Нежни екстази

ГЛАВА ПЕТА

Красивата млада жена, която се мяташе от треска върху бизонската кожа на постелята, дори не подозираше какви драми се разиграват около нея. Болестта изгаряше тялото й и замъгляваше съзнанието й. Разкъсаното й дясно слепоочие най-после беше престанало да кърви и да мокри кестенявата й коса, пръсната като ветрило около главата й. Явно мехлемът и превръзката бяха спрели инфекцията и намалили отока, както и лилавото петно върху кожата с цвят на слонова кост. В безсъзнанието си младата жена бълнуваше неразбрано и винаги на английски. Викаше хора, които спасителите й не познаваха, но никога не произнасяше имената на онези, които устните й трябваше да назоват.

Вече четири дни Шали беше пленница на болестта, откакто две черни очи бяха открили безжизненото й тяло върху един дънер край брега на реката. Мъжът надзърна по-добре и с облекчение забеляза, че красивото лице на Шали някак се задържа над буйната вода, може би защото косите й се бяха заплели в клоните на дървото. Сърцето му биеше лудо от вълнение, защото той познаваше Шали и я обичаше.

Той благодари на Напи задето го доведе тук, където това прекрасно същество несъзнателно, но яростно се съпротивляваше на Птицата на смъртта. Как се е случило тъй, че буйното смъртоносно течение на реката я е грабнало и повлякло? Лагерът на Оглала беше разположен на цели два дни езда западно от техния лагер! Бързата река, която течеше край него, се сливаше с тази на много, много стъпки оттук. Ако случайно е паднала в бързото течение, как е била отнесена тъй далеч от лагера на Оглала и въпреки всичко е оживяла? Сигурно Великият дух е бдял над нея и й е подарил живота.

Но беше зле ранена. Или някой опасен враг я е нападнал в селото на Оглала, или пък тежък клон я е ударил, след като е паднала във водата. Ако не беше разпуснатата й коса, която се бе заплела в клоните на плаващото дърво, сега Шали щеше да бъде мъртва. Той нагази в ледената вода и внимателно освободи косите й. Вдигна безжизненото й тяло в силните си ръце. Беше съвсем студена и вкочанена, кожата й имаше цвета на синьото небе. Слагайки ухо на гърдите й отначало той не чу нищо, но после едва-едва долови леко туптене, което даваше искрица надежда.

Тялото на младата жена беше горещо и тя трепереше от опасна простуда. Мъжът я положи върху земята. Трябваше да действа бързо, иначе тя беше загубена. Извади ножа си, разряза прогизналите й дрехи, после свали и мокасините й. Грабна одеялото от гърба на коня и я изсуши, разтривайки силно мускулите й, за да я стопли поне малко и да раздвижи кръвообращението. Извика името й няколко пъти, но тя беше потънала в несвяст и не реагира. Само започна да кашля, тъй като ледената вода бе възпалила дробовете й и беше трудно да диша.

Изплашеният воин свали ризата си от еленова кожа и я облече с нея. После й обу кожените си панталони. Поради високия му ръст те бяха достатъчно дълги, за да покрият измръзналите й крака. Той остана само по долни гащи и суровият вятър захапа бронзовата му плът. Както се страхуваше, започна да вали и сняг — в началото слабо, но непрекъснато се засилваше. Трябва бързо да я отведе в селото си, тъй като състоянието й се влошаваше. Зави дрехите й във влажното одеяло и я отнесе до коня. Сложи я да легне напряко върху широкия гръб на животното пред себе си. Откъсна една ивица от роклята й и стегна раната на главата й. После пришпори с колене коня в галоп, за да стигне час по-скоро в лагера. Пухкавите снежинки покриваха следите му, по-късно щеше да попие влагата и да изличи всички отпечатъци.

Три мъчителни дни изплашеният воин и намръщената му жена помагаха на лечителя, докато той се опитваше да спаси живота на дъщерята на вожда им. Двама пратеници бяха проводени със спешна мисия до вожда Черен облак в лагера Сисетон и до Сивия орел в лагера Оглала. Те трябваше много скоро да се върнат. Минаха още два дни, но никой не се появяваше. Воинът, оставен да пази лагера, се чудеше на това странно развитие на нещата, той нямаше начин да знае, че пратениците бяха убити, преди да отнесат съобщението. Той се тормозеше от страданията на ранената жена, която на времето трябваше да стане негова съпруга, но вместо това тя се омъжи за Сивия орел. Що се отнася до чувствата на Шали, Смелата мечка не можеше трезво за прецени бившия си съперник. Спомни си колко много я бе обичал и опасна нежност запламтя в сърцето му.

Колкото и да се опитваше, Смелата мечка не успяваше да скрие дълбокото си чувство към жената в постелята. Всеки път Чела го хващаше да се взира в Шали с поглед, изпълнен с такава загриженост и копнеж, че обида и ревност запламтяха в сърцето й. Сякаш не стигаше, че преди много зими това полуиндианско момиче беше откраднало сърцето на мъжа, който й бе отреден, но да открие сега любов и в очите на съпруга си, й идваше твърде много. Преди години беше определено тя да се омъжи за Сивия орел, но се появи Шали и й го отне. За да омилостиви Смелата мечка, чиято годеница беше Шали, Сивия орел му даде Чела за жена. Наистина Смелата мечка си го биваше и беше достоен заместник на Сивия орел, но и двамата мъже бяха луди по полубялото момиче, което сега лежеше върху постелята в собствената й шатра и може би умираше.

Чела се шеташе дали не трябва усърдно да се моли Шали да умре, та да спре тайнствената й власт върху двамата мъже. Ако не бяха доказали, че е дъщеря на Черния облак, тя все още щеше да е бяла робиня на Сивия орел, а тя, Чела, щеше да бъде гордата му съпруга. Петте зими, които прекараха със Смелата мечка, бяха добри, дори щастливи. Защо трябваше Шали отново да нахлува в спокойния им живот и да припомня на Смелата мечка за любовта му към нея! Защо Сивия орел не идва? Разбира се, че трябваше да дойде при ранената си жена още преди пет или повече луни! Дали срещата в лагера Сисетон е толкова жизнено важна, че двамата — бащата и мъжът на Шали, щяха да я оставят да умре, без да дойдат при нея?

Стига само Черния облак да се върнеше бързо, можеха да преместят Шали в неговата шатра, далеч от жадния поглед на мъжа й. Дори Сивия орел и Шали да се бяха скарали и тя да е избягала, защо той отказваше да дойде при нея, след като знаеше, че е сериозно болна? Чела беше озадачена и раздразнена.

Вярно, че двете жени бяха постигнали взаимна търпимост. Не можеше да се каже, че са приятелки, тъй като миналото ги разделяше. Никой не беше забравил, че Чела се бе опитала да убие Шали, за да отърве Сивия орел от омагьосващото й въздействие. Нито пък как Шали смело се застъпи да не бият Чела за това безразсъдно деяние. Когато Шали посещаваше баща си в лагера Черна стъпка, или пък Чела отиваше при семейството си в лагера Оглала, двете жени се отнасяха една към друга учтиво и сърдечно. Чела дори пренебрегваше факта, че съпругът й е обичат и желал Шали за своя жена, преди да я изгуби от Сивия орат в една яростна схватка. Чела не можеше да отрече, че Шали и Сивия орел бяха дълбоко влюбени един в друг, тъй като много пъти бе наблюдавала каква обич и страст ги свързваха. Чела се сърдеше на себе си, че обвинява Шали за слабостта, която изпитваше Смелата мечка към нея и въпреки всичко зеленото чудовище на ревността продължаваше да впива отровните си зъби в сърцето и душата й.

Малко преди обяд Шали необичайно притихна. Смелата мечка скочи от мястото си край огъня и изтича до леглото й, страхувайки се, че завинаги е престанала да диша. Въздъхна дълбоко от облекчение.

— Треската мина, Чела. Напи пощади живота й. Но все пак се страхувам за нея, тъй като е много слаба и бледа.

Чела дойде при него край леглото на Шали.

— Тя е силна, Смела Мечко. Щом Напи го желае, тя скоро ще се събуди и ще се върне при съпруга си — заяви тя простичко, но нежно. — Сивия орел и Черния Облак ще са щастливи, че тъй добре сме се грижили за нея, ако някога се върнат, разбира се — добави хапливо. — Ако аз бях ранена и лежах на смъртно легло, ти щеше ли да ме гледаш така? — запита тя.

— Не разбирам защо семейството й толкова се бави — отвърна мъжът, който не искаше да произнася имената им. — Дори и сега тя не е вън от опасност.

— Изглежда, че често любовта и страстта отстъпват пред воинския дълг и честта на мъжа. Дали вождът не поставя отговорностите си над любимата, даже и когато тя е на смъртно легло? Смятах, че Шали е по-важна за Уанмди Хота дори от собствения му живот. Защо се бави той? — разсъждаваше тя на глас.

— Не знам, Чела. — За да успокои раздразнението й, Смелата мечка се усмихна и каза: — Ако жена ми беше сериозно болна, аз бих отишъл при нея в мига, в който научех вестта. — Той я погали по бузата. Чела беше добра жена. Не биваше неговите мечти по Шали да помрачават кафявите й очи и да развалят отношенията им. — Скоро ще дойде за нея. Ще й помогнем да се оправи бързо, за да се върне при семейството си. Не се преуморявай, жено, носиш сина на Смелата мечка — гордо й припомни той.

Тя се усмихна.

— Този път няма да е момиче. Ще имаш син, който ще те следва, когато ти вървиш след Черния облак. Един сън ми каза, че ще имам силен син, който ще язди до теб, съпруже. Така ще бъде, Напи ми го разкри.

Тъй като дълбоко вярваше в сънищата, Смелата мечка се зарадва, но не за дълго, тъй като след шест месеца Чела щеше пак да роди момиче. Но все пак този сън му помогна да овладее копнежа си по Шали.

— Гледай! — възбудено извика Чела.

Следвайки погледа й, Смелата мечка забеляза как Шали се мъчи да отвори клепачите си. След малко зелените очи примигнаха няколко пъти, преди да се затворят отново и младата жена да потъне пак в тъй нужния й покой. Чела и Смелата мечка размениха усмивки, разбирайки, че болестта отстъпва в битката за живота на Шали.

Младата жена се събуждаше и заспиваше много пъти през деня. Усещаше тялото си изключително слабо и изнемощяло, болеше я навсякъде. Беше много жадна. Пи от странното питие, което поднесоха към устните й — нещо като супа с непозната миризма. Сви се под някаква рунтава завивка. Чудеше се къде са чичо й и останалите. Какви бяха тези странни на вид хора наоколо? Какво се е случило с нея? Това помещение й беше непознато — голямо, кръгло, с конусовиден таван. Какви необикновени думи и образи изпълваха съзнанието й! Но беше твърде замаяна и объркана, за да мисли дълго.

Бореше се да повдигне оловните си клепачи, да помръдне, за да види кой я пипа по главата и й причинява такава божа, но не можеше. Напрягаше се да долови чудноватите неразбираеми думи, но напразно. Всеки път тя почти успяваше да се завърне в реалността, но умората я надвиваше и я завличаше в някаква черна бездна.

Постепенно периодите на ясно съзнание и бистър ум все по-често се връщаха при Шали. На два пъти се опита да извика на жената, която стоеше до огъня, но от пресъхналото й гърло не излезе нито звук. После отново потъна в черен мрак. Често първата мисъл, която я спохождаше при събуждане, беше, че е била и все още е много болна. Болката в главата бавно намаляваше. Чувстваше се по-добре и малко по-силна. Но къде беше чичо Тед? Защо той не се грижеше за нея? Дали той също не е болен? Това ли е причината тези двама непознати да се грижат за нея?

Тази нощ за пръв път от осем дни Шали спа спокойно. Когато на следващата сутрин отвори очи, един мъж с червеникавокафява кожа бе коленичил до нея и й се усмихваше. Обърканите й очи разгледаха необикновеното му облекло: кожени дрехи с ресни, кожени ботуши до коленете и гердан с човки на някакви птици. Дългата си коса бе привързал с кожена лентичка с цветни краища. Погледът й се върна на хубавото му спокойно лице. Очите му се смееха, защото объркването й ясно личеше в дълбоките й зелени очи.

— Кои сте вие? Къде съм? Какво се е случило? — задаваше тя един въпрос след друг, като се спираше да поеме дъх, тъй като беше много слаба.

Смелата мечка се взря в нея. Защо принцеса Шали го гледаше, сякаш не го познава? Защо му говори на езика на белите?

— Шали — изрече той смутен. Очите и гласът му издаваха тревога. Погледът й се плъзна към устата му, когато я попита как е.

— Не разбирам думите ти — отвърна тя, чувстваше се неспокойна, но не и уплашена. Този непознат мъж не се опитваше да й стори зло, грижеше се за нея, докато беше болна, така че защо да се бои от него?

Той отново заговори, бързи думи се сипеха от устата му като струи на водопад. Шали се обърка се още повече, тъй като той явно очакваше, че тя трябва да го разбира. Поклати глава и пак каза:

— Не разбирам езика ти. Къде е чичо?

Човекът се намръщи и я изгледа внимателно. Чела дойде при тях. Погледът на Шали се премести на красивата млада жена, която седна до странното легло върху мръсния под. Жената се усмихна и заговори на същия непознат език. И двамата се държаха приятелски, затова Шали запази спокойствие при тези объркани обстоятелства. Опита се да седне, но беше твърде слаба. Мъжът я докосна по рамото, показвайки й, че трябва да лежи. Отново й се усмихна, а после придърпа рунтавото одеяло до брадичката й.

В отговор тя им се усмихна и им благодари. Трябваше да общува с тях по някакъв начин. Посочи към гърдите си и каза:

— Алиша.

Смелата мечка и Чела размениха смаяни погледи. Когато Смелата мечка реши да провери подозрението си и я попита дали ги разбира, тя не отговори нито на сиукски, нито на наречието на Черната стъпка, а на английски. Той докосна рамото й и рече:

— Шали.

Тя изчака малко, а носле произнесе името си. Смелата мечка, който знаеше английското й име, поклати глава и заяви твърдо: „Шали“. Това се повтори няколко пъти, а Шали; се взираше недоумяващо в него. Дали не й предлагаше име на собствения си език? Или пък Атиша е Шали на неговия език? Да не би пък да я е сбъркал с някоя друга?

Мъжът посочи към себе си и каза:

— Мато Уадитака — после хвана жена си за ръка и изговори: — Чела — след това я докосна отново и наблегна: — Шали.

За да докаже, че разбира дотолкова езика му, тя повтори правилно имената, но с известна трудност. Когато отново посочи към себе си, тя каза:

— Алиша. Алиша Уилямс.

Смелата мечка поклати глава или от несъгласие, или от недоволство. Нямаше смисъл да спорят, само щяха да изцедят нищожните, й сили. Явно не знаеше, че е Шали, нито пък си спомняше езика им! Раната на главата, а и дългото и оставане в света на мрака бяха изтрити тези неща от съзнанието й. Може би когато напълно се възстанови, спомените ще се върнат…

Чела и Смелата мечка обсъдиха ужасното положение. Какво ще каже Сивия орел, щом я открие така? Внезапно Смелата мечка произнесе „Уанмди Хота“. В зелените очи на болната пролича още по-голямо объркване. Докато разискваха следващия си ход, Шали заспа.

Чела се взираше в пепелявото лице на Шали.

— Какво ще правим, Смела Мечко? — запита тя загрижено.

— Ако не дойде скоро, ще трябва да пратим още едно послание до Сивия орел. Вече стават осем или девет луни, откакто е напуснала техния лагер. Защо той не идва при нея? Може би когато го види, мъглата в главата й ще се разпръсне. Ще внимаваме да не я уплашим — реши той. — Тя пак се превърна в бяла жена. Но не изглежда да се страхува или да ни мрази. Трябва да й говорим внимателно, докато Великият дух изцели съзнанието и тялото й.

Мина един ден, после още един. Сивия орел все не идваше. Черния облак изпрати вест, че смята да спре в още няколко лагера, преди да се върне. Въобще не споменаваше за Шали! Смелата мечка реши, че рангът му не позволява да обсъжда странното държане на вожда си, но в душата си изпита дълбоко негодувание.

Шали си възвърна малко силите и можеше да сяда за няколко минути. След като не успя да разбере нищо от тези мили непознати, тя беше принудена да приеме помощта и грижите им. Вероятно се е случило нещо страшно и тя единствена е оцеляла, а тези приятелски настроени хора са я намерили. Но защо не можеше да си спомни това ужасно събитие? Нищо чудно раната на главата й да е изтрила тези болезнени спомени от съзнанието й, но когато укрепне достатъчно, щеше да си спомни трагедията.

Този ден стана нещо обезпокоително. Красивата жена на име Чела с тъмни плитки и червеникава кожа я наблюдаваше напрегнато. Какви мисли бушуваха зад очите й с цвят на шоколад? Бързо й стана ясно, че то има нещо общо с приятелското отношение и помощта на едрия хубав мъж. Дали бяха брат и сестра, или пък мъж и жена? Ако бяха съпрузи, защо тогава той гледаше нея, Шали, с такава топлота? Докато беше много слаба и не можеше да се движи, той й даваше да пие от онази особена чаша и я хранеше със супа от купичката. Усмихваше й се нежно и така разкриваше някаква привързаност, която я смущаваше и озадачаваше. Забелязвайки раздразнението на Чела, Шали се опита да приема помощта му учтиво, но отхвърли приятелското му държане. Ала за добротата, която проявяваше, тя не можеше да не му се усмихва лъчезарно. Освен това той се опитваше да я учи на някои думи.

Докато следобед него го нямаше, Шали се увери в необяснимото неодобрение и женска злоба у Чела. Тя й даде супата студена, а водата — топла! Божа прониза главата на Шали, когато Чела рязко дръпна превръзката, която беше залепнала върху раната. Жената с безразличие й хвърли чиста превръзка, която трябваше да си сложи сама, обърна се и остави Шали сама.

Страх започна да се прокрадва в съзнанието й. Какви бяха тези хора? Защо тази млада жена изведнъж започна да се държи тъй студено и враждебно към нея? А защо мъжът ставаше все по-мил? Тези промени бяха ли свързани помежду си? Какво можеше да направи? Къде се намираше? Как да отвърне на тези неразбираеми и странни хора? Как да проумее мистериозното и обезпокоително положение, когато изникваха твърде много въпроси, но на които не можеше да отговори? Само ако успееше да си спомни злополуката или нападението, които я бяха довели тук!

Блестящото слънце два пъти пресече хоризонта след сблъсъка между Сивия орел и Лия. Достатъчно дълго, за да опита още веднъж да разклати решителността на Сивия орел, намисли си лукаво Лия. Вторият й план претърпя неуспех, сега щеше да използва първия! Денят беше слънчев и необикновено топъл за началото на април. Лия беше подготвила всичко великолепно. Когато Сивия орел зави зад последното голямо дърво близо до мястото, където обикновено се къпеше по това време на деня, Лия внезапно излезе от реката пред очите му. Според плана си тя извика от изненада, гола и блестяща от водата, но не направи никакво движение да прикрие тялото си. Стоеше като хипнотизирана от изненада, коварно вперила поглед в присвитите очи на Сивия орел.

Изненадан от голото красиво тяло пред себе си, той бързо огледа Лия от мокрите плитки до тънките глезени. По обратния път очите му нерешително се поспряха на тъмния триъгълник, който пазеше женствеността й, после на гърдите й с изпъкнали пъпки. Щом погледът му стигна лицето й, Лия направи невинно и беззащитно изражение. Но очите й го гледаха смело и приканващо или по-скоро в тях се четеше отчаяна молба.

— Господи, колко те искам, Сив орел — измърмори тя с мек кадифен глас. От очите й избликнаха сълзи. — Защо трябва да ме измъчваш и да ме изкушаваш всеки ден? — лъжливо го обвини тя, придавайки си нещастен вид.

Да я измъчва и съблазнява ли, бързо му мина през ума на младия вожд. Изпоти се, но се обърна, мина покрай нея и потъна в гората, като се мъчеше да пропъди това лице, толкова напомнящо му за Шали.

Лия беше пропуснала момента. За да успее, трябваше да направи някоя отчаяна стъпка. Грабна дрехите си в ръце и побягна след него. Когато извика името му, той спря и се обърна, като я измери с твърд поглед. Но тя се хвърли към него, гърдите й се допряха до неговите, вдигнатото й нагоре лице го омайваше, защото му напомняше Шали.

Лия пусна дрехите си на земята. Задъхано нападна мъжкото му самочувствие.

— Ти вече не си ли мъж? След като изгуби Шали, да не би да си изгубил и мъжествеността си? Не си ли все още най-великият воин? Кой има власт да те спре да вземеш онова, от което се нуждаеш? Никой! Ще оставиш ли мъжеството си да увехне и загуби силата си, тъй като жена ти е мъртва? Не се ли бунтува то срещу строгата ти забрана? Защо не го задоволиш? Ти си вожд, никой не може да те спре!

Преди пет зими Шали влезе в живота на Сивия орел и го промени из основи, но при такова предизвикателство той все пак би трябвало незабавно да реагира! Но гордият воин бе разгневен. Лия се осмеляваше да обсъжда мъжествеността и ранга му! Говореше му с такъв неуважителен тон! Той и без това се измъчваше от чувство за вина, а сега тя се присмиваше на нерешителността му! Защо не попита Сините куртки кой е нападнал Шали и да поиска техния живот срещу този на двамата вождове от форта? Изненадващо как въобще успя да избяга, като се има предвид, че онзи ден не беше в най-добрата си форма! А сега тази бяла жена го обвиняваше! Тя всъщност говореше с гласа на вината, която го измъчваше, упрекваше го и заслужаваше да я накаже! Бе дръзнала да покаже тялото си пред изгладнелите му очи! Мъжествеността му беше непокътната, сега също се раздвижи неканена! Трябваше да убие Лия на място!

Но не го направи. Само се взря в дръзката жена пред себе си, която смело му предлагаше така желания екстаз. Лия извика:

— Обичам те и те желая! Моля те, позволи ми да успокоя болката ти. Да не би мъжеството ти да отслабва пред всяка друга жена, освен пред Шали? Тя е мъртва! Тя не може да му даде наслада или да спре страданието му. Аз мога, Сив орел. Моля те, нека ти го докажа — дрезгаво настояваше тя, а ръката й се увери във възбудата му под дрехата.

Лия нагло обви силните му рамене и погали мускулестите му гърди. Той сърдито отхвърли едната й ръка настрани, но другата безочливо се спусна надолу към слабините му. После тя грабна ръката на Сивия орел и я сложи върху едрата си гръд, а сама дръзко улови мъжеството му и започна да го гали страстно. Разгневен от наранените си бушуващи чувства и отслабващата си воля, той я блъсна силно.

Да не би ума й да е отлетял като някаква птица? Каква беше тая лудост, която я бе обзела? Изумен, той не можеше да повярва на очите си. Как се осмелява тази вълчица да се държи тъй обидно!

Тялото му копнееше за сладко освобождение, сърцето му жадуваше божата и празнотата да престанат да го измъчват. Но той нямаше нужда от която и да е жена. Няма да се поддаде на глупостта само да задоволи животинската си страст.

Необикновена ярост го обзе. От яд изпита нужда да започне да удря, да почувства нещо друго, освен божа и самота, освен вина и безжизненост. Да нарани някого по същия начин, по който той бе наранен, да направи така, че някой да плати нещо за загубата му. Сивия орел знаеше, че иска да избяга поне за малко от безкрайното страдание и безнадеждна мъка, които все повече поглъщаха жизнеността му. Но освобождение с Лия нямаше да прекрати борбата на чувствата му. Когато тя се опита отново да го примами, той я бутна настрана с растящ гняв.

Някой викаше името му. Сивия орел тъкмо щеше да избухне, но умът му започна да се прояснява. Мисълта за това как някой можеше да прецени срещата им с Лия, го стресна. Гласът отново се провикна. Обзе го безпокойство. Срамът щеше да е огромен, ако го видеха така — в похотлива схватка с една бяла робиня. Погледна голото тяло на Лия и зачервеното й от страст лице. Беше невинен, нищо лошо не беше извършил, но другите нямаше, да повярват в това!

Загубила контрол от желание, Лия се съпротивляваше на втория му отказ. Погали гърдите му и се притисна към него, знаейки, че и последната й битка щеше да е загубена, ако той отново я отхвърли. Мъжкият глас отново извика, този път по-близо. Трябваше да спре лудостта й и да прекрати унизителна сцена.

Вождът я бутна силно назад. Тя се молеше, пристъпвайки към него и го призоваваше да я хвърли на твърдата земя.

— Хия! — заяви той твърдо, но тихо. Бързо завърза панталона си и изчезна в гората, ядосан на самия себе си, че позволи сцена, която вероятно ще накърни репутацията му.

Толкова ослепял и тъжен ли беше, че можа да допусне острите му сетива за един кратък миг да се замъглят? Отдъхна си, когато Великият дух още веднъж се намеси. Какво ставаше с него, с гордостта му? Загубата на Шали му се отрази страшно зле.

— Шали, моя любов, имам нужда от теб — прошепна той.

Лия потрепери от ярост и унижение. Как смееше той да отхвърли огнените й желания? Внезапно гласът отново извика. Тя побесня, че Сивия орел отново й се изплъзва. Грабна дрехите си и се втурна в близките храсти. Отдалеч чу гласа на вожда, който отговаряше на зова. Другият мъж тръгна в неговата посока. Тялото й бе възбудено до божа. Закле се пред себе си — някой друг път, красиви мой воине, аз ще те имам…

Сивия орел подскочи от изненада, а очите му се ококориха, докато слушаше невероятния разказ на мъжа от племето Черна стъпка. Извика от радост и от благодарност тупна мъжа по гърба. Втурна се да помоли Блестящата светлина да се грижи за сина му няколко луни. Когато тя научи причината, сълзи на облекчение и щастие изпълниха очите й.

Преди Лия да се върне в селото, Сивия орел вече яздеше към лагера на Черния облак, за да върне щастието си. Благодареше на Великия дух, че не се поддаде на слабостта да притежава Лия, тъй като принадлежеше единствено на своята любима.

През последните няколко дни Шали наблюдаваше внимателно Чела — странната жена не отвръщаше на усмивките и на приятелските й жестове. При тази рязка промяна я обзе паника. Дали не е затворничка тук? Това ли са свирепите и жестоки диваци, за които чичо Тед и другите заселници говореха тъй често? Тя се увери само, че са непредсказуеми. В първия миг, щом остана сама, тя се опита да се изправи, но беше твърде слаба и краката не държаха олекналото й тяло. Отчаяно се отпусна върху кожите, сълзи от объркване и умора премрежиха очите й. Какво да прави сега, чудеше се тя. Само да можеше да си спомни каква съдбоносна случка я бе хвърлила в ръцете им.

Чела и Смелата мечка посрещнаха разтревожения ездач, който пристигна в галоп до лагера. Щом той слезе от коня, Смелата мечка заговори пръв:

— Защо не дойде по-рано, Сив орел? През тези няколко луни Птицата на смъртта няколко пъти призова Шали.

Сивия орел прочете гнева в очите и гласа на воина.

— Не знаех, че все още е жива, докато Гордия елен не дойде при мен миналата луна. Търсихме я много слънца, но не открихме и следа от нея. Оплаквахме смъртта й. Къде е? — запита нетърпеливо, ядосан, че го бавят.

Когато Смелата мечка му спомена за двамата пратеници, Сивия орел остана като гръмнат.

— Нито един воин не е влизал в лагера ми, освен Гордия елен. Защо чака толкова дълго, докато изпратиш втория пратеник? Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка!

След като си размениха няколко разгорещени думи, проблемът беше решен. Смелата мечка набързо му разказа как е открил и как се е грижил за Шали. Описа му колко объркан е бил, когато Сивия орел не обърнал внимание на първия пратеник, който сега се разбра, че въобще не бе пристигнал. После подробно се спря на състоянието й. Най-накрая нерешително започна:

— Не знам как да ти го кажа. Сив орел. Шали вече не е Шали.

Объркан, Сивия орел го запита какво иска да каже.

Нарича се Алиша Уилямс. Говори само на езика на белите. Не разбира нашия език. Не познава нито Смелата мечка, нито Чела. Когато споменавам името на Сивия орел, тя не реагира. Раната на главата й е отнела спомените за нас — завърши гласно той.

— Може би когато се е събудила, е била объркана, но щом ме види, ще си спомни — уверено заяви Сивия орел и помоли да го заведат при нея.

Когато двамата мъже и жената влязоха в шатрата, Шали вдигна поглед. Смущение замъгли зелените й очи, когато непознатият се втурна напред, прегърна я, а после страстно я целуна по устните! Инстинктивно се отдръпна от него. Как си позволяваше този мъж да се отнася така с нея! Вгледа се в красивия воин с бронзова кожа и блестящи черни очи. Той се усмихна и я погали по бузата. Тя го плесна по ръката и се отдръпна по-надалеч от него.

Смутен, той промърмори:

— Шали? Ваете чедаке.

Тя го загледа. И той я нарече със същото име, но тонът му беше нежен и мек. Кой е този мъж? Защо се отнася така към нея? Защо я целуна? Веднага го попита:

— Кой си ти? Къде е чичо Тед? Къде съм аз? — Погледът и треперещият й глас издаваха страха й.

Сивия орел я погледна смаяно. Тя не го познаваше! Докосна превръзката на главата й и я запита дали я боли. Говореше на сиукски и естествено тя не го разбра.

— Защо ми викаш Шали? Те също ме наричаха с това име — кимна младата жена към Смелата мечка и Чела. — С коя жена ме бъркаш? Аз съм Алиша Уилямс. Къде е чичо? — Сълзи от безсилие изпълниха очите й.

— Аз съм Сивия орел, ти си Шали — заяви на английски воинът.

Тя разтвори очи от изненада. Въздъхна с облекчение — този мъж говори английски. Сега вероятно можеше да получи отговори на многото въпроси, които я измъчваха.

— Сив орел, къде съм аз? Какво се е случило с мен, с фургона, с който пътувах? Другите не говорят английски и не можаха да ми кажат нищо.

Воинът отново впери очи в нея.

— Не ме ли познаваш? — запита невярващо.

Вглеждайки се внимателно, тя поклати глава.

— Ако те бях срещала по-рано, със сигурност щях да те запомня — разсъждаваше тя на глас, усещайки някаква необяснима тревога у него. — Къде са чичо и останалите? Да не би да се е случило нещо, което не мога да си спомня? — запита боязливо тя.

— Ти падна в реката и водите й са те довлекли дотук — отвърна Сивият орел.

Тя се замисли над това, а после попита:

— Къде съм? Защо чичо Тед го няма? Защо се държиш тъй, че все едно трябва да те познавам? — настояваше тя озадачена. Нещо неуловимо й подсказваше, че той говори сериозно и честно.

— Аз съм твоят съпруг — спокойно отговори той, наблюдавайки какъв ефект ще произведат думите върху нея.

— Мой… съпруг? — повтори тя. — Невъзможно! Аз не съм женена. Никога по-рано не съм те виждала — възрази тя, обезпокоена от мрачния му поглед.

Разтревожен от степента на травмата й, той меко заяви:

— Ти си Шали, моя жена от пет зими, пет години според белите — изясни той.

— От пет години? Твоя жена? — повтори тя. Разгледа внимателно лицето му. Нищо не й проблесна. — Как мога да бъда твоя жена, след като никога по-рано не сме се виждаш?

— Срещнахме се в укреплението на чичо ти преди пет зими. Влюбихме се един в друг и се събрахме. Имаме син — Сияйната стрела, на четири години. — Добави той новия факт, надявайки се в този объркан мозък нещо да се проясни.

— Син ли? Аз нямам деца! Та ние не се познаваме! Защо ми говориш такива неща? Искам да се върна при чичо Тед. Веднага ме отведи при него!

— Белият човек, когото наричаш чичо Тед, е мъртъв от много зими. Как така си забравила тези неща? Дали раната, която ти нанесоха Сините куртки, не е причината?

— Сини куртки? Не те разбирам. Видях чичо Тед само преди няколко дни. Защо казваш, че е мъртъв от години? — поинтересува се тя, а страхът прониза сърцето й и я обзе паника. Какво правеха с нея тези индианци? Защо й разказваха такива безумни лъжи?

— Сините куртки откраднаха нашия син, а теб раниха. Ти падна в реката и тя те довлече дотук. Смятах, че си умряла, докато Смелата мечка не ми прати вест, че си жива. Той ми каза, че говориш и се държиш странно. Сега разбирам какво е имал предвид.

Тя отмести поглед към другия индианец, който трябва да беше Смелата мечка, а после отново към онзи, който се наричаше Сив орел.

— Сигурно ме бъркаш с някого. Аз не съм твоята Шали, аз съм Алиша Уилямс.

— Шали е името, което ти дадохме, когато дойде да живееш с нас. Оженихме се преди пет зими, имаме син. Не отблъсквай тези красиви спомени, Тревисти очи. Аз те обичам и имам нужда от теб. Докато се страхувах, че си мъртва, сърцето ми изгуби всякаква вяра и радост.

Странните му думи я обезпокоиха и смаяха. Защо продължаваше да се заблуждава? Очите му я молеха да се съгласи, а тя не го правеше. Как може да е женена за този мъж и да не си го спомня? Син? Невъзможно! Но той говори сериозно! Дали сънува, или още е замаяна?

— Как е възможно да съм Шали, твоята съпруга, когато не те познавам? — разсъждаваше тя.

— Ударът по главата е изличил тези мисли от съзнанието ти. Казвам ти истината, Шали — закле й се той искрено.

— Как стават тези неща? Не зная — бранеше се тя с нарастващ страх пред неговата настойчивост.

— Щом раната заздравее и се върнеш при своя народ, ще си спомниш — увери я той. — Не се тревожи. Все още си слаба и болна.

— Да се върна при моя народ? Ти каза, че чичо Тед е мъртъв. — Тя се хвана за този факт, за който той явно грешеше.

— Твоят и мой народ, Оглала. Ще се върнем в моя лагер. Щом видиш сина ни, главата ти ще се проясни.

— Няма да тръгна оттук с теб! Искам да се върна вкъщи — задъхано изрече тя.

— Моят лагер е твоят дом, Шали — заяви Сивият орел, крайно изтощен.

— Не! Лъжеш! Защо се отнасяш така с мен? — изстена тя.

— Ти си моя съпруга, майка на нашия син. Скоро ще си спомниш всичко.

— Смелата мечка бил изпратил човек да ти каже? — запита тя. Той кимна. — Ако това, което твърдиш, е вярно и съм твоя съпруга, защо тази жена Чела се отнасяше така жестоко с мен? — без да иска, запита тя, предполагайки, че така ще разкрие тяхната нечестна игра.

Сивия орел се обърна и изгледа Чела. Поиска обяснение за твърдението на Шали. Чела пребледня, а после се изчерви виновно. С растящо любопитство Шали наблюдаваше какво става. Двамата мъже се нахвърлиха с думи върху разтрепераната жена. На Шали й се искаше да разбира какво става.

Красивият индианец се обърна към нея.

— Чела е постъпила така от ревност. Преди ние да се съберем, ти беше обещана на Смелата мечка. Страхувала се е, че той отново те е пожелал.

Смаяна от това обяснение, Шали огледа и тримата.

— Как може да твърдите такива неща? Аз не ви познавам! Ти индианец ли си? — внезапно запита тя Сивия орел.

— Аз съм Оглала, но белите ни наричат сиукси. Ти дойде в нашите земи преди много години. Влюбихме се от пръв поглед. Ти си моята жена. Ще се отречеш ли от собствения си син? — хвана се той за този лъч надежда.

— Аз нямам никакъв син! Как мога да имам син, след като не съм омъжена!

Сивия орел се пресегна към ръката й, но тя се отдръпна.

— Шали… как да стигна до теб, след като ти отхвърляш думите и любовта ми? Трябва да се приберем. Синът ни има нужда от майка си. Много вечери плаче безутешно от страх да не си умряла. Болката му нищо ли не означава за теб?

— Но аз не съм му майка. Не разбираш ли, Сив орел? Бъркаш ме с друга жена. Сигурно си заслепен от мъка поради загубата й. Съжалявам, аз не съм твоята Шали! — разпалено му извика младата жена.

— Пет зими ти живя като Шали. Ти роди нашия син. Дори и мислите да са изчезнали от главата ти, действителността не е. Щом се вгледаш в лицето му, истината ще блесне с пълна сила.

— Как се казва нашият син? — неочаквано запита тя.

— Името му е Сияйна стрела — отвърна той.

Тя повтори името му наум, наблюдавайки воина пред себе си.

— Как е възможно една жена да роди син и да не си го спомня? Как така съм живяла с теб пет години и не те познавам? Невъзможно.

Дали Великият дух не го наказваше за това, че е предал любовта си, себе си? Тя беше като непознатата, която срещна преди много зими и в която толкова силно се влюби!

— Кажи, Шали, каква беше последната ти мисъл? — Мрачният му израз се замени с усмивка.

— Не те разбирам! — придоби тя объркан вид.

— Какво е последното, което си спомняш? — поясни въпроса си той.

— Пътувахме на запад. Бяхме отседнали за нощувка край едно селище, наречено Сент Луис. Защо? — попита го Шали. Кой беше този земен бог, красив като митичния Адонис? Как можеше един напълно непознат да събужда подобни чувства в нея? Тръпка на несигурност премина през тялото й.

— Не си ли спомняш как дойде тук и построихте дървен форт с вашите хора? Не си ли спомняш щастливия ни съвместен живот? Как тъй? Защо? — тъжно запита той, леко смръщен.

— Още не сме стигнали до целта. Остават ни много седмици път. Тъй като сега е пролет, сигурно скоро ще пристигнем — задъхано обясни тя, а страхът и подозрението й се увеличаваха. Защо си губеше времето да се занимава с този толкова жизнен и смущаващ я мъж?

— Сега е зима, Шали. Твоите хора дойдоха преди много зими. Според календара на белите сега ще дойде пролетта на 1782 година. Оженихме се преди много зими. Заклевам се в живота и честта си, че ти си моя съпруга и че аз те обичам — изрече той, разкъсван между радост и божа.

Тя се олюля и пребледня.

— Не е възможно! Сега е 1776 година.

— Според вашето летоброене ние се оженихме през 1777 година, а синът ни се роди през 1778-ма. Моля те да си припомниш нашия дом. Смятахме те за умряла и те оплакахме. Никога сърцето ми не е изпитвало такава болка и празнота. Имам нужда от теб, Шали.

Тя му хвърли невярващ поглед.

— Нали не очакваш да ти повярвам, че пет или шест години са изтрити от съзнанието ми! — възкликна тя със страх, изумена от искреното му нежно държание. Каква зла и изкусителна игра играеше този бронзов бог? Защо? Ако беше загубила всичко, щеше ли да свикне да живее по този начин?

— Вярно е, мъничка моя — отвърна той спокойно, а привлекателното му лице изразяваше нежност и искреност. — Обичам те и се радвам, че се върна при мен.

— Не вярвам, ас мога да повярвам — прошепна тя и се разтрепери.

— Мога да докажа дамите си, ако ми позволиш — умолително й предложи.

Тялото й отслабна, а съзнанието й се замъгли. Шали припадна.