Небесни псета

18.

Първо видях трупа и чак след това забелязах кръвта.

Бях целият в кръв.

Опитах се да се надигна и да пропълзя при Роза, но усетих, че пръстите на дясната ми ръка не помръдват. Помислих, че е счупена, после обаче осъзнах, че пръстите ми просто са се слепнали от спечената кръв. Докато се мъчех да ги разтворя, се посипаха кафяви люспици. Ризата ми беше залепнала за гърдите и гърба, по нея се аленееха огромни петна. Беше ми студено, но трябваше да минат няколко секунди, докато видя, че от кръста надолу съм гол.

Членът и слабините ми бяха буквално наплескани с кръв.

Пресегнах се, хванах члена и го изтеглих внимателно от сплъстеното гнездо срамни косми. Прокарах ръка по тялото си, за да видя дали съм ранен, и с облекчение установих, че ми няма нищо. Кръвта не беше моя.

После пак погледнах към другия край на стаята, към тялото, проснато с лицето надолу зад изтърбушения стар диван. Нямах представа къде съм, знаех само, че не съм в крепостта на какуре. Която, както се оказа, не беше никаква крепост. Виждах краката й отзад, голи и оплескани като моите с кръв, но не и тялото й от кръста нагоре.

— Роза! — простенах или може би изхленчих, но все пак не се изповръщах, когато криво-ляво застанах на четири крака.

Главата ме цепеше непоносимо, болката проникваше и в дупката, останала след зъба, който ми бяха избили. Допрях пръсти до челото си и напипах още едно голямо петно спечена кръв. Спомних си как съм се блъснал в стъклото, когато тенгу е излетял през прозореца. Мястото беше меко и пихтиесто и аз се смръщих от болка.

Паднах по задник.

През прозореца със спуснато перде видях, че е ден. През пердето се процеждаше тъничка ивица ярка слънчева светлина, разцепила стаята на две. Както личеше, се намирах в едностайна къща или бунгало. Стените и подът бяха обковани с груби дъски, издраните мебели бяха от най-евтините и бяха сложени колкото да не е съвсем голо. В единия ъгъл имаше тесен кухненски бокс, в другия се мъдреше спалня с чаршафи, също наквасени с кръв. От стените срещу мен се пулеха главите на най-различни препарирани животни, над камината висеше пушка — явно бях в ловджийска хижа. Много ме бива да разгадавам такива неща. Така де, детектив човек!

„Роза“, помислих си отново и се опитах да се изправя.

Тя не се беше помръднала и изведнъж осъзнах, че макар и да дишам тежко, от другия край на стаята не се чуват никакви признаци на живот. Усетих как ме плисва паника, от която ме втресе дори повече, отколкото от студената утрин. Понадигнах се с триста мъки и се облегнах на някакъв очукан стол, но после отново спрях и отпуснах глава, която ме болеше непоносимо, върху тапицираната седалка.

Страхувах се до смърт да прекося стаята.

Няколко пъти си поех бавно и дълбоко въздух, после си напомних, че времето, което пилея с лека ръка, може би са решаващите секунди, ако искам да спася живота на Роза, в случай че всичката тази кръв е нейна.

Всичката тази кръв! Ако наистина беше нейна, секундите изобщо нямаше да бъдат решаващи.

Изправих се, залитнах, но не паднах. Вече прав, видях огромната локва кръв, в която тя лежеше. Изпъшках още веднъж — и застинах, проумял какво означава всичко това.

Тъкмо направих половин крачка, когато входната врата се отвори с трясък. Видях само оръжието, насочено право към гърдите ми.

— Стой, не мърдай, педераст такъв! — изкрещя ченгето.

Влезе предпазливо в хижата, следван от колегата си, който също бе насочил оръжието към главата ми.

— Добре де! — рекох им аз.

— Лягай на пода! — изкрещя ми той. — Не се мотай, задник такъв!

Понечих да му обясня какви усилия съм хвърлил току-що, колкото да се изправя от същия този под, но реших, че това надали го интересува. Пък и почти нищо не ме държеше прав, затова никак не ми беше трудно да се строполя отново на пода. Още щом се свлякох, онзи мухльо нахълта в стаята и стовари болезнено крак върху гърба ми.

— А си мръднал, а съм ти теглил куршума! — закани се той.

— Ах, мамка ти! — чух от другия край на стаята. — Ах, бива ли такова нещо, мамка ти мръсна!

— Мъртва или жива? — попита ченгето, застанало над мен.

— Ти на подбив ли ме взимаш, Джони! — рече другият. Чух как се задъхва и усетих болката. — Не ти трябва касапница. Ах… мамка ти! Ще си изповръщам червата.

— Я се стегни, брато! Само това оставаше, да заличиш уликите.

— Нищо ми няма, не се безпокой. Въпреки че тук е… майната му.

— Ела насам тогава. Закопчай го този копелдак.

Не виждах почти нищо друго, освен пода, но чух как второто ченге прекосява стаята. Видях как краката му ме подминават, после той стъпи върху мен, а първото ченге свали обувка от гърба ми. Ченге номер две ми изви ръцете зад гърба и ми надяна белезниците, като междувременно ме изръга в ребрата, които и бездруго ме боляха непоносимо. Чух как неговият колега — Джон, отива в другия край на помещението да огледа трупа. После го чух как ахва.

— Мили боже! — прошепна той.

Сега вече чувах в далечината и приближаваща се сирена. Извих врат да надзърна през вратата, която още зееше отворена, и видях гора и предницата на полицейски автомобил, спрян пред хижата. Отстрани по хълбока ме изрита сякаш стоманена обувка.

— А си се размърдал още веднъж и си мъртвец, непрокопсаник такъв — изръмжа ченгето. Приклекна до мен и допря до бузата ми дулото на своя пистолет трийсет и осми калибър. — Иде ми още тук да ти пръсна черепа. Не ме предизвиквай излишно.

Искаше ми се да се свия на кравай, толкова ме болеше, но бях уплашен до смърт и не смеех дори да мигна. Усещах как оръжието трепери в нервната ръка на полицая и знаех, че е отправил заканата не на шега.

Сега вече сирените виеха точно пред хижата, чух как се затръшват две-три врати на коли. С крайчеца на окото видях как в стаята влизат две цивилни ченгета. Бяха направили само три-четири крачки, когато застинаха като вцепенени. Погледнаха мен, после и ченгето при окървавения труп, сетне пак мен.

— Божичко! — каза единият.

Вторият само дишаше тежко.

— Лейтенант — рече ченгето на име Джон. — Виждате ли този ужас?

— Господи, каква гледка! — отвърна лейтенантът.

Всички се умълчаха, вторачени в тялото. После се върнаха при мен.

— Изправи го — чух как нарежда другият детектив.

Двамата от патрула ме сграбчиха за ръцете и ме вдигнаха от пода. Залитнах, докато ме влачеха, но ченгето, заканило се да ми пръсне черепа, продължи да ме стиска за ръката, докато си възвърнах равновесието.

Двамата детективи бяха на средна възраст, и двамата бяха с шкембенца. Лейтенантът имаше нос като камба и уши като зелеви листа, другият беше с помръкнали очи и ме гледаше през очила с двойни стъкла. Всички зяпаха разголените ми, оплескани с кръв слабини. Не помня членът ми някога да е бил по-малък. Само да не си помислите, че съм особено надарен!

Детективът с очилата пак вдигна поглед към лицето ми.

— Този кретен ми е познат отнякъде — рече той.

Другите също се взряха в мен. Очаквах всеки момент някой да забучи пръст в гърдите ми и да ме попита: „Достатъчно топло ли е?“.

— Да — съгласи се лейтенантът, — и на мен ми се струва познат. Как се казваш, негоднико?

— Санди Солников — отвърнах аз.

Дявол го взел, тоя май нямаше кабел.

— Не ми говори нищо — рече лейтенантът. — А на теб?

Колегата му поклати глава.

— Не. Но знам, че го познавам този тип.

Отпред спряха още автомобили, включително една линейка. Влязоха още двама цивилни, единият с черна медицинска чанта. Той отиде право при тялото.

— О, боже! — простена и поклати тъжно глава.

— Защо, кретен такъв, си я обезобразил така? Защо? — попита другият детектив.

Изтръпнах, почувствах се мъртъв, докато слушах как лекарят обръща трупа зад дивана. Той изпсува задъхано.

— Защо? — повтори детективът и ме ръгна с все сила с пръст в гърдите.

— Не съм — бе единственото, което успях да кажа, забил поглед в земята.

От очите ми се застичаха сълзи.

— Аууу! — възкликна Джон Ченгето. — Малкият негодник се чувства кофти, след като го пипнахме.

— Не съм го направил аз — повторих и се разхлипах.

— Не си го направил ти — изимитира ме лейтенантът и поклати глава. — А това по пишката ти сигурно е кетчуп, а? Сос от задушено.

Сега вече ревях, без да се крия. Изобщо не се владеех.

— Роза! — хлипах безутешно.

— Така се е казвала ли? — изкрещя лейтенантът. — Така ли се е казвало клетото момиче? Погледни ме де!

Нямах сили да вдигна глава. Ченгето го направи вместо мен, като ме сграбчи за брадичката.

— Ела тук, негодник такъв!

Без да ме пуска, лейтенантът ме поведе към другия край на стаята, където беше трупът. След като заобиколихме дивана, стиснах с все сила очи, за да не гледам тялото. Усетих, че някой ме шляпва отстрани по главата. Дупката, останала от избития зъб, ме заболя непоносимо, но въпреки това тръпката, плъзнала по тялото ми, не ме извади от вцепенението.

— Погледни! — изкрещя с цяло гърло ченгето и пак ме зашлеви. — Виж какво си направил!

Отворих очи, но пак погледнах в нозете си. Виждах пръстите на краката й, които сега сочеха към мен. Ноктите бяха опръскани с капчици кръв. Онези, които не бяха изтръгнати.

Лейтенантът ме сграбчи за косата и вдигна рязко главата ми, насилвайки ме да видя всичко.

Плъзнах поглед нагоре по краката й, издрани до кръв, по бедрата, корема и изръфаното кърваво празно пространство, където преди бяха прелестните й гърди. Шията й бе разкъсана като от вълк (или от бяс, прошепна ми някъде отвътре тих гласец).

Но лицето й си беше непокътнато. Устата й беше изкривена от болка, очите й бяха разширени от предсмъртен ужас.

Колкото и невероятно да звучи — най-малкото така прозвуча на ченгетата — аз спрях да плача и избухнах в смях. Колкото и да се опитвах да сподавя смеха, колкото и зловещо да прокънтя той, не можах да се сдържа.

Не беше Роза.

Лейтенантът се казваше Естевес, а колегата му — Гил, но така и не разбрах дали това е личното му име или презимето. Оставиха ме да седя там цяла вечност със сълзи в очите и увиснал член, без да ме питат нищо, а през това време през стаята се изнизаха цяла върволица ченгета, следователи и съдебни лекари. По едно време Джон Ченгето, който сега държеше сложен на подложка формуляр с цвят на есетра, попита съдебния лекар каква е причината за смъртта. Следователят се взря в ченгето, почеса се по брадичката и избухна в смях. Лицето на Джон Ченгето стана същия цвят както формулярът, но той си довърши рапорта, без да задава повече въпроси.

След като следователят си тръгна и съдебните лекари запретнаха ръкави, Естевес и Гил дойдоха при мен и седнаха от двете ми страни. Загледаха как един от лекарите, надянал гумени ръкавици, взима проби от спечената кръв по краката, гърдите и члена ми — ще отбележа, че пипаше доста грубичко — и как ги слага върху пластмасови плочки, които накрая пусна в найлонови пликчета за веществени доказателства. Макар да беше с ръкавици, офицерът не криеше погнусата си, че трябва да се занимава със срамните ми части. Изкушавах се да му кажа, че не е първият, който ги гледа с такава физиономия — да ви призная, я видях веднъж и върху лицето на Тина Луиз, но реших, че сега не му е времето за такива откровения.

— Ще ни кажеш ли защо си го направил? — попита Естевес, след като съдебният лекар си свърши работата и той ми прочете отново правата, защото Джон Ченгето не помнеше дали го е направил, а го беше направил.

— Не съм я убил аз — отговорих.

— Добре де — кимна Естевес, — кой тогава я е убил?

През цялото време, докато бях седял, си бях блъскал главата какво да кажа. Бях измислил няколко сценария за случилото се, в които да не се налага да споменавам за тенгу, за бесове и въоръжени със саби японци, привърженици на религиозен култ. Никой от тях не звучеше чак толкова налудничаво, както истината. Накрая реших, че при тези обстоятелства има само един разумен отговор.

— Искам адвокат — отсякох аз.

— За какво ти е адвокат, след като не си я убил ти? — поинтересува се Гил.

Замълчах си.

— Странно поведение за човек, който е невинен, не мислиш ли?

— Искам адвокат — повторих аз.

— Ами клетата Роза? — подхвана Естевес. — Тя какво ли иска? Дали според теб е искала някой ненормалник да я изкорми? Да й извади вътрешностите през циците?

— Тя не се казва Роза — възразих аз и начаса съжалих, че съм си отворил устата.

Стиснах устни и се опитах да си прехапя езика.

— А как тогава се казва? — поинтересува се Гил.

Захапах още по-силно езика си и се вторачих в пода.

— Не можеш ли поне това да ни кажеш? Тя сигурно си има майка, дете, роднини, които сега се притесняват за нея и се молят да не й се е случило нещо лошо. Те според теб нямат ли право да разберат каква е съдбата й?

Говореше ужасно смислено. Дори не беше ядосан.

— Казва се Сид — отговорих — и аз не знам как ми се обърна езикът. Бях я познал от снимката, която ми бе дала Роза — беше другата изчезнала проститутка, приятелката на Шери. — Беше проститутка.

— Курва, а? — рече Естевес. — На бас се ловя, че си от онези, дето не си падат по жените, които си разтварят краката за пари. Прав ли съм? Освен ако парите не са твои. Заради това ли я закла?

Пак си прехапах езика.

— Ами да — допълни Гил, обръщайки се към колегата си. — Всъщност не го виня. И аз не ги понасям тия пачаври. Проклети да са дано! Раздават божия си дар на всеки срещнат, стига да има няколко петака в джоба си. — Той ме погледна. — Направо се вбесявам. А ти?

Продължих да мълча, дори не го погледнах.

— Ами да, късат ми нервите. Иде ти да им направиш нещо, нали? Да им направиш нещо, за да ги спреш. Да ги спреш и толкоз. Да им покажеш кое е добро и кое — зло. Сигурно това те е довело тук, нали? Мислел си, че ще дадеш на Сид добър урок. Искал си да я посплашиш малко с ножа. Обзалагам се, че не си смятал да стигнеш толкова далеч. Напълно ти влизам в положението.

И двамата като че ли чакаха да кажа нещо. Двама от съдебните лекари също надаваха ухо.

— Искам адвокат — повтарях си аз като курдисан.

Те продължиха да ми опяват още малко за курвите и поуките и изобщо да ме изнудват да изтърся някоя глупост, аз обаче си знаех своето.

— Искам адвокат — рекох за двайсети път и накрая те вдигнаха ръце и се отказаха.

— Така да бъде, леке такова! — каза Гил. — Ще получиш адвокат. Лимузината ти те чака.

Затеглиха ме да се изправя точно когато съдебните лекари тръгнаха да изнасят трупа на Сид. Тя почти се скърши на две, докато я пъхаха в найлоновия чувал. Гил понечи да ме изведе след нея, но Естевес ни спря.

— Не може да излезе в този вид — рече той и посочи чатала ми.

Гил завъртя очи и отиде при патрулната кола. Порови в багажника и измъкна оттам чифт оранжеви затворнически панталони. Бяха оплескани със смазка, на задника се тъмнееше съмнително кафяво петно, но аз признателно ги нахлузих. Щеше ми се да измия и кръвта по себе си, но нямах намерение да искам от ченгетата никакви услуги. Особено пък такива, които те за нищо на света нямаше да направят.

Докато ми закопчаваха отново белезниците и ме извеждаха от хижата, видях, че наистина сме някъде насред горите тилилейски. Хижата бе кацнала на малка поляна навръх баира. Край имота, към който водеше тесен черен път, лъкатушеше двупосочно шосе и най-близкият съсед беше най-малко на половин километър. Въпреки това в долния край на черния път се бе събрала малка тълпа, предимно дечурлига с велосипеди, имаше обаче и десетина възрастни, проточили вратове над главите на хлапетиите, за да видят какво става. Върху полицейската кола пишеше, че е от полицейското управление на Сан Бернардино, от което разбрах, че сме някъде в планините край града, на около сто и двайсет — сто и трийсет километра източно от къщата на какуре в Лос Анджелис.

— Край Сан Бърду ли сме? — попитах и започнах да се озъртам.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Разбира се — рече Гил. — А ти къде мислеше, че сме?

— Недалеч от Биг Беър ли? — попитах аз отново.

Биг Беър е един от любимите планински курорти на жителите на Лос Анджелис. Ходят там да спортуват, нещо, което открай време съм ненавиждал.

— На петнайсетина километра в тази посока — уточни Естевес и посочи през рамо. — Значи твърдиш, че не знаеш къде си?

— На куково лято не знае! Още отсега си готви защитата като невменяем — измърмори Гил.

Поклатих глава, но не казах нищо повече. Естевес махна на ченгетата, които ме бяха намерили — на Джон и колегата му. Когато те дойдоха при нас, видях от значките с имената върху гърдите им, че презимето на Джон е Флеърти, а на колегата му — Лопес. Естевес им каза да ме откарат в полицейския участък в Сан Бърду. Останах с впечатлението, че това е нещо като награда, но и двамата не изглеждаха в див възторг от възложената им задача.

Лопес ме отведе при задната седалка на автомобила и „случайно“ ми блъсна главата в тавана, докато ме натикваше вътре. Мислех, че ще се качи при мен, но той се пъхна вътре колкото да прихване белезниците към металния прът върху тавана. Провери дали ме е закопчал, като дръпна грубо китката ми, после слезе, затръшна вратата и седна на мястото на стрелеца. Флеърти вече бе запалил двигателя и подкара бавно надолу по черния път веднага щом Лопес затвори вратата. Включи радиостанцията, запали и светлините върху покрива на автомобила, но милостиво не пусна сирената — свирна с нея само веднъж, когато наближихме тълпата, застанала в края на пътя.

Докато пъплехме между зяпачите, чиито вратове още малко и щяха да се прекършат, се опитах да се извърна и да видя превъзбудените им лица, но установих, че нямам сили да ги погледна в очите. Как ли щях да се чувствам, ако наистина бях виновен? После си дадох сметка, че всъщност се чувствам виновен, пък било то и косвено, за Сид. И за Шери.

И за онова, което е сполетяло Роза, каквото и да беше то.

Докато Флеърти пъплеше сред насъбралите се и увеличаваше скоростта, успях все пак да вдигна очи и да погледна през прозореца. Видях сърдит беззъб старец, който ме сочеше, оголил бяло-розови венци. До него стоеше дебелана с двойна гуша и ококорени помръкнали очи, която клатеше глава, заканвайки се на всички типове като мен. Имах чувството, че съм маймуна, която бесува в клетката си в зоологическата градина — тъкмо да забия поглед в мръсния под на полицейския автомобил, когато осъзнах, че съм го видял. Извърнах се и го погледнах право в очите.

Уродчето, на което се бях натъкнал във Васкес Рокс — съществото, което Йоримицу бе нарекъл с вцепеняващото име „капа“.

Изглеждаше съвсем безобидно с увиснала проскубана коса и деформираната длъгнеста глава. Но когато погледите ни се срещнаха, видях в очите му остър ум, а също развеселеност и омраза.

То заподскача от крак на крак, затанцува нещо като жига и се ухили така, че блеснаха острите му като пики зъби. Бейзболната му шапка с името на „Доджърс“ се заклатушка напред-назад върху главата му, сплескана на слепоочията. Сякаш не го забелязваше никой друг, а дори и да го забелязваха, не му обръщаха внимание.

— Ей! — извиках аз, докато минавахме покрай него. Извърнах се, за да не го изпускам от поглед, докато слизаме към шосето. — Ей!

— Какво? — попита Лопес и ме погледна. — Я се обръщай напред, задник такъв! — нареди ми той.

Исках да му обясня всичко от игла до конец. Трябваше да заловят капа, а не мен. Засочих към дребничкото същество, но то се смали и се превърна в подскачаща в далечината точица.

— Какъв ти е проблемът, откаченяк? — попита Лопес.

— А, няма нищо — отвърнах аз. — Нищо.

— Тогава гледай напред и си затваряй плювалника!

Изпълних, каквото ми наредиха.

Местността беше красива, но напълно непозната за мен. Бил съм хиляди пъти по работа в Сан Бърду — едва ли има по-окаян град в Северна Америка, ако не броим може би Скрантън в щат Пенсилвания — но само веднъж съм се качвал в Биг Беър, където снимахме през зимата реклама за „Джуиси Фрут“. Докато лъкатушехме нагоре-надолу по хълмовете към града, се помъчих да осмисля положението, в което съм изпаднал, какво да правя и какво да обясня.

Но главата ми не раждаше нищо — ама нищо!

Усетих и че мислите ми непрекъснато ме връщат към Роза. Къде ли беше? Когато политна, тенгу грабна и двама ни — мили боже! На този кретен му поникнаха криле, той ги разпери и хоп! — излетя през прозореца. Дали Роза още беше жива? Дали тенгу не си я беше запазил за десерт? Дали не я ядеше? Или може би я чукаше? Или пък я превръщаше в бяс?

И дали това изобщо бе възможно?

Докато прехвърлях отново и отново случилото се наум, непрекъснато ме глождеше някаква мисъл. Дадох си сметка, че ме е тормозела през цялото време, но не си я бях изяснил до степен, че да задам въпрос. Сега обаче си я изясних и попитах:

— Ей — рекох на ченгетата, — а как разбрахте, че съм в хижата?

Видях, че Лопес се споглежда с колегата си, който ме стрелна с очи в огледалото за обратно виждане и сви рамене.

— Обадиха ни се по телефона — каза Лопес.

— Кой?

— Не се представи.

Рипън? Сто на сто. Или някой от приятелчетата му. Но защо? Защо просто не ме бяха очистили, защо не ме бяха оставили като Сид и Шери (а също и Джон Дългуча и неговото момиче) в доста немилостивите лапи на тенгу? Можеха като нищо да ме премахнат, но явно имаха причина да ме пощадят — трябвах им жив. Автомобилът зави рязко, белезниците се впиха с охлузените ми китки и аз разбрах, че тъкмо това е отговорът.

Аз им бях изкупителната жертва, отговорът на неизбежните въпроси за камарата от трупове по улиците, като се почне от Джон Дългуча и неговата проститутка и се стигне до Мики Марвин. Имах отвратителното чувство, че в „Рипън Ентъртейнмънт“ и сега работят с пълна пара, за да скалъпят доказателства, които по един или друг начин да стоварят върху мен всички убийства. Така де, Рипън си бе ненадминат майстор в това да пакетира и да пробутва на хората и най-невероятните сюжети. Липсваха му само Дейвид Линч в креслото на режисьора и Хенри Джеймс в Белия дом.

Нали познавах Индустрията, си представих как Рипън вероятно ще си запази всички права и дори ще превърне цялата тази каша в телевизионен филм. Дори вече си представях рекламите: „Достатъчно топло ли е? Убийствата на Солникови и Пиперкови“.

Тъкмо превъртах наум филма, когато чух как Флеърти псува и натиска рязко спирачките. Точно пред нас напреки на тесния път бе спрял голям стар кадилак с предница, опасно насочена към насрещното платно. Само на петдесетина метра имаше остър завой без всякаква видимост. Ако някой се зададеше оттам, доста трудно щеше да спре и да избегне челния удар със спрелия автомобил. В началото ми се стори, че кадилакът е изоставен, после обаче забелязах силует, надвесен над волана. Ченгетата също го забелязаха.

— Инфаркт? — каза Лопес.

— По-добре да е мъртъв — отвърна Флеърти. — Ако е заспал, ще го убия с двете си ръце.

Флеърти даде на заден няколко метра и остави бурканът върху покрива да свети и да се върти.

— Ти стой с него — каза на колегата си и слезе от колата.

Тръгна към кадилака, без да изпуска от очи пътя отпред. Лопес също отвори вратата и понечи да слезе, когато колегата му се наведе, за да надзърне през прозореца на шофьора в другия автомобил. Флеърти продължаваше да наблюдава през рамо пътя отзад, но Лопес му извика, че ще го предупреди, ако някой се зададе. Видях как Флеърти почуква по стъклото, но човекът, надвесил се над волана, не отговори. Флеърти натисна дръжката, вратата обаче не се отвори. Чух го, че пак псува. Лопес слезе от полицейския автомобил и направи една крачка към колегата си, но той му махна да стои и да ме пази. Лопес спря, оставяйки предната врата отворена. Загледа с ръце на хълбоците — малкият му пръст опираше края на кобура.

Погледнах назад точно когато Флеърти отиде бързо от другата страна на кадилака. Движението по пътя не бе оживено, но аз се учудих, че досега не е минала нито една кола и в двете посоки. Чуваха се само чуруликането на птиците в гората и накъсаното пращене на полицейската радиостанция.

Флеърти натисна дръжката и на другата врата, но и тя беше заключена. От тази страна обаче прозорецът бе смъкнат наполовина, така че ченгето бръкна и напипа бутона отвътре. За да го издърпа, трябваше да се сгъне одве и да застане настрани и аз видях как мърда устни — бълваше поредния порой псувни. Накрая явно се справи, защото се ухили и вдигна палеца на свободната си длан към Лопес. Извади предпазливо ръка и дръпна дръжката. Вратата се отвори и Флеърти се наведе към купето.

Тъкмо се пресегна към сведения над волана шофьор, когато зад завоя се чу задаващ се автомобил. Видях как Лопес се обръща и тръгва заднишком, вдигнал ръце над главата си — да покаже на автомобила да спре. Докато минаваше край мен, забелязах как очите му се разширяват. Той заклати с все сила глава, смъкна ръце и кръстоса длани, сякаш се пазеше. Извърнах се на седалката и видях как с пълна скорост се задава черен автомобил. Беше с тъмни стъкла и не различих шофьора, но усетих, че няма да има време да спре. Опитах да се притисна към предната седалка, ала прихванатите към лоста на тавана белезници ми пречеха.

Предсмъртното „Не!“ на Лопес бе заглушено от мощния трясък.

От удара подскочих на седалката, но белезниците ме върнаха също тъй бързо обратно на нея. От мястото, където металът се бе впил в китката ми, се застича тънка струйка кръв, ударих си за кой ли път главата в тавана. Пръстите на ръката, прихваната към белезниците, поизтръпнаха, усетих тъпа болка в рамото, но то явно не бе съвсем изметнато. Затова пък в очите ми капна кръв и аз разбрах, че раната на челото се е отворила.

Лопес се хвана за главата. Сигурно си представяше купищата обяснения, които безспорно щеше да се наложи да пише. След миг обаче се окопити, въздъхна тежко и тръгна като фурия с мрачно лице към шофьора на черния автомобил. Изведнъж ми хрумна, че съвсем ще я оплескаме, ако случайно от острия завой изскочи друга кола, и погледнах нервно напред.

Флеърти беше изчезнал сякаш вдън земя. Както и силуетът, сведен над волана.

— Ох! — простенах аз.

Извърнах се тъкмо навреме, за да видя как Бенкай поваля Лопес с един-единствен удар отстрани по главата. Всички врати на черната кола бяха затворени и нямах представа откъде е изникнал. Ченгето се свлече като студена бира в горещ ден. Бенкай го докосна с пръст по врата, после го грабна под мишница и го изтегли от асфалта към гъстия шубрак отстрани на шосето — да не се пречка.

Задната врата на полицейския автомобил изскърца, отвори се и пред мен изникна косматото лице на Йоримицу.

— Коничи ва — рече ми той усмихнат и се поклони.

— Здравей — отвърнах аз.

Може и да не съм изчел от кора до кора Джеймс Клавел, но чуя ли приятелски поздрав, го разбирам и без Клавел.