Нежни убийства

92

Памела Хейстингс пристигна в болницата „Ленъкс Хил“ в неделя по обяд и се отправи по вече познатите коридори към чакалнята на интензивното отделение. Както очакваше, тя намери там Джъстин Уелс, който вече седеше в залата. Изглеждаше раздърпан, небръснат и полузаспал.

— Не си ли си ходил вкъщи снощи? — попита тя укорително.

Той я погледна с кървясали очи.

— Не можах. Казаха ми, че се е стабилизирала, но аз продължавам да се страхувам да я изоставя дори за миг. Въпреки че отново престанах да влизам в стаята й. Впечатлението тук е, че в петък след обяд Каролин е започнала да излиза от кома, после вероятно си е спомнила какво се е случило с нея и паниката и ужасът са я тласнали обратно в безсъзнание. Само че остана на себе си достатъчно дълго, за да каже: „Не… моля… не! Джъстин“.

— Ти знаеш, че това не означава непременно „Моля те, не ме блъскай под камиона, Джъстин!“ — каза тя, след като се настани до него.

— Кажи го на ченгетата. И на лекарите, и на сестрите тук. Кълна ти се, само да се опитам да се приближа до Каролин и те всички се държат така, сякаш очакват да ме видят как дърпам шалтера.

Пам забеляза, че той конвулсивно свива и отпуска ръце.

„На ръба е на нервен срив“ — помисли си тя.

— Поне видя ли се снощи с доктор Ричардс? — попита тя.

— Да, отидохме до близката закусвалня.

— И как мина?

— Беше от полза. Давам си сметка, че е трябвало да остана при него преди две години. Чувала ли си онова старо стихче, Пам?

— Кое?

— „Заради падналия гвоздей, губи се подковата, заради падналата подкова губи се конят, а заради падналия кон губи се ездачът“ или нещо подобно.

— Джъстин, не говориш смислено.

— Напротив. Ако се бях оправил тогава, нямаше да реагирам така рязко, когато Каролин се обади за онзи мъж, когото срещнала на кораба. Ако не я бях разстроил с телефонното си обаждане, тя може би щеше да спази уговорката си с доктор Чандлър. А това означава, че щеше да се качи в такси пред апартамента и нямаше да тръгне пеша към пощата.

— Джъстин, престани! Ще се побъркаш с това твое „ако“.

Тя хвана ръката му.

— Не ти си причината за това ужасно нещо и вече трябва да престанеш да се обвиняваш.

— Точно това ми каза и доктор Ричардс — „Престанете!“.

Джъстин се закашля и се наведе напред, за да скрие сълзите в очите си.

Памела го прегърна и приглади назад косата му.

— Имаш нужда да излезеш навън, Джъстин. Ако останем тук по този начин, хората ще започнат да ни одумват — прошепна му тя нежно.

— Не ми казвай, че и Джордж ще има за какво да ме обвинява. Той кога се прибира?

— Тази вечер. А сега искам да си отидеш у вас. Легни си, спи поне пет часа, после си вземи душ, обръсни се, преоблечи се и тогава ела отново. Когато Каролин дойде в съзнание, тя ще има нужда от теб, а ако те види такъв, ще се запише за друго пътешествие.

Памела затаи дъх, като мислено се молеше да не е отишла твърде далеч, но накрая беше възнаградена с тих смях.

— Страхотна си — каза Джъстин.

Тя го изпрати до асансьора. На тръгване го накара да надзърне при Каролин. Полицаят ги последва в стаята.

Джъстин взе ръката на своята съпруга, целуна дланта й и затвори пръстите й около мястото, което бе докоснал с устни. Не й каза нищо.

Когато вратата на асансьора се затвори зад него, Памела тръгна обратно към чакалнята, но бе спряна от дежурната сестра.

— Тя пак каза нещо, точно след като вие излязохте.

— И какво каза? — попита Памела, като почти се страхуваше от отговора.

— Същото. „Уин, о, Уин“.

— Направете ми тази услуга, не го казвайте на съпруга й.

— Няма. Ако попита, ще му обясня, че тя се опитва да говори, а това е добър признак.

Памела прекоси чакалнята и отиде до обществените телефони. Преди да тръгне за болницата й се беше обадила Сюзън Чандлър и й беше обяснила, че се опитва да открие името „Уин“ в списъка на пасажерите на „Морска нимфа“.

„Кажете им да слушат внимателно, ако Каролин се опита отново да каже това име. Може би този път ще го произнесе по-ясно. Уин вероятно е прякор или умалително от Уинстън или Уинтроп.“

Сюзън не си беше вкъщи, затова Памела остави съобщение на телефонния секретар:

— Каролин отново се опита да говори. Но всичко, което каза, бе обичайното „Уин, о, Уин“.