Нежни екстази

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Останалите две групи ловци и телата на убитите от племето Оглала бяха върнати в лагера без повече инциденти. Шати се втурна да посрещне съпруга си, щом видя, че бавно се задава към лагера, а товарът му представляваше ужасяваща гледка. Сълзи рукнаха по бузите й, когато видя обезобразените тела на Жената костенурка, на Малкото цвете и на любимия на Блестящата светлина Наблюдател на луната. Другите също предизвикваха мъка и гняв в душата й, но за тримата си приятели тя тъжеше най-много.

Атмосферата в лагера беше тържествена и мрачна. Убитите бяха поставени върху дървени скелета, докато земята погълне телата им, а душите им отидат при Великия дух. Според обичая оръжията на убитите воини почиваха до тях. Оплакваха ги с песни, които да съпровождат душите им по пътя към небето. Децата плачеха за мъртвите си родители, възрастните скърбяха за другарите си, приятели се молеха за онези, които познаваха от детство.

Шали гледаше как съпругът й се връща към лагера. Отговорността тежеше върху широките му рамене, жаждата за мъст насищаше неподвижния въздух със заплашителни искри.

Той се приближи до нея и постоя мълчалив известно време. Прегърна я със силната си ръка, за да я успокои за загубата на добрите й приятели.

— Защо трябва да е тъй, Шали? Защо трябва да ни обявяват война? Те имат свои земи там, където Уи се буди. Това са наши земи и наши гори. Ние не навлизаме в техните и не им обявяваме война, за да ги превземем. Преди те да дойдат радост и мир царяха във владенията на сиуксите, тъй като другите се страхуваха да ни предизвикват. Белият човек няма нито съвест, нито страх. Когато избием всички, идват още. Когато и те умрат, безброй други прииждат. Белите са много. Един ден ще се стигне дотам — или те ще ни унищожат, или ние — тях.

— Сърцето ми се натъжава, моя любов, но думите ти са верни. Независимо колко земя имат, те винаги искат още и още. Но много от тях не са такива. Те искат свобода и мир, ала зависят от жестокостта на другите. На теб всички ти изглеждат бели. Но както много индиански народи, те също са разделени. Не малко групи бели са измъчвани от други. Някои от тях не знаят нищо за индианците. Разправял им се лъжи за тези места. Те идват с добро в сърцата си, а по-късно са принудени да застанат срещу нас, тъй като ние отхвърляме всички бели. Не е ли възможно да се постигне примирие? Не можем да ги спрем да не идват. Те са като придошлите води на река, които не могат да бъдат заприщени. Не може ли да опитаме да постигнем мир, преди да са станали твърде много и силни?

— Ако постигнем примирие с едни, това ще окуражи други да мислят, че сме се поддали от слабост и страх. Ако позволим на много от тях да дойдат и да останат, скоро други ще ги последват. Няма да мине много време и равнините и горите ще се изпълнят с тях. Веднъж като станат многобройни и силни, ще бъде трудно да ги победим. Не бива да позволяваме на толкова бели да влизат в нашите земи.

Шали се боеше да мисли за дните, когато синовете й ще се бият срещу много бели хора. Реши да ги учи на английски и на всичко, което знаеше за някогашния си народ. Ако един ден тази земя принадлежи на белите, те трябва да имат средства за оцеляване. А съпругът й? Той беше като трън в очите на враговете си и те яростно се бореха да го премахнат. Колко още щеше да избягва опитите им да сложат край на силната му власт? Беше съвсем ясно, че ако го премахнат, това ще бъде смъртоносен удар за цялата индианска нация.

На следващия ден отидоха на лов, за да снабдят лагера с прясно месо, докато воините ги няма. Много дърва, храна, диви плодове и зеленчуци бяха събрани през този уморителен ден. На залез слънце започна опасната церемония.

Шали се напрегна в мига, щом чу бойните барабани да издават заплашителните си звуци. Хвърли поглед към мъжа си. Той се усмихваше. Тя се втурна в обятията му.

— Не искам да ходиш натам, любими — извика тя изплашена, но й беше известно, че не бива да го моли да остане. Той беше Сивия орел — техен вожд, дух, тяхна същина.

Той покри лицето й с целувки.

— Ако оставим това дело ненаказано, белите ще се възгордеят и зарадват опасно. Трябва да разберат, че ще им отвръщаме по същия начин. Необходимо е да се научат да помислят, преди да извършват такива лоши дела. Не ме мрази за онова, което трябва да направя на твоите хора, Шали.

— Никога не бих могла да те мразя, любими. Те вече не са мои хора, тъй като сега съм индианка. Ще се моля да се върнеш жив и здрав. Те сами решиха съдбата си, убивайки невинни хора. Аз не се противопоставям на онова, което правиш.

Той силно я притисна.

— Ти си истинска индианка, Шати.

Тъй като се смяташе, че не е добре жена да докосва церемониалните одежди, тя не можеше да му помогне да се облече. Той навлече кожени панталони, а уанапинът висеше на врата му. Шали се загледа в белия орел, знаейки какво биха платили белите, за да падне в ръцете им. Главата на елен заедно с кожата беше поставена върху дългата черна коса. Челото му беше закрито отстрани и до черните като абанос очи. Кожата имаше цвят на кестен, а около бронзовото му лице беше изрисувана с бяло. Предните крака на животното висяха на гърдите му, все едно че то си почиваше върху широкия му гръб. Дванайсет знака на главата показваха възрастта му и хитростта при избягване на белите ловци в продължение на много години.

Главата на елена се поддържаше в отлично състояние, липсваха само устата и вътрешностите. Макар и безжизнена, тя представляваше великолепна гледка. Черните очи изглеждаха спокойни и не разкриваха враждебност към убиеца му или пък изживян ужас в момента на смъртта. Ушите стърчаха нагоре, носът блестеше черен. Все едно отразяваше чертите на новия си стопанин, и двамата излъчваха хитрост, бързина, нежност и сила.

Сивия орел бръкна в малка торбичка и с показалеца си загреба жълта боя, с която нарисува три черти на носа и на бузите си. Слънчевият цвят изпъкваше силно на фона на тъмнобронзовата му плът. Точно под долните клепачи добави тънка черна чертичка чак до краищата на черните си очи, която се губеше под еленската маска. Това, което трябваше да вдъхне страх у враговете, му предаваше див чувствен вид, поне по мнението на жена му.

Той вдигна поглед и видя как тя е вперила поглед в него.

— Очите ти разкриват мислите ти, малка моя — щастливо я закачи той.

— Жалко, че е забранено да те докосвам сега, тъй като ме изкушаваш да те сграбча. Как може да си тъй очарователен и неустоим? — разсъждаваше тя на глас, страшно й се прииска да се любят диво и свободно.

Той се засмя игриво.

— Хайде, ела да идем при останалите, за да сме в безопасност. По-късно наистина ще те примамя.

Тръгнаха към центъра на лагера, където гореше голям огън. Шали с мъка накара краката си да тръгнат. Страхуваше се от този миг, тъй като след него нямаше връщане назад.

Сивия орел седеше върху бизонска кожа пред огъня заедно с останалите изтъкнати воини и стария вожд. Останалите мъже седяха от другата страна. Жените бяха застанали съответно зад всяка група на почетно разстояние. Децата бяха в палатките под зорките погледи на по-големите си братя и сестри, възрастни или бели пленници. Почти се стъмваше. Тържествена тишина изпълваше въздуха, наситен с най-различни чувства. Всеки беше нащрек.

Пезута Уапийе Уикаста Итанкан — шаманът, се изправи и зае мястото си в кръга от хора. Гласът му беше звучен и внушителен, докато пееше оплаквателните песни за падналите от ръцете на врага. По-късно той възпя подвизите на умрелите воини, гордост и мъка изпълни сърцата на хората Оглала от трагичната загуба. Шали изтръпна, когато ясният му глас поде песните за напътствия и защита на онези, които бяха готови да тръгнат на опасен поход в Равнината. Щом неговата част от тази важна церемония свърши, той седна близо до Сивия орел.

Изправи се Токен-ги-и-чейяпи Итанкан, вождът по церемонията.

— Хия уоокийе Оглала уасичу — заяви той, огласявайки известния факт, че между белите и неговото племе няма мир. Той говори за техния ниханзни — срам и позор, ако тази жестокост не бъде отмъстена. Ойяте Омничийе — заемащ върховно място в племенния съвет, се изправи и даде гласа си за отплата. Племето имаше силно общество от воини, следващият беше О-зу-йе Уикаста, който също щеше да изпълни справедливия дълг.

Гласът му предизвика уважение, когато обяви имената на воините, избрани като тиояпайя итанканс: водачите на отряди за нападение. Хората слушаха напрегнато. „Капа Чистинна“, разкри името той на Малкия бобър, „Мапийя Лута“, това беше Червения облак, „Уан-хинпе Ска“ — Бялата стрела, последван от Говорещата скала. Кима-нията от страна на останалите показваха съгласие е избора на тези незаменими воини.

Шали изпита напрежение и страх в сърцето.

— Акичита-хейяке-то ки-чи-е-конапе Оглала — отправи церемониал-майсторът заканата към Сините куртки от името на Оглала. — Кууа, уодаке, Акичита Итанкан — тържествено покани той избрания военен вожд да говори на четирите групи воини.

Никой не се изненада, когато Сивия орел се изправи, за да приеме голямата чест. Шали знаеше какво ще каже. Той говори за явно нескончаемата война между индианци и бели. Изброи многото загуби, които бяха понесли от жестокия си враг — Сините куртки. Говори за дните от далечното минало, когато мир и радост царяха по земите им, преди белите да нахлуят в тях. Усмихна се окуражително на баща си, подчертавайки невъзможността на възрастния вожд да води тази яростна и смъртоносна битка. Всички се съгласиха, че старият вожд трябва да остане и да пази лагера от изненадващо нападение, докато бойците преследват войниците, избили хората им.

Сивия орел не рискува да погледне жена си, когато обяви, че ще потеглят на зазоряване, за да се върнат само след като постигнат победа. Водачите на отряди получиха нареждания — трудни и опасни, които само Сивия орел можеше да планира и да изпълни. Когато всичко беше казано и уредено, младият вожд седна.

Настъпи тишина. Този знаменателен момент промени всяко лице около лагерния огън. Бягащия вълк се изправи, за да обяви края на церемонията, предлагайки всички да се оттеглят за почивка и да се сбогуват с домашните си, може би за последен път. Групата постепенно се разпръсна.

Церемониалните дрехи на Сивия орел бяха внимателно подредени във вигвама. Шали го чакаше мълчаливо в постелята. Той се вгледа в нея без да продума. Най-накрая протегна ръка и я погали по бледата буза.

— Прости слабостта и страха ми, любими — заплака тя. — Не се съмнявам в храбростта ти, но сърцето ми страда, като си помисля с какво ще се сблъскаш, преди да се върнеш при мен. Мразя тази безкрайна война! Ако падне дори косъм от главата ти, аз самата ще отида да се бия с белите!

Той я прегърна и я целуна.

— Не се тревожи, мъничка моя! Скоро пак ще бъда при теб — нежно й обеща той.

— Знам. Но сърцето ме боли за онези, които няма да се върнат. Споделям мъката на Блестящата светлина за Наблюдателя на луната. Боли ме като знам, че Червения облак вече няма да прегърне Жената костенурка, а Говорещата скала — Малкото цвете. Тъй безсмислено се пропилява човешкият живот във война.

— Трябва да я приемем, Шали, тъй като мирът никога вече няма да възтържествува в земите и сърцата ни.

— Трябва добре да подготвим синовете си, любими. Те трябва да бъдат много по-силни от бъдещите си врагове.

— Нямаме време, малка моя. Нека да поговорим за друго — той искаше да забрави за утрешния ден.

Погледите им се срещнаха и тя отчаяно го помоли:

— Люби ме така, все едно че няма утрешен ден, а съществува само днес.

Нямаше нужда повече да го окуражава, за да я овладее страстно. Устните му покриха тялото й с целувки, докато тя започне да стене от желание. Умелите му ръце се плъзнаха навсякъде по нея. Любиха се тъй, сякаш целият им живот се бе съсредоточил в този миг на върховна наслада, а утрешният ден беше само някакъв сън. Обзети от екстаз, те си шепнеха между целувките колко се обичат.

После, макар и изтощени, двамата все още не се разделяха. Главата й се сгуши във вдлъбнатината на рамото му, а той беше облегнал бузата си в кестенявата й коса. Ръката му нежно галеше копринената кожа на гърба й, а пръстите й се плъзгаха по гладките му гърди.

След второто им трескаво съединение Шали го помоли да заспи, за да може на следващия ден сетивата му да са бодри.

Двамата влюбени заспаха, а телата им останаха съединени цяла нощ.

При първото раздвижване зелените й очи се отвориха. Независимо, че беше сигурна в храбростта му, страх и безпокойство изпълниха погледа и тялото й. Позната присмехулна усмивка се разля по неотразимото му лице.

— Време е, малката ми — заяви той трезво.

Тя се усмихна и добави:

— Време е да се любим, преди да тръгнеш.

Той се засмя от сърце и отвърна:

— Така е. — Отпуснати, те се любиха безгрижно и шеметно.

После отидоха до реката да се изкъпят. След като Сивия орел се облече и се подготви, той отиде при другите воини.

Шали остана на входа на вигвама им. Не беше нито времето, нито мястото сега да бъде близо до него. Воините се качиха на конете. Тя се усмихна, когато Сивия орел й хвърли един последен поглед, пълен с любов. Въпреки безбройните погледи, насочени към него, той сви ръката си в юмрук и го сложи на сърцето си, после протегна ръка към нея с открита длан, гледайки към небето, с което искаше да заяви на всяко живо същество, че й предлага сърцето и любовта си.

Радостни сълзи изпълниха очарования й взор. Като хипнотизирана, тя без никакъв свян повтори този жест, за да види целият свят, че тя обича този мъж повече от всичко. Той се усмихна и кимна, бавно отмести черните си очи от нея.

— Ку-уа, Оглала, хийюпо — извика той на воините.

Безброй копита затрополиха по твърдата земя, когато големият отряд излезе от лагера на Оглала, за да търси враговете, нито един мъж не се обърна назад към любимата си. Нито един воин не трепна или каза нещо, докато прахта се вдигна и воините не се изгубиха в далечината.

Шали отмести очи от изчезналия отряд и ги спря върху тревожния израз на Скитащата кошута. Тръгна към нежната жена, за която Бялата стрела искаше да се ожени. Спря пред нея и привлече погледа на красивата индианка.

Размениха си приятелски усмивки. Шати я запита дали има време да поговорят насаме. Скитащата кошута се зачуди от палавите пламъчета в очите на Шали. Тя кимна утвърдително и последва принцесата в шатрата й.

Шали учтиво покани младата жена да седне. Скитащата кошута неохотно се съгласи и попита:

— Какво има, Шали?

— Как е Полегналия храст? — поинтересува се тя.

— Със всяко слънце става все по-слаб. Очите му едва ли ще видят следващия сезон, когато Уи покаже лице над равнината.

Шали кимна с разбиране.

— Обичаш ли Полегналия храст, Скитаща кошута? — неочаквано я попита тя.

— Защо ме питаш? — предпазливо отвърна Скитащата кошута.

— Известно е, че Полегналия храст те е купил, за да се ожени за теб, че не ти си го избрала. Той скоро ще тръгне по Пътеката на духовете. Сърцето ти не копнее ли за друг воин? — смело, но предпазливо я запита тя.

— Не бива да мисля за такива неща, докато той все още се радва на живота, Шали.

— Да, ако го обичаше. Ти нямаш деца и скоро ще останеш сама. Естествено е да помислиш за бъдещия си живот, тъй като той наближава. Няма ли друг мъж, който да стопля сърцето ти? Защото ще имаш възможността да избереш следващия си съпруг — каза Шали, изпълнена с любопитство.

Скитащата кошута се изчерви и сведе ресници.

— Защо ме питаш? — настоя тя.

— Зная един воин, чието сърце си докоснала. Докато е жив Полегналия храст, той не може да се приближи до теб или пък да ти разкаже за желанието си. Няма да каже нищо, докато съпругът ти не почива върху смъртното скеле, но се страхува, че ще избереш друг и ще се съединиш с него, преди той да се е върнал.

Будният ум на Скитащата кошута изброи неженените мъже, които вече бяха напуснали лагера.

— Кой е този воин? — повтори молбата си тя, изпълнена с подозрение.

— Не е имал жена по-рано. Красив и смел е. В битка мъжете с уважение го следват. Освен това е много добър и щедър. Мъж, който се извисява над останалите — намекна тя.

Шоколадените очи на нежната индианка се изпълниха с вълнение и щастие. Тя тръпнеше от очакване. Ала все още се страхуваше, че може да има грешка.

— Дали да се моля за един воин… за Бялата стрела? — безпомощно запита тя, притаила дъх.

Шали се усмихна на реакцията й.

— Говоря за мъжа, който язди до моя съпруг, мъжът, който е добър наш приятел и брат. Докоснала си сърцето му. Ако и ти чувстваш същото, той ще те изчака, докато се освободиш, за да се съединиш с него.

Индианката не успя да скрие въодушевлението си.

— Страхувах се, че Великият дух ще ме накаже, задето го желаех, когато се съединих с Полегналия храст — открито сподели та с Шали. — Никой друг мъж не кара сърцето ми да тупти от любов, а тялото ми да се затопля от желание както Бялата стрела. Наистина ли той също ме желае? — запита тя, не вярвайки на късмета си.

— Вярно е, Скитаща кошута. Трябва да запазим това между нас. Бъди търпелива, приятелко. Щом Великият дух призове Полегналия храст при себе си, Бялата стрела ще те помоли да му станеш жена. Ако докато го няма, други дойдат при теб, ти чакай неговото завръщане.

— Сърцето ми наистина ще се пръсне от радост и любов. Аз ще се съединя с него, щом дойде времето. Ще се моля Силата да ме води. Както и за прошка — добави тя тайнствено.

— Прошка ли? — запита Шали.

— Прошка затова, че желая болестта на Полегналия храст бързо да свърши — призна тя разкаяно.

Шали поглади тъмната й глава.

— Уанкантанка разбира всичко. Жертвала си много, за да бъдеш добра съпруга. Той ще възнагради теб и Бялата стрела, като отвори очите ви един към друг и съедини сърцата ви с любов. И двамата заслужавате да се обичате и да сте щастливи. Така и ще стане.

Скитащата кошута развълнувано прегърна Шали.

— Ще го обичам и ще му дам щастие, каквото ти даваш на Сивия орел. Ще се радвам, ако той ми отвръща с половината любов, която твоят мъж ти дарява.

Шали се усмихна весело.

— Бялата стрела ми е като брат. Щастлива съм, че е избрал теб, Скитаща кошута. Ти му подхождаш. Ще бъдете щастливи като нас.

Поговориха си още малко като две момичета, които разказват първите си романтични приключения. Хубаво беше да споделят ведри мисли в това напрегнато време.

Вече втори ден свирепият отряд сиукски воини се скиташе из обширните си територии и всеки път откриваше, че за малко е изпуснал неприятелския взвод войници от форт Хенри. Следите на агресивните Сини куртки бяха пресни и подканващи, но изчезваха в земите на съседното племе. Сякаш някой ги предупреждаваше, че по петите им е врагът, от когото най-много се страхуваха — Оглала. Нужни бяха часове на търпеливо търсене и обикаляне, за да открият, че кавалерията се е промъкнала отново в техните земи. Тази смъртоносна игра на криеница дразнеше Сивия орел и неговия отряд, тъй като бе ясно, че войниците непрекъснато навлизат на тяхна територия с надеждата да открият друга нищо неподозираща група ловци, за да ги нападнат и избият.

Когато на втория ден направиха лагер, Сивия орел се замисли върху куража и хитростта на заклетите си врагове. Петте групи воини се срещнаха в покрайнините на прекрасно пасище, което, заедно с други земи, един ден щеше да се нарича Бедландс. Посоката, в която изчезваха следите на белите, всеки път показваше кое племе този път са решили да нападнат. Щяха да загубят ценно време да ги чакат на същото място, тъй като Сините куртки никога не минаваха по един и същи път. Дали не подушваха, че неустрашимият Сив орел е по петите им? Или най-нагло не разчитаха, че ще заобиколят смелите воини и ще нападнат изневиделица беззащитното село на изток? Глупаво би било да се подценява решителността и безразсъдството на белите войници!

Оставайки на своя територия, воините на Оглала чакаха нападение над лагера си. Когато питаха Сивия орел защо не преследват Сините куртки и не ги унищожат на чужда територия, той отговаряше, че войниците ги разиграват насам-натам, за да ги заблудят за истинските си намерения.

Червения облак запита угрижено:

— Смяташ, че са ни накарали да излезем от лагера, за да го нападнат ли?

— Ша, Мапийя Лута — отвърна уверено Сивия орел. — Не разбра ли, че следите, които виждаме тук и там, не съвпадат? Няколко отряди на Сините куртки ни разиграват. Не виждаш ли как всяка следа ни води все по-далеч от нашия лагер? Инстинктът ме предупреждава, че се опитват да ни измамят. Докато преследваме един техен отряд, смятам, че останалите си проправят път, за да се съберат край нашия лагер. Скоро ние ще бъдем далеч, докато всички отряди на Сините куртки, с изключение на един, се съберат край лагера ни и го нападнат. Последният отряд се старае да ни примами към лошите земи, където могат да се скрият и да ни разиграват в продължение на дай, докато главната им сила нападне нашия лагер. Предлагам при първите лъчи на слънцето да се насочим към лагера. Там ще намерим враговете си — завърши той.

— Може би те знаят, че хитрият Сив орел ще отгатне номера им? И че ще попаднат в нашия капан, а не ние в техния — вежливо възрази Малкия бобър.

— Те смятат, че след погрома бдителността ни е притъпена от мъка и ярост. Всяка група, която се присъединява към останалите, се смее и разказва как са ни отдалечили все повече от нашия лагер. Сега преследваме само шест хитри лисици. Следите на останалите двайсет коня показват, че са били без ездачи.

Бялата стрела дълбоко пое въздух, а очите му се разшириха от подозрение и уплаха.

— Прав е! Излъгаха ни! В този миг те напредват към нашия лагер. Щом го изличат от лицето на земята, ще ни чакат от засада, за да избият и нас!

— Мислите ти са като моите, Бяла стрела — похвали разсъжденията му Сивия орел. — Те са коварни, но аз разбирам играта им.

— Когато Жената костенурка и Наблюдателя на луната бяха убити, аз поех грижите и за техните деца наред с моите. Сините куртки не бива да разрушават и други семейства, както направиха с моето и с тяхното — заяви гневно Червения облак, неутешим след смъртта на жена си.

Говорещата скала добави:

— Нашите смятат, че ние преследваме врага и ги защитаваме и дори не подозират, че им се готви внезапна атака. Ние преследваме само черната сянка на злото. Скитащата кошута се грижи за моите деца и ми се иска, когато Полегналия храст тръгне по пътеката на Духовете, да я взема.

Никой не забеляза реакцията на Бялата стрела от тези думи, тъй като военният вожд се изправи и започна да крачи замислен.

— Щом конете и телата ни починат малко, тръгваме към лагера. Вождовете на другите групи се съгласиха със Сивия орел.

— Прикритието на нощта ще скрие нашия план от очите им — отбеляза Малкия бобър. — Без да знаят, те ще се натъкнат на нашите лъкове и стрели.

— Бяла стрела — извика го Сивия орел, — ти ще тръгнеш след Сините куртки, които искат да отвлекат вниманието ни. Върни се у дома само с конете им като награда за победата — нареди той, ясно подсказвайки, че не желае нито пленници, нито оцелели.

Разтревожен от любовните намерения на Говорещата скала към Скитащата кошута, силно обезпокоен за безопасността й, Бялата стрела възрази:

— Аз винаги съм яздил до теб, кода и братко. Защо ме караш да оставам назад в големия миг на отплатата?

— Останалите имат семейства в лагера, които трябва да защитят, докато никой не отвлича твоето внимание. А лисиците, които ни подмамват настрани, също трябва да бъдат наказани — обясни Сивия орел.

Бялата стрела нямаше как да не се съгласи, без да разкрие чувствата и плановете си за жената на друг воин. Той неохотно кимна и прие задачата си.

— Има още нещо, върху което трябва да помислим — продължи Сивия орел. — Ако лисиците наоколо усетят, че сме се отказали от преследването, за да се върнем в лагера, те ще изпратят хора да предупредят останалите. Това не бива да става. След като отпочинем, Червения облак и Малкия бобър ще тръгнат с конете на север към лагера, Говорещата ската и Сивия орел ще влязат от запад. Ако виждам ясно наставленията на Великия дух, Сините куртки ще попаднат помежду ни. Ще яздим между тях и лагера, после ще се насочим на запад, за да ги посрещнем лице в лице. Ако бързо се справите с другите и тръгнете към нас, тогава те ще попаднат между вас и нас, в случай че се опитат да избягат. След като бъдат убити, форт Хенри ще бъде в ръцете ни. Ще остане само форт Мийд.

Воините се размислиха над тези думи. Известно бе, че новият командир на Сините куртки във форт Мийд не беше като другите. Този бледолик не водеше безумна и безсмислена война срещу тях. Стърджис вече си беше спечелил име на човек, който по-скоро защитава, а не напада. Този бял мъж представляваше загадка за интелигентния Сив орел… Легендарният воин бе объркан от отказа на Стърджис да присъедини войските си към враждебния Ходжис. Вероятно Стърджис искаше само да спечели време, докато невъздържаният Ходжис понесе поражение, давайки на Стърджис възможността и правото да се заеме с командването на двете сили. Както става и с по-слабите племена, един по-силен и изявен вожд често приема ранга на другия с хитрина и сила или чрез самопоражението на своя противник.

Три часа по-късно двата отряда се качиха на конете и оставиха Бялата стрела зад себе си. След известно разстояние една голяма част тръгна на североизток, а другата на югоизток според плана на Сивия орел. Яздеха със скорост, която щеше да ги отведе в лагера на разсъмване, така нито те, нито конете щяха да се преуморят.

Докато групата на Сивия орел се придвижваше напред, той е усмивка си припомни последните думи на най-добрия си приятел. Най-после очите и сърцето на Бялата стрела се бяха спрели на жена. Представяйки си Скитащата кошута, вождът се засмя одобрително. Време беше и неговият приятел да се порадва на любов и страст, както те с Шали. Той смяташе за свое задължение да защитава и избраницата на Бялата стрела. Надяваше се Говорещата скала и Бялата стрела да не се скарат много за тази жена.

При изгрев слънце двете групи сиукски воини на километри разстояние и се скриха. Само скалите скриваха от очите им лагера Оглала. Те стояха в очакване на неуловимите си врагове. Обикновено Сините куртки нападаха лагерите или на разсъмване, или късно през нощта.

Сякаш небето на изток изведнъж се запали и се разгоря ярко, огнени езици облизаха хоризонта. Мрачните сиви тонове бързо отстъпиха на розовите цветове на утрото, предвещавайки славен ден за победа. Скоро оловното небе над главите им стана ясносиньо. Всичко беше готово…

Далеч на запад Бялата стрела и неговият отряд от двайсет и двама души пресрещнаха и вкараха в клопка десетимата бели войници, които ги примамваха в лъжлива посока, както беше предположил Сивия орел. По-добри в боя и обзети от справедлив гняв, индианците най-накрая постигнаха победа, като понесоха само две леки ранявания. Когато ожесточената битка най-после свърши, единствените оцелели бяха трийсет коня и двама души, които с последни усилия успяха да се измъкнат и да избягат от мъстта на индианците.

Скрити сред извисяващите се кървавочервени и синьочерни скали, индианците заеха ключови позиции, за да не позволят на войниците да влязат в лагера им. Конете им, добре обучени за подобни тайни маневри, стояха тихо в каньона и никой не би могъл да ги забележи.

Гордо изправен, със зорък поглед, остра мисъл и с несравними инстинкти, Сивия орел чакаше, като предвкусваше страхотната победа. Това бе решителният момент, за който бе подготвян още от раждането си. Уменията и волята му бяха упражнявани в безброй учения, лов и битки. След идването на белите многократно бе преживявал този миг — очакването преди боя — беше доказвал храбростта си и всякога бе побеждавал.

Неговата съдба и съдбата на народа му зависеха от този миг и от неговото ръководство. Не смяташе, че в заключенията му има някаква грешка. Днес Сините куртки щяха да дойдат. Предчувстваше и усещаше това с цялото си същество. Скоро всичко, което той притежаваше, щеше да бъде подложено на изпитание.

Чакането беше мъчително, атмосферата — наситена със заплашително напрежение. Съдбата на Оглала тежеше в сърцата на воините. Щеше ли още веднъж да изживее дръзкия екстаз на победителя или да изпита унизително и непознато досега поражение? Той беше Сивия орел и нямаше да се задоволи с по-малко от невиждан триумф над враговете си…

Уверен в личните си качества и в силата на верните си воини, той се усмихна и се облегна на една скала от червеникав халцедон, за да наблюдава и да чака точния момент. Минаха часове без никакви признаци за опасност. Уи се изкачваше все по-високо и по-високо в небето, докато се настани точно над главите им, сипейки ослепителна светлина и горещина. Ако воините се съмняваха в преценките на вожда си, никой не даде да се разбере. По нищо не можеше да се отгатне напрежението им.

За стотен път очите на Сивия орел изследваха лазурния хоризонт, без да забележат нищо необикновено. Пусна съобщение за хората да си почиват след смените за наблюдение, но да бъдат в готовност. По негово мнение Сините куртки нямаше да нападнат през деня. След като не се показаха на изгрев слънце, беше сигурен, че ще го направят след свечеряване. Надяваше се войниците да не са усетили завръщането им и засадата, която им бяха устроили. Поне колебанието им ще даде възможност на Бялата стрела да ги нападне във фланг! Ще пристигнат днес, беше сигурен в това. Все пак чакането беше изнервящо и ги държеше в напрежение.

На два часа път на изток един прегракнал бял мъж крещеше яростно на голям взвод хора в тъмносини униформи, украсени с яркожълто.

— Господи! — избумтя той с мощен глас. — Ходжис да не е луд? Само истински глупак би нападнал лагер на сиуксите по тъмно! И от всички лагери тъкмо този! За да попаднем право в ръцете на Бягащия вълк и Сивия орел се изисква не кураж, а единствено глупост!

Сержантът със зачервено лице отвърна:

— Вече ви казах, че Сивия орел и почти всичките му воини са много далеч. Лагерът е беззащитен като малко дете. Хората на Трент ще си направят майтап, докато ги разкарват из онези хълмове, а после ще поемат към форта от другата страна. Докато червенокожите ги преследват, ние можем да нанесем смъртоносен удар там, дето най-много ще ги заболи. Ходжис е умен, той знае какъв ефект ще има едно клане върху тези воини. Без лагер и семейства те ще бъдат унищожени. Ако не се съюзят с друго племе, ще останат беззащитни пред нас. С малко късмет можем да ги заловим из засада при връщането им и да ги изтрием от лицето на земята.

Другият поклати глава и въздъхна с презрение.

— Колинс, вие сте толкова глупав, колкото и Ходжис. Ако нападнете лагера Оглала, всички ще бъдете избити. Никога няма да победите Сивия орел. Ако искате да знаете кое е най-доброто, то е да сключите примирие с него.

— Примирие с този дивак? — озъби се невярващо Колинс. — Той не е непобедим, какво вие си мислите, сър. Не чухте ли, че неотдавна Ходжис го залови? Ако не беше онзи лигав испанец, досега щеше да е мъртъв — похвали се розовобузестият Колинс.

— Да не би да смятате, че ако избиете невинни жени, деца и старци, това ще го съсипе? Нищо не оправдава подобна жестокост, сержант! Ако си спомняте, Сивия орел се отплаща със същото при такива зверства. Щом американското правителство стъпи на краката си, то ще отрече подобни мерки в тая пустош. Запомнете думите ми, синко, тази война скоро ще свърши.

— Всички средства, които се използват, за да се постигне победа над безмозъчните диваци, са правилни, майоре. Аз приемам нареждания от Ходжис, а не от вас, сър. Вашият ранг е същия като неговия, но той е прекарал повече време тук и познава по-добре от вас червенокожите. Не мога да отменя директната му заповед за нападение на лагера Оглала нощес. Ако не сте съгласен с моите заповеди, предлагам да се върнете във форт Хенри и да ги обсъдите с моя командващ офицер.

Арогантното и обидно упорство на Колинс ядоса Стърджис.

— Докато стигна форт Хенри, вие ще изпълните безумното си нападение. Дайте ми два дни, за да го накарам да промени решението си — придумваше го Стърджис, давайки си сметка, че молбата му е напразна.

— Не мога да направя това, сър. Трябва да атакуваме през нощта, веднага щом си легнат да спят. Не можем да рискуваме да стоим тук и да чакаме Сивия орел, когато той може да открие трика ни и да побърза да се върне. Още преди полунощ в този лагер няма да има останала жива душа.

— Молете се да успеете, иначе ще умрете заедно с Ходжис, когато Сивия орел реши да отмъсти за това престъпление. Съмнявам се дали бихте се решили да попаднете по-късно под мое командване, а това със сигурност ще се случи, стига, разбира се, да оживеете — предупреди го Стърджис.

— Какъв войник ще съм, сър, ако отхвърлям директна заповед? — неохотно рече Колинс, усещайки искреността в заплахата на Стърджис.

— Бих поставил под въпрос ранга и здравия разум на който и да е водач, който сляпо е заповядал подобно клане, сержант — присмя му се кисело Стърджис.

— Ние не сме започнали тази кървава баня, сър. Те го направиха. — Погледите им се сблъскаха безмълвно, преди Стърджис да заяви самодоволно:

— Те ли, сержант? На чия земя стоим в момента? Не нахлухме ли в тяхна територия? Или те преминаха в нашата? Какво очаквахме? Да не би да предполагаме, че те спокойно ще отстъпят и ще ни позволят да ги победим? Примирието е истинският отговор, Колинс. Ако нападнете лагера, ще ви избият.

— Може и така да е, сър, но щом се стъмни, атакуваме.

Стърджис въздъхна тежко. Нямаше начин да промени решението на Колинс или пък заповедите на Ходжис. И което беше още по-лошо, неговата част беше много по-малобройна от тази на Колинс. Ходжис добре бе планирал това престъпно изтребление. Ръцете му бяха вързани, нямаше начин да предотврати нападение върху лагера Оглала. Чудеше се дали да не тръгне дръзко към лагера и да ги предупреди. Би било глупаво, идеалистично. Нямаше да успее да мине и покрай първия вигвам, когато индианците ще надупчат облеченото му със синя униформа тяло със стрели. Никога нямаше да приемат предупреждението му и да се съгласят на примирие при тези обстоятелства. Само да можеше да обсъди това със самия Сив орел… за момента това беше невъзможно, а след неоправданото разрушаване на лагера ще стане още по-невъзможно. По дяволите! Нямаше ли край тази лудост и кръвопролитие, нямаше ли разрешение, което да донесе мир?

— За последен път ви казвам, Колинс, не нападайте този лагер довечера! — помоли Стърджис.

— Съжалявам, сър, но е твърде късно, за да ги спра. Всичките ни планове досега успяха. Воините им са вече на два дни път оттук. А тези в лагера нямат никакви шансове срещу моята въоръжена част. Ще ги победя сега или никога. Тази вечер ще нападнем.

— После да не кажете, че не съм ви предупредил, сержант — бяха последните думи, които си размениха двамата.

Докато воините Оглала очакваха нападение на кавалерията от западната страна на селото си, Колинс и големият му взвод войници се придвижваха от изток! Сивия орел смяташе, че войниците направо ще се спуснат към лагера, ала те крадешком го заобиколиха и хитро се приближиха от другата страна. Противниците бяха на километри едни от други, но съдбите им бяха свързани…

Но междувременно други съдби бяха подложени на изпиташе и се решаваха в самия лагер на Оглала.