Небесни псета

21.

Надвечер пак се разфуча вятърът Санта Ана. Заблъска по прозорците на къщата на какуре навръх баира, зае се да изтръгва кафяви палмови листа и да ги върти из въздуха като хартиени аеропланчета. Любувах се от наблюдателницата на аления залез над океана — наситените багри бяха най-сигурен признак, че и днес замърсяването е много силно — подгонен от вълшебното проблясване на светлините в града и от спускащия се мрак. Всичко наоколо наподобяваше огромен китайски билярд: автомобилите се стрелкаха напред-назад досущ стоманени топчета, които отскачат и включват светещи мишени, улеи и допълнителни точки. Красота!

В къщата долу всички се суетяха. Влизаха и излизаха като същински легион Мъже в черно, отпрашваха нанякъде с автомобили, които не биеха на очи, и се готвеха за онова, което предстоеше. Йоримицу не ми беше казал почти нищо за нападението срещу горьо-до, а и аз не го питах. Бенкай продължаваше да се навърта само на хвърлей и макар Шоки да размени с него няколко пестеливи думи, на които Бенкай отвърна с неприсъща за него словоохотливост, аз почти не му обръщах внимание. Откакто бяхме извършили свързания с Шоки обред, Бенкай и другите, дори Йоримицу сякаш не намираха сили да ме погледнат в очите дори когато говореха именно на мен. Не че можеха да се объркат: аз продължавах да си говоря на английски, докато Шоки винаги прибягваше до японския. Въпреки че ние с него се разбирахме, и досега не проумявах нищичко от японския, ако той не идваше от Шоки. Действаше ми малко — къде ти малко, много объркващо, но лека-полека свиквах.

Както си седях и се любувах на града, пак се сетих за онези апаши, латиноамериканците, които бяхме натупали (или убили?) при мексиканската кръчма. Мисълта за тях ме тревожеше, но дали можех да си позволя подобни чувства при онова, което ни предстоеше? Макар и да не бях наясно с подробностите от нападението срещу горьо-до, съзнавах, че никой няма да се вживява в ролята на маркиз Куинсбъри или пък на шогуна на Хоншу. Всички какуре бяха прекарали поне известно време в медитация, както разбрах, размишлявали върху смъртта. Смаян, узнах, че никой не се притеснявал особено от нея — явно от доста време се готвеха за предстоящата битка — аз обаче със сигурност бях уплашен до смърт. Не че щях да бия отбой — на карта все пак бе заложен животът на Роза, може би не само животът й — но не бе по силите ми да се примиря току-така с положението.

Опитах се да го обсъдя с Шоки, ала установих, че ми е трудно да се свържа с него. Той очевидно също се подготвяше духом — с чий ли дух, с моя или с неговия? — и не желаеше да бъде безпокоен. Все пак наруших за кратко уединението му със своите страхове: притеснявах се и какво сме сторили на латиноамериканчетата, и какво предстои да причиним на оная паплач около Рипън. Усетих, че той отвръща с учудване какво толкова съм седнал да се вайкам за типове, способни да нападнат една старица, и със стоманена решимост за предстоящия сблъсък. Би трябвало да се досетя, че Шоки, който според моите представи не беше живо същество, изобщо не се страхува от смъртта. За същество, кръстосвало надлъж и шир Земята на мъртвите, нямаше нищо ужасно в това да преминеш в отвъдното. Шоки не бе подвластен в съществуването си на такива тленни неща като плътта и кръвта, той зависеше единствено от една по-ефимерна, а оттам и не толкова осезаема сила като колективната вяра.

Би трябвало да почерпя спокойствие от него, но не би. Би трябвало да намеря утеха в самата мисъл, в наглед безспорното доказателство, че не всичко свършва с тленния човешки живот. Можех да се осланям, разбира се, и на това, че съм бил дарен с най-безценния от всички дарове: възможността да надзърна в отвъдното, там, където няма забрава.

И все пак не знаех дали вярвам безрезервно. Бях сигурен, че вярвам в Роза, и знаех, че тъкмо тази вяра ме крепи.

Колкото до останалото: бях убеден, че нощта ще ми даде всички отговори.

Поехме на север заедно с Йоримицу, Бенкай и един от Мъжете в черно, който караше. С нас тръгна още една кола — новичък лексус, същият като нашия, ако не се брои цветът — която вървеше отпред. В нея имаше още четирима какуре и нашият шофьор гледаше да не изоставаме повече от един автомобил разстояние. Карахме сравнително бавно към Санта Барбара. Вече се беше мръкнало и пътят не бе много натоварен. Вятърът се беше усилил и току тласкаше колата. Всеки път, когато това се случеше, Бенкай, който седеше отпред до шофьора, го поглеждаше с присвити очи, но Йоримицу като че не се притесняваше особено.

И Бенкай, и Йоримицу бяха облечени в кимона и бяха въоръжени с по два бойни меча — буши. Йоримицу очакваше и аз да си сложа кимоно и макар да опитах, се почувствах ужасно тъпо, та предпочетох все пак костюм като на Мъжете в черно: черни дънки и фланелка и черни обувки, които сякаш се разтегнаха, за да са ми точно по мярка. Бяха нещо средно между пантофи и гуменки. Усетих, че на Шоки му е малко неудобно от тази премяна — очите му останаха в кимоното — но накрая прояви разбиране.

Аз също получих меч.

Йоримицу ми го поднесе, когато стана време да тръгваме. Самият той не го докосна, просто остави в нозете ми дълго лъскаво ковчеже от абанос, сетне го отвори и се поклони дълбоко. Вътре, сред листенца от хризантеми, лежеше мечът.

— Хм, а не може ли да ми дадете пистолет? — попитах го аз. — Глок? Инграм? С тия чудесии ме няма никакъв.

Йоримицу поклати глава и наведе брадичка — да съм вдигнел меча.

Махнах предпазливо малко от цветчетата, за да намеря ръкохватката. Мечът беше за чудо и приказ. Ръкохватката беше от злато и бисер с инкрустирани върху тях йероглифи и светкавици. Стоманеното острие беше безупречно и лъснато до блясък, така че светеше като чисто сребро. Нервното ми отражение върху него само разваляше това съвършенство.

Мечът беше дълъг към метър — метър и трийсет и сякаш тежеше цял тон.

— Наистина е много красив — отбелязах аз, — но не ме бива да разрежа дори коледната пуйка, без да оплескам всичко. Това тук не е работа за мен, поне така ми се струва.

На преден план излезе Шоки. Извади меча от ковчежето и замахна с него над главата си. Познаваше го, беше го държал и преди. Това бе не просто меч, това беше мечът: казваше се кусанаги-но-цуруги, страшилището на бесовете, което ги косеше наред. Бе изкован не за друг, а за самия Суса-но-о, бога на бурите, съвършеният му метал бе каляван десет хиляди пъти, така че сега можеше да направи на прах и необработен диамант. Съвършеното му равновесие бе радост за всекиго, който го хване в ръка, наточеното му острие — страховита смърт за всекиго, който излезе насреща му. Направо пееше, докато Шоки сечеше с него въздуха, а цялата светлина в стаята сякаш се втурна да прегърне чистата му сребърна прелест.

Шоки ми подаде меча, но той тупна с трясък на земята.

Йоримицу се смръщи, когато острието се заби в твърдото дюшеме. Опитах се да го изтегля с две ръце, но къде ти — оръжието тежеше, сякаш е от камък, а аз в никакъв случай не съм младият крал Артур. Наложи се да го издърпа Шоки и този път, преди той да се оттегли, стиснах с все сила оръжието с две ръце и успях да го вдигна едва ли не до кръста си. Държах го право пред себе си, досущ огромен метален член. И аз не знам как не се запревивах от смях.

— Чудничко! — възкликнах.

Йоримицу ми се стори малко притеснен, но не каза нищо. На кръста му се поклащаха неговите два меча.

— Няма ли да получа и ножница? — поинтересувах се аз и посочих неговите.

— Не може да бъде вкаран в ножница — обясни ми той.

Понечих да попитам защо съм получил само един меч — не че си умирах от желание да ми дадат още един, пък и нямаше да се справя — когато Шоки ми отговори. Да си въоръжен с два меча било бушидо, така правели единствено самураите. Той уважавал дълбоко бушидо, но предхождал кодекса с доста години. Не бил самурай, бил само и единствено Шоки. И открай време бил въоръжен само с един меч.

Докато пътувахме, се наложи да оставим и моя, и другите мечове в багажника. Те може и да са оръжието на истинските воини, но какво да се прави, не се побират в съвременните луксозни автомобили. Шофьорът обаче беше въоръжен с картечница и докато пътувахме, Бенкай я крепеше на сгъвката на ръката си. И досега Йоримицу не ми бе изложил плана, та щом подминахме Таузънд Оукс, си рекох, че сигурно не е зле да попитам.

— Ще се бием — отвърна ми той.

— Това го знам и сам — рекох му, — но как ще проникнем вътре? Сигурно има някаква стратегия, нали?

— Ще нападнем — каза той.

— Добре де, ами ако ни причакват?

— Твърде вероятно е.

— Тогава как ще проникнем?

— Ще се бием — знаеше си той своето.

Усетих как някъде в дъното на съзнанието ми Шоки кима.

Страхотен план, няма що, рекох си наум.

Всъщност какуре бяха обмислили нещата малко по-внимателно, отколкото го изкарваше Йоримицу. Така и не разбрах дали ми се прави на смирен, на непроницаем, или просто си придава важности — макар че в никое друго отношение не ми се е струвал надут.

Наближаваше единайсет часът, когато подминахме табелата с името на Санта Барбара в началото на града. Нащърбената месечина мъждукаше едва-едва, затова пък се виждаше вездесъщото сияние на Лос Анджелис, а по ясния черен небосвод блещукаха рой звезди. Бяхме смъкнали стъклата на прозорците и усещах соления въздух на пристанището на Санта Барбара, навремето прелестен естествен залив, отдавна съсипан и осквернен от редиците нефтени сонди от сива стомана, щръкнали сред вълните като ръждиви губерки върху синя възглавничка. След като се изкачихме на баира, съгледах в далечината червени и бели светлинки, мигащи върху сондите. Нощем дори те не изглеждаха чак толкова грозни.

Следвахме по магистралата колата пред нас почти до централната част на града. Санта Барбара е мокрият сън на богаташа, тръгнал на пазар: в центъра е пълно с какви ли не засукани ресторантчета и бутици с астрономични цени. Всъщност точно такова ми е мнението за всички „тузарски“ градове, където върху табелата на всеки втори магазин се мъдри „уникати“ или „експонати“, където всяка очукана дрънкулка е пробутвана за антика с подобаващата цена и където, ако не си фрашкан с пари и не си красив като киноактьор, се държат с теб като с последния боклук. Дума да няма, тук е ужасно лъскаво и точно тук трябва да дойдеш, ако си тръгнал да си купуваш марков сапун или свещи с мирис на френско грозде, но пак тук непрекъснато се озърташ да не би ченгетата да те спрат и да те тикнат зад решетките, ако начаса не покажеш златна кредитна карта на „Американ Експрес“.

По пътя с две платна поехме към хълмовете в края на града. Изкачихме един баир, спуснахме се в нещо като ждрело и Йоримицу посочи наляво. Понаведох се да погледна през прозореца и на най-високото било видях светлини. Различих голяма бяла къща, ала бяхме много далеч, за да видя и подробностите.

— Вилата на Рипън ли? — попитах аз.

Йоримицу кимна. При тази гледка усетих как Шоки се размърдва в дъното на съзнанието ми и инстинктивно посяга към ръкохватката на меча, но него го нямаше. Бенкай стисна картечницата, дори шофьорът се прокашля.

В подножието на хълма, където бяха владенията на Рипън, шосето се разклони: основният път продължи нататък по ждрелото, а вторият път — само с едно платно, залъкатуши нагоре по баира. Колата пред нас зави по второстепенния път към имението, ние обаче не я последвахме. Погледнах към Йоримицу, но той пак се направи на важен — в тон с кимоното.

Шофьорът подкара бавно по пътя, който криволичеше по баира, и от това напрежението в автомобила стана още по-голямо. Когато отново погледнах Йоримицу, той бе затворил очи и мърдаше устни — или медитираше, или се молеше без думи. Отпред Бенкай бе стиснал картечницата толкова силно, че кокалчетата на ръцете му чак бяха побелели, а шофьорът забарабани припряно с пръсти по волана, но Бенкай изсумтя ядосано и го спря. Бях смаян колко спокоен се чувствам, само дето малко ме присвиваше под лъжичката, и го отдадох на Шоки, макар че в момента не чувствах никакви признаци на живот от страна на моя „гост“. Ако не бях толкова невъзмутим пред лицето на ожесточения сблъсък, нещо, което съвсем не ми е присъщо, хич и нямаше да разбера, че Шоки е тук.

Шофьорът отби от пътя и пое по черна просека, която, ако не знаеш, че минава оттам, изобщо няма да я забележиш. Автомобилът заподскача и застена, от стърженето на колесника ми настръхна косата и ме побиха тръпки, точно както щеше да стане и с човека, който щеше да закара колата на поправка в автосервиза и да получи сметката.

Спряхме веднага щом се скрихме от главния път. Бенкай и шофьорът скочиха от колата и изтичаха при багажника, а ние с Йоримицу слязохме бавно от задните врати. Беше доста тъмно, но все пак видях, че сме спрели на място, откъдето черният път се изкачва под стръмен наклон нагоре към билото. Нямаше начин лексусът да се справи с такъв терен. В тъмното от тази страна не виждах владенията на Рипън, нито пък върха на баира, но дотам имаше най-малко половин километър и след като Бенкай и шофьорът разтовариха абаносовото ковчеже с меча, се замолих да не се налага да се катерим пешком.

На молбата ми отвърна дрезгав вик на японски, разнесъл се откъм шубрака. Сега вече Бенкай също държеше меч, но го свали, когато откъм храстите изскочиха двама какуре. Размениха няколко думи с Йоримицу, аз обаче се мъчех как ли не да вдигна с две ръце меча от ковчежето, затова не им обърнах внимание. Още щом го докоснах, и усетих как ме пронизва електричество — беше Шоки. Вдигнах меча във въздуха и за миг ми се стори, че пак ще го изпусна, ала това чувство бързо се стопи. Оръжието ми тежеше, но не както преди. Установих, че ми е по-лесно, ако опра края на острието върху рамото си, сякаш съм преметнал на него пушка. Насмалко да си отсека ухото: погледнах рязко надясно, защото оттам се чу тътенът на двигател, и реших да закрепя върху рамото си меча откъм плоската страна.

Йоримицу ме повика по име и ми показа да го последвам в гъсталака. Там ни очакваше открит черен джип. Какуре, който ни бе докарал дотук, се метна зад волана, а Бенкай ми махна да се кача отзад.

Докато заобикалях джипа, видях обезглавени трупове.

И четирите бяха облечени в черно, но в униформа, по-различна, отколкото на какуре. И никой не беше с дълга коса, както мъжете на Йоримицу. Главата на всеки бе отрязана доста старателно — всъщност колкото повече се взирах, толкова повече се убеждавах, че не е никак старателно — и бе положена върху гърдите на жертвата. Предположих, че е направено с меч. Въпреки че силният вятър Санта Ана брулеше дърветата, във въздуха пак се носеше гадната смрад на кръв, а над труповете вече кръжаха с жужене какви ли не насекоми.

— Горьо-до? — прошепнах аз.

Йоримицу кимна. Видях, че се усмихва — зъбите му светнаха.

Побиха ме тръпки.

Йоримицу ме последва отзад на ланд ровъра, а Бенкай, както винаги, зае мястото на стрелеца отпред. С нас дойдоха и двама от какуре, които явно бяха очистили горьо-до — метнаха се на страничните стъпала и се хванаха за дръжките. Шофьорът даде на заден, излезе от шубрака и подкара нагоре по стръмния черен път. Не включи фаровете, макар че балдахинът на кичестите дървета затулваше мъждивия светлик на тъничкия полумесец и направо се чудя как той вижда пътя. Дори и джипът да имаше ресори, те изобщо не се усещаха от тежестта на шестимата пътници — и аз не знам как, докато изкачвахме изровения път, не ни окапаха зъбите, не си натъртихме задниците и не си изпотрошихме кокалите. Понякога пътят между огромните дънери на дърветата се стесняваше дотолкова, че мъжете на страничните стъпала трябваше да се навеждат, ако не искаха клонаците да им отнесат главите.

Някъде по средата на склона пътят стана по-равен и гладък, по едно време дори излязохме на полянка и аз видях светлините на владенията на Рипън горе. Стори ми се, че чувам някакво бучене, но не знаех откъде идва — дали от къщата или някъде от главата ми. Стрелнах с очи Йоримицу, който погледна към къщата и кимна.

— Започнало се е — рече ми.

Сетих се за Роза и усетих как пак ме присвива под лъжичката. Стиснах още по-силно меча. Това явно накара Шоки да излезе по-близо до повърхността и да ме успокои. Подейства ми така, сякаш бях обърнал един бърбън.

— Дали да не побързаме? — попитах аз.

— Има време — отвърна Йоримицу.

Пак навлязохме в непроходимата дъбрава и шофьорът намали скоростта. Мъжете отстрани скочиха от стъпалата и затичаха редом с джипа. Бенкай се изправи и се подпря с една ръка на предното стъкло, а с другата стисна картечницата.

— Какво има? — прошепнах аз.

Шоки го чу пръв и се изправи с насочен меч. Бенкай бе почти толкова бърз като него: насочи дулото към звука. Започна като свистене, сякаш пада бомба, а щом се приближи, се превърна в писък.

Сянката се стрелна от небето — чернееше се в нощта. Блеснаха две жълти очи, Шоки замахна с меча, а след миг и Бенкай изстреля един картечен откос. Сянката смени внезапно траекторията си и се шмугна встрани от джипа. Сетне се обърна с кикот, пресегна се с две лапи, сграбчи единия какуре, скочил от страничните стъпала на джипа, и го отнесе в мрака. Човекът пищеше като обезумял.

Всички стиснахме оръжието и зачакахме повторно нападение, но наоколо цареше тишина. Подир миг тя бе разцепена от свистене и Шоки вдигна меча. Сянката отново се стрелна от небето и се насочи право към джипа. Този път не свърна, но Шоки насочи острието, скочи от ланд ровъра и излая някаква заповед. Другите начаса го последваха.

Изкорменият труп на отвлечения Мъж в черно тупна точно насред капака и смаза джипа отпред. От двигателя бликна гейзер вряла вода и нагорещено масло. Въздухът се изпълни с миризмата на кръв и горяща плът.

После бесът ни връхлетя отново. Този път тихо — летеше досами земята като самолет, който не го ловят радари, и си личеше къде е само по жълтия блясък в очите.

Това стигаше.

Шоки се завъртя и падна на коляно точно когато страшилището посегна да сграбчи Йоримицу. Тъкмо когато вдигна с остри нокти шапчицата върху главата на водача на какуре, Шоки замахна нагоре с меча и завъртя китка. Чудовището изпищя и запляска като обезумяло с набраздени от вени криле, за да се изплъзне от огромния меч или най-малкото да изтръгне ръкохватката от ръцете на Шоки.

На куково лято!

Шоки се изправи в цял ръст, замахна надолу с меча и отблъсна гърчещия се бяс към земята. От огромната рана в търбуха му рукна някаква тъмна течност със сярна миризма, от която тревата мигом се спаружи. Бенкай и другите бързо се присъединиха към схватката и се запретнаха да съсичат беса. Той продължи да пищи и стене, да се гърчи, докато не бе надробен на мънички парченца. Но дори и тогава успя да вдигне уродливо главище и да блъвне нещо върху един от Мъжете в черно. Бесовската слюнка уцели какуре по бузата, която веднага се стопи. Мъжът се разпищя, но Бенкай тутакси скочи връз него, стиснал късия меч в ръка. С върха на острието изряза засегнатото място върху кожата. По лицето на ранения бликна кръв, но той поне престана да пищи.

— Какво беше това? — попитах аз и забих меча на Шоки в насечения на късчета бяс, който продължаваше да се гърчи.

Шоки понечи да се оттегли отново, но след като зададох въпроса, усетих, че пак се е приближил до повърхността, и още преди Йоримицу да е изрекъл отговора, го чух в съзнанието си.

— Шикоме — поясни Йоримицу и от Шоки разбрах, че това е поредният от множеството бесове повелители и слуги на горьо-до.

Наплютият какуре се стисна за бузата и пак застена. Бенкай се надвеси над него, ала и на мъждивата светлина видях, че от едната страна цялото лице на човека е почерняло. Клетникът отново се бе свлякъл на колене и трепереше или може би се гърчеше. Йоримицу и другият Мъж в черно отидоха при него, аз ги последвах. Човекът беше обронил глава и я бе заровил под мишницата си. Бенкай се пресегна и като го сграбчи за косата, извърна лицето му, за да го огледа. Йоримицу поклати глава и погледна Бенкай, който на свой ред извърна очи към мен.

Аз не разбрах, затова пък Шоки схвана за какво става дума. Без да се колебае и миг, отиде зад проснатия на земята какуре и вдигна меча.

Замахна само веднъж, главата на горкия мъж се търкулна от раменете му и тупна с лицето надолу в тревата. Още няколко мига тялото му стоеше изправено, а от шията бликаше кръв, после и то се свлече в прахта.

— Божичко — простенах, загледан надолу.

Кръвта още се стичаше от тежкия меч в ръката ми. Йоримицу отиде да огледа какво е останало от джипа. Трупът на какуре, пуснат от небето, беше станал на въглен от нагорещения двигател и струйките пара, които и досега се виеха над капака. Йоримицу затвори очите на мъртвия си другар и за миг подържа длан върху лицето му.

— Хайде! — рече той и погледна към владенията на Рипън. — Да вървим.

За огромна моя изненада изкачихме баира без други произшествия. Беше стръмно, но не се затруднихме. От време на време Йоримицу спираше и ми напомняше, че вече не е в първа младост, но въпреки това настояваше да бързаме и той да върви отпред. Останах с впечатлението, че чака тази вечер от много отдавна, едва ли не цял живот, и е преизпълнен с решимост да крачи отпред, да води. Бенкай пазеше отзад.

На билото пътеката ни изведе на широка морава зад вилата на Рипън. Тук-там имаше цветни лехи и множество метални скулптури — дори в тъмното разпознах изкривените източени линии на статуя от Джакомети — но от мястото, където стояхме, до къщата нямаше никакво прикритие. Огромната триетажна постройка бе окъпана в светлини, едно от крилата бе озарено от синкавото отражение на плувния басейн. Сега, когато вече виждахме къщата, бученето в главата ми като че ли се усили и аз усетих, че Шоки се старае още повече да ми помогне да го заглуша.

— Сега какво? — попитах аз.

Йоримицу разтърка слепоочията си с върховете на пръстите. Запитах се дали и той долавя бученето.

— Сега чакаме — рече той.

— Какво?

— Шутен Доджи — пророни Йоримицу.

„Ха!“, казах си наум.

Колкото повече чакахме, толкова по-силно ставаше бученето. Накарах Шоки да ми помогне да го заглуша, а Йоримицу направо държеше главата си с ръце. Но Бенкай и оцелелият Мъж в черно сякаш не бяха засегнати.

— Какво е това? — попитах Йоримицу.

Той едвам вдигна глава. Видях в очите му болка.

— Горьо-до отварят портата между царствата. Щом я отворят докрай, ще се опитат да минат през нея.

— Защо не ги нападаме?

— Скоро — каза той. Сграбчи китката на Мъжа в черно и погледна часовника му — беше суотч — сетне кимна. — Скоро.

Не знам кое се случи по-напред — не е изключено да е станало и едновременно: най-неочаквано бученето се усили неимоверно и през един от големите задни прозорци във вилата на Рипън излетя тяло.

— Хай! — каза Йоримицу — още се държеше с една ръка за главата.

С другата стискаше меча. Предвождани този път от Бенкай, и четиримата се втурнахме през моравата към къщата.

Щом наближихме, виковете и дрънченето на стомана се засилиха. Отново се чу как се троши стъкло: от френските прозорци водещи към площадката от вишнево дърво около басейна започнаха да изскачат мъже. Двама от тях — бяха облечени в черно, единият бе какуре, другият горьо-до — се биеха с мечове. Едната ръка на какуре висеше безжизнено покрай хълбока му, а с другата той отбиваше яростните удари на наемника на Рипън, който го изтласкваше все повече към ръба на басейна. Бяхме далеч и не можехме да му помогнем, но въпреки това Бенкай се завтече към тях. Тъкмо когато горьо-до се готвеше да нанесе смъртоносния удар, Мъжът в черно пусна меча и в ръката му сякаш от дън земя се появи кама, която той заби в корема на противника си, сетне го преметна през рамо и го хвърли във водата. Без да губи и миг дори да си поеме дъх (да не говорим пък, че едната му ръка практически беше обездвижена), Мъжът в черно грабна меча и се втурна през счупената врата обратно в къщата.

— Само така! — насърчих го аз.

Шоки се присъедини към мен.

Вътре цареше невъобразима олелия: мъже и бесове се бяха вкопчили в битка на живот и смърт и прелестно обзаведените вестибюли на Рипън бяха потънали в кръв. Някъде в къщата сегиз-тогиз проехтяваше и картечен откос, но всички воини какуре и горьо-до се сражаваха с мечове.

Бенкай също се втурна вътре и се притече на помощ на ранения Мъж в черно, който се бранеше от дребничък триок бяс, нападащ го, стъпил върху една маса в просторната трапезария. Съществото се въртеше като дервиш и размахваше остри като бръснач нокти. Беше обезоръжило какуре, но Бенкай се нахвърли изотзад и с един замах на меча отсече краката на масата. Бесът подскочи във въздуха и се вкопчи в лампата с копринен абажур. Ала преди да е започнал да се върти отново, Бенкай пак замахна и го разполови. Бесът се разпищя, а скапаните му вътрешности пльоснаха върху пода. Бенкай на бърза ръка го накара да млъкне, като заби смъртоносно оръжието в главата му и я прониза.

Усещах, че Шоки не го свърта да се включи в битката, но Йоримицу сложи ръка върху рамото ми, за да ме спре, и Шоки отстъпи назад. Бенкай се втурна към нас, като замахваше с меча към горьо-до, изпречили се на пътя му. Нямах представа откъде са се взели всичките тези Мъже в черно, накрая обаче отсъдих, че появата им се обяснява с несекващата суетня в къщата на какуре през деня. Докато бях вървял през осеяната с трупове морава, се питах колцина ли вече са жертвани, за да стигнем дотук.

Йоримицу кимна на Бенкай, който ни поведе през трапезарията, сетне по просторен коридор. Влязохме в огромен вестибюл близо до предния вход на вилата и се натъкнахме на поредното единоборство. Бенкай начаса се спусна срещу най-близкия горьо-до и с един удар на меча му разпра търбуха чак до пъпа. Вниманието ми бе привлечено от особено мъчителен писък: от вратата към съседната стая се показа един воин какуре, който залитна и се свлече едва ли не в нозете на Йоримицу. Падна по гръб, отметнал ръце над главата си. Насред гърдите му зееше рана, голяма колкото пъпеш. След миг през вратата с рев нахълта рогат бяс — същият двуметров негодник, когото бях видял във Васкес Рокс да убива Шери — от устата му висеше нещо червено и мокро, а по брадата му се стичаше кръв. Само ни видя и ни се нахвърли.

Йоримицу вдигна меча, ала Шоки го изпревари. Йоримицу изкрещя „Не“, но твърде късно. Бесът също замахна с меча си. Шоки му го изби и го запрати върху картината на Мондриан върху стената, която се цепна. После се наведе, завъртя се на пети и замахна към краката на беса. Той обаче отскочи, изтръгна меча си от стената и го насочи към главата на Шоки.

Той се търкулна по гръб и избягна удара. После изрита с все сила беса по коляното. Кракът му се пречупи надве. Съществото се опита да се подпре на меча като на патерица, за да не падне, ала Шоки пак замахна с оръжието и бесът се наведе и се надяна на острието, което се заби в плътта му. Опита се да се изправи, но Шоки с лекота сряза ахилесовото сухожилие на здравия му крак. Чудовището се вкопчи в глезена на Шоки и се помъчи да го повали, ала поредният удар с меча отсече ръката му с дълги нокти. Съществото изпищя гневно, в този момент обаче Йоримицу заби късия си меч в шията му, точно под брадичката. Върхът на острието излезе от другата страна на главата на беса и щръкна, сякаш беше трети рог.

— Ама че работа! — възкликнах аз, докато гледах как очите на страшилището помръкват.

— А сега да побързаме! — подкани Йоримицу. — Скоро ще разберат, че си тук.

Не схванах съвсем точно какво има предвид, но още щом той изрече тези думи, и бученето се усили. От болка Йоримицу се преви надве и добре че беше Бенкай, който ме хвана, за да не падна. Въздухът сякаш бе изпълнен с електричество, от което настръхнах целият и ме присви под лъжичката. Шумът стана още по-силен, докато не заприлича на тътена на срутваща се стъклена планина. Усетиха го дори другите, които се биеха, защото в миг сякаш всички застинаха по местата си. Бенкай се възползва, за да промуши двамина горьо-до, сетне битката беше възобновена. Погледнах Йоримицу, който се изправи пряко сили.

— Шутен Доджи — рече той. — Дошъл е.