Необикновена зараза

2.

На другия ден времето беше точно каквото бе предсказала Роуз. Събудих се развълнувана. Магазините отвориха и отидох с колата да купя бонбони за децата, които щяха да потропат на вратата ми в Деня на вси светии, сетне посетих любимия ми градинарски магазин на Хъл стрийт. Летните цветя около къщата ми отдавна бяха повехнали и се натъжавах, когато гледах мъртвите им стебла. Обядвах и понесох към предната веранда торбите с черна пръст и кутиите с растения.

Отворих вратата, за да чувам музиката на Моцарт, която бях пуснала в хола, и започнах да засаждам теменужки. Тестото за домашния хляб втасваше, яхнията къкреше на печката и аз долавях миризмата на чесън и вино. Марино щеше да дойде на вечеря и щяхме да раздаваме шоколадчета и бонбони на съседските деца, маскирани за Деня на вси светии. Светът беше приятно място за живеене — поне докато в петнайсет и трийсет и пет пейджърът ми не иззвъня.

— По дяволите! — възкликнах, когато видях телефонния номер на екранчето.

Втурнах се вкъщи, измих си ръцете, грабнах телефонната слушалка и се обадих на детектив Григ от полицията в Съсекс.

— Григ слуша — с плътен глас отговори той.

— Обажда се доктор Скарпета — казах аз и мрачно се вторачих в големите керамични саксии на верандата и изсъхналите хибискуси в тях.

— О, добре. Благодаря, че ми се обадихте веднага. Говоря по клетъчен телефон и не мога да кажа много.

— Къде се намирате?

— В сметище „Атлантик“ на Рийвс Роуд. Намерили са нещо, което сигурно ще искате да видите.

— Същото ли е, каквото бе намерено на други подобни места? — загадъчно попитах аз и денят сякаш изведнъж помръкна.

— Боя се, че е така.

— Тръгвам.

Бях облечена в изцапан сиво-кафяв панталон и фланелка с надпис ФБР, подарък от племенницата ми, и нямах време да се преобличам. Ако не направех оглед, преди да се стъмни, трупът трябваше да остане там, където беше, а това бе недопустимо. Грабнах лекарската си чанта и излязох. Разбира се, резервоарът на черния ми мерцедес беше почти празен и се наложи първо да се отбия в близката бензиностанция.

Пътуването би трябвало да продължи час, но аз карах бързо. Избледняващата светлина озаряваше в бяло долната част на листата, а царевичните стебла във фермите и градините бяха обагрени в кафяво. Нивите приличаха на развълнувани зелени морета от соя, а в дворовете на къщите свободно пасяха кози.

Завих по Рийвс Роуд и минах покрай малки тухлени къщи и дворове с пикапи и кучета без каишки. Крайпътните табла рекламираха „Планинска роса“ и ресторант „Вирджиния“. Мерцедесът подскочи по железопътните релси и гумите разпръснаха червеникав прах.

Спрях пред входа на сметище „Атлантик“ и огледах лунния пейзаж от незасяти полета, над които залязваше огненочервеното слънце. Хромираните части на боклукчийските камиони, пълзящи по хребета на непрекъснато растящата планина от отпадъци, бяха лъскави и блестяха на светлината. По пътя от сметището се зададе кола — летеше с висока скорост по браздите. Приближи се и видях, че е мръсен червен форд „Експлорър“. Шофьорът беше млад мъж, който явно се чувстваше като у дома си на това място.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — с провлечен южняшки говор попита той. Изглеждаше притеснен и развълнуван.

— Аз съм доктор Кей Скарпета — отговорих и показах месинговата си значка, която винаги изваждам на сцена на престъпление, където не познавам никого.

Мъжът погледна документите ми, после се вторачи в очите ми. Беше облечен в джинсова риза и се потеше. Косата на врата и слепоочията му беше влажна.

— Казаха ми, че ще дойде съдебен лекар и да го чакам — рече той.

— Ами ето ме. Аз съм съдебният лекар.

— Да, разбира се. Не исках да кажа нищо… — Гласът му постепенно заглъхна, а очите му обходиха мерцедеса ми, който бе покрит с фин лепкав пласт прах, който нищо не можеше да отстрани. — Предлагам да оставите колата си тук и да дойдете с мен.

Вторачих се в сметището и в булдозерите с вдигнати гребла, които стояха неподвижни на върха. Там, където бе станало произшествието, ме чакаха две полицейски коли без опознавателни знаци и линейка. Полицаите се бяха събрали до малък микробус. Едно от ченгетата ровеше с пръчка в земята и нетърпението ми да видя трупа се засили.

— Добре — казах аз. — Да тръгваме.

Паркирах мерцедеса и извадих от багажника лекарската чанта и работните си дрехи. Младият мъж ме гледаше с любопитство. Нахлузих гумени ботуши — издраскани и потъмнели от годините на газене в гори и реки, където бяха убити и удавени хора. Облякох широка избеляла джинсова риза. Бях я присвоила от бившия си съпруг Тони по време на брака, който сега ми се струваше нереален. Качих се във форда и си сложих два чифта ръкавици и хирургическа маска на лицето.

— Не мога да кажа, че ви обвинявам — рече младият мъж. — Вонята е отвратителна.

— Не го правя заради вонята. Безпокоят ме микроорганизмите.

— Сериозно? — разтревожи се той. — Може би и аз трябва да си сложа такова нещо.

— Не се приближавайте до трупа и няма да имате проблеми.

Мъжът не отговори и аз разбрах, че вече се бе приближавал до трупа. Мъртъвците са голямо изкушение и повечето хора не могат да устоят. Колкото по-обезобразена е жертвата, толкова по-голямо е любопитството им.

— Съжалявам за прахоляка — каза той, докато минавахме покрай малко езеро, населено с патици. — Разпръсваме пласт от парченца гума, за да не се вдига прах, но нищо не помага. Всеки ден стоварваме по три хиляди тона боклук.

— Откъде?

— Литълтаун, Северна Каролина и Чикаго.

— А Бостън? — попитах аз, защото предполагахме, че първите четири жертви са били убити там.

— Не. Но може би скоро ще го правим. Не ни плащат много. Двайсет и пет долара на тон. В Ню Джърси получават по шейсет и девет, а в Ню Йорк — осемдесет. Освен това рециклираме, проверяваме за опасни отпадъци и извличаме метана от разложения боклук.

— А работното време?

— Денонощно, седем дни в седмицата — гордо отговори той.

— А имате ли начин да проследявате откъде идват камионите?

— Използваме сателитна система. Можем поне да кажем кои камиони са разтоварили сметта в определен период в района, където е намерен трупът. Но досега не ни се беше случвало такова нещо. Говори се, че има части от тяло в сметище „Шусмит“.

Мъжът ме погледна. Явно предполагаше, че аз знам дали слухът е верен. Но аз не потвърдих онова, което ми каза. Фордът разплиска кал, осеяна с парченца гума, и във въздуха се разнесе тръпчивата противна смрад на гниещи отпадъци. Вниманието ми бе привлечено от малкия микробус, който наблюдавах, откакто бях дошла. Мислите ми препускаха в хиляда различни посоки.

— Между другото, казвам се Кийт Плезънтс. — Той избърса ръка в панталона си и ми я подаде. — Приятно ми е да се запознаем.

Фордът се приближи до четирима мъже, които държаха пред носовете си носни кърпи. Бяха се събрали около боклукчийски камион, на чиито врати пишеше „Коул Тръкинг Ко“.

— Онзи човек, който рови с пръчка в боклука, е детективът от Съсекс — обясни Плезънтс.

Детективът беше по-възрастен от него и носеше револвер. Имах чувството, че знам кой е.

— Григ ли се казва?

— Да — отговори Плезънтс. От лицето му се лееше пот. Вълнението му нарастваше. — Знаете ли, никога не съм имал проблеми с полицията. Дори не съм глобяван за превишена скорост.

Спряхме, но не виждах почти нищо от виещите се кълба прахоляк. Кийт Плезънтс сложи ръка на дръжката на вратата.

— Чакайте малко — казах аз.

Изчаках прахолякът да се слегне и огледах обстановката, както правя винаги, когато пристигам на сцената на произшествието. Кофата на един от багерите бе застинала неподвижно във въздуха. Камионът за балиране беше почти пълен. Наоколо кипеше трескава дейност. Работата бе спряла само на това място.

Тялото щеше да бъде транспортирано с линейка. Медиците седяха вътре и ме наблюдаваха през прашните стъкла. Чакаха да видят какво ще направя. Щом наместих маската на носа и устата си и отворих вратата, те слязоха от линейката. Детективът незабавно тръгна да ме посрещне.

— Детектив Григ от полицията в Съсекс — представи се той. — Аз ви се обадих.

— Тук ли бяхте през цялото време? — попитах аз.

— Откакто бях уведомен около тринайсет часа. Да. Дойдох, за да се уверя, че нищо няма да се пипа.

— Извинете — намеси се един от медиците. — Необходими ли сме ви веднага?

— Може би след петнайсет минути. Ще изпратя човек да ви извика — отговорих аз, после се обърнах към останалите. — Ще ми е нужно по-широко пространство.

Хората се отдръпнаха от пътя ми и видях в какво се бяха вторачили. Плътта беше неестествено бледа на светлината на есенния следобед. Торсът лежеше по гръб върху купчина боклук. Стори ми се, че мъртвият е от индоевропейската раса, но не бях сигурна, а личинките, натрупали се в гениталната област, ми пречеха да определя пола. Не можех да определя дори възрастта. Тялото беше ненормално мършаво. Ребрата стърчаха от плоските гърди, които може би бяха женски, а може би не.

Приклекнах до трупа и отворих лекарската си чанта. С помощта на пинсети сложих личинките в буркан, за да бъдат по-късно изследвани от ентомолог, и когато се вгледах отблизо, реших, че жертвата е жена. Главата й беше отрязана ниско над гръбначния стълб. Краката и ръцете също. Плътта на тези места беше изсъхнала и потъмняла от времето и веднага разбрах, че между този случай и другите има разлика.

Крайниците на тази жена бяха отрязани през твърдите раменни и бедрени кости, а не през ставите. Извадих скалпел и усещайки погледите на хората около мен, направих разрез, дълбок сантиметър и половина, в дясната страна на торса, сетне пъхнах там дълъг термометър, а втория сложих върху чантата си.

— Какво правите? — попита един мъж с карирана риза и бейзболна шапка; имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Трябва ми температурата на тялото, за да определя кога е настъпила смъртта — търпеливо обясних аз. — Температурата в сърцевината на черния дроб е най-точна. Освен това трябва да знам каква е температурата на въздуха тук.

— Горещо е — рече друг мъж. — Жена е, нали?

— Трудно е да се каже. Вие ли сте шофьорът на камиона?

Мъжът беше млад и имаше черни очи, бели зъби и татуировки на пръстите, каквито обикновено свързвах с хора, лежали в затвора. На главата му бе завързана подгизнала от пот кърпа. Той не можеше да гледа трупа и извръщаше очи.

— Оказах се на неподходящото място в неподходящия момент — добави младият мъж, поклати глава и ни погледна враждебно.

— Какво искате да кажете? — попита Григ и се вторачи в него.

— Трупът не падна от моя камион. Сигурен съм — отговори шофьорът така, сякаш това беше най-важното нещо, което бе правил в живота си. — Булдозерът го изрови, докато разпръсваше моя товар.

— Тогава не знаем кога трупът е бил изхвърлен тук, така ли? — попитах и огледах лицата около мен.

— От десет часа досега тук са разтоварени двайсет и три камиона, без да броим този — отговори Плезънтс.

— Защо точно от десет? — попитах аз, тъй като часът ми се стори някак произволен за начало на броенето на камионите.

— Защото тогава разпръснахме последния пласт от парченца гума. Затова няма начин тялото да е било изхвърлено по-рано — обясни Плезънтс. — Според мен не е лежал тук дълго. Нямаше да изглежда така, ако беше прегазен от петтонен камион.

Младият шофьор ставаше все по-неспокоен и ядосан.

— Тук навсякъде има големи машини — добави Плезънтс. — И почти не спират.

Погледнах камиона и празната кабинка на жълтия багер. От вдигнатата кофа се развяваше черен найлонов чувал за отпадъци.

— Къде е шофьорът на багера? — попитах аз.

Плезънтс се поколеба, после каза:

— Аз го карам. Един от шофьорите е болен и го замествам.

Григ се приближи до багера и погледна остатъците от чувала за боклук, който се ветрееше на топлия сух въздух.

— Кажете ми какво видяхте? — попитах Плезънтс.

— Не много. Разтоварвах и кофата закачи чувала, който виждате. Скъса се и трупът падна там, където е сега.

Той млъкна, избърса с ръкав лицето си и прогони мухите.

— Но не знаете със сигурност откъде е дошло тялото — отново опитах аз.

Григ слушаше внимателно, макар че вероятно вече беше записал показанията му.

— Може и аз да съм го изринал — отстъпи Плезънтс. — Не казвам, че това е невъзможно. Но мисля, че не бях аз.

— Защото така ти се иска — рече шофьорът на камиона и го погледна гневно.

Плезънтс не трепна.

— Знам какво говоря. Кофата на багера захвана трупа от твоя камион, докато го разтоварвах.

— Не можеш да си сигурен, че трупът е бил в моя камион — озъби се шофьорът.

— Не, но има логика, това е всичко.

— Може би само за теб.

Изражението на шофьора беше заплашително.

— Стига вече, момчета — предупреди ги Григ и отново се приближи до тях. Присъствието му им напомни, че той е едър и има револвер.

— Правилно — каза шофьорът. — Писна ми от всичко това. Кога ще можем да тръгнем? Закъснявам.

— Подобни неща създават неудобства на всички — каза Григ и изпитателно се вторачи в него.

Шофьорът измърмори някаква ругатня, отдалечи се и запали цигара.

Извадих термометъра от торса. Температурата беше двайсет и осем градуса, същата като на въздуха. Обърнах трупа, за да видя какво има от другата страна, и забелязах интересен обрив от изпълнени с течност мехурчета над хълбоците. Вгледах се по-внимателно и видях още обриви в областта на раменете, на бедрата и по остатъците от отрязаните крайници.

— Трябва ми найлоновия чувал, в който е била, включително загребаните отпадъци около трупа. И ги искам веднага — казах аз.

Григ разгъна чувала, после извади ръкавици, сложи си ги, клекна и започна да изгребва боклука с шепи. Медиците отвориха задната врата на линейката. Шофьорът на камиона се бе облегнал на кабината и кипеше от гняв.

— Откъде идвате? — попитах го.

— Вижте табелката — троснато отвърна той.

— Къде по-точно във Вирджиния? — Нямах намерение да се оставям да ме ядоса.

— Тайдуотър, госпожо — отговори Плезънтс. — Камионът е на нашата фирма. Даваме ги под наем.

Административната сграда на сметището гледаше към езерото и изглеждаше съвсем не на място в обкръжението си. Постройката беше измазана с гипс с цвят на праскова. На прозорците имаше цветя, а от двете страни на пътеката — красиво подкастрени храсти. Капаците на прозорците бяха боядисани в кремаво. На вратата имаше месингово чукало във формата на ананас. Въздухът вътре беше чист и хладен и разбрах защо следователят Пърси Ринг бе предпочел да извършва разпитите там. Бях готова да се обзаложа, че не е ходил на сцената на произшествието.

Ринг беше в стаята за почивка. Седеше до един по-възрастен от него мъж, пиеше диетична кока-кола и разглеждаше компютърни разпечатки на диаграми.

— Това е доктор Скарпета — каза Плезънтс. — Извинявайте, но не знам малкото ви име.

Ринг ми се усмихна широко и намигна.

— Докторката и аз се познаваме отдавна.

Пърси Ринг беше облечен в хубав син костюм. Беше русокос и излъчваше младежка невинност, на която човек лесно би повярвал. Но мен не можеше да заблуди. Той обичаше да говори много и беше обаятелен, но мързелив. Освен това бях забелязала, че веднага щом Ринг се включи в разследването на тези убийства, в медиите започна да изтича информация.

— А това е господин Кичън — добави Плезънтс. — Собственикът на сметището.

Кичън беше с джинси и ботуши и имаше сиви очи. Подаде ми голямата си груба ръка, сетне придърпа един стол и рече:

— Седнете, моля. Днес е много лош ден. Особено за жертвата.

— Лошият й ден е бил по-рано — каза Ринг. — В момента тя не чувства болка.

— Беше ли там? — попитах го.

— Дойдох преди около час. Пък и това не е мястото на престъплението, където е била убита жертвата. Номер пет. Престъпникът не е чакал дълго. Този път между убийствата има само два месеца.

Усетих обичайния в негово присъствие пристъп на раздразнение. Ринг обичаше да стига до прибързани заключения и да ги изказва с убедеността на човек, който не знае достатъчно, за да съзнава, че вероятно греши. Това отчасти се дължеше на факта, че искаше да постига резултати, без да работи.

— Още не съм направила оглед на трупа и не съм установила пола — казах аз, опитвайки се да му напомня, че в стаята има и други хора. — Моментът не е подходящ за предположения.

— Е, аз ще ви оставя — нервно рече Плезънтс и тръгна към вратата.

— Ще ми трябвате след час, за да взема показанията ви — каза Ринг.

Кичън мълчеше и гледаше диаграмите. В стаята влезе Григ, кимна и седна.

— Едва ли е предположение, ако кажем, че става дума за убийство — обърна се Ринг към мен.

— Това е безспорно.

— И е извършено точно като другите.

— Може да се спори по този въпрос. Още не съм направила оглед.

Кичън неспокойно се размърда на стола си и попита:

— Някой желае ли газирана вода или кафе?

— Същото е — продължи Ринг. — Поредният труп, изхвърлен на сметище.

Григ нервно барабанеше с пръсти по тефтера си. Лицето му беше безизразно.

— Съгласен съм с доктор Скарпета — обърна се той към Ринг. — Още не бива да свързваме този случай с предишните. Особено публично.

— Господ да ми е на помощ. Мога да мина и без този вид реклама. Когато се занимава с моя бизнес, човек допуска, че може да се случат подобни неща. Особено щом събира боклуци от места като Ню Йорк, Ню Джърси и Чикаго. Но все не му се вярва, че трупът ще попадне в неговия двор — каза Кичън, после се обърна към Григ. — Бих искал да предложа награда, за да помогна за залавянето на убиеца. Десет хиляди долара за информация, водеща до арест.

— Много сте щедър — смаяно каза Григ.

— Това включва ли следователите? — ухили се Ринг.

— Не ме интересува кой ще намери престъпника. — Кичън не се усмихваше. После се обърна към мен. — Кажете с какво мога да ви помогна, госпожо?

— Разбрах, че използвате сателитна система за проследяване. Оттам ли са тези диаграми?

— Тъкмо ги разяснявах — отговори Кичън и ми подаде няколко разпечатки. Вълнообразните линии приличаха на напречен разрез на нещо и бяха обозначени с координати. — Това е картина на повърхността на сметището — обясни Кичън. — Можем да ги правим всеки час, дневно, седмично или когато поискаме, за да разберем откъде е дошъл боклукът и къде е бил изхвърлен. Местонахождението се определя с помощта на тези координати. Нещо подобно на графика в геометрията или алгебрата. Предполагам, че са ви мъчили с тези неща в училище.

— „Мъчение“ е меко казано — усмихнах се аз. — Най-важното е, че можете да сравните снимките и да установите как се променя релефът след всяко разтоварване на отпадъци.

Той кимна.

— Да. Това е, накратко казано.

— И какво установихте?

Кичън нареди една до друга осем карти. Вълнообразните линии на всяка бяха различни, досущ бръчките на лицето на човек в различните стадии на остаряване.

— Всяка линия обозначава дълбочина. Затова знаем кой камион колко боклук е изхвърлил.

Ринг изпи кока-колата и хвърли кутията в кошчето. После прелисти тефтерчето си, сякаш търсеше нещо.

— Трупът не е бил заровен дълбоко — казах аз. — Чист е, като се имат предвид обстоятелствата. Няма послесмъртни наранявания и ако се съди по онова, което видях, багерите загребват балите от камионите и разстилат боклука на земята, за да може булдозерът да го заравни.

— Точно така. — Кичън ме погледна с интерес. — Желаете ли да работите при нас?

Представих си ровещите в земята машини, подобни на роботи-динозаври, вкопчили нокти в балите, натоварени на камионите. По време на предишните разследвания бях виждала множество смачкани и осакатени човешки тела. Но с изключение на онова, което убиецът бе извършил, тази жертва беше непокътната.

— Трудно е да намерим способни жени — добави Кичън.

— Не се шегуваш, а? — подхвърли Ринг.

Григ го наблюдаваше с нарастващо отвращение.

— Уместна забележка — обърна се Григ към мен. — Ако тялото изобщо е лежало на земята, щеше да е доста изранено.

— Първите четири жертви бяха смачкани — отбеляза Ринг и ме погледна. — Този труп невредим ли е?

— Не изглежда прегазен — отговорих аз.

— Това е интересно. И защо не е?

— Не е бил натоварен на трансферната станция, където боклукът се балира — каза Кичън, — а е бил загребан наред с останалата смет.

— Зависи къде е било тялото спрямо боклука, когато е било извършвано балирането — казах аз. — Зависи от много неща.

— Или дали изобщо е било балирано, в зависимост от това колко е бил пълен камионът — рече Кичън. — Мисля, че е било в камиона за балиране. Или в някой от камионите преди него, ако се съди по точните координати, където беше намерен трупът.

— Мисля, че трябва да знаем откъде са дошли камионите — каза Ринг. — Трябва да разпитаме шофьорите.

— Гледаш на шофьорите като на заподозрени, така ли? — попита Григ. — Много оригинално, няма що. Виж, боклукът не е от тях, а от хората, които са го изхвърлили. И смятам, че трябва да намерим един от тези хора.

Ринг невъзмутимо се вторачи в него.

— Само бих искал да чуя какво имат да кажат шофьорите. Човек никога не знае. Това е хубав начин да инсценираш нещо. Подхвърляш трупа на някое място по маршрута си и правиш така, че ти да го прибереш. Натоварваш го на камиона си и никой не те подозира, нали?

Григ блъсна стола си назад, разхлаби яката на ризата си и раздвижи челюсти, сякаш го болеше зъб. Вените на врата му изпъкнаха. Накрая тръшна тефтера си на масата и гневно се вторачи в Ринг. Всички погледи се насочиха към него.

— Имаш ли нещо против, ако аз се занимавам с това? — обърна се той към младия следовател. — Не ми се иска да не правя онова, за което областният съвет ме е назначил. Пък и мисля, че случаят е мой, не твой.

— Дошъл съм само за да помогна — спокойно каза Ринг и сви рамене.

— Не знаех, че ми трябва помощ — отговори Григ.

— Когато вторият труп се появи в друг район, щатската полиция сформира специален екип от различни области за разследване на тези убийства — каза Ринг. — Малко си закъснял за играта, приятелю. Изглежда, трябва да научиш някои неща от човек, който е дошъл навреме.

Григ не го удостои с внимание и се обърна към Кичън.

— Искам информация за камиона.

— Какво ще кажете, ако набавя информация за последните пет камиона. За всеки случай — предложи Кичън.

— Това би помогнало много — отговорих аз и станах. — Колкото по-бързо го направите, толкова по-добре.

— Утре в колко часа ще започнеш работа по този случай? — попита ме Ринг, като остана на мястото си, сякаш в живота имаше да се правят малко неща и много време.

— За аутопсията ли говориш? — попитах.

— Да.

— Вероятно след няколко дни.

— Защо?

— Най-важното е външният преглед. Дълго ще се занимавам с това. — Видях, че интересът му намаля. — Трябва да претърся боклука за улики, да махна мазнините и плътта от костите, да намеря ентомолог, за да уточни възрастта на личинките, да определя кога тялото е било изхвърлено и така нататък.

— Обади ми се веднага щом откриеш нещо — каза той.

Григ тръгна с мен, поклати глава и тихо каза:

— Когато преди много години се уволних от армията, желанието ми беше да стана полицай. Не мога да повярвам, че там има такива хора.

— За щастие не всички са като него — отговорих аз.

Излязохме навън. Линейката бавно си проправяше път сред облаци от прахоляк. Работниците миеха камионите. Стигнахме до колите си. Григ спря пред мерцедеса ми и го огледа.

— Чудех се на кого е — с възхищение каза той. — И аз ще си купя такъв.

Усмихнах му се, отключих вратата и казах:

— Липсват му важните неща като сирена и сигнална лампа.

Григ се засмя.

— Марино и аз обичаме да играем боулинг. Но той е най-лошият спортист, когото познавам. Пие бира и се тъпче. После мисли, че всички лъжат. Последния път доведе едно момиче. — Той поклати глава. — Тя крещеше като проклетите Флинтстоун. И беше облечена като тях. С прилепнала по тялото рокля от плат, имитиращ леопардова кожа. Липсваше й само кокал в косите. Е, кажете му, че ще поговорим.

Григ тръгна, подрънквайки с ключовете на колата си.

— Благодаря за помощта, детектив Григ — извиках аз.

Той кимна и се качи във форда си.

Когато проектирах къщата си, направих така, че мокрото помещение да е непосредствено до гаража, защото след посещенията на сцени на произшествия като тази, не исках мирисът на смърт да прониква в стаите, където живеех. Слязох от колата и веднага сложих дрехите си в пералнята, а обувките и ботушите — в мивката, където ги изтърках с дезинфекционен препарат и твърда четка.

Облякох халат, отидох в банята и дълго се обливах с гореща вода. Бях изтощена и обезсърчена. В момента нямах сили да си представя коя е убитата и прогоних от съзнанието си всички образи и миризми. После си налях питие, направих салата, мрачно се вторачих в бонбоните за Деня на вси светии и се замислих за растенията, които чакаха да бъдат засадени на верандата. Сетне се обадих на Марино и казах:

— Слушай, мисля, че Бентън трябва да дойде в моргата утре сутринта.

Последва дълго мълчание.

— Добре — рече той. — Това означава, че искаш да му кажа да си вдигне задника и да дойде в Ричмънд. Или ти ще му го кажеш?

— Ако нямаш нищо против, ти му кажи. Страшно съм уморена.

— Няма проблем. В колко часа?

— Когато иска. Ще бъда там цял ден.

Преди да си легна, отидох в кабинета си, за да проверя електронната си поща. Луси рядко се обаждаше, когато можеше да използва компютъра, за да ми съобщи как е и къде се намира. Племенницата ми беше агент на ФБР, технически специалист в екипа за освобождаване на заложници, и за кратко време можеше да се озове на другия край на света.

Досущ вечно безпокояща се майка, аз често проверявах дали има съобщения от нея, плашех се в дните, когато пейджърът й не отговаряше, и я изпращах за военновъздушната база „Андрюс“, за да се качи заедно с мъжете агенти на поредния товарен самолет „С-141“.

Заобиколих купчините списания, очакващи да бъдат прочетени, и дебелите учебници по медицина, които бях купила наскоро, но още не бях наредила на лавиците, и седнах зад бюрото. Това беше помещението, където прекарвах най-много време, когато бях вкъщи, затова там имаше камина и големи прозорци, гледащи към един скалист завой на река Джеймс.

Включих се в „Америка онлайн“ и ме поздрави механичен мъжки глас, който ми съобщи, че имам поща. Бях получила информация за различни разследвания, съдебни процеси, професионални съвещания и статии от списания, и едно съобщение от човек, когото не познавах. Потребителското му име беше смъртдок. Мигновено ме обзе безпокойство. Нямаше описание на съобщението, което ми изпращаше този човек, а когато го отворих, там имаше само една дума: десет.

Имаше прикрепен графичен файл и аз го отворих. На екрана започна да се материализира цветен образ. Осъзнах, че гледам снимка на пепелявосива стена и края на маса с бледосиня покривка, изцапана с нещо червено. Сетне на екрана се появи червена рана с неравни краища, последвана от окървавена плът и зърна на гърди.

Ужасена се вторачих в снимката, после грабнах телефонната слушалка.

— Марино, мисля, че трябва да дойдеш веднага.

— Какво има? — разтревожено попита той.

— Има нещо, което трябва да видиш.

— Добре ли си?

— Не знам.

— Чакай. Идвам.

Направих разпечатка на файла и го запаметих на твърдия диск, защото се уплаших, че може да изчезне. Докато чаках Марино, намалих осветлението в кабинета, за да изпъкнат по-ярко детайлите и цветовете на снимката. Мислите ми трескаво препускаха в различни посоки, докато гледах кървавата рана, макар да бях свикнала с такива неща. Други лекари, учени, юристи и полицаи често ми изпращаха подобни снимки по Интернет и ме молеха да направя оглед на сцени на престъпления, органи, рани, диаграми, дори на анимационни възстановки на случаи, които щяха да бъдат представени в съда.

Тази снимка можеше да е изпратена от някой детектив или мой колега. Можеше да е от прокурор или служител на отдел „Серийни убийства и отвличания на деца“ във ФБР. Но нещо в нея не беше наред. Не познавахме сцената на престъплението в този случай, а знаехме само сметището, където бе изхвърлена жертвата, и разполагахме с боклука, намерен около нея, и с разкъсания найлонов чувал. Само убиецът или някой друг, замесен в престъплението, можеше да ми е изпратил този файл.

След петнайсет минути, почти в полунощ, на вратата ми се позвъни. Скочих от стола и хукнах да отворя на Марино.

— Сега пък какво има, по дяволите? — веднага попита той.

Сивата му фланелка беше опъната по едрото тяло и големия корем. Беше с широки къси панталони, маратонки и три четвърти чорапи. Долових миризмата на застояла пот и на цигари.

— Ела — казах аз.

Марино тръгна след мен. Влязохме в кабинета и когато видя какво има на компютърния екран, той седна на стола ми, вторачи се в снимката, намръщи се и попита:

— Сигурна ли си?

— Изглежда, снимката е била направена там, където е било разчленено тялото.

Не бях свикнала с присъствието на друг човек в уединеното ми работно място и почувствах, че притеснението ми нараства.

— Това ли е трупът, който видя днес?

— Тази снимка е направена наскоро след смъртта — казах аз. — Да, това е трупът от сметището.

— Откъде знаеш?

Очите му бяха приковани в екрана. Той придърпа стола, за да се намести по-удобно, и големите му крака събориха натрупаните на пода книги. Но когато взе папките от единия край на бюрото ми и ги премести в другия, вече не се сдържах.

— Сложила съм нещата си там, където искам да бъдат — казах многозначително и върнах папките на първоначалното им място.

— Успокой се де — рече той, сякаш това нямаше значение. — Откъде да знаем, че снимката не е фалшификат?

Той отново премести папките и този път наистина се ядосах.

— Трябва да станеш, Марино. Не позволявам на никого да седи на бюрото ми. Вбесяваш ме.

Той ме погледна гневно и стана от стола ми.

— Направи ми една услуга. Следващия път извикай друг, когато имаш проблем.

— Опитай се да бъдеш разумен…

Марино избухна:

— Не! Ти бъди разумна и престани да бъдеш толкова сприхава, по дяволите! Нищо чудно, че с Уесли си имате проблеми.

— Марино — предупредих го, — ти току-що прекрачи границата и по-добре спри.

Той не каза нищо. Само се огледа, като продължаваше да се поти.

— Да се върнем на снимката — казах аз и седнах на стола си. — Не мисля, че е фалшификат. И смятам, че това е трупът от сметището.

— Защо? — попита той. Не искаше да ме погледне. Беше пъхнал ръце в джобовете си.

— Ръцете и краката са отрязани през костите, а не в ставите. Има и други прилики. Същата жена е. Освен ако друга жертва с подобно телосложение не е била убита и разчленена по същия начин и ние още не сме я намерили. И не знам как някой може да направи такъв фалшификат, без да знае как е била разчленена жертвата. Да не говорим, че случаят още не е оповестен по новините.

— По дяволите! — Лицето му беше тъмночервено. — А има ли нещо като обратен адрес?

— Да. Някой в „Америка онлайн“ на име смъртдок.

Марино се заинтригува достатъчно, за да забрави гнева си.

— Съобщението съдържаше само една дума. Десет — добавих аз.

— Така ли?

Той ме погледна замислено.

— Ако броим убийствата в Ирландия, това е десетото. Имаш ли разпечатка?

— Да. А случаите в Дъблин и вероятната им връзка с първите четири тук бяха споменати в новините. — Дадох му разпечатката. — Всеки може да е знаел за това.

— Няма значение. Ако предположим, че убиецът е един и същ и отново е нанесъл удар, той много добре знае колко души е убил. Но не разбирам как е знаел къде да ти изпрати този файл.

— Няма да е трудно да се досети какъв е адресът ми в „Американ онлайн“. Името ми.

— Господи, не мога да повярвам, че си го направила — отново избухна той. — Това е все едно да използваш рождената си дата за код на алармената си система.

— Използвам електронната поща само за да общувам с други съдебни лекари, с хора от Министерството на здравеопазването и с полицията. Трябва им нещо, което се запомня лесно. Освен това този адрес никога не е предизвиквал проблеми.

— Е, сега вече не е така. Добрата новина е, че може би тук ще намерим нещо, което ще помогне. Вероятно е оставил следа в компютъра.

— В Мрежата — поправих го аз.

— Да. Може би трябва да се обадиш на Луси.

— Бентън би трябвало да го направи — напомних му аз. — Не мога да я помоля да ми помага в работата само защото съм й леля.

— Тогава ще трябва да му се обадя и по този въпрос. — Марино си проправи път през купчините книги и списания и тръгна към вратата, после спря и се обърна към мен. — Надявам се, че имаш бира. Знаеш ли, не е моя работа, но все някога ще трябва да разговаряш с него.

— Имаш право. Наистина не е твоя работа.