Нежни убийства

63

Почти през целия ден в четвъртък Алекс Райт имаше насрочени срещи, затова поръча на шофьора си Джим Кърли да го вземе в девет без петнайсет сутринта. Джим винаги поздравяваше сърдечно своя шеф, след което се поставяше изцяло в негова услуга и се обаждаше само когато чувстваше, че реакцията му е или желана, или уместна.

Понякога Алекс Райт очевидно изпитваше желание да разговаря и те си бъбреха за всичко — за времето, за политика, за насрочените мероприятия, за внуците на Джим. В други дни Алекс го поздравяваше любезно, после отваряше куфарчето си или „Ню Йорк Таймс“ и седеше мълчаливо през по-голямата част от пътуването.

Както и да вървеше денят, за Джим беше добре. Неговата привързаност към Алекс Райт беше безпрекословна от онзи ден преди две години, когато Райт направи така, че внучката на Джим да може да учи в Принстън. Тя беше приета, но дори и със стипендията, която й отпускаха, за семейството издръжката й се оказваше непосилно бреме.

Господин Алекс, самият той завършил Принстън, много настояваше тя да учи там.

— Ти шегуваш ли се, Джим? — беше попитал той, без да може да повярва. — Шийла не може да откаже следване в Принстън. Онова, което не се покрива от стипендията, ще бъде моя грижа. Кажи й да ми маха на футболните мачове.

„Със сигурност положението не беше такова, когато Джим Младши отиваше да учи в колеж преди двайсет и пет години — спомни си Кърли. — Тогава помолих бащата на Алекс за повишение, а той ми отвърна да бъда щастлив, че въобще имам работа.“

От самото начало Джим можеше да каже, че тази сутрин щеше да бъде една от тихите. След като каза „Добро утро, Джим“, Алекс Райт отвори куфарчето си и извади една папка. Зае се да я проучва в мълчание, докато колата пъплеше по Ийст Сайд Драйв на път за Уол Стрийт. Но после около Манхатън Бридж Алекс Райт прибра папката обратно в куфарчето си и каза:

— Действително можех да мина без това пътуване следващата седмица, Джим.

— Къде по-точно в Русия отивате, господин Алекс?

— Санкт Петербург. Красив град. Ермитажът е възхитителен. Бедата е, че няма да имам време да видя каквото и да било от него. Ще имаме късмет, ако успеем да приключим с плановете за болницата, която строим. Малко съм притеснен заради мястото, което са избрали.

Изходът, където трябваше да напуснат магистралата, наближаваше и Джим се съсредоточи в шофирането — изчака да смени платната и чак тогава попита:

— Вероятно можете да си вземете още няколко дни само за вас, нали?

Хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане, той с учудване забеляза внезапната усмивка, която озари лицето на Алекс Райт и му придаде почти момчешки вид.

— Бих могъл, но истината е, че не искам.

„Заради Сюзън Чандлър — помисли си Джим. — Боже, струва ми се, че той наистина се е увлякъл по нея. Не би могъл да направи по-добър избор, макар да съм я виждал само веднъж.“

Джим вярваше с цялото си сърце в онзи момент, когато срещаш някого и изведнъж проблясва светкавица. На него му се беше случило преди четиридесет години, когато имаше среща с едно непознато момиче на име Мойра. Още щом я погледна в лицето и видя онези големи сини очи, той й отдаде сърцето си завинаги.

Телефонът в колата иззвъня. Когато возеше своя шеф, Джим никога не вдигаше телефона, ако не получеше нареждане — и без друго всички разговори бяха лично за господин Алекс. Той слушаше как гласът на Алекс Райт се промени от първоначалния сърдечен поздрав към по-резервиран тон.

— О, Дий, как сте? В колата съм. Взели сте нощния полет? Тогава сигурно сте мъртва… Разбира се, но мислите ли, че ще бъдете в състояние?… Добре, щом казвате… Ще ви чакам в „Свети Реджис“ в пет. Агентът за продажба на недвижими имоти, с когото разговарях вчера, ви се е обадил, доколкото разбирам… Добре. Ще се опитам да се свържа със Сюзън, за да видя дали тя може да се присъедини към нас тази вечер… Добре. Довиждане.

Той затвори, после вдигна отново слушалката и набра.

Джим го чу да пита за доктор Чандлър и после, вече с известно недоволство в гласа, да казва:

— Надявах се да я чуя, преди да е тръгнала за студиото. Моля, погрижете се да получи това съобщение, веднага щом се върне в кабинета си.

Джим наблюдаваше крадешком в огледалото за обратно виждане как Алекс Райт затвори телефона с мрачна физиономия.

„Коя, по дяволите, е Дий? — запита се той. — И какво толкова го тормози?“

Ако можеше да прочете мислите на Алекс Райт, Джим щеше да разбере, че неговият шеф е ядосан, защото секретарката на Сюзън не беше предала предишното му съобщение, преди Сюзън да тръгне за студиото. Освен това беше не по-малко ядосан от факта, че оставяйки домашния си телефон на автоматично пренасочване на разговорите, с него се беше свързал човекът, който най-малко държеше да чуе.