Небесни псета

20.

Все ми се искаше да погледна през рамо. Имах чувството, че някой стои точно зад мен и не ме изпуска от око. Същата мания за преследване, която ни мъчи, когато вървим след залез-слънце по улица в непознат квартал.

Но то — или по-добре да кажа той — беше, разбира се, само в главата ми. В буквалния смисъл на думата.

След като Йоримицу отпрати братята какуре, проведохме кратък разговор. Само на японски. Йоримицу ми засвидетелстваше огромно уважение и рядко срещаше погледа ми. Разбирах всички думи, макар и да не изрекох нито една. В смисъл, че ги изговарях не аз, а устните ми, гласът, ръцете.

Но инак говореше Шоки.

Чувствах всичко. И това бе най-странното. Все едно си се напил като тараба — а след като бях обърнал чаша йомоги, кой ще седне да твърди, че не съм бил пиян? — отцепил си се до такава степен, че рационалното в мозъка ти е отстъпило някъде отзад в главата ти, където се е превърнало в тъничък гласец, стигащ до теб като пукаща радиостанция на къси честоти. Гласецът, който обикновено ти казва: „И таз добра, и тази вечер ли ще се напиеш до смърт, задник такъв?“, и на който е толкова лесно да не обръщаме внимание, докато не се окаже прав.

Когато Шоки искаше да каже или да направи нещо, именно аз се превръщах в този глас. Замълчеше ли, гласът се превръщаше в него.

Много скоро Йоримицу ме — ни? — остави сами. Опитах се да подхвана с Шоки разговор наум, но така не ставаше нищо. Усетих се, че говоря на английски и на японски, без да съм сигурен коя мисъл на кого е, кой език идва пръв. Приличаше малко на боричкане, но не болезнено или неприятно, и аз се запитах дали така се чувстват и шизофрениците. Хората, страдащи от раздвоение на личността.

Виждах и разни неща. Неща, които е виждал или правил Шоки. Приказни, ужасни, невъзможни работи:

Видях тъмния палат на Ема-о в Земята на мъртвите с неговите сребърни и златни кули, инкрустирани с розов бисер и блещукащи скъпоценни камъни; лодки, които прекарват през светналото черно море духовете на покойниците до студената прегръдка на Повелителя на Смъртта.

Видях и хяки яко, Шествието на стоте бяса, които танцуват по друма на потънало в сън село, винаги на една крачка пред пълзящата зора.

Видях и ширнало се бойно поле. Десет хиляди воини в ризници, с извадени мечове, които, облени в кръв, се сражават за славата на тай-шогун.

Видях млада жена с разтворено кимоно и кожа като покрит с мед порцелан, която се бе излегнала в безкрайно поле нацъфтели хризантеми и се заливаше от смях.

И толкова много други неща!

Но колкото и да бях зашеметен и стъписан от всичко това, усещах, че и Шоки е не по-малко смаян от нещата, които знам пък аз: от дъгата над моста Голдън Гейт по заник-слънце, от величествените стоманени кули на Манхатън, видени от Емпайър Стейт Билдинг, от усещането, когато препускаш с порше кабриолет, вдигнало 200 км/ч, по магистралата Сан Диего, от бронзовата богиня със силиконови гърди, която се плацика в разпенените вълни на Малибу. Известно време си „разменяхме“ спомени, ахкахме и охкахме над невероятния опит на другия. Струваше ми се, че аз съм по-голям късметлия: Шоки бе натрупал спомени не само от един живот, а от поколения наред, които е опознал и със собствените си очи, и с очите на онези, в чиято кожа се е заселвал. Окаяният ми животец изобщо не можеше да се мери с такива чудесии, но макар и да не си разменихме мислите или характера, останах с впечатлението, че и той се чувства по същия начин: както винаги признателен, че е получил този дар — да вижда нещата от гледната точка на друг.

В крайна сметка не спечелих „битката“ за надмощие — усетих, че Шоки се оттегля някъде в дъното на съзнанието ми. Малко ми домъчня, сякаш се бях домогвал до пълната власт, но и осъзнах, че се налага той да се спотаи, ако искаме да продължим нататък. Когато най-сетне се изправих, още бях леко замаян, леко пиян, почувствах обаче и че Шоки е тук и ми помага да стана и да се закрепя на крака. Дума да няма, беше си изнервящо, но и някак успокоително да го имам до себе си. Облякох се, тръгнах да търся Йоримицу и изневиделица си дадох сметка, че никога през живота си не съм се чувствал толкова самоуверен — толкова силен телом и духом. Дори когато бях наперено хлапе и нали си бях телевизионна звезда, имах чувството, че целият свят е в краката ми.

Хареса ми.

Йоримицу още беше тук — крачеше с ръце на гърба из коридора. Бенкай както винаги бе на една сабя разстояние.

— Ние… аз излизам — рекох му.

— Не може — спря ме Йоримицу. — Твърде опасно е!

И досега се затрудняваше да ме погледне в очите.

— Според нас… според мен всичко ще е наред — възразих аз.

Не можехме да предприемем нападението срещу горьо-до, преди да се е мръкнало.

Щеше да ни отнеме само два часа да стигнем в Санта Барбара — пак оставаха три-четири часа, докато стане време да се готвим. Знаех, че Шоки изгаря от желание да поразгледа Лос Анджелис. Нямаше как да съм сигурен, но ми се стори, че Шоки не е викан от доста време. Изглеждаше очарован от изобретенията на съвременния свят.

Йоримицу пак понечи да възрази, но Шоки го прекъсна със заповед на японски. Езикът ми се стори остричък, та да разговаряме на него с водача на какуре, но така успяхме да прекъснем излишните спорове. Йоримицу пребледня, ала се поклони доземи и отстъпи.

Шоки отново надделя и по инерция се пресегна към меча върху стената, аз обаче го спрях наум. Той се обърка, но бързо осъзна, че хората в Лос Анджелис едва ли се разхождат из града с мечове, поклащащи се на колана.

Най-малкото повечето хора.

Въпреки това усетих — поне ми се струва, че го усетих аз, — че не ми се ще да взема пистолета, който ми подаде един от Мъжете в черно. Проверих два пъти дали е сложен предпазителят и го пъхнах в колана си. Облякох и кожено яке, за да скрия оръжието. Тъкмо да тръгна към вратата и Йоримицу ме спря.

— Мартин-сама! — повика ме той и посочи лицето и ръцете ми.

Погледнах се и видях пъстрите японски йероглифи, с които бе нашарена кожата ми. Пипнах се по бузите и си спомних, че цялата ми кожа, която се вижда, е изпъстрена с такива йероглифи.

— Не мога ли да ги измия? — попитах аз.

Йоримицу поклати силно глава, очите му се разшириха. Усетих мисълта на Шоки, че предложението ми е напълно неприемливо.

— Хмм! — казах аз. — Тогава няма да слизаме от колата, ще поразгледаме от нея.

Йоримицу явно не си умираше от щастие, но все пак нареди на един Мъж в черно да ми даде ключовете на нисан, който не биеше на очи. Двамата с Бенкай ме последваха до автомобила.

— Моля те, внимавай — предупреди ме Йоримицу.

Бенкай кимна зад него.

Аз също кимнах, ала точно тогава Шоки им каза нещо на японски. Може и да не съм разбрал правилно, но според мен им рече: „Я по-спокойно! Какво сте се разтреперили такива!“.

Щеше да му хареса в този град.

Докато се спусках от Холивудските хълмове и към самия Холивуд, се чувствах много ведър — състояние, което не ми беше особено познато, но ми бе изключително приятно. Дали това беше спокойствието, което Йоримицу ми бе обещал да усетя след за-зен? Беше чудесно.

Докато пътувахме по оживените улици, почувствах Шоки в дъното на съзнанието си — оглеждаше се любопитно. Доколкото можех да преценя, приемаше общо взето спокойно този странен нов свят. Долових, че се вълнува, особено пък ако зърнеше някоя мадама по къси панталонки и впита блуза без гръб — мен ако питате, в по-плътските си дни Шоки си е падал женкар — но като цяло посрещаше нещата по-добре, отколкото щях да ги възприемам аз на негово място. Ако това изобщо беше възможно.

Всъщност и аз бях смаян колко спокойно съм посрещнал невероятните случки, разиграли се напоследък, и подозирах, че именно присъствието на Шоки обяснява до голяма степен моята невъзмутимост. Целият ми свят, всичко, което си бях въобразявал, че познавам, в което вярвах или не можех да повярвам, се бе преобразило за броени часове. Преди всичко… всичко това да се случи, бях заклет агностик (че и циник), който за нищо на света не би се включил в разговор от рода на „каква зодия си“, камо ли пък да дрънка за богове, призраци и бесове. А ето че сега, без да ми мигне окото, приемах, че в мен се е заселил духът на мъртъв японски воин, и то за да помогне на древен таен религиозен орден, готвещ се за решителна битка със силите на мрака.

Стори ми се, че чувам как Шоки се смее вътре в мен, докато си ги мислех тези неща.

Още се тревожех за Роза, но и тук Шоки ми помогна. Йоримицу ме бе убедил, че няма да й се случи нищо, докато не свърши обредът, на който ще призовават духа на Шутен Доджи. А от Шоки усещах решимост, по-скоро подплатена със силна убеденост и сигурност, каквито не бях чувствал никога през живота си, че Роза може и ще бъде спасена. Ала въпреки тази убеденост и сигурност слабостите в собствения ми характер, цинизмът, с който открай време възприемах света, ми натрапваха глождещи съмнения и тревога, каквито не бе в състояние да преодолее дори свръхестественото влияние на Шоки.

Помъчих се да разсея тези страхове, като се вживях в ролята на екскурзовод. Странничко си е да го правиш за самия себе си, но усещах, че на Шоки му е приятно да му описвам забележителностите в Лос Анджелис, които обикновено не ми правеха никакво впечатление. Както личеше, Шоки имаше много по-голяма свобода да се разхожда из мислите и спомените ми, отколкото аз — из неговите. И аз не знам защо — дали защото имаше по-голям опит в тези странни неща, или просто защото си беше по-силен като личност и определено бе доста по-умен от мен. Това неравновесие в отношенията ни ме притесняваше малко, но и аз от време на време надзървах в дълбоката същност на Шоки и малките късчета, които виждах, бяха или невероятни, или ужасяващи, та си рекох, че никак не е изключено Шоки всъщност да ме предпазва, като ме ограничава във възможностите да го опозная.

Колкото и да внимавах да не бия излишно на очи, по светофарите неколцина души зад воланите направо ме зяпнаха с отворени уста. Въпреки това смятах, че по време на краткото си посещение Шоки заслужава да си поживее възможно най-добре в града на ангелите. Любимата ми кръчма се помещаваше в съборетина в доста неугледен квартал край Норманди и Седма улица, затова завих надясно по Уилшир и се запътих натам. Е, районът не е от най-представителните, но си казах, че докато е тук, моят гост трябва да разгледа хубавичко и двете страни от живота в Лос Анджелис, а тъй като пътят ни и бездруго минаваше през Бевърли Хилс, възприех това като тур за овации.

Не смятам, че Шоки бе особено смаян, докато карах по Родео Драйв. От това само започнах да го уважавам още повече, тъй като Родео Драйв не е смайвало никога и мен. Не бих живял тук, дори и да разполагах както едно време с пари. Помня някогашните купони из тежкарските къщи в Бевърли Хилс, не помня обаче да съм се кефил и на един-единствен от тях. Хората, които избират да живеят в Бевърли Хилс, си представят класата и стила така, както им диктуват единствено етикетите с цените: затова тук гъмжи от новоизлюпени богаташи и иранци, които не правят нищо друго, освен да люпят шамфъстък. Показани са в „Щуротии в Бевърли Хилс“ по-достоверно, отколкото дори моята отракана приятелка от Гилдията на киноактьорите е предположила в докторската си дисертация.

Спрях при тротоара от другата страна на улицата, точно срещу кръчма „Ромеро“. В заведението нямаше посетители, не видях и някой да се задава на пресечка разстояние, затова изскочих като тапа от колата и хукнах презглава към порутената барачка.

„Дошъл си да си угодиш на душата, мой човек“, помислих аз и се опитах да предвкуся наум един от несравнимите им мексикански специалитети с пастърма. Не съм много сигурен, но ми се стори, че и Шоки направи движение, което би могло да се оприличи на облизване. Тъкмо бях стигнал до средата на улицата, когато вниманието ни бе привлечено от писъците на някаква жена.

На стълбището на порутен жилищен блок стоеше дребничка възрастна мексиканка, нарамила цяла камара пластмасови пазарски пликове. Двама младички латиноамериканци бяха застанали от двете й страни, а трети я бе зяпнал от най-горното стъпало. Над входа имаше очукана табела, на която пишеше „Casa del Sol“4, но мен ако питате, по нищо не личеше слънцето да е гряло скоро над въпросния недвижим имот.

Обърнах се и видях как двамата хулигани сграбчват жената за ръцете, а третият сочи дамската й чанта. Тя се опита да ги разгони, като същевременно задържи покупките и чантата и запази равновесие. Пликът с покупките се обърна и падна на стълбището. Една маруля се търкулна по тротоара чак до улицата и спря едва ли не в краката ми.

Още преди да съм осъзнал какво точно става, се впуснахме в действие.

Шоки хукна към стълбището (ще ми се да кажа, че имам нещо общо с онова, което се разигра от тук нататък, но да ви призная, не бях нищо повече от пасивен наблюдател вътре в собственото си тяло). Изкачи стъпалата по две-три наведнъж и отиде при хлапака най-близо, като го сграбчи за мазната, вързана на конска опашка коса. Хулиганът ревна от изненада, но още преди той и аверите му да са реагирали, Шоки го изрита в коляното и пак го дръпна за косата. Нещо изпука — я коляно, я врат — и хлапакът се свлече.

Вторият хулиган изтласка бабката от пътя си. Тя падна по стълбището, изпусна и останалите покупки и се приземи в спаружената трева. Последният от престъпниците извади от джоба си нож и се втурна надолу по стълбите. Шоки се завъртя и фрасна с отворена ръка втория хлапак под лъжичката. Той изстена и се преви одве, но Шоки сграбчи огромната сребърна тока с череп върху нея на колана му и го вдигна във въздуха.

Хулиганчето, хукнало по стълбището, явно видя какво става, но бе набрало инерция и не успя да удари спирачките. Шоки тласна приятелчето му към него, насочвайки го с все сила право към върха на извадения нож на другия хлапак. Той изпищя: ножът се заби в гърба му и върхът изскочи от другата страна, насред гърдите. Хулиганът, връхлетял отгоре с ножа, не издържа на тежестта на пронизания латиноамериканец и двамата се затъркаляха надолу по стъпалата. Чу се как костите им се чупят. Приземиха се в подножието на стълбището и повече не помръднаха, сякаш са мъртви.

Шоки се извърна към жената, която още лежеше в тревата и гледаше ужасена.

— Огенки дес’ка? — рече той.

Женицата сякаш изгуби дар слово, когато видя японските йероглифи, с които бе изрисувано лицето ми, и чу странните думи.

— Добре ли сте? — повторих аз.

Тя понечи да кимне, сетне посочи думите върху тялото ми. Докоснах бузите си с пръсти и ги погледнах. Боята явно се бе поразмазала от потта, избила след усилията ни. Дано не бе пострадал и Шоки.

— Que esta? — попита мексиканката.

С тези натръшкани окървавени хлапетии около нас нямаше за кога да обяснявам (да си рече човек, че изобщо можех да обясня нещо). Усетих, че Шоки пак се е оттеглил в главата — или в душата ми? — там, където се бе настанил.

Реших, че е време да бия отбой.

Хукнах назад към колата и отпраших възможно най-бързо. Замислих се какво ли съм причинил на онези хлапаци, дали не съм убил някого от тях. Не че ми бяха много симпатични, но бях крайно уплашен, че Шоки е надделял напълно и аз съм си останал една безгласна буква. Колкото и рицарски да бяха подбудите му.

Съвсем бях забравил за кръчмата, но когато малката барачка изчезна в огледалото, разбрах още нещо за Шоки.

Стори ми се, че съжалява, задето се е разминал с мексиканските специалитети.