Необикновена зараза

Епилог

Не можах да взема решението веднага. Отложих го за навечерието на новата година, когато хората изпитват желание да правят промени и дават обещания, които знаят, че няма да изпълнят. Снегът се сипеше по покрива на къщата ми. Уесли и аз седяхме на пода пред камината и пиехме шампанско.

— Бентън, трябва да отида някъде.

Той изглеждаше озадачен, сякаш бях казала, че искам да тръгна веднага.

— Тази нощ работят малко заведения, Кей.

— Не. Имам предвид пътуване. През февруари. До Лондон.

Уесли разбра какво имам предвид, остави чашата си, хвана ръката ми и каза:

— Надявах се, че ще го направиш. Колкото и да е трудно, трябва да отидеш там. За да намериш душевен покой и да приключиш с този въпрос.

— Не съм сигурна дали е възможно да намеря покой.

Издърпах ръката си и пригладих косите си назад. Това сигурно беше трудно и за него.

— Марк може би ти липсва — казах аз. — Никога не говориш за него, но той ти беше като брат. Спомням си как винаги бяхме заедно. Тримата. Готвехме, ходехме на кино или седяхме и разговаряхме за престъпления и за последните гадости, които е направило скапаното правителство. Като съкращенията в бюджета, данъците и принудителните отпуски.

Уесли се усмихна и се вторачи в камината.

— А аз мислех какъв е късметлия, че има теб. Питах се как ли се чувства. Е, сега вече знам и разбирам, че е бил адски щастлив. Той вероятно беше единственият човек, с когото съм разговарял искрено, освен с теб. Това е малко странно, защото Марк беше един от най-егоцентричните хора, които познавам. Красив и нарцистичен. Но беше добър. И умен. Мисля, че човек като него винаги ти липсва.

Уесли беше облечен в бял вълнен пуловер и кремав панталон и на светлината на огъня сякаш излъчваше сияние.

— Ще излезеш тази нощ и ще изчезнеш — казах аз.

Той ме погледна озадачено и се намръщи.

— Облечен по този начин в снега. Ще паднеш в някоя канавка и ще те видят чак пролетта. В нощ като тази би трябвало да се облечеш в тъмно. За да има контраст.

— Искаш ли да направя кафе, Кей?

— Това е като хората, които искат кола за зимата. И си купуват нещо бяло. Кажи ми къде е логиката? Караш бяла кола по бял път, под бяло небе и наоколо всичко е бяло.

— Какви ги говориш?

— Не знам — отговорих аз и извадих бутилката с шампанско от кофичката с лед. Напълних отново чашите. Бях изпила две чаши повече от Уесли. Компактдиск плейърът беше зареден с хитове от седемдесетте години и в момента „Трий Дог Найт“ тресяха стените. Беше една от онези редки нощи, в които може би щях да се напия. Не можех да престана да мисля за последния си случай и да си го представям. Не знаех нищо, докато не влязох в онази стая с жици, висящи от тавана, и не видях къде са били наредени отрязаните ръце и крака. Едва тогава прозрях истината. Не можех да си го простя.

— Бентън, трябваше да се досетя, че е тя. Още преди да отида в къщата й, да вляза и да видя снимките и онази стая. Искам да кажа, че го чувствах интуитивно, но не се вслушах във вътрешния си глас.

Уесли не отговори и аз се почувствах още по-виновна.

— Трябваше да се досетя, че е Филис Краудър — отново измънках аз. — Хората можеше да не умрат.

— След свършения факт най-лесно е да се каже „трябваше“. Хората, които живеят до престъпника, винаги се досещат последни, Кей.

— Но те не знаят какво работя — възразих аз и отпих от шампанското. — Тя уби Уинго.

— Ти направи всичко, което беше по силите ти.

— Уинго ми липсва — въздъхнах аз. — Още не съм ходила на гроба му.

— Защо не преминем на кафе? — повтори Уесли.

— Не може ли от време на време да се оставям да ме носи течението?

Той започна да масажира врата ми и аз затворих очи.

— Защо винаги трябва да говоря разумно? — прошепнах аз. — Да бъда точна. Последователна. Логична. Да употребявам думи — студени и остри като ками. Ще ми послужат ли в съда? Когато бъдещето на Луси е изложено на риск. Животът й. Кариерата. И всичко това заради онзи мръсник Ринг. Аз, главният свидетел. Любящата леля. — По лицето ми се стече сълза. — Господи, Бентън. Толкова съм уморена.

Той ме прегърна и аз се облегнах на него.

— Ще дойда с теб — прошепна Уесли.

Взехме черно такси до лондонската гара Виктория. Беше осемнайсети февруари, годишнина от атентата. Бомбата беше скрита в боклукчийска кофа, която при взривяването се бе търкулнала в подлеза с ресторанти и кафенета. Наоколо се бяха разхвърчали отломки и стъкла и покривите бяха рухнали. ИРА не бе набелязала Марк за мишена. Смъртта му нямаше нищо общо с факта, че бе агент на ФБР. Той просто се бе оказал на неподходящо място в неподходящ момент, както много хора, които стават невинни жертви.

Гарата беше пълна с пътници, които едва не ме прегазиха, докато си проправяхме път през централната част, където бяха билетните каси и информационните табла. В павилионите продаваха бонбони и цветя. Имаше и фотоателиета за моментни снимки и обменни бюра. Кофите за боклук бяха прибрани в „Макдоналдс“ и в другите заведения и не видях нито една на открито.

— Вече няма къде да скриеш бомба — отбеляза Уесли, сякаш прочете мислите ми.

— Човек се учи, докато е жив — рекох аз и се разтреперих.

Огледах се. Гълъбите в краката ми кълвяха трохи. Входът на хотел „Гроувнър“ беше до бар „Виктория“. Там се бе случил инцидентът. Никой не беше сигурен какво е правил Марк, но се предполагаше, че е седял на столче до една от масите отпред, когато бомбата бе избухнала.

Знаехме, че Марк е чакал влака от Брайтън, за да посрещне някого. И до ден-днешен нямах представа кого, защото самоличността на онзи човек не можеше да бъде разкрита поради причини за сигурност. Така ми казаха. Не разбирах много неща, като например съвпадението във времето и дали загадъчният човек, с когото Марк се е срещнал, също е загинал. Огледах покрива, направен от стоманени подпори и стъкло, стария часовник на гранитната стена и сводовете. Бомбата не бе оставила трайни следи, освен върху хората.

— Странно е да бъдеш в Брайтън през февруари — с треперещ глас казах аз. — Защо някой ще идва от морски курорт по това време на годината?

— Не знам. Това е терористичен акт. Както знаеш, Марк работеше в тази област. Затова никой не казва нищо.

— Да. Върху това работеше и от това загина. И, изглежда, никой не смята, че между тези две неща има връзка.

Уесли не каза нищо. Погледнах го. Беше ми тежко на душата и сърцето ми сякаш потъваше в тъмните дълбини на бездънно море. Хората, гълъбите и съобщенията по високоговорителите се смесиха в главозамайващ шум и за миг пред очите ми падна мрак. Залитнах, но Уесли ме хвана и попита:

— Добре ли си?

— Искам да знам с кого се е срещнал.

— Хайде, Кей. Да отидем да седнем някъде.

— Искам да знам дали бомбата е била поставена нарочно, защото определен влак е трябвало да пристигне в определено време — настоях аз. — Искам да знам дали всичко това не е измислица.

— Измислица? — учуди се той.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Откъде да знам, че това не е някаква тайна операция и Марк не е жив и не се крие някъде? Свидетел, защитен от закона, с нова самоличност.

— Не е така. — Лицето на Уесли беше тъжно. Той ме хвана за ръката и добави: — Да вървим.

Но аз не помръднах.

— Трябва да знам истината. Дали това наистина се е случило. С кого се е срещнал? И къде е този човек сега?

— Престани.

Хората минаваха покрай нас, без да ни обръщат внимание. Стъпките им отекваха като бурен прибой.

— Не вярвам, че се е срещал с някого. — Гласът ми трепереше. Избърсах сълзите си. — Мисля, че това е лъжа, измислица на ФБР.

Уесли въздъхна и се вторачи в далечината.

— Не е лъжа, Кей.

— Тогава с кого се е срещнал? Трябва да знам! — извиках аз.

Хората обърнаха глави към нас и Уесли ме задърпа настрана от потока пътници, към осмия перон, откъдето заминаваше влак за Денмарк Хил и Пекам Рай. Поведе ме към чакалнята, където имаше пейки и шкафчета за багаж. Не можах да се овладея и се разридах. Бях объркана и ядосана. Двамата седнахме в един уединен ъгъл.

— Кажи ми, Бентън. Моля те. Трябва да знам. Не ме карай да изкарвам остатъка от живота си, без да знам истината.

Той хвана ръцете ми.

— Успокой се. Марк е мъртъв. Мислиш ли, че бих имал връзка с теб, ако знаех, че той е жив? Господи! Как можеш да си представиш, че ще направя подобно нещо!

— Какво е станало с човека, с когото се е срещнал?

Уесли се поколеба.

— Боя се, че и онзи човек е мъртъв. Били са заедно, когато бомбата е избухнала.

— Тогава защо самоличността му се пази в тайна? — възкликнах аз. — Няма никакъв смисъл!

Той отново се поколеба — този път по-дълго — и за миг очите му се изпълниха със състрадание към мен. Имаше такъв вид, сякаш и той щеше да се разплаче.

— Кей, Марк не е бил с мъж, а с жена.

— Друг агент на ФБР?

— Не.

— Какви ги приказваш?

Постепенно и бавно прозрях истината, може би защото не исках да повярвам.

— Не исках ти да разбереш — продължи Уесли. — Според мен не беше необходимо да знаеш, че Марк е бил с друга жена, когато е умрял. Излизали са от хотел „Гроувнър“, когато бомбата е избухнала. Атентатът не е имал нищо общо с него. Марк е бил там случайно.

— Коя беше тя? — Изпитах облекчение и в същото време ми се догади.

— Казваше се Джули Макфий. Трийсет и една годишна адвокатка от Лондон. Вероятно са се запознали покрай случая, върху който той е работел. Или може би чрез друг агент. Не съм сигурен.

Погледнах го в очите.

— Откога знаеше за тях?

— От известно време. Марк щеше да ти каже. Не беше моя работа. — Уесли докосна лицето ми и избърса сълзите ми. — Съжалявам. Нямаш представа какво изпитвам. Сякаш страданията ти бяха малко.

— В известна степен това улеснява нещата.

Момиче и момче в черни кожени дрехи заключиха багажа си в едно шкафче. Изчакахме ги да се отдалечат.

— Всъщност това беше типично за взаимоотношенията му с мен. — Чувствах се изтощена и нямах сили да разсъждавам. Изправих се. — Той не можеше да се обвърже напълно и да поеме риск. Никога не би го направил. И за никого. Марк пропусна толкова много неща и това ме натъжава най-много.

Навън беше влажно и духаше смразяващ вятър. Опашката от таксита пред гарата изглеждаше безкрайна. Вървяхме, хванати за ръце. Купихме си безалкохолни напитки, защото по английските улици никой не може да пие алкохол. Пред Бъкингамския дворец имаше конна полиция, а в Сейнт Джеймс Парк маршируваха пазачи с огромни шапки от меча кожа. Туристите ги снимаха. Клоните на дърветата се поклащаха. Докато вървяхме към хотел „Атениум“ на Пикадили, тътенът на барабаните постепенно заглъхна.

— Благодаря — казах аз и го прегърнах през кръста. — Обичам те, Бентън.