Необикновена зараза - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Патриша Корнуел (7.) #7

7.

Два дни по-късно, в четвъртък, шести ноември, рано сутринта поех от Ричмънд към Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Пътят беше около деветдесет минути. Марино и аз пътувахме в отделни коли, защото не знаехме какво може да ни се случи. За мен това можеше да бъде самолетна катастрофа или дерайлирал влак, докато той трябваше да се оправя с градските власти и множеството шефове. Затова не се изненадах, когато, щом наближихме Фредериксбърг, телефонът в колата ми иззвъня. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад облаците и времето беше достатъчно студено, за да завали сняг.

— Скарпета — каза той. — Градският съвет е пощурял. Там е Маккуен, чието дете беше блъснато от кола. А по телевизията, вестниците и радиото непрекъснато говорят и пишат за нашия случай.

През изминалите два дни имаше още изтичане на информация. Полицията имаше заподозрян в серийните убийства, включително за петте случая в Дъблин. Предстоеше арест.

— Вярваш ли на тези глупости? — възкликна Марино. — За какво става дума? Мъж на около двайсет и пет, който е бил в Дъблин през последните няколко години? Истината е, че градският съвет внезапно е решил да организира публичен форум във връзка със ситуацията, вероятно защото мислят, че са на път да разкрият престъпленията. Искат да си присвоят заслугата. Да накарат гражданите да мислят, че поне веднъж са свършили някаква работа. Затова трябва да се върна. В десет часа трябва да съм в градския съвет. Освен това шефът ми иска ме види.

Наблюдавах стоповете, докато колата му се приближаваше към изхода от магистралата. И тази сутрин по И-95 имаше голямо движение — много хора всеки ден пътуват до окръг Колумбия. Колкото и рано да станех, тръгнех ли на север, движението беше ужасно.

— Всъщност е хубаво, че ще бъдеш там — казах аз. — Прикривай и моя гръб. По-късно ще ти се обадя, за да ти кажа какво е станало.

— Добре. Когато видиш Ринг, извий му врата.

Пристигнах в Академията и пазачът ми направи знак да вляза, защото вече познаваше колата ми и регистрационния номер. Паркингът беше препълнен и спрях досами гората. На стрелбищата срещу шосето вече се провеждаше тренировка с огнестрелно оръжие. Служителите на Агенцията за борба с наркотиците бяха в защитно облекло и стискаха щурмови пушки. На лицата им бе изписана ожесточеност. Тревата бе натежала от росата и обувките ми се намокриха, докато минах по прекия път до главния вход на тухлената сграда „Джеферсън“.

Във фоайето беше струпан багаж, защото полицията на националната академия вечно пътува за някъде. Мониторът на видеото над бюрото на пазача пожелаваше на всеки добър ден и му напомняше своевременно да покаже значката си. Моята още беше в чантата и аз я извадих. Пъхнах магнитната карта в процепа, отворих стъклената врата, на която бе гравиран печатът на Министерството на правосъдието, и тръгнах по дългия коридор.

Бях потънала в мисли и бегло забелязвах новите агенти, облечени в тъмносиньо и сиво-кафяво, и студентите със зелени униформи. Те кимаха и се усмихваха, докато минаваха покрай мен. И аз се държах дружелюбно, но не бях съсредоточена. Продължавах да мисля за разчленения труп, за заболяванията на жената, за старостта и за жалкия пакет в хладилника на моргата, където тя щеше да стои няколко години или докато някой не я идентифицираше. Мислех и за Кийт Плезънтс, за смъртдок, за триони и за остриета.

Влязох в стаята за почистване на оръжия и долових миризмата на разтворителя на Хопс. Компресорите свистяха и бълваха въздух през частите на пушките и пистолетите. Винаги когато усетех тази миризма и чуех тези звуци, се замислях за Уесли и за Марк. Сърцето ми бе завладяно от силни чувства. Изведнъж чух познат глас да вика името ми.

— Изглежда, и двамата сме тръгнали в една и съща посока — каза Ринг.

Облечен в безупречен морскосин костюм, той чакаше асансьора, който щеше да ни закара на двайсет метра под земята, където Хувър бе построил противобомбеното си убежище. Преместих в другата си ръка тежкото куфарче, стиснах по-здраво под мишница кутията с диапозитиви и казах:

— Добро утро.

— Дай да ти помогна.

Ринг протегна ръка и видях, че ноктите му са изрязани съвсем късо.

— Не е необходимо — отказах аз.

Качихме се в асансьора. И двамата гледахме право напред. Ринг бе идвал и преди на консултации и старателно записваше всичко, но досега бележките му не се бяха появявали в новините. Той беше твърде умен, за да го направи, защото ако изтечеше информация от съвещание на ФБР, лесно можеха да проследят източника.

— Изумих се от информацията, до която по някакъв начин са се добрали медиите — рекох аз, когато слязохме от асансьора.

— Знам какво имаш предвид — искрено каза той и отвори вратата, водеща към лабиринта от коридори, който някога се наричаше отдел по бихевиористични науки, после — „В помощ на разследването“, а сега — „Серийни убийства и отвличания на деца“. Имената се сменяха, но престъпленията оставаха същите. Мъжете и жените често идваха на работа по тъмно и се прибираха по тъмно, прекарвайки дни и години в изучаване на чудовища, обладани от омраза.

— Колкото повече информация изтича, толкова по-лошо става — добави Ринг, когато се приближихме до друга врата, водеща към залата за съвещания, която посещавах най-малко няколко дни в месеца. — Едно е да съобщиш подробности, които може да подтикнат обществеността да ни помогне…

Той продължи да говори, но аз не го слушах. Уесли вече седеше начело на лакираната маса. Беше си сложил очила за четене и разглеждаше големи снимки с печата на областния шериф на Съсекс на гърба. Детектив Григ седеше през няколко стола от Уесли. Пред него имаше купчина доклади и той разучаваше някаква графика. Срещу него седеше Франкел от Програмата за залавяне на извършители на тежки престъпления, а в другия край на масата — племенницата ми. Тя пишеше на преносим компютър и вдигна глава, но не ме поздрави.

Заех обичайното си място вдясно от Уесли, отворих куфарчето си и започнах да подреждам папките. Ринг се настани от другата ми страна и продължи да говори.

— Трябва да приемем за факт, че убиецът следи всичко по новините. Така се забавлява повече.

Всички приковаха погледи в него. В стаята изведнъж се възцари тишина. Чуваше се само неговият глас. Той говореше разумно и тихо, сякаш единствената му цел беше да възвестява истината, без да привлича излишно внимание към себе си. Ринг беше превъзходен мошеник и онова, което каза пред колегите ми, страшно ме ядоса.

— Например — и го казвам съвсем откровено — продължи той, — мисля, че идеята да се оповестят расата, възрастта и всичко за жертвата, беше крайно нелепа. Може би греша, но ми се струва, че колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

— Нямах избор — казах аз, като едва сдържах гнева си. — Защото от някого вече бе изтекла информация.

— Но това винаги става и аз не мисля, че би трябвало да ни принуждава да разпространяваме подробности, преди да сме се подготвили.

— Няма да ни помогне, ако обществеността се съсредоточи върху безследно изчезнала малолетна азиатка — рекох аз и се вторачих в него.

— Съгласен съм — обади се Франкел. — Ще получим досиета за изчезнали хора от всички краища на страната. Тази грешка трябва да се поправи.

— Преди всичко тази грешка не трябваше да се допуска. Днес с нас са детектив Григ от Съсекс и специален агент Фаринели — рече Уесли и погледна Луси. — Тя е технически аналитик в екипа за освобождаване на заложници, ръководи Програмата за разследване на престъпления с технически средства и е дошла тук, за да ни помогне с компютърната ситуация.

Племенницата ми не ни погледна и съсредоточено продължи да пише на клавиатурата. Ринг се бе вторачил в нея така, сякаш искаше да я изяде.

— Каква компютърна ситуация? — попита той, а очите му продължиха да я поглъщат.

— Ще говорим и за това — рече Уесли. — Първо ще обобщя нещата, после ще се придвижим към спецификата. Почеркът на убийството в последния случай на сметището е толкова различен от предишните четири, или девет, ако включим Ирландия, че според мен имаме работа с друг извършител. Доктор Скарпета ще направи преглед на медицинските си заключения, които ще изяснят, че почеркът е съвсем нетипичен.

До обяд обсъждахме моите доклади, диаграми и снимки. Зададоха ми куп въпроси. Питаше предимно Григ, който много искаше да вникне във всеки аспект и нюанс на серийните разчленявания, за да се убеди, че последното не е като предишните.

— Каква е разликата между срязването през ставите и през костите? — зададе поредния си въпрос той.

— Срязването през ставите е по-трудно — отговорих аз. — Това изисква познания по анатомия и вероятно опит.

— Искате да кажете, че предполагаемият извършител може да е месар или да е работил във фабрика за пакетиране на месо?

— Да.

— Предполагам, това се вмества във факта, че е използвал трион за месо.

— Да. Който е много различен от триона за аутопсии.

— В какъв смисъл? — обади се Ринг.

— Трионът за месо е ръчен и е направен за рязане на месо, хрущяли и кости — отговорих аз. — Обикновено е дълъг трийсет и пет сантиметра, има десет много тънки зъбци, подобни на длето, разположени на разстояние два сантиметра и половина. Освен това изисква известна физическа сила от страна на потребителя. За разлика от него, електрическият трион за аутопсии не реже плътта, която предварително трябва да се отстрани с нещо като нож.

— Както е направено в този случай — каза Уесли.

— На костта има бразди, които съответстват на характеристиката на ножа. Трионът за аутопсии е предназначен за работа само върху твърди повърхности и се движи възвратно-постъпателно, постепенно прониквайки в костта. Знам, че всички сте запознати с това, но съм донесла снимки.

Отворих единия от пликовете, извадих снимки на следите от триона на убиеца върху краищата на костите, които бях занесла в Мемфис, и ги раздадох на присъстващите.

— Както виждате, следите от триона тук са многопосочни и гладки.

— Нека да изясним това — каза Григ. — Вие използвате същия трион в моргата, нали?

— Не. Не е съвсем същият. Обикновено използвам по-голямо острие от това на снимките.

— Но тези следи са от медицински трион — рече той и показа снимката.

— Точно така.

— Откъде може един обикновен човек да се сдобие с такова нещо?

— От лекарски кабинет, болница, морга, компания за медицински доставки. От много места. Продажбата им не е ограничена.

— Тогава извършителят е могъл да си го поръча, без да е медицински работник.

— Съвсем лесно.

— Или да го открадне — отново се обади Ринг. — Може да е решил този път да направи нещо различно, за да ни обърка.

Луси го погледна. Бях виждала това изражение в очите й. Тя мислеше Ринг за глупак.

— Ако имаме работа с един и същ убиец — каза Луси, — тогава защо той изведнъж започва да изпраща съобщения по Интернет, след като преди не го е правил?

— Уместен въпрос — отбеляза Франкел.

— Какви съобщения? — попита Ринг.

— Ще стигнем и до това — каза Уесли, възстановявайки реда. — Почеркът е различен. Инструментът също.

— Подозираме, че жената е била ударена по главата — продължих аз и раздадох диаграми на аутопсията и снимки на съобщенията по електронната поща, — защото в дихателната й тръба има кръв. По това случаят може да се различава от другите или да не се различава, защото не знаем каква е била причината за настъпването на смъртта при тях. Но радиологичните и антропологичните показания сочат, че последната жертва е значително по-възрастна от останалите. Освен това намерихме влакна, които показват, че е била увита в нещо като покривка, когато е била разчленявана, и това също не съвпада с другите случаи.

Обясних подробно всичко за влакната и боята. През цялото време Ринг наблюдаваше племенницата ми и си водеше бележки.

— Вероятно е разчленена в нечия работилница или гараж — каза Григ.

— Не знам — отговорих аз. — Както виждате от снимките, изпратени ми по електронната поща, жената се намира в стая с пепелявосиви стени и маса.

— Искам отново да подчертая, че Кийт Плезънтс има работилница зад къщата си — напомни ни Ринг. — Там има голяма работна маса, а стените се от небоядисано дърво. Би могло да се каже, че са пепелявосиви.

— Струва ми се, че би било адски трудно да изчисти толкова много кръв — отбеляза Григ.

— Покривка за маса с гумена подплата може да обясни липсата на кръв — рече Ринг. — През тази материя не изтича нищо.

Всички ме погледнаха, за да видят реакцията ми.

— Би било много странно в случая да няма кръв — казах аз. — Особено след като жертвата още е имала кръвно налягане, когато е била обезглавена. Ако не друго, то поне бих очаквала да има кръв в структурата и в цепнатините на дървената маса.

— Ще проверим това с химичен тест — заяви Ринг, явявайки се в ролята на съдебномедицински експерт. — Например с луминол. Има ли кръв, луминолът ще реагира и ще свети на тъмно.

— Проблемът е, че луминолът унищожава материала — казах аз. — А ние искаме да направим изследване на ДНК, за да видим дали ще можем да я сравним с нечия друга. Затова не желаем да съсипваме малкото кръв, която евентуално бихме намерили.

— И без това нямаме основателна причина да претърсим работилницата на Плезънтс — заяви Григ и предизвикателно се вторачи в Ринг.

— Мисля, че имаме — възрази Ринг и отвърна на погледа му.

— Освен ако не са променили правилата, без да съм разбрал — бавно каза Григ.

Уесли наблюдаваше всичко това и преценяваше всеки и всяка дума, както правеше винаги. Той имаше свое мнение и в повечето случаи се оказваше прав, но обикновено си мълчеше.

— Мислех… — започна Луси.

— Много вероятно е това убийство да е имитация — прекъсна я Ринг.

— О, да, и аз мисля, че е така — рече Григ. — Но не съм съгласен с теорията ти за Плезънтс.

— Позволете да довърша — каза Луси. — Мислех да ви информирам за това как са били изпратени двата файла по „Америка онлайн“ на електронния адрес на доктор Скарпета.

Винаги ми звучеше странно, когато ме наричаше така.

— Изгарям от любопитство — отново се обади Ринг, подпря с ръка брадичката си и изпитателно се вторачи в нея.

— Първо е необходим скенер — продължи тя. — Това не е трудно. Цветните скенери със свястна разделителна способност са леснодостъпни. Но на мен ми се струва, че в случая е използван скенер с висока разделителна способност. Може да става дума за обикновен скенер за триста деветдесет и девет долара или за скъп…

— И към какъв компютър би го включила? — пак я прекъсна Ринг.

— Точно това щях да кажа. — На Луси й писна да я прекъсва. — Минимум осем мегабайта РАМ, цветен монитор, програмен продукт като „Фототъч“ или „Сканмен“ и модем. Може да е „Макинтош“, „Пърформа 6116Д“ или още по-стар. Въпросът е там, че сканирането на файлове и изпращането им чрез Интернет е достъпно за всеки и затова телекомуникационните престъпления ни създават толкова много главоболия напоследък.

— Като онзи нашумял случай за детска порнография, предназначена за педофили, който наскоро разкрихте — каза Григ.

— Да. Снимки, изпращани като файлове по Световната мрежа, където децата могат да говорят с непознати. Сканирането в черно и бяло не е трудно. Но когато започнеш да използваш цветове, става по-сложно. Освен това снимките на краищата на костите, изпратени на доктор Скарпета, са относително ясни и няма много смущения в образа.

— Струва ми се, че е някой, който знае какво прави — рече Григ.

— Да — съгласи се Луси. — Но не е задължително да е компютърен програмист или графичен художник. Съвсем не.

— В днешно време, ако имаш достъп до необходимата техника и няколко наръчника, всеки може да го направи — каза Франкел, който също се занимаваше с компютри.

— И така, снимките са сканирани в системата — обърнах се аз към Луси. — Какво става по-нататък? Как са изпратени до мен?

— Обикновено графичните файлове се изпращат безпроблемно, защото „Америка онлайн“ извършва всички процедури.

— И това в основни линии се прави по телефона — добави Уесли.

— Точно така.

— А възможно ли е да бъдат проследени?

— Взвод 19 вече работи по този въпрос — отговори Луси: имаше предвид частта на ФБР, която разследваше неправомерното използване на Интернет.

— Не съм сигурен какво би било престъплението в случая — подчерта Уесли. — Снимки на отрязани крайници, ако, разбира се, не са фалшиви. А за съжаление това не е незаконно.

— Снимките не са фалшиви — казах аз.

— Трудно е да се каже.

— И ако не са фалшиви? — попита Ринг.

— Тогава са веществено доказателство — отговори Уесли. — Нарушение по член 18, параграф 876. Отправяне на заплашителни комуникации.

— Заплахи към кого? — попита Ринг.

Уесли бе приковал поглед върху мен.

— Явно към получателя.

— Заплахата не е директна — напомних му аз.

— Достатъчна е, за да получим заповед за арест.

— Първо трябва да намерим извършителя — каза Ринг и се протегна и прозя като котарак.

— Чакаме го отново да се включи в „Америка онлайн“ — рече Луси. — Следим денонощно. Но ако си представите глобална телефонна система с четирийсет милиона потребители и без указател и телефонисти, това е Интернет. Няма списък на абонатите, освен ако доброволно не решат да напишат нещо за себе си. В случая единственото, с което разполагаме, е псевдонимът смъртдок.

— Как е знаел къде да изпрати съобщение на доктор Скарпета? — попита Григ.

Обясних, после се обърнах към Луси.

— Всичко това се прави с карта, нали?

Тя кимна.

— Проследихме картата — „Американ експрес“, на името на Кен Л. Пърли. Пенсиониран учител от Норфък. Седемдесетгодишен. Живее сам.

— Имаш ли представа как някой е получил достъп до картата му? — попита Уесли.

— Пърли явно не използва често кредитната си карта. Последния път го е направил в ресторант „Червеният рак“ в Норфък. На втори октомври. Той и синът му вечеряли там. Сметката е била двайсет и седем долара и трийсет цента, включително бакшиша. Нито Пърли, нито синът му си спомнят нещо необичайно за онази нощ. Но когато дошло време да платят сметката, кредитната карта дълго стояла на масата. В заведението имало много клиенти. И по някое време Пърли отишъл в тоалетната, а синът му излязъл навън да пуши.

— Господи. Колко умно. Сервитьорите забелязали ли са някой да се приближава до масата? — попита Уесли.

— Както вече казах, имало е много хора. Проверяваме сметките, за да разберем кои са били клиентите. Проблемът ще бъде с посетителите, които са платили в брой.

— И предполагам, че още е рано сметката от „Америка онлайн“ да е пристигнала на картата на Пърли — отбеляза Уесли.

— Да. Според „Америка онлайн“ сметката е била открита съвсем наскоро. Седмица след вечерята в „Червеният рак“. Пърли ни оказа голямо съдействие — добави Луси. — А „Америка онлайн“ остави сметката отворена, без да иска пари, в случай че извършителят изпрати още нещо.

Уесли кимна.

— Би трябвало да предположим, че убиецът, поне в случая със сметище „Атлантик“, може да е бил в Норфък преди около месец.

— Убийството явно е било извършено тук — казах аз.

— Възможно ли е някои от телата да са били замразени? — попита Ринг.

— В този случай категорично не — отговорих аз. — Убиецът не е бил в състояние да гледа жертвата си. Трябвало е да я покрие и да реже през плата и според мен не е отишъл много далеч, за да изхвърли торса.

— Също като в „Издайническо сърце“ от Едгар Алън По — подметна Ринг.

Луси четеше нещо на екрана на компютъра си и безшумно натискаше клавишите. Лицето й беше напрегнато.

— Току-що получих нещо от взвод 19 — каза тя. — Смъртдок се е включил в „Америка онлайн“ преди петнайсет минути. Изпратил е съобщение до президента.

Електронната поща беше изпратена директно до Белия дом. Това не беше голям подвиг, защото адресът е публично достояние и на разположение на всеки потребител на Интернет. Посланието отново беше написано само с малки букви и без пунктуация.

„извини се в противен случай ще започна с франция“.

— Има няколко усложнения — каза Уесли, докато изстрелите от стрелбищата на горния етаж отекваха като тътен на далечна война. — Всички тези съобщения ме карат да се чувствам неспокоен за теб.

Той спря.

— Не мисля, че всичко това има нещо общо с мен — казах аз. — Би трябвало да се притеснява президентът на Съединените щати.

— Това е символично, ако питаш мен. Не буквално. — Вървяхме по коридора. — Убиецът явно е недоволен и разгневен и смята, че някой от властниците или всички заедно са виновни за житейските му проблеми.

— Като Юнабомбър5 — казах, когато се качихме в асансьора.

— Да. Вероятно дори се е вдъхновявал от него. Искаш ли да те почерпя една бира, преди да тръгнеш?

— А кой ще шофира? — усмихнах се аз. — Но може да ме поканиш на кафе.

Минахме през помещението за почистване на оръжия, където десетки служители на ФБР и на Агенцията за борба с наркотиците разглобяваха оръжията си, бършеха ги и почистваха частите им със сгъстен въздух. Те ни поглеждаха с любопитство и аз се запитах дали са чули слуховете. Връзката ми с Уесли доста дълго беше предмет на клюки в Академията и това ме притесняваше повече, отколкото показвах. Изглежда, много хора мислеха, че съпругата му го е напуснала заради мен. Всъщност тя бе избягала с друг мъж.

Телевизорът в кафенето беше включен и някои хора вече пиеха бира и ядяха пуканки. Седнахме колкото е възможно по-далеч от другите и си поръчахме кафе.

— Каква, мислиш, че е връзката с Франция? — попитах аз.

— Убиецът явно е интелигентен и следи новините. Отношенията между Съединените щати и Франция бяха много напрегнати заради опитите им с ядрено оръжие. Сигурно си спомняш за насилието, вандализма и бойкота на френски вина и други продукти. Пред френските посолства имаше протести и Съединените щати имаха пръст в тази работа.

— Но това беше преди две години.

— Няма значение. Раните зарастват бавно. — Уесли се вторачи навън, в сгъстяващия се мрак. — Пък и Франция едва ли ще е доволна, ако сериен убиец от Щатите отиде да действа там. Предполагам, че смъртдок намеква за това. Ченгетата от Франция и от другите страни от години се тревожат, че нашият проблем ще стане техен, сякаш насилието е болест, която може да се разпространява.

— Така е.

Той кимна и посегна към кафето си.

— Може би ще е по-логично да допуснем, че един и същ човек е убил десетте души тук и в Ирландия — казах аз.

— Не можем да изключим нищо, Кей.

Гласът му прозвуча уморено.

Поклатих глава.

— Извършителят си приписва заслугата за убийства, извършени от друг, и сега ни заплашва. Вероятно няма представа колко различен е почеркът му. Разбира се, че не можем да изключим нищо, Бентън. Но аз знам какво показват данните от аутопсията и мисля, че идентифицирането на жертвата ще бъде ключът за разкриването на престъпленията.

— Ти винаги мислиш така — усмихна се той.

— Защото знам за кого работя. А в момента работя за горката жена, чийто труп е в хладилника на моргата.

Навън се мръкна. Кафенето се изпълни със здрави и силни мъже и жени в униформи в различни цветове. Шумът, който вдигаха, пречеше на разговора ни. Трябваше да видя Луси, преди да си тръгна.

— Не харесваш Ринг, нали? — попита Уесли и протегна ръка към облегалката на стола, за да вземе сакото си. — Той е умен и изглежда искрено мотивиран.

— Последното не е вярно, но за първото имаш право. Наистина не го харесвам.

— Това беше очевидно по държането ти.

Станахме и тръгнахме сред хората, които търсеха свободни столове и слагаха на масите халби с бира.

— Мисля, че Ринг е опасен.

— Той е суетен и иска да стане известен — каза Уесли.

— Не смяташ ли, че това е опасно?

— Тези качества характеризират почти всеки, с когото работя.

— С изключение на мен, надявам се.

— Ти, доктор Скарпета, си изключение на почти всичко, за което се сещам.

Минахме по дългия коридор към фоайето. Изведнъж изпитах желание да не се разделям с Уесли. Почувствах се самотна и не бях сигурна защо.

— Бих искала да вечеряме заедно — казах аз, — но Луси иска да ми покаже нещо.

— Какво те кара да мислиш, че нямам други планове?

Думите му ме обезпокоиха, макар да знаех, че Уесли се шегува.

— Може да се видим в събота или в неделя — добави той. — Тогава ще имаме повече време. Този път аз ще сготвя. Къде си паркирала?

— Ей там.

Насочих дистанционното управление. Вратите на колата се отключиха и осветлението се включи. Както обикновено, не се прегърнахме, нито се целунахме. Никога не го правехме, когато наоколо имаше хора.

— Мразя всичко това — казах аз и се качих в колата. — Може по цял ден да говорим за трупове, изнасилвания и убийства, а не можем да се прегърнем или да се хванем за ръце. Не дай боже някой да ни види. Нормално ли е това? Кажи ми. Не изневеряваме никому, нито извършваме престъпление. Има ли във ФБР правило по този въпрос, което да не знам?

Уесли ме целуна по устата точно когато покрай нас минаваха група агенти и рече:

— Не казвай на никого.

След няколко минути спрях пред Инженерния научноизследователски институт — просторна старинна сграда, където ФБР извършва технически тестове и разработки. Дори да знаеше какво става в лабораториите там, Луси не ми казваше нищо. В сградата имаше малко помещения, където ми позволяваха да вляза, дори когато тя ме придружаваше. Луси ме чакаше на входа. Насочих дистанционното управление към колата, за да я заключа, но не стана нищо.

— Тук не работи — каза Луси.

Погледнах отрупания с антени и сателитни чинии покрив, въздъхнах и заключих с ключа.

— Би трябвало вече да съм го запомнила, след като съм идвала тук толкова пъти — измърморих аз.

— Твоят приятел, следователят Ринг, се опита да ме изпрати дотук след консултацията — каза Луси.

— Ринг не ми е приятел.

Фоайето имаше висок таван и стъклени витрини, в които бяха изложени старомодни радиоапарати и електронни устройства, използвани от силите на реда, преди да бъде създадено ФБР.

— И отново ми предложи среща — добави Луси.

Коридорите бяха едноцветни и изглеждаха безкрайни. Както винаги бях смаяна от тишината и усещането, че там няма никого. Учените и инженерите работеха зад затворени врати в помещения, достатъчно големи, за да поберат автомобили, хеликоптери и малки самолети. В Инженерния научноизследователски институт се трудеха стотици служители на ФБР, но никой нямаше връзка с нас. Не знаехме имената им.

— Сигурна съм, че има един милион хора, които искат да те поканят на среща — рекох аз.

— Не и след като са били около мен твърде дълго.

— Аз още не съм те зарязала.

Но тя беше сериозна.

— Започна ли професионален разговор, мъжете изгубват интерес към мен. Но Ринг обича предизвикателствата, ако знаеш какъв тип мъже имам предвид.

— Познавам ги много добре.

— Той иска нещо от мен, лельо Кей.

— Искаш ли да отгатна какво? Между другото, къде ме водиш?

— Просто имам такова чувство. — Тя отвори вратата на лабораторията по виртуална реалност и добави: — Хрумна ми нещо интересно.

Хрумванията на Луси винаги бяха интересни. Дори нещо повече. Ужасяващи. Стаята беше пълна с виртуални процесори, уреди, чипове, периферни устройства и шлемове.

Взех дистанционно управление и два от екраните светнаха. Познах снимките, които бе ми изпратил смъртдок. Бяха увеличени и цветни. Започнах да се изнервям.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

— Основният въпрос винаги е бил потапяне в обстановката, която да подобри постиженията на оператора — отговори тя, докато подаваше команди на компютъра. — Досега не си имала възможност да се потопиш в обстановката на местопрестъплението.

Двете се вторачихме в окървавените остатъци от крайници и наредените части от тялото и по гърба ми полазиха ледени тръпки.

— Но ако сега ти се предостави такъв шанс? — продължи Луси. — Какво ще кажеш, ако се озовеш в стаята на смъртдок?

Отворих уста да я прекъсна, но тя не ми позволи.

— Какво друго може да видиш и да направиш? Какво още може да научиш за жертвата и за него?

— Не знам дали ще мога да използвам това нещо.

— Разбира се, че ще можеш. Не ми остана време да добавя синтетичния звук, но ще чуваш основните сигнали. Изтракването означава, че нещо се отваря, изщракването е, когато нещо се включва или изключва, а звънът на камбанка обикновено означава, че си се блъснала в нещо.

— Какви ги говориш, по дяволите?

Луси внимателно сложи сензорната ръкавица на лявата ми ръка.

— За комуникациите с хора и с компютъра използваме жестове или както ние ги наричаме, позиции — обясни тя.

Ръкавицата беше от черна ликра и имаше фиброоптични сензори, свързани с кабел, включен в мощен компютър. Луси взе шлема, към който бе прикрепен друг кабел, и когато тръгна към мен, сърцето ми се сви от страх.

— Същият шлем използват и в НАСА — оттам го видях. Различава триста и петдесет хиляди цветни елементи. Превъзходна разделителна способност и широк обхват на зрението.

Луси сложи шлема на главата ми.

— Сега виждаш течни кристали. Стъклени платки, електроди и молекули, които правят страхотни неща. Как се чувстваш?

— Сякаш всеки момент ще падна и ще се задуша.

Започнах да се паникьосвам така, както когато за пръв път се гмурнах с акваланг.

— Нищо няма да ти стане — търпеливо каза Луси. — Отпусни се. Нормално е отначало да те е страх. Ще ти казвам какво да правиш. Сега застани неподвижно и поемай дълбоко въздух. Ще те включа.

Тя намести шлема на главата ми, после се върна при компютъра майка. Не виждах нищо и губех равновесие. Пред всяко от очите ми имаше мъничък телевизор.

— И така, започваме — каза Луси. — Не знам дали ще има полза, но нищо не ни пречи да опитаме.

Чух изщракване на ключ и се озовах в стаята от снимките. Луси започна да ми дава указания как да движа ръката си, за да се придвижвам напред, да се връщам назад, да хващам и да пускам. Изпотих се. Прекарах пет минути, вървейки по тавана и стените. По едно време се озовах на масата, където върху окървавената синя покривка лежеше торсът, и стъпих върху веществените доказателства и мъртвата жена.

— Ще повърна — казах аз.

— Стой неподвижно. Нормализирай дишането си.

Вдигнах ръка, докато отварях уста да добавя още нещо, и мигновено паднах на виртуалния под.

— Видя ли защо ти казах да не мърдаш — рече Луси: сигурно гледаше на мониторите какво правя. — Сега доближи ръка до гърдите си и посочи с два пръста натам, откъдето чуваш гласа ми. По-добре ли си?

— Да.

Стоях на пода на стаята, която сякаш се бе материализирала от снимката. Беше триизмерна и с естествени размери. Огледах се, но не видях нищо повече отпреди, когато Вандър бе увеличил образа. Различни бяха само усещанията ми.

Стените бяха пепелявосиви. Тук-там боята беше олющена от влага, каквато би се очаквало да е в гараж или в мазе. Но сега бледите петна изглеждаха различни — бяха по-равномерно разпределени и някои — едва забележими. Някога под пепелявосивата боя беше имало тапети, впоследствие отлепени. Над засенчения с щори прозорец имаше малки дупки, останали от корниз.

— Не се е случило тук — казах аз и сърдечният ми ритъм се ускори.

Луси мълчеше.

— Жената е била донесена тук после, за да бъде снимана. Не е била убита и разчленена в тази стая.

— Какво виждаш? — попита Луси.

Мръднах ръка и се приближих до виртуалната маса, сетне посочих стените, за да й покажа какво виждам.

— Къде е бил включен електрическият трион за аутопсии?

Виждах един-единствен контакт в основата на стената.

— Оттук ли е покривката? — продължих аз. — Някак не се вмества в обстановката. Тук няма боя, нито инструменти. Погледни и пода. Дъските са по-светли по края, сякаш е имало килим. Кой слага килим в работилница? И тапети, и пердета? Къде са контактите за електрическите инструменти?

— Какво усещаш?

— Усещам, че това е стая в нечия къща, където мебелите са изнесени. С изключение на масата, която е покрита с нещо. Може би със завеса за душ. Не знам. Имам чувството, че съм в нечий дом.

Протегнах ръка и се опитах да докосна покривката на масата, сякаш можех да я надигна и да видя какво има отдолу. Огледах се и детайлите ми се изясниха. Зачудих се как не съм ги видяла по-рано. Точно над масата висеше кабел, на който може би някога е бил окачен полилей или крушка.

— Какво е зрителното ми възприятие в момента? — попитах аз.

— Би трябвало да е същото.

— Тогава тук има още нещо. Стените… Цветът просветлява в тази посока. Има отвор. Вероятно врата, през която влиза светлина.

— На снимката няма врата. Виждаш само онова, което е на нея.

Странно, но за миг ми се стори, че долавям мирис на кръв и парливата миризма на плът, мъртва от няколко дни. Спомних си подобната на тесто структура на кожата на жената и странния обрив, който ме накара да се запитам дали не е била болна от херпес зостер.

— Тя не е била избрана случайно — казах аз.

— А другите са били случайни жертви.

— Другите случаи се различават от този. Виждам двоен образ. Можеш ли да направиш нещо?

— Вертикално зрително несъответствие между двете ретини.

В същия миг усетих, че Луси ме хваща за ръката.

— Обикновено преминава след десет-петнайсет минути — добави тя. — Време е да си починеш.

— Не се чувствам добре.

— Зрителна умора. Гадене от симулацията. Наречи го както искаш. Предизвиква замъгляване на образа, сълзи и световъртеж.

Изгарях от нетърпение да махна шлема от главата си. Пред очите ми отново се появи окървавената маса.

Ръцете ми трепереха. Луси ми помогна да сваля сензорната ръкавица. Седнах на пода.

— Добре ли си?

— Беше ужасно.