Необикновена зараза

8.

Карах към дома си. Бях много напрегната. През по-голямата част от професионалния си живот ходех на сцените на местопрестъпленията, но никога не бях прониквала в обстановката. Усещането, че съм в онази снимка, и представата за миризмата и допира до трупа силно ме разстрои. Беше почти полунощ, когато вкарах колата в гаража, и не можах да отключа вратата достатъчно бързо. Влязох вкъщи и изключих алармената система, после се върнах да заключа и се огледах, за да се уверя, че всичко е на мястото си.

Запалих камината и си налях питие. Пушеше ми се. Пуснах музика, за да ми прави компания, сетне влязох в кабинета да видя дали ме очаква нещо. Имаше факсове и телефонни съобщения и още едно послание по електронната поща. Този път смъртдок само повтаряше: „мислиш се за много умна“. Направих разпечатка и тъкмо се запитах дали взвод 19 са видели съобщението, когато телефонът иззвъня и ме стресна.

— Здрасти — каза Уесли. — Само исках да се уверя, че си добре.

— Пак имам съобщение.

— Запамети го на твърдия диск и си лягай.

— Трудно ми е да не мисля за това.

— Той иска да стоиш будна цяла нощ и да мислиш. Това е играта му.

— Но защо е избрал мен?

Нямах настроение и още ми се виеше свят.

— Защото ти си предизвикателство, Кей. Дори за добри хора като мен. Утре ще поговорим. Обичам те.

Не можах да спя дълго. В четири и няколко минути сутринта телефонът отново иззвъня. Тази път се обади доктор Хойт, домашен лекар от Норфък, където работеше и като съдебен лекар през последните двайсет години. Хойт наближаваше седемдесетте, но беше жизнен, енергичен и с ума си. Не го бях виждала разтревожен за нещо, затова мигновено се притесних от тона му.

— Съжалявам за безпокойството, доктор Скарпета — каза той. — Намирам се на остров Танжер.

— Какво правиш там, за бога?

Протегнах ръка към нощното шкафче, за да взема писалка и тефтер.

— Късно снощи ми се обадиха и съм тук от няколко часа. Бреговата охрана ме докара с катер. Но аз мразя лодките. Клатят се и подскачат. Освен това тук е адски студено.

Нямах представа за какво говори.

— Последния път, когато видях такова нещо, беше през 1949 година в Тексас — продължи той, — където бях на специализация и се готвех да се женя…

— Успокой се, Фред — прекъснах го. — И ми разкажи какво е станало.

— Петдесет и две годишна местна жителка. Вероятно е била мъртва най-малко от двайсет и четири часа в спалнята си. Има жестоки кожни обриви по цялото тяло, включително на дланите и на ходилата. Колкото и налудничаво да звучи, прилича на едра шарка.

— Имаш право. Наистина звучи налудничаво. А може ли да е варицела? И жената да има потисната имунна система? — Устата ми пресъхна.

— Не знам нищо за нея, но не съм виждал такава варицела. Обривът прилича на вариола. Всички мехурчета са на една и съща възраст и са станали гнойни. Колкото повече се отдалечават от средата на тялото, толкова по-гъсти стават.

Замислих се за трупа без глава и крайници и за малката област с обрив, за който предполагах, че е херпес зостер, и сърцето ми се изпълни със страх. Не знаех къде е умряла жертвата, но смятах, че е някъде във Вирджиния. Остров Танжер също е в границите на Вирджиния. Малък бариерен риф в залива Чесапийк, където хората изкарват прехраната си с лов на раци.

— Напоследък има множество странни вируси — каза Хойт.

— Да. Ханта, ебола, ХИВ, тропическа треска и така нататък. Но те нямат симптоми, каквито ти описваш. Това, разбира се, не означава, че не съществува нещо, за което не знаем.

— Познавам симптомите на едрата шарка. Достатъчно съм възрастен и съм виждал такива болни с очите си. Но не съм специалист по инфекциозните заболявания, Кей. Не съм наясно и с твоята професия. Но какъвто и да е случаят, факт е, че жената е мъртва и я е убил вирус на някаква шарка.

— Явно е живяла сама.

— Да.

— И кога за последен път е била видяна жива?

— Шефът работи по този въпрос.

— Какъв шеф?

— На полицията на острова. Сега съм в пикапа му и използвам телефона.

— Той чува ли разговора ни?

— Не. Излезе. Отиде да разпита съседите. Направих всичко възможно да получа информация, но не ми провървя. Била ли си тук?

— Не.

— Ами, да кажем само, че не са много общителни. На целия остров има може би три фамилни имена. Повечето хора остаряват тук. Не се местят. Адски трудно е да разбереш какво казват. Говорят на диалект, какъвто няма другаде по света.

— Никой да не докосва трупа, докато не добия представа с какво имам работа — казах аз и почнах да разкопчавам пижамата си.

— Какво искаш да направя?

— Предай на шефа на полицията да охраняват къщата. Никой да не влиза, докато не кажа. А ти се прибери вкъщи. По-късно ще ти се обадя.

Лаборантите не бяха готови с микробиологичния анализ на торса, но аз не можех да чакам. Облякох се набързо — изпусках всичко, което докоснех, сякаш двигателните ми способности ме бяха напуснали. Подкарах с висока скорост по безлюдните улици и в пет часа паркирах на мястото си пред Института по съдебна медицина. Влязох в сградата и стреснах нощния пазач.

— Господи, доктор Скарпета! — възкликна Евънс, който охраняваше сградата, откакто работех там.

— Съжалявам — с разтуптяно сърце казах аз. — Не исках да те уплаша.

— Правя редовната си обиколка. Всичко наред ли е?

— Надявам се — отговорих аз и минах покрай него.

— Труп ли карат?

Той ме последва. Отворих вратата и го погледнах.

— Не, доколкото знам.

Евънс беше напълно озадачен, защото не разбираше защо съм дошла в този час, ако не карат труп. Той поклати глава и се върна при вратата, водеща към паркинга. Оттам щеше да отиде във фоайето и да гледа телевизия, докато дойдеше време за поредната обиколка. Евънс не стъпваше в моргата. Не разбираше как някой би могъл да го прави и аз знаех, че се страхува от мен.

— Няма да се бавя — извиках аз.

— Добре. Знаеш къде съм.

На половината път по коридора за моргата имаше малка стая. Отбих се първо там и отключих вратата. В помещението имаше три камери за дълбоко замразяване, каквито човек не може да види в магазина. Бяха от неръждаема стомана и огромни. Дигиталните датчици на вратите показваха температурата вътре. На всеки беше залепен списък с номерата на неидентифицираните трупове там.

Отворих едната врата и от камерата излезе гъста мъгла от леденостуден въздух, който попари лицето ми. Жената беше в чувал, поставен на носилка. Сложих си престилка, ръкавици, маска на лицето и всички други предпазни средства, с които разполагахме. Знаех, че може би вече съм си навлякла неприятности, и мисълта за Уинго и уязвимото му състояние ме изпълни със страх. Издърпах чувала и го сложих на масата от неръждаема стомана в средата на стаята. Свалих ципа и изложих торса на температурата на въздуха на околната среда. После отидох да отключа залата за аутопсии.

Взех скалпел и чисти предметни стъкла и се върнах в хладилното помещение. Външният слой на кожата на трупа беше влажен, защото бе започнал да се размразява, и аз използвах топли мокри хавлии, за да ускоря този процес, после изстъргах мехурчетата от остатъците на ампутираните крайници и натрих предметните стъкла. Вдигнах ципа и закачих на чувала оранжевия знак, предупреждаващ за биологична опасност. Със сетни сили пренесох торса в хладилната камера. Ръцете ми трепереха. Нямаше кого да повикам на помощ освен Евънс, затова се справих сама. Сложих още предупредителни знаци на вратата на хладилната камера.

Отидох на третия етаж и отключих малката лаборатория, която би изглеждала като останалите тук, ако не бяха различните уреди, използвани само за хистологично микроскопско изследване на тъкани. На една от работните маси имаше процесор за тъкани, който пресоваше и дехидрираше проби като черен дроб, бъбрек, далак и после ги потапяше в парафин. Оттам блокчетата отиваха в микротома, където се нарязваха на тънки ивици. Взех крайния продукт и се наведох над микроскопа.

Докато предметните стъкла съхнеха, претърсих лавиците и взех различни реактиви. Мислех за остров Танжер, където досега не бях имала случай. Бяха ми казвали, че там няма голяма престъпност, само пияници, което е обичайно за самотни мъже, прекарващи по-голямата част от живота си в морето. Сетих се за раците и изпитах желание Бев да ми бе продала някаква риба.

Намерих шише с боя на Николау и с помощта на капкомер капнах малко червена течност върху предметните стъкла, сетне ги покрих с други. Сложих ги в твърда картонена папка и тръгнах надолу, към моя етаж. Хората вече бяха започнали да идват на работа и ме поглеждаха озадачено, защото не си бях махнала маската и ръкавиците. Роуз прибираше мръсните чаши за кафе от бюрото ми и се вцепени, като ме видя.

— Какво става, за бога?

— Не съм сигурна, но се надявам, че нищо — отговорих аз, седнах зад бюрото и махнах покривката на микроскопа.

Роуз застана на прага и видя, че слагам предметно стъкло. Сигурно разбираше, че нещо не е наред.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Петното върху предметното стъкло се фокусира и увеличи четиристотин и петдесет пъти и аз добавих капка кедрово масло. После се вторачих във вълните от яркочервени еозиноепителиални клетки или телцата на Гуарниери в цитоплазмата, показващи наличието на вирус на шарка. Прикрепих към микроскопа фотоапарат и направих цветни снимки на онова, което предполагах, че жестоко е убило възрастната жена. Смъртта не й бе дала хуманен избор и ако бях на нейно място, бих предпочела пистолет или бръснач.

— Обади се в Центъра по медицина на Вирджиния и провери дали Филис е дошла на работа — обърнах се към Роуз. — Кажи й, че пробата, която изпратих в събота, не може да чака.

След час Роуз ме остави на ъгъла на Единайсета улица и Маршал стрийт, пред Центъра по медицина на Вирджиния, където бях специализирала съдебна медицина, когато не бях много по-възрастна от студентите, които обучавах сега. Сградата беше строена през шейсетте години и имаше фасада от безвкусни яркосини тухли, които се забелязваха от километри. Качих се в асансьор, пълен с лекари, които познавах, и студенти, които се страхуваха от тях.

— Добро утро.

— И на теб. Лекции ли имаш?

Поклатих глава.

— Трябва ми трансмисионният ви електронен микроскоп.

— Чу ли за аутопсията, която правихме онзи ден? — попита един от белодробните специалисти, когато вратите на асансьора се отвориха. — Пневмокониоза, причинена от прах от минерали. По-точно берилиоза. Виждала ли си такова нещо?

Стигнах до петия етаж и бързо влязох в лабораторията по патология, където се намираше единственият в града трансмисионен електронен микроскоп. Помещението беше пълно с фотомикроскопи и други езотерични уреди за анализ на размерите на клетките и третиране на лабораторните проби с въглерод за микроанализ с рентген.

По правило трансмисионният електронен микроскоп беше запазен за живите и най-често се използваше за бъбречни биопсии и специфични тумори, рядко за вируси и почти никога за проби от аутопсия. Като се имаха предвид настоящите ми потребности и вече починалите пациенти, беше трудно да предизвикам интереса на учени и лекари, когато болничните легла бяха пълни с хора, очакващи дума, която може да отсрочи трагичния край. Затова досега не бях карала микробиоложката Филис Краудър да действа незабавно. Тя обаче разбра, че този път е различно.

Докато вървях по коридора, познах английския й акцент. Доктор Краудър говореше по телефона.

— Знам. Разбирам — каза тя, когато потропах на отворената врата. — Но или ще промениш графика си, или ще трябва да минеш без мен. Възникна нещо друго.

Филис Краудър ми се усмихна и ми направи знак да вляза.

Познавах я от дните на лекарската си специализация и мислех, че любезните думи на преподавател като нея ме бяха насърчили да кандидатствам за мястото на главен съдебен лекар на Вирджиния. Тя беше горе-долу на моите години. Още не се беше омъжила. Късата й коса беше тъмносива като очите. Винаги носеше една и съща верижка със златно кръстче, което изглеждаше старинно. Родителите й бяха американци, но Филис беше родена в Лондон, където бе учила и започнала работа.

— Проклети съвещания — оплака се тя, след като затвори телефона. — Мразя ги най-много от всичко. Всички седят и говорят, вместо да работят.

Филис извади ръкавици и маска и ми ги подаде, после взе и за себе си.

— На вратата е закачена престилка — добави тя.

Влязохме в малката тъмна стая, където Филис Краудър бе работила, преди да позвъни телефонът. Наметнах лабораторната престилка и я последвах. Намерих стол, а тя се вторачи в зеления фосфоресциращ екран. Трансмисионният електронен микроскоп приличаше по-скоро на уред по океанография или астрономия, отколкото на микроскоп. Стаята приличаше на батисфера, през която се виждат странните и ужасни образи на море, обагрено в цветовете на дъгата. Хилядаволтовият лъч освети пробата, която бях донесла — тънка ивица черен дроб, пресована до дебелина шест-седем стотни от микрона. Намазките, които бях гледала през моя микроскоп, бяха твърде дебели и електронният лъч не можеше да мине през тях.

Бях третирала частите от черния дроб и далака с глутаралдехид, който много бързо прониква в тъканите. После ги бях изпратила на Краудър, която ги бе обработила с уранови и железни йони.

Но нито една от двете ни не очакваше да види онова, което сега, докато гледахме зелената сянка на пробата, увеличена почти сто хиляди пъти, се появи пред очите ни. Филис нагласи интензитета, контраста и увеличението. Вторачих се в отрязъка на ДНК на вируса и видях, че е на едра шарка.

— Какво мислиш? — попитах с надеждата, че Филис Краудър ще ме опровергае.

— Несъмнено е вирус на някакъв вид шарка. Въпросът е на каква. Обривът не следва схемата на нервите. Освен това хората на тази възраст рядко се разболяват от вариола. Фактът, че може би имаш друг случай със същите симптоми, силно ме притеснява. Трябва да се направят още изследвания, но аз бих окачествила това като криза в медицината. Международно критично положение. Бих се обадила на Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

— Точно това ще направя.

— Каква е според теб връзката с разчленения труп?

— Не виждам връзка — отговорих аз и станах. Изведнъж се почувствах немощна.

— И тук, и в Ирландия се разхождат серийни убийци, които изнасилват и режат хора.

Погледнах я.

Тя въздъхна.

— Иска ли ти се понякога да си беше останала клиничен патолог?

— Убийците, с които се занимаваш ти, се забелязват по-трудно — отговорих аз.

До остров Танжер можеше да се стигне по въздух или по вода. Там не ходеха много туристи и фериботите бяха малко и не пътуваха след петнайсети октомври. Трябваше да отида с кола до Рийдвил, откъдето да ме вземе Бреговата охрана. Излязох от кабинета си, когато повечето хора мислеха за обяд. Денят беше влажен и студен, небето — облачно, и духаше силен студен вятър.

Бях оставила на Роуз инструкции да се обади в Центъра за контрол и превенция на заболяванията в Атланта, защото не можах да се свържа с тях. Тя трябваше да се обади и на Марино и на Уесли и да им каже къде отивам. Отправих се на изток по магистрала 64 и скоро се озовах сред селскостопански земи.

Угарта беше кафява. Птиците се спускаха, грабваха царевични зърна и отново се стрелкаха нагоре в небето. Клоните на дърветата бяха голи. Къщите покрай река Рапаханок бяха големи, каквито днешното поколение собственици не можеше да си позволи. Минах покрай още ниви и стигнах до Хийтсвил, където имаше гробища с изкуствени цветя и грижливо поддържани парцели. Последваха борови гори, сетне отново царевични ниви. В пристанището на Бъзард Пойнт беше закотвен туристически кораб, който щеше да остане там до пролетта. Нямах проблеми с паркирането, а в будката нямаше и пазач, който да ми поиска такса.

На кея ме чакаше бял катер на Бреговата охрана. Полицаите бяха с яркооранжеви защитни облекла. Единият се качваше на пристана. Беше по-възрастен от останалите, имаше черни очи и коса и носеше на колана си деветмилиметров пистолет „Берета“.

— Доктор Скарпета?

— Да.

Носех няколко чанти и куфарче с микроскопа и камерата си.

— Дайте да ви помогна. Казвам се Рон Мартинес, шеф на станцията в Крисфилд.

— Благодаря.

— И ние сме ви благодарни, че дойдохте.

Хванах се за перилата и се качих на катера. Мартинес тръгна надолу и аз го последвах. Влязохме в трюм, пълен със спасителна екипировка, пожарни маркучи и огромни спирали от навити въжета. Миришеше на нафта. Той сложи нещата ми на сигурно място и ги завърза. После ми даде защитно облекло, спасителна жилетка и ръкавици.

— Ще ви потрябват, в случай че стоите на палубата. Вълните са големи. Но може би предпочитате да останете тук.

— Не ми става лошо от вълнението, но имам клаустрофобия — казах аз, седнах на тясната пейка и събух ботушите си.

— Както желаете.

Мартинес се качи горе, а аз облякох костюма, който имаше множество ципове и беше пълен с поливинилхлорид, за да запази живота ми малко по-дълго, ако катерът се обърне. Нахлузих пак ботушите и си сложих спасителната жилетка, на която имаше нож, свирка, сигнални огледала и ракети. Качих се на палубата, защото нямаше начин да остана долу. Мартинес се настани на седалката зад кормилото, сложи си предпазния колан и запали мотора.

— Вятърът е северозападен и духа със скорост двайсет и два възела — каза единият полицай. — Вълните са метър и двайсет.

Катерът започна да се отдалечава от пристана.

— Това е проблемът в залива — обърна се Мартинес към мен. — Вълните прииждат толкова близо една след друга, че не можеш да поддържаш равномерен ритъм както в открито море. Може да се отклоним от курса. Няма друг патрулен катер. Само ние сме.

Бавно минахме покрай стари къщи с дъсчени пътеки до вратите и зелени морави.

— Щом някой се нуждае от спасяване, трябва да излезем в морето — продължи той.

Видях рибарска лодка, управлявана от старец с високи ботуши. Той се вторачи в нас.

— Един господ знае на какво може да се натъкнете — добави Мартинес.

— Няма да ми е за пръв път — казах аз. Започвах да долавям отвратителна миризма.

— Но ще ви закараме. Както закарахме и другия лекар. Така и не запомних името му. Откога работите с него?

— Отдавна — невъзмутимо отговорих аз.

Пред нас имаше ръждясали казани, от които се издигаше пушек, и когато се приближихме, видях движещи се конвейерни ленти, пренасящи милиони херинги, за да бъдат преработени в торове и масла. Чайките кръжаха и лакомо гледаха малките вонящи рибки. Минахме покрай други фабрики — развалини от тухли, пълзящи към пролива. Смрадта беше непоносима, но аз издържах стоически.

— Котешка храна — каза един от полицаите и направи гримаса.

— Представяш ли си какъв е дъхът им?

— Никой не може да ме накара да живея тук.

— Рибеното масло е ценно. Индианците са използвали рибите, за да наторяват царевицата.

— Голяма работа. Радвам се, че не трябва да мириша тази гадост, за да си изкарвам прехраната.

Разговорът продължи. Мартинес увеличи скоростта. Плавахме покрай шамандури и платформи, маркиращи местоположението на телените кошове за ловене на раци. Постепенно навлязохме в дълбоките сини води на залива. На хоризонта се очерта силуетът на океански кораб.

— Какво е разстоянието до острова? — попитах аз.

— Петнайсет мили. Морски — отговори Мартинес, без да отмества поглед встрани. — Обикновено пътуването не трае дълго, но днес вълнението е много силно.

Членовете на екипажа непрекъснато наблюдаваха уредите за дълбочината и посоката, който се управляваха от сателит. Вече не виждах нищо друго, освен вода. Вълните шумно се плискаха в катера.

— Какво още можете да ми кажете за мястото, където отиваме? — попитах аз.

— Населението е около седемстотин души. Допреди двайсет години сами са произвеждали електроенергия. Имат малко летище — отговори Мартинес.

Лицето му беше съсредоточено. Всички бяха спокойни и бдителни.

— Икономиката се основава на раци — продължи Мартинес. — Всякакви видове. Островът снабдява цялата страна. Всъщност богаташите идват с частните си самолети, за да ги купуват.

— Или поне казват, че купуват раци — подхвърли някой.

— Наистина имаме проблем с алкохолизма, контрабандата и наркотиците. Качваме се на яхтите им, за да проверим дали имат спасителни жилетки или наркотици, а те казват, че това било „обиск“ — усмихна се Мартинес. — И само как говорят. Трудно е да ги разбереш.

— Кога свършва сезонът на раците? — попитах аз. Бях загрижена повече за онова, което изнасят жителите на остров Танжер, отколкото как говорят.

— По това време на годината хвърлят мрежи на дъното на морето, за да вадят раци. Правят го цяла зима. Работят по четиринайсет-петнайсет часа на ден. Понякога ги няма по цяла седмица.

Най-сетне Мартинес намали и се приближихме до западния бряг, където бяха натрупани камъни, пробити лодки, ръждясали хладилници, коли и други отпадъци, за да се спре ерозията. Земята беше почти на едно ниво с водата. Видях къщи, църква и водонапорна кула.

Бавно минахме покрай блата и плитчини. Старият пристан беше отрупан с кошове за ловене на раци, направени от тел, и очукани дървени лодки. Мартинес изсвири със сирената и звукът раздра въздуха. Местните жители обърнаха към нас безизразните си груби лица и ни погледнаха така, както правят хората, когато отношението им невинаги е дружелюбно. Те се движеха насам-натам и шиеха мрежите си. Катерът спря до помпите с гориво.

— Изглежда, всички са тук. Шефът на полицията се казва Крокет. Дейви Крокет. Хайде — каза Мартинес, а очите му обходиха пристанището и бара, който, изглежда, не беше отворен по това време на годината.

Слязохме от катера. Вятърът беше студен като през януари. Не бяхме изминали много път, когато зад ъгъла бързо зави малък пикап. Стигна до нас и спря. От колата слезе млад мъж в сини джинси, черно зимно яке и шапка, на която пишеше „Полиция“. Очите му се стрелнаха към Мартинес, после към мен и накрая се вторачиха в онова, което носех.

— Е, оставям ви на Дейви — каза Мартинес, сетне се обърна към него и добави: — Това е доктор Скарпета.

Крокет кимна.

— Ще ви закарам до къщата на жената.

Бях чувала този диалект и преди. Говореха го в непристъпните планински дебри, където хората сякаш не бяха от този век.

— Ще ви чакам тук — обеща Мартинес и тръгна към катера.

Качих се в пикапа на Крокет и разбрах, че го почиства всеки ден.

— Предполагам, че сте влезли в къщата — казах аз.

Той включи двигателя и отговори:

— Не съм. Една от съседките е влязла. И когато ми съобщиха за това, се обадих в Норфък.

Крокет даде на заден ход, обърна и потегли. Погледнах през стъклото и видях малки бели дървени ресторанти с написани на ръка табели и пластмасови чайки, окачени на прозорците. Срещу нас се зададе камион, натоварен с телени кошове за ловене на раци, и свърна встрани, за да ни направи път. Хората караха велосипеди, които нямаха нито ръчни спирачки, нито скорости, а любимият им начин на придвижване, изглежда, бяха мопедите.

— Как се казва починалата? — попитах и извадих бележника си.

— Лила Прюит. Възрастна дама. Не знам на колко години беше. Продаваше рецепти на туристите. За ястия с раци и други неща.

Видях училището и гробищата. Надгробните плочи бяха наклонени, сякаш бе минал ураган.

— Кога за последен път е била видяна жива?

— В „Деби“. Може би през юни.

— Какво е „Деби“ и кой я е видял там?

— Магазин. „Деби и син“. Ще ви го покажа. Пазарувах там и я видях. Мисля, че беше през юни.

Произнасяше сричките по странен начин и думите се лееха от устата му като поток.

— А съседите й? Виждал ли я е някой?

— Не. От много дни.

— Тогава кой е намерил трупа?

— Никой.

Съвсем се обърках и отчаяно го погледнах.

— Госпожа Брадшоу отишла да поиска рецепта и усетила вонята.

— Качила ли се е в спалнята?

— Каза, че не е. Дошла направо при мен.

— Какъв е адресът на покойната?

— Вече пристигнахме — каза той и намали. — Скул стрийт.

Къщата беше облицована с боядисани в бяло дъски и се намираше на ъгъла, до местната методистка църква. Беше на два етажа. Прането още висеше на въжето. В осеяния с мидени черупки двор имаше стара дървена гребна лодка и телени кошове за ловене на раци. Покрай оградата, на която бяха наредени интересни, боядисани в бяло кутии, обърнати с процепите към улицата, растяха хортензии.

— Какви са тези неща? — попитах аз.

— Оттам Лила Прюит продаваше рецептите си. По четвърт долар. Пускаш парите в процепа. Госпожа Прюит не общуваше много с хората.

Сложих ръка на дръжката на вратата, а Крокет добави:

— Ще ви чакам тук.

Изражението му ме умоляваше да не го карам да влиза в къщата.

— Не пускайте никого — казах и слязох от пикапа.

— Не се тревожете за това.

Погледнах другите малки къщи и ремаркетата в песъчливата почва на дворовете им. Някои имаха семейни парцели и бяха погребали мъртвите си роднини там. Надгробните плочи бяха изгладени от времето, наклонени или паднали. Изкачих стъпалата пред къщата на Лила Прюит и забелязах още надгробни плочи в ъгъла на двора й.

На плъзгащата се врата имаше петна от ръжда и пружината силно изскърца, когато я отворих. Влязох в затворената веранда, наклонена към улицата. Там имаше люлеещ се стол, тапициран с изкуствена материя на цветя, и малка пластмасова маса. Представих си как Лила Прюит е седяла там, пиела е чай с лед и е наблюдавала туристите, купуващи за четвърт долар рецептите й, и се запитах дали ги е шпионирала, за да се увери, че плащат.

Вратата на къщата беше отключена, но Хойт бе залепил бележка, която предупреждаваше: „Болест! Не влизай!“. Сигурно се бе сетил, че жителите на остров Танжер не знаят какво е биологичен риск, но бе успял да предаде посланието. Влязох в тъмен вестибюл. На стената беше закачена картина на Исус. Долових противната миризма на разлагаща се човешка плът.

В хола имаше доказателства, че някой е бил болен. Възглавниците и одеялата бяха разхвърляни, а на масичката за кафе имаше носни кърпи, термометър, шишета с аспирин, мехлеми и мръсни чаши и чинии. Жената бе имала висока температура. Беше чувствала болки и бе идвала тук, за да се настани удобно и да гледа телевизия. Накрая вече не бе имала сили да стане от леглото. И точно там я намерих — в стаята горе, с тапети на розови пъпки и люлеещ се стол, обърнат към улицата. Голямото огледало беше покрито с чаршаф, сякаш Лила Прюит не бе могла да гледа повече отражението си. Хойт почтително бе покрил тялото й, без да докосва нищо друго. Той много добре знаеше, че не трябва да премества нищо на местопроизшествието, особено ако след него там щях да отида аз. Застанах в средата на стаята. Вонята сякаш сгъстяваше въздуха.

Очите ми обходиха евтината четка и гребен на тоалетката и розовите чехли под стола, отрупан с дрехи, които Лила Прюит не бе имала сили да прибере в гардероба или да изпере. На нощното шкафче имаше библия с черни кожени корици и мостра с ароматичен спрей за лице „Вита“. Сигурно го бе използвала, за да се разхлажда от високата температура. На пода имаше купчина с поръчани по пощата каталози. Краищата на страниците бяха прегънати, за да отбелязват желанията й.

Огледалото над мивката в банята също бе покрито с хавлия, а на пода, застлан с линолеум, бяха разхвърляни други хавлии — влажни и окървавени. Тоалетната хартия се бе свършила, а кутията със сода за хляб до ваната загатваше, че Лила Прюит се е опитвала да се лекува сама, за да облекчи страданията си. В шкафчето не намерих лекарства по рецепта, а само стара паста за зъби, мехлем против хемороиди и обикновен крем за рани. Зъбната й протеза беше сложена в пластмасова кутия на мивката.

Възрастна и самотна жена. С малко пари. Вероятно бе напускала острова само няколко пъти. Предположих, че не бе правила опити да потърси помощ от съседите — първо, нямаше телефон, и второ, сигурно се бе страхувала, че ако някой я види, ще се ужаси и ще избяга. Но дори аз не бях подготвена за онова, което видях, когато дръпнах завивките.

Лила Прюит беше покрита с гнойни пъпки — сиви и твърди като перли. Беззъбата й уста беше хлътнала, а боядисаните в червено коси — разрошени. Разкопчах нощницата й и забелязах, че гъстотата на обрива е по-голяма на крайниците и на лицето, отколкото на торса, както бе казал Хойт. Сърбежът я бе накарал да издере с нокти ръцете и краката си, които бяха разкървавени, и бе предизвикал вторични инфекции.

— Господ да ни е на помощ — промълвих аз.

Представих си как се е чесала, как е изгаряла от температурата и се е страхувала от кошмарното си отражение в огледалото.

— Какъв ужас — добавих и в съзнанието ми пробягна образът на майка ми.

Пробих една от гнойните пъпки и натрих едно предметно стъкло, после слязох в кухнята и сложих микроскопа си на масата. Вече бях убедена какво ще видя. Това не беше варицела, нито херпес зостер. Всички признаци сочеха към пагубната обезобразяваща вариола, известна като едра шарка. Настроих микроскопа, сложих предметното стъкло, увеличих образа четиристотин пъти, нагласих фокуса и видях в цитоплазмата телцата на Гуарниери. Сетне направих още снимки на онова, което не можеше да бъде истина.

Блъснах стола назад и започнах да крача из стаята. Часовникът на стената шумно тиктакаше.

— Откъде сте се заразили с това? — отчаяно извиках аз.

Излязох навън, но не се приближих до пикапа.

— Имаме сериозен проблем — казах на Крокет. — И не съм сто процента сигурна какво трябва да направя.

Следващият ми проблем беше да намеря телефон, по който да говоря, без никой да ме подслушва. Накрая реших, че това е невъзможно. Не можех да се обадя от някой магазин, нито от съседите или от пикапа на шефа на полицията. Оставаше клетъчният ми телефон, който обикновено не използвах за такива обаждания. Но нямах друг избор. В три и петнайсет на позвъняването ми във Военния научноизследователски институт по заразни болести във Форт Дерик във Фредерик, Мериленд, се обади женски глас.

— Трябва да говоря с полковник Фуджицубо — казах аз.

— Съжалявам, но той е на съвещание.

— Въпросът е много важен.

— Бихте ли се обадили утре?

— Свържете ме поне с помощника или със секретарката му…

— В случай че не сте чули, повечето федерални служители са в отпуск…

— Господи! — отчаяно възкликнах аз. — Намирам се на отдалечен остров при жена, починала от инфекциозна болест. Може би тук има епидемия. Не ми казвайте да чакам, докато свърши проклетият ви отпуск!

— Моля?

От другата страна на линията се чуваше непрестанен звън на телефони.

— Говоря по клетъчен телефон. Батерията може да се изтощи всеки момент. Прекъснете съвещанието, за бога! Свържете ме с полковника! Веднага!

Фуджицубо беше в сградата „Ръсел“ на Капитолийския хълм. Знаех, че е в кабинета на някой сенатор, но не ми пукаше. Набързо му обясних каква е ситуацията, като се опитвах да контролирам паниката си.

— Не може да бъде — каза той. — Сигурна ли си, че не е варицела или морбили?

— Не. Но независимо какво е, заболяването трябва да бъде изолирано, Джон. Не мога да изпратя трупа в моргата. Трябва да се справиш с положението.

Във Военния научноизследователски институт по заразни болести се намираше главната лаборатория на Програмата за биологична защита. Задачата й беше да предпазва гражданите от евентуална заплаха от биологична война. Освен това в Института се помещаваше лабораторията с най-високото ниво на секретност в страната.

— Не мога да го направя, освен ако не е терористичен акт — каза Фуджицубо. — С епидемиите се занимава Центърът за контрол и превенция на заболяванията. Трябва да разговаряш с тях.

— Ще го направя. Но съм убедена, че и там повечето служители също са в отпуск, заради което не можах да се свържа с теб веднага. Но те са в Атланта, а ти — в Мериленд, недалеч оттук, а аз трябва да измъкна този труп от острова колкото е възможно по-скоро.

Той не каза нищо.

— Надявам се, че греша — продължих аз, обливайки се в студена пот. — Но ако съм права и не вземем необходимите предпазни мерки…

— Ясно. По дяволите! В момента сме в основния си състав. Добре, дай ни няколко часа. Ще се обадя на Центъра. Кога за последен път си ваксинирана против едра шарка?

— Когато бях твърде млада, за да си спомням.

— Ще дойдеш тук заедно с трупа.

— Случаят е мой — казах аз, но много добре знаех какво има предвид Фуджицубо. Щяха да ме поставят под карантина. — Нека първо да изнесем жената от острова, после ще се тревожим за другото.

— Къде ще бъдеш?

— Къщата й се намира в центъра на града, близо до училището.

— Господи, какъв късмет. Имаш ли представа колко хора са били изложени на риск от зараза?

— Не. Виж какво. Наблизо има пролив. Ориентирайте се по него и по методистката църква. Камбанарията й е висока. Според картата има и друга църква, но тя няма камбанария. Има и писта за самолети, но колкото по-близо дойдете до къщата толкова по-добре, за да не пренасяме жената из целия град и да ни видят всички.

— Да. Не трябва да предизвикваме паника. — Той замълча за миг и с по-мек тон добави: — Добре ли си?

— Надявам се.

Усетих, че в очите ми бликват сълзи. Ръцете ми трепереха.

— Искам да се успокоиш. Отпусни се и престани да се тревожиш. Ще се погрижим за теб — каза той и затвори.

Имаше теоретична вероятност, че след всичките убийства и безумия, които бях видяла в кариерата си, накрая ще умра от някоя болест. Никога не знаех на какво се излагам, когато правя разрез на трупа, докосвам кръвта и дишам изпаренията му. Внимавах да не се порежа или убода, но имаше и други основания за безпокойство, освен хепатит и ХИВ. Непрекъснато откриваха нови вируси и често се питах дали някой ден болестите няма да спечелят войната срещу хората.

Седях в кухнята и слушах тиктакането на часовника. Дневната светлина навън помръкна. Обзе ме паника, когато странният глас на Крокет внезапно ме върна в действителността.

— Госпожо? Госпожо?

Излязох на верандата, погледнах през вратата и на най-горното стъпало видях малък кафяв пакет и напитка с капачка и сламка. Занесох ги в къщата, а Крокет отново се качи в пикапа. Беше ми донесъл вечеря, което при дадените обстоятелства не беше разумно, но бе мило от негова страна. Махнах му, сякаш беше ангел-пазител, и се почувствах малко по-добре. Седнах на люлеещия се стол и изпих подсладения чай с лед. Сандвичът беше с пържена риба камбала, а отстрани имаше и пържени миди. Стори ми се, че не съм вкусвала по-прясно и вкусно нещо.

Люлеех се на стола, пиех чай и наблюдавах улицата през ръждясалата плъзгаща се врата. Слънцето — огненочервено кълбо — се спусна зад камбанарията. В небето прелетя ято гъски. Крокет запали фаровете. Прозорците на къщите светваха един по един. По улицата минаха две момичета на велосипеди и погледнаха към дома на Лила Прюит. Бях сигурна, че знаят какво се е случило. Целият остров знаеше. Слухът за пристигането на Бреговата охрана и на лекари заради смъртта на Лила Прюит се бе разпространил.

Надянах нови ръкавици, сложих маската на устата и носа си и отново влязох в кухнята, за да видя какво ще намеря в боклука. Пластмасовата кофа беше застлана с книжна кесия и пъхната под мивката. Седнах на пода и я прерових, за да видя дали ще добия представа откога е била болна Лила Прюит. Боклукът не бе изхвърлян отдавна. Празните тенекиени кутии и опаковките от замразена храна бяха изсъхнали и корави, а обелките от репи и моркови — съсухрени и твърди.

Обиколих стаите в къщата и прерових всички кошчета за отпадъци, които намерих, но най-тъжна беше гледката в кошчето в хола. Вътре имаше няколко написани на ръка рецепти за ястия с риби, раци и яхния от миди.

Лила Прюит бе правила грешки и бе задрасквала думи. Предположих, че затова ги е изхвърлила. На дъното имаше малка тубичка с мостра, която бе получила по пощата.

Извадих фенерчето от чантата си, излязох навън, застанах на стълбите и изчаках Крокет да слезе от пикапа.

— Скоро тук ще настане голяма суматоха — казах аз.

Той се вторачи в мен така, сякаш бях откачена. Видях, че хората надничат през прозорците си. Слязох по стълбите, приближих се до оградата и осветих с фенерчето кутиите, където Прюит бе продавала рецептите си. Крокет се дръпна назад.

— Опитвам се да разбера откога е била болна — обясних аз.

В процепите имаше много рецепти и само три монети по четвърт долар в кутията за парите.

— Кога дойде последният ферибот с туристи? — попитах аз.

— Преди седмица.

— Съседите купуваха ли рецептите й?

Крокет се намръщи, сякаш казах нещо странно.

— Те си имат свои.

Хората започнаха да излизат на верандите си и безшумно да се промъкват в тъмните сенки на дворовете си, за да видят странната жена в хирургична престилка, маска и ръкавици, която свети в оградата на съседката им и разговаря с шефа на полицията.

— Скоро тук ще настане голяма суматоха — повторих аз. — Военните изпращат медицински екип и вие ще ни трябвате, за да накарате хората да запазят спокойствие и да стоят в домовете си. А сега искам да отидете при Бреговата охрана и да им кажете, че ще трябва да ви помогнат.

Дейви Крокет бързо подкара пикапа.