Небесни псета

3.

Разделих се без особено желание с „Нощен приют“ и Роза Мендес и реших да се поразходя из следобедния град, колкото да убия времето и да се помотая.

Подкарах в западна посока по булевард Санта Моника. Още беше доста рано, за да се случва нещо интересно, но най-трогателните измежду невръстните проститутки вече се размотаваха пред най-скъпите входове, на всекидневен лов изпъпляха и жиголата, наплесканите като клоуни с грим транссексуални, джебчиите и отрепките, които се точеха сякаш на безкрайно окаяно шествие по улицата. На всяко кръстовище, незаето от мексиканци, които продаваха плодове, при прозореца на колата идваха скитници — бездомници де — които протягаха треперещи длани. Давах на всекиго по двайсет и пет цента, само и само да не ми плюят по предното стъкло — и бездруго си беше доста мръсно.

Поех към булевард Холивуд и спрях да звънна от един уличен телефон на Джон Дългуча. Бях си доста притеснен от разминаванията между неговия разказ за изчезналото момиче и онова, което ми беше казала младата проститутка от „Нощен приют“. Негърката като нищо е могла да се припознае, но имах неприятното усещане, че тя знае прекрасно за какво говори. При това положение Джон Дългуча ме беше излъгал, а аз се бях хванал като последния надрусан тъпанар. От това, което щеше да ми обясни, щеше да зависи дали да продължа да се занимавам с този случай, още повече пък с парите му. Вече се чувствах омърсен от тях, особено след като бях изтърсил пред Роза Мендес онези опашати лъжи.

Извадих от портфейла си телефонния номер на Джон Дългуча, но вместо гласа му чух съобщението, записано на телефонния секретар. Опитах на клетъчния телефон, но той ме прехвърли пак на същото съобщение. Казах, че трябва да го видя незабавно, и обещах да звънна пак.

Сигурно не е зле и аз да си взема клетъчен телефон, но само като си го помисля и ме побиват тръпки. Всички до последния човек в Лос Анджелис, дори дъртите бездомни повлекани с пазарските чанти и сценариите, се размотават с клетъчни телефони, по тях говори и всеки втори задник на магистралата, който непрекъснато ти препречва пътя. Последното нещо, което искам на този свят, е да ми звъни телефонът и в колата — е, не че се скъсват да ме търсят. Освен кенефа колата е единственото място, където човек може да се усамоти. Не се и съмнявам, че навсякъде другаде по света домът на човека е негова крепост, но в Лос Анджелис най-добрите крепости са с четири колела, инжекцион и факс.

Тъкмо отварях вратата на преносимия си палат, когато някакъв дребосък японец с видеокамера — а има ли изобщо други? — се втурна като хала към мен. Беше притиснал мъничката камера марка „Сони“ до окото си, а със свободната ръка ми махаше като обезумял. Около врата му, над шарената като дъга хавайска риза на балончета и ухилени карибски чичковци, се поклащаше тежък фотоапарат „Никон“. На двайсетина крачки след него подтичваше японка, още по-дребна и от него. И тя държеше в едната ръка видеокамера, а в другата влачеше малко момченце — поне то не снимаше нищо.

Щом се приближи, мъжът спря да маха, колкото да притисне кръглата намачкана шапка, която аха, и да политне от валчестата му глава. Жена му — предположих, че няма каква друга да му е, освен жена — крещеше нещо на японски, той обаче изобщо не й обръщаше внимание, погълнат от трескавите опити да улови върху лентата късче от душата ми. Дойде право при мен и без да спира да снима, затанцува в бавен кръг около колата ми. Точно когато слезе на уличното платно, профуча автобус на градския транспорт, който насмалко да го отвее, добре че се пресегнах да го сграбча за една от каишките на фотоапаратурата, за да предотвратя най-лошото. Останала без дъх, жената спря като закована на тротоара и продължи да снима мъжа си, докато той снимаше мен. Хлапето си бъркаше в носа и каквото извадеше, го изяждаше.

— Хм… с какво мога да ви помогна? — попитах аз и отново го сграбчих, когато той съвсем безразсъдно слезе още веднъж на платното, за да ме хване в общ план.

Накрая спря да снима, макар и да забелязах, че жена му все така държи пръст върху бутона. Японецът свали камерата и ме озари с широка усмивка.

— Достатъчно топло? — попита ме и допря пръсти до шапката си.

После плесна с ръце и се впусна да танцува нещо като жига.

— Достатъчно топло ли е? — повтори япончето на безупречен английски, след това изръкопляска като баща си.

Жената продължаваше да снима — пипаше професионално.

Идеше ми да се ядосам, но ме напуши смях.

Японецът си умираше от щастие, че ме е познал — как да му се ядоса човек! Ще прощавате за израза, но сигурно бях първата знаменитост, която срещаха по време на посещението си в Холивуд. А вероятно и последната, освен ако не се престрашаха да отскочат до тежкарския Палисейдс. Рекох си: е хайде, чудо голямо! Не се втелявай!

— Достатъчно топло ли е? — попитах на свой ред, осланяйки се на възторжената имитация на нявгашната слава.

Японецът само дето не подскочи от радост. Дори жена му си позволи да се усмихне зад камерата, а малчуганът се изкикоти истерично. Мъжът се поклони и ловко като жонгльор, който събира направо от въздуха петачета, ми подаде визитната си картичка. Срам, не срам, трябва да призная, че нямам визитни картички, затова само се поклоних още по-дълбоко. Някъде към минута стояхме и се гледахме, после японецът пак кимна, вдигна отново камерата и притиснал шапката си, хукна по улицата, зарязвайки жена си и детето на около половин пресечка подире си. Жената тутакси го последва с камерата. Поклатих глава и се засмях на това шествие.

Качих се в колата и пак подкарах на запад, после свърнах за по-пряко на юг, към Ла Брея. Беше ми толкова леко на душата, че спрях да се почерпя с две лютиви наденички и диетичен севън ъп. Хапнах на крак, като използвах покрива на автомобила за маса, после пак се качих в колата и поех към Мелроуз — щом стигнах „Джони Рокетс“, намалих скоростта и свърнах към бордюра. Около барплота бяха насядали неколцина души — някои очевидни туристи, други лъжепънкари с кожени якета за по четиристотин долара едното, които преживяха скъпите-прескъпи недопечени хамбургери, инак заведението бе почти празно. Ако не друго, пред него определено не се виждаха проститутки.

Върнах се на Мелроуз и се отправих на север, към Феърфакс и каньона Лоръл. Когато навлязох в Долината, вече наближаваше най-натовареното време по шосетата и започнаха следобедните задръствания. Подкарах по криволичещия път през каньона след една бронзова руса богиня в кървавочервен кабриолет. Дългата й коса блестеше още по-ослепително и от лъскавата боя на автомобила, но по едно време красавицата започна да ми лази по нервите — току се оглеждаше в огледалото за обратно виждане и лъкатушеше от едното платно в другото. Накрая я подминах, там където откъм страната на Холивудските хълмове пътят се разширява. Все пак я погледнах в огледалото, колкото да видя колагеновите й устни и неестествено щръкнали гърди — истинско предизвикателство към земното притегляне — до които всъщност се свежда Холивуд.

Такъв, какъвто го знаем.

Вече след като навлязох в Долината, подкарах по магистралата и пришпорих за кратко грохналия си японски звяр така, че той вдигна цели сто и двайсет километра и се разтресе, сякаш е изпаднал в делириум тременс, после пак намалих скоростта на деветдесет километра и се прехвърлих в платното за бавно движение. След километър — километър и половина се озовах в страхотно задръстване и чак до Шърман Оукс се наложи да пъпля като костенурка. Пъхнах в касетофона запис на Уорън Зивън и се опитах да се наслаждавам на пътуването, докато Уорън ми изнасяше серенада на тема адвокати, патлаци и пари. Любувах се на гледката, докато автомобилите от двете платна пъплеха в двете посоки. Беше поредният съвършен ден в Лос Анджелис: двайсет и пет градуса на слънце и небе с цвят на пикантна кафява горчица. Бях свободен, с бяла кожа и пълнолетен, нямах да върша нищо, ако не се брои това, че по поръчка на сутеньор, който използва не по предназначение металната част на закачалките за дрехи, трябваше да открия младичка проститутка и да се радвам на пищното зрелище, наречено живот, и на задръстванията по пътищата.

Свърнах към Сепулведа и поех по прочутия булевард на север. Сепулведа е любимата ми улица в Лос Анджелис — първия път, когато идват тук, нюйоркчани задължително произнасят името погрешно и после до края на живота си го разказват като майтап. Викат й Съпъл-вийда, макар че „съпъл“1 е последната дума, с която ще ти хрумне да опишеш саждите и задръстванията. Прекосих квартал Шърман Оукс с неговото стълпотворение от ъглови магазини за полуфабрикати, бензиностанции с намаление и жилищни блокове, които, колкото и невероятно да звучи, са в стил рококо, но въпреки това са си абсолютно еднакви, сякаш са правени по калъп. Онова приятелче Уорън пееше от касетата за тъжния живот на въоръжен до зъби сърцат мъжага на име Роланд. Когато наближих оживения квартал на проститутките Ван Нюйс, слънцето вече залязваше над Вентура, свърши и касетката, която засъска тихичко като наденици на скара.

Заедно с десетина други зяпачи обиколих бавно булеварда, но не забелязах нищо, което да привлече вниманието ми. В тази част на Долината облечената в ликра тълпа се състои главно от бели, макар че мярнах и две-три латиноамерикански физиономии. Но явно и тук всичко се променяше непрекъснато. Мина и полицейска кола, ченгетата обаче не проявиха никакъв интерес към момичетата и техните клиенти. Пазеха интереса си за провежданите на всеки два месеца хайки, когато екипите на местните телевизии надлежно ги следваха по петите и запечатваха за идните поколения и за новините в шест часа колко бдителни са блюстителите на реда в Лос Анджелис. Полицейският автомобил спря пред една от закусвалните. Там вече се мъдреха още две полицейски коли.

И аз не знаех какво точно търся. Не че очаквах да зърна на улицата изгората на Джон Дългуча — мен ако питате, мислех, че отдавна се е вдигнала от Лос Анджелис. След „Нощен приют“ не знаех дали Джон Дългуча ме е преметнал за момичето, или то е преметнало него. Не ми приличаше на чак такъв загубеняк, но знае ли човек? Сърцето е странен мускул, стават какви ли не неща. Нищо чудно девойчето да е изиграло Джон Дългуча, дето е думата, да е стоварило неговите камъни по неговата глава, а после, ни лук яло, ни лук мирисало, да се е прехвърлило на следващата жертва.

Уж смятах да се върна на магистралата и може би да пообиколя още веднъж Холивуд, за да видя какво ново, но при вида на всички тези заведения по Сепулведа не се стърпях и се поддадох на изкушението. Откакто се помня, неоновите реклами на бира ме привличат както прословутите лампи — мушиците. Тря-я-я-с, спирачките. Заковах пред едно наглед сравнително безобидно заведение на име „Валенте“ и се пъхнах вътре да обърна една ледена.

И що да видя — то си било бардак!

На малката сцена под мъждивите мигащи прожектори някаква кльощава като щека блондинка с разнокалибрени гърди и електриковочервени косми по венериния хълм се тресеше като грохнала епилептичка. Стискаше с все сила очи и юмруци. По едното й бедро се стичаше тъничка червена струйка — кръв или може би боя за коса, примесена с пот, но не изгарях от желание да се приближавам и да разбера какво е.

Бях изненадан от навалицата вътре. Всички сепарета бяха заети, при бара имаше само един-два свободни стола. На голямата маса в ъгъла прегракнало се кикотеха цяла сюрия строители, мръсни и вмирисани след цял ден бъхтене под палещото слънце. Другите в заведението нямаха вид на хора, които се скъсват от бач.

Поръчах си бира и един „Джак Даниълс“. „Джак“-ът беше разреден с вода, а халбата с бирата не беше мита от времето, когато президент беше Картър, но заведението работеше все още на дневни цени и това обясняваше навалицата. Повторих поръчката. Когато бях готов да я потретя, си поисках от бармана бутилирана бира и барманът само дето не си умря от изненада, че в хладилника му се намира някое и друго шише. После се изтипоса пред мен да позяпа как сипвам бирата в халбата — останах с впечатлението, че подобна гледка е рядкост по тия места — та се възползвах от намалението и му показах снимката на проститутката на Джон Дългуча.

— Познаваш ли я? — попитах го.

Той плъзна поглед по лицето й.

— Курве — рече ми.

Кой знае защо, ни в клин, ни в ръкав се развълнувах и се наведох напред.

— Познаваш ли я?

— Курвето си е курве — отсече барманът и се запиля някъде.

Курвето си е курве.

Така преспокойно можеше да се казва и този, и всички останали бардаци наоколо. Това бе мантрата, която клиентите повтаряха като курдисани и заради която налитаха на тази част на града като мухи на мед. Усетих, че трябва да се отвратя или възмутя, но нещо не намирах сили.

Стичаха се тук да оплакнат очи, да позяпат увиснали като празни пазарски чанти гърди и срамни косми, гъмжащи от пичи въшки, да си помечтаят, че може би има някаква надежда да се спасят с две ръце, направени от боцкане на решето. Огледах заведението и тъжните грозни лица. Плешивеещите глави и възголемите или омалели костюми. Брадичките, бръснати, недобръснати, и косматите уши. Кръчмата приличаше на гробница на полиестерни евтинийки. Повечето посетители бяха втора младост, но тук-там мярнах и неколцина младежи. Почувствах се смазан от всичката тази самота, отчаяние, ужасия. Стори ми се, че съм се озовал в някой от онези филми за зомбита, в които несретниците с мъртви мозъци се движат през живота просто защото нямат сили да проумеят, че са мъртви. Вършат отново и отново малкото неща, които помнят, без всякаква причина, без дори някакво далечно подобие на радост.

Добре че над бара нямаше огледало.

Взрях се в снимката на проститутката, онази, моменталната. Момичето изглеждаше толкова… чисто. Колкото и неправдоподобно да звучеше това. Прибрах снимката в джоба си и потреперих. Изпих на един дъх бирата и реших да вдигам гълъбите. Спрях на телефонния автомат при мъжкия кенеф и пак опитах да се свържа с Джон Дългуча, но и този път чух записаното на секретаря съобщение. Повторих, че трябва да го видя час по-скоро и да ми се обади вкъщи. Точно в този момент вратата на клозета зейна и аз видях как някаква танцьорка прави в кабинката без врата свирка на един от строителите, а двама-трима от колегите му зяпат и си чакат реда.

Вече не ми беше до обиколки по булевард Холивуд, затова отпраших право към магистралата и оттам — към къщи в Силвър Лейк. Подтоплих в микровълновата печка пиле не знам с какво си и с блудкав сив сос и се насилих да го изям, докато зяпах филм с Брус Уилис, който бях гледал поне пет пъти по кабела. Изгълтах цели шест бири, докато Брус изби до крак лошите — голям умник, няма що! Пич и половина. В притурка с Деми Мур.

Докато драйфах над тоалетната чиния, се хванах, че мисля за памучната пола и мургавите крака на Роза Мендес. Хубаво е човек да се прочисти, но после нещо ми призля.

Заспах в очакване да ми звънне Джон Дългуча.