Нежни екстази

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Може би неговата красива Шали беше само горда и упорита или пък се чувстваше дълбоко обидена. Едно време смяташе, че я познава по-добре от себе си. Ако това е тъй, имаше само един начин да го открие — да направи първата стъпка. Той беше причината за разрива, той трябваше и да го наруши. Не можеше да си представи какво ще прави, ако е сбъркал.

Бавно тръгна напред с плавни и решителни стъпки. Мускулестото му тяло от години му служеше като силно и смъртоносно оръжие, въпреки че беше гладко и прекрасно. Бронзовата му плът блестеше. Тъмните му очи святкаха като два къса скъпоценен обсидиан. Изключително красивото му лице с благородни черти беше напълно овладяно. Приличаше на млад, мъжествен бог.

Спря на три сантиметра от нея, ясно усещайки учестеното й дишане и трепет. Видът му я хипнотизираше. Погледът й се плъзна по тялото му и се вдигна нагоре. Черните му очи се я изпиваха — образът й го бе съпровождал ден и нощ по време на пречиствателния ритуал. В онази пещера желанието и любовта му се увеличиха, докато злото и слабостта напуснаха тялото му. Той вече се чувстваше цялостен и жизнен, чист и силен. Нетърпеливо чакаше да се прибере у дома, отслабналото му тяло се възстанови само за един ден от задължителното постене. Но ветровете на войната отново развяваха силните му криле.

— Шали — заговори той нежно, а после внезапно спря. Как да започне?

Изплашена от тайнственото му държане, тя дрезгаво запита:

— Искаш нещо да ми кажеш ли?

— Не изглеждаш щастлива, че съм се върнал.

— Времената са тъжни, Уанмди Хота. Много наши хора бяха най-жестоко убити. Сините куртки отново те предизвикват. Твоят народ се нуждае от ръководството и силата ти. Само ти можеш да се справиш с това ужасно дело — тихо му отвърна тя, разкривайки само явната си тъга и увереността в силата му.

— Ти също ли имаш нужда от мен? — запита той, като я наблюдаваше.

— Аз съм твоя съпруга. Жена, която има нужда от съпруга си — предпазливо прошепна тя, а очите й не се откъсваха от неговите.

— Не исках да кажа това. Нуждаеш ли се от мен? От мен, Уанмди Хота? — дрезгаво поясни той, чувствайки колко е недоверчива и несигурна.

Но Шали държеше той да отговори на нейния въпрос, преди да му разкрие копнежа си по него.

— Ти нуждаеш ли се от мен? Нямаше те много дни, не ми изпрати никаква вест. Толкова много луни ли ти бяха необходими, за да решиш дали ме желаеш и имаш нужда от мен? Днес се връщаш само защото твоят народ изпрати да те извикат. През всичките тези дни те са знаели къде се криеш, само аз не знаех. — Гласът й беше изпълнен с мъка, а очите й издаваха борещите се в нея чувства.

Възможно ли е тя да смята, че не му е липсвала? Че не го боли за близостта и допира й? Той не победи ли злото у себе си, за да се върне като пълноценен мъж при нея? Тя познаваше обичаите му, но не проумяваше важността и значението им. Неговото заминаване й се струваше като изоставяне, като мъчителна раздяла в момент, когато имаше нужда от него. Унилият й вид показваше убеждението й, че той се е върнал заради своя народ, а не за нея! Но това не беше вярно.

Той поклати глава. Внимателно я хвана за брадичката, повдигна главата й и се взря в очите й.

— Не, Шали, не е така. По пътя към къщи срещнах Десет дни. Аз съм отново Сивия орел — воин и мъж, достоен за любовта на моя народ и на Великия дух. Тялото и съзнанието ми са пречистени от злото и поражението. Преди всичко друго аз се връщам при теб.

Тя се изуми от първите му две твърдения.

— Ти си идваше тази вечер? — запита с очакване тя, молейки се да го е чула правилно. А последното му изречение затопли душата й.

— Да, мъничка моя. Дните и нощите бяха празни и дълги без теб — промърмори той с ниския си омайващ глас.

Сълзи от радост и облекчение бликнаха от зелените й очи.

— Толкова дълги и толкова самотни, Сив орел — веднага се съгласи тя. — Не мога да ти опиша колко ми липсваше. Всеки ден се молех да се върнеш бързо невредим при мен. Всяка нощ ме обземаше все по-голям страх от забавянето ти. Но ти никога не си бил побеждаван или обзет от зли сили. Всички направихме грешки и страдахме заради кратки моменти на слабост. Ако беше съвършен и чист, тогава щеше да си Уакантанка, а не Сивия орел. Обичам те и се нуждая от теб. Ти се самообвини твърде сурово, а аз те обичам толкова много, че се страхувах да не те загубя. Може би моята болест ни направи напрегнати и ни накара да постъпваме както не биваше. Обидих те дълбоко, за което съжалявам. Тези моменти бяха трудни за нас, но те не успяха да унищожат любовта ни. Между нас вече няма никакви сенки.

Усмивка разтвори чувствената му уста — толкова ослепителна, че прогони всички сенки от тъмния вигвам и от сърцето й. Той я привлече в прегръдката си и я притисна с обич. Тя усещаше и чуваше туптенето на сърцето му.

— Тази вечер аз се връщах при теб, моя единствена любов. Изгладнях за теб. Докато се молех и пеех песни, с устните си изричах твоето име. Когато сънувах, твоето лице плуваше пред очите ми. Дори когато се чувствах слаб, нуждата ми за теб ставаше по-голяма. Никога търпението не ме е поставяло на такова изпитание. Много пъти трябваше да се спра със сила на входа на пещерата, тъй като сърцето ми искаше да тръгна, да се върна при теб. Но още не бях Сив орел и не бях в състояние да ти предложа каквото и да било; Какво представлява животът ми без теб? От мига, в който те зърнах в укреплението, докато бях пленник на твоите хора, те обичам и те желая, мъничка, само теб с цялото си сърце и душа. Ти ме изпълваш така, както тялото ми изпълва кожата ми, няма място за друг.

Тя се облегна назад и се взря в пламналите му очи, в които се четеше любов и страст.

— Бяхме глупави, любов моя. Не бива никога да позволяваме някой да застраши любовта и радостта ни. Само ние имаме силата да я разрушим или да я защитим. За мен никога няма да има мъж, който да заеме мястото на Сивия орел, тъй като ти си единствен в живота ми. Без теб няма да мога да живея.

Той сведе устни и започна да вкусва сладкия нектар на нейните. Притисна я толкова силно, че тя едва дишаше, но не я беше грижа. Той нетърпеливо потърси съкровищата на тялото й, с умение и решителност устата му потъна в нейната. Ръцете й обгърнаха кръста му и се спуснаха по гърба му. Колко приятно бе да го докосва. Главата й се завъртя от огнени усещания. Близостта му събуждаше желания и тя се опиваше от тях.

Нямаше място върху лицето й, което да не пламти от огнените му целувки. Тялото й се събуди за живот и желания, както и неговото. Никъде не се чувстваше така жизнена и истинска, както в ръцете му. Той контролираше самото й съществуване. Топлият му дъх събуди трепет из цялото й тяло, докато захапваше меката част на ухото й и шепнеше нежни думи в него. Настоятелните му ръце се раздвижиха по чувствителното й тяло и всяко местенце незабавно им отвръщаше. Плъзгаха се бавно, сякаш той си припомняше всеки сантиметър, нежността и пламенността им я възбуждаха.

— Тялото ми изгаря от огнения ти допир, мъничка моя. Почти се страхувам да те взема толкова бързо, тъй като сигурно бентът на желанията ми ще се срине в мига, в който вляза в теб.

Гласът й бе станал дрезгав от страст:

— Аз съм едно безгрижно бобърче, любов моя. Бентът е тъй слаб, че му трябва малко, за да се срути. — Тъй тя му разкри отчаяната си нужда от него.

Докато събличаше дрехите й, пламъците облизаха лакомо пламналото му тяло и черните му очи започнаха да блуждаят по чувственото тяло пред него. Той се наведе напред, за да поеме с устни подканящата го гърда. Езикът му направи кръгче около зърното, а тя го гледаше като хипнотизирана. Диви и прекрасни усещания нахлуха в нея. Искаше й се да удължи този дългоочакван неповторим миг, но желанията й бяха твърде големи, за да чака.

Ръката й се вдигна към главата му и се зарови в черната му коса. Всеки път, щом той оставяше едната гърда, за да подразни другата, тя безмълвно го умоляваше да се върне отново. Устните му се задвижиха нагоре и се впиха силно в нейните. Ръката му предизвикателно се плъзна по ханша й, по напрегнатия корем, за да потърси тайното място, което зовеше вниманието и умелите му движения. Между целувките един стон излезе от устните й.

— Огънят, който бушува в мен; със сигурност ще ме изпепели, ако скоро не го погасиш.

Той я повдигна и я занесе до леглото. Положи я върху него и я последва, притискайки уста към нейната, а ръката му се върна към напрегнатите й гърди и женственост.

Замаяна от желание, тя го молеше:

— Люби ме, Уанмди Хота… люби ме или ще умра от желание…

Той бързо се съедини се нея, нещо толкова дълго отказвано на тялото й, което жадуваше за неговото. От контакта тя едва не припадна и не извика, изпитвайки изключително удоволствие. Хванал лицето й с ръце, той завладя устните й, а мъжеството му се стремеше да задоволи голямата й нужда. Тя беше пленена от силата му. Всякакви задръжки и обиди бяха останали назад, тя пламенно отдаде тялото си на любовните му пориви, търсейки пълно задоволяване, което само той можеше да й даде.

Ръцете й се движеха по гърба му нагоре-надолу и се радваха на силата на жилавите му мускули. Устните му не напускаха нейните, тъй като страстта й беше тъй голяма, че тя не би могла да спре стоновете си, а те биха могли да събудят сина им.

Бушуващите талази на страстта се спуснаха стремглаво към бента и го пръснаха на парченца. Шали бе понесена от силните течения на блаженството, отдадена на дивата вълна, изхвърляща я към свободата и успокоението.

Когато потокът на нейната страст започна да утихва, Сивият орел бързо я последва, преди тя да е стигнала най-тихите води. Отпускайки юздите на мъжеството си, той се втурна напред, за да я догони. Освобождението му беше толкова силно, че тялото му се разтрепери, избухвайки в нея. Той се понесе по силните вълни, докато всички спазми престанаха и после се потопиха заедно с Шали в спокойните води, които леко ги обливаха.

Дишаше задъхано, а сърцето му биеше бурно. Прошепна й?

— Уасте чедаке, Синстина. Уасте чедаке.

Той се изтърколи на лявата си страна и я понесе със себе си, за да не се прекъсва контактът им. Тя го погали по бузата, след това отхвърли гарвановочерната коса от бронзовото му рамо. Погали гладката кожа и бавно спусна ръка към гърдите му, нагоре по врата и стигна до устните му. Щом очите им се срещнаха, тя изрече:

— Както и аз те обичам. Ти си много силен и мъжествен, небесни мой воине.

— Беше ми по-необходима от храната и въздуха, мъничка моя. Ти ме правиш щастлив тъй, както нищо друго на света. При такова щастие всеки орел би се извисил и би се понесъл като вятъра. Ако тази вечер страстта ти не беше колкото моята, Тревисти очи, сега само аз щях да се усмихвам щастливо. Загубвам всякакъв контрол само като те погледна или те докосна. Може би знаеш, че последният ден на пречистването включва подсилване на тялото с храна и почивка? — весело й припомни той.

— Ако аз съм твоята храна и спокойствие, можеше да не се лишаваш от тях толкова дълго — весело изрече тя и му се засмя, наведе се напред и захапа долната му устна.

— Защо мислиш, че яздих като вятъра насам в тъмнината? — възкликна той, а от веселата му усмивка сърцето й подскочи.

— Защото орелът е имал нужда да зашити и да се порадва на своята земя.

— Ти ли си моята земя? — предизвикателно се пошегува той и отмахна един кестеняв кичур, който му пречеше да вижда цялото й тяло.

Тя докосна лъскавата си огърлица и се усмихна.

— Това казва на целия свят, че съм твоя.

— Щеше ли да бъде така, ако не бях поискал ръката ти и не те накарах да се омъжиш за мен? — каза той, лукаво продължавайки играта, до която често стигаха.

— Ако тя не беше около шията ми, сигурно очите и сърцето ми биха блестели по-силно от нея. Аз ти принадлежа много по-отдавна, от момента, в който поиска да се ожениш за мен. Ако не беше дошъл да ме вземеш, някой ден щях да открадна един кон и щях да те отвлека. Щях да те отнеса на някое тайно място и щях да те държа като мой заложник. Щях да те подлудя от желание, докато нямаше да можеш да ми устоиш.

— Как така, аз и без това никога не мога да ти устоя, Тревисти очи?

— Щях да отслабя волята и тялото ти.

Той се усмихна леко.

— Не ме ли предпочиташ силен?

— Предпочитам те такъв, какъвто си. Няма друг като теб.

— В какъв смисъл никой не може да се сравнява с мен? — настоя той, тъй като му беше приятно да го чуе.

— Във всичко, моя любов. Във всичко…

— Във всичко ли? — запита я сериозно.

Тя се усмихна.

— Всеки друг е само като една частица от теб. Ако не беше тъй, ти нямаше да си Сивия орел. Ако не си Сивия орел, значи не си мъжът, когото обичам…

— Както и аз те обичам всякак — отвърна той със страст.

— Всякак? — пое тя предизвикателството му, усмихвайки се.

— Обичам всичко, което едно време беше Алиша Уилямс, всичко, което сега е принцеса Шати. Обичам те цялата.

Тя се усмихна доволна.

— Вярно, любов моя, аз съм принцеса Шали. Алиша беше само име, а не жена.

— Алиша не е умряла, мъничка моя. Тя само се превърна в принцеса Шали, моята жена, моята съпруга. Само името беше на бяла жена, а сега ти си индианка. Тя се взря в очите му.

— В пещерата ли се убеди в тази истина?

— Великият дух ми показа много неща, Шали. Кръвта ти е червена като моята. В нея тече само живот, а не злото на белите. Злото живее в сърцата и умовете, им. Твоите не са такива. Ти си индианка. Това виждам и чувствам, когато те погледна и те докосна.

Сърцето й се понесе свободно и леко като перце на вятъра.

— Обичам те — заяви му тя.

Погледът му милваше очарователното й лице.

— Знам, малка моя. — Устните му потърсиха нейните и запалиха поутихналия огън, който никога нямаше да спре да гори в тях.

По-късно, докато лежаха прегърнати в приятната отмала след любовта, те разговаряха за много неща.

— Щом Уи покаже лицето си, Тревисти очи, трябва да тръгна…

Тя притисна пръст до устните му.

— Не говори повече за раздяла, любими. Тази нощ съществуваме само ние. Но трябва да ми обещаеш, че ще пазиш живота си с цялата си хитрост и смелост, защото без теб аз съм нищо.

— Ще приберем телата на нашите хора. Но аз ще се върна при теб, преди да отмъстя за смъртта им. Не се страхувай, Тревисти очи, защото още не ми е дошло времето да отида при Уанкантанка. Той ми разкри много неща. Нашият народ ще добие величие, каквото другите народи нямат. Белите ще се страхуват от силата на сиукската нация. Ще минат много зими, малка моя, но Слънчевия облак ще дойде при нас.

Тя го погледна и се засмя.

— Какво ти разкри Великият дух за другия ни син?

— Трябва да бъдем търпеливи. Когато видението се появи пред мен, аз видях как Сияйната стрела язди до мен. Много преди да отидем при Великия дух, нашите синове ще яздят заедно срещу белите. И двамата ще станат големи вождове. — Сънищата и привиденията съдържаха силна магия, в която те не се съмняваха.

Облак премина през погледа му. Шали забеляза, че настроението му веднага се промени.

— Уанканканка нещо тревожно ли ти е разкрил?

— Имаше много видения, които не успях да проумея. Бягащия мъж умираше в леглото си. Един воин пристъпи от близката сянка. Хем беше Сивия орел, хем не беше. Кой освен моят син може да има същото лице като моето? Надявам се това да означава, че Бягащия мъж ще доживее да види сина ми голям.

Погледна я особено и някакъв неуловим хлад мина през тялото и. Той я притисна към себе си, за да я успокои с топлината си.

— Много пъти нож проблясва пред лицето ти. Може би съм сънувал как веднъж много отдавна Чела се опита да те убие. Но въпреки всичко трябва да внимаваш. Обещай ми.

Тя забеляза, че той е съвсем сериозен, затова се усмихна и обеща. Това, че индианците толкова силно вярваха в сънищата, често я объркваше. Наистина много пъти той й бе говорил за неща, които по-късно се случваха. Дали се дължеше на ясно проникновение и логика, или така се приемаха някакви тайнствени предупреждения? Кой можеше да обясни загадката на живота? Но индианците вярваха в подобни знаци, следователно тя трябваше да ги приема сериозно.

Той дълбоко вярваше, че някой ден ще имат още един син. Сега този сън го изпълваше с търпение и доволство. Но защо тя реагира тъй необяснимо на първото му разкритие? Защо усещаше, че чрез това предчувствие трябваше да се предаде някакво съобщение? Тъй като знаеше колко често виденията му се превръщаха в реалност, тя го слушаше внимателно.

Сивият орел хвърли поглед към спящото тяло на сина им. В очите му се появи тъга, от която тя се боеше.

— Семето на Сивия орел няма да премине през първия ни син, Шали, величието на Оглала ще живее чрез Слънчевия облак и неговите деца.

Тя побледня и усети тръпки.

— Искаш да кажеш, че ще бъде убит ли?

— Не, малка моя. Но Слънчевия облак ще язди като вожд преди Сияйната стрела да е достатъчно стар, за да предаде поста на своя син. Слънчевият облак ще бъде толкова велик, колкото много малко воини. Подвизите му ще надминат дори моите. Много зими след като ние ще сме отишли при Великия дух, потомците на Слънчевия облак ще съперничат по сила на бледоликите. Белите ще се чудят на величието на онзи, който е взел името си от бизона, който се съветва с мъдростта и който язди с неотразима смелост и умение.

— Не те разбирам. Как Слънчевия облак ще отнеме титлата на вожд от по-големия си брат? — тревожно запита тя, представяйки си яростна битка за власт между двамата й сина.

— Жена ще влезе в живота му, любовта й ще победи силата му. — В тона му се усети горчивина, а погледът му стана леден.

— Жена ли? Но коя? Как любовта на една жена ще го накара да загуби титлата?

— Не знам. Но той ще предпочете нейната любов пред задължението си. Лицето й не се видя много ясно, но тя носеше и таеше у себе си нещо враждебно.

— Сигурно е работа на Уанкантанка да прехвърли всичко на Слънчевия облак. Ако величието ще живее чрез него, тогава той пръв трябва да стане вожд. Може би Великият дух дава тази жена на нашия син за сметка на загубата и му осигурява мир и любов. Може ли такава силна любов да бъде грешна, съпруже? Няма ли да стане голям воин?

— Ще стане. Но любовта й ще му коства много.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да отстъпи заради нея?

— Да.

— Тревожи ли те нещо, когато знаеш такива неща? — запита тя.

— Объркан съм. Как може синът на Сивия орел да предпочете една жена пред дълга си?

— Може би любовта му ще бъде като нашата. Не си ли спомняш едно време колко ти коства нашата любов? Не помниш ли как не искаше да се откажеш от мен дори с цената на много страдания?

Той се усмихна игриво.

— Така е. Благодаря на Великия дух, че не ме принуди да избирам между теб и дълга си. Не знам до какво решение бих стигнал — тихо каза той.

Тя се усмихна и го погали по бузата.

— Разбирам, любими. Да пожертваш всичко за една любов сигурно е много тежко. Но да живееш без любов също е трагедия. Колко жесток може да бъде животът. Ако сънят ти е верен, ние не бива да се месим — предупреди го тя.

— Искаш да кажеш, че не трябва да заставам между него и тази жена?

— Да, любими. Съдбата му е в ръцете на Уанкантанка. Както много пъти по-рано ние нито виждаме, нито знаем делата на Великия дух. Трябва да се научим да му вярваме и да не пречим на плановете му, даже когато не ги разбираме или не сме съгласни с тях. Вероятно той ще намери някакъв начин Сияйната стрела да задържи жената и титлата на вожд като теб. Докато дойде този ден, ние трябва да забравим съня. Не позволявай такива объркани представи да застават между теб и сина ти. Може да е било само предупреждение, нищо повече — намекна тя весело. Той се усмихна.

— Вероятно. Както беше и при нас, жената не би могла да влезе в живота му, ако не е такава волята на Великия дух.

— След като си имал толкова видения, как успя да намериш време да мислиш и за мен, да ти липсвам? — пошегува се тя, за да разведри настроението.

— Хитра си, мъничка моя. Но си права, достатъчно говорихме за тези неща. Ще минат много зими, докато се сбъднат тези неща. Сияйната стрела ще ни накара да се гордеем с него.

— Той и сега ни носи гордост и радост, любими. Със всеки ден все повече прилича на теб.

— Може би твърде много е като мен? — леко я подразни той.

— Не. Ти си съвършен.

— Любовта заслепява очите ти за недостатъците ми.

— Ти нямаш такива. Може би съвсем мънички — промени тя твърдението си, той се засмя и я погледна.

— Аз не съм Великият дух и не мога да бъда съвършен.

— И така да е, аз те приемам какъвто си.

— Трябва да спим, малка моя. Слънцето скоро ще покаже лицето си.

— Ще внимаваш, нали? — отново каза тя.

— Как може да се случи нещо, след като имаме да правим още един син?

— Щом ще минат много, много зими, преди той да се появи, трябва ли да се стараем толкова усилено сега? — весело се пошегува тя с блеснали очи.

— Трябва да упражняваме уменията си, за да не ги забравим в подходящия момент. — Той прокара пръст по устоите й и се засмя.

— Тялото ти има нужда да възобнови силата си след виденията. По-добре да спиш сега.

Но той се плъзна леко в тялото й. Движеше се бавно и предизвикателно. Щом тя се възбуди до огнена страст, той се отдръпна и запита:

— Достатъчно ли се упражнявахме тази луна?

— Ако не продължиш упражненията, ще пронижа жестокото ти сърце.

И двамата се засмяха, а после трескаво се любиха. Когато тя заспа в ръцете му, той с неудоволствие се сети за едно видение, за което не бе й казал, не можеше. Вдигна глава и се загледа в Сияйната стрела. После сложи глава близо до тази на Шали и затвори очи.

След малко ги отвори отново. Загледа с копнеж прекрасното й спокойно лице. Тя беше неговият живот, макар да беше бяла. Синът им носеше нейната и негова кръв. Колкото и да я обичаше, можеше ли той да позволи на сина си да го последва? А можеше ли да му забрани любов като тяхната? Имаше ли право да се намесва в живота на синовете си?

Видението отново се върна, за да го измъчва. Той стоеше със Сияйната стрела, когато една жена застана между тях, но беше с гръб към него. Сияйната стрела не я спря, когато тя свали всичките му пера и ги пусна да паднат тихо на земята. Тя хвана ръката му, той й се усмихна с любов, чиста и силна. Щом се отдалечиха в сенките, тя хвърли поглед през рамо към вожда Сивия орел. Той не можеше да мръдне, нито да проговори. Очите й бяха като на кошута, косата й светла като на Шали, кожата й бяла…

Най-после разтревоженото му съзнание се отпусна в така необходимия му сън. Три часа по-късно го извикаха да се присъедини към групата воини, които трябваше да приберат телата на убитите от откритата Равнина: от земите, които бяха техни и щяха да останат техни.

Целуна Шали звучно и прегърна сина си.

— Ще се върна.

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Добре, любими, знам. — Сбогуваха се.