Нежни екстази

ГЛАВА ОСМА

Беше късно следобед, когато Сивия орел спря жребеца си до голямата река. Скочи пъргаво върху мократа земя, а после прихвана тънкия кръст на бялата жена и й помогна да слезе. Добре обучено и послушно, прекрасното животно се зае спокойно да гризе младата трева под копитата си. Ръцете на жената се плъзнаха от широките рамене на сиукския воин по мускулестите му гърди.

Той се усмихна и нареди:

— Пийни вода и си почини, Шали. Ако си много уморена да яздим по-нататък, ще останем на лагер тук за през нощта. — Треперещите й от умора ръце върху гърдите му подсказваха, че има нужда да почине една нощ. Все пак най-добре да я остави сама да избере.

— Съжалявам, че толкова те притеснявам, Сив орел, но се чувствам изтощена. Това е най-голямото усилие, което съм правила от много дни. Разбирам, че си нетърпелив да се приберем вкъщи, но може би по-добре да починем малко.

— Разумът и тялото ти трябва да бъдат подготвени за неизвестното, когато стигнем до лагера. Най-добре е да се отпуснеш сега — намекна той.

Неизвестното ли? Точно с това скоро щеше да се сблъска.

— Прав си. Да ти помогна ли да съберем малко дърва? — предложи тя.

— Не, ти седни и почивай. Скоро ще се върна. Конят ще те пази — каза той весело, погалвайки муцуната на любимото си животно. Говореше тихо на Апалуза, като че ли петнистото животно разбираше какво му нарежда.

Вождът постла бизонската кожа върху земята и я остави сама. Тя коленичи и загреба шепа вода, намокри лицето си да се ободри. Възхитена от коня, тя потърка врата му и му заговори. Странно, той позволи да го докосне непознат и се приближи към нея, сякаш разбираше думите й. Шали се засмя, когато жребецът завря муцуна в отворената й длан.

— Съжалявам, Чула, но тази вечер няма какво да ти дам. — Оскуба шепа млада трева, а той я изяде от ръката й, като внимаваше да не я ухапе.

— Ти и господарят ти сте си лика-прилика, Чула — отбеляза Шали, забелязвайки колко си приличат по великолепие и неповторимост. Двамата бяха големи и горди, бяха добре обучени и винаги нащрек. Излъчваха благородство, нежност, но и голяма сила. Бяха като цвете — съвършено сливане на жизненост и красота.

— Я виж… какво има тук, Чарли? — прозвуча стържещ глас зад гърба й.

Шали се обърна и се изплаши толкова, колкото и непознатите. Два чифта очи обходиха красивото й лице и стройна фигура, а тя се ококори срещу двамата мъже, облечени с тъмносини униформи, поръбени с яркожълто.

— Кои сте вие? — запита тя, разтревожена от начина, по който двамата й се хилеха.

— Да съм проклет, Старнс! Това е тя! Момичето, което хвърлихме в реката — възкликна другият изненадан. — Трябва да си много добра плувкиня, момиче — направи й комплимент той за невероятното оцеляване.

Старнс беше толкова зает да оглежда красивото момиче, че не чу забележката на Чарли. Очи, зелени като безценни смарагди, върху лице с кожа като бял сатен се взираха в него, а в тях се четеше страх и объркване.

— Тя е съвсем бяла — най-накрая се обади мъжът на име Старнс. — Как дойде дотук? Как се казваш? — запита сърдито и гласът му звучеше тъй, сякаш не трябваше да е жива.

Двамата мъже се огледаха.

— Сама ли си? — запита Чарли.

Шали мълчеше.

— Говориш английски, момиче! Зададох ти въпрос!

Тонът му счупи бариерата, която я спираше да говори.

— Разбира се, че говоря английски — отговори тя, преди да е осъзнала какво е казала.

— Как излезе от оная река? Не познавам някой, който да плува тъй добре. Далеч си от лагера на сиуксите. Какво правиш тук сама?

— Каква река? — повтори тя, нуждаейки се от малко време да обмисли думите и намеренията им. Това ли бяха мъжете, които я нападнаха?

— Хайде, момиче! Знаеш, че смазах черепа ти и те хвърлих в реката! Не ме прави на глупак! — отсече той ядосан.

— Не си спомням нито теб, нито какво е станало. Сигурно от удара съм загубила и ума и дума. Някакви индианци ме намерили и се погрижили за мен. Пращат ме обратно в лагера на Оглала. Те еднакви ли са със сиуксите? — запита тя. Думите й бяха убедителни, а видът — невинен.

Двамата мъже се спогледаха.

— Какви индианци? Ние не видяхме никого.

— Те отидоха на лов. Оставиха ме тук. Още съм слаба — унило обясни тя и по някакъв необясним начин усети, че трябва да продължава да се държи така глупаво. Защо войници са се опитали да убият бяла жена? Къде беше Сивия орел? Дали отново ще се опитат да я убият? Защо?

— Защо казахте, че сте ме ранили и сте ме хвърлили в реката? Аз съм бяла като вас. Не разбирам. Защо не ме спасихте? — запита тя.

Огарнс се изсмя. Чарли я зяпна похотливо.

— От това, което сега виждам, разбирам, че много сме бързали онзи ден — заключи Огарнс, а очите му я гледаха така, че Шали изпита отвращение и страх.

Гърдите на Огарнс се разтресоха от смях, вледеняващ, присмиващ се на невежеството й.

— Заловихме сина на самия Сив орел. Но онзи идиот Ходжис го остави да избяга под глупавия му дебел нос! Пак ще го хванем, но този път Орела няма да се измъкне. Първо ще му прережем нещастното гърло! — похвали се той с леден и презрителен поглед.

— Кой е този Орел? Защо сте откраднали сина му? — настояваше тя.

— Кой е Сивия орел ли? Трябва да си си загубила ума, момиче! Той е легенда по тези места! Няма бял или индианец наоколо, който да не се страхува от него. Мен ако питаш, той е самият дявол. Ти нали живееше в неговия лагер! — изръмжа той надменно.

— Казах ви, че не си спомням нищо, след като тръгнах с кервана насам. Не знам колко дълго съм била тяхна затворничка. Последното, което си спомням, е лятото на 1776 година — убедително каза тя, съзнавайки, че и не знае повече.

Това привлече вниманието на Огарнс.

— Накъде се бяха насочили вашите хора?

— Мисля, че скаутът наричаше мястото Пиер — отвърна тя.

— Кога? — веднага зададе друг въпрос той заинтригуван.

— През юни 1776 година — отвърна Шали, все едно че е било вчера.

— Оттогава нищо ли не си спомняш?

— Не. Защо? — запита тя, зяпнала ги с любопитство.

— Сега сме април 1782 година, момиче — отговори той и пак се усмихна.

— Хиляда седемстотин осемдесет и втора ли? — повтори тя. — Но това са… шест години! Искате да кажете, че ми се губят шест години! Че нямам спомени за цели шест години! — задъхано възкликна, все едно че бе изумена.

— Не се тревожи, момиче. Ще те заведем във форт Хенри с нас. Ако са те заловили толкова отдавна, твоите хора са мъртви — нехайно заяви той, сякаш тази новина не означаваше нищо за него.

— Мъртви ли? Всичките? Чичо ми и всички останали?

— Когато войните на Сивия орел нападат, те не оставят никого жив Той ни мрази тъй, както и ние него! Но един ден ще си получи заслуженото. Държи се тъй, сякаш цялата местност е негова, като че ли е някакъв бог. Работата е там, че всички го смятат за такъв! Другите няма да бъдат толкова смели и наперени, когато го натъпчем с олово!

— Значи този Сив орел е силен мъж? — изрече тя въпросително.

— Силен ли? Няма думи, с които да ти опишем него и силата му. Няма жив човек, който като чуе името му, ботушите или мокасините му да не се разтреперят. По-добре гледай да не си го спомниш, нито пък подвизите му! Той мрази белите, избива всички, които види.

— Мен защо не ме е убил? Ако това, което казвате е вярно, аз съм живяла в лагера му цели пет години — възрази меко тя.

— Сигурно някой от бойците им те е пленил. Те харесват белите жени, ако разбираш какво искам да ти кажа — предположи той с похотлив израз. — Всичките тези години си била бяла робиня. Нищо чудно, че не искаш да си спомниш за това. Сега си отдъхни, Чарли и аз ще се погрижим добре за теб — обеща той. Съвсем ясно беше какво иска да каже.

— Защо се страхувате от индианците и толкова ги мразите? — неочаквано запита тя, молейки се прочутия воин да се върне по-бързо.

— Тя сигурно се е смахнала, Старнс! Индианците са червени дяволи, момиче! Те измъчват и избиват белите! — раздразнено я сряза Чарли.

— Но вие казахте, че сте ме ударили. И двамата сте бели. Защо го направихте?

— Както ти казах, момиче, бързахме. Ако знаехме, че си толкова хубава, щяхме да намерим начин да те вземем със себе си.

— Щом твърдите, че индианците са такива жестоки диваци, как ще ми обясните, че откраднахте едно дете, а мен ранихте? — смело възрази тя.

— Взехме го, за да го разменим срещу баща му. Онзи ден нямах ме време да си играем с теб — изрече Чарли с безразличие.

— Не беше важно да ме спасите, а да откраднете онова детенце, тъй ли? — запита тя, за да се увери. — Разменихте ли го за баща му? Убихте ли онзи страшен воин, който ми описахте?

— Не! Казах ти, той отново ни се изплъзна — озъби се мъжът, вече разгневен.

Когато го накара да й разкаже как Сивия орел е избягал от форта, той я сряза:

— Нямаме време да дрънкаме цял ден! Но във всеки случай имаме време да те спасим. Няма значение, че си живяла с червенокожите през всичките тези години, все още изглеждаш добре. Естествено, че ще очакваме да ни се отплатиш за времето и неприятностите — намекна той, оглеждайки я от глава до пети.

— Как мога да ви платя, след като нямам нищо? — запита ги, правейки се на наивна.

Той се подсмихна и пристъпи напред.

— Има и други начини да ни платиш, гълъбче.

Тя плесна мръсната ръка, която я погали по бузата.

— Не ме докосвай с гадните си ръце! — заповяда му тя.

— Чуваш ли я, Чарли. Колкото опъка, толкова и смела. Жена, която може да се пребори с разпенената река, трябва да има много енергия. Какво ще кажеш сега да проверим, а? — заплаши я той.

— Да не си посмял да ме пипнеш! Забравяш се, сър! — изкрещя тя, демонстрирайки темперамент и възпитание.

— Не съм аз този, който забравя нещо, момиче, а ти. Години наред си била курва на диваците. Сега е наш ред да ти се порадваме. Хвани я, Чарли.

На Чарли му бяха потекли лигите от желание. Той пристъпи напред, хвана ръцете й и ги изви зад гърба й. Старнс дръпна роклята й и я разкъса до кръста.

— Погледни, Чарли, като две купчинки бял сняг. Сигурен съм, че индианците добре са си прекарали с теб, гълъбче — грубо изрече той и залепи устата си на едната й гърда.

Шали се изви и се опита да се освободи. Ужасена, тя го наблюдаваше как започна да разкопчава колана си.

— Не можете да направите това! — извика му тя.

— Първо аз, а после Чарли ще ти се порадва, диво котенце. Ако не искаш да бъдем груби с теб, по-добре се отпусни и…

Свистящ звук и тежко тупване прекъснаха заплахата и действията му. Тялото му политна напред и тримата паднаха на земята. Шали и Чарли изпълзяха изпод Старнс и видяха как стрела с жълт връх се поклащаше между плешките му. Застанала на колене, притискайки отпред скъсаната си рокля, Шали се взираше в злокобното острие. Чарли се втурна към дърветата, където двата неспокойни коня риеха пръстта. Един вик привлече погледа на Шали точно навреме, за да види как той пада напред с подобна стрела, забодена в гърба. Сянка отдясно привлече вниманието й. Обърна се, за да види очи в очи стрелеца. Зяпна от изненада.

Сивия орел свали товара от рамото си и тръгна откъм дърветата тъй спокойно, сякаш се връщаше от следобедна разходка! Отиде до Чарли и провери дали не е жив. След като не откри никакви признаци, той направи същото и с тялото на Старнс. Сигурен в отмъстителната си победа, той се приближи до нея и се отпусна на едно коляно. Взря се в лицето й със загрижени очи.

— Сториха ли ти нещо? — запита тихо.

Неспособна да отлепи поглед от лицето му, тя не отговори. Очите му се плъзнаха по разкъсаната рокля и той се намръщи.

— Направиха ли ти нещо лошо? — запита той отново.

Все още не беше в състояние да говори, затова поклати глава.

— Тъкмо тези се опитаха да те убият и откраднаха сина ни — без нужда й съобщи той.

— Ти ги уби — мърмореше тя на пресекулки, все още вперена в него.

— Щяха да те изнасилят, ако не ги бях спрял — заяви й той, объркан от обвинителния й поглед, в който имаше и страх.

— Защо не ги изплаши да избягат? — запита го недоверчиво.

— Ако ги бях заплашил, ножът му щеше да пререже гърлото ти, преди да си мигнала. Нямаше да си тръгнат без бой. Имах предимството да ги изненадам и го използвах. Те бяха лоши хора, Шали.

— Те се страхуваха от теб. Ако те бяха видели, щяха да избягат като страхливци. Ти ги уби — обвини го тя без да мисли, уплашена от бруталността му.

— Отмъстих за злото, което ти причиниха, на сина ни и на мен. Ако Великият дух не бдеше над живота ти в реката, щеше да си убита преди много луни! Ако днес те бяха видели с мен, щяха да разберат, че си жената на Сивия орел. След още една луна животът ти отново щеше да е в опасност. Те търсят начин да унищожат Сивия орел като избият хората, които той обича. Ти ги видя и разбра колко са лоши, защо отричаш жестокостта на своите?

Да, тя тъкмо това правеше! Не искаше да признае, че я бяха заплашили — не той, а нейните хора!

— Не разбирам, Сив орел. Аз съм бяла като тях. Защо трябва да ми причиняват такива неща? Защо толкова много се страхуват от теб и те ненавиждат? — извика тя объркана.

— Ти видя омразата у тях и любовта у мен и затова ме предпочете пред някой бял мъж, Шали. Аз не съм твой враг, а те са. Те ни наричат диваци, но днес кой беше дивакът? Те твърдят, че Сивия орел е злобен и жесток, а кой се показа пред теб наистина лош и жесток? Сега си индианка. Ти си моята жена, защото така поиска.

Очите й засвяткаха диво, докато приеме думите му. Той беше прав.

— Вярвам ти, Сив орел. Хайде да си тръгнем от това място? — помоли тя. — Ще ми помогнеш ли да си спомня?

— Ако имах тази сила, бих ти върнал паметта още днес. Но не мога, Шали, само Великият дух притежава тази голяма власт.

— Но аз искам да си спомня. Защо не мога? — вайкаше се тя отчаяно.

— Може би в този проблем се крие някакъв особен смисъл. Ще трябва да почакаме Великият дух да го разреши. Не се бой, малката ми, аз ще те защитавам.

— Ти го направи. Толкова ме беше страх. Казаха ми такива ужасни неща. Не са верни, нали? — примоли се тя.

— За какво говориш? — запита той озадачен.

— Каза, че съм била… курва на твоите хора. Какво се случи, когато ме залови за пръв път? Каза, че сме се срещнали като врагове.

Той се усмихна и заяви:

— Заклевам се в живота и честта си, нито един мъж не те е докосвал, освен Сивия орел. Аз бях първият и от тази луна нито един мъж не те е взимал. Заклевам се.

Тя се хвърли в прегръдките му. Заплака, а той покри лицето й с успокоителни целувки. Тя търсеше утеха в силата и любовта му. Толкова много неща не разбираше от тази жестока война между белите и индианците. Дори да беше загубила паметта си, тя чувстваше, че може да вярва на този човек, който я държеше в обятията си и чиито устни й обещаваха толкова нежност и топлота.

Той изтегли едно кожено ремъче от колана си, промуши го през дупките в горната част на роклята й и я оправи отново. Тя го наблюдаваше как умело се справя с всичко. Щом свърши, отговори на усмивката му.

— Хайде да тръгваме, Тревисти очи. Трябва да си устроим лагер на друго място.

Без да поглеждат телата, тя му позволи да я сложи пред себе си, за да напуснат по-бързо ужасната сцена. Яздиха около два часа, преди отново да спрат. Изтощена от усилията и от тежките преживявания, тя бе отнесена на подранилата трева да седне. После той бързо постла бизонската кожа и я сложи върху нея. Шали заспа дълбоко, преди той да стъкне огън и да приготви ядене.

Сивия орел остави Шали да спи, докато тя сама не се събуди на следващата сутрин. Несвикнала още с живота редом с него, тя се извини, изчерви се и извърна очи. Седна до огъня и се усмихна срамежливо.

Усмивката му бе мека и топла, докато се извиняваше.

— Нямам нищо топло, с което да те нахраня, Шали. Трябва да се върнем в лагера и да се погрижим за теб. — Подаде й царевична питка, която нарече агуяпи и две малки парченца уазна — сушено месо, замесено с някакви плодове и растителна мазнина. Въпреки че царевичните питки и пемикан бяха студени, те бяха вкусни и Шали сладко ги излапа.

Когато го запита за храните, които ядяха, той й разказа как се правят и че тя самата ги е готвила много пъти. Обеща й да я научи още веднъж. Шали остана смаяна, когато той й показа ризата си от еленова кожа, която тя му била ушила. Разгледа кожената дреха с ресни по ръкавите и много мъниста в горната част. Дори докосна ризата край яката.

— Аз ли съм я шила?

Той се засмя и кимна. Черните му очи излъчваха гордост и любов.

— Ти умееше да правиш много неща. Ако не можеш да си ги спомниш, не се безпокой, втория път ще се научиш пак тъй лесно, както и първия. Умът ти е остър и бърз, а пръстите ти са сръчни. Нито един воин няма дрехи като Сивия орел — похвали я той.

Шали се намръщи и присви очи при мисълта колко много е забравила и как не на място ще бъде в лагера му. Колко ли време ще й е необходимо отново да усвои тези умения и да си възвърне знанията от пет загубени години? Как ще я гледат в лагера, ако не може да върши нищо? Тя се раздвижи неспокойно. Как щяха да я посрещнат при завръщането й от мъртвите вече като бяла жена? Не можеше да говори езика им и да се приобщи към обичаите им. Дали щяха да я мразят или отхвърлят, защото е бяла? Обзе я паника.

— Какво те безпокои, Шали? — запита той, наблюдавайки промяната, изписана на лицето й. Изглеждаше дълбоко загрижена. Когато му разкри тревогата си, той се усмихна и й заяви:

— Ти вече си спечелила любовта и уважението им, те няма да си ги вземат обратно. Ще ти помогнат да намериш себе си.

— Как, когато не мога да общувам с тях? — въздъхна отчаяна от страшното предизвикателство, което поемаше. Какво друго можеше да направи?

— Аз ще те науча на моите думи. Ще ти покажа всичко, което си забравила — обеща й той самоуверено.

— Ти си много сложен и странен човек, Сив орел. Не съм сигурна, че те разбирам. Никога не съм срещала мъж като теб — заяви тя, предизвиквайки весела усмивка на чувствените му устни.

Заразена от радостта му, тя се засмя и отбеляза:

— При дадените обстоятелства, предполагам, че не е вярно. Но все пак, все едно, че те виждам за пръв път — плахо му довери тя.

— Ако това е вярно, Шали, моля се тази нощ сърцето ти да отговори по същия начин, както първата луна, когато се срещнахме за първи път и пътищата ни се преплетоха. Някога ми беше казала, че от пръв поглед си се влюбила в мен. Довери ми, че събуждам странни и щастливи усещания в сърцето и тялото ти. Преди да познаваш съюза на сърцата и телата ни, ти не ги разбираше, те те объркваха и плашеха. Много луни по-късно, ти се смееше и казваше, че тези чувства вече не те смущават, че ме обичаш и ме желаеш. Само мен.

Чувства, които са я обърквали и плашели? Още при първата им среща е сметнала, че не може да му устои? Не обясняваше ли това начина, по който сега се чувстваше? Така ли е започнало всичко преди години? Дали да не го попита за интимния им живот заедно? Не, не още…

Намери по-безопасна тема.

— Ти каза, че отиваме във вашия зимен лагер? Какво означава това?

Отгатнал малката й хитрост, той спокойно й обясни индианските обичаи. Разказа й как преживяват в Голямата равнина, близо до първото френско селище и форт Пиер. За могъщата река Мисури, чието начало и край се губеха някъде извън земите му. За летния лагер и за живота там. Разправи й как се устройват в подножието на свещените Черни планини, за да се спасят от яростните зими в тая пустош, защото там е закътано от ветрове и снегове и има хубава паша за животните им. Когато полята пак се покрият с трева, бизоните и другият дивеч се връщат в равнината, а сиуксите се преместват след тях и правят своя летен лагер, докато снеговете отново не заплашат да затрупат царството им.

— И така всяка година — местите се от единия лагер в другия?

— Ша. Винаги е било тъй. Преди белите и Сините куртки да дойдат, по нашите земи имаше мир. Ловувахме и почитахме Великия дух. Бяхме свободни и щастливи. Радвахме се на живота такъв, какъвто беше. Но дойдоха белите и разрушиха свещения кръговрат на съществуването ни. Те убиват и осакатяват моите братя. Присвояват нашите земи и твърдят, че са техни. Изгарят селата ни и избиват жените и децата ни, докато ние сме на лов или се защитаваме срещу други отреди на враждебните Сини куртки. Изгарят лицето на Майката Земя и я оставят гола под слънчевите лъчи и ветровете. Изтребват много животни от Уакантанка само заради кожите им, а не за храна или да си ушият дрехи, каквато е волята на Великия дух. Влизат по селата, когато воините отсъстват — крадат и изнасилват. Те по своя воля се превърнаха в наши врагове, тъй като не дойдоха с мир. Няма да спрат, докато не ни изгонят от тези земи и не ги завладеят. Имат огнени пушки, с които изпращат смъртоносни топчета в сърцата на най-добрите ни бойци и чийто пукот плаши бизоните от нашите ловни полета. Всяко лято трябва да преследваме животните далеч, тъй като са избягали от дългите пушки на белите. Сега животът ни минава в непрекъсната война и в умовете ни се настани хитростта и омразата. А не трябва да е тъй.

Тя попиваше изстраданите думи и силните чувства, които бушуваха в сърцето на този мъж, който твърдеше, че е неин любим. Беше трогната от нещастията на индианците, за които той й разказа. Как можеше да отрича, че белите хора помитаха индианците, живеещи по тези места в продължение на стотици години, унищожаваха и завземаха със сила земите им, отхвърляйки всякакво предложение за мир? Те бяха две воюващи сили, а тя се намираше по средата. Както преди ли? Каква велика любов и невероятни ужаси са я накарали да вземе страната на Сивия орел и на неговия народ срещу своите? Не можеше да събере сили и да го накара да й разкаже.

— Моите хора те мразят и се страхуват най-вече от теб. Защо, Сив орел?

— Аз съм горд и неустрашим воин, Шали. Извършил съм много подвизи, с които съм доказал мъжеството и ранга си. Великият дух е милостив към мен и издига честта ми. Той ме води и ме закриля. Затова името и уменията ми са известни както сред индианците, така и сред белите. Те ме наричат легенда, дявол — голямо зло, което трябва да победят. Смятат, че ако унищожат Уинмди Хота, ще сразят силата и единството на индианците. Но грешат. Ако принудят краката ми да тръгнат по пътеката на духовете, друг воин ще заеме моето място. Тялото ми не е омагьосано, за да избегне смъртта. Само моята находчивост и кураж ме пазят, за да браня Уакантанка. Аз поведох индианците, защото те ми вярват и ми се подчиняват. Но моето място би могъл да заеме някой друг голям боец — каза й той без излишно самохвалство.

Сигурно е вярно, че големият вожд никога не смята себе си за подобие на Бога или пък за безсмъртен, а само за човек, избран да ръководи народа си. Вероятно съпругът й беше такъв човек. Съпругът й… при тази мисъл почувства гордост и уважение. Като си спомни изпълнения със завист и ужас израз на белите войници, тя разбра, че този мъж трябва да притежава безгранична смелост, устойчивост, сила и енергия. Такива качества се изискваха, за да предизвиква уважението и страхопочитанието, които тя забеляза. Нима Алиша Уилямс беше обичала и покорила този легендарен герой? Несъмнено мъжете се страхуваха от него, а жените го желаеха. Тя потисна тържеството си при мисълта, че може би много хора й завиждат. Тя беше жената, която споделяше живота на този изключителен мъж! Колко й се искаше да си припомни живота им заедно… колко й се искаше да знае какво е да… изведнъж се изчерви при тези развратни мисли.

Сивия орел се подсмихна, вдигна брадичката й и очите им се срещнаха — прозрачните зелени се впиха в блестящите черни ириси.

— Чудиш се как е било между нас ли? — запита той, сякаш четеше мислите й. Щом бузите й станаха още по-червени, той се засмя и я упрекна: — Защо се страхуваш да ме попиташ за такива неща?

— Естествено, че съм любопитна да знам как сме живели. Но смятам, че е най-добре да… — спря, тъй като търсеше думи, за да обясни какво изпитва. — Знам, че ти ще ми кажеш истината, Уанмди Хота. Но се боя, че не съм готова за това. Смятам, че е най-добре да караме по-полека.

— Искаш да ме наблюдаваш известно време и със собствените си очи и уши да изучиш по-основно Сивия орел, така ли е? — запита той, за да се увери, че я разбира.

— Ша. Ако искам да се чувствам добре с теб и да се науча отново… да те обичам, това трябва да дойде от самата мен, а не от твоите думи. Те ще ме накарат да се чувствам задължена да се държа тъй, както ти ми описа. Не бих могла да се отпусна, ако знам, че ти очакваш нещо от мен. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Не си готова или не желаеш толкова скоро да ми бъдеш жена?

— Съжалявам, Сив орел, но не мога. Още не. Трябва отново да те опозная. Зная, че това положение е толкова трудно за теб, колкото и за мен, но аз не мога просто са стана съпруга на човек, когото не познавам. Моля те, прости ми, разбери ме — умолително го погледна тя.

— Трудно е, Шали. Сърцето ми изживя голяма болка при загубата ти. Жадувам да ти разкрия любовта си. Много съм мислил по този въпрос. Трудно ми е да разбера какво става в главата и в сърцето ти. Няма да е леко да приема отдръпването ти, когато отвътре ме изгаря огън, който само ти можеш да угасиш. Знам, че не ме отхвърляш. Опитваш се да стигнеш до мен. Ще се науча да чакам, докато любовта се разгори и у теб. Ще дойде луна, когато ще ме обичаш и отново ще ме пожелаеш — обеща й той уверено и й се усмихна.

— Да, сигурна съм, че ще стане така — съгласи се тя. — Кажи ми какво трябва да кажа и да направя, когато стигнем в лагера ти.

Дълго обмисляха и подготвяха думите и действията си. Щом всичко беше уговорено, те се качиха на коня и потеглиха. След два часа Сивия орел спря за малко и се вгледа в нея.

— Лагерът е наблизо.

Тя се напрегна от страх и очакване. Принудено се усмихна.

— Моля те, помогни ми да не обидя някого. Най-вече Сияйната стрела.

Той се усмихна нежно.

— Сърцето ти е добро, Шали. С всеки изминат ден ще ти става по-лесно да преодоляваш новото предизвикателство. — Първо я целуна леко, после целувката стана страстна и тя безпомощно прие успокоението, което той й предлагаше. Накрая я притисна още веднъж. — Всичко ще стане както преди, когато Великият дух пожелае. — С това обещание те влязоха в лагера по време на следобедната почивка.

— Къде са всички? — запита тя, оглеждайки конусообразните вигвами, които изглеждаха като изоставени.

— По това време на деня моите хора почиват. Работят в шатрите си. Първо ще видим нашия син.

Без да иска, изтръпна цялата. Синът й… кое беше по-силно — очакването или страха? Как е възможно да забрави толкова важни неща? Господи, помогни ми, молеше се тя, толкова ме е страх.

Спряха пред една шатра и Сивия орел скочи от коня. Извика думи, които тя не разбра. Показа се лице на мъж, а после и на една хубава жена. Изненада и радост се четяха в очите им, докато изричаха неразбираеми, но мили думи. Усмихнаха й се и се разприказваха, младата жена я прегърна нежно. Голяма беше радостта им, че я виждат жива. Поздравленията, пропити с привързаност и уважение, изненадаха Шали.

Гласът на Сивия орел прозвуча тържествено и тя се зачуди какво ли им казва, та те толкова се развълнуваха и разтревожиха. Мъжът и жената се взряха в нея смаяно, а после се заслушаха напрегнато в думите на Сивия орел. Няколко пъти му задаваха въпроси и поклащаха глави, когато той им отвръщаше. Щом се обърнаха към нея, вождът й превеждаше какво казват. Шали се усмихна и благодари за съчувствието и за предложената помощ. Говореха сериозно и тихо. Жената изчезна в платката и се върна с малко момченце с черни плитки и медна кожа. То ококори черните си очи, като я видя.

Спускайки се напред, момченцето избухна в сълзи и смях и обви краката й с ръце. Бърбореше възбудено и щастливо. Вдигна ръце с ясна молба да го вдигне до лицето си. Разтревожена, тя хвърли поглед към сериозното лице на Сивия орел. Той й каза тихо:

— Синът ти иска да те прегърне и да те целуне.

Тя се взря в умоляващото я момченце. То не беше на младата индианска двойка, беше нейният син! Не познаваше собственото си дете! Сълзи изпълниха очите й и тя се подвоуми отчаяно.

— Вдигни го, Шали. Притисни го силно. То има нужда да те прегърне — подкрепи я Сивия орел.

Тя веднага му се подчини и вдигна детето на ръце. Сияйната стрела я гледаше и се усмихваше. Той обви ръчички около врата й и я притисна отчаяно. Сивия орел тихо превеждаше бързия поток от думи, докато детето бършеше сълзите й.

— Казва, че не бива да тъжиш и да се страхуваш. У дома си в безопасност. Кълне се… че ще отмъсти на Сините куртки, които ти сториха това зло.

Шали срещна погледа на Сивия орел, като и двамата знаеха, че отмъщението вече е извършено.

— Моят син? Нашият син? — запита тя невярващо.

— Ша. Нашият син, Шали — измърмори той, силно развълнуван, когато тя прегърна Сияйната стрела.

Тя притисна обляното си със сълзи лице в тъмната главица и притисна здраво телцето му, полюлявайки го успокоително насам-натам. Но утешителните думи прозвучаха на английски. Сияйната стрела вдигна глава и се загледа в майка си. Малката му ръчичка докосна устните й и я запита защо говори на езика на белите. То сбърчи вежди, учудено от израза на лицето й и от отказа й да отговори.

— Ачта? — запита то баща си, усещайки някакъв страшен проблем.

Сивия орел прегърна и двамата и им заговори. Детето ококори очи озадачено, когато баща му обясни:

— Майка ти е ранена, Сияйна стрела. Трябва да си почива и да се храни добре, за да стане същата както преди. Когато Сините куртки са я удариш по главата и са я бутнали в студената вода, пушката се стоварила върху мястото, където са думите на Оглала. Ударът ги извадил от главата й. Отново трябва да я научим да говори Оглала. Ти си умен и съобразителен. Ще ми помогнеш да научим майка ти на нашия език.

Сияйната стрела беше много малък, за да разбере такова странно положение.

— Мама не чува ли думите ни? Не може ли да говори на нашия език? Как така, татко?

— Забравил ли си приказката, която съм ти разказвал много пъти за Шали? Когато била на две зими, белите я откраднали от лагера на татко й Черен облак и я отнесли някъде. Когато Великият дух изви кал стъпките й отново в земята на нейния народ, тя била забравила думите, които знаела като дете. Говорила на езика на белите. Често сънуваш, а щом се събудиш, забравяш съня. Същото е и с майка ти — животът й с нас е като сън. От удара главата я боли. Когато се събудила много луни след като паднала в реката, животът й станал като сън и тя не може да си спомни думите, които съм я научил. Трябва да й помогнем да ги научи отново. Нали ще бъдеш смел и умен? Ще помогнеш ли да я научим? Един ден Великият дух ще вдигне мъглата от главата й и тя всичко ще си спомни.

Детето успя да схване по-голямата част от думите на баща си. Но за щастие едно не му дойде наум — че майка му не познава никого от тях! То не би разбрало такова невероятно нещо.

— Ще играем на една игра, Сияйна стрела. Това е съревнование. Ще видим от кого Шали ще научи повече думи — предложи баща му.

Детето се засмя, играта му хареса.

— Аз ще спечеля, тате. Сияйната стрела ще я научи на повече думи на Оглала — похвали се то.

Щом Сивия орел преведе думите на детето, Шали се усмихна и отново го прегърна.

— Ваете чедаке, микенкше — измърмори тя.

— Лъжеш, тате — закачи го весело то, когато майка му му каза, че го обича и че е нейно дете.

Когато преведоха това, всички се засмяха. Може би положението не е чак толкова тревожно… Омекналият поглед на Шали срещна пламтящите очи на Сивия орел. Там прочете благодарност и успокоение. Той се усмихна и кимна:

— Не забравяй, Мъничка моя, тук те обичат и имат нужда от теб — прошепна в ухото й той.

Тя се засмя и плъзна ръка около кръста на Сивия орел, когато той пое детето от ръцете й. В началото Сияйната стрела се възпротиви на последвалите му думи, с които го помоли да остане при Малкото цвете и Говорещата скала още няколко дни, докато Шали укрепне. Но тъй като беше послушно дете, той се вслуша в доводите на баща си. Детинският му ум уловил слабостта и объркването на майка му. Щом се разбраха, Сивия орел поведе Шали към тяхната шатра и там срещнаха една бяла жена.

Шали и Лия се взряха една в друга.

— Не мога да повярвам! Смятах, че си умряла! Как те намериха? — извика Лия. Учудването й прикри омразата и разочарованието й.

Объркана и смутена, Шали запита:

— Коя си ти?

Лия ококори очи от удивление, тъй като погледът на Шали издаваше пълно неведение. Лия премести очи към настръхналото лице на Сивия орел.

— Какво й е станало? — запита тя с тон, сякаш имаше право на обяснение.

Сивия орел бутна настрана нахалната робиня и повлече Шали към шатрата.

През рамо Шали стрелна побледнялото лице на бялото момиче.

— Коя е тя, Сив орел? Защо си толкова груб с нея?

— Тя е бяла робиня. Няма право да ми задава въпроси — озъби се той с неудържим гняв, спомняйки си дръзките опити на Лия да го съблазни, да го опозори и унизи в най-тежкия за него момент. Как се осмеляваше тя да се обръща към любимата му и да й крещи! Как беше дръзнала да се отнася тъй нагло с него!

— Бяла робиня? Искаш да кажеш, че е пленница тук? — настоя Шали.

— Тя принадлежи на баща ми. Помага му. Баща ми е стар и няма съпруга — обясни той.

— Значи е… жена на баща ти?

— Хия! — ядосано избухна Сивия орел, преди да овладее гнева си. — Бягащия вълк никога не би се омърсил да докосне бяла робиня! Нито един боец от Оглала не би паднал толкова ниско!

Смаяна от яростта и обидните думи, тя заяви:

— Но аз също съм бяла! Да не би да си се омърсил и честта та да е накърнена задето си с мен? — Нейният темперамент запламтя с не по-малка сила. — Така ли гледаш на мен? Така ли се чувстваш? Защо се ожени за мен, след като в сърцето ти има такова презрение?

Разбирайки грешката си, той бързо отвърна:

— Ти си полуиндианка! Ти си дъщеря на Черния облак.

Тя престана да му възразява, размишлявайки върху противоречието в думите му — по-рано и сега.

— Защо беше толкова неприятно изненадана, че ме вижда жива? Приятелка ли ми е била? По едно и също време ли сте ни хванали?

— Лия твоя приятелка? Каква лудост! Лия беше пленена миналото лято от Бялата стрела и беше дадена на баща ми като робиня, която да се грижи за него. Никога не е била твоя кода! Тя е само една робиня.

— Но защо ти се държа така с нея? Как може да си толкова груб към една беззащитна пленничка? Защо я мразиш толкова много? Не те разбирам. Изглеждаше смутена, може би е загрижена за мен. Защо не й отговори или не ме остави аз да говоря с нея?

— Тя не се е загрижила за теб. Разстроена е, защото си се върнала при мен! — презрително изрече той, споменавайки нещо, което не искаше да й казва.

— Защо се чувства засегната, че съм оживяла? И двете сме бели.

— Лия е особена. Повярвай ми, Шали, тя не е твоя кода.

Начинът, по който я гледаше и говореше, събуди подозрения в ума й. Защо тази Лия ще е нещастна от завръщането й? Защо мъжът й беше толкова гневен и нападателен?

— Има ли нещо между теб и Лия? — безпомощно запита тя. — Затова ли е разстроена от завръщането ми?

Той поклати глава.

— Лия и Сивия орел? По-скоро бих умрял, отколкото да я приема в леглото си на твоето място! Не ми говори повече за нея.

Но Алиша Уилямс си спомняше много добре разказите за мъжете и за плътските им нужди, за това как вдовците задиряха леките жени скоро след смъртта на съпругите си, както и за мъжете, чиито жени бяха бременни. Дали му беше неудобно да признае, че Лия е играла същата роля за него? Може би се страхуваше да не би Лия да й разкаже за това? Тя изгледа сърдитото му лице.

— Искаш да кажеш, че Лия никога не те е докосвала? — запита тя меко.

За миг сянка от смущение мина през очите му, преди да отговори твърдо:

— Никога не съм се любил с нея. Как ти хрумна такова нещо?

Той говореше толкова честно и страстно, че тя не можа да не му повярва. Може би само се е изкушавал да я вземе и това бе причина за виновния му вид.

— Не вярваш ли на Сивия орел? — запита той.

— Да, Сив орел, вярвам ти. Но все пак нещо е имало между вас — налучка тя смело.

— Не съм спал с друга жена, освен с теб, Шали, нито веднъж, след като очите ми те зърнаха за първи път. Лия се грижеше за сина ни, докато ти беше загубена за мен, събираше дърва и ми готвеше. Тя ни прислужваше като робиня, но не ми е била жена.

— Не я ли намираш хубава и привлекателна? — дразнещо го подкачи тя.

— Тя прилича на теб, това е всичко — без да иска призна той. Очите й се разшириха от откритието.

— Ти си я желал, но не си я докосвал, така ли?

— Не желая и нямам нужда от друга жена, освен от теб — закле й се той.

— Но Лия те желае, нали? Мислела си е, че може да те спечели, ако не ви преча, а? Не е ли вярно?

Уловен в капана, той призна:

— Да, Шали, Лия желае Сивия орел. Тя ми се предлагаше много пъти, докато аз скърбях по теб. Аз съм мъж — тялото ми изгаря за любов. Но не съм я любил. — За по-ясно той използва израза на белите.

— Тя влюбена ли е в теб? — запита Шали, внезапно обзета от ревност и гняв.

— Споменаваше такива думи, но те не означаваха нищо за мен. Опита се да ме съблазни много пъти, но аз не я взех. Не съм имал друга жена, сърцето ме болеше за теб. Искаше да заеме мястото ти, но аз й отказах.

— Ако беше индианка, би ли й отказал?

Изненадан, той пое дълбоко дъх.

— Сърцето и разумът ми казват не, но тялото ми не може да отговори същото. След време може би. Съзнанието ми беше замъглено, докато страдах за теб. Достатъчно е, че обичам и желая само теб.

Тя едва не му се присмя открито — да, желаеш ме, когато съм около теб, удобна и достъпна! Така, имаше една съперница индианка и друга с бяла кожа… за колко още жени й предстоеше да научи? Колко още жени ще скърбят за неочакваното й завръщане към живота? Обзе я гняв. Нямаше я по-малко от две седмици, а вече се е почувствал изкушен да забрави всичко, което е било между тях! Тъжният вдовец, колко трогателно! Шали не проумяваше, че Сивия орел не беше от същото тесто като мъжете, които тя познаваше от детството си в Англия, или като онези, които видя по-късно в Америка…

— Отново чувствам, че трябваше да те излъжа, Шали. Истината боли повече от лъжите. Ако си спомняше какъв съм, както и любовта ни, би разбрала, че трябва да ми вярваш. Дълбоко съм разтревожен и огорчен от мислите, които виждам в очите ти.

— Как очакваш да се чувствам, Уанмди Хота? Връщам се и намирам друга жена, която те преследва — сърдито извика тя.

— Разбери, Шали, Лия ме желае, не аз нея.

— Не е ли едно и също? — запита тя безразсъдно.

— Не, Шали, не е. Искам и имам нужда само от теб, мъничката ми. Обичам те, Шали — дрезгаво й каза той.

— Само ако можех да си спомня — изстена тя, отчаяна отново.

— С времето, любов моя, Великият дух ще освободи разума ти — отвърна й той.

— Кога ще стане това? Не знам какво да мисля и на кого да вярвам! Имаш ли представа как се чувствам?

— Опитвам се да те разбера. Трудно е. Трябва да ми помогнеш.

— Да ти помогна? Как мога да помогна на теб, след като не мога да помогна на себе си?

— Изморена си. Трябва да си починеш. Трудно ти е, Тревисти очи. Но и на мен не ми е лесно.

Как можеше да е такава егоистка и да постъпва непочтено? Той е прав. Колко чуден беше този мъж. Защо се колебаеше между нежност и бруталност? Защо едновременно я привличаше и отблъскваше? Какво ставаше с нея?

— Уморена съм. Мога ли да си почина сега?

— Ша. Истинма.

Поглеждайки го объркано, той каза:

— Да, спи.

Отиде и легна. Той докосна бузата й и се усмихна.

— Скоро всичко ще се оправи, малката ми.

— Дали, Сив орел?

— Ша.

Тя се засмя и затвори очи. Той се готвеше да излезе, когато тя отново ги отвори и добави:

— Съжалявам, Сив орел. Наистина.

— Ваете Чедаке, Шали. Истинма, Пи-Зи Иста. Тя се усмихна, вече знаейки тези думи, и заспа.