Небесни псета

Пролог

Хоншу, Япония

1548 г.сл. Хр.

Зима

Плътта се разпада.

Така и трябва да бъде — винаги да се разпада, но при това негово посещение в Нака-цу-куни, царството на човеците, крехката, взета назаем плът започна да се разкапва по-рано от предвиденото. Всичко се разпадна по-рано от предвиденото.

Кимоното виси на копринени дрипи по нараненото човешко тяло, великолепните шарки по него вече не личат сред петната кръв и разпрания плат. Подредените на сложна спирала свещени йероглифи, татуирани върху кехлибарената кожа, тук-там са се заличили, ситните знаци са размазани от кръвта, процеждаща се от множеството рани и драскотини. От разкъсаната, увиснала на парцали почерняла кожа като нащърбени зъби са щръкнали късчета кост с намотани около тях лъскави розови сухожилия. Дясното око се е превърнало в кървавочервена дупка — пронизана от вражеска стрела, меката очна ябълка нехайно е изгубена, затова пък лявото око вижда с нечовешка яснота касапницата по бойното поле.

Гледката отпред е не по-малко опустошена от плътта, в която той се е вселил. Докъдето поглед стига, планината Ое е осеяна с осакатени трупове. Някои от разгромените воини се гърчат и крещят в предсмъртни мъки, чакат смъртта и се молят тя да настъпи час по-скоро и да ги отърве от страданията, ала повечето вече са вкочанени като замръзналата пръст, върху която лежат. Белезникавите каменни стени на величествената крепост са избраздени с червени струйки — тънки вадички кръв, които се стичат от подножието на твърдината надолу по стръмния скат към задръстената с трупове река.

Битката продължава, ала Шутен Доджи знае, че тя е загубена. Неговите воини горьо-до се сражаваха както винаги храбро, той обаче бе предал тяхната всеотдайност — беше подценил силите и фанатичната решимост на врага. Поредната от безчетните поуки, които да прибави към своя опит.

Заедно с халите, извили се отгоре, се спуска и страховита черна сянка: последният от крилатите бесове, от чиито рани капе черна кръв, напада с клюн, нокти и трижди прокълнат меч един от вражите флангове. Цели десетина воини какуре падат, покосени от дивия бесовски набег, а от дупката в стената начаса изникват нови двайсет, които да заемат местата им. Наредени един до друг, стрелците изстрелват дъжд от стрели със сребърни наконечници, бесът ревва от гняв и болка и се свлича на земята. Воините се втурват да го довършат. Бесът се пресяга и раздира със счупен крив нокът тлъст търбух, от който изпадат навити на кравай черва. Чудовището пак замахва отчаяно и откъсва изненадана глава, после и неговият обезобразен череп се търкулва, а проблясващата стомана го насича вихрено на малки парченца. Бесът е покосен твърде лесно, но то е, защото е черпел сила главно от Шутен Доджи, сила, която се оттича ведно с разпадащата се плът.

Край един повален жрец на какуре спира мъничко триоко същество от по-нисшите — и определено по-глупави бесове — което започва да лочи ненаситно от раздрания му врат. Повелителят на бесовете можеше да изкрещи и да спре глупавото мъниче, но отсъжда, че то си е заслужило онова, което ще получи. Изотзад се приближава воин какуре, който пронизва беса в гърба с катана и го вдига във въздуха. Уплашено, съществото надава писък и се опитва да наплюе своя нападател с разяждаща отрова, ала не може да извърти глава. Воинът вади втори меч и отсича опашката на беса, сетне един по един и осемте му крайника, които падат на гърчеща се купчина в нозете му. Воинът завърта меча и мъничкият они се надява още по-надолу върху острието, като крещи на умряло и мърда чуканчета, останали от отсечените крайници. Последен смъртоносен замах и грозната глава е отделена от осакатеното туловище. Воинът смъква с ботуш туловището от меча, сетне вдига с усмивка главата на беса, като я хваща за единия рог с цвят на слонова кост. Сега е ред на Шутен Доджи да се усмихне: отсечената глава блъвна за последно жлъч в лицето на онзи глупак — воина какуре, плътта му пламва и се смъква от черепа досущ нагорещен восък под пламък.

Усмивката върху лицето — на повелителя на бесовете помръква, след това грейва отново — от различни посоки към него се приближават двама воини какуре с амулети о-фуда срещу уроки и зло. Първият върти вещо в ръцете си две обсипани със скъпоценни камъни ками — дълга и къса, а другият надава боен вик и се спуска с изваден меч. Шутен Доджи се оставя първата кама да го прониже в месестата плът на бедрото, но замахва в другата посока с плоското на тежкото острие, за да отбие ударите на нападащия воин. Свлича се на земята, с едно-едничко чисто движение изтръгва камата от раната в бедрото си и я насочва право към сърцето на мъжа. Скача пак на крака, сграбчва своя противник, когото е умъртвил, още преди трупът му да се е строполил на земята, и с една ръка го запокитва по неговия другар. Докато той се опитва да отмести тялото и да се измъкне, повелителят на бесовете вече се е метнал отгоре му. Изтръгва с все сила дългия амулет около врата на воина и го забива дълбоко в ухото му. Сетне Шутен Доджи бръква под широкото му кимоно, завърта рязко китка и го скопява.

Лапва члена му и го изгълтва цял, сетне оставя воина какуре да умре от мъчителна бавна смърт.

Мигът почти е дошъл. Шутен Доджи вече усеща как отвъдното го тегли. Престоят му в Нака-цу-куни вече приключва. Повелителят на бесовете знае: влече го неудържимо към портата между царствата, към вятъра, духащ там, където не духа вятър. Той вече чува звънтежа на камбаните, долитащ от пущинака на отвъдното.

Знае, че всичко това ще му липсва, когато се завърне там. Нищо в Горната и Долната земя не може да се сравнява с човешката плът, която повелителят на духовете обича да надява, обича и да я поглъща. Мисли си каква ирония е, че нещо толкова крехко и окаяно може да те дарява с такива неописуеми наслади. Още по-голяма ирония е, че такива внушаващи страх създания като Шутен Доджи чувстват непреодолимо желание да я търпят.

Но не само да я търпят, но и да й се радват, да й се наслаждават:

Блаженството Шутен Доджи да държи във взетите назаем ръце меч, да изпитва омраза в сърцето, което е откраднал.

Вкусът на сурово месо, на плът, изтръгната с остри зъби от костта.

Наситената тежка миризма на току-що пролята кръв, изпълнила дробовете му.

Взривът от похотлива наслада, плиснала се между краката му, или топлите влажни устни на обиграна гейша.

Мускули и сухожилия. Кожа и кост. Звук и гледки. Вкус и обоняние.

Човешка плът, жива и мъртва.

Да, всичко това наистина ще му липсва.

До следващия път, когато и да бъде той. Макар че Шутен Доджи знае ако не друго — може би по-добре от всичко друго — че този път неминуемо ще дойде.

Винаги е идвал, винаги ще идва.

Раната в бедрото кърви ли, кърви, единственото му око ту се премрежва, ту отново вижда ясно. Ала Шутен Доджи открива наслада дори сега, в непоносимата болка на умиращата плът. Притиска пръст към дупката в крака си, за да спре бликащата кръв, и закуцуква назад към крепостта. Трудно му е да изкачва стъпалата, а докато върви нагоре, неуморните, макар и не особено умни воини какуре го нападат отново и отново. Но той с лекота отбива мижавите им набези — тук ще избие меч, там ще прекърши врат — и продължава към горните катове на планинската крепост.

Дори сега, когато е омаломощен и краят е толкова близо, има само едно същество, което може да му надвие.

Шутен Доджи ще чака своя заклет враг горе, навръх планината.

Стои сам-самичък върху покрива на крепостта. Ветрищата са се развилнели, разнасят тежкото зловоние на кръв и смърт. И последните они вълшебници са избити или са се разбягали кой накъдето види, изпокрили са се в своите бърлоги и леговища в това и в отвъдното царство. Малкото останали му човешки сили са взети в плен; скоро предстои да започнат обредното мъчение, празниците в чест на победата. Вятърът донася до слуха му смеха на воините какуре, жалните стонове на разгромените горьо-до. Шутен Доджи гледа как неколцина бойци какуре подритват по окървавения сняг обезобразена глава — устроили са си нещо като мач. Успява дори да се подсмихне, когато един от воините се подхлъзва и пада върху леда, а озъбената паст на някакъв мъртвец хваща крака му като в капан.

Чува зад себе си звук: острие, което се тътри по камък.

Другият е дошъл.

Подобно на неговата, и кожата на Другия е изрисувана с гъста плетеница усукани татуировки, с прилична на примка спирала от кърмъзени и черни йероглифи за пречистване и заклинание: ханя-шинкьо. Този път отколешният му враг си е избрал хубаво тяло: снажно, мускулесто, дори (както никога) красиво. Дори и Другият да е участвал в битката, не му личи по нищо. По плътта му няма и една-едничка драскотина, по прелестното му пурпурно кимоно не се вижда и гънчица. Повелителят на бесовете кима одобрително и си мисли, че и той е могъл да си избере такова тяло. Другият навежда едва забележимо брадичка в знак, че го е познал, и вдига меча. Шутен Доджи разпознава безукорното острие със свещени йероглифи, изсечени върху стоманата, и ръкохватка от злато и бисер. Познава меча, знае името му, тъй като той е негов отколешен, достоен за уважение враг.

Шутен Доджи поглежда назад през крепостната стена. Преданите воини какуре се тълпят в подножието, за да наблюдават решителната схватка. На повелителя на бесовете му иде да скочи долу и да ги избие до крак, колкото да им е за урок на тези самонадеяни глупаци, но после се отказва.

Извръща се отново към своя противник и вдига меча.

Двамата врагове се гледат мълком, впили очи един в друг. Вятърът се усилва, върти на вихрушка пепел и сажди, но и двамата не трепват. Шутен Доджи усеща как изопнатите мускули на ранения му крак се сгърчват, как кръвта тече ли, тече по бедрата му, но мечът не помръдва. Той чува как мъжете долу са затаили дъх, как пристъпват със свито сърце от крак на крак и вече не издържат на напрежението. От плътта им, от човешката обвивка на неговия враг, от собственото му, покрито с рани тяло го лъхва на вълнение и страх.

Някъде в гората зад крепостта гарван грачи самотно, пронизително. Сякаш по знак двата силуета навръх твърдината се спускат със смъртоносен вик един към друг.

Мечовете им се срещат сред порой от искри. Самата планина потреперва, разтърсва се от тътнещия удар на стомана о стомана.

Двамата противници отново се изправят с лице един към друг и застиват.

Шутен Доджи е в див възторг от този миг, от това неописуемо изживяване — живота на ръба и смъртта. Дланите и ръцете му още потрепват от удара. Кръвта препуска като обезумяла по тялото му, раните са забравени, изчезнали са във вълшебния екстаз, че просто съществуваш. В тези мигове болка и наслада са се слели в едно. Сега важни са единствено сетивата: това чудо, плътта.

Шутен Доджи си позволява да се подсмихне, когато вижда, че противникът му усеща същото — и също се опива от тръпката.

Долу мнозина от воините вече не издържат на гледката. Затулват очи, свличат се на земята, докато жреците напяват в разнобой един през друг своите заклинания. Има и такива, според които подобни гледки не са за човешки очи. Кой ще седне да ги опровергава?

Отколешните врагове отново се готвят за схватка. Наместват мечовете — всяко движение и стъпка е претеглен отглас на движенията на другия: единият да понаведе глава, и другият моментално извива китка, единият да отмести меча, и другият присвива коляно, единият да вдигне вежда, и другият изцъква с език.

Застиват.

Нахвърлят се един на друг.

Шутен Доджи знае, че този миг неминуемо е щял да настъпи. Знае го с първата малка стъпка, която прави към своя заклет враг. С цялото си съзнание изучава онова, което се разгръща пред него.

Иска да запомни как косъмчетата в носа му са замръзнали от зимния въздух и го гъделичкат.

Недоумява, че стомахът му къркори, моли да бъде нахранен дори сега, когато смъртта се готви да сложи край на всички земни гладове.

Проронва сълза, усетил как кръвта нахлува в члена му, сякаш за да направи възможно едно последно съвкупление, едно изхвърляне на семето точно преди края.

Най-чистосърдечно — както винаги — не може да се начуди на всички радости на плътта.

Дори когато мечът на врага захапва нежната кожа по врата му, Шутен Доджи се мъчи да съхрани в стародавния си зъл мозък всяко движение и чувство, и най-дребната подробност: точната ръка, с която неговият неприятел стиска меча, цвета на небето отвъд валмата пушек, сърбежа между пръстите на краката. Може би това ще му помогне следващия път, ще докаже разликата между победа и разгром. Може би при следващата среща именно Шутен Доджи ще нанесе смъртоносния удар.

Или пък просто ще му бъде приятно да си спомня за тези неща.

За стотна от секундата си позволява да се наслади на това как мечът на неговия враг пронизва гръкляна му, как разрязва сънната и вратната артерия, трахеята.

Сетне Шутен Доджи, най-злият, вдъхващ най-голям страх повелител на бесовете, се измъква от човешката си обвивка точно в мига, когато ухилената глава на неговия „домакин“ се търкулва от тялото.

Звук и гледки, вкус и обоняние малко по малко изчезват. Вятърът, веещ откъм отвъдното, отново го всмуква и го притиска в желязна прегръдка. От тук нататък ще има само чернилка, макар че и Шутен Доджи не знае със сигурност докога.

Мракът и спомените са всичко, което му е останало.

И обещанието — вековечното обещание — за друг далечен ден.