Небесни псета

6.

Когато се качих в колата, климатикът забоботи, но мен още ме тресеше от посещението в сградата на „Усмихнатото хлапе“ и криво-ляво оцелях, докато се връщах към Холивуд. Пък и трябваше да обмисля доста неща.

Беше ясно като бял ден, че „Небесно псе“ тайно е управлявана от киностудия „Усмихнатото хлапе“. Вероятно се криеше зад една или няколко фиктивни фирми, но това можеше да се провери. Нямах представа как Джон Дългуча е направил връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“, ала бях готов да се обзаложа, че той не е трябвало да узнава, но някой се е изтървал. Седалището на „Усмихнатото хлапе“ бе доста лъскаво и тежкарско — и през ум не би ти минало, че някой тук се занимава с порнофилми.

А после и връзката с Джак Рипън. Онова приятелче Мики Марвин — а ако се съди от нрава му, той беше или нископлатен агент, или нископлатен директор на продукция, бях сигурен единствено, че е нископлатен — изглеждаше повече от сигурен, че именно Рипън дърпа конците в „Усмихнатото хлапе“, и макар да смятах да проверя и това, нямах причини да се съмнявам в твърденията на дребосъка. През последните десет години „Рипън Ентъртейнмънт“ бе погълнал към дузина малки и недотам малки киностудии, звукозаписни компании и издателства и се бе наложил като един от основните играчи в Индустрията. По едно или друго време Рипън беше работил с кого ли не, от Мърчънт Айвъри до Арнолд Шварценегер, и вече години наред „Рипън Ентъртейнмънт“ печелеше нечувани пари. Не знам дали е заслуга на Рипън — а никой в Холивуд не желае да припише успеха на останалите на друго, освен на сляпата случайност и късмет — но студията му сякаш винаги беше на правилното място в правилното време и неизменно обираше лаврите. Всъщност ако не ме лъжеше паметта, наскоро бях чел някъде, че Рипън е продал компанията си на една от наистина големите акули — че е сключил сделка за сума ти милиарди, каквито не се сключват всяка седмица.

Самият Рипън беше започнал като оправен, преливащ от енергия агент и се бе наложил като самото въплъщение на холивудски магнат, който лансира млади актриси. Междувременно си спечели прякора Изкормвача, макар че сега никой не дръзваше да го нарича така в очите. „Рипортър“ и „Варайъти“ още си позволяваха да го наричат Изкормвача, но само в неподписани малки материалчета — който искаше да остане на софрата на Холивуд, гледаше да не напомня много-много на Рипън откъде е тръгнал и докъде е стигнал. Преобразяването му от негодник в магнат беше съпътствано и с промени в неговия нрав. Или по-точно, в неговия „имидж“. Изкормвача беше изместен от Господин Благотворителност: Рипън прегръщаше всяка кауза, стига тя да му гарантираше, че гадната му физиономия ще се появи върху страниците на „Лос Анджелис Таймс“. Като се почне от акцията по спасяване на залива Санта Моника и се стигне до плюшените мечета, подарък за сирачетата в Африка, Джак Рипън постоянно присъстваше с чек, усмивка и снимка.

Най-смешното бе, че всъщност помнех Рипън от едно време, макар че се съмнявах той да се сеща кой съм. Той тъкмо бе започнал да се налага като агент и още се представяше с истинското си име — Дж. Дж. Рипович, когато моята звезда започна да се задъхва. Представляваше цяла гмеж новоизлюпени звездички — все въздух под налягане. В ония години беше припрян и нервен, с треперещи като листо ръце и мигащи очички, тънък като вейка и притеснителен до смърт. Запознах се с него във време, когато славата на „Солникови и Пиперкови“ вече бе започнала да помръква, но аз все още бях достатъчно известен, та Си Би Ес възнамеряваше да заснеме поредната дълга-предълга поредица, в която действието да се върти около мен. Ние подбирахме актьори — между другото, в моя случай холивудското „ние“ се свеждаше до това, че аз си седях и плакнех очи: зяпах циците, докато един от асистентите вършеше цялата работа — а Рипън, който всъщност се казва Рипович, пробутваше някакво девойче за една от ролите. Не му помня името, затова пък помня, че тактиката на Рипън в налагането на младичката актриса се свеждаше до това да я предлага като последния мръсен сводник на всеки, от когото тя — по-точно той, би имал някаква полза. Помня, че актрисата едва ли имаше и седемнайсет години и че аз начаса определих за себе си Рипън като един от най-отблъскващите използвачи в Холивуд.

Почти сигурен съм, че отчуках един-два пъти момичето. Виж, знам със сигурност, че то не получи ролята.

В Холивуд парите наистина сменят притежателите си, но при нравите е друго. От дъното Рипън се издигна до най-големи висини, докато моята кариера се сгромоляса с гръм и трясък, но ето че сега си имах работа със сводници и проститутки и името на Рипън отново изникна на повърхността. Дума да няма, Рипън притежаваше компания с оборот от милиарди долари и с хиляди какви ли не дъщерни фирми и фирмички. Не бе изключено той изобщо да не подозира, че е собственик на „Усмихнатото хлапе“, камо ли пък на „Небесно псе“. Не беше кой знае каква философия да врътнеш на бърза ръка едно порнофилмче в огромната киностудия, особено пък ако тази продукция бе предназначена само и единствено за чужбина. Рипън трябва да е луд, за да разреши съвсем съзнателно подобно нещо. Ако се разчуеше, вестниците щяха да гръмнат, и то съвсем не с материалчета, каквито допадаха на Рипън. Той имаше прекалено много за губене, за да постъпи толкова тъпо.

И така, в този бизнес парите често сменят притежателите си. А колкото до нравите…

Реших да отскоча до седалището на Гилдията на киноактьорите в Холивуд. Първо се отбих да похапна в „Котаракът и цигулката“ на булевард Сънсет — взех си задушено по овчарски и две халби бира. По ирония на съдбата въпреки огромните усилия, които жителите на Лос Анджелис хвърлят, за да бъдат забелязани, това вероятно е градът, където е най-неприятно да гледаш околните, но има няколко местенца, където все пак си е забавно да го правиш: на Мелроуз заради ментетата, във Венис — заради откачалките, в Холивуд — заради путьовците. „Котката и цигулката“ уж е британска кръчма, но британското в нея е плод на кинаджийските блянове за веселата стара Англия. Кухнята обаче не е лоша, бирата е студена — така разбирате, че в заведението няма нищо британско — а тълпата, разположила се на открито: предимно типове с прически в стил „метъли“, си е доста зрелищна. Двоумях се дали да не си взема още една бира, но времето не чакаше. При Гилдията на киноактьорите не намерих къде да спра и се наложи да вървя пеш някъде към пет-шест пресечки: такъв си е Лос Анджелис, град на вероотстъпничеството.

Докато крачех към сградата, плувнах целият в пот и за миг се поспрях да се насладя на блажения хлад, създаван от климатичната инсталация в Гилдията на киноактьорите. Отидох на „Пропуски“ и обясних на момчето там, че търся данни за една киностудия, предложила ми работа — да видя дали е надеждна. Онзи се оказа нафукан педераст. Поиска ми членската карта, а тя беше със снимка отпреди двайсет години. Надутото копеле погледна подозрително снимката, сравни я със сегашното ми лице и пусна името ми в компютъра. За късмет през всичките тези години си бях плащал надлежно членския внос, макар че не знаех за кой дявол го правя. Сигурно защото проникнеш ли веднъж в Индустрията, няма излизане! Член съм, моля ви се, и на Академията за киноизкуство. Аз съм един от онези нещастници, дето всяка година посочват боклуците, печелещи „Оскар“-ите. Академията гъмжи от некадърни дъртаци като мен, на които просто сърце не им дава да излъчат някого, дето да е по-преуспял и по-млад от тях.

Онзи поплювко на „Пропуски“ изсумтя изненадано, когато базата данни избълва положителен отговор, и ме упъти към кабинет на втория етаж. Наложи се да чакам асансьора, отсъдих обаче, че за днес съм вървял повече от достатъчно, а трябваше да пестя сили и за на връщане. От асансьора тръгнах в грешна посока, но вървях, докато открих въпросния кабинет.

Вратата беше отворена — почуках лекичко и надзърнах вътре. Някаква младичка — божичко, приличаше на клакьорка от гимназията — пишеше върху клавиатурата пред монитора, като притискаше между рамото и ухото си телефонната слушалка. Беше с къса мръсноруса коса, подстригана на нещо като клин — отзад й висеше опашчица от няколко кичурчета, която лично според мен разваляше всичко. Докато пишеше на клавиатурата, девойчето сякаш подскачаше, изглеждаше много бойко. Върху писалището се мъдреше табелка, от която се разбираше, че това е Б. Артър. Момичето ме погледна с крайчеца на окото и без да прекъсва разговора, ми махна да вляза.

Седнах срещу него и докато то си свърши работата, реших да огледам кабинета. Двайсетина-трийсет художествени фотографии в рамки красяха бежовите стени, по които бяха наредени без някакъв строг ред. Бяха все рекламни фотоси от трийсетте и четирийсетте години: Каръл Ломбард, Лупе Велес, Телма Тод, Вирджиния Хил. И цял куп други актриси, които не познавах, но всичките бяха големи красавици и бяха снимани млади, в зенита на бляскавата си слава.

— Мале! — възкликна младата жена.

Беше затворила телефона ме оглеждаше от глава до пети.

— Какво?

— Марти Бърнс! Мили боже! — ахна пак девойчето и красивото му личице грейна от лъчезарна усмивка.

Сега вече реших, че може би момичето е студентка първите курсове.

— Да, същият. Срещали ли сме се някъде?

— А, не. Но въпреки това ви познавам. Просто харесвам много „Солникови и Пиперкови“.

— По кабелната телевизия ли сте ги гледали? — попитах я аз — беше изключено да е била родена, когато излъчваха поредицата за пръв път.

— Да. Имам сериите и на записи. Направила съм си дори нещо като картотека.

— Ама наистина ли? — ахнах аз. — Защо?

— Защото сериалът е блестящ. Поколенията се менят, а хората пак гледат Пол Хенинг и Шъруд Шварц, и Норман Лиър, ами Мани Стайлс! Мен ако питате, той е невъзпятият гений на телевизионните сериали от шейсетте години. И другите му поредици са силни, но изобщо не могат да се мерят със „Солникови и Пиперкови“ и „Коткови и Мишкови“.

— Срещали ли сте някога Мани? — поинтересувах се аз.

Само като чуех името му, и на бузата ми се появяваше нервен тик. Беше създал и продуцирал „Солникови и Пиперкови“ (колкото до „Коткови и Мишкови“, човек може да каже само едно: пълна боза) и до него Джак Рипън приличаше на Жана д’Арк. Когато бях на шестнайсет години ми предложи моя си телевизионна поредица, стига да муча като крава и от време на време да му правя по някоя и друга свирка.

— Познавате ли някого, който да е познавал Мани?

— Уви, не — отвърна момичето и въздъхна. — Жалко, че умря, исках да поговоря с него във връзка с дисертацията си.

Никога през живота си не бях чувал в делничен разговор някой да употребява думата „уви“ и предпазливо реших да подмина без коментар „жалко“-то.

— Дисертация ли? — възкликнах аз и вдигнах вежда, като се опитвах да се преборя с тика. — Значи ще ставате докторка на науките?

— Нещо такова. В института „Аненбър“ към Университета на Южна Каролина. Във факултета по комуникации. Дисертацията е озаглавена „Земи на истината, острови на мечтите: американският семеен сериал, 1951 — 1981 година“. Догодина издателството към университета „Дюк“ смята да я издаде. Не е зле, нали?

— Моите поздравления! Значи сте доктор Артър?

Тя ме погледна недоумяващо, после почука върху табелката с името и се засмя.

— Да, докторка съм. Но не Артър. Името ми е Кендъл. Кендъл Арло.

Протегна ми ръка и аз я поех, макар че сега вече ми се видя смешно да се здрависваме.

— А коя е Б. Артър?

— Известна е най-вече като звездата в „Мод“, своеобразно продължение на „Всички в семейството“. В „Златните момичета“…

— Не, питах ви за това тук… — посочих аз табелката върху писалището.

Момичето сви загадъчно рамене. Усмихна се и макар да продължи да ме гледа замечтано и унесено, изпитах чувството, че съм препарирано животно в стъклената витрина на музей. А отпред се мъдри табелка „Човек от времето на телевизионните сериали“ или нещо пак толкова плиоценно.

— Долу ми казаха, че вероятно ще ми помогнете с едни данни, които ми трябват.

— Ама разбира се. Нали това ми е работата! За мен ще бъде удоволствие да направя нещичко за Санди Солников.

Аз се понамръщих и момичето, изглежда, го забеляза, защото поруменя. Усмихнах й се — да й покажа да не се притеснява.

— Търся информация за една малка киностудия — „Небесно псе“.

— Каква информация? — попита момичето.

Изведнъж стана много по-сериозно.

— Всякаква. Например законна ли е. Има ли някакви жалби и оплаквания срещу нея? Някакви проблеми? На драго сърце ще чуя и някоя и друга клюка.

Младата жена се облегна на стола, разпери лакти, сложи длани зад главата си и вперила поглед в тавана, изпъчи гърди. Ако го бе направил всеки друг, щях да го приема като предизвикателство, но при нея движението изглеждаше съвсем невинно и подсъзнателно. Тя се сгърби, облакъти се върху писалището и ме погледна донемайкъде сериозно.

— Мога ли да ви питам нещо, Марти?

— Ама разбира се! — отвърнах аз и също се наведох напред, да съм по-близо.

— След като се снимахте като гостуваща звезда в „Стая 222“, не се ли опитаха да ви привлекат и за други серии?

Облегнах се и въздъхнах.

— Да, опитаха се — отвърнах без заобикалки, — но агентът ми нещо не се разбра с тях.

Арло кимна умислено. Понечих да стана, когато младата жена ми рече:

— Гледайте да не се забърквате с „Небесно псе“.

Пак седнах на канапето и забелязах, че момичето е притеснено.

— Защо? Какво знаете?

— Чувала съм само лоши неща за „Небесно псе“, Марти. Това не е киностудията, която ще ви върне в Индустрията.

— Защо? Както личи, не си знаят парите.

Арло кръстоса ръце върху гърдите си и поклати глава.

— Просто ми повярвайте. Не разполагаме с никакви данни за киностудията, нея я няма дори в официалните регистри, но нали знаете, хората шушукат. Тези неща няма как да се докажат, не бих искала и да се разчува, че съм ви ги казала, но…

— Добре, добре — рекох припряно, — никога не съм разговарял с вас. — Момичето обаче продължи да се колебае. — Много ви моля! Трябва да разбера.

— Почти никой не е чувал за киностудията. Аз обаче съвсем целенасочено си поставих за задача да поразуча.

— И?

— И както личи, косъмът им не е чист. Снимат реклами за отвъдокеански клиенти, най-вече за „Пасифик Рим“. Има голямо търсене на реклами с американски лица и тела. Особено пък японците — те направо си мрат за американски хубавелки и хубавци. Падат си по американските знаменитости — хора, които тук изобщо не могат да мечтаят да застанат пред камера, там се скъсват да снимат реклами, стига, разбира се, да не са изроди.

Момичето млъкна, аз кимнах, за да го насърча.

— Мълви се — продължи то, — че в тази киностудия снимат и други неща. Вероятно със същите актьори. Все филмчета, в които… в които просто не си представям как Санди Солников ще поиска да участва.

— Порно — допълних аз.

Момичето кимна и сниши тон.

— Имах един познат в Университета на Южна Калифорния. Следваше продуцентство в кинофакултета. Веднъж на един купон ме сваляше — изфука се, че го били наели на договор в киностудия на име „Небесно псе“. Въобразяваше си, че щом режисира порнография, начаса ще му бутна. Беше пийнал и се впусна да ми разказва всичко до най-ужасните подробности. Щях да си изповръщам червата. Видях го след ден-два и той ми каза да съм забравела какво ми е разправил. Бил си изсмукал всичко от пръстите. Но останах с впечатлението, че се притеснява, задето се е раздрънкал повече, отколкото трябва. Сега работи за „Дисни“, има договор за три филма.

— Имате ли представа кой ръководи „Небесно псе“?

Жената поклати категорично глава.

— Не, никаква. Знам тези неща само покрай онова момче от кинофакултета. Но ако студията е регистрирана, все ще откриете нещо в окръжната администрация.

— А какво ще ми кажеше за „Усмихнатото хлапе“?

Арно ме зяпна като попарена и се хвана за главата.

— Какво има? — попитах я.

— Вие какво, решили сте съвсем да ме ошашавите ли?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че между двете киностудии разликата е от небето до земята. „Усмихнатото хлапе“ е собственост на Джак Рипън. Много засукана и претенциозна киностудия.

— А това какво точно означава?

— Ами че Рипън й трепери като на писано яйце — гордее се с нея като със своя рожба. „Усмихнатото хлапе“ всъщност е едва ли не само име, но Рипън използва киностудията, за да осъществява проектите, които са му най-свидни на сърцето. — Тя отново сниши тон. — В случай че Рипън изобщо има сърце. При всички положения киностудията не е просто поредната дъщерна фирма на „Рипън Ентъртейнмънт“. Рипън следи отблизо всичко в нея. Ако се вярва на слуховете, според условията в договора за продажбата на „Рипън Ентъртейнмънт“ той си запазвал последната дума за всичко, засягащо „Усмихнатото хлапе“.

— Че кой купува компанията на Рипън? — ахнах аз.

— Японците, разбира се. „Йошитоши Интернешънъл“. Една от компаниите чудовища. Сделката още не е приключена, но можем да я броим за такава. Така поне твърдят. Остава само властите да дадат съгласие, но инак всичко е уточнено. Рипън ще прибере в джоба си един милиард.

— Виж ти! — възкликнах аз.

— Какво има да виждам? „Усмихнатото хлапе“ свързано ли е по някакъв начин с „Небесно псе“?

— Не — отвърнах аз може би прекалено бързо. Ухилих се. — Просто обмислям всички възможности.

— Чуйте, Марти. Ако ви се е отворил случай да работите с „Усмихнатото хлапе“, хич не се колебайте. Няма какво да умувате. Точно както и през ум не бива да ви минава да се захващате с „Небесно псе“. Ако искате отново да пробиете, най-подходящата киностудия наистина е „Усмихнатото хлапе“.

— Не мисля, че скоро пак ще се изявявам като актьор.

— Бих могла да ви помогна — каза младата жена. Погледнах я донякъде изненадано. — Познавам хора, които на драго сърце ще ви уредят роля. Много ще се радвам да съм ви от полза.

Изглеждаше толкова искрена, че се почувствах поласкан.

— Няма нужда, но съм ви признателен — усмихнах й се. Момичето пак се изчерви и извърна поглед. — Признателен съм ви и че ми отделихте толкова време.

Тя поклати глава — да не съм се притеснявал. Ръкувах се за довиждане и понечих да си тръгна, когато се сетих нещо.

— Имате ли представа защо киностудията се казва „Небесно псе“?

— Не — отвърна младата жена. — Помня, попитах същото моя… моя приятел, но и той не знаеше. Името обаче се помни, нали?

— Безспорно. Е, още веднъж благодаря.

— Винаги на вашите услуги.

Пак тръгнах към вратата, но за кой ли път спрях, привлечен от една от снимките върху стената. Беше на Вероника Лейк с нейните пълнички устни от времето, когато тя е била на върха на славата. Още от самото начало нещо във фотосите ме смущаваше и чак сега се сетих какво.

— Тези снимки — рекох и посочих стените — са все на актриси, завършили зле. Самоубийства, злополуки, провалени кариери.

Арло кимна и се усмихна сладко-сладко.

— Викам му Стената на плача.

— Не ви ли е неприятно да ги виждате всеки божи ден?

— Те ме връщат на земята — поясни младата жена. — Всеки път, когато започна да се паля прекалено много или да си въобразявам разни неща за Индустрията, или пък реша, че светът се въргаля в нозете ми, поглеждам нагоре към тези лица. С цялата им хубост и талант и какво са означавали те накрая. Напомнят ми каква е цената на всичко в този град. И кои са истинските стойности. Това ми помага да не се самозалъгвам и да съм стъпила здраво на земята, нали разбирате?

Кимнах.

— Точно затова вие сте доктор на науките, а аз не.

Вече наближаваше пет, когато излязох от сградата на Гилдията на киноактьорите. Докато вървях към колата, минах покрай уютна механа с надпис „Добре дошли!“ на вратата. Вятърът Санта Ана още духаше, след толкова говорене чувствах устата си пресъхнала, затова влязох да пийна набързо една бира. В заведението беше хладно и спокойно, върху големия екран даваха среща на „Доджърс“ — уж влязох за малко, а докато се усетя, съм обърнал пет-шест бири и две малки уискита „Джак Даниълс“. Гледах мача, а между подаванията си мислех за прелестните личица и бойките гърди на някои млади жени, които изпитват съжаление към застаряващите актьори. И те, изглежда, никак не бяха малко. Мен ако питате, дори бяха прекалено много. Докато се върна при колата, слънцето вече бе залязло, вятърът беше утихнал, а под въздействието на бирата и бърбъна светът отново изглеждаше прекрасен.

Качих се криво-ляво зад волана — когато съм пиян, ако не друго, поне карам безопасно — и потеглих обратно към Силвър Лейк, към къщи. Не знам какво ме прихвана, но завих на изток по Мелроуз и ей така, без причина, намалих скоростта, когато наближих „Джони Рокетс“. Отпред бяха спрени най-малко десетина-петнайсет лъскави мотора „Харли Дейвидсън“, но моторджиите, които се размотаваха край тях, бяха все менте. Кой ще ти разреши насред квартал Мелроуз — самото въплъщение на капитализма — да се разгърне някоя моторджийска сценка!

Свърнах наляво към Ла Брея, после надясно към Санта Моника. Докато минавах покрай „Нощен приют“, отново намалих скоростта. Видях, че вътре свети, но щорите бяха спуснати и отвън на улицата не се мяркаше жива душа. Спомних си Роза Мендес и въздъхнах, после се подсмихнах, осъзнал, че за някаква си седмица съм разговарял с цели две жени, докторки на науките. Не помня някога през живота си да съм познавал докторка на науките, но всъщност не съм се замислял много-много за това. Реших, че в крайна сметка все пак ме привличат умните жени.

Забелязах колата още щом свърнах по нашата уличка. Можех да направя обратен завой или да профуча покрай тях — беше тъмно като в рог и надали щяха да ме видят — но си казах, че няма смисъл. Все пак завих, преди да спра, та утре сутринта да не ме глобят за неправилно паркиране. Дори не си направих труда да тръгна към входа. Роуан и Холоуей слязоха бавно от автомобила без регистрационни номера и ме пресрещнаха по средата на улицата.

— Драго ми е — рекох им.

— Висим тук цели три часа! — завайка се Холоуей.

— Трябваше да си уговорите среща — отвърнах му аз. — Какво правите тук?

— Натресоха ни още един труп — обясни Роуан.

В гласа му нямаше и следа от дружелюбност.

— Какво да се прави, такъв ви е занаятът!

— Да де — съгласи се Роуан. — Само дето в джоба на този труп намерихме твоя адрес и телефон.

— Бре, бре, бре! — казах аз.

— Върху късче хартия с цифрата десет хиляди, оградена с червено.

— От знака отпред личи, че става въпрос за долари — допълни Холоуей. — И това не е всичко.

Погледнах Роуан. Беше сложил ръце на хълбоците си под сакото. Ризата му беше наквасена с пот, но вратовръзката му беше пристегната. Холоуей си беше свалил сакото и бе разхлабил връзката, двете горни копчета на ризата му бяха разкопчани.

— Кой е? — капитулирах аз.

Ченгетата си умират за такива игрички.

— Намерихме у него и това — рече Роуан и ми връчи някаква снимка.

Джон Дългуча и Джени се бяха снимали в една от онези кабинки за моментални фотографии. Джон Дългуча беше вдигнал блузата на Джени и тя показваше на фотоапарата напращяла гърда. Беше затворила очи и се беше изплезила, но въпреки това си личеше, че е тя.

— Какво се е случило с него?

— Нищо особено — ухили се Холоуей. — Само дето някой му е извадил черния дроб през задника. Нямах представа, че си способен на такова нещо.

— Много изобретателно, няма що — включи се и Роуан.

— Ама че история! — изругах аз.

— Дали да не му прочетеш правата? — обърна се Роуан към колегата си.

— В какво ме обвинявате? — поинтересувах се аз.

— В укриване на улики. В това, че пречиш на разследването. Сигурно и в други неща. Ще решим, след като си побъбрим в участъка. Това е само като начало.

Докато ми надяваше белезниците, Холоуей заопява като поп какви ми били правата. После ме попита дали съм разбрал и аз кимнах и изломотих, че да.

Отведоха ме при полицейския автомобил и Холоуей отвори задната врата. Докато ме натикваше на задната седалка, очите му грейнаха.

— Знаеш ли! — рече ми. — Проверих го онзи Ленард Уайтинг.

— Моля? — не го разбрах аз.

— Онзи бе, дето е взел заедно с теб „Златен глобус“.

— А, този ли!

— Дали са му го за „Ромео и Жулиета“. Не съм го гледал, затова и не знаех името. Не понасям Дзефирели.

— Пък аз си мислех, че са му го дали за „Бони и Клайд“ — казах аз, макар че умувах на кой ли адвокат да се обадя.

— Не, определено за „Ромео и Жулиета“ — кимна Холоуей.

— Аха — бе всичко, което се сетих да кажа.

— Всъщност, като се замислиш — добави Холоуей и се почеса по бузата, — двата филма не се различават особено.

Не седнах да го оспорвам. Никога не съм харесвал и двата филма.