Необикновена зараза

3.

Сутринта се събудих от приглушеното барабанене на силен дъжд по покрива на къщата и от настойчивия звън на будилника. Беше твърде рано за ден, в който не би трябвало да бъда на работа, и ми хрумна нелепата мисъл, че през нощта месецът е станал ноември. Зимата не беше далеч. Свършваше още една година. Отворих капаците на прозорците и погледнах навън. Цветовете на розите ми бяха клюмнали до земята, а реката беше по-пълноводна и скалите, около които течеше, изглеждаха черни.

Почувствах се неудобно заради Марино. Бях го отпратила, без да го почерпя с бира. Но не исках да разговаряме за неща, които той нямаше да разбере. За него всичко беше лесно. Аз бях разведена. Съпругата на Бентън Уесли го бе напуснала заради друг. Двамата имахме връзка, следователно трябваше да се оженим. Известно време аз наистина си падах по този план. Миналата есен и зима с Уесли ходихме на ски, пазарувахме и готвехме в двора ми. Но съвсем не се спогаждахме.

Всъщност аз не го желаех в къщата си повече, отколкото исках Марино да седи на стола ми. Когато Уесли преместеше някоя мебел или дори слагаше чиниите и сребърните прибори в други шкафове и чекмеджета, аз изпитвах таен гняв, който ме изненадваше и изумяваше. Още докато беше женен, не мислех, че взаимоотношенията ни са редни, но тогава повече се радвахме един на друг, особено в леглото. Опасявах се, че неуспехът ми да изпитам нещо към него ще разкрие черта на характера ми, която няма да мога да понеса.

Потеглих към Института по съдебна медицина, където работех. Чистачките на колата се движеха неуморно, също като дъжда, който барабанеше по покрива. Движението не беше оживено, защото беше едва седем и небето над Ричмънд бавно се изсветляваше в дъждовната мъгла. Отново се замислих за снимката. Представих си как постепенно се появи на екрана на компютъра ми и по гърба ми полазиха ледени тръпки. Уплаших се, когато ми хрумна, че човекът, който я е изпратил, е някой, когото познавам.

Излязох на Седма улица и поех по Шокоу Слип. В този ранен час луксозните ресторанти бяха тъмни. Минах покрай паркинги, които започваха да се пълнят, и се насочих към четириетажната сграда, където работех. Не повярвах на очите си, когато на мястото ми на паркинга, обозначено със знак, на който пишеше „Главен съдебен лекар“, видях телевизионен новинарски микробус. Хората от екипа знаеха, че ако чакат там достатъчно дълго, търпението им ще бъде възнаградено с появата ми.

Спрях близо до тях и им направих знак да се махнат. Но вратите на микробуса се отвориха, отвътре изскочиха оператор с камера и репортерка с микрофон и тръгнаха към мен. Смъкнах стъклото няколко сантиметра и недружелюбно казах:

— Преместете се. Паркирали сте на моето място.

Те не обърнаха внимание на думите ми. Появи се и осветител с прожектор. За миг застанах неподвижно и се вторачих в тях. Гневът ме вкамени. Репортерката препречи вратата на колата ми и пъхна микрофона през пролуката на стъклото.

— Доктор Скарпета, ще потвърдите ли, че Касапина отново нанесе удар? — попита тя високо, а камерата започна да снима. Прожекторът ме заслепи.

— Преместете микробуса си — с желязно спокойствие казах аз и се вторачих в нея и в обектива.

— Вярно ли е, че е намерен още един труп?

Дъждът се стичаше по качулката й. Тя бутна микрофона още по-навътре в колата ми.

— За последен път ви казвам да махнете микробуса си от мястото ми за паркиране — рекох като съдия, който се готви да отсъди незачитане на съда. — Влезли сте в чужда собственост.

Операторът започна да ме снима от друг ъгъл. Прожекторът блестеше в очите ми.

— Жертвата беше ли разчленена като останалите…

Репортерката измъкна микрофона точно преди да вдигна стъклото. Включих на скорост и дадох на заден ход. Екипът се разпръсна, а аз завъртях колата на триста и шейсет градуса. Гумите се плъзнаха, когато спрях точно между микробуса и сградата, без да им оставям място за маневри.

— Чакайте малко!

— Хей! Не можете да постъпвате така!

Лицата им изразяваха недоумение. Слязох от мерцедеса си, хукнах към вратата на Института и я отключих.

— Чакайте! — продължиха протестите. — Не можем да излезем оттук!

Тръгнах по коридора, оглеждайки се да видя кой друг е дошъл. Белите плочки бяха безупречно чисти. Въздухът миришеше на дезодорант. Приближих се до моргата и в същия миг вратата от неръждаема стомана се отвори.

— Добро утро! — изненадано се усмихна Уинго. — Дошла си рано.

— Видя ли някого навън, когато дойде?

Той изглеждаше озадачен.

— Не. Но това беше преди час.

Уинго беше единственият член на екипа ми, който редовно идваше на работа преди мен. Беше строен, привлекателен, с хубави черти, рошави черни коси и старателен до невъзможност. Почистваше телените четки, миеше микробуса и анатомичните вани по няколко пъти седмично и вечно лъскаше неръждаемата стомана, докато не блеснеше като огледало. Работата му беше да поддържа чистотата в моргата и той я вършеше с прецизността и гордостта на военен. Нито един от двама ни не допускаше немарливост и не смеехме да изхвърляме опасните отпадъци, нито дори да се шегуваме с мъртвите.

— Трупът от сметището е в хладилника — каза Уинго. — Да го извадя?

— Нека да изчакаме да свърши съвещанието на персонала. Колкото по-дълго се охлажда, толкова по-добре. Пък и не искам никой да го види.

— Няма да стане — заяви той, сякаш бях намекнала, че не изпълнява задълженията си.

— Не искам никой от персонала да влиза тук дори от любопитство.

— О, наистина не разбирам хората — рече Уинго и в очите му блесна гняв.

Никога нямаше да ги разбере, защото не беше като тях.

— Репортерите вече са на паркинга — казах аз.

— Сигурно се шегуваш. Толкова рано?

— Екипът на Канал 8 ме чакаше, когато дойдох — рекох аз и му дадох ключовете на колата ми. — Дай им няколко минути и после ги разкарай.

— Как така да ги разкарам! — Той се намръщи и се вторачи в дистанционното управление в ръката си.

— Спрели са на мястото ми на паркинга — отговорих аз и тръгнах към асансьора.

— Какво?

— Ще ги видиш, и ако докоснат колата ми, ще ги обвиня в незаконен достъп и умишлена повреда на имущество. После ще накарам някой от Министерството на правосъдието да се обади на шефа им. Може и да ги съдя — казах аз и се усмихнах на Уинго, докато вратите на асансьора се затваряха.

Кабинетът ми се намираше на втория етаж на Института, който бе ремонтиран през седемдесетте години. Там се намираха лабораториите. Но скоро ние и учените над нас щяхме да ги напуснем. Най-сетне щяхме да получим просторни помещения в новия градски Биотехнически институт на Брод стрийт.

Строителството вече беше започнало и аз прекарвах твърде много време да споря за проекта, детайлите и бюджета. Онова, което години наред ми бе втори дом, сега беше в пълен безпорядък. Коридорите бяха отрупани с кашони. Влязох в кабинета си и видях, че както обикновено, на бюрото ми има купчини папки.

Отново проверих електронната си поща. Прегледах набързо съобщенията и изпратих отговори. Адресът смъртдок чакаше в пощата ми. Не устоях и отворих файла със снимката. Бях се съсредоточила толкова усилено, че не чух кога е влязла Роуз.

— Мисля, че Ной трябва да направи още един ковчег — каза тя.

Стреснах се, вдигнах глава и я видях да стои на прага между моя кабинет и нейния. Събличаше дъждобрана си и изглеждаше разтревожена.

— Не исках да те уплаша — добави Роуз, поколеба се, сетне се приближи до мен и ме погледна изпитателно. — Знаех си, че ще дойдеш на работа въпреки съвета ми. Имаш такъв вид, сякаш си видяла призрак.

— Какво правиш тук толкова рано?

— Предчувствах, че ще имаш проблеми. Чете ли вестника?

— Още не.

Роуз отвори тефтера и извади очилата си.

— Всички говорят за Касапина. Можеш да си представиш какъв шум се е вдигнал. Докато идвах насам с колата, по радиото казаха, че откакто са започнали тези убийства, рязко се е увеличила продажбата на оръжия. Понякога се питам дали магазините за оръжия не са в дъното на такива престъпления. Плашат ни до смърт и ние хукваме към първия оръжеен магазин, за да си набавим нещо за самозащита.

Косите на Роуз бяха с цвета на стомана, лицето — аристократично, а погледът — проницателен. Беше виждала всичко и не се страхуваше от нищо и от никого. Изпитвах безпокойство, защото беше на пенсионна възраст. Бе останала тук само защото държеше на мен — тя живееше сама.

— Погледни — казах и отместих стола си назад.

Тя се приближи до мен и застана толкова близо, че долових аромата на „Уайт Мъск“3. Така миришеха всички продукти, които се продаваха в „Боди Шоп“, където бяха против експериментите с животни. Роуз наскоро бе осиновила пета хрътка. Имаше сиамски котки, няколко аквариума с рибки и беше опасна за всеки с кожено палто. Тя се вторачи в екрана на компютъра ми, но изглежда, не разбираше какво вижда. После се вцепени и прошепна:

— Боже мой. Това снимка на трупа в моргата ли е?

— Така мисля. Изпратиха ми я по „Америка онлайн“.

Роуз не каза нищо.

— Не е необходимо да ти напомням да си отваряш очите на четири, докато съм долу. Ако дойде някой, когото не познаваме или не очакваме, искам охраната да го спре. Не си и помисляй да излезеш да го питаш какво иска.

Погледнах я изпитателно, макар да знаех на какво е способна.

— Мислиш, че този човек може да дойде тук? — попита тя.

— Не знам какво да мисля, освен че той изпитва потребност да контактува с мен — отговорих аз, излязох от файла и станах. — И го направи.

В осем без петнайсет Уинго докара трупа и двамата започнахме дълъг и мъчителен оглед. Торсът тежеше четирийсет и три килограма и беше дълъг петдесет и два сантиметра и половина. Послесмъртните петна бяха бледи, което означаваше, че кръвообращението е спряло отдавна, кръвта се е утаила по посока на земното притегляне и жертвата е лежала по гръб часове, дори дни след смъртта. Не можех да я гледам, без да си представя чудовищната снимка на компютърния ми екран, и двата образа се сляха пред очите ми.

— Колко мислиш, че е била на ръст? — попита Уинго и ме погледна, когато докара количката с торса до първата маса за аутопсии.

— Ще преценим ръста по поясните прешлени, защото пищялите и бедрените кости липсват — отговорих аз, докато си завързвах гумена престилка. — Но ми се струва дребна. И крехка.

След няколко минути той прояви рентгеновите снимки и ги окачи на светлинните табла. Онова, което видяхме, не ни говореше нищо. Косъмчетата на лонната кост вече не бяха рошави и жилави като в младостта. Костите бяха силно ерозирали и имаха неравни краища. По-нататъшното изследване с рентгена показа ребра с неправилни костни израстъци. Стените на костите бяха много тънки. Имаше и дегенеративни изменения в лумбосакралните прешлени.

Уинго не беше специалист, но и той видя очевидното.

— Ако не го виждах с очите си, бих помислил, че сме объркали снимките с нечии други.

— Жената е възрастна.

— На колко години е според теб?

— Не искам да изказвам предположения. Но бих казала, че е най-малко на седемдесет. Или за по-сигурно, между шейсет и пет и осемдесет. Хайде. Да прегледаме боклука.

През следващите два часа ровихме в големия найлонов чувал с отпадъците, които бяха около трупа. Чувалът, в който предполагах, че е била жертвата, беше черен, с вместимост сто литра и бе запечатан с жълта лепенка. Сложихме си маски и ръкавици и прегледахме безброй парчета гума, използвани за покритие на сметището, пух от възглавници, дрипи, остатъци от тапицерия, хлъзгави късове пластмаса и хартия, като отделяхме личинки и мъртви мухи и ги слагахме в една картонена кутия.

Съкровищата ни бяха малко. Синьо копче, което вероятно нямаше връзка със случая, детски зъб и монета. Намерихме и част от гребен, сплескана батерия, няколко парчета от счупен порцеланов съд, смачкана телена закачалка за дрехи и капачка от химикалка „Бик“. По-голямата част от боклука се състоеше от гума, пух, черна пластмаса и мокри хартии, които изхвърлихме в контейнера за отпадъци. После наредихме ярки лампи около масата и сложихме трупа върху чист бял чаршаф.

Използвайки лупа, аз започнах да оглеждам торса сантиметър по сантиметър. Плътта приличаше на микроскопично сметище. С помощта на пинсети взех няколко светли влакна от тъмночервения окървавен остатък от онова, което някога е бил вратът, и намерих три сиво-бели, дълги около трийсет и пет сантиметра косъма, залепнали върху съсирената кръв.

— Трябва ми още един плик — казах аз, когато попаднах на нещо друго, което не очаквах.

В края на раменните кости и в мускула около тях имаше още влакна и дребни бледосини парченца плат, което означаваше, че трионът е минал през тази материя.

— Била е разчленена през дрехите и през онова, в което е била увита — стъписана казах аз.

Уинго спря да работи и ме погледна.

— Другите не бяха.

Предишните жертви са били голи, когато са ги разчленявали. Уинго записа още нещо, а аз продължих огледа и след малко добавих:

— На всяка бедрена кост има влакна и парченца плат.

— Значи е била покрита от кръста надолу, така ли? — попита той.

— Така изглежда.

— Първо я е разчленил и после е съблякъл дрехите й?

Уинго ме погледна. Бе започнал да си представя картината.

— Не е искал да намерим дрехите. В тях има твърде много информация — отговорих аз.

— Тогава защо не я е съблякъл?

— Може би не е искал да я гледа, докато я е разчленявал.

— Аха, значи е чувствителен.

— Запиши мерките. Шийният отдел на гръбнака е срязан на нивото на петия прешлен. Остатъкът от дясната бедрена кост е на пет сантиметра под по-малкия трохантер и на шест сантиметра вляво. Белезите от трион са видими. Дясната и лявата раменни кости са два сантиметра и половина. Видими следи от трион. В горната част на дясното бедро има двусантиметров, стар, зараснал белег от ваксинация.

— А това? — попита той и посочи многобройните пълни с течност мехурчета, разпръснати по хълбоците, раменете и ханша.

— Не знам — отговорих и взех спринцовка. — Предполагам, че е херпес зостер.

— О, не! — Уинго уплашено отскочи. — Защо не ми каза?

— Херпес зостер — повторих и започнах да надписвам етикета на една епруветка. — Може би. Трябва да призная, че е малко странно.

— Какво искаш да кажеш?

Безпокойството му нарастваше.

— При херпес зостер вирусът атакува сетивните нерви. Обривът е от малки мехурчета по кожата по продължение на нерва, обикновено около кръста. И мехурчетата са с различна възраст. Но тези тук са разпространени по целия торс и изглеждат на еднаква възраст.

— Какво друго би могло да е? Варицела?

— Вирусът е един и същ. Децата се разболяват от варицела, а възрастните — от херпес зостер.

— Ами ако се заразя?

— Боледувал ли си от дребна шарка като дете?

— Нямам представа.

— Ваксиниран ли си?

— Не.

— Ами тогава трябва да се ваксинираш. Взимал ли си лекарства за потисната имунна система?

Уинго не отговори. Отиде до една от количките, махна латексовите си ръкавици и ги хвърли в червения контейнер за биологично опасни отпадъци. После грабна нов чифт, по-дебели, и се върна до масата за аутопсии. Спрях работата си и се вторачих в него.

— Мисля, че трябваше да ме предупредиш — каза той. Всеки момент щеше да се разплаче. — Знам, че в моргата човек не може да вземе всички предпазни мерки, затова разчитах на теб да ми кажеш какво става.

— Успокой се.

Държах се мило с Уинго. Той беше твърде чувствителен и това беше единственият проблем, който имах с него.

— Не можеш да се заразиш с варицела или херпес зостер от тази жена, ако няма обмен на телесни течности — добавих аз. — Щом носиш ръкавици и ако не се порежеш или убодеш, няма опасност да прихванеш вируса.

За миг очите му блеснаха, после Уинго бързо отмести поглед встрани и каза:

— Ще започна да правя снимки.