Небесни псета

13.

От специалитетите на „Самиздат“ получих убийствени киселини. Или стомахът ми се бунтуваше просто заради срещата с Рипън. При всички положения свърнах към едно заведение на „Макдоналдс“, където те обслужват без да слизаш от колата, и си поръчах голям шейк, за да попритъпя стомашните болки. Както винаги, шейкът имаше вкус на сироп за кашлица с ванилена есенция. Реших да отскоча до „Джони Рокетс“ и да си взема истински шейк, но щом стигнах, видях, че нямам сили да вляза вътре — бях си спомнил за момичето на Джон Дългуча. Буламачът на „Макдоналдс“ все пак попритъпи киселините. И никой там не ме взе на подбив заради обувките.

Докато карах, си мислех за срещата с Рипън. Олдъс се бе държал като педал и нервак, докато Изкормвача бе запазил самообладание, не беше и трепнал. Дори не бях сигурен дали е наясно какво върши „Небесно псе“. И все пак не виждах защо ще се съгласи да се срещнем, ако наистина всичко беше чисто. Защо да си кривя душата — беше си ме страх да се срещам по никое време с него, но се надявах, че ще съм в безопасност в снимачния павилион. При всички положения в по-голяма безопасност, отколкото вкъщи, както се бях убедил на собствен гръб. Изпих си шейка, подкарах на изток по Мелроуз, през Литъл Ел Салвадор, и се замислих за предимствата от това да се сдобия с пистолет, но на бърза ръка отхвърлих идеята.

В Холивуд, ако разполагаш с пари, само за десетина-петнайсет минути можеш да си намериш добър патлак без номера. Лошото бе, че съм стрелял с пистолет един-единствен път — във филм, но дори и тогава станах за смях. Беше научнофантастичен екшън, казваше се „Адски град, САЩ“ и в него играех превъртял мутант — Чък Конърс насмалко оглуша, когато стрелях само на педя от ухото му. Единственото, което помня освен това от филма, е, че Конърс непрекъснато си тананикаше песента от „Дамгосан“. Докато приключим със снимките, и актьори, и снимачен екип вече знаехме текста наизуст.

Тъкмо завих по моята улица в Силвър Лейк, и отново ме присви стомахът, усетих и тъпа, пулсираща болка в гръдния кош. Намерих къде да спра точно пред къщата, но и този път не слязох веднага от колата — исках да обмисля нещата.

Веднага надуших, че има нещо гнило.

Опитах се да си припомня какво съм правил от сутринта, от мига, в който съм се прибрал от клиниката. Помнех, че предната вечер онези бабаити, японците, са спуснали пердетата, преди да ми теглят жестокия побой. Знаех, че призори, когато дойдох на себе си, не съм докосвал пердетата, но бях сигурен — е, почти сигурен — че щом се върнах от клиниката съм ги дръпнал.

А сега пак бяха спуснати.

Инак всичко си беше наред. На улицата нямаше никого, дори почти до следващата пресечка нямаше спрени автомобили. Продължих да седя и да барабаня с пръсти по волана — не свалях очи от прозореца и се чудех какво да правя.

— Майната му — изругах.

Метнах под седалката празната чаша от шейка и слязох. Отидох при багажника, отворих го, извадих вмирисаните одеяла, работните дрехи и протритите съединителни проводници и ги сложих върху тревата. Отворих дъното и дръпнах дебелия метален крик. Беше хванал ръжда, та се наложи да го тегля с все сила, докато го извадя. Никога не го бях използвал. Само веднъж съм пукал гума — опитах се да я сменя сам, но така и не разбрах какво да правя с проклетия крик. Накрая стигнах някак до една бензиностанция, като пътем прецаках джантата.

Вдигнах крика и го стиснах с всичка сила в дясната ръка. Хрумна ми да се промъкна в задния двор и да вляза през черния вход, но после си казах, че ако вкъщи наистина има някого, той вече ме е видял и няма да се изненада. Пък и задният двор беше твърде безлюден — наложеше ли се да избягам бързо на улицата, бе по-добре да го направя през предния вход.

Отидох бавно при входната врата, без да откъсвам очи от прозореца на хола. Докато изкачвах единственото циментово стъпало ми се стори, че пердето се размърдва, но не знаех дали наистина се е раздвижило, или просто страдам от параноя. Преместих крика в лявата си ръка и затърсих из джоба ключовете. Пъхнах единия в ключалката и пак стиснах металния прът в дясната ръка. Завъртях ключа, докато езичето не изщрака, и притиснах ухо към вратата.

Нищо.

Натиснах ръчката и изритах с десен крак вратата, после отстъпих бързо назад и вдигнах крика над рамото си. В антрето нямаше никого.

Пристъпих плахо напред, готов да нанеса удар с крика, и надзърнах бързо, за да видя дали някой не се е спотаил зад вратата. Точно така винаги постъпват по телевизията и ченгетата, макар че те държат точно пред себе си и пистолет. Нямах представа дали истинските ченгета го правят, но поне по телевизията изглеждаше страхотно.

Антрето определено беше чисто, затова влязох, като оставих вратата зад мен отворена. Пак поспрях и се ослушах, но чух само вездесъщото капене на чешмата в кухнята. Продължих към хола и повторих движението в стил Дон Джонсън от „Пороци в Маями“, за да огледам помещението. Чисто. При пердетата нямаше никого. Продължих нататък по коридора — вече се чувствах смешен, но пак изпълних стремглавото движение с главата напред и в кухнята. Нищо, освен мръсни чинии и тлъсти хлебарки.

Оставаше ми само едно помещение.

Тъкмо стъпих върху някаква скърцаща дъска в дюшемето пред спалнята, когато се обади глас, повикал ме по име.

Изпищях, изпуснах крика и се обърнах като попарен. Точно в тази последователност.

Пред мен стоеше Роза Мендес — изглеждаше уморена, но ужасно развеселена.

— И как, интересно, влезе? — попитах аз.

Намерих в шкафа две общо взето чисти чаши и кипнах вода за нескафе. Роза седеше на кухненската маса и ме наблюдаваше. Дори и да забелязваше хлебарките, прояви благовъзпитаност и не каза нищо.

— Ключалката ти е боклук, не става за нищо — поясни тя. — Влязох с шперц.

— Виж ти! И на това ли ви учат, докато ставате доктори на науките? Божичко, аз дори нямам шперц. Те не се въргалят под път и над път. Откъде го взе?

— Даде ми го едно от момичетата, научи ме и как да боравя с него. Май го е задигнала от сводника си — рече Роза. — Всичко ценно съм научила в „Нощен приют“.

— Дано не ми искаш към кафето и мляко — казах й и оставих чашата пред нея. — Поело е с прокиснала лодка към рая.

— Става и без мляко — отвърна младата жена.

Затърсих по рафтовете нещо за хапване, намерих пакетче полугранясали бисквити и го метнах на масата. После седнах срещу Роза.

— Какво ти се е случило? — поинтересува се тя.

— В какъв смисъл?

Роза се пресегна и ме докосна лекичко с пръсти по ожулената брада, после и отстрани по главата. Понаболваше ме, но въпреки това ми стана приятно.

— Пострадах, докато се бръснех — отговорих аз — сега-засега не ми се искаше да се впускам в подробности. — А какво е станало снощи в „Нощен приют“? Знаеш ли?

Роза извади от пакетчето една бисквита и отхапа. Издаде устни и огледа бисквитата от всички страни, но продължи да я яде.

— Изгоря — рече ми.

Понякога имам чувството, че това е съзаклятничество. Но не го направих на въпрос.

— Ти там ли беше? — поинтересувах се.

— Не — каза Роза. После: — Да. Но не и когато е избухнал пожарът.

Остави бисквитата на масата и я загледа. Сетне се разплака.

Но нямаше истерия. Нямаше хлипове, циврене и реки от сълзи. Само няколко сподавени стона. Подсмърчане и две тънички вадички върху бузите. Останах с впечатлението, че Роза не плаче много често. Определено не я биваше за това. Искаше ми се да отида при нея, да я утеша. Да я прегърна изотзад, да я погаля по косата да й кажа „недей“.

Продължих да седя и да гледам в чашата с кафе.

След по-малко от минута Роза се поокопити. Грабна рулото хартиени салфетки от плота, откъсна една и се изсекна шумно. Избърса сълзите по лицето си.

— Извинявай — рече ми.

— Не се притеснявай — изграчих аз. Искаше ми се да кажа още нещо. — Всичко е наред — добавих.

Жалка работа.

— Аз просто… „Нощен приют“ означаваше много за мен. Аз… като родно дете ми е. Само да знаеш колко много и колко дълго сме работили, за да направим приюта. Сърцето ми се къса.

— Вярвам ти — казах аз. — Но нали и преди пак е имало пожар?

Тя отметна рязко глава и ме погледна.

— Ти пък откъде знаеш? — попита подозрително.

Не я виня.

— Чел съм — обясних й аз.

Не й споменах за проучването, което съм правил в библиотеката. И колко смаян съм бил от нейната решимост да осъществи мечтата си. От целеустремеността й.

— Доста известна си.

Роза кимна, но явно не бе особено поласкана.

— Да. Преди се помещавахме в сграда на Айвър. Подпали я един сводник. Нима смяташ, че има някаква връзка?

Не бях сигурен, че съм готов да й разкажа всичко от игла до конец. Всъщност бях почти убеден, че снощният пожар е избухнал по моя вина, пък била тя и косвена. Исках обаче да го обясня на Роза така, та да не излезе, че съм някакъв злодей. Какъвто не съм. Като цяло.

— Съмнявам се — отговорих аз. — Само исках да кажа, че вече ти се е случвало да започваш от нулата. И че вероятно втория път си се справила дори по-добре.

— А, сигурно — въздъхна тя. — Но сега съм по-стара. По-стара и много по-уморена.

— Изглеждаш си чудесно — изпелтечих.

Роза ме изгледа учудено, но не каза нищо. Божичко, с нея се чувствах като гимназист!

— Защо си дошла? — поинтересувах се аз.

Отчасти за да сменя темата, но най-вече защото недоумявах за причината.

Роза вдигна бисквитата и пак отхапа първо от шоколадовата глазура, после и от пълнежа. Завъртя кафето в чашата, отпи, пак го завъртя.

— Мисля, че някой ме следи — рече накрая.

— Кой?

— Нямам представа. Не мога да го докажа, но съм почти сигурна. Усещам го вече от два дни.

— Каза ли на ченгетата? На Сид? — Тя поклати глава. — Ама защо? Не си им казала дори след пожара?

— Още не съм говорила с ченгетата за пожара.

Скочих на крака, при което гръдният кош ме заболя, но го направих инстинктивно.

— За бога, Роза! Търсят те под дърво и камък. Разберат ли, че си тук, жив ще ме одерат.

— Искаш да си тръгна ли?

— Не, не съм казвал такова нещо. Само че… от какво се криеш?

— Я по-добре седни — рече ми тя.

В очите й нямаше сълзи, затова пък — виждах — в тях се е загнездила огромна тъга.

Роза беше в банята. Чувах я как драйфа в тоалетната чиния — мразя ги тия неща! — та станах да измия съдовете. Нямах веро, но все пак намерих под мивката стара прокъсана гъба и спечен розов сапун. Изтърках криво-ляво остатъците от кафе по чашите и се замислих над онова, което ми беше разказала Роза.

— От известно време сме закъсали в „Нощен приют“ — ми бе обяснила.

Бях се вслушал в съвета й да седна, макар и да не ми се вярваше, че онова, което ще ми разправи, е по-страшно от нещата, които смятах да й разкажа аз. И все пак бях благодарен, че мога да протакам още малко.

— За пари — допълни Роза. — Това не е нещо ново, още от самото начало парите все са кът, но напоследък съвсем загазихме.

— Има ли конкретна причина? — поинтересувах се аз.

— Просто внезапно стечение на неблагоприятни обстоятелства. Открай време се старая парите за „Нощен приют“ да са от частни източници — всички шушукат и одумват държавните средства, отпускани за проститутките, особено по време на избори. Миналата година обаче подочух, че не е изключено общината да ни отпусне някой и друг долар. Беше веднага след като в „Нюзуик“ излезе онази наистина прекрасна статия. Кандидатствах за парите и ги получих.

— Колко пари?

— Сто хиляди долара.

— Без майтап?

— Не са чак толкова много, както изглежда на пръв поглед, повярвай ми. С програмата ни за връщане на проститутките към нормален живот и всичко останало покриват разходите най-много за година. И то само защото плащахме символичен наем за сградата.

— Как го постигна?

— О, с малко чар, стига да го прилагаш правилно, можеш да постигнеш много.

Не ми беше трудно да й повярвам.

— Както вече ти обясних, открай време избягвам да взимам държавни пари, но този път направо ми ги тикнаха в ръцете и аз си рекох — защо пък не? Тъпото бе, че като всички останали, дето са на държавна ясла, станах ленива. Винаги съм успявала да си осигуря средства…

— С малко чар… — натъртих аз.

— Ами да! Спонсорираше ни кой ли не — частни лица и дори някои доста мощни фирми, например един-двама големи производители на презервативи, макар че невинаги искаха да се огласява. Но при всички положения винаги ме е бивало да намирам пари, въпреки че мразя ужасно да обикалям с протегната ръка. Бедно ти е въображението с какво трябва да се примиряваш, ако искаш да си издействаш някое и друго дарение. А уж градът ни е фрашкан с пари и го мъчи либерална гузна съвест!

— Мен ако питаш, всички са социалисти, стига някой друг да пуска парите.

— Да де, дай им с чужда пита помен да правят! Изпитала съм го на собствен гръб — кимна Роза. — Затова, след като получихме пари от общината, започнах да гледам през пръсти на събирането на дарения. Мислех си, че ако се наложи, пак ще пусна в действие чара. Но ето че се наложи много по-скоро, отколкото бях очаквала.

— Защо? Нещо се обърка ли?

— Всичко. Градският съвет плащаше субсидията на тримесечия, после, след второто тримесечие, решиха, че не им било по джоба. Опитахме се да ги съдим, но къде ти! Искът още не е разгледан. Делото е насрочено за ноември по-другата година.

— Бре, бре, бре! — завайках се аз.

— Откакто се занимавам с „Нощен приют“, винаги съм цепела косъма на две, заделяла съм нещичко за черни дни. За всеки случай, нали знаеш?

— Е?

— Ами парите направо се стопиха като сняг. А разходите си растат и растат. Да си рече човек, че проституират все повече момичета. А тъй като кметството и общината си правят оглушки, стане ли дума за социалните фондове, на вратата ни чукат нови и нови момичета. По едно време останахме без пукнат цент, направо се разкъсвахме. Пак тръгнах да търся пари по спонсори, но те най-неочаквано започнаха да увъртат. Достраша ги, взеха да ми дрънкат разни врели-некипели в стила на консерваторите. Или може би вече не съм така чаровна, както едно време.

— Няма такова нещо! — викнах аз.

Роза ме удостои с усмивчица.

— Накратко, осъмнахме без пари. Тази година в края на първото тримесечие „Нощен приют“ излезе за пръв път на червено. С близо двайсет хиляди долара. Хората винаги са се отнасяли добре с мен, удължавали са сроковете за връщане на заемите и са ми продавали стоките с отстъпка, но когато забавиш плащанията с месец-два, дори най-добродушните търговци си искат парите предварително. Не ги виня. После за капак хазяинът продаде сградата. Скъса се да се извинява, но и той си имал неприятности. А новият собственик не е от най-заклетите привърженици на каузата.

— Вдигна наема ли? — попитах аз.

— Близо петнайсет пъти.

— Моля? В този квартал?

— Ако се вярва на слуховете, Холивуд смятал да реставрира сградата. Май по случай двехилядната година. Нали знаеш, големите акули напоследък се домогват да сложат ръка на сделките с недвижими имоти. Та освен всички останали затруднения умът ми не го побираше как ще плащам увеличения наем. Не разполагахме с достатъчно пари и за да търсим ново място, където да се пренесем. Сякаш нямахме друг избор, освен да разтурим приюта. А аз за нищо на света няма да го направя!

Докато изричаше последните думи, върху лицето й се изписа ледена непреклонност. Тя присви очи и стисна зъби — личеше си, че дори при мисълта да закрие „Нощен приют“ я обзема пърлещ гняв. Роза въздъхна тежко и лицето й пак се поразведри. Тя продължи да мълчи и да разклаща кафето, сякаш набираше смелост да ми разкаже края. После заговори отново, без да откъсва очи от чашата.

— Не виждах изход. Момичетата си умираха от страх, че приютът ще изчезне, а да ти призная, аз също бях доста уплашена. Обикалях като обезумяла, впрегнах всичките си връзки, ходех при всеки познат и при дваж повече непознати да им искам пари. Но навсякъде ми показваха вратата. После… после се откри една възможност.

— Аха! — рекох аз.

— Предложи ми я едно от момичетата. Всъщност от бившите. Малко по-възрастна е, ала още е в занаята. Не я бях виждала от доста време, но явно се бе разчуло, че в приюта сме закъсали. Според мен жената ни мислеше само доброто, просто искаше да помогне. Всъщност сигурна съм в това. И ми предложи единствения начин, който знаеше. Предложението ми се стори твърде изгодно, за да не го приема.

— Звучи страхотно, няма що — отбелязах аз. — И какво направи, Роза?

— Ставаше дума за дрога — обясни тя.

Най-сетне вдигна очи от чашата.

— Господи!

— Сводникът на момичето се занимаваше и с наркотици с някаква нова синтетична дрога, разновидност на кокаина. С нея се друсали, общо взето, богати хора, тъй че и парите са добри.

— Ти да не си полудяла? — възкликнах аз.

— Бях полудяла. Просто не виждах изход. А не можех да допусна „Нощен приют“ да умре. Но още не си чул края!

— Господи! — повторих аз.

— Трябваше да пренеса куфар с такава дрога… от Тихуана. Трябваше само да го взема, да се върна с колата през границата и да го доставя на някого. Всъщност на момичето. Какво по-лесно!

— Освен може би квантовата механика — отбелязах аз. Роза го пропусна покрай ушите си. — Колко ти обещаха?

— Десет бона. За един ден работа. А в „Нощен приют“ щяхме да караме с тези пари два месеца, ако не и повече. Достатъчно, за да посъберем някой и друг долар и да си стъпим на краката. — Роза отново се поколеба и се взря в чашата, сякаш си гледаше на кафе. — Приех. Отидох с колата на юг и взех куфара. Не трябваше дори да давам пари. Момичето ми обясни, че са платили по електронен път.

— Да живее Интернет! — възкликнах аз.

— Беше фасулско да прибера куфара, но на връщане загазих. Не ми провървя и туйто! Точно след Сан Исидро спуках гърне. Намерих автомонтьор, но му трябваха два дни, за да отстрани повредата. Наложи се да пренощувам там.

— Бре, бре!

Вече си давах сметка, че и занапред ще прибягвам до тази остроумна реплика.

— Опитах се да се свържа с онзи кретен, за когото пренасях дрогата, но все не можех да го открия. Знаех, че ще си глътне езика от страх, когато вечерта не се появя със стоката.

— За снощи ли ми говориш? — поинтересувах се аз.

— Не, беше преди няколко седмици. Преди да дойдеш при мен първия път. Но нека ти доразкажа! Чак на другата вечер, когато се прибрах в Лос Анджелис, разбрах защо не мога да го открия: бяха го убили.

— Ама че работа! — възкликнах аз.

— Същата вечер сводникът и момичето били убити в апартамента му. И досега не знам дали е заради дрогата или за нещо друго. Но ето че замръкнах с цял куфар дрога, която нямаше на кого да предам. И без пари, защото уговорката беше да ми платят, след като получат куфара.

— Добре си се наредила. И какво направи?

— Какво можех да направя? Занесох дрогата в „Нощен приют“ и я скрих там. Дори… дори ми минаваше през ума да я пласирам сама. Заради парите.

— Ти наистина си полудяла. И нима си си въобразявала, че ще се оправиш сама?

— Така си е, не бях с всичкия си — съгласи се Роза. — Но не го направих. Само си го помислих. Дрогата си стоеше в „Нощен приют“. Но вероятно ни подпалиха точно заради нея.

— Нима според теб някой е знаел, че дрогата е у теб?

Тя кимна много бавно.

— От няколко дена все ми се струва, че някой ме следи. Не съм сигурна, само ми се струва. И преди са ме сплашвали, знаеш го.

— Не, не го знам.

— Главно сводници. Защото им мътя водата и им преча. Взимам им стоката, машинките за пари. Това чувство ми е познато и съм сигурна, че някой ме следи. Не виждам за какво друго, освен заради дрогата. — Тя стовари пестници върху масата, чашите подскочиха и се разтракаха. — Бива ли да съм толкова тъпа? — изкрещя Роза. — „Нощен приют“ изгоря заради мен. Заради глупостта ми.

— Не можеш да си сигурна — възразих аз.

— А заради какво друго ще подпалват приюта? — знаеше си тя своето. — Заради мен, естествено. Защото се забърках където не ми е работа. С какво лице да ида сега при ченгетата?

Тя се задави и аз не знам дали от яд или от съжаление, или може би и от двете, но именно тогава се втурна към банята. Миг по-късно станах да мия съдовете.

Още не й бях разказал своята история. Бях смятал, че пожарът в „Нощен приют“ е последица от връзката на Роза с мен, сега обаче си мислех, че може би помещението е подпалено заради налудничавата й авантюра с дрогата. Осъзнах, че не съм длъжен да й разказвам за онова, което съм видял и научил, че не бива да я забърквам в кашата с „Усмихнатото хлапе“ и „Небесно псе“. Ако пожарът в „Нощен приют“ наистина нямаше нищо общо с Джак Рипън и сие, щях да изложа Роза на опасност, разкажех ли й каквото знам. Пък да не говорим колко зле — много, много по-зле — щях да изглеждам в очите й. Сърце не ми даваше да й разправя и за Шери, нищо че тя ме бе „наела“ тъкмо заради нея. Можех да забравя всичко за бъркотията около „Усмихнатото хлапе“. Защо да не сложа кръст на всичко това, защо да не продължим от тук нататък на чисто?

Роза излезе от банята. Очите й бяха зачервени, хубавото й личице беше подпухнало. Тя си издуха носа в парче тоалетна хартия. Но изглеждаше не толкова тъжна, колкото изтормозена. Вероятно от угризения на съвестта. Или само си въобразявах? Ала този израз върху лицето й предреши нещата вместо мен.

— И аз имам да ти разказвам нещо — рекох. Роза вдигна очи. — Според мен е по-добре и ти да седнеш.