Нежни убийства

53

Той не знаеше фамилното име на Тифани, но даже и да го знаеше, дори и да беше регистрирана в телефонния указател на Йонкърс, не беше разумно да се опитва да я проследи до дома й. Освен това не се налагаше. Тя вече му беше казала къде може да я намери.

Той се обади в „Пещерата“ след обяд и поиска да разговаря с нея. Както очакваше, отговориха му, че не е там и че идва в пет.

Отдавна се беше научил, че най-добрият начин да получиш информация е да изкажеш погрешно предположение и да оставиш другия да те поправи.

— Тя привършва към единайсет, нали? — предположи той.

— В полунощ. Тогава затваря кухнята. Искате ли да оставите съобщение?

— Не, благодаря. Ще я потърся у тях.

В случай, че на другия ден този, с когото бе разговарял от „Пещерата“, си спомнеше за обаждането му, той вероятно нямаше да му обърне внимание, защото щеше да го помисли за някой от приятелите на Тифани. В крайна сметка, нали беше дал да се разбере, че знае и домашния й телефон?

Нямаше търпение да се добере до нея. Очакваше тази среща с огромно желание. Тифани го беше огледала. И вероятно, като много хора в ресторантьорския бизнес, помнеше лица. Беше чист късмет, че не изтърси на Сюзън Чандлър, че докато е била в магазинчето, е видяла един мъж да купува такъв тюркоазен пръстен.

Можеше да си представи какво би казала Чандлър: „Тифани, онова, което ми казваш, е изключително важно. Трябва да се срещнем…“.

Твърде късно, Сюзън.

И твърде неприятно.

Ами приятелят на Тифани — Мат?

Той си припомни сцената в магазинчето на Парки. Беше се обадил предварително, за да е сигурен, че все още има от пръстените. Когато влезе в магазина, той вече беше приготвил точната сума, включително и надценката за обслужване. Според инструкциите, пръстенът бе опакован и лежеше до касовия апарат. Едва когато се обърна, за да си тръгне, той видя двойката. Спомняше си момента съвсем ясно. Да, момичето беше вперило поглед в него. Застанал с гръб, приятелят й разглеждаше боклуците по рафтовете. Той не беше проблем, слава богу.

Парки вече беше отстранен. А след тази вечер Тифани също нямаше да му бъде грижа.

Един стих от „Разбойникът“ — стихотворение, което беше научил наизуст като дете — се мярна в съзнанието му:

Изсмя се мрачно.