Необикновена зараза

10.

Сестрата донесе компютъра в стаята ми и без да каже нищо, ми го даде, после веднага излезе. Вторачих се в него така, сякаш беше нещо, което можеше да ме нарани. Седях в леглото и се потях обилно, макар че в същото време ми беше студено.

Не знаех дали състоянието ми се дължи на вирус, или бях получила емоционален стрес от онова, което току-що ми бе казала Джанет. От малка Луси искаше да стане агент на ФБР и вече беше един от най-добрите им специалисти. Не беше честно. Тя не бе направила нищо, освен грешката, когато беше едва деветнайсетгодишна, да бъде привлечена от една зла жена. Изпитах отчаяно желание да изляза от тази стая и да намеря Луси. И да се прибера вкъщи. И тъкмо да позвъня на сестрата, вратата се отвори. Не беше Бет.

— Дали ще може да получа нови твърди четки? — попитах аз.

— Ще ви донеса нощница.

— Четки, ако обичате.

— Ами, това е малко необичайно. — Тя се намръщи.

— Знам — отговорих аз и включих компютъра в контакта за телефона.

— Ако скоро не увеличат бюджета, няма да има кой да чисти с автоклава четките, нито нищо друго — каза тя, докато оправяше завивките ми. — Сутринта по новините президентът каза, че Службата за разнасяне на храна по домовете е на път да фалира, Агенцията по опазване на околната среда не чисти сметищата с токсични отпадъци и федералните съдилища може да бъдат затворени. Готова ли сте да обядвате?

— Благодаря — отговорих аз, а тя продължи да изрежда лоши новини.

— Да не говорим за медицинското осигуряване, замърсяването на въздуха и епидемията от грип тази зима. Имате късмет, че в момента сте тук. Следващата седмица може и да сме затворили.

Не исках да мисля за бюджетните войни, защото и без това отделях голяма част от времето си на тях, като спорех с шефовете в Министерството и със законодателите в Конгреса. Тревожех се, че ако федералната криза стигне до щатско ниво, новата сграда на Института по съдебна медицина никога няма да бъде довършена и още по-безмилостно ще отрежат и без това оскъдното ми финансиране. Никой не лобира за мъртвите. Моите мъртви нямаха партия и не гласуваха.

— Имате два варианта — каза сестрата.

— Моля?

— Пиле или шунка.

— Пиле — казах аз, макар че не бях гладна. — И горещ чай.

Тя излезе, а аз сложих компютъра на подноса и се включих в „Америка онлайн“. Първо проверих пощата си. Имаше много неща, но не и съобщение от смъртдок, което взвод 19 вече да не бе отворил. Разгледах менютата на чат румовете, за да видя колко души чакат в тази на име „Съдебен лекар“.

Нямаше никого. Облегнах се на възглавниците и се вторачих в празния екран с икони в горната част. Нямаше с кого да бъбря и ми хрумна колко смешно изглежда това на смъртдок, ако по някакъв начин наблюдава. Не беше ли очевидно, че съм сама в чат рума? Не беше ли ясно, че чакам? В същия миг на екрана се изписа изречение и аз започнах да отговарям.

КУИНСИ: Здравей. За какво ще говорим днес?

СКАРПЕТА: За съкращенията в бюджета. Отразява ли ти се това?

КУИНСИ: Работя извънредно, не само в прокуратурата. Истински кошмар.

СКАРПЕТА: Съдебен лекар ли си?

КУИНСИ: Да. Срещали сме се на конференции. Имаме общи познати. Днес тук няма много хора, но нещата ще се оправят, ако човек е търпелив.

Чак тогава разбрах, че Куинси е някой от агентите под прикритие от взвод 19. Продължихме да разговаряме, докато пристигна обядът, сетне бъбрихме още час. Обсъждахме проблемите си, търсехме решения, споделяхме всичко, което би могло да прилича на обикновен разговор между съдебни лекари. Но смъртдок не се хвана на въдицата.

Задрямах и се събудих в четири часа. За миг не можах да се ориентирам къде съм, после си спомних всичко с потискаща образност и яснота. Седнах в леглото, отново се включих в „Америка онлайн“ и влязох в чат рума „Съдебен лекар“. Този път към мен се присъедини някой, който се представи като МЕДЕКС. Разговаряхме за базата данни, която използвах във Вирджиния, за да получавам информация за различните случаи и да правя статистически заключения.

Точно в четири и пет се чу сигнал и прозорецът за лични съобщения изпълни екрана на компютъра. Вторачих се изумена в думите на смъртдок.

СМЪРТДОК: мислиш се за много умна

СКАРПЕТА: Кой си ти?

СМЪРТДОК: знаеш кой съм аз съм онова което правиш

СКАРПЕТА: Какво правя?

СМЪРТДОК: смърт доктор смърт ти си като мен

СКАРПЕТА: Не съм като теб.

СМЪРТДОК: мислиш се за много умна

После прекъсна връзката. Сърцето ми биеше като обезумяло. Изпратих съобщение на МЕДЕКС, в което написах, че съм имала гост. Не получих отговор и отново се озовах в чат рума.

— По дяволите!

В десет опитах пак, но не се появи никой, с изключение на Куинси, който ми каза, че утре сутринта ще разговаряме отново. Всички доктори се били прибрали вкъщи.

Сестрата дойде и се държа мило. Съжалих я, защото работеше извънредно и синьото защитно облекло, което трябваше да си слага всеки път, когато влезеше при мен, й причиняваше неудобство.

— Къде е новата смяна? — попитах я, докато тя измерваше температурата и кръвното ми налягане.

— Аз съм. Всички правим, каквото можем.

Кимнах, защото разбрах, че намеква за съкращенията.

— Нощем тук няма никого — добави тя. — Може сутринта да се събудиш и да си единственият човек в сградата.

— Сега със сигурност ще сънувам кошмари.

— Е, нали се чувствате добре. Това е най-важното. Откакто дойдох да работя тук, започнах да си въобразявам, че се заразявам от едно или друго. Най-малката болка или подсмърчане, и се побърквам. Какъв лекар сте?

Казах й.

— Аз пък щях да ставам педиатър, но се омъжих.

— Щяхме да имаме много неприятности, ако нямаше такива добри медицински сестри като вас — усмихнах се аз.

— Повечето лекари не забелязват това. Държат се надменно.

— Да, някои са такива — съгласих се.

Опитах се да заспя, но се мятах неспокойно през цялата нощ. Светлините на лампите на паркинга проникваха през щорите и накъдето и да се обърнех, не можех да се отпусна. Трудно ми беше да дишам и сърцето ми не искаше да нормализира ритъма си. В пет часа най-после седнах в леглото и запалих нощната лампа. След няколко минути влезе сестрата.

— Добре ли сте?

— Не мога да заспя.

— Желаете ли нещо?

Включих компютъра и поклатих глава. Влязох в „Америка онлайн“ и се върнах в чат рума „Съдебен лекар“. Там нямаше и следа от смъртдок и аз започнах да разглеждам различните чат румове, които бяха на разположение на абонатите и на семействата им.

Наистина имаше по нещо за всеки. Места за флиртуване, за неженени, за хомосексуалисти, за лесбийки, за местни американци, за афроамериканци и за извратени типове. Хора, които предпочитаха секс със завързване с ремъци, садомазохизъм, групов секс, жестокости и кръвосмешение, се приканваха да си намерят партньори и да обменят порнографски снимки. ФБР не можеше да направи нищо по този въпрос. Всичко беше законно.

Отчаях се и без да искам, задрямах. Когато след час отворих очи, видях, че се намирам в чат рум на име „Любители на изкуството“. На екрана ме чакаше съобщение. Смъртдок ме бе намерил.

СМЪРТДОК: картината струва колкото хиляда думи

СКАРПЕТА: Какво продаваш?

Той не отговори веднага. Минаха три-четири минути, сетне на екрана се появиха думите:

СМЪРТДОК: не търгувам с предатели аз давам безплатно какво мислиш че става с такива хора

СКАРПЕТА: Защо не ми кажеш?

Последва мълчание: той излезе от чат рума и след минута се върна. Явно взимаше мерки да не бъде проследен.

СМЪРТДОК: мисля че знаеш

СКАРПЕТА: Не знам.

СМЪРТДОК: ще разбереш

СКАРПЕТА: Видях снимките, които ми изпрати. Не бяха много ясни. Какво искаше да ми кажеш с тях?

Той не отговори и аз се почувствах мудна и недосетлива. Не можех да поддържам разговора. Бях отчаяна и обезсърчена. На екрана се появи друго лично съобщение, този път от взвод 19.

КУИНСИ: С. Л. К., Скарпета. Трябва пак да обсъдим случая. Онзи за саможертвата.

Най-сетне разбрах, че Куинси е Луси. С. Л. К. означаваше „Само леля Кей“ — нейният код за мен. Луси се грижеше за мен, както аз се бях грижила за нея през годините, и ми казваше да не се ядосвам. Веднага написах отговор:

СКАРПЕТА: Съгласна съм. Случаят е много обезпокоителен. Как се справяш?

КУИНСИ: Само почакай да ме видиш в съда. После ще ти разкажа повече.

Усмихнах се и се облегнах на възглавниците. Вече не се чувствах толкова самотна и нервна.

— Добро утро — каза Бет.

— И на вас — отговорих аз и настроението ми мигновено се развали.

— Хайде да измерим температурата и кръвното налягане. Как се чувстваме днес?

— Добре сме.

— Имате избор. Яйца или овесена каша.

— Плодове.

— Това не влизаше в предложението. Но може да се намери някой банан. Навън е много студено. Всеки момент може да завали. Температурата е под нулата. Представяте ли си? Предното стъкло на колата ми беше заскрежено. Тази година жълъдите са големи. Това означава, че зимата ще е люта. Температурата ви още е малко ниска. Какво ви е?

— Защо не ми оставихте телефона?

— Пак ще го поискам. И кръвното ви налягане е ниско.

— Моля ви, кажете на полковник Фуджицубо да се отбие при мен.

Тя махна от ръката ми маншета на апарата за измерване на кръвното налягане, отстъпи назад и ме погледна изпитателно.

— Ще се оплачете ли от мен?

— Не, за бога. Само искам да се махна оттук.

— Ами, неприятно ми е да ви го кажа, но това не зависи от мен. Някои хора стоят по две седмици.

Сигурно щях да се побъркам, ако ме задържаха толкова дълго.

Полковникът не се появи. За обяд ми сервираха пилешки гърди на скара, моркови и ориз. Едва преглъщах и напрежението ми нарастваше. Телевизионният екран безшумно проблясваше, защото бях изключила звука. Сестрата дойде в два следобед и съобщи, че отново имам посетител. Сложих си маската с високоефективен филтър за пречистване на въздуха и тръгнах по коридора.

Този път бях в стая номер едно, където ме чакаше Уесли. Той се усмихна, когато се погледнахме в очите и взехме телефонните слушалки. Бях изненадана и същевременно изпитах облекчение, че го виждам, и отначало започнах да заеквам.

— Надявам се, че си дошъл да ме спасиш.

— Не поемам отговорност за лекари. Ти си ме научила така.

— Мислех, че си в Джорджия.

— Бях. Направих оглед на магазина за алкохол, където бяха наръгани с нож онези двамата, и на района, и сега съм тук.

— Е, и?

— Организираната престъпност.

— Нямах предвид Джорджия.

— Казвай направо. Изглежда, губя способността да чета мисли. И ми позволи да добавя, че днес си особено хубава.

— Ще се побъркам, ако скоро не изляза оттук. Трябва да се свържа с Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

— Луси ми каза, че си разговаряла със смъртдок. — Закачливото пламъче изчезна от очите му.

— Не говорихме много и не ми провървя — сърдито казах аз.

Общуването с убиеца ме вбесяваше, точно както искаше той. Бях се зарекла мисията ми в живота да е, да не прощавам на хора като него.

— Не се отказвай — рече Уесли.

— Той намеква за неща от областта на медицината. Болести и бактерии. Не мислиш ли, че това е свързано с професията му?

— Той несъмнено следи новините. И Джанет бе казала същото.

— Ами ако има нещо повече? Жената, която е разчленил, изглежда, е била заразена със същата болест като жертвата от остров Танжер.

— Но още не можеш да го потвърдиш.

— Знам. Не съм станала главен съдебен лекар само защото изказвам предположения и правя прибързани изводи. — Настроението ми започна да се разваля. — Ще докажа заболяването веднага щом мога, но мисля, че дотогава трябва да се ръководим от здравия разум.

— Не съм сигурен дали разбирам какво искаш да кажеш.

Той ме гледаше в очите.

— Искам да кажа, че може би става дума за биологична война. За някой като Юнабомбър, който използва болести, за да убива.

— Моля се на Бога да не е така.

— Но тази мисъл ти е минавала през ума, нали? Не ми казвай, че според теб фаталната болест, свързана по някакъв начин с разчленяването, е случайно съвпадение.

Вторачих се изпитателно в лицето му и разбрах, че го боли глава. В такива случаи на челото му изпъкваше една и съща синкава вена.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Да. Повече се притеснявам за теб.

— А болестта? Има ли риск за теб?

Уесли започваше да става раздразнителен. Винаги се изнервяше, когато мислеше, че съм в опасност.

— Реваксинираха ме.

— Да, но против едра шарка. Ами ако болестта е друга?

— Тогава здравата съм загазила. Джанет ме посети.

— Знам. Съжалявам. Последното, което в момента ти трябваше…

— Не, Бентън — прекъснах го аз. — Някой трябваше да ми каже. За такава новина моментът никога не е подходящ. Какво мислиш, че ще стане?

Уесли не отговори.

— Тогава и ти мислиш че това ще съсипе Луси — отчаяно добавих аз.

— Съмнявам се, че ще я отстранят от работа. Когато се случи такова нещо, обикновено престават да те повишават и започват да ти възлагат непосилни задачи в затънтени краища на света. Ще изпратят Луси на пет хиляди километра от Джанет. Едната или и двете ще напуснат ФБР.

— А по-добре ли е да те уволнят?

— Ще мислим за това, когато му дойде времето, Кей. Освободих Ринг от отдел „Серийни убийства и отвличания на деца“.

— Внимавай какво правиш заради мен.

— Вече ще внимавам.

Фуджицубо влезе в стаята ми рано на другата сутрин. Усмихна се и вдигна щорите, за да влезе слънчевата светлина, която беше толкова ярка, че ме заслепи.

— Здравей. Дотук добре. Много съм доволен, че не се разболя, Кей.

— Може да си вървя, така ли?

Бях готова веднага да скоча от леглото.

— Не бързай толкова. Знам, че ти е тежко, но няма да съм спокоен, ако те пусна толкова бързо. Ще останеш още малко, и вдругиден, ако всичко е наред, ще се прибереш.

Той излезе. Доплака ми се, защото не виждах как ще издържа дори още един час под карантина. Седнах в леглото и се загледах навън. Небето беше яркосиньо, с бели облачета. Клоните на дърветата нямаха листа и се поклащаха на лекия ветрец. Замислих се за дома си в Ричмънд, за растенията, които трябваше да засадя, и за папките, натрупани на бюрото в кабинета ми. Изпитах желание да се разхождам в студа и да готвя броколи, да ям спагети или пържени картофи, да слушам музика и да пия вино.

През половината ден не правих нищо друго, освен да се самосъжалявам, да гледам телевизия и да дремя. После сестрата донесе телефон и каза, че ме търсят. Грабнах слушалката, сякаш това беше най-вълнуващото нещо, което се бе случвало в живота ми.

— Аз съм — каза Луси.

— Слава богу!

Развълнувах се, като чух гласа й.

— Моите поздравления. Говори се, че си спечелила наградата за най-капризен пациент.

— Слухът е верен. В Института ме чака толкова много работа… а тук съм с вързани ръце.

— Трябва да почиваш. За да повишиш защитните си сили.

Думите й ме накараха да се притесня за Уинго.

— Защо не си включила компютъра? — Луси стигна до същината на проблема.

Не казах нищо.

— Лельо Кей, той няма да говори с нас, а само с теб.

— Тогава някой от вас да се представи за мен.

— Номерът няма да мине. Ако той усети какво става, ще го изпуснем завинаги. Много е умен.

Запазих мълчание и Луси продължи:

— Да се преструвам на съдебен патолог със степен по право, който вече е работил най-малко върху едно от престъпленията на този тип? Не, няма да мога.

— Не искам да се свързвам с него, Луси. Хората като него обичат да привличат внимание. Колкото повече играя играта му, толкова повече го насърчавам. Мислила ли си за това?

— Да. Но независимо дали е разчленил двама или двайсет души, той ще извърши още някоя злина. Хората като него не спират. А ние нямаме представа къде е, по дяволите!

— Не се страхувам за себе си.

— Дори да е така, в това няма нищо лошо.

— Само не искам да направя грешка, която ще влоши нещата.

Това, разбира се, винаги е рискът, когато човек проявява творчество или е агресивен, докато води разследване. Извършителят никога не е напълно предсказуем. Може би само предчувствах нещо. Интуиция. Но усещах, че този убиец е различен и мотивиран от нещо, което не можем да проумеем. Опасявах се, че знае какво правим и се забавлява.

— А сега ми разкажи какво става с теб — казах. — Джанет беше тук.

— Не искам да говоря за това. — В гласа й прозвуча гняв. — Имам по-приятни начини да прекарвам времето си.

— Ще те подкрепям, Луси, каквото и да решиш да направиш.

— Сигурна съм в това. Каквото и да става, Кари ще гние в затвора.

Сестрата влезе в стаята и взе телефона.

— Нищо не разбирам — оплаках се аз. — Имам карта за телефон, ако това ви притеснява.

Тя се усмихна.

— Полковникът нареди така. Той иска да си почивате и знае, че това няма да стане, ако цял ден говорите по телефона.

— Почивам си — казах аз, но тя излезе.

Запитах се защо Фуджицубо ми позволява да задържа компютъра и се усъмних, че Луси или някой друг е говорил с него. Включих се в „Америка онлайн“ и отново изпитах чувството, че съм мишена на заговор. Веднага щом влязох в чат рума за съдебни лекари, се появи смъртдок, но този път не под формата на лично съобщение, а като събеседник, който може да бъде чут и видян от всеки.

СМЪРТДОК: къде беше

СКАРПЕТА: Кой си ти?

СМЪРТДОК: вече ти казах

СКАРПЕТА: Не си.

СМЪРТДОК: той им дал власт над нечистите духове да ги изгонят и да излекуват всички болести и патологични отклонения вируси като хив нашата дарвинова борба срещу тях те са лоши а може би ние сме лоши

СКАРПЕТА: Обясни какво искаш да кажеш.

СМЪРТДОК: те са дванайсет

Но той нямаше намерение да обяснява. Поне засега. Системата ме информира, че смъртдок е напуснал чат рума. Чаках още малко в случай, че се върне, и се запитах какво означава дванайсет. Натиснах бутона на таблата на леглото и повиках сестрата, която започваше да ме кара да се чувствам виновна, защото не знаех дали чака пред стаята ми и облича и съблича синьото защитно облекло всеки път, когато влиза и излиза. Сигурно всичко това й беше неприятно, включително настроението ми.

— Има ли някъде тук Библия? — попитах я.

Тя се поколеба, сякаш не беше чувала за съществуването на такова нещо.

— Не знам.

— Бихте ли проверили?

— Добре ли сте?

— Чувствам се отлично.

— Тук има библиотека. Може би има Библия. Съжалявам. Не съм религиозна.

Сестрата излезе и след около половин час се върна. Носеше подвързана в черна кожа Библия. Каза, че я била взела от нечий кабинет. Отворих я, започнах да прелиствам страниците и осъзнах, че от месеци не съм ходила на литургия.

— Сега сигурна ли сте, че се чувствате добре? — попита сестрата.

— Не сте ми казали името си.

— Сали.

— Много сте услужлива и ви благодаря. Знам, че никак не е приятно да сте на работа в Деня на благодарността.

Думите ми явно й доставиха удоволствие и й вдъхнаха достатъчно увереност, за да каже:

— Не искам да си пъхам носа в чуждите работи, но не мога да не чуя какво говорят хората. Онзи остров във Вирджиния, където е починала жената… Там само с лов на раци ли се занимават?

— Да.

— Някой притеснява ли се за това?

Разбрах за какво намеква. И аз се притеснявах. Имах лична причина да се тревожа за Уесли и за себе си.

— Те ги продават в цялата страна, нали? — продължи Сали.

Кимнах.

— Ами ако болестта на жената се предава по водата или храната? — Очите й блеснаха. — Не видях тялото й, но чух какво представлява. Много страшно.

— Знам. Надявам се, че скоро ще получим отговор на този въпрос.

— Между другото, обядът е пуйка. Не очаквайте кой знае какво.

Сали отвори вратата, махна ми и излезе. Разгърнах Библията и намерих откъса, който бе цитирал смъртдок. Беше от Светото Евангелие от Матея, глава 10, първия стих: „И като повика дванайсетте Си ученици, даде им власт над нечистите духове, да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ“.

В следващия стих учениците бяха изброени по име и после Исус им заповядваше да отидат при изгубените овце и да им проповядват, че небесното царство е наближило. Той учеше учениците си да изцеляват болните, да очистват прокажените, да възкресяват мъртвите и да гонят бесовете. Нямах представа дали числото дванайсет се отнася до броя на учениците, или смъртдок играе някаква игра.

Станах и започнах да крача из стаята. Светлината навън избледня. Свечеряваше се. Наблюдавах как хората слизат и се качват в колите си. Дъхът им излизаше на облачета. Паркингът беше почти празен заради празника. Две жени бъбреха, енергично жестикулираха и свиваха рамене, сякаш се опитваха да решат големите житейски проблеми. Качиха се в една хонда и потеглиха.

Опитах се да заспя рано, за да избягам от действителността. Но отново се въртях неспокойно и през час оправях завивките и възглавниците. Пред очите ми преминаваха образи, досущ стари филми — без монтаж и нелогично подредени. Видях две жени, разговарящи до пощенска кутия. Едната имаше брадавица, която плъзна като обрив по цялото й лице. Сетне палми се огъваха от силни ветрове, сякаш бушуваше ураган. Короните им се откъснаха и отлетяха. Едно от стеблата се оголи и придоби очертанията на отрязани ръце и крака.

Събудих се обляна в пот и зачаках мускулите ми да престанат да потрепват конвулсивно. В организма ми сякаш протичаше електрически ток и всеки момент щях да получа сърдечен удар. Започнах да дишам бавно и дълбоко и се опитах да не мисля за нищо. Не помръдвах. Когато виденията отминаха, позвъних на сестрата.

Тя видя лицето ми и реши да не спори за телефона. Донесе го веднага и след като излезе, аз се обадих на Марино.

— Още ли си в Пандиза? — попита той.

— Мисля, че той е убил опитното си морско свинче.

— Чакай малко. Я го кажи пак.

— Жената, която смъртдок е застрелял и разчленил, може да е била негово опитно морско свинче. Познавал я е и е имал лесен достъп до нея.

— Трябва да призная, че нямам представа за какво говориш, по дяволите!

По тона му разбрах, че се безпокои за психичното ми състояние.

— Има логика в предположението, че не е искал да я гледа. В различния почерк на убийството също има логика.

— Сега вече напълно ме обърка.

— Ако искаш да убиваш хора с вирус, първо трябва да измислиш начин да ги заразиш — обясних аз. — Може да е чрез храна, питие или прах. Вирусът на едрата шарка се пренася по въздуха, чрез капки или заразени течности. Заразата може да се разпространява от човека или от дрехите му.

— Но преди всичко, откъде е намерил вируса? Това не е нещо, което можеш да поръчаш по пощата.

— Не знам. В света има само две места, където съхраняват вируси на едра шарка. В Центъра за контрол и превенция на заболяванията и в една лаборатория в Москва.

— Тогава може би става дума за руски заговор, така ли? — иронично подхвърли той.

— Ще ти опиша един вероятен сценарий. Убиецът мрази някого, дори страда от самозаблудата, че има религиозно призвание да съживи най-опасните болести, познати на тази планета. Той трябва да намери начин да заразява отделни хора и да бъде сигурен, че методът му ще е ефикасен.

— И затова му трябва опитно морско свинче.

— Да. Да предположим, че познава съседка, роднина или възрастна жена, която не е добре. Може би дори се грижи за нея. Какъв по-добър начин да изпробва вируса? И ако тя се зарази, той я убива и прави така, сякаш причината за смъртта е друга. В края на краищата, той не може да допусне тя да умре от едра шарка. Не и ако между него и нея има контакт. Така може да разберем кой е. Затова я застрелва в главата и я разчленява, за да мислим, че това е поредното серийно убийство от този тип.

— И каква е връзката с жената от остров Танжер?

— Тя е била заразена по някакъв начин.

— Но как? Дали й е доставил нещо? Получила ли е нещо по пощата? По въздуха ли се е разнесло? Или е била инжектирана, докато е спяла?

— Не знам.

— Мислиш ли, че смъртдок живее на остров Танжер?

— Не. Смятам, че го е избрал, защото островът е идеалното място за избухване на епидемия. Малък и изолиран. Както и лесен за налагане на карантина, което означава, че убиецът не възнамерява да унищожи цялото общество с един удар. Прави го постепенно.

— Да. Както е постъпил с възрастната жена, ако теорията ти е правилна.

— Той иска нещо. Случаят на остров Танжер е за привличане на вниманието.

— Не се обиждай, но се надявам, че грешиш.

— Утре ще отида в Атланта. Би ли се обадил на Вандър, за да разбереш дали му е провървяло с отпечатъка от палец?

— Не е. Изглежда, жертвата няма отпечатъци в полицията. Ако се появи нещо, ще се обадя по пейджъра ти.

— По дяволите — измърморих аз, защото сестрата бе взела и пейджъра ми.

Остатъкът от деня мина безкрайно бавно и едва след вечеря Фуджицубо дойде да ми каже довиждане. Пускаше ме да си вървя, което означаваше, че нито съм заразена, нито съм заразна, но въпреки това си бе сложил синьото защитно облекло.

— Би трябвало да те задържа по-дълго — каза той, изпълвайки сърцето ми със страх. — Инкубационният период е дванайсет-тринайсет дни, но може да продължи и двайсет и един. Искам да кажа, че все още може да се разболееш.

— Разбирам — казах и протегнах ръка към чашата с вода.

— Реваксинацията може да помогне, но може и да не помогне, в зависимост от това в кой стадий на заболяването си била, когато ти я направих.

— Нямаше да бързам толкова много, ако ти беше поел случая, вместо да ме пращаш в Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

— Не мога, Кей. Знаеш, че не мога да правя каквото искам. Не мога да издърпам случай от ръцете им, така както и ти не можеш да разследваш нещо, което не е в твоите пълномощия. Разговарях с тях. Те много се притесняват от евентуална епидемия и ще започнат изследвания в момента, в който пристигнеш с пробите.

— Опасявам се, че може би става дума за тероризъм.

— Щом няма доказателства — и се надявам, че няма да има, тук не можем да направим нищо повече за теб. — Съжалението му беше искрено. — Отиди в Атланта и виж какво ще кажат. Но моментът не може да бъде по-неподходящ, защото почти всички са в отпуск.

— Или по-добре подбран. Ако си зъл човек, който планира да извърши серийни убийства с вирус, какъв по-подходящ момент би избрал, отколкото когато главните федерални агенции по здравеопазването са в отпуск?

Фуджицубо не каза нищо.

— Джон — продължих аз, — ти ми помогна при аутопсията. Виждал ли си такова заболяване?

— Само в учебниците.

— Как така отново се появи едрата шарка?

— Ако наистина е едра шарка.

— Каквото и да е, това е вирус, който убива.

Но Фуджицубо не можеше да направи нищо повече и през остатъка от нощта аз се разхождах из „Америка онлайн“. На всеки час проверявах електронната си поща. Смъртдок се обади чак в шест сутринта, когато отново влезе в чат рума за съдебни лекари. Сърцето ми подскочи, когато името му се появи на екрана. Смъртдок осъществяваше връзка на живо и всичко зависеше от мен. Можех да го хвана, ако успеех да го задържа достатъчно дълго.

СМЪРТДОК: в неделя ходих на църква обзалагам се че ти не си ходила

СКАРПЕТА: За какво говори пасторът?

СМЪРТДОК: свещеник

СКАРПЕТА: Ти не си католик, нали?

СМЪРТДОК: пази се от хората

СКАРПЕТА: Матея 10. Какво искаш да кажеш?

СМЪРТДОК: че той съжалява

СКАРПЕТА: Кой е той? И какво е направил?

СМЪРТДОК: той ще пие от чашата от която пих аз

Преди да отговоря, той прекъсна връзката и аз започнах да прелиствам Библията. Стихът, цитиран този път, беше от Светото Евангелие от Марка, и отново говореше Исус, което ме наведе на мисълта, че ако не друго, то смъртдок не е евреин. Не беше и католик, ако се съдеше по забележката му за църквата. Не бях теолог, но изпиването на чашата, изглежда, се отнасяше до разпъването на Христос. Означаваше ли това, че и смъртдок бе разпънат на кръст и аз щях да бъда сполетяна от същата съдба?

Това бяха последните няколко часа от престоя ми тук и Сали беше по-либерална с телефона. Позвъних на пейджъра на Луси, която ми се обади почти веднага.

— Говорих с него — казах аз. — Дебнете ли?

— Да. Той трябваше да остане по-дълго на линията. Наложи се да се включим във всички телефонни компании, за да го проследим. Последното обаждане беше от Далас.

— Шегуваш се! — изумих се аз.

— Оттам е прокарал разговора. Не стигнахме по-далеч, защото той прекъсна. Продължавай опитите. Струва ми се, че този тип е религиозен фанатик.