Необикновена зараза

12.

Слязох от колата. Уесли каза, че отива в ричмъндското подразделение на ФБР и ще ми се обади по-късно. Токовете ми тракаха силно, докато вървях по коридора и кимах за добро утро на колегите. Роуз говореше по телефона. Ужасих се, като видях бюрото си. Стотици доклади и смъртни актове очакваха подписа ми, а пощата и телефонните съобщения преливаха от кошчето.

— Какво е това? — попитах аз. — Все едно съм отсъствала цяла година.

— Да. И аз имам такова чувство.

Роуз мажеше ръцете си с лосион. Забелязах на бюрото си малък флакон с ароматизиран спрей за лице „Вита“. Същият флакон стоеше и на бюрото на Роуз. Вторачих се в спрея „Вита“ и подсъзнанието ми регистрира видяното преди съзнанието. Зави ми се свят и се хванах за рамката на вратата. Роуз скочи и се втурна към мен.

— Доктор Скарпета!

— Откъде взе това? — попитах и посочих спрея за лице.

— Мостри. Пристигнаха по пощата.

— Използва ли го?

Тя ме погледна озадачено, после разтревожено каза:

— Не, той току-що дойде. Още не съм го пробвала.

— Не го докосвай! Кой друг получи такова нещо?

— Не знам. Защо? Какво има?

Взех ръкавици, грабнах спрея за лице и го пуснах в найлонов плик.

— Всички в залата за конференции! Веднага!

Хукнах по коридора и след няколко минути се събра целият ми персонал. Някои се бяха задъхали. Всички ме гледаха неспокойно и притеснено.

Показах им прозрачната торбичка с мострата от спрея „Вита“ и попитах:

— Кой е получил такова нещо?

Четирима души вдигнаха ръце.

— Кой го е използвал?

Изражението на Клита, чиновничка от рецепцията, беше уплашено.

— Защо? Какво има?

— Напръска ли лицето си?

— Не. Само растенията вкъщи.

— Растенията да бъдат опаковани и изгорени. Къде е Уинго?

— В Центъра по медицина.

— Не съм сигурна и се моля на Бога да греша. Но може би имаме работа с умишлено замърсяване на продукти. Моля ви, не изпадайте в паника, но при никакви обстоятелства не докосвайте този спрей. Знаете ли по какъв начин е бил доставен?

— Сутринта дойдох преди всички. И флаконите бяха пуснати в пощенската кутия. Бяха в малки пощенски цилиндри. Единайсет на брой. Сигурна съм, защото ги преброих, за да видя дали ще има за всички — отговори Клита.

— Но не ги е донесъл пощальонът, така ли? Просто са били пуснати в процепа на външната врата?

— Не знам кой ги е донесъл. Но имаха такъв вид, сякаш бяха изпратени по пощата.

— Моля, дайте ми всички цилиндри с флакони.

Казаха ми, че никой не е използвал спрея за лице. Събраха флаконите и ги донесоха в кабинета ми. Сложих си ръкавици и разгледах пощенския цилиндър, предназначен за мен. Явно бяха мостри на производителя, но ми се стори много странно, че са адресирани до определен човек. Погледнах вътре и видях талон за спрея. Вдигнах го към светлината и забелязах, че краищата са неравни, сякаш талонът е отрязан с ножица, а не машинно.

— Роуз?

Тя влезе в кабинета ми.

— До кого беше адресирана пратката, която получи ти?

— Мисля, че до Института.

— Тогава единственият цилиндър с име е моят.

— Да. Това е ужасно.

— Така е — съгласих се аз и взех пощенския цилиндър. — Погледни това. Буквите са с еднакви размери, а марката е на същия етикет като адреса. Не съм виждала такова нещо.

— Все едно са излезли от компютър — рече тя и изумлението й нарасна.

— Отивам отсреща в лабораторията за ДНК. Обади се на Военния научноизследователски институт по заразни болести и кажи на полковник Фуджицубо, че веднага трябва да свикаме съвещание между тях, нас, Центъра за контрол и превенция на заболяванията и ФБР.

— Къде искаш да се състои?

— Да не бъде тук. Както прецени Бентън.

Хукнах навън и пресякох Четиринайсета улица. Влязох в сградата, където преди няколко години бяха настанени съдебномедицинските лаборатории, и от телефона на охраната се обадих на доктор Дъглас Уийт.

— Необходима ми е стерилна камера — обясних аз.

— Влизай.

Дългият наклонен коридор, винаги лъснат до блясък, водеше към редица остъклени лаборатории. Учените вътре боравеха с капкомери, гелове и радиоактивни проби и разчитаха генетични кодове, за да ги идентифицират. Уийт седеше на бюрото си и пишеше нещо на компютъра. Беше дружелюбна и привлекателна четирийсетгодишна жена, макар че имаше мъжко име.

— Каква неприятност носиш този път? — усмихна се Уийт.

— Вероятно умишлено замърсяване на продукти. Трябва да напръскам със спрей предметно стъкло, но капките в никакъв случай не бива да се разпространят във въздуха.

— Какво има в спрея? — Изражението й стана сериозно.

— Вероятно вирус.

— Като онзи от остров Танжер?

— Опасявам се, че е същият.

— Не мислиш ли, че е по-разумно да го дадеш на Центъра за контрол и превенция на заболяванията и те да…

— Да, Дъглас, би било по-разумно — търпеливо обясних аз, като отново се закашлях. — Но нямаме време. Трябва да знам какво е. Нямаме представа колко от тези флакони са в ръцете на потребители.

В лабораторията за анализ на ДНК имаше няколко стерилни камери, оградени със стъклени биоизолатори, защото вещественото доказателство, което изследваха там, беше кръв. Дъглас ме заведе в дъното на стаята и ми даде престилка, после си сложихме маски и ръкавици.

— Готова ли си? — попитах аз и извадих спрея за лице от найлоновата торбичка. — Ще стане бързо.

Пъхнах през отвора предметното стъкло и спрея и пръснах няколко капки.

— Да го потопим в десетпроцентов разтвор на белина — добавих аз. — После ще го сложим в найлоново пликче и заедно с останалите десет ще го изпратим в Атланта.

— Ей сега ще донеса разтвор — рече Дъглас и излезе.

Предметното стъкло изсъхна почти веднага. Капнах боя на Николау и го покрих с друго предметно стъкло. Вече го разглеждах под микроскопа, когато Уийт се върна с контейнер с белина. Потопихме няколко пъти спрея „Вита“ и страхът ми се засили. Вените на врата ми започнаха силно да пулсират. Надникнах и зърнах телцата на Гуарниери, които се боях, че ще видя.

Погледнах Уийт и по изражението ми тя се досети какво съм видяла.

— Лоша работа — отбеляза Дъглас.

— Лоша работа — съгласих се аз, изключих микроскопа и хвърлих маската и ръкавиците си в контейнера за биологично опасни отпадъци.

Изпратихме със самолет в Атланта спрейовете „Вита“ и в цялата страна беше излъчено предупреждение към всеки, евентуално получил такова нещо. Производителят веднага призова да се върнат всички мостри, служителите на международните авиолинии претърсваха багажа на пътниците. Ако смъртдок бе заразил стотици или хиляди спрейове, потенциалното разпространение на болестта беше зашеметяващо. Може би за пореден път светът бе застрашен от смъртоносна епидемия.

Съвещанието се състоя в един часа следобед в подразделението на ФБР на Стейпълс Мил Роуд. На високите пилони се развяваха щатски и национални знамена, а пронизващият вятър брулеше пожълтелите листа на дърветата и превръщаше деня в по-студен, отколкото всъщност беше. Тухлената сграда беше нова и имаше зала за конференции с модерни аудио-визуални средства, затова имахме възможност да виждаме на екрани хората, които се намираха далеч от нас, и да разговаряме с тях. Начело на масата, където бяха контролните уреди, седна млада жена, специален агент на ФБР. Уесли и аз придърпахме столове и приближихме микрофоните към себе си. На стената срещу нас бяха наредени видеомонитори.

— Кого още чакаме? — обърна се Уесли към организатора на съвещанието, който влезе в залата с купчина папки.

— Майлс — отговори агентът. Имаше предвид шефа ми, председателя на комисията по здравеопазването в щата. — И шефа на Бреговата охрана в Крисфилд, Мериленд, който ще долети с хеликоптер. Полетът няма да отнеме повече от трийсет минути.

Специалният агент едва изрече тези думи, когато в далечината се чу тракане на перки на хеликоптер. След няколко минути „Джейхоук“ забръмча над главите ни и кацна на площадката зад сградата. Не си спомнях хеликоптер на Бреговата охрана да се е приземявал в нашия град, нито да е летял толкова ниско и видът му сигурно уплаши много хора. Събличайки палтото си, в залата влезе Рон Мартинес, шефът на Бреговата охрана в Крисфилд. Видях тъмносинята му бойна униформа и картите, навити на рула, и положението стана още по-мрачно.

Пристигна и Майлс, председателят на комисията по здравеопазването в щата, и седна до мен. Той беше възрастен човек с буйни посивели коси. Кичурите му стърчаха във всички посоки, а челото му беше намръщено. Той си сложи черни очила с дебели лупи.

— Не изглеждаш добре — обърна се Майлс към мен.

— Обичайният сезонен грип — отговорих аз.

— Ако знаех, че си болна, нямаше да седна до теб. — Той говореше сериозно.

— Минах заразния стадий — казах аз, но Майлс не слушаше.

Мониторите светнаха и на единия от тях познах лицето на полковник Фуджицубо. На друг се появи Брет Мартин и се вторачи в нас.

— Камерата и микрофоните са включени — каза специалният агент, който седеше зад контролното табло. — Чувате ли ни?

— Отлично — отговори Фуджицубо от Фредерик, Мериленд.

— Да — каза Мартин от Атланта.

— Готови сме — рече специалният агент и ни огледа.

— Първо искам да се уверя, че всички сме наясно за какво става дума — започнах аз. — На остров Танжер, намиращ се на петнайсет морски мили от бреговете на Вирджиния, има епидемия от нещо като едра шарка. Досега са починали двама души и трети е болен. Освен това има вероятност със същия вирус да е била заразена жертва на убийство. Подозираме, че заразяването е било извършено умишлено, чрез мостри за ароматерапия на спрей за лице „Вита“.

— Това още не е уточнено — каза Майлс.

— Мострите трябва да пристигнат тук всеки момент — обади се Мартин от Атланта. — Ще започнем изследванията незабавно. Да се надяваме, че до утре вечерта ще имаме резултати. Междувременно флаконите се изтеглят от обращение, докато разберем с какво имаме работа.

— Може да направите процентна елиминация на вируса от кръвната плазма, за да разберете дали е същият вирус — каза Майлс.

Мартин кимна.

— Ще го направим.

Майлс огледа присъстващите в залата.

— Е, за какво става дума? Някакъв откачен, който убива с болести? Как можем да сме сигурни, че спреят не е разпространен в цялата страна?

— Мисля, че убиецът изчаква — каза Уесли. — Започва с една жертва и когато това има резултат, продължава на малък остров, после нанася удар в държавен институт. Ще премине в следващата фаза, ако не го спрем или не разработим ваксина. Подозирам, че засега действа само във Вирджиния, защото спрейовете за лице явно са доставени на ръка. Пощенските марки са фалшиви, за да изглежда така, сякаш пратките са пуснати по пощата.

— Тогава определено говорим за умишлено замърсяване на продукти — каза полковник Фуджицубо.

— Говорим за тероризъм.

— С каква цел?

— Още не знаем.

— Това е много по-лошо от убиеца с тиленол и Юнабомбър — казах аз. — Те причиняваха смърт само на онези, които глътнеха хапчетата или отвореха пакетите с експлозивите, докато този вирус ще се разпространи сред хиляди хора.

— Доктор Мартин, какво можете да кажете за вируса? — попита Майлс.

— Разполагаме с четири традиционни метода за изследване на едра шарка. С помощта на електронен микроскоп наблюдаваме пряка визуализация на вариолата.

— Вариола? — извика Майлс. — Сигурни ли сте?

— Нека да довърша — рече Мартин. — Откриваме наличието на антигени и с помощта на агар, хранителна среда за развъждане на бактерии. Културата от заразена мембрана на пилешки ембрион и други тъкани ще трябва да зрее два-три дни. Затова още не разполагаме с тези резултати, но направихме процентна елиминация на вируса от кръвната плазма, която потвърди шарка. Но още не знаем какъв вид. Вирусът е много странен. Не е класическа вариола, макар че прилича на нея.

— Доктор Скарпета — рече Фуджицубо, — можете ли да ми кажете какво има в спрея?

— Дестилирана вода и ароматни вещества. Съставките не са изброени на флакона, но обикновено с всички спрейове е така. В указанието пише, че може да се използва за лице и за контактни лещи.

— Тогава каква продължителност на живота можем да очакваме от заразените спрейове? Вирусът на вариолата не е устойчив на влага.

— Уместен въпрос — отбеляза Мартин. — Вирусът на вариолата може да живее няколко месеца, дори година, при стайна температура. Чувствителен е към светлината, но щом се намира във флакони, това може да е проблем. Не обича топлината и за съжаление сега е най-благоприятното време през годината за развитието му.

— Разпространението на болестта зависи от това колко хора са използвали спрея — предположих аз.

— Може би — каза Мартин.

— Явно престъпникът, когото издирваме, има познания за инфекциозните болести — рече Уесли.

— Сигурно е така — съгласи се Фуджицубо. — Вирусът трябва да бъде култивиран и разпространен и ако наистина става дума за тероризъм, извършителят е отлично запознат с основните лабораторни методи. Знаел е как да борави с такъв вирус и да се опази. Само един човек ли предполагаме, че е замесен?

— Такава е моята теория, но всъщност не знаем — отговори Уесли.

— Кръстил се е смъртдок — казах аз.

— Като Доктор Смърт? — Фуджицубо се намръщи. — Иска да ни каже, че е лекар?

И това не беше сигурно, но въпросът бе обезпокоителен.

— Доктор Мартин — казах аз, — предполага се, че вашият институт и една лаборатория в Русия са единствените два източника на изолирани вируси на едра шарка. Имате ли представа как някой може да се сдобие с вируса?

— Да — добави Уесли. — Колкото и да е неприятно, ще се наложи да проверим служителите ви. Уволнили ли сте напоследък някого? Някой да е бил съкратен или принуден да напусне през последните месеци и години?

— Вирусите на вариола при нас се съхраняват и описват педантично, все едно боравим с плутоний — уверено отговори Мартин. — Лично проверих това и мога със сигурност да ви кажа, че нищо не е пипано. Нищо не липсва. И е невъзможно да се проникне в заключените хладилни камери без пълномощно и без да се знаят кодовете на алармената система.

Последва кратко мълчание, после Уесли каза:

— Няма да е зле, ако имаме списък на хората с такива пълномощия през последните пет години. Въз основа на информацията досега мисля, че извършителят е мъж от индоевропейската раса, вероятно на четирийсет и няколко години. По всяка вероятност живее сам, но ако има приятел или приятелка, част от жилището му е недостъпно за посетители и…

— Може би е бивш лаборант — прекъсна го специалният агент.

— Да, нещо подобно — отговори Уесли. — Човек с образование и опит. Той е интроверт, необщителен, и аз стигнах до този извод въз основа на няколко неща, не на последно място сред които е склонността му да пише с малки букви. Отказът да употребява пунктуация говори за убедеността му, че не е като другите хора и общоприетите правила не важат за него. Не е разговорлив и може би познатите му го смятат за надменен или срамежлив. Разполага със свободно време и най-важното — мисли, че са се отнесли несправедливо с него. Смята, че му дължат извинение от най-високо ниво, може би от правителството, и според мен това е ключът за мотивацията му.

— Тогава става дума за отмъщение — казах аз. — Ясно и просто.

— Никога не е ясно, нито просто — възрази Уесли. — Бих искал да е така. Но аз наистина мисля, че отмъщението е ключът. Ето защо всички правителствени агенции, които се занимават с инфекциозни заболявания трябва да ни представят списък на мъмрените, уволнените, съкратените и изпратените в принудителен отпуск през последните няколко месеца и години.

— Е, в такъв случай, да поговорим за логистиката — обади се Фуджицубо.

Беше ред на Бреговата охрана да представи план. Мартинес стана и закачи на стената срещу камерата големи карти, така че да ги виждат участниците в конференцията, с които общувахме от разстояние, после извади лазерна показалка и посочи залива Чесапийк, врязващ се в крайбрежието на Мериленд и Вирджиния.

— Там има няколко острова. Смит Айланд, Саут Марш Айланд, Блъдсуърт Айланд. Остров Танжер се намира само на петнайсет морски мили от Крисфилд, където рибарите носят раците, които улавят. И мнозина от жителите на остров Танжер имат роднини в Крисфилд. Много се притеснявам за това.

— А аз се притеснявам, че жителите на остров Танжер няма да искат да ни сътрудничат — каза Майлс. — Карантината ще парализира единствения им източник на доходи.

— Да, така е — съгласи се Мартинес и погледна часовника си. — И това вече е факт. Повикахме моторници чак от Елизабет Сити, за да ни помогнат да обградим острова.

— И никой не може да го напуска? — попита Фуджицубо.

— Точно така.

— Добре.

— Ами ако хората се възпротивят? — попитах аз. — Какво ще направите с тях тогава? Не можете да ги арестувате и да се изложите на риск от заразяване.

Мартинес се поколеба и погледна Фуджицубо.

— Какво ще кажете по този въпрос?

— Вече обсъдихме това — отговори Фуджицубо. — Разговарях с министъра на транспорта, с вицеадмирал Пери и, разбира се, с министъра на отбраната. Белия дом ще ни даде пълномощия.

— За какво? — попита Майлс.

— Да използваме смъртоносна сила, ако всичко друго няма ефект — отговори Мартинес.

— Господи! — измърмори Уесли.

Не повярвах на онова, което чух.

— Нямаме друг избор — спокойно каза Фуджицубо. — Ако хората започнат да изпадат в паника, да бягат от острова и да не слушат предупрежденията на Бреговата охрана, те ще пренесат заразата на континенталната част. При това става дума за население, което не е било имунизирано от трийсет години. Или имунизацията вече не действа. Или болестта е мутирала до такава степен, че сегашната ваксинация няма да ги защити. С други думи, сценарият е много неприятен.

Не знам дали ми се догади, защото не се чувствах добре, или от онова, което току-що чух. Замислих се за порутеното рибарско селище с наклонени надгробни плочи и саможиви хора, чието единствено желание беше да ги оставят на мира. Те не обичаха да се подчиняват никому, защото отговаряха само пред бога и бурите.

— Трябва да има друг начин — казах аз.

Но за съжаление нямаше.

— Едрата шарка е силно инфекциозно заболяване. Епидемията трябва да бъде овладяна — каза Фуджицубо. — Трябва да мислим за мухите, които кръжат над пациентите, и за раците, пътуващи към континенталната част. И за пренасянето на заразата чрез комарите. Дори не знаем всичко, за което трябва да се тревожим, след като още не сме наясно каква е болестта.

Мартин ме погледна.

— Вече сме изпратили на острова екипи, медицински сестри, лекари и преносими изолатори, за да не постъпват хората в болниците, а да си стоят вкъщи.

— А мъртвите? Замърсяването на въздуха? — попитах аз.

— Според закона в Съединените щати, това е извънредно положение номер едно за общественото здравеопазване.

— Съзнавам това — нетърпеливо казах аз, защото той започна да говори като бюрократ.

— Ще изгорим всичко освен пациентите. Труповете ще бъдат кремирани. Къщата на Лила Прюит също ще бъде изпепелена.

Фуджицубо се опита да ми вдъхне смелост.

— Екипът на Военния научноизследователски институт по заразни болести вече потегли за остров Танжер. Ще разговаряме с местните жители и ще се опитаме да ги накараме да разберат.

Замислих се за Дейви Крокет и сина му, за другите хора и за паниката им, когато видят как учените в скафандри превземат острова и започват да горят домовете им.

— Със сигурност ли знаем, че ваксината против едра шарка няма да подейства? — попита Уесли.

— Още не сме сигурни — отговори доктор Мартин. — Изследванията с лабораторни животни ще продължат няколко дни или седмици. И дори ако ваксината подейства върху животните, няма гаранция, че ще може да спаси хората.

— Не храня надежди, че ваксината ще подейства, след като ДНК на вируса се е променила — каза Фуджицубо.

— Не съм лекар, но се питам дали бързо можете да ваксинирате всички, в случай че ваксината подейства — попита Мартинес.

— Твърде е рисковано — отговори Мартин. — Ако не е едра шарка, защо ще излагаме хората на риск от заразяване? Пък и когато разработим новата ваксина, няма да искаме след няколко седмици отново да отидем да ваксинираме хората, този път срещу друг вид шарка.

— С други думи — рече Фуджицубо, — не можем да използваме жителите на остров Танжер като лабораторни животни. Ако ги държим на острова и им осигурим ваксина колкото е възможно по-скоро, ще съумеем да овладеем положението. Добрата новина е, че вирусът на едрата шарка е глупав и убива гостоприемниците си толкова бързо, че се самоунищожава, ако се изолира.

— Да, точно така. И целият остров ще бъде унищожен, а ние ще седим и ще гледаме. Не мога да повярвам. По дяволите! Това не може да се случва във Вирджиния — ядоса се Майлс, удари с юмрук по масата и стана. Лицето му беше тъмночервено и той се потеше. — Господа, искам да знам какво ще правим, ако започнат да идват пациенти от други краища на щата. В края на краищата, губернаторът ме е назначил да се грижа за здравеопазването във Вирджиния. Всички градове ли ще изгорим?

— Ако епидемията се разпространи — отговори Фуджицубо, — явно ще трябва да използваме болниците и да обособим специални отделения. Центърът за контрол и превенция на заболяванията и моите хора вече предупреждават медицинския персонал и разговарят с тях.

— Съзнаваме, че болничният персонал е изложен на най-голям риск — добави Мартин. — Би било хубаво, ако Конгресът сложи край на тези проклети принудителни отпуски поради съкращенията в бюджета, за да не са ми вързани ръцете.

— Повярвайте, и президентът, и Конгресът знаят.

— Сенаторът Нейгъл ме увери, че до утре сутринта всички ще бъдат на работа.

— Все така казват.

Подутината и сърбежът на мястото на реваксинацията на ръката ми бяха постоянно напомняне, че вероятно напразно бях заразена с вируса. По целия път до паркинга се оплаквах на Уесли.

— Отново ме ваксинираха и съм болна от нещо, което на всичко отгоре означава, че имунната ми система е потисната.

— Откъде знаеш, че не си хванала онзи вирус?

— Не знам.

— Тогава може би си заразна.

— Не, не може да бъде. Обривът е първият симптом, а аз се преглеждам всеки ден. Видя ли и най-малкия признак, веднага ще се върна в изолатора. И ще стоя на трийсет метра от теб и от всеки друг, Бентън — казах аз, ядосвайки се безпричинно на предположението, че мога да заразя някого дори с обикновена простуда.

Той ме погледна, докато отключваше вратите, и разбрах, че е много по-разстроен, отколкото показва.

— Какво искаш да направя, Кей?

— Закарай ме вкъщи, за да взема колата си.

Докато карах покрай боровите гори, дневната светлина бързо помръкваше. Нивите бяха изпъстрени с туфи памук, който още се беше вкопчил в изсъхналите стебла, а небето изглеждаше влажно и студено. Когато се бях прибрала от съвещанието, вкъщи ме чакаше съобщение от Роуз. В два часа следобед Кийт Плезънтс се бе обадил от ареста и отчаяно бе настоял да отида да го видя. А Уинго беше болен от грип и не бе отишъл на работа.

Много пъти бях ходила в Съдебната палата и харесвах причудливата старомодна постройка и неудобствата й. Сградата беше построена през 1825 година от майстор-зидаря на Томас Джеферсън, беше бяла с червени тухли, имаше колони и бе оцеляла след Гражданската война, макар че янките бяха успели да унищожат архивите. Замислих се за студените зимни дни, когато заедно с детективите чаках на моравата отпред, за да ме извикат на свидетелската скамейка. Помнех имената на всички, за които бях давала показания в този съд.

Сега процедурите протичаха в просторната нова сграда в съседство до старата и аз изпитах тъга, защото постройките от този вид бяха паметници на нарастващата престъпност. Липсваха ми по-обикновените минали времена, когато се преместих във Вирджиния и изпитвах страхопочитание към старата Съдебна палата. Тогава пушех. Предположих, че романтизирам миналото, както са склонни да правят повечето хора. Но цигарите също ми липсваха, както и чакането пред Съдебната палата. Промяната ме накара да се почувствам остаряла.

Шерифският отдел също беше бял, с червени тухли, и паркингът и арестът бяха опасани с ограда с бодлива тел отгоре. Двама от затворниците, облечени в оранжеви анцузи, лъскаха кола без опознавателни знаци, която току-що бяха измили. Те ме огледаха закачливо, докато паркирах, и единият сръга другия.

— Как е? — измърмори единият, докато минавах покрай тях.

— Добър ден — казах аз и ги погледнах.

Те се обърнаха, защото не се интересуваха от човек, когото не можеха да сплашат, а аз отворих външната врата. Шерифският отдел беше скромен и потискащ и като всички публични институции в света, бе надраснал драстично обкръжението си. Имаше автомати за кока-кола и закуски, а стените бяха облепени със снимки на издирвани хора. Спрях пред дежурния, където млада жена прелистваше папки и дъвчеше писалката си.

— Извинете — казах аз. — Дошла съм да видя Кийт Плезънтс.

— В списъка ли е името ви?

Контактните й лещи я накараха да присвие очи. Имаше и скоби на зъбите.

— Той ме помоли да дойда, затова се надявам, че съм в списъка.

Младата жена прерови папките.

— Как се казвате?

Казах й и тя проследи с пръст имената в списъка.

— Ето ви — рече жената и стана. — Елате с мен.

Тя заобиколи бюрото си и отключи врата с решетка на прозореца. Влязохме в тясна лаборатория за отпечатъци и проявяване на снимки и очукано метално бюро, на което седеше нисък набит полицай. По-нататък имаше друга тежка врата, през която се чуваха шумове от ареста.

— Ще трябва да сложите чантата си тук — каза той.

Оставих чантата си на бюрото и пъхнах ръце в джобовете на палтото си. Щяха да ме претърсват и това не ми беше приятно.

— Тук има малка стая, където арестантите се срещат с адвокатите си — каза полицаят и посочи с палец, сякаш спираше коли. — Но някои от онези типове подслушват всяка дума и ако това е проблем, качете се горе. Там има още една такава стая.

— Мисля, че горе ще е по-добре — отговорих аз.

Появи се яка полицайка с къси бели коси. Носеше детектор за метал.

— Вдигнете ръце. Имате ли нещо метално в джобовете? — попита тя.

— Не — отговорих аз, но детекторът започна да бръмчи.

— Съблечете палтото си.

Направих го и жената отново ме провери. Детекторът продължи да бръмчи. Тя се намръщи.

— Някакви бижута?

Поклатих глава и изведнъж се сетих, че съм със сутиен с телени банели, за който нямах намерение да споменавам. Полицайката остави детектора и започна да ме претърсва. Ченгето отвори широко уста и се вторачи в мен, сякаш гледаше порнографски филм.

— Добре — каза жената, доволна, че съм безобидна. — Последвайте ме.

За да се качим горе, трябваше да минем през женския арест. Полицайката отключи тежката метална врата, която шумно се затвори зад нас. Арестантките бяха млади, а килиите им — тесни като клетки за животни. Във всяка имаше бяла тоалетна чиния, легло и мивка. Някои редяха пасианси, други се бяха облегнали на решетките. Бяха окачили дрехите си на стените, а подносите им бяха пълни с онова, което не бяха пожелали да изядат. Повдигна ми се от миризмата на застояла храна.

— Хей, мамче!

— Я виж кой е дошъл.

— Някаква баровка.

Те протегнаха ръце, опитвайки се да ме докоснат. Някои мляскаха с уста, сякаш се целуваха, други издаваха дрезгави, гърлени звуци, наподобяващи смях.

— Остави я тук. Само за петнайсет минути. Ох, ела при мама!

— Дай ми цигари.

— Затваряй си устата, Уонда. Вечно искаш нещо.

— Тихо — с отегчен напевен глас каза полицайката и отключи поредната врата.

Тръгнах след нея нагоре по стълбите и осъзнах, че треперя. В стаята, в която влязох, бяха разхвърляни разни неща, сякаш по-рано бе служила за нещо. На стената бяха подпрени дъски, в ъгъла имаше ръчна количка, а на пода бяха разпилени листовки и бюлетини. Седнах на един сгъваем стол до маса, издраскана с имена и мръсни думи.

— Настанете се удобно. Той ей сега ще дойде.

Останах сама. Капките за нос и кърпите бяха останали в джоба на палтото ми. Подсмръкнах и затворих очи. После чух тежки стъпки и в стаята влезе Плезънтс. Не приличаше на себе си. Лицето му беше бледо и измъчено. Беше облечен в широки затворнически джинсови дрехи и ръцете му бяха оковани в белезници. Той ме видя и очите му се напълниха със сълзи, а когато опита да ми се усмихне, устните му потрепериха.

— Сядай и не мърдай — каза пазачът, който го доведе. — Да не съм чул, че тук е имало проблем. Инак се връщам и край на свиждането.

Плезънтс залитна и се подпря на стола.

— Необходимо ли е да бъде с белезници? — обърнах се аз към пазача. — Той е тук за нарушение на правилника за движение.

— Арестантът е извън охраняемата зона. Затова е с белезници. Ще се върна след двайсет минути — отговори пазачът и излезе.

— Не ми се беше случвало такова нещо. Имате ли нещо против, ако запаля цигара? — Смехът на Плезънтс беше нервен и граничеше с истерия.

— Не.

Ръцете му трепереха толкова силно, че аз трябваше да щракна със запалката.

— Изглежда, няма пепелник. Тук може би пушенето е забранено. — Очите му разтревожено обходиха стаята. — Сложиха ме в килия с търговец на наркотици. Целият е татуиран и не ме оставя на мира. Закача ме и ме нарича с педерастки имена. Не съм се опитвал да бягам от никого.

Забелязах на пода пластмасова чашка и я сложих пред него, за да я използва за пепелник.

— Благодаря — рече Плезънтс.

— Разкажи ми какво се случи, Кийт.

— Прибирах се вкъщи след работа и изведнъж зад мен се появи кола със сигнални светлини и сирена. Веднага отбих и спрях. Беше онзи гадняр, следователят, който ме прави на луд.

— Ринг — казах аз и сърцето ми започна да бие силно в гърдите.

Плезънтс кимна.

— Каза, че ме гонил повече от километър и половина, но аз не съм реагирал на предупрежденията му. Това беше чиста лъжа. — Очите му блеснаха. — През последните няколко дни той ужасно ме изнерви.

— Каза ли нещо друго, когато те спря?

— Да. Рече, че неприятностите ми тепърва започвали. Това бяха точните му думи.

— Защо си поискал да ме видиш? — Досещах се защо, но исках да го чуя от устата му.

— Здравата съм загазил, доктор Скарпета. — Очите му отново се насълзиха. — Майка ми е възрастна и няма кой да се грижи за нея, освен мен. А някои хора мислят, че съм убиец. Не съм убивал никого! Дори птичка! Искат да ме уволнят от работа.

— Майка ти на легло ли е?

— Не, но е на осемдесет и има емфизема. От цигарите. Вече не може да кара кола.

— Кой се грижи за нея в момента?

Плезънтс поклати глава и избърса сълзите си. Краката му трепереха.

— Няма ли кой да й занесе храна? — добавих аз.

— Никой, освен мен.

Огледах се, за да намеря нещо за писане, и видях червен молив и къс кафява хартия.

— Кажи ми адреса и телефонния й номер. Обещавам, че ще изпратя някого при нея, за да провери дали е добре.

Той въздъхна облекчено и ми съобщи информацията. Записах всичко.

— Обадих ви се, защото не знаех към кого другиго да се обърна — рече Плезънтс. — Не може ли някой да направи нещо, за да ме измъкне оттук?

— Разбрах, че гаранцията е петстотин долара.

— Да. Според съкилийника ми това е десет пъти повече, отколкото се определя за такова нарушение. Нямам пари и няма откъде да ги намеря. Това означава, че ще стоя тук до датата на делото. Седмици. Дори месеци. — Очите му отново се напълниха със сълзи.

— Използваш ли Интернет, Кийт?

— Какво?

— Работиш ли с компютри?

— Да, в сметището. Нали си спомняте, че имаме сателитна система.

— Тогава използваш Интернет.

Той явно не знаеше какво е това.

— Електронна поща — добавих аз.

— Използваме геостационарен сателит. — Плезънтс беше озадачен. — А, имате предвид камионът, изхвърлил трупа? Сега съм сигурен, че беше на Коул и бе дошъл от някакъв строеж. Той събира боклука от няколко строежа в южната част на Ричмънд. Това би било подходящо място да се отървеш от труп. Отиваш там с колата, след като се е мръкнало. Всички са си отишли и никой не те вижда.

— Каза ли това на следователя Ринг?

На лицето му се изписа омраза.

— Не, не му казах нищо. Вече не говоря пред него. Той прави всичко възможно да ме натопи.

— Защо мислиш, че иска да те натопи?

— Защото трябва да арестува някого за онова убийство. Да бъде герой. — Плезънтс изведнъж започна да говори уклончиво. — Каза, че всички други не знаели какво правят. Включително вие.

— Какво друго каза? — Имах чувството, че се превръщам в студен твърд камък, както обикновено ставаше, когато гневът ми прераснеше в решителна ярост.

— Показах му къщата си и той непрекъснато говореше. Явно много обича да приказва.

Плезънтс сложи фаса на ръба на масата с огънчето навън, за да изгори и да може да го пусне в пластмасовата чашка, без да я пробие. Запалих му друга цигара.

— Разказа ми за племенницата ви — продължи той. — Била същинска лисица и мястото й не било във ФБР. Както и на вас в съдебната медицина. Защото…

— Продължавай. — Едва сдържах гнева си.

— Ами защото тя не си падала по мъже. Той мисли, че и вие сте такава.

— Интересно.

— Подиграваше се за това. От личен опит знаел, че нито една от вас не се среща с мъже, защото ви познавал отблизо. Щял съм да видя какво ще се случи с извратените типове, защото същото щяло да стане и с мен.

— Чакай малко! Наистина ли Ринг те заплаши, защото мисли, че си хомосексуалист?

— Майка ми не знае — рече Плезънтс и наведе глава. — Но някои хора знаят. Бил съм в такива барове. Познавам Уинго.

Надявах се, че не са имали интимна връзка.

— Тревожа се за мама — продължи той. — Тя се безпокои за мен, а това не се отразява добре на състоянието й.

— Виж какво. Ще се отбия да я видя, докато се прибирам вкъщи.

По лицето му се стече сълза и Плезънтс я избърса с опакото на ръката си.

По стълбите се чуха стъпки и аз казах:

— Ще направя и още нещо. Ще видя с какво мога да ти помогна. Не мисля, че си убил някого, Кийт. Ще платя гаранцията ти и ще ти намеря адвокат.

Той отвори широко уста от изненада.

В стаята влезе пазачът.

— Наистина ли? — попита Плезънтс и залитайки се изправи.

— Ако се закълнеш, че казваш истината.

— Да, разбира се.

— Да-да. И ти си като всички останали — рече пазачът.

— Ще трябва да уредя този въпрос утре — рекох аз. — Боя се, че магистратите вече са се прибрали вкъщи.

— Хайде — каза пазачът и го хвана за ръката.

— Мама обича шоколадово мляко със сироп — каза Плезънтс. — Вече не може да яде почти нищо друго.

Отведоха го, а аз слязох долу и отново минах през женския арест. Този път арестантките бяха намусени, сякаш вече не им бях интересна. Хрумна ми, че някой им е казал коя съм, защото се бяха обърнали с гръб към мен, а една от тях се изплю.