Тоест на духовете — каза Роза.

— Да, на духовете, но не само на юрей — на духовете на умрелите, но и на йокай, духовете на неродените.

— Нещо не разбирам — прекъснах го аз.

— Говоря ви за природата на вярата. Японците изобщо не оспорват съществуването на духовете. Те живеят в нас, посещават ни, интересуват се от живота ни. Духовете на нашите предци, които трябва да бъдат почитани и помнени, и духовете на други форми: човешки, животински и… и други. Някои от тях трябва да почитаме, от други трябва да се страхуваме.

— От боговете — каза Роза.

— Да, някои са богове. Други са бесове.

— Ваш’та мама — промърморих аз.

Йоримицу ме погледна някак странно и аз поклатих глава.

— Ямабуши са почитали духовете на планините — продължи той. — Тяхната мисия е била да носят просветление. Но те са се натъквали в проучванията си и на по-тъмните духове. И тъй като те са били само мъже, някои са се изкушили от мрака и от властта, предоставена им в замяна на тяхната вярност. И са станали слуги на тъмните сили. Тяхната мощ е ужасяваща. Така ямабуши се разделят на няколко групи. Някои от тях — шуген-до, нембуцу и онмьо-до, са се научили как да се противопоставят на тъмните сили. Други — горьо-до — са се възползвали от силите на мрака и си служат с тях.

Той млъкна, за да отпие от сакето. И аз реших да се присъединя към него — казах си, че със замаяна глава ще преглътна по-добре всичко това.

— Битката между тези групи бушува вече столетия наред. Това е сражение, което се води винаги на тъмно, далеч от светлината на разума. Които следват пътя на горьо-до, са могъщи и техните съюзници нямат милост. Защото на тяхна страна са бесовете: капа, ямамба, различните они. И тенгу.

Нещо ме смути в тона, с който той изрече последната дума. Тя увисна зловещо във въздуха над нас, досущ смрадта на развалени яйца.

— Какво точно е тенгу? — поинтересувах се аз.

Йоримицу се почеса по брадата.

— Преводът е приблизителен, но на вашия език се покрива горе-долу с „небесно псе“.

Разплисках сакето, останало в чашата ми.