ГЛАВА ШЕСТА

След като Шали дойде на себе си, мъчителният спор продължи часове. Шали отричаше твърденията на достолепния воин, който се бе навел над нея и се кълнеше в такива странни и ужасяващи неща. Дългите дни на тормоз и самота се бяха отразили твърде зле върху Сивия орел и тъкмо когато намери скъпоценната си любов, откри, че тя отрича думите и чувствата му — всичко това постави на изпитание търпението му и желанието да я разбере. Но дори сега да не можеше да си спомни тези неща, тя скоро щеше да го направи! Обясняваше й истината разбрано и логично. Но защо тя настояваше, че не е така? Какво се криеше зад страха, който личеше в ясните й очи?

Той говореше, обосноваваше се и я убеждаваше, докато изтощението и мъката станаха непоносими.

— Не те разбирам, Шали! Досега никога не си се държала тъй жестоко! — изведнъж избухна, нервите му се бяха опънали, а красноречието му беше изчерпано.

— Жестоко ли! — му отвърна тя по същия начин. — Лежа тук болна и почти умираща след някаква злополука, която не мога да си спомня, и в този момент ти се появяваш лукаво и самоуверено и най-спокойно ми съобщаваш, че аз съм изгубената ти съпруга, след като ние въобще не се познаваме! Твърдиш, че този невероятен брак е просъществувал пет години и че имаме син! Казваш, че съм живяла в индианско село почти шест години! Че чичо ми и моя народ са мъртви! Хвалиш се с жестока война с белите! Уверяваш ме, че ме обичаш! Всичко това са лъжи! Една малка рана на главата ми не би могла да изличи толкова неща от съзнанието ми! Няколко дни или седмици, може би, но пет-шест години? Не може да е вярно!

— Аз също не разбирам защо е така, но ти говоря истината! Защо иначе щях да ти разправям за тези неща, ако бяхме съвсем непознати? Ти не питаш защо Смелата мечка и Чела са те познали и знаят името ти. Не си задаваш въпроса как са минали много луни и какво е станало с тялото ти? Ще ми повярваш ли, ако ти кажа къде имаш белези по тялото? — внезапно се хвана той за това доказателство.

Тя пребледня, а после стана тъмночервена. Започна да заеква от неудобство.

— Това… би било лесно… след като… съм лежала в безсъзнание и… сте ме гледали не знам колко дълго! — завърши тя и се намуси.

Вбесен от намека й, той се разфуча:

— Едва днес пристигам. Обвиненията и нападките ти ме обиждат. — Бързо замени яростта си с нежност, забелязвайки нежелателния ефект от избухването си. — Не те ли е грижа колко много съм страдал за теб?

— Те биха могли да ти кажат тези неща! Имам само думата ти, че не си се възползвал от болестта ми — отхвърли тя доводите му.

— Преди приклада на Синята куртка да те удари по главата и да изличи любовта ни от нея, ти не би се усъмнила в думата и честта ми. Такава болезнена загуба не променя истината. Как мога да ти помогна, когато ти обръщаш сърцето и съзнанието си срещу мен? Погледни ме, Шали. Любовта ни беше силна и красива — как можеш да забравиш подобни чувства? Защо ме нараняваш по този начин? Не страдах ли достатъчно, докато в продължение на много луни те смятах за умряла?

Погледна очите му, после красивото му лице и мъжествена осанка. Ако съществуваше някаква необяснима бариера в съзнанието й, тя съвсем честно се бореше да я преодолее. Кое беше това великолепно същество, което й говореше тъй умолително и изговаряше такива тревожни думи, чиито очи я омайваха и искаха от нея да се съгласи? Ами ако казваше истината? Ако наистина й е съпруг и имат малко дете? А ако й се губят пет години от живота? А ако наистина е имала съпруг и син… това означаваше, че те… той…

Изчерви се, после пребледня и изведнъж я побиха студени тръпки. С пръстите на треперещата си ръка докосна долната си устна, като продължаваше да разглежда мъжа. Ръката й се сви здраво в юмрук и не усети как ноктите се впиха болезнено в дланта й. Брадичката й се разтрепери, очите й го стрелкаха с растящо недоумение. Изпоти се, а умът й бързо преценяваше положението. Ами ако той действително казва истината? Тези фатални думи отекваха в ума й…

— Аз… не… си спомням — най-накрая прошепна, неспособна да го нарече лъжец, докато той гледаше с нежност изплашеното й лице. — Не си спомням — каза отново и сълзи потекоха по бузите й. — Как изведнъж да приема един мъж и един живот, само защото се кълнеш, че са мои? Знам само, че това може да е някаква ужасна игра, а ти да си мой заклет враг.

Неразрешимият им проблем се изправи пред Сивия орел в цялата си ужасна реалност и го покоси както мълния поразява огромен дъб. Болезнено ясно беше, че тя наистина не го познава, нито пък си спомня общите зими и любовта им! Той я притисна силно и обеща:

— Не се безпокой, Тревисти очи. Щом се оправиш, мракът ще се разсее от съзнанието ти.

В нещастието си Шали се отпусна за миг в успокоителната му прегръдка. Докато той я целуваше непрестанно по лицето, я обзе ужас. Отдръпна се от него и извика:

— Не ме докосвай! Не ти вярвам! Никога по-рано не съм те виждала!

Смаян от омразата, с която произнесе думите и от студения й поглед, той се вкамени.

— Не знам какъв лош номер се опитваш да изиграеш, но няма да мине. Не съм луда! Остави ме да си ида вкъщи, моля те — помоли го искрено тя. — Чичо ще те възнагради, ако ме върнеш при него.

— Той е мъртъв! Всички във вашия форт бяха убити по време на битката! Аз те спасих и се ожених за теб. От твоите хора само ти и скаутът Кени са живи — повтори той, като прибави и нов факт.

— Джо Кени? Къде е той? Заведи ме при него — бързо поиска тя, отклонявайки го властно.

Удивен, той поклати глава и въздъхна шумно.

— Кени си тръгна оттук преди много зими. Живее в дървена къща на много, много луни оттук. Взе Мери О’Хара за жена. Нищо ли не си спомняш от онова време? — запита той, страхувайки се от отговора й.

— Откъде знаеш името на Мери? Как може Джо да се ожени за дете? — предизвика го тя, спомняйки си петнайсетгодишното момиче, което видя неотдавна за малко в Сейнт Луис. Наистина. Мери и Джо бяха приятели, но да се оженят? Не е възможно!

— Бялото момиче беше малко преди много години, Шали. Кода Кени ни каза, че те са се събрали, когато веднъж дойде в нашия лагер.

— Кода? — Повтори тя странната дума.

— Означава приятел. Кени и Сивия орел бяха кодас много отдавна. Ти си забравила също, че говориш моя език тъй добре, както аз говоря твоя.

— Как, когато не разбирам нищо, което ми казват? — възрази тя.

— Аз те научих на моя език през онези зими, които ти си забравила — бавно повтори Сивия орел, усмихвайки се търпеливо. Сигурно загубата на толкова много памет я обърква и плаши. Трябва да бъде твърд, но мил с жена си, докато спомените пак се върнат при нея. — Отново ще те науча на моите думи — заяви той с палава усмивка и смекчен поглед.

— Ако това, което твърдиш, е вярно — леко отстъпи тя — какво ще стане, ако никога не си спомня тези последни пет години?

Той се смръщи и присви очи дълбокомислено. Със сдържан смях каза:

— Тогава ще си създадем нови спомени. Отново ще те науча на същите неща.

— Но ако сме били… женени, как… ще живея с непознат?

— Много пъти си ми казвала, че Сивия орел е единственият мъж, когото страстно обичаш със сърце и тяло. Същото ще е и сега — обеща й той уверено, а изгарящият му поглед я накара да се изчерви и разля огън в кръвта й.

Откъсна погледа си от него. Какво щеше да поиска от нея този непознат, ако тръгне с него? Кършеше ръце в скута си, измъчвана от подозрения. Женитбата означава да спят заедно…

— Не мога — прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

— Какво не можеш, Шали?

Без да вдига очи към него, тя отговори:

— Не мога да бъда… твоя жена. Не те познавам. Не те обичам. — Думите, които чуваше, разкъсваха сърцето му като остър нож. — Ти не би… — Думите спряха на гърлото й и тя не поиска да ги изрече. Може той да реши насила да я отведе със себе си. Ако стане тъй, по-лесно би се справила с един приятел, вместо лекомислено да го превръща в свой враг. Според наблюденията й той наистина вярваше, че тя е неговата Шали!

— Какво не би направил Сивия орел? — настоя той в желанието си да разбере многобройните й страхове и съмнения.

Принудена да узнае намеренията му и да изпита клетвата му в любов, тя попита:

— Ти би ли… ме принудил… да спя с теб?

— Съпругата, винаги спи в леглото на съпруга си — отвърна той меко.

— Но аз не съм твоя съпруга! — задъхано изрече тя, тъй като това я ужасяваше.

— Но ти си — поправи я той и с обич погали разрошената й коса.

Ако имаше силата, тя би скочила и избягала от тази неудобна сцена.

— Какво ще правиш с мен?

Стрелна я въпросително с поглед. Изражението му се разведри.

— Ще те обичам и ще те браня както досега — дрезгаво обеща той.

— Както направи, когато Сините куртки ме удариха, ако е вярно онова, което казваш — направо го обвини тя, за да го изпита.

Думите й бяха жесток удар за сърцето и гордостта му.

— Аз не бях в лагера, когато те са се промъкнали в селото ни, за да сеят смърт. Давам собствения си живот, за да защитя твоя — закле се той твърдо, а погледът му стана сериозен. Челото му се смръщи, той стисна челюсти и сведе поглед към скута си. — Прости ми за мъката и страха, които изживяваш, мъничка моя.

Той излъчваше такава необикновена и магнетична тъга, че тя не можеше да не откликне. Докосна силната ръка на коляното му и тихо промълви:

— Наистина съжалявам, Сив орел. Не исках да те нараня. Можеш ли да ме разбереш? Цялото положение е тъй объркващо за мен. Ти казваш едно, а умът ми — друго. Не мога изведнъж да приема твърденията ти, дори и да предполагам, че казваш истината. Говориш за брак и любов, които са ми непознати. Държиш се тъй, сякаш трябва да падна в прегръдките ти и да ти повярвам. Как, след като не те познавам?

Когато той вдигна очи към нейните, в тях тя прочете искрено страдание. Не й стана ясно защо, но това неудържимо я привлече към него.

— Може би с времето, когато напълно се възстановя от случилото се, ще си спомня всичко. Дотогава трябва да ме разбереш и да бъдеш търпелив с мен. Ако ме обичаш така, както се кълнеш, толкова невъзможно ли е това?

Той нежно обви с ръце вдигнатото й към него лице и се взря с любов в умоляващите го очи.

— Не разбираш ли колко голяма болка изпитвам и колко се тревожа, Шали? Сивия орел също е объркан и уплашен — дрезгаво изрече той, изненадвайки я с искреното си признание.

— Защо трябва ти да се страхуваш? — запита тя озадачено.

— Страхувам се да не те загубя. Боя се, че няма да ме обичаш както преди. Ужасявам се при мисълта, че можеш да ни отхвърлиш — мен и нашия син. Плаши ме липсата на любов и желание в зелените ти очи. Страх ме е от съмненията и съпротивата, които усещам у теб. Мъчно ми е, че никога няма да си спомниш щастливите луни, които прекарахме заедно. Опасявам се, че няма да бъде както преди.

Нима е обичала този необикновен мъж толкова дълбоко, че загубата й му причинява такава мъка? Нима той я е обичал тъй, че би могъл да умре за нея, както се кълнеше? Как се забравят толкова силни чувства? Болка прониза главата й. Извика високо, хванала челото си с ръце, залюля се и пребледня от мъчителните спазми. Той я прегърна и силно я притисна.

— Шали, какво ти е?

— Главата ми… Много ме боли. Трябва да легна — задъхано изрече тя, напрежението беше сломило слабото й тяло.

Той я положи върху постелята и я покри.

— Почини си, любов моя. Аз ще се грижа за теб и ще те пазя — каза мъжът и я погали по бузата. Очите му бяха потъмнели от безпокойство.

— Може ли малко вода? Гърлото ми е съвсем сухо.

Преди да й даде хладната течност, той пипна челото й дали треската не се е върнала. Нямаше температура и той въздъхна с облекчение. Докато гасеше вода, Шали го наблюдаваше. Не можеше да отрече загрижеността и нежността му. Но все пак имаше толкова неща, които не разбираше. Как се е омъжила за този човек?

Когато той се изправи и излезе от шатрата, обзе я невероятен страх, почувства се съвсем сама. Какво означаваше това противоречие? Усещаше се в безопасност, когато той е наблизо, и все пак се плашеше. Не, не се боеше от него, а от думите му и от ефекта, който предизвикваха в цялото й същество. Той беше най-красивият и жизнен мъж, който бе виждала. Изпълни я някаква особена топлина. Благородното му и величаво излъчване бяха наистина царствени. Усмивката и черните му очи събуждаха непознати усещания в нея. Тялото му беше бронзово, гладко и твърдо. Когато се движеше, здравите мускули играеха под кожата му. Наистина беше като земен бог. Откъде се взимаше тази нежност, след като излъчваше толкова сила и властност?

Всеки път, щом я докоснеше, кожата й се стягаше и пламваше. Защо ли? Ако наистина се страхуваше и се съмняваше в него, защо той й въздействаше по този начин? Беше ли в състояние скромната и наивна Алиша Уилямс да се влюби в мъж, тъй различен от нея? Дали наистина е родила дете от този необикновен индианец? Поиска да си спомни лице на дете, но не успя. Ако е носила месеци това дете в утробата си, а после го е родила, защо не можеше да си спомни този прекрасен период от живота си?

Индианците се върнаха. Сивия орел коленичи до нея и й подаде чаша с някаква тъмна течност.

— Изпий това, ще ти помогне да заспиш. Ще се моля когато се събудиш, съзнанието ти също да се проясни. Обичам те, Шали.

Тръпки минаха през успокоеното й тяло. Почти се задави от топлата течност в чашата. Подаде му я, ръцете им се докоснаха. Тя погледна пръстите си, после него. Той се взря в очите й и я повлече в дълбините на своите тъмни езера, пълни с черна магия. Приближи глава и устните му се допряха до нейните. Изведнъж всичко у нея се раздвижи от сладкото докосване. Щом дълбоко проникващата целувка свърши, тя го погледна смаяно. Пръстите й докоснаха устните, които тъй нежно я плениха. Загледа се в него, очите му я пронизаха.

— Защо направи това?

Той се развесели и се засмя.

— Защото устните ми жадуваха за твоите. Измъчва ме огромна самота. Имам нужда да те прегръщам, да те целувам, да се любя с теб. Но ти се страхуваш от мен. Ще ме намразиш, ако взема онова, за което копнее сърцето ми. На теб ти е по-лесно да се съпротивляваш, тъй като не си спомняш любовта и страстта ни. А в моето съзнание те са съвсем живи. Искам те, а не смея да те взема.

Сърцето й запрепуска бясно, докато слушаше вълнуващите думи и гледаше тези покоряващи очи. За да прекъсне сладостния миг, тя легна и запита:

— Как се казва синът ти?

Разбрал, че тя се опитва да смени темата, той се усмихна и отговори:

— Името на нашия син е Сияйна стрела.

— Да, ти вече ми каза. Как ли ще се почувства, когато не го позная? — неочаквано запита тя.

Погледът му помрачня.

— Той е само на четири години. Няма да разбере какво става. Само ще почувства голяма тъга и болка като мен.

— Не можеш ли да му обясниш положението? — търсеше изход ужасена, че ще нарани едно дете, особено своето.

— Ти си на двайсет и пет години, умна си и пак не можеш да приемеш това, които ти казвам. Как искаш едно малко дете да го разбере и приеме?

— Двайсет и пет… — Битката за сън започна да й действа, тя поиска да го попита нещо, но не успя.

— Спи, любов моя. Ще поговорим, след като се събудиш. Все още си твърде слаба. Има много неща, които трябва да премислиш и да приемеш. Аз съм при теб.

Очите й се замъглиха, гласът му звучеше някъде отдалеч. Скоро заспа дълбоко. Ръцете на Сивия орел се разходиха свободно по тялото, което го преследваше в сънищата му през дългите мъчителни дни. Колко дълго щеше да го принуждава да сдържа копнежа си? Ще направи ужасна грешка, ако я вземе, преди тя да го е обикнала и да го е пожелала отново. Но колко дълго ще успее да възпира огъня, който се разгаряше у него всеки път, когато я погледнеше или докоснеше? Отвращение и яд го обхващаха, щом си спомнеше миговете на лудост с Лия. Никога отново нямаше да позволи предателското му тяло да измени на него и на любимата му.



Шали бавно излизаше от черните дълбини на съня. Въздъхна и се протегна. Чувстваше се отпочинала и весела. В мига, в който отвори очи, отново я порази странната обстановка. Объркването й бързо премина, предполагаемият сън се оказа чиста действителност. Красивият индианец стана от мястото си край огъня, дойде при нея и се усмихна. Значи все пак не е било сън! Не, той си беше съвсем истински, реален.

— Нали не те боли вече? — попита той, докосвайки леко превръзката около главата й. Тя кимна. Наблюдаваше го внимателно, като си припомняше всяка дума, която предишния ден й бе казал.

Той добави сериозно и загрижено:

— И все пак, не ме помниш, така ли?

Този път почти с неохота тя поклати глава. Лицето му изразяваше съжаление и примирение.

— Още едно слънце и ще си спомниш за мен — каза той бодро и отново се усмихна широко.

— Може би. — За първи път тя се съгласи с него.

— Трябва да хапнем, а после да се върнем в моя лагер — рече мило Сивия орел. Виждайки изплашения й вид, добави нежно: — Други също скърбяха за загубата ти. Трябва да споделим с тях щастливата новина, че те намерих. Сърцето на детето ни ще запее от радост като моето. Великият дух пощади живота ти и те върна при нас.

Когато хапна от печеното месо, тя с облекчение установи, че е от заек. Ядеше бавно, разтревожена от предстоящото пътуване. Когато разбра, че не можеше повече да отлага неизбежното, тя му върна чинията. Сивия орел й се усмихна топло и й подаде ръка. Поколеба се, преди да сложи малката си студена длан в голямата му топла десница.

Той я вдигна на крака, а после подържа раменете й, докато се закрепи.

— Колко далеч е лагерът ти? — запита Шати, чувствайки, че трябва да каже нещо, за да прекъсне привличането, което и двамата чувстваха.

— На два дни езда. Трябва да вървим бавно, още си слаба. Имаш нужда от много почивка и грижи. Хайде, Шали, да тръгваме.

Тя направи няколко крачки, но краката й се разтрепериха, като че щяха да се огънат. Той я прихвана, вдигна я в силна и странно вълнуваща прегръдка. Леко, сякаш носеше пухкаво облаче, той тръгна към петнистия жребец.

— Мога да вървя — опита се да възрази тя. Навсякъде, където я докоснеше, тялото й пламваше.

Изчерви се, когато той я загледа.

— Дори и краката ти да бяха по-силни, бих предпочел да те нося. — Сивия орел спря пред великолепното животно и пусна краката й на земята. Щом той пъргаво се метна върху гърба му, тя инстинктивно се хвана за гривата на жребеца, за да не падне. Вождът я вдигна да седне пред него и се пошегува:

— Не ти ли казах, че още си слаба? Но гордостта ти се възвърна. Бях забравил как лицето ти пламва като огън, а гордостта ти се извисява колкото моята.

Кожата й стана тъмночервена, а това още повече го разсмя.

— Защо ми се подиграваш? — укори го тя.

— Не ти се подигравам, Тревисти очи. Сърцето ми пее, че отново си при мен. Трябваше да знам, че Великият дух няма да позволи никаква зла сила да те открадне от мен. Отново си моя, както трябва да бъде.

— Говориш така, сякаш наистина съм твоя! — запротестира тя, борейки се вътрешно с чувствата, които бушуваха в ума и тялото й.

— Някога притежавах сърцето ти, моля се това отново да стане. А дотогава моята любов е достатъчна за двама ни.

Когато Шали потъна в отбранително мълчание, вождът се обърна към мъжа и жената, които бяха спасили живота й и се бяха грижили за нея. Тя се заслуша в мелодичния глас, чиито думи не можеше да разбере. Вдигна глава и каза:

— Ще им благодариш ли от мое име задето ме спасиха и се грижеха за мен?

Той се усмихна.

— Ша, Пи Ци Иста — отвърна на сиукски.

— Какво? — неразбиращо запита жената.

Той се разсмя и поясни:

— Да, Тревисти очи. Хубаво е, че не си се променила много. Ще им предам тези любезни думи. А по-късно отново ще те науча на тях.

Тя се усмихна и му благодари. Преди да разбере какво казва, заяви чистосърдечно:

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че говориш моя език. Щеше да бъде ужасно, ако не можехме да общуваме.

Това отново го развесели.

— Това ми умение беше първият начин да разбера за любовта ти към мен — успя да й каже през смях.

— Не те разбирам — промърмори тя с любопитство.

— Дълго време ти не знаеше, че аз говоря езика на белите. Разказа ми много тайни за Шали и за любовта й към Сивия орел — пошегува се той, а черните му очи заиграха палаво.

Думите му я накараха да се почувства още по-нещастна.

— Тогава защо аз не знаех, че говориш английски? — залита, объркана от реакцията му.

Невинният й въпрос му подейства странно. Шали усети, че той се стяга, казвайки с равен тон:

— За това ще говорим по-късно. Трябва да тръгваме.

Сивия орел сякаш надяна някаква маска. Шали не можеше да проникне зад застиналия израз и полупритворените му очи. Явно той не искаше да отговори точно на този въпрос. Защо? Какво се криеше зад него? Защо внезапно сложи непроницаема маска върху лицето си? Някакво подозрение мина през ума й, но то се задържа само за миг.

Когато тръгнаха, тя запита:

— Защо не отговаряш на въпроса ми?

Той я погледна.

— Много неща се случиха тогава, ще ти е трудно да ги разбереш, докато не ти разкажа всичко. Първо трябва да събереш сили и да оцениш любовта ми, след като не можеш да си я спомниш. Когато му дойде времето, ще ти разправя всичко, което искаш да знаеш.

Ще не ще, тя трябваше да се облегне на силното му тяло и да почива. Замисли се дълбоко. Какво ли ще й е трудно да разбере? Какви спомени се страхуваше той да съживи в паметта й? Защо трябваше да докаже любовта си, преди да разкрие миналото им? Спомни си какво разказваха за тая пустош и за индианците, които живееха в нея, замисли се върху факта, че е бяла, а той индианец.

Изправи гръб и запита:

— Не сме се срещнали като приятели, нали?

Шокиран от точното й попадение, той не успя да овладее чувствата си и промяната в израза си достатъчно бързо, за да не ги забележи тя.

— Като… врагове ли се срещнахме? — не можеше да не запита, забелязвайки виновния му вид.

Ако сега я излъжеше, тя щеше да разбере. Той не можеше да рискува да хвърля съмнения върху честта си и истината.

— Да, Шали, ние се срещнахме като врагове. Но любовта ни преодоля различията ни, тя беше по-силна от омразата на белите към мен, тъй като подобни чувства никога не са виреели в сърцето ми. Дори сега, когато ти не си спомняш за мен, аз не тая омраза — довери й той, докосвайки гърдите, където сърцето й препускаше като лудо.

Мислите на Шали трескаво търсеха истината в първите му думи. Но последните също не останаха незабелязани. Вождът хвана брадичката й и я принуди да го погледне.

— Нали и ти не ме мразиш? — нежно поиска да узнае. Застиналата му маска падна, а под нея той се бореше със страха от отговора й.

— Естествено, че не те мразя — каза Шали, поемайки дълбоко въздух. Той не смееше да диша, изтръпнал да не би тя да каже друго. — Когато се срещнахме за първи път, ти мразеше ли ме? — смело запита младата жена.

— Не. Но силно се съпротивлявах на копнежа, който ти събуждаше в сърцето и тялото ми. Преди теб аз не познавах любовта на жена. Не разбирах странния начин, по който ме караше да се чувствам, или пък мислите, които предизвикваше. Борех се срещу слабостта, която изпитвах към теб, моя враг, тъй като не я разбирах. Но дойде мигът, в който Великият дух отвори очите ми и ми разкри тези неща. Оттогава до ден днешен аз не съм обичал друга жена. Великият дух ми показа, че любовта ми към теб няма да ме сломи, нито пък ще отслабне. Тя ми донесе голяма радост и щастие. Обичах те повече, отколкото бих могъл да ти го обясня с думи, Шали. Когато се страхувах, че си умряла, то беше защото ти си като въздухът, който дишам, като храната, която ми дава сили и като сърцето, което ми дава живот. Не ме карай да говоря за тези първи дни, когато се плашех от любовта и желанието си към теб.

— Смяташ, че ще те намразя, ако науча истината, така ли?

Той вдигна нагоре разтревожен поглед и трудно си пое въздух.

— Да, Шали. Ако не ме обичаш, не би могла да разбереш тези моменти — довери й той неохотно.

— Тогава не повтаряй тези мъчителни събития. Ако сме се срещнали като врагове, а после сме се влюбили един в друг, тогава значи и двамата много сме се променили. Трябва да открия човекът, който си сега — покажи ми него. В такъв случай ти ще си единственият мъж, който ще получи любовта ми повторно — предложи му тя, чувствайки, че не може да постъпи другояче.

Той стисна очи и издиша шумно въздуха. Шали се остави да я прегърне, тъй като, изглежда, той се нуждаеше от този малък жест на близост и разбиране. Разбиране ли? Думата отекна в главата й като гръмотевица преди буря. Тя стараеше ли се да го разбере? Или мислеше само за собствените си чувства? Ако това, което той казваше, бе истина, а тя не можеше да докаже обратното, сигурно и той страда. Загубата на паметта й беше засегнала болезнено не само нея! Как би се почувствала тя при същите обстоятелства? Ако съпругът, когото обичаше, внезапно се върне от гроба и не я познае? Не си спомня нито любовта и животът им заедно? Нито детето им? И ако този мъж се държеше тъй, както тя сега? Но все пак, можеше ли да постъпи другояче? Каквато и да беше истината, тя не помнеше нищо! Ала към Сивия орел трябва да бъде справедлива. Поне толкова му дължеше — да му даде възможност да докаже твърденията си.

Разсъжденията на Сивия орел бяха в същата посока, но от неговата гледна точка. Шали беше преживяла много и умът й беше объркан. Трябва да я обича и да бъде търпелив. Налагаше се да спечели любовта й още веднъж — тя беше права. Това бе ново предизвикателство — опияняващо и необикновено, провокиращо и съживяващо дръзко: да спечели любовта й за втори път…

Дълго яздиха спокойно и мълчаливо, и двамата заети с мислите си. Шали задрямваше в прегръдките му събуждаше се и отново заспиваше. Но когато се замисли по-дълбоко върху нещата, тя реши, че трябва много да е обичала този привлекателен мъж, за да забрави страданията, за които той намекна, да се омъжи за него и да му роди син. Той я привличаше като магнит и личността му я подчиняваше, но можеше ли да се влюби в него? И то за втори път?

Сивия орел кроеше планове как да очарова отново тази жена. Волята и способностите му щяха да бъдат подложени на изпитание. Възбуди го играта, с която тя го предизвикваше. Тялото и сърцето му се изпълниха с очакване и радост. Намисли си хитри ходове. Усмихна се. Щеше да атакува чувствата й с умения и изобретателност, от които мъжката му чест щеше да блесне още по-силно, отколкото на бойното поле. Острият му ум и пламенно тяло приеха тази вълнуваща игра.

На свечеряване той спря, за да подготви нощувката. Шали имаше нужда от почивка, но също й бе необходимо време, преди да се сблъска с нови проблеми. Слезе от коня и я свали долу. Разстла одеялото на земята и й предложи да седне и да си отдъхне, докато той стъкне огън. Тя се подчини без да й дойде наум, че това бе задължение на жената. Изморена от пътя, тя легна.

След като запали огъня, Сивия орел се отпусна на едно коляно до Шали. Усмихна й се, подаде й храна и вода. Тя се надигна и ги взе, изгладняла за пръв път след като дойде в съзнание. Отвърна на усмивката му и му благодари. Той седна до нея и ядоха мълчаливо. По-късно Сивия орел се загледа в ярките пламъци, а тя, легнала върху бизонската кожа, го наблюдаваше.

Усетил погледа й върху себе си, той остана неподвижен, надявайки се, че тя харесва мъжествения му вид. Някога тя се бе гордяла с него. Пламъците танцуваха върху бронзовото му тяло и лице и предизвикваха у нея желания ефект. Тя се чудеше дали светлината в черните му очи беше отражение на огъня, или идваше от нещо друго. Но изведнъж се хвана, че открито му се любува, обърна се и легна по корем.

— От какво животно е тази кожа? — неочаквано попита тя, за да прекъсне неудобното мълчание.

Той се засмя и легна до нея, подпрял брадичка върху ръцете си. Много ентусиазирано й разказа за страшното животно, което се нарича бизон. Разправи й за пълния с напрежение лов, за това как после използваха всяка част от животното, колко важен е бизонът за живота им. Шали се захласна от разказа му, отбелязвайки, че нищо от животното не се хвърля. По нейна молба той й описа лагера, обичаите, семейството си и хората от племето си.

После се обърна с лице към него и го помоли:

— Кажи ми, Сив орел. Кой си ти? Защо избрах теб да обичам и да се омъжа за теб?

— Великият дух замъгли погледа ти за всички останали мъже и ме направи неотразим за теб — пошегува се младият вожд. — Той те прати при мен като награда.

Очите му засвяткаха весело, той се разсмя.

— Награда за теб или мен? — подразни го тя в отговор.

— И за двамата. Той заслепи и моите очи за останалите жени, аз виждах само теб. Така е в любовта. Не си ли съгласна, мъничка моя?

Тя не отвърна на въпроса му и попита:

— На колко години си?

— На трийсет според начина на броене на белите.

— Каза, че нямаш братя и сестри?

— Кръвни не. Но имам приятел, който ми е като брат.

— Кой е вожд на вашето племе? — продължи с въпросите си тя. Тази тема поне бе безопасна.

— Сиуксите имат седем племена. Оглала е най-силното. Ние сме Оглала. Баща ми се казва Бягащ вълк, той е вожд на Оглала — изрече той с гордост и уважение.

Шали се наведе напред и се взря в лицето му.

— Твоят баща е вожд, а племето ви е най-силно. Това означава ли, че след него ти ще станеш вожд? — запита тя удивена.

— Да. Ти ще бъдеш жена на следващия вожд на Оглала — добави той усмихнат.

— Аз? — запита тя, но после осъзна не само важността на неговото положение, а и на своето. Поклати глава смаяна. — Алиша Уилямс — съпруга на вожд? Звучи твърде фантастично, за да го повярвам.

— За моя народ ти си принцеса Шали, жена на Уанмди Хота, името ми на сиукски — весело поясни той.

— Уанмди Хота… — опита се Шали да произнесе името. То не събуди никакви спомени у нея. — Хубаво звучи. Уанмди Хота — опита да го каже още веднъж, после се усмихна. — Как да те наричам — Уанмди Хота или Сив орел?

— Повечето луни ти ме наричаше другояче — намекна той закачливо.

— Сигурно не би трябвало да питам, но как те наричам обикновено? — хвана се Шали. Ако наистина този мъж бе непознат, защо близостта и хармонията помежду им идват тъй бързо и лесно? Наистина беше неотразим!

— Май не би трябвало да ти казвам, ще се почувстваш неудобно. Вероятно лицето ти ще пламне като огън. А може и да ти хареса и да го избереш отново — подразни я той.

Заразена от веселото му настроение, тя го погледна внимателно.

— Чакай да видим… как бих те нарекла? — Помисли малко, а после започна със смях: — Черни очи, след като ти ме наричаш Тревисти очи? — Той поклати глава. — Аз съм Мъничка, ти трябва да си Големия? Не? — гадаеше тя, а той отново поклати глава. Тя се забавляваше, търсейки характеристики за личността му. Светнала заяви: — Сивия орел — Небесен воин?

Той се засмя.

— И така си ме наричала по-рано, но острият ти ум трябва да поработи по-усърдно — предложи той, забавлявайки се от тази игра.

Как една жена би нарекла съпруга си, споя любим? Усмихна се лукаво и предложи предизвикателно:

— Любими?

Изразът му й подсказа, че е познала.

— Виждам, че не си загубила разсъдъка и находчивостта си, Тревисти очи — похвали той интелигентността й.

Опасните думи се изплъзнаха от устата й, преди тя да успее да ги спре.

— Ти ли си моята любов? — Бързо свали очите си от него и се загледа в огъня. Кое я накара да го каже?

— Аз бях и се надявам отново да стана, Шали — настоя той да отговори. — Отвори сърцето си за мен — помоли я с дрезгав глас.

Тя потръпна и изрече тихо:

— Твърде е рано, Уанмди Хота.

Защо го нарече с индианското му име? Дали представата й за него като мъж внезапно се е променила и сега го виждаше главно като индианец? Тя беше напрегната и се страхуваше. Не биваше да я насилва, не и след този приятен разговор.

— Не се тревожи, любов моя, няма да те насилвам за подобни чувства. Те трябва да дойдат свободно, както преди.

Тя го погледна.

— Ти си добър, Сив орел. Благодаря ти.

— Почини си, Шали. Този ден беше тежък за теб. Предстоят ни заедно много слънца и луни, за да разговаряме. Дори да си забравила всичко останало, помни, че те обичам. Ще се моля някога и ти да можеш да ми отговориш с любов.

— Ще се опитам, Сив орел, това е всичко, което мога да ти обещая засега — отвърна му тя честно. — Има толкова неща, които не разбирам и не си спомням. Загубата на пет години от живота ми е ужасна.

— Не мога да искам нищо повече. Спи. Аз ще те пазя. Изненадващо, но сънят дойде скоро при нея. Когато през нощта застудя, тя инстинктивно се обърна към топлото му тяло и се сви до него. Сивия орел се усмихна на себе си, ръцете му я обгърнаха нежно. Тя споделяше топлината и любовта му, въпреки че не го съзнаваше. Не след дълго спокойният сън споходи разведрения му дух и пеещо сърце. Екстазът се беше върнал при него и той дръзновено щеше да го грабне…

Загрузка...