На следната сутрин в първия миг, когато просветна достатъчно, Сивия орел отиде при баща си. Лия чакаше тъкмо този момент и добре беше скроила плана си. Пренебрегвайки обичая, Сивия орел разтвори входа на вигвама и влезе, но намери вътре само Лия. Без да изрече и дума към бялата пленница, той се обърна да излезе.
Лия го извика:
— Сив орел. — Когато той спря и се обърна да я погледне, тя тръгна към него и заговори бързо: — Толкова съжалявам за Сияйната стрела и за Шали. Да имаше някакъв начин да ти помогна. Трябва да хапнеш, преди да тръгнеш, ще ти е нужна сила, за да победиш враговете си — изрече тя, предлагайки му уазна и вино от боровинки. — Това ще те сгрее и ще ти даде енергия.
Твърдият поглед на Сивия орел се спря на пълните й със сълзи очи. За миг не можеше да отдели очи от нея. Лия хитро беше подчертала приликата си с Шали. Преди да дойде на себе си, черните му очи се изпълниха със страдание. Душата му беше изпълнена с мъка, затова не забеляза, че Лия беше облякла една от роклите на Шали и беше взела една от любимите й фиби с мъниста, за да закрепи кестенявите си плитки.
Беше наблюдавала достатъчно дълго Шали отблизо, и затова можеше да наподоби пред втренчения му поглед израз и усмивка, много подобни на нейните. Беше решила да не говори, защото знаеше, че по-дълбокият й глас ще развали илюзията. Просто стоеше спокойно и безмълвно пред напрегнатия поглед на този забележителен мъж. Внезапно погледът му се охлади, той поклати глава, за да отпъди странния образ, който се появи като из облак и изчезна, преди той да разбере нещо.
— Хия! — каза той рязко, отказа храната и отстъпи. Когато се обърна, за да си тръгне, Лия повтори меко:
— Наистина съжалявам за божата ти, Сив орел. Моля се да ги намериш бързо и лесно.
Без да отговори, Сивия орел си тръгна. Лия се усмихна доволна. Първото семе беше посято. Когато страданията му станат толкова големи, че да не може да ги понесе, семето ще покълне. Ако не можеше да има скъпоценната си Шали, скоро ще пожелае нещо друго! Бързо се преоблече от страх да не би някой да познае дрехите на Шали. Когато нямаше никой, щеше да ги върне, откъдето ги беше откраднала преди няколко дни.
По-късно сутринта на втората луна, откакто напусна лагера си, вероятно за последен път, Сивия орел се метна гордо върху петнистия си кон Апалуса и се отправи към форт Хенри. Беше сам и горд без следа от бойна окраска върху красивото си лице. Не носеше уанапин и никакво оръжие, за да не могат по-късно Сините куртки да ги представят като военни трофеи. Каква великолепна и заплашителна гледка представляваше той, седнал като бронзова статуя върху красиво животно.
Сивия орел мислеше за предстоящия словесен двубой със своите врагове. В устата си усещаше горчив вкус. Не изпитваше вълнение или някакво предчувствие за утрешното изпитание, нито пък нетърпение да докаже голямото си мъжество. В този ден нямаше да има нови подвизи. Гордостта му се раздираше от мисълта, че животът му щеше да завърши по такъв унизителен начин. Един воин не можеше да си представи да бъде принуден спокойно да предаде живота си в ръцете на своите врагове без люта битка! Никога не си беше представял смърт извън честна схватка и без оръжие в ръце: Да влезе във враждебния форт беше все едно да тръгне с разтворени обятия към прегръдките на страшната гризли, и все пак трябваше да го направи. Саможертвата изискваше повече чест и кураж отколкото и най-яростната битка.
Тежката порта на форта бавно се разтвори колкото да се промъкне човекът през нея, после моментално се затвори отново. Уверен в безопасността си, мъжът вървеше към самотния ездач, който го очакваше. Човекът, който приближаваше, не беше някакъв индианец или мелез, а бял човек, облечен в кожени дрехи с ресни — търговецът на форта с коса като пламтящ огън. На краката си имаше ботуши до коленете, а върху твърдата си коса бе нахлупил кожена шапка. Беше висок мъж. Дали изпитваше някакъв страх или уважение, не можеше да се разбере, тъй като държането му не ги показваше.
Той спря на две крачки от легендарния воин и се взря в черните очи, които сякаш пронизваха душата му. Не попита Сивия орел дали говори английски — обърна се към него на добър сиукски. Ситуацията беше предрешена — гласно се изрекоха само няколко думи. Дразнещият глас произнесе:
— Нашият водач майор Ходжис предлага размяна — твоят живот за живота на сина ти. Приемаш ли условието му? — запита дребният търговец, чиято дейност зависеше от капризите на Ходжис.
Без да мигне, Сивия орел кимна.
— Размяната ще стане на портата — ти влизаш, а момчето излиза.
— Не. Ще доведете сина ми на разстояние едно копие. При даден сигнал си разменяме местата. — Сивия орел изложи своето условие с непроменено изражение и с твърд тон.
— Няма начин — не се съгласи човекът. — Ти и момчето може да избягате и да се скриете, докато вашите воини ни обсипят с безброй стрели.
— При това разстояние вие с вашите огнени пушки можете да убиете и двамата — и Сияйната стрела, и Сивия орел. Само единият от нас ще умре в ръцете на бледоликите. Няма да се предам, докато не с осигурена безопасността на сина ми — довърши спокойно той.
— Ако откажеш това условие, ще ти изпратим тялото му.
Този вероятен блъф не успя да промени решението на Сивия орел.
— Вържете дълго въже около кръста му. Щом излезе извън обсега на пушките ви, аз ще тръгна към вратата на форта. Вие ще държите пушка, насочена към гърба ми, а Сините куртки — към сърцето ми. Когато се намирам между вас и форта, пускате въжето и го освобождавате да се върне при моите хора, които ще чакат наоколо. Така че ако излъжете, само моят живот ще бъде в опасност. Но ще ми дадете вашата дума, а не думата на Сините куртки, че ще го освободите, когато се намирам между вас и тях. Ако излъжете, ще ви убия преди да напълните тялото ми с онези черни топченца — предупреди той, очите му с цвят на абаносово дърво пронизваха човека, който водеше преговорите.
Мъжът с безразличие размисли върху предложението.
— Уменията и смелостта на Уанмди Хота са добре известни. Веднъж щом момчето е на свобода, честта ти ще те накара да направиш опит да избягаш може би през мъртвото ми тяло. Ще стане както казваш само ако първо завържа ръцете ти отзад — рече той.
Погледите им се сблъскаха решително.
— Толкова ли се страхуваш от силата на Сивия орел, че трябва да вържеш ръцете ми с ремък? — предизвика той белия.
След като Сивият орел му се подигра в лицето като на някакъв страхливец, белият търговец се озъби презрително.
— Не се страхувам от никого, дори и от една жива легенда. Но само глупак би обърнал гръб на отчаян вълк. Възможно е да умреш, ако побегнеш, но би могъл и да избягаш. Легендата свършва тук и сега, Уанмди Хота. Аз съм борец, бих предпочел да те победя в схватка. Но залогът е твърде висок. Със сигурност знам, че не искаш да бъдеш победен по такъв унизителен начин. Кой боец би искал да умре без оръжие в ръка и без възможност да се защити? Имаш честната ми дума, че момчето ще бъде освободено, ако ръцете ти са вързани.
Сивия орел впи поглед в очите на белия търговец. Почувства, че белият мъж ще удържи на думата си, без да си дава сметка, че острите му сетива бяха опасно притъпени за толкова опасна акция.
— Приемам думата ти. Но ако другите не го направят, как ще бъде освободен синът ми? — Той хитро се опитваше да избегне всички капани.
— Ще спра първия, който се опита да попречи, давам ти дума за това. Аз не се занимавам с убийство на малки деца.
— Какво ще кажеш за втория и третия? — настоя Сивия орел.
— Тях също, ако е необходимо. — Погледите им се срещнаха още веднъж и се задържаха. Всеки от двамата за всеки случай преценяваше силните и слаби страни на другия.
— Така ще стане, Уанмди Хота каза думата си — изрече в съгласие дълбокият глас.
— Ще се върна след малко. Ако имаш да казваш нещо на твоите хора, сега го направи — посъветва го мъжът по някаква непонятна причина.
— Ще го сторя. Сега ми доведи Сияйната стрела.
Портата отново се отвори и затвори. Времето минаваше, после повториха същото. Сърцето на Сивия орел запя от облекчение и радост, щом зърна сина си. Едно въже беше завързано около кръста му и як войник го държеше здраво. Търговецът излезе напред. Сивият орел слезе от коня и застана на място. Джед Хокинс извади кожен ремък от пояса си и завърза ръцете на Сивия орел много по-здраво, отколкото беше необходимо. Без да бърза, Хокинс се върна там, където войникът чакаше със Сияйната стрела. Той пое въжето и го уви няколко пъти около силната си ръка, преди да даде знак на Сивия орел.
— Ела насам — нареди му непочтително той, въпреки че всички погледи бяха вперени в тях.
Преди да тръгне, Сивия орел се обърна към сина си.
— Сияйна стрела, дядо ти те чака отзад. Щом белият човек отпусне въжето, тичай към него колкото ти сили държат. Не се приближавай към мен, нито пък забавяй крачка. Разбираш ли? Можеш ли да бягаш и да не се обръщаш назад?
Белият мъж застина, изпълнен с подозрение и гняв.
— Дадох ти дума, че момчето ще е в безопасност!
— Приемам думата ти, но не и тази на злите Сини куртки. Синът ми слуша само мен. Ще се намеся, ако скроите някой номер. Ти чу какво му казах. Щом стигна до мястото, хвърли въжето, за да не се спъне в него — неустрашимият воин нареди, все едно че той командваше собственото си залавяне!
— Добре! Хайде да свършваме! — извика раздразнен другият мъж, тъй като смъртоносната игра с живота на едно дете не беше по вкуса му. Още по-лошо, че лъжите, които беше принуден да изрече, изгаряха устата му. Той се изплю, сякаш искаше да изхвърли лошия вкус.
— Ата! — Сияйната стрела извика уплашено, когато видя, че баща му е с вързани ръце.
— Слушай ме, Сияйна стрела! Трябва да остана и да говоря с белите хора. Щом въжето се разхлаби, тичай бързо към Бягащия вълк! — изкомандва той, молейки се синът му да не се поколебае пред лицето на опасността или пък да спре, ако белият търговец извика нещо на неговия език.
— Ша, А та! — умолително каза малкото момченце.
Сияйната стрела се устреми напред, а Хокинс тръгна към Сивия орел. От своя страна Сивия орел енергично закрачи към него. Разминаха се на около метър, но се намираха твърде близо до форта, за да извършат някое необмислено движение. Крачка по крачка доблестният воин вървеше към омразния форт, острият му поглед следеше дали отстъпващият Хокинс няма да направи някоя погрешна стъпка. Щом стигнаха до предварително уговореното място, и двамата мъже спряха. Въжето около кръста на Сияйната стрела се изпъна, докато той се напъваше да продължи.
— Отпусни въжето и прибери оръжието си — провикна се Сивия орел.
Хокинс извади пушката, без да изпуска въжето. Портите на форта изскърцаха, разтвориха се широко и разкриха шест пушки, насочени към силното тяло на Сивия орел. Като държеше въжето с лявата си ръка, Хокинс тръгна към Сивия орел. Едно движение и тялото му щеше да бъде прободено от много огнени изстрели.
Но буря от гняв вече разтърсваше воина. Дори по време на война човек не дава честната си дума, за да я наруши няколко минути по-късно. Хокинс трябваше да умре! Преди някой да реагира, той вдигна ръка.
— Чула! — извика на коня с ясния си глас и нареди на животното да нападне белия мъж до Сияйната стрела. Мощното животно се втурна към онзи, който застрашаваше живота на любимия му господар. След като шестте огнени пушки бяха насочени към Сивия орел, той знаеше, че ще е глупаво да помръдне. Ако Великият дух пожелаеше, може би щеше да успее да избяга и той. Но друг път. Засега трябваше да принуди белите да удържат на думата си, без да рискува лекомислено живота си.
Чула се изправи на задните си крака и замята копита, запръхтя пронизително. Хокинс падна назад, опитвайки се да избегне смъртоносните удари.
— Бягай, Сияйна стрела! — извика загриженият баща още веднъж, докато бързото животно продължаваше смелата си атака.
Пъргавото дете прескочи опънатото въже и го издърпа от ръката на Хокинс. Спусна се като катеричка, оказала се на свобода. При първия намек за предателството воините Оглала незабавно излязоха иззад дърветата. Сияйната стрела се спусна в прегръдките на дядо си. Сивия орел видя как развързват унизителното въже от тънкото му здраво тяло. Погледна Бягащия вълк, кимна с облекчение и примирение, а после премести бездънния си поглед към мъртвия мъж под копитата на Чула.
— Чула, я! — изкомандва той обичното си животно да се върне в безопасност при своите. Жребецът мигновено се подчини, тропайки с копита по твърдата земя, и се спусна към гората. Както беше обичаят, Оглала също се оттеглиха сред дърветата, за да не пречат на белите да скърбят за загубата на своя воин. Сивия орел погледна към шестте пушки, насочени в тялото му. Леденият му поглед се взря в очите на всеки от мъжете поотделно и прочете в тях напрежение и страх.
За част от секундата той се изкуши да се хвърли в бяг, да накара войниците да стрелят по него и да довършат бързо тази смъртоносна игра. Но не би могъл да покаже подобна страхливост, нито пък щеше да позволи синът му да чуе предсмъртния му вик. Остана където си беше, войниците също. На Сивия орел му беше забавно, че не смеят да го приближат. Не беше ли вързан? Те не държаха ли пушки в ръцете си? Не бяха ли много, а той — сам? Какви страхливци бяха тези бледолики!
Най-накрая цял взвод въоръжени войници притичаха и го наобиколиха. След като Хокинс беше единственият, който говореше сиукски, те нямаха представа как да се обърнат към силния воин, като не знаеха, че той говори свободно английски. Провериха дали в стъпканото и обезобразено тяло на Хокинс не е останала още някоя искрица живот. Наредиха бързо да го погребат. Няколко смушквания с пушките по широкия му гръб на Сивия орел го подканиха да тръгне.
Във форта го отведоха в канцеларията на Ходжис. Около него бяха останали само трима души. Сивия орел застана в средата на малката стая, мускулестото му тяло изглеждаше застрашително сред тримата мъже, макар те да знаеха, че с вързани ръце е безпомощен. Един войник остана пред вратата с пушка, насочена към корема му. Човек със странна външност седеше на стол от лявата му страна, докато водачът на Сините куртки — мъж с огромен гръден кош — обиколи няколко пъти Сивия орел.
Очите на Ходжис го премериха от главата до петите.
— Ето, това е известният Сив орел — презрително се присмя той. — Сега не изглежда тъй страшен, нали? — Ръцете му опипваха здравите мускули по ръцете и раменете му. Сивия орел не мръдна, нито проговори. Погледът му остана стоически вперен в стената. Потисна една усмивка, когато Ходжис отбеляза липсата на трофеи по тялото му. Познаваше добре белите — те обичаха подобни кървави сувенири.
Ходжис застана пред него, но погледът на Сивия орел като че ли минаваше през стъкло и продължаваше да се взира в отсрещната стена. Нервите на Ходжис се изопнаха и го побиха тръпки. Внезапно нанесе силен удар в незащитения стомах на вбесяващия го индианец, който не показваше и сянка от уплаха или слабост. Единственият отговор беше, че воинът пое дълбоко въздух с широко разтворени ноздри.
— Дяволите да те вземат! Да беше тук Хокинс да ти преведе какво имам намерение да правя с теб, червенокожо копеле! Твоите хора ще получат обратно великия си воин, но парче по парче — закани се храбро той, макар, че отвътре трепереше.
Изразът на Сивия орел не се промени. Смеейки се самодоволно, майорът се обади:
— Елате тук, дон Диего. Ето ви истински жив варварин. Те ли тревожат толкова вашето правителство? Заради тях ли са ви изпратили? Както виждате, не си заслужава. Пълно е с кръвожадни червенокожи — примитивни животни, а земята е безплодна и за култивирането й ще е необходим толкова тежък труд, че ще убие най-добрите ви хора!
— Ако е толкова лошо, амиго, защо вие дойдохте тук? — запита любезно дон Диего, официален представител на испанското правителство. — Въпреки че тази територия принадлежи на Испания, тук има повече американци и французи, отколкото мои хора.
— Затова ли искате да я продадете? Тя е по-близо до нас, отколкото до Испания. Не можете да управлявате през океана тези обширни територии.
— Не съм казал, че моето правителство иска да ги продаде на вас — поправи го дон Диего, играейки си с тънките си, черни като смола мустачки, а после замислено поглади козята си брадичка. Кожата му беше светла и гладка като на малко дете, смутеният му вид издаваше неудоволствието му от грубото държане на Ходжис.
Белите се надхитряха помежду си, ала тази земя принадлежеше на индианците, а не на испанците. Облечен в черни дрехи, украсени със скъпо сребро, този мъж не изглеждаше като останалите. Речта на дон Диего и дрехите му бяха различни, забеляза проницателният воин. Излъчваше някаква необикновена сила и самоувереност. Беше ясно, че водачът на Сините куртки се отнася с уважение и страх към него. След като установи това, Сивия орел се заслуша по-внимателно в думите им.
— Защо толкова се хвалите, след като сте заловили само един мъж? Когато един вожд е убит, следващият много лесно и бързо заема мястото му. Не мога да разбера огромния ви страх от този самотен воин.
Измъчен, Ходжис се присмя:
— Само един мъж ли? Цезар само един мъж ли е бил? И Чингис Хан е бил един! Александър Велики също е бил един! Понякога един подобен мъж е достатъчен, за да подхрани мечтите за величие и обединение! Сивия орел е точно такъв мъж! Всеки воин по тези места би го последвал дори и в ада само да им нареди! — изръмжа Ходжис, а после се изчерви заради грубия си изблик. — Простете ми, сър, увлякох се — бързо се извини той, забелязвайки неодобрителната физиономия на упорития испанец.
— Разбирам, че сте любознателен изследовател на историята. Ако този индианец е големият вожд, какъвто го смятате, защо тогава се хвана във вашия капан? — запита скептично дон Диего с обидно весел тон. — Вождовете, за които говорихте биха пожертвали даже семействата си, за да станат велики. Щом един мъж може да размени живота си срещу този на малкото си момче, не може да бъде толкова студен и опасен, какъвто го изкарахте. Не виждам пред себе си бог на войната, а само един смъртен, който самопожертвователно и смело размени своя живот за живота на сина си.
Ходжис едва успяваше да сдържи бесния си гняв. Но не можеше да направи нищо против дон Диего. Беше му заповядано да изпълнява всичко, което испанецът пожелае и да не се подчини на заповедта би било огромна грешка.
Дон Диего направи кръг около безмълвния воин. Пое дълбоко дъх при вида на кръвта, която се стичаше от дълбоко врязаните в плътта ремъци.
— Развържете го! — внезапно изкомандва той.
— Да го развържем ли? — невярващо попита Ходжис.
— Ремъците са много стегнати. Ще го осакатите — хапливо отбеляза дон Диего.
— Какво значение има? Скоро той ще умре. Опасен е, дон Диего — извика майорът, ядосан от властния испанец.
— Човек може да приеме, че е справедливо врагът да бъде екзекутиран, сър, но не и да си позволява детински игри на бруталност. Вашите хора са въоръжени, вие също носите пистолет. Със сигурност двама въоръжени мъже могат да се справят с един единствен невъоръжен — задъхано изрече той. Как смее тоя наперен петел в синьо и жълто да поставя под съмнение авторитета му!
Ходжис си помисли, че ще убие испанеца, ако още веднъж повтори „един единствен“.
— Казах да го развържете! — повтори дон Диего.
Бесен от гняв, с почервеняло лице, Ходжис запелтечи:
— Както желаете… дон Диего. Но на мен… не ми харесва това. Той е опасен и коварен.
Ходжис извади нож от бюрото си и преряза потъналите в кръв ремъци. Издърпа жълта кърпа и избърса с нея мокрите си пръсти, а после и ножа си. Седна зад бюрото на безопасно разстояние от коварния воин, като хвърли изцапания нож върху масата. Наблюдаваше как Сивия орел раздвижва пръстите си, а после лениво скръства ръце върху мускулестите си гърди, без да обръща внимание на кръвта, която капеше върху дрехите му. Ходжис нервно се раздвижи, когато черните очи на индианеца се впиха в неговите. Досега не беше виждал толкова заплашителен поглед.
— Дръж го на прицел, Клинт. Бърз и хитър е.
— Хайде, хайде — сгълча го испанският представител. Той пристъпи към Сивия орел и запита: — Говориш ли английски? — След като индианецът не отговори, дон Диего добави: — Разбираш ли?
— Не се приближавайте толкова, сър, ръцете му са развързани — предупреди Ходжис, вбесявайки дон Диего с непрекъснатия си страх.
Дон Диего удари с юмрук по бюрото.
— Стига, майор Ходжис. Не виждам нищо страшно. Той е сам! Какво може да стори един беззащитен затворник…
Със светкавична скорост лекомислено захвърленият нож се оказа в ръцете на Сивия орел. Той сграбчи дон Диего и допря ножа до гърлото му. Обърна се така, че ужасеният дипломат да остане между него и белите му врагове.
— Какво по… — изруга Ходжис, обзет от паника и изненада. — По дяволите, Диего! Предупредих ви, че е бърз и опасен! Не трябваше да пускаме ръцете му. Един единствен мъж, така ли? Е, животът ви е в негови ръце! — избухна Ходжис.
— Говорете му, глупако! Престанете да дърдорите като някакъв идиот! Не му позволявайте за ме нарани! Вие сте длъжен да ме защитите. Ако нещо ми се случи… — дон Диего остави ясната заплаха да увисне многозначително във въздуха.
Ходжис се вгледа в испанеца. Къде бяха арогантността и смелостта му? Един единствен мъж, присмя му се той наум. Сивия орел не беше просто мъж, той беше бог на войната, ужасяваща легенда, неочаквано въплътена в реалния живот. Ходжис за момент се изкуши да остави индианеца да пререже нещастното гърло на Диего, а след това да го застреля. Така едновременно щеше да се отърве от два неприятни проблема.
— Забравихте ли, че той уби единствения човек, който говореше дивашкия му език? — напомни Ходжис на разтреперания испанец, който се боеше да диша, за да не се набоде на смъртоносното острие.
— Трябва да има някакъв начин да ни разбере! — извика той.
— Няма нужда. Явно, че се опитва да избяга! — заяви Ходжис. Толкова ли беше глупав? Щеше ли да позволи тая опасна змия да му отнеме най-голямата победа — да залови Сивия орел без нито един убит войник? Хокинс не се броеше — той беше само някакъв търговец, който нямаше късмет.
— Тогава отворете вратата и го пуснете да си тръгне, идиот такъв! Да не би да сте полудял? Може да ме убие! — закрещя дон Диего, забелязвайки как в очите на Ходжис проблясва искра на удоволствие. — Бих си помислил два пъти, преди да извърша някоя глупост.
— Искате да кажете да го пуснем да си тръгне? Глупости, дон Диего! Това е самият Сив орел и аз го залових! А сега искате да го пусна!
— Животът ми не може да се фавни с неговия. Незабавно го пуснете! — крещеше испанецът.
Сивия орел посочи пушката в треперещите ръце на часовия. Ясно беше какво иска да каже.
— Свали пушката! — изкрещя дон Диего.
Очите на войника се преместиха върху зачервеното лице на своя командир. Чакаше го да проговори. Ходжис изруга и задъхано рече:
— Остави пушката, Клинт.
Войникът пристъпи към бюрото и остави оръжието там. Сивия орел посочи въжето, което висеше на стената и кимна към часовия. Ходжис се разгневи, но се наведе и завърза младия войник. Обърна се към Сивия орел и се присмя:
— Какво ще поиска още Ваше Височество?
Сивия орел издаде звук, приличащ на конско цвилене.
— Искаш кон, така ли? — пошегува се Ходжис саркастично.
— Бързо му дайте кон, Ходжис! Не го гневете! Ножът е остър, а той може да загуби търпение!
Ходжис се вгледа в паникьосания испанец и смело заяви:
— Ако не беше поискал да го развържа, гърлото ти нямаше да е в опасност. Очаквам голяма награда задето те спасих.
— Наказанието ти ще е по-голямо, ако не го пуснеш — озъби му се дон Диего.
Щом Ходжис тръгна към вратата, Сивия орел премести острието на ножа към сънната артерия на испанеца. Само една погрешна стъпка на Диего, или какъвто и да е опит някой да го нападне, и острието щеше да потъне в гърлото му без надежда за спасение. И тримата мъже разбраха стратегията на воина. Ходжис отвори вратата. Сивият орел извика:
— Уасичу.
Ходжис се обърна и го погледна.
— Какво искаш още?
Очите на Сивия орел се плъзнаха към двамата войници, които стояха наблизо и им кимна да отстъпят. Кипящ от гняв, Ходжис извика:
— Хей, вие там, идете в кухнята.
Войниците го погледнаха изненадано, но се подчиниха. Острият поглед на Сивия орел се отмести към предната част на форта и спря върху стражите на кулите в двата края. Следващото му безмълвно нареждане беше ясно. Като скърцаше със зъби, Ходжис нареди и на тях да отидат в кухнята. Лукава искра проблесна в очите на майора, когато успя незабелязано да им даде знак да не се подчинят. Но индианецът улови погледа, разбра го и поклати глава предупредително.
— Мръсен червен дявол! Някой ден пак ще ми паднеш в ръцете! — изруга разярен комендантът.
Ходжис извика да доведат кон и да го оставят до портата. Когато всичко изглеждаше готово, Сивия орел избута дон Диего през вратата и повлече дребния мъж към коня. После кимна властно и се наложи самият Ходжис да отвори портите. Хванал поводите с два пръста, Сивия орел тръгна назад, повличайки коня и дърпащия се дон Диего. Вече на безопасно разстояние, индианецът победоносно изгледа разярения Ходжис. После пусна дон Диего и му подари ножа да си го пази за спомен.
Кимна с глава и се усмихна. Метна се на коня и препусна с все сила. Дон Диего изгледа изненадан оръжието в треперещите си ръце, а после — гърба на оттеглящия се индианец. Ходжис се приближи.
— Защо не го прободохте? — извика той невярващо. — Щяхте да убиете самия Сив орел!
— По същата причина, поради която той не намушка мен! Може да е дивак, но е човек на честта. Много подцених храбростта му — чистосърдечно си призна дон Диего.
— Диваците нямат чест! Ножът беше у вас, защо не го използвахте?
— Уж сте хитър и умел човек, но също го подценявате. Ако се бях опитал, земята щеше да попие моята кръв, а не неговата. Вие изглежда не разбирате какво направи той, но аз не съм глупак, Ходжис!
Дон Диего се запъти обратно към форта. Ходжис се загледа в гората. Нямаше смисъл да преследва Сивия орел, В момента, в който напусна форта, той щеше да потъне между дърветата! Обърна се и закрачи към портите.
Когато следващият следобед Сивия орел се върна в лагера, всички бяха много радостни и изненадани. Оглала се събраха около него и запяха хвалебствени песни. Със страхопочитание и наслада те слушаха как е победил враговете си в собствената им игра. Сияйната стрела седеше в силните ръце на баща си. Детето го прегърна няколко пъти през врата. Сивия орел похвали куража и съобразителността му. Момчето се засмя и изпъчи от гордост.
— Вече воин ли съм, татко? Заслужих ли едно перо? — възбудено извика то.
— Заслужи перо, мъничкият ми, но за да станеш воин, са нужни много пера и ще трябва да минат много зими. Имай търпение. Има доста да учиш и да придобиеш различни умения.
— Сега ще търсим ли мама? — внезапно запита детето, пронизвайки сърцето на Сивия орел. — Трябва да я намерим и да й кажем за първия ми подвиг. Сините куртки я раниха.
— Трябва да ми кажеш какво се случи край реката онзи ден, когато те плениха — нежно го окуражи Сивия орел, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно.
Момчето разказа същото, което воините бяха отгатнали по следите.
— Къде е мама? — запита то накрая.
— Не знам, Сияйна стрела — отговори му честно Сивия орел. — Други я търсиха в продължение на много дни. Не успяха да я намерят.
Разтревожен, Сияйната стрела извика:
— Тя е ранена. Можем да я открием — заяви то по детски убедено и със сляпа надежда.
Сивия орел погледна баща си.
— Наблюдателят на луната върна ли се, татко?
— Да, сине. Нищо — тъжно обяви той.
Когато Сияйната стрела настоя заедно да я търсят, Сивия орел се усмихна и каза:
— Великият дух ще бди над нея, докато я намерим. Не се страхувай, мъничкият ми, тя благополучно ще се върне при нас.
Четири дни по-късно Сивия орел повтори същите думи на Сияйната стрела. Но момчето не можеше да разбере защо баща му не тръгва да намери майка му и да я доведе в къщи. Нямаше нещо, което баща му да не може да направи! Два пъти се разплака за Шали, друг път заудря с малките си юмручета по гърдите на Сивия орел с искането да намери майка му. След като силният му изблик премина, широко отворените му очи се взряха в баща му и то неочаквано попита:
— Мама мъртва ли е? Сините куртки убили ли са я? Дали се е удавила в реката?
Думите, от които се опасяваше Сивия орел, го прободоха силно.
— Искам мама — плачеше детето, усещайки нещо опасно в действията и настроението на баща си.
Какво можеше да каже той на това малко момченце, което страдаше тъй дълбоко? Сигурно щяха да я открият и да му я върнат досега, ако… — при тази мисъл очите му се премрежиха.
— Не мога да доведа майка ти у дома, Сияйна стрела. Ако Сините куртки са я убили, сега за нея се грижи Великия дух. Той няма да я изостави. Ако скоро не ни я върне, ще знаем, че е отишла при Великия дух.
— Сините куртки са лоши, татко. Тя падна във водата и повече не я видях. Дали Великият дух я е спасил?
— Не знам, сине. Но той пожали моя живот, затова се върнах при теб.
Сияйната стрела плака, докато заспа в прегръдките на баща си. Почти се зазоряваше, когато големият воин потъна в дрямка.
На следния ден, щом Сияйната стрела откри, че дядо му го няма, у него се събуди нова надежда.
— Да не би дядо да е отишъл да търси мама? — запита той с блеснали кафяви очи, които разкъсваха сърцето на баща му.
Сивия орел го погледна и се усмихна.
— Вероятно ще намерим Шали — отговори той, тъй като не беше в състояние да каже на сина си, че Бягащия вълк е в лагера Сисетон заедно с представители на други племена. Той трябваше да отиде с него, но не можеше да остави своя син самичък с мъката му. Освен това сърцето му беше далеч от продължаващата война с белите. Той и Сияйната стрела трябваше да са заедно сега, тъй като скоро щеше да бъде принуден да признае, че Шали никога няма да се върне. Сивия орел се сети, че трябва да съобщи на вожда Черен облак за мъчителната загуба на дъщеря му. Но той сигурно е на срещата в лагера Сисетон. Когато преговорите свършат след два дни и баща му се върне, Сивия орел трябваше да отиде в лагера Черна стъпка, за да отнесе страшната вест.
Както обикновено след бягството му от форта, Лия дойде да им донесе храна и да свърши домашната работа. Под маската на съчувствие и послушание Лия изпълняваше дневните си задължения най-ревностно. Тя използваше всяка възможност да се доближи до Сияйната стрела: хранеше го, грижеше се за него, забавляваше го, дори го успокояваше. Сивия орел беше така потънал в мъката си, че не успя да разгадае замисъла й. Но коварната Лия знаеше точно какво иска.
Докато Бягащия вълк и Бялата стрела ги нямаше, тя трябваше да се възползва от всяка възможност, за да омае Сияйната стрела и храбрия му баща. При нормални обстоятелства това щеше да изисква много време. Но измъчени мъка и самотата, двамата мъже се поддаваха по-бързо на пъкления й план. Детето скоро откри приликата на Лия с майка му. Обаче Сивия орел с нараненото си сърце по-трудно се подаваше на очарованието й.
Лия старателно избягваше всякакви контакти с другите индианци и вършеше работата си само докато всички почиваха. Ако някой забележеше как постепенно заприличва на принцеса Шали, щеше да стане лошо. Но засега нямаше нищо тревожно. А как не й се искаше всяка вечер да се връща в шатрата на Бягащия вълк. Но твърдият воин й даваше ясно да разбере, че не може да спи при тях, независимо, че се държеше като негова робиня. Нужно беше само време. Но разполагаше ли тя с тази ценност? Не, Бягащия вълк и Бялата стрела щяха да я издадат и всичките й мечти щяха да пропаднат в момента, в който се върнат! Трябваше някак да ускори победата. Имаше нужда само от едно съприкосновение с мъжествения воин, за да го направи свой роб!
Тялото на Лия потрепери, а пулсът й се учести, когато сериозният поглед на Сивия орел се задържа върху лицето й за пръв път след онази сутрин в шатрата на Бягащия вълк. Тя се усмихна стеснително и нарочно отърка гърдите си о рамото му, когато мина покрай него. Леко го докосваше с пръсти, когато му поднасяше храната. Предизвикателно люшваше ханш, докато вършеше умело домакинската работа. Може би е забелязал способностите и красотата й? Гладът за жена сигурно го измъчваше. Мъжете са тъй различни от повечето жени — те нямат нужда от романтични изживявания, за да уталожат физическите си нужди. Само някой и друг ден още, особено като го съблазнява непрекъснато, семето му щеше да започне да напира, за да се излее в изгарящото й за него тяло.
Същият следобед Лия захвърли предпазливостта си. Беше дошло времето да му покаже колко е готова за него и колко много го желае. Изразът й стана по-топъл. Огнените й погледи — подканващи и умолителни, усмивките й — по-омайни. След като беше го наблюдавала отблизо, Лия вече знаеше дневното му разписание. Знаеше точно кога и къде се къпе във все още ледената вода. С малко смелост и изобретателност можеше да го изненада в подходящо положение. Потрепери при мисълта за студената вода, но се усмихна похотливо, представяйки си как после той щеше да я стопли. Възможността беше идеална — как този емоционално разклатен мъж можеше да устои на жена, която толкова прилича на любимата му съпруга, щом я види да излиза гола от реката?
На следния ден, решена да изпълни своя безсрамен план, Лия се събуди в отлично настроение. Но не и Сивия орел. Преследващите го спомени измъчваха ума и сърцето му. Тялото му копнееше за неговата любима Шали. Чудеше се дали тази пробождаща болка в сърцето и слабините му някога ще престане. Беснееше срещу силите, които му бяха отнели любимата. Тормозеше го и вината за неспособността му да защити жената, която обичаше, вина за физическото вълнение, което онази бяла пленница предизвикваше в слабините му. Само да не приличаше толкова много на любимата му… само ако мъжествеността му не копнееше за задоволяването, на което се радваше по-рано… ако духът му беше мъртъв, тогава защо желанията му също не умираха? Но той щеше да се справи с тая отвратителна сласт. Никога няма да въведе бяла жена в леглото си, нито една с изключение на бялата птичка на опустошеното му сърце. Когато минеше времето и той повече не можеше да устоява на подтика на предателската плът, щеше да се задоволи с някоя приемлива индианка. Може би жена, която също е загубила другаря си, ще задоволи физическите му копнежи и нужди, ще се грижи за него и за малкия му син. Никога не беше преживявал такава самота и мъка. Какво можеше да изпълни огромната пропаст в живота и сърцето му? Защо съдбата го остави сам? Смъртта не е ли егоистично предателство? Би ли понесъл да види как някоя друга заема мястото на Шали в шатрата и постелята му? Би ли могъл? Не, крещеше измъченото му сърце.
Но мозъкът му се възпротиви — а многото нужди на сина му, а работата, която трябва да се върши, а огненият повик на плътта? Бяха изминали почти дванайсет дни, откакто за последен път видя омайващата жена на своето сърце. От голямото страдание му се стори, че това нещастие е станало безкрайно отдавна. Не беше логично да вярва, че в един миг щеше да вдигне поглед и да я види, изправена пред него, усмихната, с протегнати ръце. Но как копнееше той за този блажен миг. Не, нямаше жива жена, която би могла да заеме мястото й, нито дори тази, която сякаш отразяваше лицето й в кална локва!
При първото хранене в този знаменателен ден Лия постави ръка върху бронзовите му гърди, усмихна се тъжно и прошепна на английски:
— Сърцето ми натежава, като гледам как дълбоко страдаш, Сив орел. Няма ли нещо, което бих могла да направя, за да успокоя мъката в сърцето ти? Как копнея да разсея мрака от погледа ти! Каквито и да са нуждите ти, аз съм тук, за да ти служа. — Лия го омайваше с миловидното си лице и нежния си тон. Сивия орел се чудеше какво ли би помислила, ако знаеше, че той разбира всяка дума, която тя произнася.
Но в случая Сивия орел грешеше. Преди два дни тя беше станала свидетел на странна сцена. Беше се скрила в храстите край реката, за да се облекчи и чу как Сивия орел и Говорещата скала минаха наблизо. За нейна изненада Сивия орел учеше Говорещата скала на английски! Той боравеше леко и свободно с нейния език. Това съвпадаше прекрасно с лукавата й игра…
Все едно че не знаеше за това му умение, Лия привика на помощ цялата си съобразителност, за да хване в капана мъжа, когото желаеше. Щеше да предложи утеха на Сияйната стрела, щеше да говори мило и нежно за Сивия орел и за Оглала. Нарочно щеше да произнася сякаш на себе си думи, които би искала той да чуе и на които да откликне.
Планът й задейства, но не в посоката, в която Лия се надяваше. Сивия орел все повече разбираше колко много тя го желае и колко зависим беше синът му от нея, осъзнаваше вълнението, което думите и настроенията й предизвикваха в тялото му. Чувството за вина и повикът на плътта постепенно пробудиха негодувание от привлекателността й, от факта, че тя, а не неговата Шали, е тук. Той се бунтуваше, че Лия се осмелява да се преструва на неговата изключителна жена и че открито разкриваше желанието си да легне в постелята му! За да отстрани изкушението, той и Сияйната стрела се присъединиха към Говорещата скала и Малкото цвете за късното ядене. До падането на нощта вождът изкусно бе успял да я избягва през целия този тежък ден — най-трудният след загубата на Шали. В сърцето му се прокрадваше нетърпимата истина — наистина времето за надежди бе отминало.
Много късно вечерта Сивия орел отиде до Свещеното място. Имаше нужда от успокоение и връзка с Великия дух. Седна със скръстени крака пред малък лагерен огън, ограден от огромни скали. Извади парче мескалин от една торбичка и го постави в устата си. Започна бавно да дъвче сухия кактус, който предизвиква халюцинации. Но тази пъпка от кактус беше стара и бе загубила голяма част от силата си. Извиканите представи не задоволиха желаните отговори, вместо това извикаха образа на Шали, спомени от миналите дни, когато бяха заедно и щастливи. Старото парче кактус не произведе нормалния краен ефект на спокойствие и добро настроение, а ужасна празнота и болка, която все още го изгаряше. Бягайки от мъчителните спомени за Шали, Сивия орел се запъти с олюляване към шатрата си.
Малкото цвете беше поканила Сияйната стрела да прекара нощта с техния син, за да развесели малко тъжното момченце.
Сивия орел се отпусна върху постелята си и закри с ръка очите. Съзнанието му се понесе във висините, търсейки връзка с Шали край Великия дух… Повтори неразбрано името й няколко пъти.
Лия беше наблюдавала как благородният воин се клатушкаше съм шатрата си и разбра, че е в опиянено състояние. Знаеше, че Сияйната стрела не е там. От нощния бриз незавързаният отвор на вигвама се полюшваше подканващо. Щеше ли да посмее да го прелъсти в това състояние на беззащитност? Обхвана я опасение и несигурност. Разполагаше с толкова малко време. Ако можеше само веднъж да легне с него…
Като извика на помощ целия си кураж, Лия провери дали чужди очи не се мяркат наоколо да забележат безсрамното й влизане в шатрата на Сивия орел. Бързо притича и се шмугна в шатрата, като завърза връзките на входа, за да не осуети някой похотливото й намерение. Принуди трепетното си тяло да спре до леглото. Сивия орел мърмореше неразбрано, дочу само едно противно име. Зелените й очи се присвиха от завист към жената, която е могла така да очарова това олицетворение на мъжествеността и храбростта. Закле се мрачно той скоро да забрави, че тя някога е съществувала.
Пламналият взор на Лия забеляза безразборно нахвърляните на пода дрехи… Коленичи, за да могат гладните й очи да се полюбуват на мъжествената красота, просната пред нея. Опасни пламъци се разгоряха в тялото й, женствеността й се стегна и навлажни. Зърната на гърдите й се втвърдиха от желание. Облиза внезапно пресъхналите си устни, които жадуваха да опитат сладката плът пред нея.
Време беше да превземе този мъж. Лия съблече дрехите от еленова кожа от току-що измитото си тяло. За да не го събуди внезапно, тя леко плъзна ръцете си, намазани с омекотяваща мас по гърдите и корема му и той се размърда от лекото й докосване. Гледаше гладката му и твърда бронзова плът. Беше прекрасно мъжко животно. Решена да му въздейства, ръката й достигна до слабините му. Проследи дължината на члена, който я наелектризира. Той спонтанно откликна на допира й. Пръстите й се плъзнаха около него, той инстинктивно наедря, втвърди се и тя започна леко да се движи нагоре и надолу по гладката повърхност, за да го стимулира. Действаше внимателно, за да не го събуди.
Дългият член се събуди за животи пламна. Един стон излезе от разтворените устни на все още спящия Сив орел, докато Лия нарочно възпламеняваше сънените му сетива. Съзнанието му все още беше замъглено от мескалина. Представяше си красивата и нежна Шали. Тялото му беше в плен на наелектризиращите усещания на пулсиращото му мъжество. Ханшът на Сивия орел се вдигна нагоре, за да се предложи свободно пред погледа на жената, която обичаше и от която отчаяно се нуждаеше.
Страстни стонове излизаха от гърлото и гърдите му, а дясната му ръка потърси да погали тялото до него. Лявата му ръка сграбчи твърдата й гърда и започна да дразни зърното й с умелите си пръсти, а дясната потъна в кестенявите коси. Колко му липсваше неговата любима, но сега си беше отново в къщи…
На Лия й се стори, че ще полудее от силния копнеж, който я обхвана, от желанията, които той възбуждаше. Огън обхвана тялото й, нервите й се изопнаха, тя изгаряше от докосването му. Развълнувана от възбудата му и тръпнеща от блаженството, което той й даваше, тя неуморно и щедро галеше, притискаше и се радваше на прекрасния му член.
Умелите му търсещи ръце действаха също така трескаво, за да задоволят красивата му Шали. Като обезумяла ръката на Лия бързо и нежно се изкачваше и спускаше по пламналия член, върху тялото което се издигаше отново и отново, за да пресрещне удоволствията, с които тя го даряваше. Наложи си да не го възседне, както силно се изкушаваше да направи. Нетърпелива да задоволи огромната си жажда за него, тя жадно подготвяше дългия му обещаващ член да изпразни съдържанието си в нея. Сигурно той нямаше да издържи много дълго на умелите й ласки.
Обзет от нетърпима страст, Сивия орел се пресегна към своята любима и я сграбчи, покривайки устата й със своята. Устните и пръстите му се стараеха да я подлудят, да й предадат същия огън, който гореше яростно в неговото неудържимо тяло. Тя стенеше и се гърчеше върху леглото, отпуснала се напълно в ръцете му.
Докато устата му изгаряха устните и лицето й, Лия направи фатална грешка. Гърленият й глас го молеше да я вземе, да й позволи да пропъди болезнените спомени за Шали от ума му, да задоволи голямата си нужда в нейното пламнало тяло, да й позволи, да заеме мястото на загубената му любов. Той се бореше да изтрезнее и бързо да проясни съзнанието си. Застина, отдръпна се, разбирайки, че това не е Шали, която с любов и страст го влудява. Шали беше мъртва, Лия нагло го съблазняваше!
— Хия! — рязко я отблъсна той, докато тялото му се бореше да се наложи над пламъка и желанието. Потръпна от болката, която внезапно прониза възбуденото му мъжество. Стремеше се да намери сили, за да устои на това изкушение, докато сетивата му се събудят отново.
Лия потърка голото си тяло към неговото и обърна главата му отново към себе си. Замоли го настоятелно:
— Моля те, Сив орел! Тялото и сърцето ми изгарят за теб! Ти се нуждаеш от мен. Нека да облекча глада на мъжеството и сърцето ти. Можеш да ме имаш винаги, когато пожелаеш. Отнасяй се с мен както желаеш — наранявай ме, взимай ме, използвай ме. Не ме е грижа. Трябва да те усетя в себе си! Моля те! Шали си отиде завинаги. Но тялото ти изгаря за онова, което Лия може да ти даде. Това ще бъде наша тайна. Вземи ме — отчаяно просеше тя. Преди той да успее да реагира на шокиращите й думи, тя реши да го изкуси тъй, че той да загуби контрол и да не може да я отхвърли. Ръката й стисна все още възбудения му член и трескаво започна да го гали.
Обхвана го неканена, но приятна мъка. Той потрепери. Плътските копнежи молеха за бързо освобождение, тъй като той беше възбуден до крайна степен. Сграбчи меките й рамене и се опита да я отблъсне от огнения си член, който копнееше за освобождаване. Съзнанието му водеше страхотна битка с тялото му.
— Хия, Лия — повтори той, напрежението и неохотата му я окуражиха. Лия не се подчини на несигурната му заповед.
Отслабен и възбуден, Сивия орел за малко се изкуши да позволи на тялото си това унизително, но отчаяно желано освобождение. За първи път от непрежалимата загуба на Шали той преживяваше нещо друго, освен страдание и празнота. Дали опустошеното му сърце изпитваше удоволствие от това унизително наказание? Умът и тялото му поотделно ли се бореха? Дали едното можеше да победи другото? Дали физическата победа на тялото ще доведе до поражение на сърцето?
Обърканото му и замъглено съзнание яростно се бореше, както му се стори, цели часове, докато Лия галеше предателската плът, но всъщност бяха минали само секунди. Не можеше да предаде Шали така отвратително. Твърдо отблъсна тялото на Лия, за да свърши тази ненормална агония.
— Моля те, Сив орел. Не виждаш ли колко много се нуждаеш от това? Пълен е с огън и живот. Нека да охладя треската му и да му дам покой — примамливо го придумваше тя, усещайки, че той бързо възстановява силата си. Пребори се да си възвърне загубените позиции, но той не й позволи. — Как можеш да му отказваш по този начин? Ако не му дам наслада, ще го налегне още по-голяма божа. Позволи ми да го нахраня.
Сивият орел болезнено изви китките й и изръмжа:
— Хия! Я, Лия!
— Как мога да си отида, когато се нуждая от теб и ти от мен? Влез в мен, докато телата ни закрещят от удоволствие — молеше тя.
— Я, Лия! — заяви той отново с вече ясен и студен тон.
— Ти си жесток, Сив орел! Защо събуди такива пламъци у мен, ако не искаш да ги угасиш? Не разбираш ли, че те обичам? Няма друг мъж с твоята красота и мъжество. Всеки път, когато те видя, тялото ми изгаря за твоето. Имаш нужда от жена да се грижи за теб и за Сияйната стрела. Той има нужда от жена, която да го успокоява — каза тя на твърдия член, който сякаш обвинително сочеше към нея. — Ако не можеш да влезеш в тялото ми, позволи ми да изпия сладостта му. Позволи ми да пресуша огъня, който гори в него.
Дръзките й думи го шокираха и обезоръжиха. Как една жена можеше да говори тъй развратно и да моли врагът й да я изнасили? Какви странни желания се въртяха в ума й? Мъжествеността му толкова голяма ли беше, че тя да не може да й устои? Защо тя пренебрегваше собствените си явни нужди, а желаеше просто да задоволи неговите? Да не би да мисли, че семето му е магическо, или пък смяташе своите умения за такива? Блесналите й очи бяха вперени в мъжеството му като хипнотизирани. Независимо от решителността и контрола, предателският воин пламна отново и се изправи гордо и високо пред възхитения й поглед.
Тя се втурна към обекта на силното си желание. Сивия орел я отхвърли назад върху твърдата земя и я прикова там. Как смее тази нисша бяла робиня да го тласка към предателство към обичната му Шали! Лия продължаваше да моли да се съединят. Бесен на себе си и на нея, той неистово пресмяташе дали да не вкара най-брутално мъжеството си в нея няколко пъти и да накаже порочните й желания и безразсъдни действия! В един миг Сивия орел необмислено и отмъстително реши дивашки да изнасили тази вбесяваща и лекомислена жена. Ако я нарани зле, тя може и да го остави на мира! Тогава ще го отбягва! И няма да го омайва чрез приликата си с Шали!
Тежестта на раменете му върху китките й й причиниха садистично удоволствие. Като знак на Великия дух лъчи светлина от пълната луна навлязоха през проветряващия отвор и блеснаха върху лицето и тялото на Лия. Очите й го гледаха подканващо. Лукава усмивка бе изкривила устните й. Внезапно тя му се видя съвсем различна от загубената му любов. Тъкмо преди да изгуби търпение и отмъстително да проникне в женствеността й, контролът и действителността връхлетяха върху борещите му се чувства и ги победиха.
— Я, Лия — знаменателно я предупреди той, негодувание и ярост проблеснаха заплашително в черните му очи. Чертите на лицето му бяха сурови и неотстъпчиви. Опасни искри проникнаха в нажежената атмосфера. Стана болезнено ясно, че тя беше загубила битката.
Можеше да направи само едно — достойно и гордо да се оттегли. Когато той се изправи и седна върху постелята, за да я изчака да си тръгне, тя бавно седна и взе дрехите си. Облече се и се обърна към него.
— Може би е твърде рано за теб да вземеш друга жена. Когато дойде моментът, ела при мен и аз ще ти дам наслада, каквато не си мечтал и в най-невероятните си сънища. Шали си отиде завинаги, а нуждите на тялото ти останаха. Никога няма да ти откажа всяко удоволствие, което би поискал от мен. Обичам те и те желая от първия миг, когато те видях. Щом гладът ти стане непоносим, прати да ме извикат, Сив орел.
С тези предизвикателни думи Лия спокойно излезе от шатрата му. Когато се изтегна върху собствената постеля, ядът беше първото, което тя изпита. Постепенно той отстъпи на суетата. Усмихна се, щом установи, че смелата й постъпка е постигнала няколко важни цели: Сивия орел откри, че е почти невъзможно да я отблъсне. С времето, когато нуждите на тялото му нараснат, волята му ще отслабне още повече и той безпомощно ще си спомня за уменията й. Временно я беше сбъркал с Шали, с известно усилие тя може да направи така, че измамата да става по-често и да трае по-дълго. Явно той не я отблъсна като бяла, а само като жена, която иска да заеме мястото на Шали. Все пак положението не беше безнадеждно, бързо реши тя.
Оптимистично настроената Лия не можеше да си представи колко дълбоко Сивия орел обичаше Шали и колко му липсваше тя. Тя не разбираше колко големи са гордостта и силата му. Но Сивия орел много добре знаеше какво чувства…