Необикновена зараза

13.

Шерифът Роб Рой беше легенда в област Съсекс и го избираха всяка година, без да има съперници. Много пъти бе идвал в моргата и според мен беше най-доброто ченге на света. В шест и половина вечерта го намерих в ресторант „Вирджиния“, където се събираха кореняците на града.

Помещението беше дълго. Масите бяха застлани с покривки на червени карета, а столовете — боядисани в бяло. Роб Рой ядеше сандвич с пържена шунка, пиеше кафе и разговаряше с някакъв мършав мъж със сбръчкано лице. Радиостанцията му беше на масата.

— Може ли да прекъсна разговора ви? — попитах аз и седнах при тях.

Рой отвори широко уста от изненада. За момент не повярва на очите си.

— Да ме вземат дяволите! — Той стана и стисна ръката ми. — Какво правиш тук, за бога?

— Търся теб.

— Извинете — каза другият мъж и стана.

— Не ми казвай, че си дошла по работа — рече шерифът.

— А за какво друго?

Лицето му стана сериозно.

— Случило ли се е нещо, за което не знам?

— Знаеш.

— Тогава за какво става дума? Между другото, какво ще хапнеш? Препоръчвам ти сандвич с печено пиле.

— Само чаша горещ чай — отговорих аз и се запитах дали някога отново ще мога да сложа храна в устата си.

— Не изглеждаш много добре.

— Чувствам се отвратително.

— Има грип.

— Да.

— Е, какво мога да направя за теб?

— Ще платя гаранцията на Кийт Плезънтс. За съжаление това ще стане едва утре. Но трябва да разбереш, Рой, че той е невинен. Натопили са го. Преследват го, защото следователят Ринг е тръгнал на лов за вещици и иска да се прочуе.

Роб Рой изглеждаше озадачен.

— Откога защитаваш арестанти?

— Винаги, когато са невинни. Кийт Плезънтс не е убиец. Не се е опитвал да избяга от полицията. И вероятно дори не е карал с превишена скорост. Ринг го тормози и лъже. Виж само каква висока гаранция е определена за нарушение на правилника за движение.

Шерифът мълчеше и слушаше.

— Плезънтс има стара болна майка и няма кой друг, освен него, да се грижи за нея. На път е да загуби работата си. Вуйчото на Ринг е секретар на обществената сигурност и бивш шериф. Знам как стоят нещата, Роб. Трябва да ми помогнеш. Ринг трябва да бъде спрян.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, сигурна съм.

В този момент го повикаха по радиостанцията.

— Тук 51 — каза той и оправи колана с револвера си.

— Има ли нещо ново за обира?

— Още чакам.

Роб Рой прекъсна връзката и се обърна към мен.

— Нямаш съмнения, че този младеж не е извършил никакво престъпление, така ли?

Кимнах.

— Никакви. Убиецът, който е разчленил онази жена, общува с мен по Интернет. Плезънтс дори не знае какво е това. Има и много други неща, които сега не мога да ти обясня. Но повярвай, Кийт Плезънтс няма нищо общо с онези престъпления.

— Сигурна си за Ринг, нали? Трябва да е така, щом търсиш помощта ми.

— Колко пъти да ти го казвам?

Той хвърли салфетката си на масата.

— Такива неща наистина ме вбесяват. Никак не обичам, когато затворят невинен човек в ареста ми и някакво ченге се гаври с нас, останалите.

— Познаваш ли Кичън, собственика на сметището?

— Разбира се.

— Някой трябва да поговори с него да не уволнява Кийт. Трябва да поправим грешката.

— Аз ще го направя.

Роб Рой извади портфейла си, остави пари на масата и гневно излезе. Аз останах да изпия чая си. Когато намерих бакалия на шосе 460 и спрях да купя мляко, шоколадово мляко със сироп, зеленчуци и супа, главата ме болеше и челото ми пареше.

Тръгнах между щандовете и докато се усетя, количката ми се напълни с всичко от тоалетна хартия до месни деликатеси. После извадих карта и адреса, който ми бе казал Плезънтс. Майка му живееше недалеч от главното шосе и когато отидох, спеше.

— О, боже. Не исках да ви будя.

— Кой е? — попита тя, след като открехна вратата и се вторачи в мрака.

— Доктор Кей Скарпета. Не се…

— Какъв лекар сте?

Госпожа Плезънтс беше съсухрена и прегърбена. Лицето й беше сбръчкано. Дългите й посивели коси се развяваха като паяжина и аз се замислих за сметището и за възрастната жена, която смъртдок бе убил.

— Влезте. — Тя бутна вратата. Изглеждаше уплашена. — Добре ли е Кийт? Не му се е случило нищо, нали?

— Преди малко го видях. Добре е — уверих я аз и взех покупките.

— Ох, това момче. — Тя поклати глава и ме покани в малкия си подреден дом. — Какво да правя? Той е всичко, което имам на този свят.

Госпожа Плезънтс беше уплашена и разстроена, но не искаше да го покаже.

— Знаете ли къде е Кийт? — внимателно попитах аз.

Влязохме в кухнята, където имаше малък стар хладилник и газова печка. Госпожа Плезънтс не отговори и започна да слага продуктите в хладилника, като събори на пода целина и моркови.

— Дайте да ви помогна — казах аз.

— Той не е направил нищо лошо. — Тя се разплака. — Сигурна съм в това. Но онзи полицай не иска да го остави на мира. Непрекъснато идва тук, тропа на вратата и се заяжда с Кийт.

Госпожа Плезънтс застана в средата на кухнята и почна да бърше сълзите си с ръце.

— Кийт каза, че обичате шоколадово мляко. Ей сега ще ви направя — казах аз и взех чаша и лъжица. — Утре ще си бъде вкъщи. И мисля, че следователят Ринг вече няма да ви безпокои.

Тя се вторачи в мен, сякаш бях добрата вълшебница.

— Само исках да се уверя, че имате всичко, което ви е необходимо, докато синът ви се върне — продължих аз и й подадох чашата с шоколадовото мляко.

— Опитвам се да разбера коя сте. Много е вкусно. Няма нищо по-приятно в живота — рече тя и се усмихна.

Обясних й накратко откъде познавам Кийт и какво работя, но госпожа Плезънтс не разбра. Явно мислеше, че съм влюбена в сина й. Докато се прибирах вкъщи, пуснах високо музиката в колата, за да не заспя. Карах в мрака. В продължение на километри нямаше нито една светлинка освен звездите на небето. Протегнах ръка към телефона.

Отговори майката на Уинго. Каза ми, че бил болен и лежал, но му даде слушалката.

— Безпокоя се за теб, Уинго — развълнувано казах аз.

— Чувствам се ужасно. Предполагам, че не можеш да направиш нищо срещу грипа.

— Имунната ти система е потисната. Говорих с доктор Райли. Кръвната ти картина не е добра. — Исках Уинго да знае истината. — Опиши ми симптомите си.

Всичко, което ми каза, ме разтревожи, защото симптомите, които описа, бяха характерни за ранните стадии на едрата шарка. Но ако се беше заразил от торса, беше странно, че не се е разболял досега, особено като се имаше предвид рисковата група, към която принадлежеше.

— Нали не си докосвал някой от спрейовете, които получихме в Института? — попитах го.

— Какви спрейове?

— За лице. „Вита“.

Той замълча. Явно се чудеше за какво става дума и аз се сетих, че в онзи ден Уинго не беше на работа, затова му обясних накратко какво се е случило.

— О, господи! — каза той и сърцата и на двама ни се свиха от страх. — Един флакон пристигна по пощата. Майка ми го сложи на плота в кухнята.

— Кога?

— Не си спомням. Преди няколко дни. Знам ли. Не бяхме виждали такова хубаво нещо. Представяш ли си? За приятно охлаждане на лицето.

В такъв случай смъртдок бе изпратил дванайсет флакона на персонала ми. И „дванайсет“ беше съобщението му до мен. Това бяха всичките ми служители, ако включех и себе си. Откъде смъртдок знаеше такива подробности като броя на персонала ми и дори имената и адресите на някои, ако беше далеч и непознат?

Страхувах се от следващия си въпрос, защото мислех, че вече знам отговора.

— Докосва ли го, Уинго?

— Изпробвах го. Да видя какво ще стане. — Гласът му силно трепереше и той се давеше от пристъпи на кашлица. — Мирише на рози.

— Кой друг го изпробва?

— Не знам.

— Никой не трябва да докосва спрея. Разбираш ли?

— Да. — Той се разрида.

— Ще изпратя хора да го вземат и да се погрижат за теб и за семейството ти.

Уинго плачеше твърде неудържимо, за да отговори.

Прибрах се вкъщи няколко минути след полунощ. Бях потисната и не се чувствах добре. Не знаех какво да направя. Обадих се на Марино, на Уесли и на Фуджицубо. Разказах на всички какво се е случило и че незабавно трябва да бъде изпратен екип при Уинго и семейството му. Те също ми съобщиха лоши новини. Момичето от остров Танжер, което се бе разболяло, бе умряло, и сега бил болен един от рибарите. Проверих електронната си поща и отново видях послание от смъртдок, изпратено, докато бях в ареста при Кийт Плезънтс.

„огледалце огледалце на стената къде беше“

— Копеле! — изкрещях аз.

Днес се бяха случили твърде много неща. Цялото тяло ме болеше. Виеше ми се свят и бях напълно изтощена. Затова не биваше да влизам в онзи чат рум, където започнах да го чакам, сякаш всичко беше наред. Трябваше да оставя това за по-късно. Но аз известих присъствието си, замислих се какво да му кажа и зачаках. Чудовището се появи.

СМЪРТДОК: тежък труд и неприятности

СКАРПЕТА: Какво искаш?

СМЪРТДОК: тази вечер сме ядосани

СКАРПЕТА: Да.

СМЪРТДОК: какво ти пука за невежи рибари и семействата им и за некадърните хора които работят за теб

СКАРПЕТА: Престани. Кажи ми какво искаш, за да спреш.

СМЪРТДОК: твърде е късно злото е сторено беше сторено отдавна

СКАРПЕТА: Какво толкова са ти направили?

Но той не отговори. Не излезе от чат рума, но не каза нищо повече. Замислих се за взвод 19 и се замолих на бога да слушат и да проследят звяра до леговището му. Мина половин час и телефонът ми иззвъня.

— Ти си гений! — Луси беше толкова развълнувана, че викът й причини болка в ушите ми. — Как, по дяволите, успя да го задържиш толкова дълго?

— Какво искаш да кажеш? — изумена попитах аз.

— Цели единайсет минути. Печелиш наградата.

— Говорих с него само две минути. — Опитах се да охладя челото си с опакото на ръката си. — Не знам какво имаш предвид.

— Намерихме копелето! — Луси бе изпаднала в екстаз. — Къмпинг за каравани в Мериленд. Агентите от Солзбъри вече са тръгнали натам. Джанет и аз ще отидем със самолет.

Преди да стана сутринта, Световната здравна организация разпространи още едно международно предупреждение за ароматизирания спрей за лице „Вита“. Организацията увери хората, че вирусът ще бъде елиминиран и скоро ще има ваксина. Но паниката започна.

Историята на вируса, наречен от медиите „мутантна шарка“, беше на първите страници на „Нюзуик“ и „Таймс“. Сенатът сформира комисия, а Белият дом обмисляше извънредни мерки. „Вита“ се разпространяваше в Ню Йорк, но производителят беше французин. Смъртдок явно изпълняваше заканите си. Макар че още нямаше съобщения за заболявания във Франция, икономическите и дипломатическите отношения се обтегнаха, когато един голям завод бе принуден да затвори. Между двете страни започнаха да се разменят обвинения къде се извършва замърсяването на продукта.

Рибарите се опитваха да избягат от остров Танжер с лодките си и Бреговата охрана бе върнала още бегълци от гари, намиращи се далеч на юг във Флорида. Не знаех всички подробности, но чух, че в залива Чесапийк имало стълкновение между силите на реда и жителите на остров Танжер. Лодките им бяха закотвени и не плаваха за никъде.

Центърът за контрол и превенция на заболяванията бе изпратил екип от лекари и медицински сестри в дома на Уинго и новината се разчу. Вестникарските заглавия я съобщиха с огромни букви и хората започнаха да се евакуират от града, който би било трудно, дори невъзможно, да се постави под карантина. Бях разтревожена и болна и се наливах с горещ чай.

Температурата ми стигна до трийсет и осем градуса и лекарствата, които взимах, само ме караха да повръщам. Мускулите на врата и на гърба ме боляха така, сякаш бях играла футбол с професионалисти. Но не можех да се върна в леглото. Имах твърде много работа. Обадих се в ареста и чух неприятната новина, че единственият начин да освободят Кийт Плезънтс е да отида при гаранта и лично да платя гаранцията. Качих се в колата и потеглих, но само след десет минути се наложи да се върна, защото бях забравила чековата си книжка.

— Господи, помогни ми — измърморих аз и настъпих педала за газта.

Питах се какво е станало в Мериленд през нощта и се притеснявах за Луси, за която всяко събитие от този род беше приключение. Тя искаше да използва оръжия и да преследва престъпници пеша, с хеликоптери и със самолети. Опасявах се, че ще прекършат духа й в разцвета на силите й, защото знаех твърде много за живота и как свършва. Зачудих се дали са заловили смъртдок, но ако беше така, щяха да ми се обадят.

Гарантът Винс Пийлър работеше в обущарница на Брод стрийт. Магазините наоколо бяха запустели и на витрините им нямаше нищо, освен графити и прах. Той беше нисък слаб човек с побелели коси и кожена престилка. Седеше пред шевна машина „Сингер“ и шиеше нова подметка на обувка. Влязох и Пийлър ме погледна с проницателния поглед на човек, свикнал да разпознава неприятностите.

— Вие ли сте доктор Скарпета?

— Да.

Извадих чековата си книжка и писалка. Не изпитвах приятелски чувства към него и се запитах на колко ли престъпници е помогнал да се върнат на улицата.

— Петстотин и трийсет долара — каза той. — Ако ще използвате кредитна карта, добавете още три процента.

Пийлър стана и се приближи до очукания тезгях, отрупан с обувки и кутии от пастет. Усетих как ме оглежда.

— Странно, мислех, че сте много по-възрастна — рече той. — Нали знаете, когато четеш за хората във вестниците, добиваш погрешна представа.

— Той трябва да бъде освободен днес. — Това беше заповед. Откъснах чека и му го дадох.

— О, разбира се. — Очите му се стрелнаха към часовника ми.

— Кога?

— Кога? — риторично повтори Пийлър.

— Да. Кога ще бъде освободен?

Той щракна с пръсти.

— Ей така.

— Добре — рекох аз и издухах носа си. — Ще видя дали ще бъде освободен ей така.

И аз щракнах с пръсти, сетне добавих:

— И ако не бъде, познайте какво ще стане. Аз съм и юрист и съм в ужасно лошо настроение. Няма да ми се изплъзнете.

Пийлър се усмихна и преглътна.

— С какви дела се занимавате?

— С такива, за каквито няма да искате да знаете — отговорих аз и излязох.

След петнайсет минути бях в Института по съдебна медицина. Седнах зад бюрото си и телефонът и пейджърът ми иззвъняха едновременно. Преди да отговоря, се появи Роуз. Изглеждаше необичайно разтревожена.

— Всички те търсят.

— Винаги ме търсят — отговорих аз и се намръщих, когато видях номера на екрана на пейджъра. — Кой е този, по дяволите?

— Марино е тръгнал за насам. Представители на Военния научноизследователски институт по заразни болести идват с хеликоптер. Казали са на съдебния лекар в Балтимор, че аутопсията на трупа ще бъде извършена от специален екип във Фредерик.

— Какъв труп?

— ФБР се проследили обаждането до някакъв къмпинг.

— Знам. В Мериленд.

— Мислят, че са намерили караваната на убиеца. Не знам подробности. Но изглежда, там има лаборатория. И труп.

Не можах да повярвам на ушите си.

— Чий труп?

— Те мислят, че е неговият. Вероятно се е самоубил. Застрелял се е. — Роуз се вторачи в мен и поклати глава. — Трябва да се прибереш вкъщи, да си легнеш и да пиеш пилешки бульон.

Марино ме взе пред Института. В центъра духаше силен вятър и развяваше знамената на покривите на сградите. Веднага разбрах, че Марино е ядосан, защото потегли, преди да съм успяла да затворя вратата. Но не казваше нищо.

— Благодаря — рекох аз и се закашлях.

— Още си болна — отбеляза той и зави по Франклин стрийт.

— Да. Благодаря, че попита как съм.

— Не знам защо правя това. Последното нещо, което искам, е да се приближавам до някоя проклета лаборатория, където някой е правил вируси.

— Ще имаш специално защитно облекло и маска.

— Вероятно би трябвало вече да го имам, след като съм до теб.

— Болна съм от грип и вече не съм заразна. Повярвай. Разбирам от тези неща. И не ми се сърди, защото нямам намерение да те търпя.

— По-добре се надявай, че си болна от грип.

— Ако се бях заразила с нещо по-неприятно, състоянието ми щеше да се влоши и температурата ми да се повиши. И да имам обрив.

— Да, но щом вече си болна, това не означава ли, че има по-голяма вероятност да хванеш и нещо друго? Не знам защо искаш да отидеш там. Аз със сигурност не изпитвам никакво желание да го правя.

— Тогава спри да сляза. Не желая да ми хленчиш точно сега, когато светът отива по дяволите.

— Как е Уинго? — примирено попита той.

— Уплашена съм до смърт за него.

Минахме през Центъра по медицина и завихме към площадката, където пристигаха пациенти и органи, когато ги караха с хеликоптери в болницата. Представителите на Военния институт по заразни болести още не бяха дошли. Но след няколко минути чухме бръмченето на мощен „Блекхоук“. Хората, които караха коли и вървяха, спряха и вдигнаха глави. Неколцина шофьори отбиха встрани, за да гледат величествения хеликоптер, който затъмни небето и разпръсна трева и буци пръст, когато кацна.

Вратата се отвори и Марино и аз се качихме. Вътре вече се бяха настанили учените от Военния институт по заразни болести. Бяха обградени от спасителна екипировка и преносим изолатор, сгънат като акордеон. Дадоха ми шлем и микрофон и аз си ги сложих. Сетне помогнах на Марино. Той сковано седеше на седалката, която не бе направена за хора с неговите размери.

— Моля се на Бога репортерите да не надушат това — каза някой.

Включих микрофона в контакта на тавана и рекох:

— Няма начин да не научат. Сигурно вече знаят.

Смъртдок обичаше да привлича внимание. Не можех да повярвам, че е напуснал този свят мълчаливо и без президентът да му се извини. Не, очакваше ни нещо друго, но аз не исках да си представям какво би могло да бъде. Пътуването до Стейт Парк на Джейнс Айланд продължи по-малко от час, но беше усложнено от факта, че къмпингът се намираше в гъста борова гора. Нямаше къде да кацнем.

Пилотите ни оставиха пред станцията на Бреговата охрана в Крисфилд. Влязохме в тухлената сграда и си сложихме защитно облекло и спасителни жилетки, докато шефът Мартинес ни инструктираше.

— Имаме много проблеми. Първо, жителите на Танжер имат роднини тук и трябва да разположим въоръжени постове по пътищата, водещи извън града, защото сега хората от Центъра за контрол на заболяванията се притесняват, че гражданите на Крисфилд ще започнат да се евакуират.

— Тук още никой не се е разболял — обади се Марино.

— Не, но се тревожа, че в самото начало на тази история някои хора са се измъкнали от Танжер и са дошли тук. Искам да ви предупредя да не очаквате дружелюбно отношение по тези места.

— Кой е в къмпинга? — попита някой.

— В момента агентите на ФБР, които са открили трупа.

— А другите каравани? — попита Марино.

— Ето какво ми казаха — отговори Мартинес. — Когато дошли, агентите намерили пет-шест каравани и само една с телефон, на място номер шестнайсет, и потропали на вратата. Никой не отворил, затова погледнали през прозореца и видели трупа на пода.

— Не са ли влезли? — попитах аз.

— Не. Решили, че това е извършителят, и се притеснили, че може да е заразен. Но се опасявам, че един от рейнджърите е влязъл.

— Защо? — попитах аз.

— Нали знаете какво казват? Любопитството може да е фатално. Явно единият от агентите е отишъл до площадката, където се приземихте, за да вземе други двама агенти. Както и да е. В един момент, когато никой не гледал, рейнджърът влязъл в караваната и веднага изскочил навън, сякаш се бил запалил. Казал, че вътре имало някакво чудовище като от романите на Стивън Кинг.

Погледнах учените от Военния институт по заразни болести.

— Ще вземем рейнджъра с нас — рече един млад мъж, който носеше пагони на капитан. — Между другото, казвам се Кларк. Това е екипът ми. Те ще се погрижат за всичко. Ще го поставят под карантина и ще го наблюдават.

— Място номер шестнайсет — каза Марино. — Знаем ли кой го е наел?

— Още не съм запознат с тези подробности — отговори Мартинес. — Всички облякоха ли костюмите?

Бреговата охрана ни закара с два катера. Мартинес управляваше онзи, на който бях аз. Беше спокоен и невъзмутим, сякаш пътуването с шейсет километра в час в развълнувано море беше нещо обикновено за него. Струваше ми се, че всеки момент ще излетя през борда, затова се вкопчих в перилата. Въздухът влизаше толкова бързо в носа и устата ми, че едва дишах.

Марино стоеше срещу мен. Имаше такъв вид, сякаш щеше да повърне. Опитах с жестове да му вдъхна смелост, но той се вторачи безучастно в мен. Най-сетне катерът намали и влезе в залив на име Флат Кет. На брега не се виждаше нищо друго освен борове. Когато се приближихме, забелязах пътеки, бани, малка рейнджърска станция и само една каравана. Спряхме на кея и Мартинес угаси мотора.

— Ще повърна — каза Марино, докато слизахме.

— Няма — рекох аз и го дръпнах за ръката.

— Не искам да влизам в тази каравана.

Обърнах се и погледнах бледото му лице.

— Имаш право. Няма да влезеш. Това е моя работа. Но първо трябва да намерим рейнджъра.

Марино се отдалечи преди вторият катер да е акостирал, а аз погледнах към караваната на смъртдок. Беше стара и паркирана колкото е възможно по-далеч от рейнджърската станция, в сенките на иглолистните дървета. Когато всички слязоха на брега, екипът на Военния институт по заразни болести раздаде познатите оранжеви защитни облекла, раници, маски с филтри за пречистване на въздуха и по четири резервни батерии.

— Ще направим следното — каза Кларк. — Ще облечем костюмите и ще изнесем трупа.

— Бих искала да вляза първа — рекох аз. — Сама.

— Добре. После ще проверим дали има нещо опасно. Надявам се, че няма да има. Ще изнесем трупа и ще изтеглим караваната — продължи Кларк.

— Караваната е веществено доказателство — възразих аз. — Не може да я местим.

Разбрах какво мисли по изражението му. Убиецът може би беше мъртъв и разследването приключено. Караваната беше биологично опасна и трябваше да бъде изгорена.

— Не — настоях аз. — Не можем да приключим толкова бързо с тази история.

Кларк се поколеба и се вторачи в караваната.

— Аз ще вляза първа и после ще ви кажа какво трябва да направите.

— Добре, съгласен съм. Момчета, да тръгваме. Никой да не влиза, докато не ви каже съдебният лекар.

Тръгнахме през гората. Боровите иглички пукаха под краката ми. Въздухът беше резлив и чист. Приближихме се до караваната и Марино каза:

— Стара е. Обзалагам се, че е поне на осем години.

Той разбираше от тези неща.

— Как ще я изтеглим? — попитах аз.

— С пикап. Или може би с микробус.

— Бих искала да знам какво е станало с превозното средство, което е докарало караваната дотук.

— Уместен въпрос. И какъв е регистрационният номер.

От гората излезе млад мъж в зелена униформа и тъмносиня фуражка. Изглеждаше объркан и аз долових страха му, докато ни оглеждаше. Без да се приближава до нас, той се представи като нощния дежурен пазач на къмпинга.

— Виждали ли сте някой, отседнал в караваната? — попита Марино.

— Не.

— А пазачите от другите смени?

— Никой не си спомня да е виждал хора. Само понякога светлина нощем. Трудно е да се каже. Както виждате, караваната е паркирана доста далеч от станцията. Някой може да отиде до душовете и да не го забележат.

— Няма ли други летовници? — попитах аз.

— Сега няма. Когато намерих трупа, имаше още трима души, но им казах да заминават, защото тук може би има някаква болест.

— А първо разпитахте ли ги? — попита Марино и видях, че е ядосан на младия рейнджър, който бе прогонил свидетелите.

— Никой не знаеше нищо. Само един човек мислеше, че го е видял. Предпоследната вечер. В банята. Едър дрипав и мръсен мъж с черна коса и брада.

— Къпел ли се е? — попитах аз.

— Не. — Рейнджърът се поколеба. — Пикаел.

— В караваната няма ли тоалетна?

— Не знам. — Той отново се поколеба. — Да ви кажа право, не останах там. Изскочих навън веднага, щом го видях.

— И не знаете ли с какво е била докарана караваната? — попита Марино.

Младият мъж явно се почувства неловко.

— По това време на годината тук е много спокойно и тъмно. Не забелязах с какво превозно средство е докарана.

— Но сте записали регистрационния номер. — Погледът на Марино беше недружелюбен.

— Разбира се. — Рейнджърът извади от джоба си сгънат лист. — Ето го. Кен А. Пърли, Норфък, Вирджиния.

Той даде листа на Марино, който иронично се усмихна.

— Страхотно. Името на човека, чиято кредитна карта беше открадната. Сигурен съм, че и регистрационният номер е неговият. Как плати?

— С чек.

— Лично ли го даде на някого?

— Не. Направи резервация по пощата. Никой не е видял нищо, освен листа, който държите. Вече ви казах, че не го видяхме.

— А пликът? Запазихте ли го? Имаше ли марка и клеймо?

Рейнджърът поклати глава, нервно погледна учените, които слушаха всяка негова дума, а после се вторачи в караваната и облиза устни.

— Ще възразите ли, ако попитам какво е онова нещо в караваната? И какво ще стане с мен, след като влязох вътре? — Гласът му потрепери. Той имаше такъв вид, сякаш щеше да се разплаче.

— Трупът може да е заразен с вирус — отговорих аз. — Но още не сме сигурни.

— Казват, че ще ме заключат в изолатор. — Страхът го завладя и очите му се разшириха, а гласът му стана по-висок. — Искам да знам с какво точно може да съм се заразил!

— Ще бъдете там, където аз бях миналата седмица — уверих го аз. — Хубава стая. Красиви медицински сестри. Няколко дни. За наблюдение. Това е всичко.

— Приемете го като почивка. Нищо особено. Не се паникьосвайте само защото тези хора са в защитно облекло — добави Марино.

Той продължи да говори така, сякаш беше специалист по инфекциозни заболявания. Оставих ги и се приближих до караваната. Застанах неподвижно на няколко крачки от нея и се огледах. Вляво имаше гора и река, където няколко лодки бяха хвърлили котва, а вдясно — ивица от иглолистни дървета, през която се чуваше шумът на магистрала. Караваната беше паркирана върху мек пласт борови иглички.

Приближих се, приклекнах и прокарах пръсти по дълбоките бразди и драскотини в алуминия, там, където трябваше да бъде регистрационният номер. Забелязах, че парче от винила е било изгорено с пропанова горелка. После отидох от другата страна на караваната.

Вратата беше открехната и бе подпряна с някакъв инструмент. Нервите ми се обтегнаха. Съзнанието ми се проясни и аз се съсредоточих, както обикновено, когато виждах доказателства, които драстично се различаваха от показанията на свидетелите. Изкачих металните стъпала и влязох в караваната. Застанах неподвижно и огледах сцената, която на повечето хора може би не говореше нищо, но за мен потвърждаваше кошмара, случил се там. Това беше лабораторията на смъртдок.

Отоплението беше включено на максималната степен. Спрях го и се стреснах, когато през краката ми изведнъж подскочи някакво окаяно бяло същество, което изтича в хола и клекна, като трепереше и дишаше учестено. Козината на горкия лабораторен заек беше избръсната тук-там и върху кожата имаше обрив. Мехурчетата бяха потъмнели и ужасни. Забелязах металната му клетка. Явно я бе съборил от масата и вратичката се бе отворила.

— Ела тук — казах аз, приклекнах и протегнах ръка.

Заекът ме гледаше с розовите си очи. Дългите му уши потрепваха.

Започнах внимателно да се промъквам към него. Нямах намерение да го оставям, защото заекът беше жив източник на разпространение на заразата.

— Хайде, ела, нещастно зайче. Обещавам, че няма да ти сторя зло.

Това животинче явно беше чудовището, ужасило рейнджъра.

Взех го и усетих, че сърцето му бие като обезумяло. Върнах заека в клетката, после отидох в задната част на караваната. Мъртвият мъж лежеше по очи върху мокета, оцветен в тъмночервено от кръвта. Косите му бяха къдрави и черни и когато го обърнах по гръб, разбрах, че послесмъртното вкочаняване е настъпило и преминало. Якето и панталонът му бяха изцапани. Ръцете бяха огромни и с мръсни нокти, а мустаците — неподдържани.

Съблякох го до кръста, за да проверя утаяването на кръвта по посока на гравитацията след смъртта. Лицето и гърдите бяха червеникаволилави, а там, където тялото бе лежало на пода, имаше белезникави петна. Не видях следи от преместване след настъпването на смъртта. Беше прострелян веднъж в гърдите от упор, вероятно с двуцевката „Ремингтън“, която лежеше до лявата му ръка.

Сачмите бяха близо една до друга и образуваха голяма дупка с назъбени краища в средата на гърдите. По дрехите и кожата беше полепнал бял нагар. Измерих дължината на ръцете му и на пушката и не ми стана ясно как би могъл да стигне до спусъка. Не видях и нищо, с което би могъл да си помогне. Претърсих джобовете, но не намерих карта за самоличност, нито портфейл, а само джобно ножче. Острието беше издраскано и огънато.

Излязох от караваната. Учените от екипа на Военния институт по заразни болести бяха неспокойни, досущ като хора, които заминават някъде и се страхуват да не изпуснат самолета. Те се вторачиха в мен. Марино се бе дръпнал встрани. До него стоеше младият рейнджър.

— Сцената на престъплението е силно заразна — съобщих аз. — Мъртвият е бял мъж без документи за самоличност. Някой трябва да ми помогне да изнеса трупа.

— Ние ще го приберем — каза капитан Кларк.

Кимнах и добавих:

— Направете аутопсия. Може да извикате някой от кабинета на съдебния лекар в Балтимор за свидетел. Караваната е другият проблем. Трябва да бъде закарана на безопасно място. Веществените доказателства трябва да бъдат събрани и обеззаразени. Откровено казано, това е извън рамките на нашите възможности. Ако нямате помещение за обеззаразяване, което да побере такова голямо нещо, по-добре я закарайте в Юта.

— В Дъгуей ли?

— Да. Може би полковник Фуджицубо ще ви помогне.

Дъгуей Прувинг Граунд беше главният изпитателен полигон за химична и биологична защита. За разлика от Военния институт по заразни болести, който се намираше в центъра на гъсто населена Америка, Дъгуей разполагаше с огромните пространства на пустинята Грейт Солт Лейк. Там се изпробваха лазерни устройства, различни видове бомби, димни завеси и илюминации. Освен това в Дъгуей се намираше единствената лабораторна камера в Съединените щати, в която можеше да се обработи превозно средство с размерите на боен танк.

Капитанът се замисли за миг. Очите му се стрелкаха ту към мен, ту към караваната, докато взимаше решение и съставяше план.

— Франк, обади се по телефона и им кажи незабавно да откарат караваната — обърна се той към единия от учените. — Полковникът ще трябва да потърси съдействието на Военновъздушните сили и бързо да докара някакво транспортно средство, защото не искам караваната да стои тук цяла нощ. Ще ни трябва и камион, и пикап.

— Наоколо би трябвало да има такова превозно средство, защото транспортират големи количества морска храна — каза Марино. — Аз ще се заема с това.

— Добре. Някой да ми даде три найлонови чувала и един изолатор — рече Кларк, после се обърна към мен. — Казахте, че имате нужда от помощ.

— Да — отговорих аз и двамата тръгнахме към караваната.

Отворих алуминиевата врата и влязохме. По очите му видях, че не е виждал такова нещо. Той коленичи от едната страна на трупа, а аз — от другата.

— Топло ли е тук, или така ми се струва? — попита капитанът.

— Някой е увеличил отоплението до максималната степен. За да ускори вирусната зараза и разлагането на трупа. Популярен начин за прецакване на сцената на престъплението. Хайде да го сложим в чувала.

Заловихме се за работа. Ръцете и защитното ни облекло станаха хлъзгави от кръвта. Отне ни почти половин час да вмъкнем трупа в преносимия изолатор и когато го изнесохме навън, мускулите ми трепереха. Сърцето ми биеше силно и се потях. Обляха ни с душ от химични вещества и закараха изолатора с камион до Крисфилд. После учените от екипа започнаха да обработват караваната и я увиха в дебел син винил. С облекчение свалих защитното облекло и влязох в топлата и добре осветена станция на рейнджърите. Нервите ми бяха обтегнати и бих дала всичко, за да си легна и да заспя.

— Страхотна бъркотия — каза Марино, който също влезе и заедно с него в стаята нахлу студен въздух.

— Моля те, затвори вратата — треперейки казах аз.

— Какво те измъчва? — попита той и седна в другия край на помещението.

— Животът.

— Още не мога да повярвам, че си излязла, след като си болна. Мисля, че си се побъркала.

— Благодаря ти за утешителните думи.

— Е, това не е точно почивка и за мен. Трябва да разпитам много хора, а нямам кола.

— Какво смяташ да правиш?

— Да намеря превоз. Говори се, че Луси и Джанет са някъде тук и имат кола.

— Къде са? — попитах аз и скочих.

— Не се вълнувай. Разпитват хората, както би трябвало да правя и аз. Господи, искам да запаля цигара. Не съм пушил почти цял ден.

— Тук пушенето е забранено.

— Хората умират от едра шарка, а ти се заяждаш за една цигара. Какво ще правят членовете на екипа?

— Някои ще останат в района, за да издирват заразени. Ще работят на смени. Предполагам, че ще поддържаш връзка с тях, в случай че намериш болен.

— Какво? Да се разхождам в оранжев костюм цяла седмица? — Марино се прозя и разкърши врат. — Толкова е неудобен и ми е адски горещо.

Въпреки че се оплакваше, разбрах, че тайно се гордее със защитното си облекло.

— Не, няма да си в оранжевия костюм.

— Ами какво ще стане, ако установя, че някой, когото разпитвам, е заразен?

— Не го целувай.

— Не е смешно.

— Не е.

— А мъртвият? Ще го кремират ли, без да сме разбрали кой е?

— Утре сутринта ще му направят аутопсия. Предполагам, че ще държат тялото колкото е възможно по-дълго.

— Цялата тази история е адски странна. Видя ли компютър в караваната?

— Да. Преносим. Но нямаше принтер, нито скенер. Подозирам, че караваната е скривалище, а принтерът и скенерът са в дома на убиеца.

— А телефон?

Замислих се за миг.

— Не си спомням дали видях телефон.

— Караваната е свързана с кабел към телефонната кутия. Ще видим какво ще можем да научим. Например на чие име е сметката. Ще кажа на Уесли какво става.

— Ако телефонната линия е използвана само за „Америка онлайн“ — каза Луси, която влезе и затвори вратата, — няма да има телефонна сметка. Единствената сметка ще бъде от „Америка онлайн“ и пак ще пристигне на кредитната карта на Пърли.

Беше облечена в джинси и кожено яке. Седна до мен, прегледа очите ми, опипа жлезите на врата ми и сериозно заяви:

— Кажи: „ааа“.

— Престани! — възпротивих се аз и я блъснах, като се закашлях и същевременно се засмях.

— Как се чувстваш?

— По-добре. Къде е Джанет?

— Разпитва хората. Какъв компютър имаше в караваната?

— Нямах време да го разгледам. Не обърнах внимание на детайлите.

— Беше ли включен?

— Не знам. Не проверих.

— Трябва да вляза вътре.

— Какво?

— Мисля, че трябва да вляза в караваната заедно с теб.

— А те ще ти позволят ли да го направиш? — попита Марино.

— Кои, по дяволите, са „те“?

— Безделниците, за които работиш.

— Те ми възложиха случая и очакват да го реша.

Очите й непрекъснато се стрелкаха към прозорците и вратата. Луси беше ентусиазирана и заредена с боен дух. Под якето си носеше деветмилиметров пистолет „Зиг зауер“ и резервни пълнители. В джоба й вероятно имаше метален бокс. Тя напрегна тяло, когато вратата се отвори и вътре нахлу рейнджър. Косата му още беше мокра от душа, а очите — нервни и развълнувани.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

— Да — отговори Марино и стана. — Каква кола имате?