Необикновена зараза

9.

В девет вечерта хеликоптерът шумно се спусна от небето. Военният „Блекхоук“ изрева над методистката църква и разклати клоните на дърветата. Мощният му прожектор потърси място за кацане. Хеликоптерът се приземи в съседния двор, а на улицата изскочиха стотици уплашени местни жители.

Медицинският екип слезе и децата се скриха зад родителите си. Петимата учени от Военния институт по заразни болести приличаха на извънземни с надуваемите си оранжеви защитни облекла, качулки и раници.

— Слава богу, че дойдохте — казах аз, когато те се приближиха до мен.

Те не си направиха труда да се представят. Единствената жена в екипа ми даде сгънат оранжев костюм.

— Вероятно е малко късно — казах аз.

— Няма да навреди. — Тя ме погледна в очите. Не беше много по-възрастна от Луси. — Хайде, облечете го.

Седнах на люлеещия се стол, свалих обувките и дрехите си и нахлузих костюма. После казах:

— Жената е горе.

Заведох ги до леглото на мъртвата и щом я видяха, те се умълчаха.

— Господи — каза след малко единият от учените. — Не съм виждал такова нещо.

И изведнъж всички започнаха да говорят бързо.

— Да я увием в чаршафите.

— Да я сложим в найлонов чувал и да го запечатаме.

— Завивките и всичко на леглото трябва да отиде в автоклава.

— По дяволите! Какво да направим? Да изгорим къщата?

Отидох в банята и взех хавлиите. Членовете на екипа вдигнаха трупа и го сложиха в преносимия изолатор, предназначен за живи хора. Запечатаха го и излязохме на улицата.

— Какво ще стане, след като заминем? — попитах аз.

— Трима от нас ще останат. Утре ще дойде друг хеликоптер.

Към нас се приближи още един учен — носеше метална кутия. Той ни обеззарази с душ от химични вещества. Хората продължаваха да се събират и да гледат. Бреговата охрана бе пристигнала и Крокет и Мартинес разговаряха. Отидох при тях и те се стреснаха, като видяха защитното ми облекло, и отстъпиха назад.

— Къщата трябва да се запечата — казах аз. — Докато не разберем с какво имаме работа, никой да не влиза и дори да не се приближава до нея.

Крокет бе пъхнал ръце в джобовете на якето си и непрекъснато мигаше.

— Трябва незабавно да ме уведомите, ако се разболее още някой — добавих аз.

— По това време на годината много хора боледуват — рече Крокет.

— Ако някой има треска, болки в гърба и обрив, веднага ми се обадете. Тези хора са дошли да ви помогнат.

Изражението му даваше ясно да се разбере, че Крокет не иска никой да остава тук, на неговия остров.

— Моля ви, опитайте се да разберете — казах аз. — Това е изключително важно.

Той кимна. В същия миг зад него се появи момченце и го хвана за ръката. Беше най-много на седем години. Имаше буйни руси коси и големи светли очи и се вторачи в мен така, сякаш бях най-ужасното привидение.

— Татко, извънземни — каза детето и ме посочи.

— Прибери се вкъщи, Дарил — рече Крокет.

Тръгнах към хеликоптера. Морският въздух охлади лицето ми, но ми беше горещо в костюма. Проправих си път през двора до църквата.

Вратата на хеликоптера беше отворена и кабината беше осветена. Членовете на екипа завързваха трупа, както правеха с живите пациенти. Качих се, седнах и си сложих предпазния колан. Единият от учените затвори вратата. Хеликоптерът шумно се издигна в небето. Беше невъзможно да се чуваме без слушалки, но те не работеха добре през качулките.

Отначало това ме озадачи. Костюмите ни бяха обеззаразени, но екипът не ги събличаше. После изведнъж се сетих защо не го правят. Аз бях стояла в близост до Лила Прюит и никой не искаше да диша въздуха около мен, докато първо не минеше през маска с високоефективен филтър. Споглеждахме се мълчаливо и хвърляхме погледи към мъртвата. Затворих очи и се замислих за Уесли, Луси и Марино. Те нямаха представа какво става и когато разберяха, щяха много да се разтревожат. Притесних се в какво състояние ще бъда, когато отново ги видя. Краката ми бяха потни, ходилата ми горяха и не се чувствах добре. Страхувах се от първите фатални симптоми — хладни тръпки, болки в гърба, световъртеж и висока температура. Като дете бях имунизирана против едра шарка. Лила Прюит също е била. Както и жената, чийто торс още беше в хладилника на моргата. Бях видяла белезите им от ваксинацията — белезникави петна с размер на монета от четвърт долар.

Когато кацнахме, беше единайсет. Бях спала достатъчно дълго, за да съм дезориентирана, и когато отворих очи, връщането в реалността беше внезапно. Вратата на хеликоптера отново бе отворена. Срещу площадката за приземяване имаше голяма правоъгълна сграда. Много от прозорците светеха в този късен час, сякаш хората бяха будни и чакаха пристигането ни.

Учените махнаха ремъците на трупа и бързо го натовариха на един микробус. Жената ме придружи и сложи ръка на рамото ми.

Не видях къде отнесоха мъртвата. Поведоха ме към северната част на сградата. Минахме по един коридор, после ми показаха баня и бях обеззаразена с химични вещества. Съблякох се и отново ме заляха с гореща сапунена вода. Изсуших косата си с хавлия и оставих дрехите и вещите в средата на пода, както ми казаха.

В коридора ме чакаше медицинска сестра. Бързо минахме покрай хирургията и стените с автоклави, които приличаха на стоманени батискафи. Въздухът вонеше на попарени лабораторни животни. Настаниха ме в отделение двеста, където имаше червена линия, предупреждаваща пациентите в изолатора да не се приближават. Огледах малката болнична стая с легло, електрическо одеяло, вентилатор, хладилник и телевизор. На вратата имаше метален шубер, през който подаваха подносите с храната, а после ги обеззаразяваха с ултравиолетови лъчи.

Седнах на леглото. Чувствах се самотна и потисната. Не исках да мисля какви неприятности съм си навлякла. Минутите минаваха. По едно време вратата се отвори.

— Добре дошла в Пандиза — каза полковник Фуджицубо и влезе в стаята.

И той беше в защитно облекло.

— Не съм готова за това, Джон.

— Бъди разумна, Кей.

Лицето му изглеждаше строго, дори страховито, и аз се почувствах уязвима и беззащитна.

— Трябва да кажа на някои хора къде съм.

Фуджицубо се приближи до леглото, скъса един хартиен плик и извади шишенце и спринцовка.

— Дай да видя рамото ти. Време е да те реваксинираме. За всеки случай ще ти сложа и глобулин.

— Днес е щастливият ми ден.

Фуджицубо натърка със спирт дясното ми рамо. Седях неподвижно, докато той проби два пъти плътта ми със скарификатор и инжектира серума.

— Да се надяваме, че не е необходимо — добави полковникът.

— Никой не се надява повече от мен.

— Добрата новина е, че ще имаш чудесна реакция, с по-високо ниво на антитела отпреди. Ваксинацията до двайсет и четири или четирийсет и осем часа след инжектирането на серума обикновено свършва работа.

Не казах нищо. И той, и аз знаехме, че може би вече е твърде късно.

— Утре в девет ще направим аутопсия на жената и ще те задържим няколко дни след това, за да сме сигурни. Имаш ли някакви симптоми?

— Боли ме главата и съм раздразнителна.

Фуджицубо се усмихна и ме погледна в очите. Той беше гениален лекар. Бе служил във Военния институт по патология, сетне бе оглавил Института по заразни болести. Беше разведен и няколко години по-възрастен от мен. Фуджицубо взе едно одеяло, разгъна го и ме зави. После придърпа стол и седна срещу леглото ми.

— Джон, бях изложена на заразата пред две седмици.

— Но онази жена беше убита.

— Би трябвало вече да съм се разболяла.

— Последният случай на едра шарка беше в Сомалия през октомври 1977 година, Кей. Оттогава това заболяване е премахнато от лицето на земята.

— Знам какво видях с електронния микроскоп. Вирусът може да се разпространява.

— Искаш да кажеш умишлено?

— Не знам. — Едва държах очите си отворени. — Но не ти ли се струва странно, че първият човек, който вероятно е бил заразен, беше и убит?

— Цялата тази история е странна — отговори той и стана. — Но освен да предложим изолация за трупа и за теб, не можем да направим много.

— Разбира се. Всъщност няма какво друго да направите.

Не исках да слушам историите за конфликтите му във връзка с правомощията на другите институции.

— В момента това е проблем на общественото здравеопазване, а не на военните. Знаеш, че не можем веднага да вземем случая от ръцете на Центъра за контрол и превенция на заболяванията. В най-лошия случай сигурно става въпрос за епидемия от нещо. А те се занимават именно с това.

— Остров Танжер трябва незабавно да се постави под карантина.

— Ще говорим за това след аутопсията.

— Смятам да я направя аз.

— Ще видим как ще се чувстваш.

На вратата се появи медицинска сестра.

Фуджицубо й каза нещо, докато излизаше, после тя влезе в стаята. И сестрата беше в защитно облекло. Беше млада и обезпокоително весела. Обясни ми, че работела в болница „Уолтър Рийд“, но помагала тук, когато имали пациенти в специалния изолатор, което, за щастие, не се случвало често.

— Последния път ме повикаха, когато двама лаборанти бяха изложени на риск от зараза от кръвта на полска мишка, заразена с вируса на ханта. Заболяванията с кръвоизливи са ужасни. Стояха тук петнайсет дни. Доктор Фуджицубо каза, че сте искали телефон. По-късно ще ви донеса. Гладна ли сте?

— Бих искала сирене и солети. Нещо такова би било чудесно — отговорих аз. Стомахът ме присвиваше и ми се гадеше.

— Как се чувствате, освен че ви боли главата?

— Добре, благодаря.

— Е, да се надяваме, че състоянието ви няма да се влоши. Защо не отидете до тоалетната, после да се измиете и да си легнете? Има телевизор.

— Къде са вещите ми?

— В момента ги стерилизират. Не се тревожете.

Не можах да се стопля, затова се изкъпах още веднъж с гореща вода. Но нищо не можеше да отмие мръсотията от този злополучен ден и аз продължавах да си представям хлътналата уста на Лила Прюит, притворените невиждащи очи и вкочанената й отпусната ръка. Излязох от банята и видях, че сестрата ми е оставила чиния със сирене и солени бисквити и е включила телевизора. Но нямаше телефон.

— По дяволите — измърморих и се пъхнах под завивките.

Сутринта закуската ми бе подадена през шубера. Сложих подноса на коленете си и започнах да гледам предаването „Днес“ — нещо, което обикновено не правя. Опитах рохкото яйце. Беше изстинало. Нямах апетит и не знаех дали ме боли гърбът, защото съм уморена, или поради някаква друга причина, за която не исках да се замислям.

Сестрата влезе и попита:

— Как сме?

— Не ви ли е топло с това нещо? — попитах аз и посочих с вилицата защитното й облекло.

— Предполагам, че ще ми стане топло, ако го нося по-дълго време. — Тя ми подаде дигитален термометър и добави: — Измерва температурата само за една минута.

Сложих го в устата си и се вторачих в телевизора. Интервюираха някакъв лекар, който говореше за сезонния грип. Затворих очи, докато термометърът не изпиука.

— Трийсет и шест и четири. Температурата ви е малко ниска. Нормалната е трийсет и шест и шест.

Сестрата уви около ръката ми маншета на апарата за измерване на кръвното налягане и енергично започна да помпа въздух.

— Сто и осем на седемдесет. Все едно сте на смъртно легло.

— Благодаря — измърморих аз. — Трябва ми телефон. Никой не знае къде съм.

— Трябва ви почивка. — Тя извади слушалка и започна да ме преслушва. — Дишайте дълбоко.

Усещах студ навсякъде, където тя допреше стетоскопа.

— Бихте ли казали на полковник Фуджицубо да се отбие при мен? — помолих аз.

— Да. Ще му оставя съобщение. Облечете се — отговори сестрата и дръпна завивките до брадичката ми. — Ще ви донеса още вода. Боли ли ви още главата?

— Не — излъгах аз. — Наистина трябва да му кажете да се отбие при мен.

— Сигурна съм, че ще дойде, когато има възможност. Знам, че е много зает.

Снизходителното й отношение започна да ме вбесява.

— Извинете — настоятелно казах аз. — Няколко пъти поисках телефон и имам чувството, че съм в затвор.

— Знаете ли как наричат това място? На пациентите обикновено не се позволява…

— Не ме интересува какво им се позволява — прекъснах я аз и гневно се вторачих в нея.

Държанието й се промени. Очите й блеснаха. Тя повиши тон.

— Успокойте се.

— Капризна пациентка ли е? Всички лекари са такива — каза полковник Фуджицубо и влезе в стаята.

Сестрата се стъписа. После изпълнените й с ненавист очи се фокусираха върху мен, сякаш не вярваше, че наистина съм лекар.

— Телефонът пристига. Бет, предполагам, че са те представили на доктор Скарпета, главен съдебен лекар на Вирджиния, патолог и консултант на ФБР. — Той държеше оранжево защитно облекло, което остави на леглото ми, после се обърна към мен. — Облечи го. Ще се върна да те взема след две минути.

Сестрата се намръщи и взе подноса. Сетне смутено се прокашля и каза:

— Не сте си изяли закуската. Обикновено, когато човек влезе тук, не го пускат навън.

— Случаят не е обикновен — казах, докато обличах оранжевия костюм.

Разбрах, че е една от онези медицински сестри, които ненавиждат лекарите жени, защото предпочитат да ги командват мъже. Или може би бе искала да стане лекар и й бяха казвали, че момичетата порастват, за да станат медицински сестри и да се омъжат за лекари. Спомних си времето, когато учех медицина в „Джон Хопкинс“. Един ден старшата сестра сграбчи ръката ми. Никога няма да забравя омразата й, когато изръмжа, че синът й не е влязъл, защото аз съм заела мястото му.

Фуджицубо се върна, усмихна ми се, подаде ми телефон и го включи.

— Имаш време за един разговор. После трябва да тръгваме.

Обадих се на Марино.

Секретната биологична лаборатория се намираше на гърба на една обикновена лаборатория, но разликата между двете помещения беше огромна. В секретната биологична лаборатория учените водеха открита война с вирусите на ебола, ханта и непознати болести, за които нямаше лекарство. Въздухът се пускаше само от една посока и налягането беше отрицателно, за да попречи на силно заразните микроорганизми да проникнат в другите части на сградата.

Аутопсиите там бяха рядкост, но когато се извършваха, това ставаше в херметически затворено помещение с прякор „Подводницата“, което се намираше зад две масивни врати от неръждаема стомана. За да вляза там, трябваше да мина през лабиринт от съблекални и душове.

Стоманените врати се отваряха и затваряха автоматично. Влязох във вътрешно помещение, където бяха окачени тежки сини костюми от винил. Седнах на пейката, облякох един от тях и вдигнах ципа. Нахлузих гумени ботуши и дебели ръкавици. Започна да ми става горещо. Вратите се затвориха зад мен и се озовах в най-клаустрофобичната зала за аутопсии, която бях виждала.

Фуджицубо и един друг лекар слагаха етикети на епруветки и миеха трупа на Лила Прюит. В голотата й болестта изглеждаше още по-ужасна. Заловихме се мълчаливо за работа.

Направихме разрез на трупа, измерихме органите и както е протоколът, записахме информацията на касетофон. Лила Прюит бе страдала от типичните дегенеративни изменения на удебеляване на аортата. Сърцето й беше уголемено, а изпълнените с кръв бели дробове показваха ранен стадий на пневмония. В устата имаше ранички, а в храносмилателния тракт — увреждания. Но мозъкът й отразяваше най-трагичната история на смъртта й. Лила Прюит имаше атрофия на мозъчната кора, разширяване на мозъчните бразди и загуба на паренхима — издайническите симптоми на болестта на Алцхаймер.

Представих си объркването й, когато се бе разболяла. Вероятно не си беше спомняла къде се намира, нито дори коя е и в деменцията си бе мислила, че през огледалата влиза някакво кошмарно същество. Лимфните й възли бяха подути, а далакът и черният дроб — потъмнели и увеличени от некротична тъкан — симптоми на едра шарка.

Смъртта изглеждаше естествена. Не можахме да определим причината. След два часа приключихме с аутопсията. Излязох по същия начин, по който бях дошла. Отново ме обляха с душ от химични вещества. Изтърках с твърда четка всеки сантиметър на костюма, после го закачих да съхне и отново се изкъпах и измих косата си. Сложих си стерилното оранжево защитно облекло и се върнах в Пандиза.

Сестрата беше в стаята ми.

— Джанет е тук. Пише ви бележка.

— Джанет? — изненадах се аз. — Луси с нея ли е?

— Ще я пусне през шубера за подносите. Знам само, че е дошла млада жена на име Джанет. Сама е.

— Къде е? Трябва да говоря с нея.

— Знаете, че в момента това е невъзможно.

Бет отново се залови да измерва кръвното ми налягане.

— Дори в затвора има стая за свиждания. Няма ли къде да поговоря с нея през стъклена преграда? Или тя да си сложи защитно облекло и да дойде при мен, както правите вие?

Разбира се, всичко това изискваше разрешение от полковника, който реши, че най-лесният начин е да си сложа маска с високоефективен филтър за пречистване на въздуха и да отида в стаята за посещения. Помещението се намираше в отделението за клинични изследвания, където се разработваха нови ваксини. Бет ме поведе през стаята за отдих на секретната биологична лаборатория, където доброволци играеха пинг-понг, четяха списания или гледаха телевизия.

Сестрата отвори дървената врата на стая номер пет. Джанет седеше от другата страна на стъклената преграда. Двете едновременно взехме телефонните слушалки.

— Не мога да повярвам — каза тя. — Добре ли си?

Сестрата още стоеше зад мен. Обърнах се и я помолих да излезе. Тя не помръдна.

— Извинете, но разговорът е личен.

В очите й блесна гняв и тя излезе и затвори вратата.

— Не знам как съм. Но не се чувствам твърде зле.

— Колко време ще те държат тук? — В очите на Джанет блесна страх.

— Десет дни. Най-много четиринайсет.

— Е, това е хубаво. Или не?

— Не знам. — Чувствах се потисната. — Зависи какво е заболяването. Но ако още няколко дни ми няма нищо, предполагам, че ще ме изпишат.

Джанет изглеждаше зряла и хубава в тъмносиния си костюм. Под сакото се виждаха очертанията на пистолета й. Знаех, че не би дошла сама, освен ако не се беше случило нещо много неприятно.

— Къде е Луси? — попитах.

— Ами… всъщност и двете сме тук, в Мериленд, в предградията на Балтимор. С взвод 19.

— Тя добре ли е?

— Да. Работим с твоите файлове. Опитваме се да ги проследим по „Америка онлайн“.

— Е, и?

Джанет се поколеба.

— Мисля, че най-бързият начин да го хванем ще бъде, докато осъществява връзка с теб.

Намръщих се.

— Не съм сигурна дали разбирам…

Тя се вторачи в маската ми.

— Удобно ли ти е с това нещо?

— Да.

Явно представлявах ужасна гледка. Маската закриваше половината ми лице и приличаше на муцуна.

— Как ще го хванете, докато осъществява връзка, ако не ми изпрати повече съобщения?

Джанет отвори папка с разпечатки.

— Искаш ли да ги чуеш?

Кимнах. Стомахът ми се сви.

— „микроскопични червеи размножаващи се ферменти и миазми“ — прочете тя. — Това е съобщението, което е изпратил тази сутрин. Следващото пристигна следобед. „те са живи но никой друг няма да бъде“. А после, след около час, дойде още едно. „хората които грабят от другите и ги експлоатират са макропаразити те убиват гостоприемника си“. Всичко е написано с малки букви и няма пунктуация, с изключение на разстоянията между думите.

— Класическа медицинска философия. Датира от Хипократ и други европейски практици. Според теориите им причината за болестите е атмосферата. Възпроизвеждането на отровни частици, възникнали при разлагането на органичната материя. Микроскопични червеи и така нататък. По-късно историкът Макнийл е писал за взаимодействието между микро и макропаразитите като начин за разбиране на еволюцията на обществото.

— Тогава смъртдок има медицинско образование. И ми се струва, че намеква за каква болест става дума в случая.

— Няма начин да знае каква е — казах аз и ме обзе ужасен, нов страх. — Не виждам как би било възможно.

— Имаше нещо в новините.

Почувствах прилив на гняв.

— Кой се е разприказвал този път? Не ми казвай, че и Ринг знае за това.

— Във вестника пише само, че главният съдебен лекар разследва необикновен смъртен случай на остров Танжер, странна болест, която е накарала военните да приберат трупа с хеликоптер.

— По дяволите!

— Въпросът е там, че ако е чул новините във Вирджиния, смъртдок може да е знаел за това, преди да е изпратил съобщенията си по електронната поща.

— Надявам се случаят да е такъв.

— Защо мислиш, че може да е станало нещо друго?

— Не знам. — Бях изтощена и стомахът ми се бунтуваше.

— Той иска да говори с теб — каза Джанет и се наведе към стъклената преграда. — Затова ти праща съобщения.

По гърба ми отново полазиха ледени тръпки.

— Чуй сега какво сме намислили — продължи тя и прибра разпечатките в папката. — Мога да ти осигуря самостоятелен чат рум в „Америка онлайн“. Ако разговаряте достатъчно дълго, може да го проследим по телефона и да разберем в кой район и град се намира.

— Не мисля, че смъртдок ще се хване на тази въдица. Твърде е умен, за да го направи.

— Бентън Уесли мисли, че може да ни провърви.

Не казах нищо.

— Уесли смята, че смъртдок е маниак и може да влезе в някой чат рум, за да разговаря с теб. Че не само иска да знае какво мислиш ти, но и ти да знаеш какво мисли той. Или поне такава е теорията на Уесли. Нося преносим компютър и всичко, което ти е необходимо.

— Не — отговорих аз и поклатих глава. — Не искам, Джанет.

— И без това няма какво друго да правиш през следващите няколко дни.

Винаги се ядосвам, когато някой ме обвини, че нямам достатъчно работа.

— Не искам да общувам с това чудовище! Твърде е рисковано. Може да сбъркам нещо и да умрат още хора.

Джанет ме погледна изпитателно в очите.

— Те и без това умират. Може би умират и в момента, докато разговаряме, без да знаем.

Замислих се за Лила Прюит — сама, обикаляща от стая в стая и обезумяла от болестта. Представих си я как пищи, когато се поглежда в огледалото.

— Трябва просто да поддържаш разговора — продължи Джанет. — Не проявявай интерес. Дръж се така, сякаш те е изненадал, инак ще се усъмни. Прави го няколко дни, а ние ще се опитаме да разберем къде е той. Включи се в „Америка онлайн“. Ще създам за теб чат рум на име „Съдебен лекар“. Влез и чакай там.

— И после?

— Надявам се, че смъртдок ще те потърси там, където се консултираш с други лекари и учени. Няма да устои. Това е теорията на Уесли и аз съм съгласна с него.

— Той знае ли, че съм тук?

Въпросът не беше еднозначен, но тя разбра какво имам предвид.

— Да. Марино ме помоли да му се обадя.

— И какво каза?

— Искаше да знае дали си добре. — Джанет започна да говори уклончиво. — Занимава се с онзи стар случай в Джорджия. Двама души, наръгани с нож в магазин за алкохол. Нещо, свързано с организираната престъпност. В някакво градче край остров Сейнт Саймънс.

— Аха. Пътува.

— Предполагам.

— А ти къде ще бъдеш?

— С взвода. Всъщност ще бъда на пристанището в Балтимор.

— А Луси? — отново попитах аз и този път тя нямаше как да подмине въпроса. — Ще ми кажеш ли какво всъщност става, Джанет?

Знаех, че няма да ме излъже.

— Всичко наред ли е? — добавих.

— Доктор Скарпета, дойдох сама поради две причини. Първо, Луси и аз се скарахме жестоко за това дали да разговаряш по „Америка онлайн“ със смъртдок. Затова всички, замесени в разследването, решиха, че ще е по-добре не тя, а друг да говори с теб.

— Разбирам. И съм съгласна.

— Втората причина е много по-неприятна. Става дума за Кари Гретхен.

Изумих се и се вбесих само като чух това име. Преди години, когато Луси разработваше Програмата за разследване на престъпления с технически средства, Кари работеше с нея. Някой проникна в Инженерния научноизследователски институт и Кари направи всичко възможно да прехвърли вината върху племенницата ми. Бяха извършени и убийства — садистични и ужасни, в които Кари бе съучастничка на един психопат.

— Тя още е в затвора — казах аз.

— Знам. Но делото й е насрочено за пролетта.

— Да.

Не разбирах накъде бие Джанет.

— Ти си най-важният свидетел. Без теб прокурорът почти няма на какво да разчита.

— Не те разбирам, Джанет.

Отново ме заболя главата.

Тя пое дълбоко дъх и продължи:

— Сигурно знаеш, че навремето Луси и Кари са били близки. — Джанет се поколеба, сетне добави: — Много близки.

— Разбира се, че знам — нетърпеливо отговорих аз. — Луси беше твърде млада и Кари я съблазни. Да, знам цялата история.

— Пърси Ринг също я знае.

Втрещих се.

— Вчера Ринг отишъл при прокурора по делото, Роб Шърмън, и дружески му казал, че има голям проблем, защото племенницата на главната свидетелка е имала интимна връзка с обвиняемата.

— Господи! — Не можех да повярвам. — Шибано копеле.

Щяха да изправят Луси на свидетелската скамейка и да я разпитват за връзката й с друга жена. Единственият начин да се избегне това, беше се откажа да дам показания в съда и да позволя на Кари да се измъкне безнаказано.

— Онова, което е правила Луси, няма нищо общо с престъпленията на Кари — казах аз.

Джанет премести слушалката на другото си ухо. Опитваше се да бъде спокойна, но виждах, че се страхува.

— Не е необходимо да ти разказвам как е във ФБР — рече тя. — Такива връзки не се толерират, каквото и да говорят. Луси и аз внимаваме много. Другите може и да подозират, но не могат да бъдат сигурни. Но мисля, че случаят с Кари ще я съсипе. Репортажите в медиите. Реакцията на момчетата от екипа за освобождаване на заложници. Ринг го прави само за да я съсипе. Тази история няма да помогне и на моята кариера.

— Знае ли някой какво е отговорил Шърмън, когато Ринг му е казал?

— Стъписал се. Обадил се на Марино и му казал, че не знае какво да прави. И че ако защитата разбере, с него е свършено. И тогава Марино ми се обади.

— А на мен не ми каза нищо.

— Не е искал да те разстройва. Пък и сигурно си е казал, че не е негова работа.

— Разбирам. Луси знае ли?

— Казах й.

— И как реагира?

— Побесня. После заяви, че ако трябва, ще даде показания.

Джанет притисна ръка до стъклото и разпери пръсти, очаквайки и аз да направя същото. Не можехме да се прегърнем, за да се утешим взаимно, и очите ми се напълниха със сълзи.

— Имам чувството, че извършвам престъпление — казах аз.