Необикновена зараза

6.

Къщата ми беше от камък и се намираше в края на Уиндзор Фармс, стар ричмъндски квартал с английски имена на улиците и величествени сгради в готически стил от осемнайсети век. Прозорците светеха и зад тях виждах мебели, полилеи и хора, които се движеха или гледаха телевизия. Явно никой освен мен не дърпаше пердетата. Листата на дърветата бяха започнали да падат. Времето беше студено и облачно, и когато спрях на алеята за коли пред къщата ми, видях, че отпред е паркиран старият зелен шевролет на племенницата ми.

— Луси? — извиках аз, затворих вратата и изключих алармената система.

— Тук съм — отговори тя от другия край на къщата.

Тръгнах към кабинета, за да оставя куфарчето си и купчината папки, която бях донесла, за да работя вкъщи. Луси излезе от спалнята си.

— Здравей — усмихна се тя и ме прегърна.

Хванах я за раменете, отдалечих я от себе си на една ръка разстояние и я огледах от главата да петите, както правех винаги.

— Охо — игриво каза тя. — Време за оглед.

После вдигна ръце и се обърна, сякаш щях да я претърсвам.

— Голяма си умница — казах аз.

Всъщност предпочитах Луси да тежи малко повече. Но тя беше много хубава и здрава, макар и слаба. Имаше кестеняви коси, подстригани късо, но стилно. Още не можех да я погледна, без да си представя преждевременно развитото десетгодишно дете, което си няма никого, освен мен.

— Съжалявам, че идвам толкова късно.

— Разкажи ми какво правиш — помолих я аз.

— Помощникът на прокурора реши да се отбие. Водеше цяла свита. Както обикновено, поискаха екипът за освобождаване на заложници да направи демонстрация.

Тръгнахме към кухнята.

— Показах им роботите Тото и Тенекиения човек. Използвах фиброоптика и виртуална реалност. Обичайните неща, но беше страхотно. Пуснахме ги с парашути от хеликоптер „Хюи“ и с помощта на радиоуправлението ги накарах да пробият с лазер метална врата.

— Надявам се, че не е имало каскади с хеликоптери.

— Момчетата ги правиха. Аз вършех работата си на земята.

Луси явно не беше доволна от това.

Проблемът бе, че тя искаше да прави каскади с хеликоптери. В екипа за освобождаване на заложници работеха петдесет агенти. Луси беше единствената жена и имаше склонност да се престарава, когато не й позволяваха да прави опасни неща, които по мое мнение не бяха нейна работа. Разбира се, аз не бях най-обективният съдия.

— За мен е идеално, ако се занимаваш само с роботите. Нещо мирише прекрасно. Какво сготви на уморената си стара леля?

— Спанак в сос от чесън и зехтин, и филе, което ей сега ще сложа на скарата. Днес е единственият ден в седмицата, когато ям месо, но ако не е твоят, нямаш късмет. Дори се изръсих за бутилка хубаво вино.

— Откога агентите на ФБР могат да си позволяват хубаво вино?

— Е, не ни плащат чак толкова малко. Пък и обичам да харча.

Но със сигурност не харчеше пари за дрехи. Когато и да я видех, беше облечена или в сиво-кафяв панталон и риза, или в анцуг. От време на време си слагаше джинси, фланелка и яке, и се шегуваше с предложенията ми да й подаря мои дрехи. Не искаше да носи деловите ми костюми и блузи с високи яки, пък и откровено казано, аз бях по-пълна от нея и едва ли щяха да подхождат на атлетичната й фигура. Вероятно нищо от моя гардероб нямаше да й отива.

Луната беше огромна и бе надвиснала ниско на облачното, черно небе. Облякохме якета и седнахме на верандата да пием вино, като Луси ставаше да се оправя с вечерята. През последните години взаимоотношенията ни вече не бяха толкова като между майка и дъщеря, а по-скоро като между колеги и приятелки. Преходът не беше лесен, защото тя често ме поучаваше и дори работеше по някои от случаите ми. Чувствах се странно и бях объркана, защото вече не бях сигурна каква е ролята ми в живота й.

— Уесли иска да проследя онзи адрес в „Америка онлайн“ — каза Луси.

— Познаваш ли Пърси Ринг? — попитах и отново се вбесих, като си спомних какво бе казал в кабинета ми.

— Идва на лекциите ми. Държа се отвратително. Не млъкна. Наперен пуяк. — Луси протегна ръка към бутилката и напълни чашите. Сетне вдигна капака на скарата и бодна месото с вилица. — Мисля, че е готово.

Влезе в къщата и след няколко минути се върна с картофите.

— Ринг по някакъв начин е разбрал, че си ми леля. Не че това е тайна. И един ден след часовете ме попита. Дали си ме учела и дали си ми помагала, сякаш не мога да се справям сама. Мисля, че ме избра само защото съм нов агент и жена.

— Това може да се окаже най-голямата грешка в живота му.

— На всичко отгоре попита дали съм омъжена.

Не видях очите й, защото лицето й беше в сянка.

— Тревожа се какво всъщност го интересува — отбелязах аз.

Луси ме погледна и рече:

— Обичайното.

Тя беше заобиколена от мъже и не обръщаше внимание на погледите и подмятанията им.

— Днес той подхвърли нещо за теб — добавих аз. — Прикрито.

— Какво?

— За съквартирантката ти.

Колкото и често и деликатно да говорехме по този въпрос, Луси винаги ставаше раздразнителна и нетърпелива.

— Независимо дали е вярно, или не, винаги ще има слухове, защото съм агент. Това е смешно. Познавам омъжени жени с деца, а мъжете ги мислят за лесбийки само защото са ченгета, агенти, войници или работят в тайните служби. Някои хора мислят, че дори ти си такава. Поради същата причина. Заради професията и влиянието ти.

— Тук не става дума за обвинения, а дали някой може да те обиди. Ринг е много обигран. Внушава доверие. Предполагам, че не му е приятно, защото ти си агент на ФБР, а той не е.

— Мисля, че Ринг вече показа това.

— Само се надявам да не те покани на среща.

— О, но той го направи. Най-малко десетина пъти. Покани дори Джанет. Представяш ли си? — засмя се Луси. — Бавно схваща.

— Напротив. Всичко му е ясно, но събира доказателства срещу теб.

— Ами, нека събира. — Тя изведнъж сложи край на дискусията ни. — Кажи ми какво стана днес?

Разказах й какво съм научила в лабораториите, после внесохме вътре пържолите и виното. Седнахме на масата в кухнята и продължихме да разменяме информация, която малко хора биха обсъждали по време на ядене.

— Завеса в евтин мотел може да има такава подплата — каза Луси.

— Да. Или нещо като покривка. Заради подобното на боя вещество. Спанакът е чудесен. Откъде го купи?

— От „Ъкропс“. Бих дала всичко в моя квартал да има такъв магазин. И така, убиецът е увил жертвата в покривка и после я е разчленил? — попита тя, докато разрязваше месото в чинията си.

— Така изглежда.

— Какво каза Уесли?

— Още не съм имала възможност да говоря с него.

Това не беше истина, защото дори не му се бях обадила.

Луси ме погледна, но не каза нищо. После стана и донесе бутилка минерална вода.

— И колко време смяташ да се криеш от него?

Престорих се, че не я чувам, с надеждата, че тя няма да опита отново.

— Точно това правиш. Защото те е страх.

— Не е необходимо да обсъждаме този въпрос. Особено когато прекарваме такава приятна вечер.

Луси протегна ръка към чашата с вино.

— Между другото, много е хубаво — казах аз. — Обичам пино ноар, защото е леко. Не е тежко като мерлото. В момента нямам настроение за нищо друго. Направила си добър избор.

Тя набоде хапка месо. Явно разбра, че не желая да говорим за Уесли.

— Разкажи ми как стоят нещата с Джанет — продължих аз. — С какво се занимава? С чиновническата престъпност? Или напоследък прекарва повече време в Инженерния научноизследователски институт?

Луси се вторачи в луната и бавно започна да върти чашата между пръстите си. Накрая каза:

— Трябва да поработя с компютъра ти.

Разтребих масата, а тя отиде в кабинета ми. Знаех, че ми е сърдита. Луси искаше пълна откровеност, а мен не ме биваше по това. Стана ми неудобно и се почувствах зле, сякаш бях изменила на всички, които обичах. Обадих се на Марино, после на майка ми. Накрая направих две чаши кафе без кофеин и ги занесох в кабинета.

Луси си бе сложила очила и работеше на компютъра ми. Беше се съсредоточила и челото й беше намръщено. Оставих кафето на бюрото и надникнах над рамото й, за да видя какво пише, но не разбрах нищо.

— Как върви работата? — попитах.

— И добре, и зле — отговори тя и нетърпеливо въздъхна. — Проблемът с „Америка онлайн“ е, че не можеш да проследиш файла, докато не проникнеш в програмния език. Точно това правя в момента. Все едно следвам пътека от трохи в многопластова вселена.

Седнах до нея.

— Луси, можеш ли да ми кажеш дали убиецът ми е изпратил тези снимки?

Тя спря да работи, махна очилата и започна да масажира слепоочията си, сякаш имаше главоболие.

— Имаш ли тиленол?

— Ацетаминофенът не трябва да се взима с алкохол — отговорих аз, отворих едно от чекмеджетата на бюрото и й дадох мотрин.

Луси глътна две хапчета и рече:

— Първо, щеше да бъде по-лесно, ако името ти в „Америка онлайн“ не беше същото като истинското. КСКАРПЕТА.

— Нарочно го направих лесно, за да могат колегите да ми изпращат съобщения — за пореден път обясних аз.

— Направила си го лесно за всички. — Тя ме погледна укорително. — Получавала ли си преди това ексцентрични съобщения?

— Мисля, че това е нещо повече от ексцентрично.

— Моля те, отговори на въпроса ми.

— Няколко пъти. Но нищо обезпокоително. Обикновено след някой сензационен случай, предизвикал множество публикации в пресата.

— Трябва да смениш потребителското си име.

— Не. Смъртдок може да ми изпрати още нещо. Не мога да го сменя точно сега.

— Страхотно — рече Луси и пак си сложи очилата. — Сега пък искаш да си кореспондирате.

— Моля те, Луси — тихо казах аз. И мен започна да ме боли главата. — Имаме работа.

Тя замълча, после се извини.

— Предполагам, че се държа твърде покровителствено с теб. Така, както ти винаги си се държала с мен.

— Така е. — Потупах я по коляното. — Смъртдок е намерил името ми в директорията с абонати на „Америка онлайн“, нали?

Луси кимна.

— Хайде да поговорим за данните за теб в „Америка онлайн“.

— Там няма нищо, освен професионалните ми титли и служебния ми телефон и адрес. Не съм вкарвала лични подробности като семейно положение, дата на раждане, любими занимания и така нататък. Дотолкова поне мога да разсъждавам.

— А ти провери ли информацията за него?

— Откровено казано, не ми е минало през ума.

Потисната, аз се замислих за следите от триона, които не можеха да бъдат различени, и почувствах, че днес съм направила още една грешка.

— Ето, има информация — каза Луси. — Той иска да знаеш кой е. Затова е написал данни за себе си.

Тя беше влязла в директорията с абонатите на „Америка онлайн“ и когато отвори описанието на смъртдок, аз не повярвах на очите си.

Юристка, аутопсия, съдебна лекарка, Корнел, труп, смърт, разчленяване, ФБР, съдебна медицина, Джорджтаун, италианка, Джон Хопкинс, безпристрастна, убийца, патолог, акваланги, Вирджиния.

Списъкът продължаваше. Професионалната и личната информация описваше мен.

— Смъртдок сякаш иска да каже, че се идентифицира с теб — отбеляза Луси.

Бях стъписана. Изведнъж ми стана студено.

Луси отмести стола си назад и ме погледна.

— Той знае биографията ти. В киберпространството, в Световната мрежа, вие сте един и същ човек с две различни потребителски имена.

— Не сме един и същ човек. Не мога да повярвам, че го казваш.

— Снимките са твои и ти си ги изпратила сама на себе си. Било е лесно. Само си ги сканирала. Фасулска работа. Можеш да си купиш цветен скенер за четири-петстотин долара. Прикрепяш файла към съобщението „десет“ и си го изпращаш на себе си, на КСКАРПЕТА. Или с други думи…

— Луси — прекъснах я аз, — престани, за бога!

Тя млъкна. Лицето й беше безизразно.

— Това е възмутително. Не мога да повярвам, че говориш такива неща.

— Ако на оръжието, с което е извършено престъпление, има твои отпечатъци, нямаше ли да искаш да ти кажа?

— Отпечатъците ми не са върху нищо.

— Лельо Кей, само искам да кажа, че в Интернет някой те дебне и се представя за теб. Разбира се, че не си направила нищо. Но се опитвам да ти обясня, че всеки път, когато някой търси нещо по теми, защото се нуждае от помощта на специалист като теб, този човек ще види и името смъртдок.

— Откъде знае всичко това за мен? В информацията за себе си не съм писала къде съм учила и че имам италиански произход.

— Може би от статиите, написани за теб през годините.

— Вероятно. — Имах чувството, че се разболявам. — Искаш ли да пийнеш нещо преди лягане? Много съм уморена.

Но Луси отново се бе съсредоточила върху компютъра.

— Лельо Кей, каква е паролата ти за достъп до „Америка онлайн“?

— Същата, която използвам и за всичко друго — признах аз. Знаех, че тя пак ще се ядоса.

— По дяволите! Не ми казвай, че още е синбад.

— Скапаният котарак на майка ми никога не е бил споменаван в нещо, написано за мен — оправдах се аз.

Луси написа командата парола и вкара синбад.

— Кой друг знае паролата ти?

— Роуз. И, разбира се, ти. Но няма начин смъртдок да я знае.

— Винаги има начин. Той може да използва програма за закодиране на пароли. Закодира всяка дума в речника, после ги сравнява с паролата ти…

— Не е било толкова сложно — убедено казах аз. — Обзалагам се, че онзи, който е изпратил снимките, не знае нищо за тази програма.

Луси завъртя стола си и ме погледна с любопитство.

— Защо казваш това?

— Защото преди всичко можеше да измие торса, за да заличи доказателствата. И не трябваше да ми изпраща снимка на ръцете на жертвата. Сега може да намерим отпечатъците на жената. Той не е толкова умен.

— Може би мисли, че отпечатъците й нямат значение — каза Луси и стана. — И между другото, почти във всяко помагало за компютри пише да не си толкова глупав, че да избираш парола с името на домашния си любимец.

— Синбад не е мой котарак. Не бих си взела злобен сиамец, който да ме гледа накриво и да ме дебне непрекъснато.

— Е, сигурно поне малко го обичаш, инак нямаше да искаш да мислиш за него всеки път, когато включиш компютъра си.

— Изобщо не ми е симпатичен.

Рано сутринта въздухът беше свеж и чист. Излязох на магистрала 64 и след няколко минути подкарах между редиците коли на паркинга на международното летище в Ричмънд.

Паркирах и докато изваждах куфарчето си от багажника, чух стъпки и мигновено се обърнах.

— Не стреляй — каза Марино и вдигна ръце. Беше студено и дъхът му излизаше на пара.

— Трябваше да подсвирнеш или да кажеш нещо, след като се промъкваш към мен в тъмнината.

— Лошите типове не подсвиркват. Правят го само добрите като мен.

Той грабна тежкото куфарче, което носех в Мемфис, както бях правила безброй пъти. Вътре имаше човешки прешлени и кости — веществени доказателства, които не трябваше да изпускам от ръцете си.

— Куфарчето ще бъде закачено с белезници на ръката ми — заявих аз и го издърпах от него. — Съжалявам, че ти развалям спокойствието, Марино. Сигурен ли си, че е необходимо да идваш?

Няколко пъти бяхме обсъждали този въпрос и аз мислех, че не е нужно да ме придружава. Не виждах смисъл.

— Знаеш, че някакъв маниак си играе с теб. Аз, Уесли, Луси и цялото проклето Бюро мислим, че трябва да дойда с теб. Преди всичко, защото пътуваш по един и същ маршрут с едно и също куфарче при всяко разследване и си станала предсказуема. Пък и във вестниците пише, че се съветваш с онзи човек от Областния център по съдебна медицина.

Паркингът беше ярко осветен и пълен с коли. Не можах да не забележа как шофьорите карат бавно и търсят място, което да не се намира на километри от изхода. Запитах се какво още знае смъртдок за мен и съжалих, че не си бях взела палто, защото беше студено, а бях забравила и ръкавиците си.

— Пък и не съм ходил в Грейсланд4 — добави Марино.

Отначало помислих, че се шегува.

— В списъка ми е — продължи Марино.

— Какъв списък?

— Онзи, който имах, когато бях дете. Аляска, Лас Вегас и Големия каньон — отговори той така, сякаш идеята го изпълни с радост. — Не си ли мислила за места, където да отидеш, ако можеш да правиш каквото искаш?

Стигнахме до входа на летището.

— Да. Искам да съм си вкъщи. В леглото.

Тръгнах към гишето на авиолинии „Делта“, взех билетите и се качих горе. Магазините още не работеха. Приближих се до охраната и сложих куфарчето на лентата за проверка на рентген. Знаех какво ще последва.

— Ще трябва да го отворите, госпожо — каза служителката.

Отключих куфарчето. Вътре бяха наредени надписаните найлонови торбички с костите. Служителката отвори широко очи.

— Много пъти съм минавала оттук — търпеливо обясних аз.

Тя понечи да вземе една от найлоновите торбички.

— Моля ви, не докосвайте нищо — предупредих я аз. — Това са веществени доказателства за убийство.

Зад мен имаше няколко пътници, които слушаха всяка моя дума.

— Трябва да ги прегледам.

— Не може. — Показах й картата със значката си на съдебен лекар. — Докоснете ли нещо, ще трябва да ви включа сред свидетелите, когато тези неща отидат в съда. Ще получите призовка.

Обясненията бяха достатъчни и тя ме пусна да мина.

— Тъпанарка — измърмори Марино.

— Просто си върши работата — възразих аз.

— Ще се върнем чак утре сутринта. Това означава, че освен ако не прекараш целия ден в гледане на кости, ще имаме малко свободно време.

— Отиди сам в Грейсланд. Аз имам много работа. Освен това ще бъда в отделението за непушачи. Затова, ако искаш да пушиш, ще трябва да отидеш ей там — казах аз и седнах в единия ъгъл на чакалнята.

Марино огледа другите пътници, после се обърна към мен.

— Знаеш ли, проблемът ти е, че не обичаш да се забавляваш.

Извадих от чантата си сутрешния вестник и го разгърнах.

Марино седна до мен и добави:

— Обзалагам се, че не слушаш Елвис.

— Как да не го слушам? Непрекъснато пускат песните му по всички радиостанции и телевизионни канали.

— Той е върхът. Краля!

Погледнах го.

— Гласът му, всичко. Няма друг като него — продължи Марино, сякаш беше влюбен в Елвис. — Все едно слушаш класическа музика или гледаш картините на художниците, които най-много харесваш. Мисля, че такива хора се раждат веднъж на сто години.

— Сега пък го сравняваш с Моцарт и Моне.

— Понякога си ужасна снобка. — Той стана и се нацупи. — И вероятно поне веднъж в живота си може да дойдеш там, където аз искам. Виждала ли си ме да играя боулинг? Казвала ли си нещо хубаво за колата ми? Ходила ли си на риболов с мен? Вечеряла ли си вкъщи? Не. Все аз трябва да идвам при теб, защото живееш в баровската част на града.

— Сготви нещо и ще дойда.

Марино ядосано извади цигари и се отдалечи от мен. Усетих погледите на непознатите. Сигурно мислеха, че сме женени и от години не се разбираме. Усмихнах се и прелистих вестника. Смятах не само да отида с него в Грейсланд, но и да го почерпя кюфтета на скара.

Тъй като човек не може да отлети директно от Ричмънд за никъде, освен за Шарлот, първо отидохме в Синсинати, където сменихме самолета. Пристигнахме в Мемфис по обед и се регистрирахме в хотел „Пийбоди“. Командировката покриваше нощувка за седемдесет и три долара за двама и Марино захласнато се вторачи в голямото фоайе с цветни стъкла и фонтан с патици.

— Мамка му! — рече той. — Не бях виждал хотел с живи патици.

Влязохме в ресторанта с подходящото име „Дива патица“, където във витрини бяха изложени предмети на изкуството, изобразяващи патици. На стените имаше картини с патици, на зелените елеци и вратовръзки на персонала също бяха избродирани патици.

— На покрива има патешки дворец — казах аз. — И два пъти на ден им разстилат червен килим, когато отиват при Елвис.

— Не се занасяй.

Казах на управителката, че искаме маса за двама, и добавих:

— В отделението за непушачи.

Ресторантът беше пълен с мъже и жени, които имаха карти с имената си на реверите заради някакъв конгрес на агентите на недвижими имоти, провеждан в хотела. Седнахме толкова близо до тях, че можех да прочета докладите, които преглеждаха, и да чуя проблемите им. Поръчах си плодова салата и кафе, а Марино си взе обичайните кюфтета на скара.

— Да не са препечени — каза той на сервитьорката.

— Може да се заразиш с коли бацили — рекох аз, когато тя се отдалечи. — Не си заслужава. Повярвай ми.

— Добре, добре — каза Марино и сви рамене. — Никога ли не ти се иска да си причиниш лоши неща?

Той изглеждаше потиснат и състарен на това красиво място, посещавано от хора, които бяха елегантно облечени и по-добре платени от един капитан от полицията в Ричмънд. Косата му бе оредяла и един непокорен кичур опасваше главата му, досущ ореол от потъмняло сребро. Не беше отслабнал нито килограм, откакто го познавах, и коремът му се подаваше над колана и се допираше до масата. Не минаваше ден, в който да не се страхувам за него. Не можех да си представя, че няма да работя заедно с него до края на живота си.

В един и половина следобед излязохме от хотела и наехме кола. Както обикновено, Марино настоя да шофира. Поехме на изток по Мадисън Авеню. Университетът беше толкова близо, че можеше да отидем пеша. Областният център по съдебна медицина се намираше срещу магазин за автомобилни гуми и Центъра по кръвопреливане. Марино спря пред главния вход.

Центърът се финансираше от областната управа и имаше размерите на този в Ричмънд. Там работеха трима патолози по съдебна медицина и двама антрополози. Това беше необичайно и завидно, защото с удоволствие бих приела в персонала си колега като Дейвид Кантър. В Мемфис имаше и друга разлика. Шефът на центъра беше участник в два от вероятно най-известните случая в страната — бе направил аутопсията на Мартин Лутър Кинг и бе присъствал на тази на Елвис Пресли.

— Ако не възразяваш, ще се обадя по телефона на няколко души, докато си вършиш работата — каза Марино.

— Добре. Сигурна съм, че ще ти намерят свободен кабинет, откъдето да говориш.

Той присви очи, огледа се и рече:

— Не мога да повярвам, че съм тук, където са го докарали.

— Не — казах аз, защото много добре знаех за какво говори. — Елвис е бил закаран в Баптистката мемориална църква. Не са го докарали тук, макар че би трябвало.

— Защо?

— Мислели са, че е починал от естествена смърт.

— Ами да. Умрял е от сърдечен удар.

— Вярно, сърцето му е било в ужасно състояние. Но не това го е убило. Причината за смъртта му са наркотиците.

— Причината за смъртта му е полковник Паркър — ядосано измърмори Марино, сякаш искаше да го убие.

— В кръвта на Елвис са открити десет наркотика. Трябвало е да класифицират смъртта като нещастен случай. Тъжна история.

— Сигурно не е бил той.

— За бога, престани, Марино!

— Виждала ли си снимки от аутопсията?

— Да.

Влязохме в сградата и спряхме пред рецепцията.

— И какво има на тях? — не се отказваше Марино.

Младата жена на име Шърли, която познавах от предишните си посещения, чакаше да прекратим спора си.

— Това не е твоя работа — срязах го аз, после се обърнах към нея. — Как си, Шърли?

— Пак сте тук, а? — усмихна се тя.

— И за съжаление, не нося добри новини.

Марино започна да подрязва ноктите си с джобно ножче, като непрекъснато се оглеждаше, сякаш всеки момент можеше да влезе Елвис.

— Доктор Кантър ви очаква — каза Шърли. — Елате. Ще ви заведа при него.

Марино отиде някъде да говори по телефона, а аз бях поканена в скромния кабинет на човека, когото познавах от дните на лекарската си специализация в университета в Тенеси. Когато се запознахме, Кантър беше на годините на Луси.

Той беше последовател на антрополога доктор Бас, основател на института в Ноксвил, и бе цитиран от най-големите светила в тази наука. Смятаха го за най-добрия експерт в света по следи от триони по човешки кости.

— Кей. — Той стана и протегна ръка.

— Готов си да ме приемеш по всяко време, нали Дейв? — казах и седнах на стола срещу бюрото му.

— Ами, знам какво ти е.

Черните му коси бяха сресани назад и когато Кантър погледнеше надолу, падаха над челото му. Той непрекъснато ги приглаждаше и явно не съзнаваше, че го прави. Лицето му беше младежко, кокалесто и интересно, с разположени близо очи, волева брадичка и голям нос.

— Как са Джил и децата? — попитах.

— Много добре. Отново чакаме бебе.

— Моите поздравления. Три ли ще станат?

— Четири — широко се усмихна той.

— Не знам как го правиш.

— Правенето е най-лесното. Какво ми носиш?

Сложих куфарчето на бюрото, отворих го и извадих найлоновите торбички с частите от кости. Дадох му ги и Кантър взе първо остатъка от лявата бедрена кост. Огледа я с лупа, като я обръщаше от единия до другия край.

— Хм. Не си отбелязала следите от твоя трион.

Той не ме упрекваше, а само ми напомняше и аз отново се ядосах на себе си. Обикновено бях много внимателна. Дори бях известна с това, че съм педантична до идиотизъм.

— Направих предположение и сгреших — казах аз. — Не очаквах да видя, че убиецът е използвал трион с характеристики, близки до моя.

— Убийците обикновено не използват триони за аутопсии. — Той блъсна стола си назад и стана. — Всъщност не съм имал такъв случай. Само съм изучавал теоретично този вид следи.

— Тогава са от трион за аутопсии, така ли?

— Не мога да съм сигурен, докато не ги разгледам с микроскоп. Но и двата края сякаш са отрязани с трион „Страйкър“.

Кантър взе торбичките с костите. Тръгнах след него по коридора и опасенията ми се засилиха. Не знаех какво ще правим, ако той не може да различи следите. Грешка като тази, която бях допуснала, беше достатъчна, за да провали дело в съда.

— Знам, че вероятно няма да кажеш много за прешлена — рекох аз, защото прешленът имаше множество сраствания и по повърхността му трудно можеха да се видят следи от инструменти.

— Е, нищо не ти стана, че го донесе. Може пък да ни провърви.

Влязохме в лабораторията.

Нямаше нито сантиметър свободно пространство. Сто и петдесет литрови барабани с обезмаслители и полиуретанов лак бяха сложени навсякъде, където можеха да се вместят. Лавиците от пода до тавана бяха отрупани с пакетирани кости, а в кашони и на колички бяха поставени всякакви видове триони, известни на човека. Разчленяванията бяха рядко явление и аз знаех, че за това злодеяние има само три очевидни мотива. Първо: транспортирането на торса е по-лесно. Второ: идентификацията се забавяше, понякога дори ставаше невъзможна. Или трето, най-простото: ненормален.

Кантър седна до един микроскоп с камера и отмести встрани поднос със счупени ребра и тироиден хрущял, върху които сигурно бе работил, преди да пристигна.

— Освен всичко са го ритнали и в гърлото — разсеяно обясни той, докато си слагаше хирургични ръкавици.

— В хубав свят живеем — отбелязах аз.

Кантър отвори найлоновата торбичка с остатъка от дясната бедрена кост и доближи към срязаните повърхности фиброоптична лампа.

— Определено е „Страйкър“ — каза той, като надникна през лупата. — Сигурно движението на триона ти е бързо и възвратно-постъпателно, защото повърхността е гладка. Изглежда почти като лакирана. Виждаш ли?

Той се дръпна и аз погледнах. Костта беше леко набраздена, досущ замръзнала на вълнички вода, и блестеше. За разлика от другите електрически триони, „Страйкър“ има вибриращо острие, което не прониква дълбоко. Не реже кожа, а само твърдата повърхност на кости или ортопедичен гипс.

— Явно напречните нарези в средата са направени от мен — казах аз. — Докато взимах костен мозък за изследване на ДНК.

— Но следите от нож не са от теб.

— Не.

— Е, вероятно няма да научим нищо повече. Ножовете обикновено прикриват следите си, освен ако костта или хрущялът на жертвата не са прободени или отрязани.

— Но добрата новина е, че има няколко пробни нареза и една по-широка бразда и може да се определи разстоянието между зъбците на триона — каза Кантър, докато фокусираше микроскопа.

Не знаех нищо за трионите, докато не започнах да прекарвам повече време с Дейв Кантър. Костта е отлична повърхност за следи от инструменти и когато се среже с трион, се образуват бразди. Когато с микроскоп се изследват стените и дъното на браздата, може да се види от коя страна трионът е излязъл от костта. Определянето на характеристиките на отделните зъбци, броят им на квадратен сантиметър и разстоянието между тях и браздите показват формата на острието.

Кантър наклони оптичната лампа на една страна, за да освети ярко браздите и резките.

— Виждаш извивката на острието.

Той посочи следите от пробните опити. Някой бе допрял триона до костта и после бе опитал да я среже на друго място.

— Тези следи не са от мен — казах аз. — Или поне се надявам, че съм по-опитна.

— Тъй като това е краят, където са повечето следи от ножа, съгласен съм с теб. Онзи, който е направил това, е трябвало първо да реже с нещо друго, защото вибриращият трион не реже плът.

— Трион?

— Зъбците са големи. Седемнайсет броя на разстояние четирийсет сантиметра. Затова сигурно е използван кръгъл трион за аутопсии. Обърни костта.

Той насочи светлината към другия край на костта, където нямаше пробни опити. Повърхността беше гладка и вълнообразно набраздена като другата, но различна за наблюдателното око на Кантър.

— Електрически трион за аутопсии с голямо острие — каза той. — Многопосочен разрез, тъй като радиусът на острието е твърде малък, за да среже костта с един удар. Затова онзи, който го е направил, само е сменил посоката, режейки от различни ъгли, при това с голямо умение. Отделило се е минимално количество костен прах. Бих се обзаложил, че си била ти.

— Хвана ме. Признавам се за виновна.

— Да. Ти не би използвала кръгло острие без нужда.

Големите кръгли триони за аутопсия са тежки и непрекъснато се извъртат, унищожавайки костта. Обикновено ги използват лекарите, за да срежат ортопедичния гипс на счупен крайник.

— Евентуално бих ги използвала върху животни.

— Двуноги или четириноги?

— Вадила съм куршуми от кучета, птици, котки и дори от питон.

Кантър разглеждаше друга кост.

— Пък аз мислех, че само аз се забавлявам.

— Смяташ ли за необичайно, че някой е използвал трион за месо в четири от разчленяванията и после изведнъж го е сменил с електрически трион за аутопсии? — попитах аз.

— Ако теорията ти за убийствата в Ирландия е правилна, тогава деветте разчленявания са извършени с трион за месо. Дръж тук, за да направя снимка.

Хванах остатъка от лявата бедрена кост с върха на пръстите си, а той щракна с фотоапарата.

— Да, намирам това за изключително необичайно. Тук става дума за два различни профила. С триона за месо се борави ръчно. Има физически допир. Такъв трион минава през тъканите и срязва голяма част от костта с всеки удар. Следите, които остават, са по-груби и загатват за сръчен и силен човек. Освен това не бива да забравяме, че във всеки от предишните случаи извършителят е рязал през ставите, а не през костите, което също се прави много рядко.

— Престъпникът не е един и същ.

Кантър взе костта от ръката ми и ме погледна.

— И аз мисля така.

Когато се върнах във фоайето, Марино още говореше по телефона. Изчаках малко, после излязох навън, защото се нуждаех от чист въздух. И светлина. И гледки, които не са ужасяващи. Минаха двайсетина минути и Марино най-сетне се появи.

— Не знаех, че си свършила — каза той. — Ако не ми бяха казали, още щях да говоря по телефона.

— Няма нищо. Денят е великолепен.

Марино отключи колата и когато седнахме, попита:

— Е, как мина?

Разказах му набързо какво бе станало.

— Искаш ли да се върнеш в хотела?

Знаех какво иска да прави Марино, затова отговорих:

— Не. Грейсланд може да ми се отрази добре.

Той включи на скорост и не можа да сдържи усмивката си.

Вторачих се в картата и казах:

— Трябва ни магистрала „Фаулър“.

— Бих искал да ми дадеш доклада от аутопсията — отново започна Марино. — Искам да видя с очите си точно какво се е случило с Елвис. Тогава ще знам и това повече няма да ме измъчва.

— Какво искаш да знаеш?

— Дали е било така, както казват. Дали наистина е починал на тоалетната чиния. Това адски ме притеснява. Знаеш ли колко много такива случаи съм виждал? Няма значение дали си президентът на Съединените щати, или някой безделник. Свършваш със задника в тоалетната чиния. Надявам се, че това няма да се случи с мен.

— Елвис е бил намерен на пода в тоалетната. Да, бил е гол. Паднал е от черната порцеланова тоалетна чиния.

— Кой го е намерил?

— Приятелка, отседнала в съседната стая. Или поне така казват.

— Искаш да кажеш, че Елвис влиза в тоалетната, сяда и умира ей така? Без предупредителни симптоми?

— Знам само, че сутринта е играл тенис и е изглеждал добре.

— Шегуваш се. — Любопитството на Марино беше неутолимо. — Не бях чувал това. Не знаех, че е играел тенис.

Минахме през индустриалния район. Грейсланд беше заобиколена от евтини мотели и магазини и се различаваше от обкръжението си. Бялата сграда с колони стоеше съвсем не на място, досущ декор за лош филми.

— Мамка му! Само погледни — възкликна Марино, когато спряхме на паркинга.

И продължи да се възхищава, сякаш виждаше Бъкингамския дворец.

— Знаеш ли, иска ми се да го бях познавал — замислено каза Марино.

— Може би щеше да го познаваш, ако Елвис се бе грижил повече за себе си — казах аз и отворих вратата на колата, защото той запали цигара.

През следващите два часа се разхождахме сред позлата, огледала, разкошни килими и пауни от цветно стъкло, а гласът на Елвис ни съпътстваше, докато бродехме из неговия свят. Стотици почитатели пристигаха с автобуси и преклонението им пред Елвис беше изписано на лицата им. Мнозина слагаха цветя, картички и писма на гроба му. Някои плачеха, сякаш го бяха познавали лично.

Разгледахме лилавите и розовите му кадилаци, и музея с другите коли. Имаше самолети, стрелбища и зала с витрини, където бяха изложени „Грами“, златни и платинени плочи и други трофеи и награди, които ме изумиха. Помещението беше дълго поне двайсет и пет метра. Не можех да откъсна очи от великолепните костюми от сърма и пайети и от снимките на този наистина изключителен и чувствено красив мъж. Марино зяпаше с отворена уста. На лицето му бе изписано почти болезнено изражение на обич.

— Знаеш ли, че не са искали Елвис да се мести тук? — каза той, когато излязохме. — Някои от снобите в този град така и не са го приели. Мисля, че това го е обидило и може би съсипало накрая. Затова е взимал болкоуспокояващи.

— Взимал е много повече неща.

— Ако тогава беше съдебен лекар, щеше ли да му направиш аутопсия? — попита Марино и извади цигара.

— Разбира се.

— И нямаше да покриеш лицето му? — възмутено добави той и щракна със запалката си.

— Не.

— Аз не бих го направил. Дори нямаше да искам да присъствам на аутопсията му.

— Ако го бяха докарали при мен, нямаше да го регистрирам като естествена смърт. Светът трябва да знае истината, за да не взима перкодан.

Стигнахме до магазините със сувенири. Хората се тълпяха вътре и гледаха Елвис на видео. Гласът му беше завладяващ и игрив. Наистина нямаше друг като него. Продължих да вървя и казах на Марино истината.

— Аз съм почитателка на Елвис и имам голяма колекция с компактни дискове с неговите песни, ако искаш да знаеш.

Той не можа да повярва. Беше много развълнуван.

— И ще ти бъда благодарна, ако не разказваш това наляво и надясно.

— Познавам те от толкова години и не си ми казвала? — възкликна той. — Не се шегуваш, нали? И през ум не ми е минавало, че можеш да го харесаш. Е, сега може би най-сетне разбра, че имам вкус, нали?

И продължи и след като се качихме в колата и потеглихме.

— Спомням си, че веднъж, когато бях малък, го гледах по телевизията. Както обикновено, баща ми се върна пиян и започна да крещи да сменя канала. Никога няма да го забравя. — Марино намали и зави към хотел „Пийбоди“. — Елвис пееше „Хрътка“. Юли, 1956 година. Помня го, защото беше на рождения ми ден. Баща ми дойде, започна да псува и угаси телевизора. Станах и отново го включих. Той ме удари по главата и пак го изключи. И тогава за пръв път в живота си го ударих. Фраснах го в лицето и му казах, че ако още веднъж посегне на мен или на майка ми, ще го убия.

— И той посегна ли ви?

— Не.

— Тогава трябва да благодариш на Елвис.