Необикновена зараза

5.

Докато карах към дома си, дъждът продължаваше да плющи. Движението беше ужасно, защото лентите и в двете посоки на магистрала 64 бяха затворени заради катастрофа. Имаше пожарни коли, линейки и спасителни екипи. Върху мокрия асфалт блестяха строшени стъкла. Шофьорите намаляваха скоростта, за да се вторачат в ранените хора. Една от колите се бе преобърнала многократно, а после се бе запалила. Видях кръв по разбитото предно стъкло на друг автомобил. Воланът беше огънат. Знаех какво означава това и се помолих за хората, които са били вътре. Надявах се, че няма да ги видя в моргата.

Стигнах до Керитаун и се отбих в „Хейстингс“, където продаваха най-вкусната морска храна в града. Вътре ухаеше на подправки и риба. Филетата бяха дебели и пресни. Омари с криви опашки пълзяха на дъното на аквариума и не представляваха заплаха за мен. Не мога да сваря нищо живо и не бих докоснала месо, ако първо видя прасетата и говедата. Дори когато ловя риба, я пускам обратно във водата.

Опитвах се да реша какво искам, когато от задната стая се появи Бев.

— Какво е най-хубаво днес? — попитах аз.

— Я виж кой е тук — радостно възкликна тя и избърса ръце в престилката си. — Ти си почти единствената, която не се бои от дъжда. Имаш голям избор.

— Нямам много време и ми трябва нещо леко и лесно за приготвяне.

По лицето й пробягна сянка.

— Представям си как се чувстваш. Слушах новините. — Бев поклати глава. — Сигурно си капнала от умора. Не знам как спиш. Ще ти кажа какво да приготвиш за вечеря.

Тя се приближи до витрината с охладени раци и без да ме пита, взе половин килограм бяло месо.

— Пресни са. От остров Танжер. Лично ги избрах. Ще ми кажеш, ако намериш парченце от черупка. Няма да вечеряш сама, нали?

— Не.

— Хубаво.

Тя ми намигна. Бях водила Уесли в магазина.

Бев избра и три огромни скариди — обелени и изчистени — и ги опакова. После сложи на тезгяха буркан с домашно приготвен сос за коктейл.

— Поувлякох се с хряна, затова очите ви ще се насълзят, но пък е полезен. Сосът става за секунди. Изпържваш скаридите, охлаждаш ги и ордьовърът е готов. Между другото, сосът е безплатно, подарък от магазина.

— Не е необходимо…

Тя махна с ръка.

— А раците ще приготвиш по следния начин. Разбиваш едно яйце, прибавяш половин чаена лъжичка горчица, капка-две сос „Устършър“ и натрошаваш четири несолени содени бисквити. Слагаш малко ситно нарязан лук и „Видалия“, после зелена чушка, една-две чаени лъжички магданоз, сол и черен пипер на вкус.

— Звучи приказно — с благодарност казах аз. — Какво бих правила без теб, Бев?

— Добавяш рачешкото месо към сместа и оформяш малки кюфтенца. Пържиш до светлокафяво. Може да направиш и салата. Лично аз не бих направила повече за никой мъж.

Така направих и аз. Започнах да готвя веднага щом се прибрах вкъщи и когато пуснах музика и влязох в банята, скаридите вече се охлаждаха. Изсипах в горещата вода във ваната ароматни соли, които би трябвало да намалят напрежението ми, и затворих очи, докато благоуханията им проникваха в синусите и порите ми. Замислих се за Уинго и сърцето ми се сви и сякаш забави ритъма си, досущ уплашена птица. Поплаках. Той беше започнал работа заедно с мен в този град, после напусна, за да продължи образованието си, и пак се върна. А сега беше неизлечимо болен и умираше. Не можех да понеса това.

В седем часа отново бях в кухнята и както винаги точен, Уесли паркира сребристото си беемве пред къщата ми. Беше в същия костюм както следобед и в едната си ръка държеше бутилка шардоне, а в другата — ирландско уиски „Блек Буш“. Дъждът най-сетне бе спрял и облаците се разсейваха.

— Здравей — каза той, когато отворих вратата.

— Изготви правилен психологически профил на времето — рекох аз и го целунах.

— Не ми плащат толкова много пари за нищо.

— Парите идват от семейството ти — усмихнах се аз и го поканих да влезе. — Знам колко ти плаща Бюрото.

— Ако харчех разумно като теб, нямаше да се нуждая от семейните средства.

В хола ми имаше барче и аз отидох зад тезгяха, защото знаех какво иска Уесли.

— „Блек Буш“? — попитах, само за да се уверя.

— Ако ти ми го сервираш.

— Стига да си го отмъкнал от службата, ще ти го сервирам по всяко време, когато поискаш.

Сложих лед в чашите и налях уиски. После отидохме в кухнята и седнахме до удобна масичка до големия прозорец, който гледаше към обраслия с растителност двор и реката. Искаше ми се да му кажа за Уинго, но бях обещала да мълча.

— Може ли първо да поговорим по работа? — попита Уесли, съблече сакото си и го преметна на облегалката на стола.

— Да, и аз имам да ти казвам нещо.

— Тогава говори първо ти.

Той пийна уиски и ме погледна в очите.

Разказах му за информацията, изтекла в медиите, и добавих:

— Ринг е проблем, който само се влошава.

— Ако е той, и аз съм на същото мнение. Трудното е да го докажем.

— За мен няма съмнение.

— Това не е достатъчно, Кей. Не можем да отстраним някого от разследване, основавайки се само на интуицията си.

— Марино чул слухове, че Ринг има връзка с известна местна репортерка. Тя работи в същата телевизия, която разполагаше с погрешната информация, че жертвата е азиатка.

Уесли не каза нищо. Знаех, че отново мисли за доказателства. И имаше право. Всичко дотук звучеше повърхностно и неубедително.

— Ринг е много умен. Знаеш ли биографията му? — попита той.

— Не знам нищо за него.

— Завършил е с отличие „Уилям и Мери“. Има две висши образования — психология и публична администрация. Вуйчо му е секретар на обществената сигурност. — Новините ставаха все по-лоши. — Казва се Харлоу Дершин и между другото е много порядъчен човек. Но не е необходимо да споменаваме, че ситуацията не е подходяща, за да отправяме обвинения, освен ако не сме сто процента сигурни.

Секретарят на обществената сигурност във Вирджиния стоеше по ранг непосредствено над шефа на полицията. По-голяма власт от вуйчото на Ринг притежаваше единствено губернаторът на щата.

— Искаш да кажеш, че Ринг е недосегаем?

— Образованието му дава ясно да се разбере, че той има високи стремежи. Хората като него искат да бъдат шефове или политици, а не ченгета.

— Хората като него се интересуват само от себе си — нетърпеливо казах аз. — На Ринг не му пука за жертвите, нито за оцелелите, които нямат представа какво се е случило с любимия им човек. Не го е грижа дали още някой ще загине.

— Доказателства — напомни ми Уесли. — Откровено казано, има много хора, включително работещите на сметището, които може да са съобщили информация на медиите.

Нямах убедителен довод, но нищо не можеше да разсее подозренията ми.

— Най-важното е да разкрием престъпленията — продължи Уесли — и най-добрият начин да го направим, е като си вършим работата и не обръщаме внимание на Ринг, както правят Марино и Григ. Трябва да проследим всяка улика и да преодолеем препятствията.

Очите му имаха цвета на кехлибар, също като светлината на лампата.

Станах и казах:

— Трябва да сложим масата.

Уесли извади чинии и отвори виното, а аз наредих охладените скариди и ги залях със соса на Бев, после нарязах лимони. Докато ядяхме коктейла, нощта се приближи и сенките се наклониха на изток.

— Това ми липсваше — рече той. — Може би не искаш да го чуеш, но е истина.

Не казах нищо, защото не желаех отново да започнем дълъг спор, който да остави без сили и двама ни.

— Както и да е. — Уесли остави вилицата си върху чинията така, както правят възпитаните хора, когато свършат да се хранят. — Благодаря. Липсваше ми, доктор Скарпета.

И се усмихна.

— Радвам се, че си тук, специален агент Уесли.

Аз също му се усмихнах и станах. Включих печката и загрях олио в тигана, докато Уесли прибираше чиниите.

— Искам да ти кажа, че мислих за снимката, която са ти изпратили. Първо трябва да установим дали наистина е на жертвата, на която днес прави аутопсия — каза той.

— Ще установя това в понеделник.

— Ако е така, убиецът коренно е променил почерка си.

— И него, и всичко останало.

Пуснах в тигана рачешките кюфтенца, които веднага започнаха да цвърчат.

— Точно така. Този път е много дързък, сякаш убиецът иска да ни натрие носа. Разбира се, и почеркът му е различен. Това изглежда страхотно — добави Уесли, като видя какво готвя.

Отново седнахме и аз уверено казах:

— Бентън, убиецът не е един и същ.

Той се поколеба, после каза:

— И аз мисля, че не е един и същ. И нямаме представа какви игри е намислил.

Пак изпитах отчаяние. Нищо не можеше да бъде доказано, но интуицията и инстинктите не ме лъжеха.

— Не смятам, че убиецът на тази възрастна жена има нещо общо с предишните случаи тук и в Ирландия. Някой иска да ни внуши, че между тях има връзка. Мисля, че става дума за имитация.

— В четвъртък ще обсъдим този въпрос с всички. Нали така се уговорихме. — Уесли опита едно рачешко кюфтенце и очите му се насълзиха. — Невероятно вкусно е. Това се казва сос!

— Извършителят инсценира. Прикрива престъпление, извършено поради друга причина. А заслугата за соса не е моя. Рецептата е на Бев.

— Снимката ме притеснява.

— И мен.

— Говорих за нея с Луси.

Сега Уесли наистина привлече интереса ми.

— Кажи ми кога искаш да я доведа тук — каза той и посегна към чашата с вино.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Как е тя? Знам, че Луси ще ми каже, но бих искала да го чуя и от теб.

Сетих се, че ни трябва вода, и станах да донеса. Когато се върнах, Уесли мълчаливо ме гледаше. Понякога ми беше трудно да го погледна в очите и чувствата ми се объркваха. Харесвах изящно изваяния му нос, очите, които ме привличаха в незнайни дълбини, и чувствените му устни. Погледнах през прозореца, но навън вече беше тъмно и реката не се виждаше.

— Луси — напомних му аз. — Ще й изготвиш ли психологически профил заради леля й?

— Никой не съжалява, че я взехме на работа при нас — сухо каза той, макар всички да знаехме, че Луси е гениална. — Страхотна е. Повечето агенти започнаха да я уважават. Търсят помощта й. Не казвам, че няма проблеми. Много хора не искат в Екипа за освобождаване на заложници да има жена.

— Продължавам да се тревожа, че тя се престарава.

— Луси е в превъзходна форма. Годна е за всякакви задачи.

— Точно това имах предвид. Тя не иска да изостава от мъжете, когато всъщност това е невъзможно. Луси непрекъснато трябва да се доказва. Тя мисли, че трябва да се катери по въже и да тича по планините с трийсеткилограмова раница на гърба, когато би трябвало да бъде доволна с техническите си способности.

— Пропускаш най-силната й мотивация.

— И коя е тя?

— Ти. Луси има чувството, че трябва да се доказва пред теб, Кей.

— Тя няма причина да мисли така. — Думите на Уесли ме пронизаха в сърцето. — Не искам аз да бъда причината Луси да се занимава с всички опасни неща, които чувства, че трябва да прави.

— Но това не е лошо — каза той и стана. — Такава е човешката природа. Луси те боготвори. Ти си единственото свястно олицетворение на майка в живота й. Тя иска да бъде като теб. Усеща, че хората я сравняват с теб. Примерът ти е заразителен. Луси иска и ти да й се възхищаваш, Кей.

— Но аз й се възхищавам, за бога! — И аз станах и двамата започнахме да прибираме чиниите. — Сега наистина ме разтревожи.

— Вероятно би трябвало да се притесняваш. Луси е един от онези перфекционисти, които не слушат никого. С изключение на теб, тя е най-твърдоглавият човек, когото познавам.

— Много ти благодаря.

Уесли се усмихна и ме прегърна, без да се притеснява, че ръцете му са мокри.

— Може ли да седнем и да поговорим? И после ще си тръгна.

— А след това?

— Сутринта ще говоря с Марино, а следобед ще се занимавам с един друг случай. В Аризона. Знам, че е неделя, но работата не може да чака.

Той продължи да говори. Занесохме чашите с виното в хола.

— Дванайсетгодишно момиче, отвлечено, докато се връщало от училище. Трупът е изхвърлен в пустинята Сонора. Смятаме, че извършителят е убил още три деца.

— Трудно е да си оптимист, нали? — огорчено казах аз, когато седнахме на дивана. — Престъпленията никога не спират.

— Не. И се опасявам, че никога няма да спрат. Докато има хора на тази планета. Какво ще правиш през остатъка от почивните дни?

— Ще пиша доклад.

На външната стена на хола имаше плъзгащи се стъклени врати. Кварталът зад тях беше тъмен. Пълната луна сякаш беше от злато. Облаците бяха прозрачни.

— Защо ми се сърдиш? — нежно попита той, но ми даде да разбера, че е обиден.

— Не знам — без да го поглеждам, отвърнах аз.

— Знаеш. — Уесли хвана ръката ми и започна да я масажира с палеца си. — Обичам ръцете ти. Като на пианист са, само че по-силни, сякаш онова, което правиш, е изкуство.

— Изкуство е. Мисля, че в мое лице имаш идол. И тъй като се занимаваш с изготвянето на психологически профили, това би трябвало да те притеснява.

Той се засмя и целуна кокалчетата на пръстите ми, както често правеше.

— Бентън — казах аз и го погледнах. — Сърдя ти се, защото съсипваш живота ми.

Уесли ме изгледа изумено.

Станах от дивана и започнах да крача напред-назад.

— Животът ми беше такъв, какъвто го исках — почнах и чувствата ми се извисиха в кресчендо. — Местя се на ново работно място, наистина харча разумно парите си и спестих достатъчно, за да си купя това — собствена къща, която проектирах сама. За мен всичко беше на мястото си, докато ти…

— Сериозно? — Той ме погледна изпитателно и в гласа му прозвуча гняв и обида. — Повече ли ти харесваше, когато бях женен и ти редовно се чувстваше неудобно заради това? Когато връзката ни беше тайна и лъжехме всички?

— Разбира се, че не ми харесваше повече! — възкликнах аз. — Само искам животът ми да си е мой.

— Твоят проблем е, че се страхуваш от обвързване. Точно за това става дума. Колко пъти трябва да ти го казвам? Мисля, че трябва да отидеш на лекар. Може би при Зенър. Приятелки сте. Знам, че й вярваш.

— Не аз се нуждая от психиатър — казах и мигновено съжалих за думите си.

Уесли гневно скочи, сякаш беше готов да си тръгне. Още нямаше девет.

— Господи! Твърде съм възрастна и изтощена за такива спорове — измънках аз. — Съжалявам, Бентън. Не беше честно. Моля те, седни.

Той застана с гръб към мен и се вторачи навън.

— Не се опитвам да те обидя, Кей. Не идвам при теб, за да видя колко съм съсипал живота ти. Възхищавам се на всичко, което правиш. Само бих искал да бъдем повече време заедно.

— Знам. Съжалявам. Моля те, не си тръгвай.

Преглътнах сълзите си, седнах и се вторачих в тавана — греди и груба мазилка. Накъдето и да погледнех, виждах детайли, измислени от мен. Затворих очи. По лицето ми се стичаха сълзи. Не ги избърсах. Уесли знаеше кога не трябва да ме докосва и да говори. Той мълчаливо седна до мен.

— Аз съм жена на средна възраст с установени навици. — Гласът ми трепереше. — Не мога да го превъзмогна. Всичко, което имам, съм постигнала сама. Нямам деца. Не мога да понасям единствената си сестра и тя не ме понася. Баща ми беше на смъртно легло през цялото ми детство, после умря, когато бях дванайсетгодишна. Майка ми беше невъзможна и сега умира от емфизема. Не мога да бъда добрата съпруга, която искаш. Дори не знам какво е това, по дяволите! Знам само как да бъда Кей. И разговорът с психиатър няма да промени нищо.

— А аз съм влюбен в теб и искам да се оженим. И аз не мога да го превъзмогна.

Не казах нищо.

— Мислех, че и ти си влюбена в мен.

Продължих да мълча.

— Поне така беше по-рано. Е, тръгвам си — добави той. В гласа му звучеше болка.

Уесли отново понечи да стане, но аз сложих ръка на рамото му.

— Не по този начин. Не постъпвай така с мен.

— Кой? Аз? — недоверчиво попита той.

Намалих осветлението, докато в стаята стана почти тъмно. Луната приличаше на лъскава монета на фона на ясното черно небе, осеяно със звезди. Донесох още вино и запалих камината. Уесли ме наблюдаваше.

— Седни по-близо до мен — казах аз.

Той изпълни желанието ми и този път аз хванах ръцете му.

— Бъди търпелив, Бентън. Не ме карай да бързам. Аз не съм като Кони. Или като някои други хора.

— Не искам да бъдеш такава. И аз не съм като другите. Ние вярваме на очите си. Другите хора не разбират това. Не можех да разговарям с Кони как прекарвам дните си, но с теб мога.

Уесли ме целуна и плъзна ръце по тялото ми. Съблякохме се и започнахме да правим онова, за което по-рано най-много ни биваше. Лежахме на дивана до сутринта, докато лунната светлина не стана хладна и бледа. Той си тръгна, а аз почнах да се разхождам с чаша вино в ръка, пуснах си и музика. Надух тонколоните във всяка стая и накрая стигнах до кабинета.

Започнах да преглеждам списания, като изрязвах материалите, които ми трябваха. Залових се да пиша статия. Но не бях в настроение за това и реших да проверя електронната си поща, за да видя дали Луси ми е оставила съобщение кога ще може да дойде в Ричмънд. „Америка онлайн“ извести, че имам писмо, и когато отворих пощата, сякаш някой ме удари по главата. Адресът смъртдок ме чакаше като злонамерен странник.

Съобщението беше написано с малки букви, нямаше пунктуация нито главна буква, само разстояния между думите, „мислиш се за много умна“. Отворих прикрепения файл и отново видях цветна снимка на отрязани крака и ръце, наредени на маса, покрита с нещо като същата синкава покривка. Вторачих се в екрана — питах се защо този човек постъпва така с мен. После, с надеждата, че той току-що е направил огромна грешка, грабнах телефона.

— Марино! — възкликнах, когато чух гласа му.

— Какво става? — сънено попита той.

Казах му.

— По дяволите. Три сутринта е. Никога ли не спиш?

Както предположих, Марино беше доволен, защото не бих му се обадила, ако Уесли още беше при мен.

— Добре ли си? — добави той.

— Слушай. Ръцете са обърнати с дланите нагоре. Снимката е правена отблизо. Виждам много детайли.

— Какви? Има ли татуировки или нещо подобно.

— Виждам ясно линиите на пръстите.

Нийлс Вандър, шефът на отдел „Пръстови отпечатъци“, беше симпатичен възрастен човек с оредяла коса и широка лабораторна престилка, която вечно беше изцапана с тъмночервено и черно от нинхидрина и от дактилоскопичния прах, и вечно бързаше. Произхождаше от знатно семейство от Вирджиния. Вандър винаги се държеше много възпитано и никога не говореше по лични въпроси, макар че се познавахме от много години. Но по свой начин показваше, че държи на мен. Понякога оставяше поничка на бюрото ми, друг път, през лятото — домати от градината си.

Известен с орловия си поглед, Вандър беше и специалист по фотоувеличение и всъщност бе обучаван в НАСА. През годините двамата с него бяхме материализирали множество лица от неясни снимки, бяхме разчитали неразгадаеми почерци и отпечатъци, и бяхме възстановявали липсващи части на тялото.

Системата с високоразделителни способности за обработка на образи различаваше двеста петдесет и шест оттенъка на сиво, а човешкото око различава най-много трийсет и два. Следователно беше възможно да сканираме нещо в компютъра и да видим онова, което не се забелязваше с просто око. Смъртдок може би бе изпратил повече, отколкото мислеше. Първата задача тази сутрин беше да сравня снимката на торса в моргата с тази, която бях получила по електронната си поща.

Седнахме един до друг и се вторачихме в четирийсетсантиметровия монитор. Двете снимки бяха на скенера и видеокамерата предаваше изображенията на компютърния екран.

Вандър протегна ръка и смени филтъра на камерата.

— Мисля, че трябва да преместиш едната снимка малко вдясно — казах аз.

— Да, но пак има смущения в образа, от които искам да се отърва.

— Хубаво щеше да е, ако разполагахме с оригиналите. Каква е радиометричната разделителност на това нещо? — попитах аз. Имах предвид способността на системата да различава оттенъците на сивото.

— Много по-висока, отколкото навремето. В сравнение с първите дни, мисля, че сме удвоили броя на пикселите, които могат да бъдат дигитализирани.

Пикселите, досущ точици на матрица, бяха най-малките елементи на образа, молекулите, импресионистичните точки на цвета, образуващ картината.

— Имаме и няколко дарения. Някой ден ще поискам ултравиолетово изображение. Нямаш представа какво мога да правя с цианоакрилата — продължи той: говореше за универсалното лепило, което реагира на компонентите на човешката пот и е отлично средство за разчитане на отпечатъци, невидими с невъоръжено око.

— Е, желая ти успех — казах аз, защото парите вечно не стигаха, независимо кой беше на власт.

Вандър отново премести снимката, сложи на камерата син филтър и увеличи по-светлите пиксели, осветявайки по-ярко образа, после уголеми хоризонталните детайли и премахна вертикалните. Сега двата торса бяха един до друг. Появиха се сенки и ужасните детайли станаха по-контрастни.

— Виждаш краищата на костите — казах аз. — Левият крак е отрязан близо до по-малкия трохантер, а десният — на около два сантиметра и половина, точно през костта.

— Ех, да можех да коригирам ъгъла, под който снима камерата, и перспективата на изкривяване — измърмори Вандър на себе си, както правеше често. — Но не знам мерките. Жалко, че онзи, който е правил снимката, не е включил скала.

— Тогава сериозно бих се разтревожила с какъв човек имаме работа — отбелязах аз.

— Само това ни липсваше. Убиецът да е някой като нас. — Той още веднъж премести снимките. — Да видим какво ще стане, като ги наложим една върху друга.

Вандър го направи и резултатът беше поразителен. Краищата на костите и дори разкъсана плът около отрязания врат напълно съвпадаха.

— За мен всичко е ясно — казах аз.

— И за мен няма съмнение, че трупът е един и същ — съгласи се той. — Да направим разпечатка.

Вандър щракна „мишката“ и лазерният принтер забръмча. Той махна снимките от скенера и сложи онази на краката и ръцете. Започна да увеличава образите и гледката стана още по-гротескна. Кръвта оцвети покривката в яркочервено, сякаш току-що бе рукнала. Убиецът бе наредил краката като чифт обувки, а ръцете — една до друга, досущ ръкавици.

— Би трябвало да ги обърне с дланите надолу — каза Вандър. — Защо ли не го е направил?

Той приложи пространствено филтриране, за да съхрани най-важните детайли, и започна да отстранява смущенията в образа, тоест кръвта и синята покривка за маса.

— Виждаш ли линиите на пръстите? — попитах и се наведох толкова близо до него, че долових уханието на одеколона му.

— Да.

Гласът му изведнъж стана бодър и весел, защото за Вандър нямаше по-голямо удоволствие от това да разчита йероглифите на пръсти на крака и ръце. Въпреки добродушния си, разсеян вид, той беше човек, който бе изпратил хиляди хора в затвора и десетки на електрическия стол. Вандър увеличи снимката и определи произволни цветове на различните оттенъци на сивото, за да ги видим по-добре. Палците бяха малки и бледи, досущ стари пергаменти. И се виждаха линиите.

— На другите пръсти няма да видим нищо — каза той. Гледаше екрана като хипнотизиран. — Твърде са свити. Но палците се виждат ясно. Запамети това в твърдия диск. Ще поработя върху тях.

Това означаваше, че трябва да си тръгвам, и аз станах.

— Ако видя нещо, веднага ще ти го изпратя по АСИПО — добави Вандър: имаше предвид Автоматичната система за идентификация на пръстови отпечатъци, която може да сравнява непознати латентни отпечатъци с милионите, записани в съществуващата база данни.

— Добре. А аз ще започна със СОУПУ.

Той ме погледна учудено, защото Системата за оценка на убийства и за проследяване на улики беше базата данни на полицията във Вирджиния в сътрудничество с ФБР. Оттам трябваше да започнем, ако подозирахме, че случаят е местен.

— Макар да имаме основания да смятаме, че другите убийства не са извършени тук — обясних аз, — мисля, че трябва да претърсим всичко, което можем. Включително базите данни във Вирджиния.

Вандър продължаваше да гледа екрана, после каза:

— Стига да не се налага да попълвам формуляри.

В коридора имаше десетки кашони с надпис „Веществени доказателства“. Купчините стигаха до тавана. Покрай мен минаваха учени — потънали в мислите си и забързани. Носеха доклади и проби, които можеше да изпратят някого в съда за убийство. Поздравявахме се, без да забавяме крачка. Отидох в лабораторията за тъкани, която беше голяма и тиха. Там също имаше учени — бяха се навели над микроскопите или работеха на бюрата си, където бяха наредени загадъчни пакети, увити в кафява хартия.

Аарон Кос стоеше пред една ултравиолетова лампа и разглеждаше предметно стъкло през лупа, за да види какво ще научи от отразените дълги вълни.

— Добро утро — поздравих аз.

— И на теб — ухили се Кос.

Чернокос и привлекателен, той изглеждаше твърде млад, за да бъде специалист по микроскопични влакна, утайки, бои и експлозиви. Тази сутрин беше с избелели джинси и маратонки.

— Днес не си в съда — предположих аз. Съдех по дрехите, които бе облякъл.

— Не. Голям късмет. Обзалагам се, че носиш влакна.

— Бях наблизо и ми хрумна да се отбия и тук.

Бях прословута с факта, че непрекъснато им носех веществени доказателства. Учените търпеливо изпълняваха молбите ми и накрая бяха благодарни. Знаех, че ги притискам, когато случаите бяха заплетени. Но когато убиваха и разчленяваха хора, доказателствата трябваше да бъдат изследвани веднага.

— Даваш ми отсрочка от работата върху бомбаджията на пътни знаци, така ли? — усмихна се Кос.

— Не ми върви в този случай — признах аз.

— Снощи е станало още едно произшествие. На шосе 195 северно от Лабърнъм, точно под носа на специалните сили. Там, където по-рано беше трети участък. Представяш ли си?

— Да се надяваме, че извършителят ще взривява само пътни знаци.

— Да. — Той отстъпи от ултравиолетовата лампа и стана много сериозен. — Ето какво научих от онова, което ми даде. Влакна от плат, втъкнати в костта. И косми. И петно, което прилича на кръв.

— Нейни косми? — озадачена попитах аз, защото не бях изпратила на Кос дългите посивели коси. Това не беше по неговата специалност.

— Онова, което видях под микроскопа, не ми се струва човешко. Може би са от два вида животни. Изпратих ги в Роуаноук.

В щата имаше само един специалист по космите.

— А петното? — попитах аз.

— Предполагам, че е от боклуците в сметището. Но искам да го видя с електронен микроскоп. На ултравиолетовата лампа видях влакна. Бих казал, че всъщност са фрагменти. Третирах ги с ултразвукова баня с дестилирана вода, за да отстраня кръвта. Искаш ли да ги видиш?

Кос ми направи място, за да надникна през лупата, и аз долових уханието на одеколона му — „Обсешън“. Не можах да не се усмихна — той бе на моите години, но още имаше енергията да се издокарва. Три фрагмента фосфоресцираха като неонови светлини. Платът беше бял. Единият фрагмент беше осеян с разноцветни като дъгата петънца.

— Какво е това?

— Прилича на синтетична материя. Диаметрите са еднакви.

— А флуоресциращите петънца?

— Това е най-интересното. Трябва да направя още тестове, но на пръв поглед приличат на боя.

— Каква боя?

— Едрозърнеста. На гранули. Бяла като черупка на яйце. Може би строителна.

— Само тези фрагменти и влакна ли видя?

— Току-що започнах. — Кос се приближи до друго бюро и издърпа високо столче. — Разгледах всичко с ултравиолетова лампа и бих казал, че това подобно на боя вещество се е просмукало в петдесет процента от материята. И макар да не мога да определя със сигурност каква е материята, знам, че всички проби, които ми даде, са от един и същ вид и вероятно от един източник.

Той сложи едно предметно стъкло на поляризиращия микроскоп, намали светлината и я раздели на вълни с различни стойности на отразяване, за да видим още някоя следа, идентифицираща материята. После нагласи фокуса и без да мига, се вторачи в окуляра.

— Това е най-големият фрагмент. Колкото монета от десет цента. Има две страни.

Кос се дръпна и аз погледнах влакната — приличаха на руси косми, осеяни с розови и зелени петънца.

— Структурата е подобна на полиестер — обясни той. — Петънцата са от вещества за отстраняване на блясъка, каквито се използват в производството на платове. Мисля, че има и изкуствена коприна. Предполагам, че това е обикновен плат, който може да се използва почти за всичко, от блузи до покривки за легло. Но има един голям проблем.

Кос отвори шише с течен разтворител и с помощта на пинсета махна покривното предметно стъкло и внимателно преобърна фрагмента. Капна ксилол, отново покри стъклото и ми направи знак да погледна.

— Какво виждаш? — попита той. В гласа му прозвуча гордост.

— Нещо сиво и твърдо. Не е от същия материал като от другата страна — отговорих аз и го погледнах изненадано. — Тази материя има подплата, така ли?

— Някакъв термопластичен материал. Вероятно полиетилен терефталат.

— За какво се използва?

— Предимно за покритие на бутилки за безалкохолни напитки и в опаковки с подплата.

Вторачих се озадачено в него, защото не виждах какво общо имат тези продукти със случая.

— И за какво друго?

Кос се замисли.

— За лейкопласт. Някои от тези продукти, например бутилките, могат да бъдат рециклирани и използвани за подплата на килими и мокети. За много неща.

— Но не и за дрехи.

Той поклати глава.

— Не. Въпросната материя е често използвана. Груба полиестерна смес, подплатена с нещо като найлон. Няма такива дрехи, доколкото ми е известно. Освен това изглежда просмукана с боя.

— Благодаря, Аарон. Това променя всичко.

Върнах се в кабинета си и с изненада и раздразнение видях, че Пърси Ринг седи на стола пред бюрото ми и прелиства тефтера си.

— Трябваше да бъда в Ричмънд за интервю по Канал 12 — невинно каза той. — Затова помислих, че е хубаво да се отбия да те видя. Те искат да разговарят и с теб.

Не казах нищо, но мълчанието ми беше красноречиво.

— Предположих, че няма да искаш да дадеш интервю, и така им казах — спокойно и любезно продължи Ринг.

— Какво по-точно им каза този път?

— Моля? — Усмивката му помръкна, а погледът му стана суров и безмилостен. — Какво означава това?

— Нали си следовател. Досети се.

Погледът ми беше суров и безмилостен като неговия.

Ринг сви рамене.

— Ами, обикновените неща. Само основна информация за случая и сходството му с предишните убийства.

— Нека още веднъж да изясним нещата — казах аз, без да прикривам презрението си. — Случаят не е задължително като другите и ние не трябва да обсъждаме това с медиите.

— Струва ми се, че имаме различни гледни точки, доктор Скарпета.

Ринг беше с тъмен костюм, копринена вратовръзка и изглеждаше забележително убедителен. Не можах да не си спомня какво бе казал Уесли за амбициите и връзките му. Мисълта един ден този користолюбив идиот да стане шеф на щатската полиция или да бъде избран в Конгреса, беше направо непоносима.

— Мисля, че хората имат право да знаят, ако сред тях се разхожда психопат — рече той.

— И това ли си казал по телевизията? — Гневът ми нарасна. — Че сред нас има психопат?

— Не си спомням точно какво казах. Истинската причина да се отбия тук е, защото се питах дали мога да взема копие от доклада от аутопсията.

— Още не е готов.

— Трябва ми веднага, щом е на разположение. — Ринг ме погледна в очите. — Прокурорът иска да знае какво става.

Не повярвах на ушите си. Ринг не можеше да уведомява прокурора, освен ако нямаше заподозрян.

— Какво каза? — попитах аз.

— Съмнявам се в Кийт Плезънтс. Има много съвпадения, едно от които е, че той е карал булдозера, когато е бил намерен трупът. Плезънтс обикновено не шофира земекопни машини, а точно тогава е бил зад волана.

— Според мен това го прави по-скоро потърпевш, отколкото заподозрян. Ако Плезънтс е убиецът, едва ли щеше да иска да е в радиус от сто и петдесет километра от сметището, когато намерят трупа.

— Психопатите обичат да се връщат на мястото на престъплението. Представят си какво ще бъде, когато открият жертвите им. Като онзи шофьор на линейка, който убивал жени и после ги хвърлял в работния си район. Когато дойдело време да отиде на дежурство, той се обаждал на полицията, за да изпратят него на мястото.

Освен че специалността му беше психология, Ринг несъмнено бе посещавал и лекции по изготвяне на психологични профили на престъпници. Всичко му беше ясно.

— Кийт живее с майка си, която според мен ненавижда — продължи той, оправяйки връзката си. — Тя го е родила късно, когато е била около шейсетгодишна. Той се грижи за нея.

— Тогава майка му още е жива и Плезънтс държи на нея.

— Да. Но това не означава, че Плезънтс не излива агресивността си върху други възрастни жени. В гимназията е работил в месарница. Бил е помощник-касапин.

Не му казах за какво според мен е бил използван трионът за месо този път и го оставих да говори.

— Не е общителен, което също се вмества в профила му. — Ринг продължи да плете фантасмагоричната си паяжина. — Освен това мъжете от сметището говорят, че е хомосексуалист.

— Въз основа на какво?

— На факта, че не се среща с жени и дори не проявява интерес, когато другите момчета подхвърлят шеги. Знаеш какви са работниците.

— Опиши къщата, в която живее.

Замислих се за снимката, която ми бе изпратена по електронната поща.

— Двуетажна, с три спални, кухня и хол. Типична за обедняващата средна класа. Може би навремето, когато бащата е бил там, е била хубава и поддържана.

— Какво е станало с бащата?

— Избягал е, преди Кийт да се роди.

— Има ли братя или сестри?

— Всички са много по-възрастни от него. Предполагам, че Кийт е бил изненада. Подозирам, че господин Плезънтс не е бил бащата и това обяснява защо е избягал преди раждането му.

— И на какво се основават подозренията ти?

— Инстинкт.

— Разбирам.

— Къщата е далеч от града, на около петнайсет километра от сметището. Има голям двор и гараж, отделен от къщата. — Ринг кръстоса крака и млъкна, сякаш се готвеше да добави нещо важно. — В гаража има много инструменти и голяма работна маса. Кийт твърди, че сам поправя всичко. Видях трион и мачете. Той обясни, че ги използвал за рязане на дърва и сечене на плевели.

— Имаш достъп до много места, без да разполагаш със заповед за обиск — срязах го аз.

— Кийт беше много отзивчив — невъзмутимо отговори Ринг. — Хайде да поговорим за мислите, които се въртят в главата му. Кийт е умен. Навсякъде из къщата има книги, списания и вестници. Записал е на видео новините за това убийство и е изрязал статиите от вестниците.

— Вероятно повечето служители в сметището го правят — напомних му аз, но Ринг не прояви интерес към думите ми.

— Чете криминални романи. „Мълчанието на агнетата“, „Червеният дракон“, Том Кланси, Ан Рул…

Отново го прекъснах, защото не можех да го слушам повече.

— Току-що описа книгите, които чете средностатистическият американец. Не мога да ти казвам как да извършваш разследването, но ми позволи да те убедя, че трябва да се ръководиш от доказателствата…

— Разбира се, че се ръководя от доказателствата.

— Точно това не правиш. Дори не знаеш какво е доказателство. Не си получил нито един доклад от моргата или от лабораториите. Нито психологически профил, изготвен от ФБР. Разговаря ли с Марино или с Григ?

— Все се разминаваме. — Ринг стана и облече сакото си. — Този доклад ми трябва. Прокурорът ще ти се обади. Между другото, как е Луси?

Не исках той дори да знае името на племенницата ми и това беше очевидно от изуменото ми, гневно изражение.

— Не знаех, че се познавате.

— Преди няколко месеца ходих на лекциите й. Говори за Мрежата за разследване на технически престъпления.

Грабнах купчина смъртни актове от кошчето и започнах да ги номерирам.

— После ни заведе при екипа за освобождаване на заложници и демонстрира роботи — добави Ринг. Вече бе стигнал до вратата. — Среща ли се с някого?

Нямах какво да му кажа.

— Знам, че живее с друг агент. Жена. Но те са само съквартиранти, нали?

Намерението му беше очевидно и аз се вцепених. Той излезе, като си подсвиркваше. Вбесих се, взех купчина папки и станах от бюрото. В същия миг влезе Роуз.

— Този тип може да събуе обувките си до леглото ми винаги когато поиска — каза тя по негов адрес.

— Моля те, Роуз! Мислех, че си интелигентна жена.

— А аз мисля, че ти трябва горещ чай.

— Може би — въздъхнах аз.

— Но първо трябва да обсъдим един въпрос — делово каза тя. — Познаваш ли човек на име Кийт Плезънтс?

— Да. Защо?

— Той е във фоайето. Много е разстроен. Отказва да си тръгне, докато не разговаря с теб. Щях да повикам охраната, но реших първо да те питам…

Изражението ми я накара да млъкне.

— О, боже! — възкликнах аз. — Видяха ли се с Ринг?

— Нямам представа — озадачено отговори Роуз. — Какво не е наред?

— Всичко.

Отново въздъхнах и хвърлих папките на бюрото.

— Тогава ще говориш ли с него, или да повикам охраната?

— Не ги викай.

Минах бързо покрай нея и тръгнах по коридора. Завих зад ъгъла и се озовах във фоайето, което не ми се струваше уютно, колкото и да се опитвах. Никакво количество подбрани с вкус мебели или картини по стените не можеше да прикрие ужасната истина, която водеше хората тук. Подобно на Кийт Плезънтс, те седяха сковано на тапицирания в синя дамаска диван. Предполагаше се, че цветът е неутрален и успокоява. Някои се бяха вторачили в празното пространство, други плачеха.

Бутнах вратата и Кийт скочи. Очите му бяха зачервени. Не можех да кажа дали е ядосан, или е изпаднал в паника. Той се хвърли към мен и за миг ми се стори, че ще ме сграбчи или ще падне. Но Кийт непохватно отпусна ръце до тялото си и гневно се вторачи в мен. Лицето му помръкна, но гневът в него очевидно кипеше.

— Нямате право да говорите такива неща за мен! — извика той и стисна юмруци. — Вие изобщо не ме познавате! Не знаете нищо за мен!

— Успокой се, Кийт.

Направих му знак да седне, дръпнах един стол и се настаних срещу него. Плезънтс дишаше учестено и трепереше. Изражението му беше обидено, а очите — пълни със сълзи на гняв.

— Виждали сте ме само веднъж. — Той заплашително размаха пръст срещу мен. — А говорите разни глупости. Ще ме уволнят заради вас!

Гласът му трепереше. Кийт закри с юмрук устата си и отмести поглед встрани — опитваше се да се овладее.

— Първо, не съм казала нито дума за теб. На никого.

Кийт ме погледна.

— Нямам представа за какво говориш — продължих аз. Говорех тихо и уверено, и това го накара да потрепери. — Бих искала да ми обясниш за какво става дума.

Той ме гледаше колебливо. В очите му се четеше обидата от лъжите, които го бяха накарали да повярва на измислиците за мен.

— Не сте ли разговаряли със следовател Ринг за мен?

Овладях гнева си и отговорих:

— Не.

— Той дойде вкъщи сутринта, докато мама още беше в леглото. — Гласът му потрепери. — Започна да ме разпитва, сякаш съм убиец. Каза, че вие сте намерили разни неща срещу мен, затова било по-добре да направя самопризнания.

— Какви неща?

— Влакна, които според вас приличали на онези от дрехите ми в деня, когато се запознахме. Казали сте, че ръстът ми съответства на размерите на човека, който е разчленил онзи труп. Натискът, упражнен върху триона, съвпадал с физическата ми сила. Искали сте информация за мен, за да направите тестове. ДНК. Смятали сте ме за странен…

— Господи, Кийт — прекъснах го аз. — През целия си живот не съм чувала толкова много глупости накуп. Ако кажа дори едно от тези неща, ще ме уволнят за некомпетентност.

— Има и друго. — Плезънтс отново скочи. В очите му блесна гняв. — Той е говорил с колегите ми! Всички се питат дали не съм убиец. Разбирам го по начина, по който ме гледат.

Кийт се разплака. В същия миг вратите се отвориха и във фоайето влязоха няколко полицаи. Те не ни обърнаха внимание, защото им бяха позвънили от моргата, където Филдинг работеше върху трупа на пешеходец, блъснат от кола. Плезънтс беше твърде разстроен, за да продължи разговора, а аз — твърде вбесена от Ринг, за да знам какво друго да му кажа.

— Имаш ли адвокат? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Мисля, че е по-добре да си вземеш.

— Не познавам никого.

— Ще ти кажа няколко имена.

Уинго отвори вратата и се стъписа, като видя, че Плезънтс плаче на дивана.

— Доктор Скарпета? — каза Уинго. — Доктор Филдинг пита дали да изпрати личните вещи в погребалния дом.

Приближих се до Уинго, защото не исках Плезънтс да се разстройва още повече от работата тук.

— Полицаите тръгнаха към моргата — тихо казах аз. — Ако те не искат личните вещи, Филдинг може да ги изпрати в погребалния дом.

Уинго гледаше изпитателно Кийт, сякаш го познаваше отнякъде.

— Слушай. Кажи на господин Плезънтс телефонните номера на Джеймсън и Хигинс — казах аз. Двамата бяха много добри адвокати и ги смятах за приятели. — После го изпрати.

Уинго продължаваше да го гледа като хипнотизиран.

— Уинго? — попитах аз, защото той, изглежда, не ме чу.

— Да.

Минах покрай него и тръгнах надолу. Исках да говоря с Уесли, но може би първо трябваше да се свържа с Марино. Докато слизах с асансьора, се питах дали да не се обадя на областната прокурорка на Съсекс и да я предупредя за Ринг. И докато всичко това минаваше през главата ми, изпитвах огромно съжаление към Плезънтс. Страхувах се за него. Колкото и невероятно да изглеждаше, знаех, че може да го обвинят в убийство.

Филдинг и полицаите гледаха пешеходеца на първата маса за аутопсии, но не разменяха обичайните шеги, защото жертвата беше деветгодишната дъщеря на един от градските съветници. Рано сутринта отивала на автобусната спирка, когато някой с висока скорост излязъл от шосето. Нямаше спирачен път, затова шофьорът явно бе блъснал момичето отзад, без дори да намали.

— Какво става? — попитах аз.

— Положението е сериозно — отговори един от полицаите.

— Бащата се е побъркал — рече Филдинг, докато събираше веществени доказателства от дрехите на детето.

— Има ли следи от боя? — попитах аз, защото ако имаше дори частица боя, можехме да идентифицираме модела и производителя на колата.

— Засега не.

Заместникът ми беше в лошо настроение. Не обичаше да прави аутопсии на деца. Кой ли обича?

Огледах скъсаните, окървавени джинси на момичето. Предната броня го бе блъснала в свивките на коленете, а главата се бе ударила в предното стъкло. Момиченцето бе носило малка червена раница. Сърцето ми се сви, като видях кутията с обяда, учебниците, тетрадките и писалките. Догади ми се.

— Отпечатъкът от решетката е доста високо. На нивото на хълбоците.

— И аз мислех за това — обади се друг полицай. — Изглежда, е било пикап. По време на инцидента в квартала е забелязан черен джип „Чероки“, който се движел с висока скорост.

— Бащата се обажда през половин час — каза Филдинг и ме погледна. — Мисли, че е нещо повече от инцидент.

— Какво по-точно?

— Политическо убийство — отговори той и продължи да събира влакна и частици.

— Господи, дано не е така — казах и тръгнах. — И без това положението е достатъчно неприятно.

На стоманената маса в отсрещния ъгъл на моргата имаше електрическа печка, на която варяхме костите, за да ги оголим от плътта и мазнините. Процесът беше адски противен и изискваше сваряването на частите от тялото в десетпроцентов разтвор на белина. Голямата потракваща стоманена тенджера и миризмата бяха ужасни и аз обикновено оставях тази дейност за нощите или за събота и неделя, когато нямахме посетители.

Предишния ден бях оставила краищата на костите от торса да се варят през нощта. Не им бе трябвало много време и аз изключих печката. Излях вонящата, вдигаща пара вода в мивката и изчаках, докато костите се охладят, за да мога да ги взема. Бяха чисти и бели, дълги около пет сантиметра, и следите от триона се виждаха ясно. Докато внимателно ги оглеждах, ме обзе страх и недоумение. Не можех да различа кои следи са направени от убиеца и кои — от мен.

— Джак — извиках. — Би ли дошъл за малко?

Филдинг спря работата си, приближи се до мен и попита:

— Какво има?

Дадох му една от костите.

— Можеш ли да кажеш кой край е отрязан с триона „Страйкър“?

Филдинг разгледа единия, после другия край и се намръщи.

— Отбеляза ли ги?

— Само кое е ляво и кое дясно. Но други маркировки не съм правила. А трябваше. Но обикновено е ясно кой край кой е, затова сметнах, че не е необходимо.

— Не съм специалист, но според мен всички следи са оставени от един и същ трион. — Той ми върна костта и аз я пуснах в един найлонов плик. — И без това трябва да ги занесеш на Кантър, нали?

— Той никак няма да бъде доволен от мен.