Небесни псета

8.

Каквото оставаше от седмицата, отмина като хубаво момиче по тротоара. Пийнах малко — всъщност, да си призная, не бе малко — и два-три дни се въргалях в мъглата на уж незаслуженото самосъжаление. Нямах сили дори да изляза от къщи и да се напия като хората. Седях в апартамента, наливах се с бърбън и бира, зяпах мачове, съдебни репортажи и Опра. Веднъж май дори си поръчах пиене.

Обадиха ми се един-двама изпаднали адвокати — предлагаха обичайната мижава работа, но аз ги отпратих. Не ми се работеше, а и с десетте бона на Джон Дългуча в хладилника не се налагаше да го правя. Онази седмица няколко пъти вадих парите, разстилах ги по пода и си ги гледах. Реших, че би трябвало да изпитвам угризения на съвестта, но само като ги погледнех, и ме избиваше на смях. Това ме караше да си мисля какво евтино — и продажно — копеле съм, но чудо голямо. Такъв съм, какъвто съм! И дори си се харесвам. Накрая използвах парите, за да се откупя от тъгата и самосъжалението.

Потънат ли ви гемиите, няма по-добър лек от пачката в зелено.

Реших да уталожа угризенията на съвестта, които може би се спотайваха дълбоко в душата ми и само чакаха сгоден момент да изскочат на повърхността, като в памет на Джейк Змията пратих хиляда долара в брой на Фондацията за изследване на СПИН в Лос Анджелис. Към нея има приют в Холивуд и като знаем произхода на авоарите на Джон Дългуча, ми се видя подходящо да направя именно такова дарение. Никога дотогава не бях правил такъв голям подарък и бях изненадан колко приятно ти става.

После похарчих доста тлъста сума и за себе си.

От което ми стана още по-приятно.

Отидох с колата в западната част на града. В Брентуд се отбих до книжарница „Дътън“ и се охарчих здравата за няколко нови романа с твърди корици, след това се върнах в Уестууд и в книжарница „Вагъбонд“ си направих страхотен подарък: първо издание с автограф на „Джо Босия“ от У. П. Кинсела. Това е един от любимите ми романи, но откакто заснеха по него „Поле на мечтите“, книгата е безсрамно скъпа. Отдавна исках да си я купя, а знае ли човек дали отново щеше да ми падне случай да пилея парите ей така, без да се замислям?

Оттам се отбих в два-три търговски центъра, в каквито рядко стъпвам, и ги обиколих надлъж и нашир: накупих си всичко, което се изпречи пред погледа ми. Взех си часовник „Спийд Рейсър“ на щанд, където уж продаваха картини, и широкопола шапка в стил Хъмфри Богарт, където уж не продаваха шапки. Не бях си развързвал така кесията от честитите дни на „Солникови и Пиперкови“ и си спомних: о, колко е прекрасно да ти се намират пари. Тази мисъл отново започна да ме потиска, но аз на бърза ръка я прогоних с една текила и бира „Корона“, заради които олекнах с осем долара и половина — толкова ми взеха в барчето на един спортен клуб в Санта Моника. Реших, че поддръжката на плъстените вимпели с името на „Доджърс“ сигурно излиза доста солена. Не оставих и цент бакшиш.

По време на доброволното ми домашно заточение, съпроводено със запой, Санта Ана се беше надухала и беше отстъпила място на дежурното съвършено време, характерно за Южна Калифорния. Прииска ми се да се поразходя по плажа, но не понасям тълпите от летовници в Санта Моника и Венис. Подкарах на юг по магистрала Линкълн, после свърнах на изток и спрях да хапна в „Джони“ в Кълвър Сити. Поръчах си един от специалитетите на заведението — сандвич с пастърма, от която артериите се втвърдявали, пържени картофи и цяла купа от прекрасните им краставички, кисели като старец и свежи като есенен ден. Полях всичко това с две леденостудени бири „Милър“, та се чувствах повече от добре, когато се върнах в задръстеното с покупки субару и поех на запад от Кълвър, към океана.

Спрях при плажа на Плая Дел Рей и тръгнах през пясъка към изкуствения вълнолом в края на пристана. Двама-трима сънени летовници се печаха и си деляха плажа с ято мръсни гларуси, които ровичкаха из черупките от миди и пластмасовите чаши. Беше адски красиво (ако не броим пластмасовите чаши), но водата ми се видя прекалено мръсна, за да се изкъпя. Петима-шестима въдичари, всичките или чернокожи, или мексиканци, почти всичките помъкнали и жените, и дечурлигата, бяха наклякали по най-близкия кей и ловяха един бог знае какво в ожесточена конкуренция с чайките и пеликаните, които току се гмуркаха във водата. Знам със сигурност, че не бих хапнал нищо, оцеляло в тази вода, въпреки че пеликаните пращяха от здраве. По пристана винаги има рибари, но колкото пъти съм идвал, не съм виждал някой да хваща нещо. Понякога ми се струва, че някой им плаща да висят тук, колкото да придават колорит на гледката.

Изух си обувките и чорапите и тръгнах по пътеката за велосипедисти на юг, към Докуийлър Бийч. Красиво е, най-малкото докато не започне да се мръква и не изпълзят наркопласьорите. Отгоре тътнеха реактивните самолети, идващи откъм международното летище в Лос Анджелис, прелитаха толкова начесто, че току затулваха слънцето. Седнах на пясъка и известно време гледах самолетите и прибоя — мислех си колко отдавна не съм напускал Лос Анджелис, камо ли пък да съм ходил на някое екзотично местенце. През последната година-две съм отскачал два-три пъти по работа до Лас Вегас, но съвсем за малко — дори не успях да загубя някой и друг долар. Навремето, когато покрай „Солникови и Пиперкови“ не си знаех парите, се случваше да се вдигна с тумба приятели и лепки и да ги заведа в Европа. Ходехме в Амстердам заради дрогата и в Ница заради монокините по плажовете, купонясвахме като добичета, каквито всъщност си и бяхме. Над главата ми профуча реактивен самолет на „Ер Франс“ и на мен ми мина през ума дали да не вложа малко от мангизите на Джон Дългуча за едно пътешествийце отвъд океана. Можех да ида на някой от плажовете в Кан и в памет на доброто старо време да позяпам циците на мацките.

Но дали паспортът ми още важеше?

Сетих се, че трябва да тръгвам, ако искам да избегна следобедното задръстване по магистралите, и се отправих към колата. Забелязах, че край баскетболните игрища в паркчето край плажа се тълпи народ. На мен ми трябва малко, забавлявам се страхотно като гледам как двама срещу двама правят хубав мач, и се запътих натам, докато не забелязах камионите и ремаркетата, спрени в страничната уличка. Когато отидох на игрището, изобщо не се изненадах да заваря там кинаджиите, които сновяха напред-назад и тъпчеха с тежкото оборудване и фарта тревните площи. Тълпата беше превъзбудена и тъкмо когато се приближих достатъчно, за да видя кой е на баскетболното игрище, изръкопляска неудържимо.

Двама снажни млади аполоновци само по шорти махнаха на насъбралите се и започнаха да си шушукат нещо на ухо. Явно оглеждаха групичката разголени девойчета, които ги зяпаха с неприкрито благоговение. Зад двамата стоеше блондинка с бронзов тен, впита блуза и къси панталонки, която бе сложила ръцете си така, че да изпъкват силиконовите й гърди, и гледаше на кръв. Не познавах никого от актьорите, но явно бях единственото изключение. Двама-трима от снимачния екип бяха с тениски, на които пишеше „Телевизия Фокс“, и това обясняваше защо те са тъмна Индия за мен. Мен ако питате, трябва да си непълнолетен, за да имаш що-годе някаква представа за която и да е от програмите на „Фокс“.

Тръгнах си като хала от баскетболното игрище, зарязвайки там почти цялото удоволствие от чудесния ден. Хич и не се обърнах, но не можех да си избия от главата прехласнатото изражение върху лицата на онези девойчета. Представих си как след снимките отиват при двамата актьори и им благодарят за възможността да им ги оближат.

Отдавна, много отдавна се беше случвало и на мен.

Дали ми беше криво ли? Да, и още как. То оставаше да не ми докривее! Онази стара пословица, че било за предпочитане да си обичал и да си загубил любовта, си е изсмукана от пръстите, така да знаете! Сто на сто е измислена от човек, който още си е имал всичко. Много по-страшно е да си притежавал нещо — нещо приказно и да знаеш, че то никога повече няма да ти принадлежи, отколкото никога да не си познавал тази наслада. Има друга поговорка, която е много по-близо до истината: блажени са невежите.

Тъкмо когато се качвах в колата, чух как тълпата отново ръкопляска в далечината. За щастие ме оглуши тътенът на поредния излитащ самолет. Вдигнах очи към него и колкото и да ми беше неприятно, разбрах, че в скоро време не се очертава отново да посетя Южна Франция.

Вместо към Франция поех към магистралата.

Тя се бе превърнала в паркинг, а климатикът в колата пак започна да ми прави номера. Смъкнах стъклата на прозорците и опитах да се поразсея с някакво публицистично предаване по радиото — кога точно кафявите рубашки са превзели страната? — но не би! Снимачният екип ме върна отново към „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Не ми се мислеше за тях, но както се пее в оная песен, невинаги получаваме, каквото искаме. Но това означава ли, че получаваме онова, от което се нуждаем?

Глождеше ме мисълта дали „Небесно псе“ не е свързана с Джак Рипън. Какви подбуди можеше да има човек с неговото положение, за да се забърква с киностудия, която определено не бе от най-чистите? От порнокино се печелеше добре — макар и не толкова добре, както едно време — и не толкова добре, че към него да прояви интерес човек, който има в сметката си един милиард долара. Още повече че ако се разчуеше, че е свързан с такава киностудия, край на доброто му име. Но дори моята приятелка Кендъл от Гилдията на киноактьорите, която знаеше за „Небесно псе“ — всъщност като че ли знаеше всичко, ама всичко, случващо се в Индустрията — не беше чувала да има някаква връзка между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Чернокожият старец от „Пропуски“ в „Усмихнатото хлапе“ знаеше, но общо взето по чиста случайност. Пък и се съмнявах да знае нещо повече от името „Небесно псе“.

Как тогава, дявол го взел, Джон Дългуча бе направил връзката?

Стараех се да не мисля за сводника. Той си беше лайнар и мръсник, две мнения за това нямаше, но освен другото ми беше и клиент. Никога досега не бяха убивали мой клиент, докато работя по случая му. Да си призная, не съм и имал клиенти, които някой да тръгне да убива. Бях му взел парите и сега ги харчех на воля, но дали имах някакво задължение към него, което да важи и сега? Роуан и Холоуей — да не говорим пък за Сид Тайтелбаум — ме бяха предупредили най-категорично да не се забърквам в нищо, което има и най-малката връзка с двете убийства. Тогава се бях съгласил на драго сърце, но сега, докато гледах новичкия скъп-прескъп екземпляр на „Джо Босия“ на седалката до мен, започнаха да ме гризат съмнения.

Останах с твърдото впечатление, че убийството на Джон Дългуча няма да е сред най-важните разследвания, с които ще се заемат онези хубостници от отдел „Убийства“. Холоуей беше намекнал, че според тях Джон Дългуча е убил момичето, а някой, свързан с него, вероятно бивш сутеньор, му е отмъстил, като го е очистил. След като ми бяха дали да разбера какво мислят по въпроса — а според мен те направиха точно това — се оказваше, че няма безспорни заподозрени. Мъртва проститутка. Мъртъв сводник. Случаят е приключен.

Знаех — е, не че знаех, но общо взето, бях сигурен — че Джон Дългуча не е убил момичето. Каквито и тъмни дела да е въртял, включително и с „Небесно псе“, според мен Джон Дългуча наистина е държал на момичето. Роуан и Холоуей, а дори и Сид можеха да си хихикат колкото си искат, но аз бях повече от убеден, че Джон го е обичал. Като начало тъкмо заради това убеждение се бях набъркал в тази каша и накрая пак си бях убеден. Ако това изобщо беше краят.

Стори ми се: „Джо Босия“ ми нашепва, че още съм длъжник на Джон Дългуча. Че съм му длъжник не заради десетте бона, а защото вярвам, че е обичал момичето. А моята вяра няма нищо с това да избутам още един ден, още една седмица, още едно претупано разследване. Пъхнах книгата в найлоновия плик и я метнах на задната седалка, но пак чувах как „Джо Босия“ ми нашепва.

Казах му да млъква, надух радиото до дупка и свърнах от проклетата магистрала.

Бях се прибрал преди близо час, когато забелязах, че лампичката върху телефонния секретар мига. Обикновено знам дали имам бира в хладилника, но вечно забравям да си проверя телефонния секретар — безспорно последица от „бурния“ ми светски живот.

Щях да се изненадам повече единствено ако бях получил съобщение от самия Джон Дългуча.

„Обажда се Роза Мендес — каза Роза Мендес. Последва невероятно дълга пауза, сякаш тя взимаше жизненоважно решение. — Бих искала да поговорим. — «Мале, ами сега!», рекох си през следващата пауза. — Аз съм в студентския град в Университета на Калифорния, в библиотеката. Това е голяма сграда насред градчето. Всеки ще ти каже къде е. Днес цял ден ще работя в читалнята на първия етаж. Много те моля, ако можеш, ела да се видим. Библиотеката е отворена до десет вечерта. — Пауза, толкова дълга, че вече чаках апаратът да бипне в знак, че съобщението е свършило. После: — Важно е.“

Съобщението беше получено в два следобед, кажи-речи цели три часа по-рано. Прослушах го още два пъти — недоумявах за какво ли става дума. Дали Роза не взимаше уроци по бокс?

Първото, което ми хрумна, бе да се метна на колата и да отпраша към студентското градче в Уестууд. Извадих от хладилника една бира, за да се поспра и да помисля. Наистина ли исках отново да си имам вземане-даване с Роза, с когото и да било, свързано с Джон Дългуча и неговата пачавра? Струваше ли си да рискувам да разсърдя съвсем ченгетата, като нагазвам още по-надълбоко в този ужас?

Бирата в бутилката вече бе пресушена, а аз още не знаех отговора. Вторачен в стената, започнах да свирукам на гърлото на бутилката и да правя като малко дете бибипкащи звуци. Забарабаних с пръсти по бедрото си.

Мислех за ченгетата и какво са ме предупредили. За Джон Дългуча, мъртвата му уличница и какво им дължа. За „Небесно псе“, „Усмихнатото хлапе“ и Джак Рипън.

За дългите крака и високите скули на Роза.

Хукнах към колата и натиснал газта до дупка, подкарах през града.

Струваше ми шест долара да паркирам в Университета на Калифорния, Лос Анджелис, при това чак в другия край на студентското градче. Докато вървях към библиотеката, се изгубих един-два пъти сред тучните морави на университета, но накрая криво-ляво стигнах.

Винаги съм изпитвал известно страхопочитание към висшите учебни заведения. Така и не успях да следвам — когато му беше времето, бях прекалено зает и работех. Макар че битуват различни мнения по въпроса, съм склонен да мисля, че общо взето съм умен, имам и диплома за завършено средно образование, макар че тя не си струва имитацията на ярешка кожа, върху която е отпечатана. През годините, когато се снимах в „Солникови и Пиперкови“, винаги съм имал на снимачната площадка частни учители, което, както ще ви каже всяко дете актьор, не е шега работа. Току се мъкнеш в един фургон, за да си пооправиш между дублите познанията по история или алгебра, макар че често всъщност оправяш учителката. Това безспорно бяха ценни уроци, макар че за тях не дават дипломи. Точно по тази причина телевизията се опитваше да ни взима за учителки по-възрастни жени, само че и те се натискаха не по-малко, бяха не по-малко навити от младите.

А и знаеха повечко.

Обичам да влизам в библиотеки, особено в големи. Може би защото самият аз си падам по четенето, но обичам дъха на прах и благоговейната тишина. Дума да няма, фоайето на библиотеката в Университета на Калифорния по-скоро прилича на чакалня в гара, но важен е духът, нали така?

Следвайки табелките, намерих читалнята и огледах пътеките с надеждата да зърна Роза. Между огънатите от томовете лавици имаше малки кабинки, наподобяващи клетки на маймуни, и по едно време ми се стори, че съм видял хубав прасец, колкото да стресна двама първокурсници, които се целуваха като невидели. Прекосих на два пъти читалнята — Роза я нямаше и нямаше и реших, че сигурно си е тръгнала, когато зърнах врата, водеща към читалнята за микрофилми. Надзърнах вътре — ето я и Роза, беше се надвесила над бръмчащия апарат, а отразената светлина на машината озаряваше волевите й черти.

Приближих се изотзад и погледнах какво чете върху екрана. Беше голям материал от стар брой на „Лос Анджелис Таймс“, посветен на порноиндустрията в Южна Калифорния.

— Здравей! — поздравих я.

Тя подскочи като ужилена.

— Мили боже! — изкрещя, после се огледа и сниши глас до шепот: — Какво те прихваща?

— Извинявай — рекох й, но така и не успях да сподавя усмивката. — Получих съобщението. Какво се е случило?

Дежурният в читалнята — възрастен мъж с жълтеникава четина като на Ясер Арафат, ни погледна като буреносен облак иззад бюрото си.

— Не тук — каза Роза. — Чакай да свърша.

Кимнах, притеглих един стол и седнах с лице към облегалката. С това явно си спечелих поредния мръснишки поглед на дежурния. Роза разви малко ролката на микрофилма и пусна две-три монети от двайсет и пет цента в горния край на апарата. След няколко секунди той изплю замръчкано тъмно копие на вестникарската страница. Роза бързо преснима още няколко страници, после нави филма и го върна на гишето. Виж, на нея старецът се усмихна. Имаше развалени зъби.

Роза се върна, събра си нещата и ги натика в червена раничка, която метна на гръб.

— Да ти нося ли книгите? — предложих й.

Тя се усмихна подигравателно и поклати глава. Излезе от читалнята, без да изчака да види дали ще я последвам. Аз, разбира се, тръгнах подире й.

Настигнах я вече във фоайето.

— Отсреща има малко кафене — обясни Роза и пак тръгна.

Свих рамене и я последвах. Не си казахме и дума, докато излизахме от библиотеката и прекосявахме двора. В тясното заведение имаше съвсем малко хора: петима-шестима студенти, някои от които спяха. Всичките бяха азиатци. Някъде в дъното беше пусната радиостанция за класически рок — о! само да не отварям уста на тази тема! — която свиреше под съпровода на смущенията в радиоприемника и на бибипкането и църкането на видеоигрите покрай стената.

Роза си взе кафе без сметана и кифла. Аз се подвоумих дали да не обърна една бира, но после реших да си купя само кока-кола и паста със стърган шоколад. Роза вече бърникаше в раницата и си търсеше портмонето, когато застанах зад нея на касата.

— Аз черпя — оповестих, като въртях в ръка двайсетачките на Джон Дългуча.

Роза си прибра портмонето, но не ми благодари.

Огледа кафенето и избра кръгла маса в ъгъла. В онзи край беше безлюдно. Седнах срещу нея, вдигнах крака на съседния стол и отхапах от пастата. Беше стара и бе натъпкана с орехи. Мразя орехите.

— Не знаех за това — подхвана Роза.

Но пак не ме погледна в очите.

— Значи ставаме двама. Защо не ми кажеш какво е това „това“?

Тя отпи голяма глътка от кафето и направи кисела физиономия. Явно не беше по-прясно от пастата ми. И аз отпих от кока-колата. Беше изветряла.

— Притеснявам се за две от момичетата — поясни Роза.

— А, сигурно имаш доста причини да се притесняваш! Имаш ли конкретен повод?

Тя продължи да гледа вторачено кафето. Личеше си, че се кори, задето разговаря с мен, имах чувството, че всеки момент ще скочи от масата и ще хукне нанякъде. И все пак не тя, а аз бях бил път през целия град, за да откликна на поканата й.

— Слушай — рекох й. — В работата имам много малко правила. Сигурно сама си се досетила. Има обаче едно правило, което още от холивудско време спазвам едва ли не набожно, и то явно важи за всяка сериозна сделка.

— И какво е това правило? — поинтересува се Роза, все така гадаейки на кафето си.

— Никога не работи с човек, който не те гледа в очите.

Тя пак не вдигна поглед, но като че ли се позамисли. Когато най-сетне все пак вдигна очи от чашата с кафе и ме погледна, бях донякъде стъписан — онова, което видях в тях, бе не колебание или съжаление, а неудържим гняв. От силното стискане пълничките й устни бяха побелели и изтънели, а челюстта й направо се тресеше от напрежение. Роза дишаше дълбоко и шумно през носа — защо да си кривя душата, не особено привлекателен звук — и хапеше ръба на пластмасовата чаша.

— Мале, ами сега! — казах аз.

Тя въздъхна тежко — вече през устата — и си пое дълбоко въздух. Като че се поотърси от напрежението и смъкна рамене.

— Не знам нищо за това — повтори младата жена.

— Ох, да му се не види — въздъхнах и аз. — Слушай, знам, че ми се сърдиш…

— Друг път знаеш — прекъсна ме Роза и поклати глава.

— Да де, но ми се обади ти. Никой не те е бил през ръцете. И трябва да отбележа, че изобщо не бях длъжен да идвам. — Сега поне Роза ме гледаше. — Аз обаче съм тук. Съжалявам, че те подведох… — Тя изсумтя. — Добре де, излъгах те за Джон Дългуча. Имам си обяснение, макар че не е от най-убедителните. И бездруго завчера ме шамароса няколко пъти ей тъй, без нищо, колкото да си начешеш крастата. Така че сме квит. Било каквото било, хайде сега, кажи защо се притесняваш за момичетата!

Роза ме огледа от глава до пети, като прокарваше по крайчеца на устните си нокътя на палеца. Това очевидно беше движение „Чакай сега да помисля“, но на мен ми се видя ужасно секси.

— Две ги няма — рече накрая тя.

Личеше си, че й е олекнало на сърцето, след като е решила да изплюе камъчето. Чупеше си по мъничко от кифлата и я ядеше като катеричка. От най-хубавите катерички. „Я престани!“

— Това едва ли е чак толкова необичайно! — казах на Роза.

— Така си е, не е. Но тези двечките — Шери и Сидни — добре де, знам — се славят като много разумни. И редовно се отбиват в „Нощен приют“. Всяка сряда вечер си организираме нещо средно между купон и групова терапия. Забавляваме се ужасно… Шери и Сид никога не го пропускат. Но завчера така и не дойдоха.

— Не виждам причина да се тревожиш — уверих я аз.

— Наистина няма нищо тревожно. Освен това, че от седмица-две изобщо не съм ги срещала. Двете са неразлъчни, където иде едната, там е и другата.

Представих си как двете проститутки работят заедно. Роза явно се досети какво ми се върти в главата, защото в очите й отново проблесна гняв. Изчервих се и се престорих на засрамен.

— Може би просто са се изнесли някъде. Заминали са. Отишли са да се поразходят из Дисниленд.

— Случва се момичетата наистина да се изнесат, но само ако им се налага — възрази Роза. — И то след като са ми се обадили. Ако не за друго, то за да се сбогуваме.

— Някаква каша със сводниците ли? — предположих аз.

Роза поклати глава.

— Не, те бяха на нещо като свободна практика.

— Не е ли опасно? Дали не са настъпили някого по мазола?

— Възможно е, но се съмнявам. Всеки си знае територията. А тези момичета не искат ум назаем. И си отварят очите на четири. По-скоро Сид. Шери може и да се забърка в някоя каша, но Сид обикновено взима връх.

Пак започнах да си представям разни неща, но се постарах да ги прогоня от мислите си.

— Пак не разбирам защо се обади точно на мен.

— Притеснявам се, затова разпитвам едва ли не всеки срещнат. От близо седмица никой не ги е виждал. Както вече ти обясних, момичетата бръмчат, но гледат да не се отдалечават много-много. Все някой щеше да ги види.

— Градът е голям — рекох аз.

— Не, за тези момичета не е. Честно ти казвам. Има и още нещо…

Тя замълча и лапна последния голям къс от кифлата. Дълго го дъвка, преди да го глътне. Помислих си, че сигурно и в леглото върши всичко така старателно.

— И какво е то? — подканих аз.

— Докато разпитвах, подочух, че по едно време Шери се била сдушила с едно от момичетата на Джон Дългуча. С онова, което издирваше ти.

— Джени! — поясних аз.

Налегнаха ме лоши предчувствия.

— Да. Открих момичето, което я е познавало. Точно така, казвала се е Джени. Та според момичето Джени се е снимала и във филми и Шери вероятно също го е правела. Но нямала представа в коя точно киностудия.

Не пророних и дума, но веднага си представих „Небесно псе“.

— Уплаших се — продължи Роза. — Не че на ченгетата им пука, но ми се струва, че според тях не Джон Дългуча е убил Джени. Но ако натопят него, могат да приключат разследването, така повече им отърва. Притеснявам се, че я е убил някой друг и че ако са работели заедно с нея за някого, Шери и Сид също може би са се забъркали в някоя каша. Реших, че сигурно знаеш с какво се е занимавало мъртвото момиче. И за кого е работело.

— Затова ли проучваш тук порноиндустрията? — поинтересувах се аз.

— Просто се опитвам да открия някакви нишки, които да следвам — поясни младата жена. — Нали и детективите постъпват така?

— Ти не си детектив.

Тя сви рамене.

— Все знам как да правя проучване по документи и вестникарски материали. Правила съм доста научни изследвания.

— Това е прекрасно — похвалих я аз, — с тази малка подробност, че ако не харесат резултатите, университетските преподаватели не те разкъсват на парченца.

— Както личи, никога не си писал диплома — подсмихна се Роза.

Направих се, че не съм я чул.

— Тези типове наистина не си поплюват — рекох й, — до тях Джон Дългуча прилича на момченце от църковния хор.

— Значи знаеш за кого е работила Джени?

— Не съм казвал такова нещо.

— А знаеш ли?

Престорих се на голям непукист, но това мое честно лице, с което никога няма да забогатея на покер, пак ме издаде.

— Кажи де! — настоя Роза.

— Не знам точно за кого е работела, но се досещам — отвърнах аз. — Тъкмо попаднах на следа, когато очистиха Джон Дългуча. После зарязах разследването, още повече че ченгетата ме предупредиха да не си пъхам носа където не ми е работа.

— А според теб щеше ли да откриеш нещо? — продължи да ме разпитва Роза.

Вдигнах рамене и се направих на отегчен.

— Божичко! — изсъска Роза. — Наистина ли си вадиш хляба с това?

— Да, но хлябът, който вадя, не е много.

Известно време мълчахме — Роза клатеше глава, а аз си играех с парченцата шоколад върху пастата и потраквах с топящите се бучки лед в колата.

— Наемам те — рече накрая тя.

— Моля?

— Не ти ли трябва клиент? Ще ти бъда клиент. Възлагам ти да продължиш разследването, откъдето си го прекратил.

— Слушай, Роза, наистина не държа пак да гледам мутрите на онези от отдел „Убийства“. И бездруго съм затънал до гуша в…

— А, без тия! Дължиш ми го, копелдак такъв! Възползва се от мен и момичетата ми, изигра ни. Доколкото знам, Сид и Шери са закъсали именно защото ти помогнах…

— Не виждам никаква връзка — възразих аз.

— Аз пък виждам. Не те моля да ми работиш за черните очи. Ще си получиш трийсетте сребърника. Но искам да разбера какво е станало с моите момичета.

Захлупих длани върху лицето си и разтърках очи. От една страна, наистина не исках да мътя водата на ченгетата и да давам повод на Роуан и Холоуей пак да ме погнат и да ми отнемат разрешителното. Имах пари, с които да изкарам няколко месеца и не виждах защо да дърпам дявола за опашката. Особено пък дяволите, накацали по клоните на порноиндустрията.

От друга страна, не можех да отрека, че съм притеснен и заинтригуван от връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“. Умирах си от любопитство защо Джак Рипън ще се замесва по какъвто и да е начин в такива тъмни далавери. Да ви призная, изпитвах и съвсем леки угризения на съвестта заради онова, което се случи на Джон Дългуча. Колкото и отвратителен да беше, той все пак ми беше клиент и го пречукаха, докато работех по случая му.

Освен това и Роза. Наистина ми беше кофти, че съм я използвал и съм я направил съучастница, като косвено съм я накарал да работи за някого и нещо, което тя дълбоко презира. Престанах да си търкам очите и я погледнах право в лицето. Страните й бяха кървавочервени, очите й святкаха диво.

Ами краката й! И онова над тях!

— Хайде, от мен да мине! — склоних аз. — Но при едно условие.

Роза извърна глава и ме изгледа подозрително.

— Какво?

— Няма да ми плащаш — отсякох аз. — Ще проверя едно-друго, ще видя накъде водят следите, ако изобщо водят нанякъде. Натъкнем ли се на някоя гнусотия, зарязваме всичко, чу ли?

— Наистина ли не искаш пари? — попита тя невярващо.

Поклатих глава.

— Може би ти дължа нещо — отвърнах аз.

И си помислих: „Може би натрупах прекалено много дългове“.