Небесни псета

Заклинание (I)

Едното око бди.

Дори насън — дълбок и леден като преизподнята — милион очи са затворени, а едно бди.

В Долната земя. Сред непрогледния мрак и мъчителната тишина. Където няма допир, няма мирис и вкус. Има само празнота. Усещанията са спомен, блян за бляна сред необходната, нерушима тъкан на чернилката, която го обгръща.

Едното око бди.

Времето отминава: пъпли, тича. Дращи, вкопчва се с остри нокти. Тръгва по-бавно, спира. Продължава нататък.

Нататък.

И нататък.

Бляновете избледняват. Спомените — и те. Тъмата поглъща всичко вътре в себе си, отпред. С каскадата на летата нечовешкият дъх става все по-повърхностен. Тъмната кръв на боговете се сгъстява, тупти, трепка. Сетне…

Далечен тътен. Почти нечут в оглушителната тишина. Звук: мъчителен писък.

Мъничка мигаща светлинка в катраненочерната наметка. Проблясва за миг, после изчезва. Видение: смърт.

Пукнатина в херметичната пустош. Смрадлив, сладостен ветрец, който разнася уханието. Миризма: кръв.

Жертвоприношение.

Зов.

Дишането става по-дълбоко, кръвта струи, пулсът се ускорява, най-сетне мракът започва да отстъпва.

Милион очи се отварят.

Едно примигва.