Необикновена зараза

14.

Когато пристигнахме, камионът чакаше. Увитата във винил каравана беше натоварена и блестеше в странно синьо сияние на светлината на звездите и луната. Паркирахме до черен път в края на една нива. Ниско над главите ни прелетя огромен самолет.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Марино, докато отваряше вратата на джипа на рейнджъра.

— Мисля, че е транспортът ни до Юта — отговори Луси.

Рейнджърът недоверчиво се вторачи в нас.

— Мамка му!

На земята първо падна HMMWW — високопроходимо многофункционално колесно превозно средство. Шумът прозвуча като експлозия. После с парашут се спусна и военен джип, последван от други товари. Накрая се приземиха парашутисти. Скочиха пъргаво на тревата и започнаха да събират парашутите, а огромният „С-17“ отново се издигна в небето.

Членовете на специалния екип на Военновъздушните сили от Чарлстън, Южна Каролина, пристигнаха точно в нула часа и тринайсет минути. Седяхме в джипа и гледахме. Командосите започнаха да проверяват твърдостта на почвата, защото онова, което щеше да се приземи, тежеше достатъчно, за да разруши дори обикновена писта. После наредиха сигнални светлини, а една жена в камуфлажно облекло разопакова бронирания автомобил с висока проходимост, включи двигателя и потегли.

— Трябва да намеря удобно място за наблюдение — каза Марино, сякаш гледаше спектакъл. — Как ще приземят голям военен самолет на такава малка нива, по дяволите?

— Мога да ти кажа някои неща — рече Луси, която винаги имаше технически обяснения. — „С-17“ е направен да се приземява с голям товар на необикновено малки писти и пространства като това. Или в пресъхнали езера. В Корея са кацали дори на магистралите.

— Пак се започна — с обичайната си ирония подхвърли Марино.

— Единственият друг самолет, който може да се приземи на такова малко пространство, е „С-130“ — продължи тя.

— Няма начин товарен самолет да кацне тук — отсече Марино.

— Е, този може.

Марино се огледа.

— Умирам от глад и бих дал цяла заплата за една бира. Ще смъкна стъклото и ще запаля цигара.

Усетих, че рейнджърът не иска да се пуши в грижливо поддържания му джип, но се страхува да го каже.

— Излез навън, Марино — рекох аз. — Чистият въздух ще ти подейства добре.

Всички слязохме от джипа, а Марино запали „Марлборо“ и всмукна дълбоко. Учените от Военния институт по заразни болести още бяха в защитно облекло и стояха настрана от другите. Бяха се събрали на неравния черен път и наблюдаваха парашутистите.

В два часа след полунощ пристигна черен плимут без опознавателни знаци и Луси хукна към колата. Видях я да разговаря с Джанет през смъкнатото стъкло от страната на шофьора. Сетне плимутът потегли.

— Връщам се — тихо каза Луси и докосна ръката ми.

— Всичко наред ли е? — попитах аз. Знаех, че животът на двете момичета е труден.

— Засега всичко е под контрол.

— Агент 007, беше много мило да дойдеш и да ни помогнеш — обади се Марино, който пушеше толкова настървено, сякаш бе настъпил последният му час.

— Знаеш ли, че е федерално нарушение да се държиш непочтително с агентите на ФБР? — попита тя. — Особено с представители на малцинствата от италиански произход.

— Искрено се надявам да си малцинство. Не искам други като теб.

— Джанет остава тук — каза Луси. — Това означава, че двамата ще трябва да работите заедно. Няма да пушиш в колата й и ако я тормозиш, смятай се за мъртъв.

— Тихо — сгълчах ги аз.

От север се чу бръмчене на самолет. Млъкнахме и се вторачихме в небето. Светлините на самолета се появиха изведнъж, тъмната му сянка се видя и шумът стана оглушителен. „С-17“ се насочи право към нас.

Имах парализиращото чувство, че съм очевидец на катастрофа и че чудовищната сива машина ще забие нос в земята. Стори ми се, че над главите ни премина ураган. Всички запушихме ушите си. Огромният колесник докосна земята. Наоколо се разхвърчаха туфи трева и буци кал. Гумите изсвириха и самолетът спря в края на нивата, която не беше голяма дори колкото футболно игрище.

Сетне пилотите включиха на задна скорост и самолетът тръгна към нас, за да си осигури достатъчно пространство за излитане. Стигна до черния път и спря. Задната му част се отвори като паст на акула.

Металното товарно отделение беше осветено.

Членовете на екипажа си бяха сложили защитни облекла, черни качулки, ръкавици и прибори за нощно виждане и изглеждаха доста страшни, особено през нощта. Те бързо разтовариха караваната от камиона и я закачиха за бронетранспортьора, който я вкара в товарния самолет.

— Хайде — каза Луси и ме дръпна за ръката. — Ще изпуснем полета.

Тръгнахме през нивата. Шумът беше невъобразим. Самолетът изглеждаше достатъчно голям, за да побере няколко хеликоптера, автобуси на Червения кръст и танкове и имаше най-малко петдесет места. Но тази вечер екипажът беше малоброен — само товарачите, парашутистите и лейтенант Лоръл — привлекателна млада жена с къса кестенява коса. Тя се ръкува с всеки от нас и се усмихна като любезна домакиня.

— Добрата новина е, че няма да седите тук. Ще бъдем при пилотите. И още една добра новина — имам кафе.

— Ще бъде истински рай — казах аз.

На металните стъпала, водещи нагоре, беше написано с боя името на самолета, което в случая беше много подходящо — „Хеви метал“. Пилотската кабина беше огромна, с електронна контролна система за управление. Уредите бяха зашеметяващи.

Наместих се на кожената седалка зад двамата пилоти, които бяха заети и не ни обърнаха внимание.

— Имате шлемове със слушалки, за да разговаряте, но, моля ви, не го правете, докато говорят пилотите — каза Лоръл. — Не е необходимо да си ги слагате, но тук е доста шумно.

Забелязах, че на всяка седалка е закачена кислородна маска.

— Ще идвам от време на време да проверявам как сте — продължи лейтенант Лоръл. — Пътуването до Юта е около три часа и приземяването ще бъде меко. Там има писта, достатъчно дълга за космическа совалка, или поне така казват. Знаете, че военните обичат да се хвалят.

Тя слезе долу. Пилотите говореха на професионален жаргон, който не означаваше нищо за мен. Излетяхме трийсет минути, след като самолетът се бе приземил.

„С-17“ се стрелна напред, набирайки скорост, каквато не познавах, сетне изрева, движейки се с повече от двеста километра в час, и се издигна толкова рязко, че ме прикова към облегалката. Небето изведнъж се осея със звезди, а светлините на Мериленд се превърнаха в блещукаща паяжина.

Погледнах Луси, която седеше зад помощник-пилота, и се опитах да видя какво прави. Тя внимателно слушаше всяка дума и се опитваше да я запамети. Лоръл отново дойде и донесе кафе, но нищо не можеше да ме държи будна. Заспах, докато самолетът летеше на десет хиляди метра над земята със скорост хиляда километра в час, и се събудих, когато пилотите вече разговаряха с контролната кула.

Намирахме се над Солт Лейк Сити и се спускахме. Луси съсредоточено слушаше разговора в пилотската кабина. Усети, че я гледам, но не се разсея. Не познавах човек като нея. Луси притежаваше неутолимо любопитство към всичко, което можеше да се сглоби, разглоби и програмира. Хората бяха единственото нещо, което не разбираше.

Контролната кула ни насочи към Дъгуей и получихме указания за приземяване. Въпреки онова, което ни казаха за дължината на пистата, имах чувството, че ще бъда изтръгната от седалката, докато самолетът препускаше по тармака, осветен в продължение на километри. Спирането беше толкова рязко, че не проумях как е физически възможно и се запитах дали пилотите не се упражняват.

— Пристигнахме — весело каза единият.